Продължаваме със смешните семейни истории. Всеки женен мъж ще ви потвърди, че само чувството за хумор може да спаси брака, нищо друго. Ето още няколко откровения от социалните мрежи. А великолепните снимки са на Danielle Guenther.

Когато жена ми заспи на обществено място, аз започвам да я разтърсвам и да крещя:
- Не умирай, не ме оставяй!
Хората наоколо винаги ръкопляскат, когато се събуди.

Излизаме с жена ми сами на разходка.
Чуваме детски плач. Оглеждаме се. Не е нашето.
И си казваме един на друг:
- Дай 5!

Когато дойдох в съзнание след катастрофата, целия в гипс, жена ми беше до мен и ме успокояваше, че да раждаш е по-болезнено.

Жена ми току-що за пръв път ми отвори вратата на автомобила. Щеше да е много мило, ако не се движехме със 110 км в час.

- Престани да харчиш пари за всякакви глупости!
- А може би кучето харесва новото си яке, за това помисли ли?

Обичам да се връщам по-рано от работа и да изненадвам жена си. Винаги ме посреща с едни и същи думи:
- Да не те уволниха?

Преди да се оженя изобщо не подозирах, че поставям бутилката с мляко на неподходящо място.

Жена ми ме попита какво искам за вечеря, а после ми обясни защо не съм прав.

Ние, с жена ми, сме заедно толкова отдавна, че вече завършва изреченията вместо мен…а също и започва някои от тях…понякога добавя някоя и друга дума по средата…

- Понякога си мисля, че всички мъже имате един и същ мозък.
- Не мога да ти отговоря, защото днес не е моят ред да го ползвам.

Жена ми твърди, че не се занимавам достатъчно с детето. После ми показа някакъв малък келеш…

Семейният живот така калява, че преставаш да се тревожиш за задгробния.

Седим с жена ми в заведение. Пием бира. Ако я питаш какво правим, ще ти каже, че тя дегустира, а аз се наливам.

- Вчера с жена ми едва не се разведохме.

- Защо едва?

- Защото толкова дълго се приготвя да ме напусне, че забрави за къде беше тръгнала.

Препоръчваме ви да се посмеете и с "Всеки е по своему луд".

Къде да заведете детето вече не е въпрос, който трябва да ви тревожи, проблемът ви по-скоро е кое от всички предложения на София играе да изберете!

За цялото семейство/за родители:

Небесните пасбища - за деца и за родители - с. Осиковица, Правец

29,30.04.2017 - 49 и 50 МЕЖДУНАРОДНИ ИЗЛОЖБИ НА КОТКИ

29.04.2017 - Пролетна Забава - Южен парк

30.04.2017 - Празник на хляба - гара Бов

30.04.2017 - Кучетата превземат София Ринг Мол!

0-3 години:

28.04.2017 - Подгтовка за новороденото - Park Center Sofia

29.04.2017 - Първа помощ на бебета и деца - Училище по първа помощ

30.04.2017 - Ден за най-малките в Музейко - Разговор и практика със сенсей Кирил Хинков, треньор развиваща гимнастика

02.05.2017 - Раждане (първа част): нормално раждане и цезарово сечение - Mall of Sofia

03.05.2017 - Бебеносеща среща и как да влезем във форма със @Strollerfitmama

СЦЕНА

30.04.2017 - Жълто - Театър Възраждане

30.04.2017 - Кокошка с брошка - Театър Възраждане

30.04.2017 - Дядо вади ряпа - Сердика център - безплатно

3-7 години:

НА ЗАКРИТО/ НА ОТКРИТО

29.04.2017 - Сладкарско ателие за деца от 2 до 6г. - Под дъгата

29.04.2017 - Детско Оригами ателие - магически пръстени, драконски нокти - Chaya Tea Room

29.04.2017 - Страшни ли са страховете ни? - детска арт работилница - Арт кутия

30.04.2017 - Работилница "Грим и перуки" - Театър София

30.04.2017 - Кой е по-по-най в Мега Мол

02,03.05.2017 - Кулинарно парти за деца в "Тренолино"

ТЕАТЪР

29.04.2017 - Сапунен свят - ОКИ Дом на културата Красно село

29.04.2017 - Котаракът в чизми - Столичен куклен театър - салон Гурко

30.04.2017 - Аладин -  Bulgaria Mall - безплатно

МУЗИКА

29.04.2017 - Червената шапчица - Софийска опера и балет - камерна зала

30.04.2017 - В музикалното магазинче на чичо Анди - Държ. музикален и балетен център - Камерна сцена

04,05.05.2017 - Лили и вълшебното бисерче - Софийска опера и балет - голяма зала

КИНО

01-07.05.2017 - Златен кукер - международен фестивал на анимационния филм

Детската програма на кината

7-12 години:

НА ЗАКРИТО/ НА ОТКРИТО

29.04.2017 - Направи си растителен терариум - +това

29.04.2017 - Безплатен урок по ментална аритметика

20.06.2017 - Летен лагер за шампиони - Долна Баня - Лагерът е подходящ както за начинаещи, така и за напреднали в различните спортове. Децата ще бъдат разделени на групи и ще тренират според възможностите си.

29,30.04.2017 - Музейко-занимания в събота и неделя

30.04.2017 -Безплатна Неделна работилничка! - Моливи Арт Студио

30.04.2017 - Спортно-логически триатлон със скаут Димо - Decathlon - Витоша

30.04.2017 - Екскурзия с дискусия по екопътеката на Вазов

ТЕАТЪР 

29.04.2017 - Продаденият смях - Столичен куклен театър - салон Гурко

30.04.2017 - Карлсон, който живее на покрива - Младежки театър "Николай Бинев"

30.04.2017 - Мери Попинз - театър София

МУЗИКА

28.04.2017 -Рейнско злато - Софийска опера и балет - камерна зала

30.04.2017 - Детски джаз в Международния ден на джаза - НМУ "Л. Пипков"

05.05.2017 - Прослушване за Детски филхармоничен хор

КИНО

01-07.05.2017 - Златен кукер - международен фестивал на анимационния филм

Детската програма на кината.

Предстоящи събития:

9,10,11.05.2017 - Кофичка с лопатка - новото представления за бебета в Столичен куклен театър

12.05.2017 - Трите прасенца - детски мюзикъл - Софийска опера и балет - камерна зала

08.05.2017 -МАТРËШКА: РУСКА ПРИКАЗКА - STUDIO 5

Снимки: София играе
Актуалната програма можете да следите и тук

Автор: Ина Зарева

Подготвяш бъдещото си дете за гений през целия си съзнателен живот. Четеш, учиш и чакаш да поумнееш. После избираш умен баща. После забременяваш. После започваш да ядеш само храни, които развиват интелекта и талантите. Абонираш се за целия театрален сезон. Слушаш класика и ходиш на изложби. Колкото повече четеш и учиш, толкова повече започваш да забравяш и бавно, но сигурно да затъпяваш. Мозъкът ти изтича – чудесно, значи отива точно там, където трябва – в нероденото ти дете. Нека го вземе целия, ти ще се оправиш все някак. Слагаш римайндери дори на саксиите.

По време на раждането връчваш на акушерката "Сонетите на Шекспир", за да ги чете на глас. В коридора, третият ти братовчед - музикант във Филхармонията, вече трети час ражда Паганини на цигулката си. Та това са първите звуци, които детето ти ще чуе!

И то най-после е в ръцете ти. Пропадаш в бездънните му очи и въздъхваш облекчено. Ето я характерната мътност на погледа, рошавата коса и голямата глава – задължителните признаци на всяка гениалност. Всичко си е струвало! Имаш си стопроцентово генийче!

И се започва.

На 2 рецитира стихове.

На 3 чете.

На 4 пише литературна критика.

На 5 учи четири езика.

На 6 с отегчение тръгва на училище.

Участва във всевъзможни състезания и олимпиади и, разбира се, печели всички отличия. Свикваш с възторга и хвалбите на учителите, но все по-често се замисляш заслужаваш ли го това дете, достоен родител ли си, на ниво ли си му изобщо или трябва спешно да запишеш 7 успоредни магистратури. Живееш в непрекъснат страх да не би светът на даровитото ти чедо да е посредствен и примитивен. Правиш строго разчетена програма, изпълнена с научни, културни и обществени събития, които да разсеят досадата на дните му. Четеш тайно енциклопедии нощем и сутрин го изненадваш с нови термини. То те поглежда снизходително – „и такава те обичам“ - изяжда си сандвича с кълнове, орехи, сьомга, авокадо, и още по-умно отива в скучното училище.

Докато един прекрасен пролетен ден в живота ти не нахлува жената с качулка и сметало на рамото – Математиката.

За първата задача решаваш, че е прекалено елементарна за гений и той не я решава от обида.
За втората -  че е от претоварване
Третата отдаваш на случайността.
Но на 17-ия опит за обяснение защо 9 е по-голямо от 7, вече визуализираш на фалцет:

- Защото, ако аз и ти имаме по 7 бонбона, но баща ти даде още два на мен, моите ще станат 9 и аз ще имам повече от теб.

- Глупости! Тате дава всичките бонбони само на мен!

Следват примери с: таблети (Е, как ще имам 7 таблета и ще се занимавам с някакви си домашни, вместо да си играя?), сладоледи (Кой нормален човек държи 7 сладоледа и чака да станат 9 без да ги изяде, бе мамо?), гълъби (Хахахаха, искам да те видя с 9 гълъба в една ръка!). Накрая фалцетът отчаяно пищи:

– Защото така! Затова! 9 е по-голямо от 7! Разбра ли! Защото така!

И се започва...

Наливат се басейни. Изливат се басейни. Тръгват влакове. Спират влакове. Пътуват автомобили. Връщат се автомобили. Купуват се ябълки. Изяждат се ябълки. Взимат се пари. Дават се пари.

Геният спи стогодишен сън, хърка и все така нищичко не разбира.

С всяка следваща задача се преобразяваш във все по-свиреп белоглав орел – гласът е писък, очите са изцъклени, устата е клюн от повтаряне на едни и същи формули, а ноктите хищно грабват всеки сборник по математика, изпречил се на пътя ти от „Славейков“ до Солун – какво пък, може геният да е на някой древногръцки математик и да не разбира грам български.

Геният се оказва същински незнаен войн, само дето не е никакъв войн, а мръсен дезертьор. Как ли не го примамваш, какво ли не обещаваш – т`ва телефони, компютри, дрехи, бижута, цветове на косата, достойни за бразилски карнавал – нищо!

Плачеш тихо всяка нощ, изпълнена с подозрения, че някой е разменил детето ти. Ами да - няма ги вече онези мътни, умни очи. Вместо тях блуждае празен и прозрачен поглед, който баааавно се спуска към страницата, увива се като питон около задачата и садистично я удушава в невежеството си.

Вече толкова добре владееш продължителното крещене, че молиш онзи трети братовчед - цигуларят, да те уреди на прослушване във Филхармонията и да докажеш на чедото си, че нищо не е невъзможно на този свят.

- Дреме ми дали ще пееш или не. Аз пак имам двойка. – е отговорът на житейските ти напъни.

Гледаш се дълго в огледалото – ти си зрял и уравновесен човек. Можеш да не крещиш и да не изпадаш в истерии. Можеш да бъдеш съвършено спокоен. Броиш бавно и равномерно до десет. Започваш отново да четеш задачата с глас на тибетски монах, жестикулирайки на всеки детайл:

- В едно стадо има 28 носорога. Нали запомни - 28, колкото двойчици имаш вече, миличкото ми.

- Някои от тях имат 1 рог. – със забит в челото показалец визуализираш обекта.

- А други-два рога.  - и двата показалеца са забити в челото.

- Броят на всички рогове е 41 – колкото температура вдигна мама на последното домашно, нали слънчице!

- Пита се, колко са носорозите с 1 рог – отново пръст в челото и закачливо клатеща се глава на наркотизиран белоглав орел.

Погледът насреща трепва. Минава сянка. Още една! Да, това е мисъл! Духът на гения отново е тук. Не бил никакъв грък, ами е африкански вожд, щом само носорог успя да го събуди. Те африканците са добри по математика, как иначе ще имат толкова геометрия по телата си.  Духът раздвижва клепачите, осенява лицето, размърдва устните. От тях излиза ясен, силен и категоричен глас:

- Как може такива глупости, бе мамо!

Урааа! Ето го твоето дете! Разбрало е условието! И не само, че го е разбрало, но дори го намира за обидно лесно! Върна се генийчето, наспа се и се върна с бодри сили!

Очите се пълнят с дъжда на надеждата и упованието, целият си един слух и очакваш заветния отговор:

- Рогът на носорозите не излиза от челото, а от носа им. Защо ми сочиш погрешно и ми объркваш задачата. Как да я реша сега?!

Духът на гения се изпарява с гърлен смях, саркастично маха за сбогом и те оставя с невежеството на цялото африканско племе.

Сигурно е заради онези две чаши вино, които изпи през петия месец. Или заради заглавията на жълтите вестници, които веднъж видя на спирката. Или защото така и не успя да прочетеш „Въвеждане в аритметиката“ на Никомах Геразски. Каквато и да е причината, колкото и да се самообвиняваш, вече нищо не може да се направи. Нищо! Поне докато злокобните силуети на изпитите не се зададат в далечината.

Ако Математиката е жената с качулка и сметало на рамото, то Матурата е нейната зла и отмъстителна сестра.

Учителката, която препоръчаха, беше известна като Нинджата на Математиката – нямаше дете, което да не бе успяла да превърне в правнук на Айнщайн. Какви методи прилагаше, учениците мълчаха, но след три урока при нея, те пишеха дори и в чатовете си само с числа и без никакви букви.

След  година и седем месеца уроци, генийчето победоносно каза:

- Видя ли, доказано е – имам вроден дефицит на математическо мислене!

Учителката отрони само, че много съжалява, че за първи път й се случва подобно нещо, и ако това „нещо“ успее изобщо някога да завърши каквато и да било гимназия, да подпише писмена декларация, че никога, и по никакъв повод, няма да работи с цифри и изчисления за благото на целия свят. А тя отива на дълга почивка и повече никога няма да преподава.

Геният все пак беше пошетал из литературата, която спаси цялото положение с кандидатстването и класирането в заветната паралелка, в която да се чувства у дома си, а не да гони носорози по улиците и да им брои рогата.

След няколко месеца спокоен и уравновесен като в реклама на течен шоколад живот, телефонът отново включва филма на ужасите:

- Мамо, обаждам ти се да ти кажа, че реших задачите от домашното на брат си! Представяш ли си?!? Да, да, знам, че той е в първи клас. Но и той нищичко не разбира и му обяснявам вече два часа. Чувствам се точно като теб, мамо! Но това е толкова хубаво, а ти защо плачеш?! 

Как да помогнете на гения да издържи матурите можете да прочетете тук, а всичко, което трябва да знаете за тези изпити, ще намерите в тази статия

Миглена и Пламен Петкови са приемно семейство към SOS Детски селища. От осем години те споделят съдбите на деца, които имат нужда от приемна грижа. С някои остават свързани завинаги, на други помагат да намерят отново пътя към биологичните си семейства. За това време са се убедили в едно – да си приемен родител е мисия.

Как работи на практика приемното родителство? Каква е разликата да си родител на собствено или осиновено дете и да си приемен родител? Има ли различия в отношенията, във възпитанието, в правилата на дома?

От приемните родители се очаква да се отнасяме достатъчно толерантно и търпеливо към всяко приемно дете и най-вече към травмите, нанесени от неговото минало. В рамките на личния си живот трябва да успяваме да се грижим денем и нощем за едно или повече деца. Ние сме семейство и същевременно професионална институция в помощ на децата. Разликата между това да си приемен родител и биологичен родител е огромна. Както вече споменах, приемните деца са съвсем наясно, че ние не сме техните „истински майка и баща“ и никога няма да бъдем. Те познават родителите си и много често имат силна връзка с тях, докато с нас нямат такава (първоначално). Тази връзка се гради дълго време. Изисква се много труд и себеотдаване от страна на приемния родител. Връзката не винаги е трайна, а понякога дори не се осъществява. Докато при биологичното дете нещата стоят по друг начин. Там връзката с родителите съществува още преди то да се е появило на бял свят и остава завинаги. 

Възпитанието на всяко едно от децата се обуславя от състоянието, в което то се намира. Много от децата, идващи при нас, са на емоционална възраст, която не отговаря на реалната. Всичко е резултат от предишния им начин на живот - основно от социално занемаряване и неглижиране в семейството. Но вкъщи важи едно правило за абсолютно всички – това е сутрин като се събудиш да поздравиш другите с „добро утро“ и да им подариш усмивка. Държим това правило да се спазва и от приемните ни деца, и от биологичния ни син.

Споменахте, че много бързо сте разбрали, че това не е само работа – кое ви убеди, че това е така?

Започнахме работа като SOS приемно семейство през 2009 година и още през първия ден в живота ни настъпиха сериозни промени. Изведнъж тричленното ни семейство (аз, съпругът ми Пламен и синът ни Иван) се оказа седемчленно, защото трябваше да поемем грижата за други четири деца. Така Иван се сдоби с четирима братя, а ние се оказахме многодетно семейство с пет деца.

Започнаха грижите и ангажиментите, свързани с тях - училище, домашни работи, двойки, лоша дисциплина, неизвинени отсъствия, закъснения за училище и всичко, за което можете да се сетите. Всяка сутрин децата излизаха със здрави обувки, но след поредния футболен мач на игрището, каране на колело и спиране с крака вместо със спирачки, всяка вечер на рафта се подреждаха обувки – или „цъфнали“ отпред, или със зейнали дупки на подметките. Пламен буквално не смогваше с ремонта на велосипедите.

Започна и голямото организиране на празници и тържества, рождени дни, имени дни… Постоянно имахме гости. Нашите приемни момчета нямаха търпение да се похвалят на всички за новото си семейство и най-вече за това, че в дома им имаше баща - първият тогава в детското селище и то точно при тях.

След около два месеца дойдоха още две братчета - на година и половина и на три години. Грижите се пренасочиха основно към тях, защото едното от децата още дори не беше проходило. Имахме сериозна нужда от подкрепа от големите момчета (тогава на 9, 10, 13, 14 години и Иван вече на 7 години и първокласник). Всички смело и активно се включиха в грижите за новите си малки братя. Макар и доста трудно с толкова много деца - три двойки братя и Иван (общо седем момчета) имахме сплотено и щастливо семейство. Не беше леко да се справяме с всички ангажименти, но батковците помагаха. Неописуемите мигове на радост и щастие ни даваха стимул да преодоляваме заедно трудностите и проблемите.  

С какво трябваше да се справяте през годините?

Първото нещо, за което си дадохме сметка, когато започнахме да функционираме като приемно семейство, беше това, че оттук нататък животът ни щеше да бъде непредсказуем и бурен, изпълнен с насрещни удари и безброй изпитания. Осъзнахме, че ще ни трябват много сили и енергия, за да се справяме с предизвикателствата. През всичките тези години трябваше да свикваме, че конфликтите и кризите ще са част от живота ни, че децата ще ни поставят условия и изисквания, а ние трябва да сме готови да ги приемаме. И за да имаме добри резултати, ние самите трябваше да се променяме и развиваме заедно с децата. Вече много добре си даваме сметка, че приемните деца имат нужда от закрила и обич, но самите те не винаги са в състояние да отвърнат на чувствата ни. 

Всички деца, които са настанени в SOS приемно семейство имат необикновена съдба, но кой от случаите до момента няма да забравите? Имало е дете, което е било само на осем дни, когато е дошло при вас.

От всичките 20 случая, с които сме били ангажирани, няма и един, който бихме могли да забравим. Самата причина, поводът, състоянието на детето, което идва при нас, го правят незабравим. Всяко дете има своята история, носи своята болка и страда от своята душевна рана, причинена от физическо или психическо насилие или от самото изоставяне.  

Случаят с детето, за което поехме грижата още в осмия ден от живота му, е изключително интересен и специален за нас. Това малко бебе ни накара да се върнем назад във времето, когато бяхме съвсем млади и неопитни родители. Преживяхме отново прекрасни моменти, свързани с грижата за детето веднага след раждането му. След шестмесечна пълноценна работа и грижи от наша страна, подкрепа от страна на SOS Детски селища като организация - намесата на специалистите от SOS Центъра за обществена подкрепа в Перник, които тогава работиха с биологичната майка и я подкрепяха, всички ЗАЕДНО с много труд успяхме да сътворим една история с хубав край  - детето беше реинтегрирано в биологичното си семейство. 

Какви са взаимоотношенията на биологичното ви дете с децата, за които се грижите като приемни родители – като към приятели, като към братя или сестри?

Идването на едно приемно дете в семейството не може да се сравнява с раждането на собствено дете. Всяко новодошло дете носи своите особености. То се нуждае от много търпение и помощ, за да се справи с положението, в което се намира, защото детето е наясно, че ние не сме биологичните му родители. Когато получаваме предложения за прием на деца, ние предпочитаме те да са по-малки от нашия биологичен син. През годините сме стигнали до извода, че това е най-добрият вариант както за нашето дете, така и за самото приемно дете, а не на последно място и за нас. По този начин нашият син се чувства в позицията на по-голям брат и с желание помага на по-малките, учи ги на много неща, закриля ги. Това му помогна да израсте по-бързо, да стане по-самостоятелен, да си дава сметка, че това е нашата работа, нашият избор, който той ни е показал, че уважава. Иван запази страхотни взаимоотношения и контакти с големите деца, които отдавна не са в семейството. Той често разказва за преживяванията си с тях и споделя, че му липсват.
Тук трябва да отбележа, че специалистите, работещи с нас, ни консултират как да учим детето си да се справя с предизвикателството „да дели родителите си“ с другите деца, съветват ни как да му даваме обич и сигурност, без да го обременяваме с проблемите, свързани с приемните деца. Насърчават ни да разговаряме с него винаги, когато има нужда. Мога да кажа, че всичко, на което Иван е бил свидетел през годините и най-вече болката на тези деца, са го накарали да бъде състрадателен, толерантен и разбран.

Имате ли свои правила на приемните родители, които сте си създали с годините и ви помагат в работата?

Основното правило в нашата работа е самите ние да правим и спазваме това, което изискваме от децата. За нас е важно да не нарушаваме установените вкъщи правила. Дори и децата да ги нарушават - за тях е допустимо, за нас - не. Стараем се да служим за модел и да даваме личен пример. Винаги спазваме това, което сме казали. Дисциплината у дома е желязна. Не си позволяваме да злословим, да коментираме и обсъждаме трети лица в присъствието на децата. Опитваме се чрез взаимоотношенията помежду ни да им показваме как трябва да се отнасят към другите. Когато дойде ново дете, правим всичко възможно то да се чувства добре, да се чувства специално.   
Помагаме на децата да изградят и поддържат положителен образ на биологичните си родители и своите близки. Ако един биологичен родител потърси помощ и подкрепа от нас, ние му я оказваме, доколкото можем. И може би най-важното правило е да не причиняваме на никое дете това, което не искаме да бъде причинено на нашето собствено дете.

Развива ли се приемната грижа с времето и опита – обучавани ли сте, сега организират ли ви курсове?

Да, определено има развитие – организират се все повече надграждащи обучения за приемните родители. Обръща се изключително внимание на супервизиите - както на индивидуалните, така и на груповите. Сдружение SOS Детски селища България направи промени и във вътрешните ни групови супервизии, в които вече са включени и приемните семейства от общността. Това ни дава възможност да разглеждаме и обсъждаме голям брой случаи, което допълнително обогатява познанията и уменията ни.
Друг важен момент, свързан с развитието на приемната грижа, е подборът на кандидатите за приемни семейства. Обръща се сериозно внимание на образоваността и грамотността на кандидатите. Също от значение са личните взаимоотношения в самото семейство. Разглеждат се взаимоотношенията - съпруг и съпруга, родители и биологични деца. 
Комисиите по приемна грижа сериозно наблягат на мотивацията на кандидатите за приемни родители и особено на това дали осъзнават и си дават сметка за спецификата и отговорностите на тази работа. 
Сдружение SOS Детски селища България периодично ни провежда курсове и обучения. Всеки път с различни обучители и на различни теми, свързани с работата ни. Разбира се, времето и мястото са съобразени с ангажиментите и грижите за децата в семействата. Всеки един SOS приемен родител има право на достатъчно индивидуални супервизии според нуждата от подкрепа, която има. Освен това, всеки SOS приемен родител сам избира своя супервизор, което води до по-добри резултати и постижения. Благодарение на личния ми супервизор многократно съм имала възможност да участвам в обучения, да присъствам на семинари и срещи - както с български, така и с чуждестранни специалисти в сферата на работата с деца в риск.

Как се обръщат към вас децата?

Всички деца, които идват при нас, са наясно, че ние не сме истинските им родители, ние сме техни приемни родители. Даваме им възможност сами да избират как да ни наричат – наричат ни както искат, както ни чувстват, както им идва отвътре. За по-малките сме били „мама и тате“, за по-големите „леля Меги и чичо Пламен“, а съвсем в началото (преди около 9 години)  бяхме „кака Меги и бате Пламен“. И за тях останахме такива. 

Какви контакти поддържате с тези, които вече са ви напуснали?

Контакти поддържаме точно с тези деца, за които си останахме „кака и батко“ – тези, които не бяха осиновени, или реинтегрирани в семействата си. Опитът ни показва, че ако има осиновяване или реинтеграция, няма как връзката с нас да продължи. Дори и в началото да сме имали контакт с детето, то по-късно този контакт бива прекъснат от отсрещната страна, което е разбираемо. Детето поема по своя път и заживява друг живот, ние оставаме в миналото му и в спомените му. 

Какви възможности имат децата, които живеят в SOS приемно семейство – могат ли да посещават спортна секция или клуб по изкуства, да се занимават с други неща извън училище?

Всички деца, настанени в SOS приемни семейства, имат изключителни възможности за развитие и реализация. Децата имат право сами да избират своето хоби, да правят това, което им харесва – да спортуват, да се занимават с художествени занимания, да учат занаяти или чужди езици, да ходят на допълнителни уроци. Децата от нашите приемни семейства често имат шанса да се срещат с различни известни личности в България - певци, спортисти, актьори,
шеф-готвачи. Този тип срещи им се отразяват доста стимулиращо и вдъхновяващо.        

Ако не бяхте приемни родители, с какво бихте се занимавали?

Меги: Може би бих работила в сферата на търговията с различни детски стоки и продукти.
Пламен: Аз и в момента освен като подкрепящ SOS приемен родител, работя като мебелист в една фирма в София. Нали бащата трябва да работи, да дава личен пример на децата?

Едно от притесненията на хората, които биха станали приемни родители е, че ще се привържат много към децата, а после ще се разделят. Какво ще им кажете?

Нормално е едно приемно семейство да има подобни притеснения в началото на кариерата си. Ние също сме минали през това, но няма начин - хора сме, а в тази работа не може да не влагаш чувства. Това важи за всяка професия. Благодарение на помощта на психолозите, с които работим, и многото раздели с деца, през които сме минали, сме осъзнали, че нашето участие в живота на всяко приемно дете е временно. Даваме си сметка, че важен е не периодът, в който ще сме заедно, а какво ще дадем на въпросното дете, на какво ще го научим и каква следа ще оставим в душата му. За нас е важно да му създадем хубави преживявания, които ще останат в съзнанието му като прекрасен период от детството му. Осъзнали сме смисъла на думите, че ако обичаш някого, трябва да му дадеш правото да е свободен и да го пуснеш да поеме по своя път.  

Как да станете част от семейството на SOS детски селища можете да прочетете тук.

Тамара е истински кулинарен пътешественик и любим наш блогър. Представяме ви една от забавните й истории в Рим, която завършва с рецепта за пица с рикота, пипер и манатарки.

Преди години, попадайки в Италия, се прехласнах по едно кулинарно предаване на известната италианска водеща Антонела Клеричи. Следях кулинарните дуели и рецепти всекидневно, запознавах се „инкогнито” с известните шеф-готвачи, които се появяваха на екрана, и не само научих много неща за готварството, различните техники, и италианската кухня, но и почувствах екипа на предаването почти като мое второ семейство – нали си бях сама в Италия… Те наистина бяха станали част от живота ми!

Един от майстор-готвачите беше Габриеле Бончи. Той си имаше определен ден в седмицата, когато се появяваше, и месеше ли месеше – пици, хлябове, хлебчета, фокачи, калцони и какво ли още не… Бончи беше закръглен, но стегнат млад мъж, със сравнително светла за италианец къса коса, и около четиридневна брада. Едрите му ръце пипаха леко и нежно втасалото тесто, а то с лекота придобиваше всички желани от него форми. Когато започнеше да говори, гласът му беше толкова плътен и гърлен, че на мен почти ми потичаха лигите. Та това беше Бончи - способен да те накара да изядеш всичко, само като ти проговори. 

От фирмата, за която работехме, се обадиха на приятеля ми Джузепе с молба да прекъсне ваканцията си, за да поеме тур в Рим – по спешност. Той помисли около пет минути, обади се на отговорничката в офиса и й каза, че приема, но само ако и Тамара, моя милост, дойде с него. Така се сдобихме със стая в хотел в периферията на Рим. Джузепе работеше, а аз му помагах, но основно бях във ваканция. Имах време да обикалям Рим и да правя каквито си искам екскурзии.

Този път нямаше как да пропусна да посетя пицарията – „Пицариум” на Бончи.

Още през първия ни свободен ден замъкнах Джузепе натам. С карта на Рим в ръка, намерихме спирката на метрото, на която трябваше на слезем, и точно по обяд, се запътихме към посочената в адреса улица „дела Мелориа”.

Честно казано, бях учудена от големината на пицарийката. Или по-точно от липсата на такава. Това си беше едно заведение за пици на парче, без места за сядане, само с няколко високи масички, за похапване на крак.

Зад тезгяха обслужваха две симпатични млади дами, които пипаха бързо и чисто. След като изчакахме точно четиринайсет поръчки преди нас, дойде и нашият ред – пица с рикота, пипер и манатарки; пикантна пица с малки, червени доматчета; пълнена – с цикория; пица с картофи и кашкавал…

Така започна нашето пиршество с пицата на Бончи… Хиляди пъти го бях гледала по телевизията как замесва и разточва с пръсти пици и фокачи. Бях го слушала да разказва за тестото от различни брашна, за маята, за кваса, за намазването на плота и тавата, за сгъването на тестото, почивката му, и отново за премесването му… В главата ми като че ли избухна бомба от спомени, картини, а вкусовете – рикота, манатарки, пресен, леко запържен пипер, леко люто, хрупкаво, нежно тесто… Перфектно! Пицата на Бончи беше най-перфектната и най-вкусната, която аз и Джузепе бяхме опитвали!

Пица с рикота, пипер и манатарки

1 кг брашно от твърда пшеница
800 мл минерална вода
7 г бирена мая (сушена)
15-17 г морска сол
20 мл зехтин за тестото и още за намазване на плота и тавите
400-500 г пресни манатарки (леко запържени)
5-6 големи чушки в различни цветове (леко запържени)
500-600 г прясна, по възможност домашна рикота
лют пипер на вкус

Съветите на Бончи за тестото:

Вече замесеното тесто се оставя да си почине поне 15 минути, преди да се продължи обработката му. Разточва се само с пръсти, с леки движения, без да се наранява, винаги върху намаслена повърхност (плот). След това се прегъва около 3 пъти, в себе си, и отново се оставя да си почине. Тази процедура се повтаря 3 пъти в следващия 1 час. Тестото се прехвърля в намаслена купа, покрива се с прозрачно фолио и се оставя за минимум 24 часа в долната част на хладилника.

Първите 15-20 минути пицата се пече в най-долната част на фурната, а след това по средата (върху скарата).

След като хапнахме, Джузепе отиде до касата и се обърна към момичето: „Дойдох от Австралия, за да видя Бончи. Той тук ли е?” - Трябваше да видите разочарованието в погледа на момичето: „За жалост не е тук – той няма определени часове, в които идва… Обикновено минава сутрин, за да замеси тестото…”

Няма как, ще трябва да отидем и до пекарната му!

Преоткривах Рим и достигах до места, които никога няма да забравя! Приказен град!

Кулинарният блог на Тамара може да разгледате ето тук.

Лучия Райчева е завършила Компютърни медийни технологии, има придобити сертификационни курсове към The Interaction Design Foundation. Професионално се занимава с UI/UX дизайн на интерфейси в уеб. Има куп интереси, но най-много време отделя на снимането на храна и опитването на разнообразни ястия вкъщи и в ресторанти. Обича да спортува, да ходи на планина, да кара колело, да чете книги и да пътешества. Автор е на кулинарния блог gingerylemon.com.

Дълго време отказвах да готвя. Баба ми готви много вкусно и аз все не намирах желание да се намесвам в нейната кухня и да променям реда на нещата. Старта в готвенето ми даде моят мъж. Той готви много вкусно и знае много рецепти от семейството си. В началото ме хранеше с много печено месо, баници и домашни манджи, докато един ден не реших, че и аз мога да се пробвам в кухнята и да му сготвя нещо вкусно. И така той ми даваше съвети, а аз с моето желание да демонстрирам, че мога, опитвах разни рецепти. Понякога ми се получаваше, понякога не. Тогава открих, че готвенето ми доставя голямо удоволствие и ми е приятно да прекарвам време в кухнята.

Естественото продължение на това се оказа кулинарната фотография. Според мен, светлината, която се улавя за един миг от лещата на фотоапарата, създава такива възприятия, които невъоръженото човешко око не може да усети наведнъж.

Направих блога Gingerylemon.com, за да покажа храната, такава каквато я обичаме и приготвяме вкъщи, да споделя ентусиазма си и да разкрия, че всеки може да приготвя вкусна домашна храна.

Имам повече от една любима кухня и храна. Много обичам италианската кухня. Харесват ми пастата им, ризото, зеленчуците и месата, а също и десертите. Обичам английската кухня - предпочитам празничните рецепти, печените меса, пайовете и десертите. Арабската и азиатската кухня също са ми много любими, заради подправките си и експлозията от вкусове.

Ако трябва да избера само една любима храна, това ще бъде хумусът. Мога да го ям всеки ден, подправен по различен начин.

Блогърстването ме срещна с много позитивни и интересни хора. Храната някак си сближава хората, вълнува и предизвиква към споделяне. Покрай блога успях да се срещна и да опитам от храната на шеф Виктор Ангелов и на шеф Борис Петров. Ще се радвам и в бъдеще да ме срещне с още майстори на кухнята.

Моето дете, сега е на 2 години и 4 месеца и вече проявява вкусови предпочитания. Много харесва паста и ризото, „пъжолка“ и „суджучи“. Обича пастата, като всеки малчуган, и я харесва в най-различни комбинации. Затова ще споделя една бърза и лесна рецепта за паста с песто Дженовезе, която и дете може да направи.

Паста с песто Дженовезе:
(продукти за 4 порции)

400 г суха паста
8 с. л. с връх домашно приготвено или готово песто Дженовезе
50 г кедрови ядки
прясно смлян черен пипер
прясно настърган пармезан за поръсване
няколко листенца пресен босилек за украса 

Начин на приготвяне:

Сварете пастата във вряща подсолена вода, според вида ѝ или указанията на кутията. Времето за суха паста е обикновено от 8 до 15 минути.

Докато се вари пастата, запечете кедровите ядки в сух тиган.

Когато пастата се свари, отделете един черпак от водата и я отцедете през гевгир. Прехвърлете отцедената паста обратно в тенджерата и добавете вътре 4 с. л. с връх песто Дженовезе. Разбъркайте и разредете песто соса с част от запазената вода.

Сервирайте пастата в дълбоки чинии. Поднесете всяка порция с допълнително 1 с. л. песто Дженовезе, което може да сложите най-отгоре. Поръсете обилно с прясно настърган пармезан, черен пипер и малко от запечените кедрови ядки. Добавете лист босилек за свежест.
Бон апети!

Още рецепти на Лучия, приготвени с вкус и въображение, можете да откриете тук.

И това се случва, макар да не е толкова често. На пръв поглед, проблемът изглежда неразрешим. Но в крайна сметка, дори най-категоричният отказ може да се превърне в „може би“. Как да разберем дали решението на човека до нас не е окончателно?

Когато за пръв път споменах на мъжа си, че искам дете, той се престори, че не ме е чул. Вторият път направо ме отряза: „Хайде да не си говорим глупости! Това вече не е смешно!“ С времето му стана ясно, че изобщо не се шегувам, но продължаваше да ми отказва. Всеки път, когато виждахме на улицата бременна жена или детска количка, лицето му изразяваше нещо между притеснение и чувство за вина. Бях сигурна, че ако разбера какви са страховете му, все пак ще мога да го убедя да се съгласи.

Причините, поради които мъжете не искат да станат бащи, са много и за някои от тях дори не подозираме, че могат да съществуват. Но ако се опитаме да ги разберем, можем да накараме партньора си да промени своята гледна точка.

Понякога е нужно поощрение

Проблеми с кариерата, малко жилище, оскъдно заплащане…С всички тези аргументи можем да се справим. Често е достатъчно да обясним на човека до нас, дори на най-категоричния, че за детето най-важно е да бъде обичано. Следващата стъпка е да въздействаме на очакванията на бъдещия татко, уверявайки го, че щом сме избрали да създадем поколение точно с него, значи сме сигурни, че е способен да направи едно дете щастливо.

„Ражда се детето, сбогом романтични вечери и импровизирани уикенди. Вместо това трябва да ставаш нощем, всяка сутрин да водиш някого до детската градина или училището, изобщо превръщаш се в домошар, който от месеци не се е виждал с приятелите си. Не, благодаря!“

Ако човекът до нас се бои да загуби свободата си, можем да го убедим, че детето няма да превърне ежедневието ни в затвор, ако бъде правилно организирано.

 „Осигурих бавачка, още преди да забременея с дъщеря си. А когато ставаше дума за пари, повтарях, че и двамата работим, значи няма да се наложи да се откажем от повечето си придобивки. В крайна сметка, сега мога да разчитам на помощта на майка ми (нашата бавачка) и да продължа да работя, защото семейството ми има нужда от моя доход. За съпруга ми нещата не се промениха съществено.“

И все пак: какво плаши мъжете? Отговорността. Те се страхуват, че няма да бъдат добри родители. Може ли да се преодолее този страх. Тревогата рано или късно отминава, като много други митове за живота, които са били опровергани.

Отказът да пораснеш

„Когато жена ми каза, че иска дете, изпаднах в паника. Знам, че това е нормална стъпка, но първото, което ми хрумна беше, че ще трябва да продам любимата си кола, за да взема някакъв семеен автомобил, който гори по-малко.“

Какво трябва да бъде решението? Да покажем на този, който се колебае, че ставайки баща пак ще е желан и обичан е възможност. Можем да посочим за пример приятелите му, които вече са родители и не са се променили. Можем да погъделичкаме нарцисизма му, казвайки, че бащинството ще го направи още
по-привлекателен.

Можем да подходим и авантюристично.

„Не исках да го принуждавам да взема подобно решение. Просто предложих да оставим нещата, да се решат от само себе си. Престанах да пия противозачатъчни. Чакахме дете, без да променяме начина си на живот. Забременях след две години и мъжът ми беше щастлив, че ще става баща.“

Мъжете към 40-те много често не се доверяват на жени, за които майчинството става натрапчива идея.

„Приятелката ми сподели, че иска дете, три месеца след като започнахме да се срещаме. Това ми се стори прекалено. Била на 35 години и биологичният й часовник вече „цъкал“. Чувствах се като в капан. Затова я помолих да изчакаме.“

Жените, които са отдадени на кариерата си, инвестират времето си в работа. Впоследствие с наближаването на 40-те се „събуждат“, изпадат в паника, че времето им е ограничено и може да не успеят да станат майки, така тероризират не само себе си, но и партньора си.

Друга типична ситуация

Мъжете, които имат деца от първия си брак, изпитват чувство на вина, че могат да си „родят“ друго дете. Те не са в състояние да правят планове за нови наследници, докато вече родените растат, отделени от тях. Често с развода идва и отказът от други деца. В подобни случаи не бива да се бърза. Нужно е време да се преживее предишната връзка и мъжът да осъзнае, че е напуснал само жена си, но не и децата.

Когато мъжът се идентифицира с дете

„Направете следния тест - попитайте майката кого ще спаси пръв, ако се случи природно бедствие – мъжа или детето си. Тя веднага ще ви отговори – „детето, защото то повече се нуждае от мен“. Ето това ме вбесява! Аз искам да живея с жена, която би спасила мен! Мисълта, че трябва да я деля с детето, макар да е мое, ме изнервя. Затова не искам деца: изобщо не съм готов да мина на втори план.“

Шокиращо признание, което слава Богу, е изключение.

Всичко се усложнява, когато мъжът символично казано е „на отглеждане“. Отношенията с жена му са от типа „майка-син“ и той съвсем естествено се съпротивлява на възможността между тях да застане дете. Това е патологична ситуация, в която отново възниква проблемът с отговорността. Връщайки се емоционално към състоянието на дете, мъжът не може да приеме да носи отговорностите, присъщи на възрастните хора.

Това са варианти, при които за решаване на проблема е нужна намесата на специалист. Можем временно да се разделим, за да дойдат нещата на мястото си. Понякога подобно прекъсване може да позволи отново да се повдигне въпроса за изначалните причини за отказ, макар да има риск в крайна сметка мъжът да преживее раждането на детето негативно, ако предварително не са изхвърлени „скелетите от гардероба“. В този случай не можем да направим нищо друго освен да се опитаме да убедим партньора си да се подложи на терапия или просто да прекратим връзката си.

Когато миналото напомня за себе си

„Единственото, което помня от баща си са побоите, жестокостта и омразата. Вечер заспивах, мечтаейки да изчезне от живота ми. На 16 години напуснах дома си и повече не го видях. За мен е непоносимо да създам дете, страхувам се да не го подложа на това, което съм преживял.“

„В детството си страдах от отсъствието на баща си. Той ни е напуснал, когато съм бил на три години. Отгледаха ме мама, баба, лелите ми. Баща ми много ми липсваше. Не вярвам в семейния живот. Защо да създавам дете с жена, с която може да се разделя след време, и никога повече да не я видя?“
Идеята за дете кара мъжете, с подобно минало отново да преживяват нещастните отношения с бащите си.

Има и причини, които водят до още по-категорични откази.

„Заченат съм случайно, от родители, които не са ме искали. Оставили са ме за осиновяване, но това така и не се случи. Защо ми е, с такъв опит в собствения ми живот, да създавам дете?“

Това са мъже, които трудно ще се впишат в групата на бащите. Подобна идея само връща чудовищни спомени. В такива случаи да се настоява е опасно. Може да помогне терапия със специалисти, при която да се анализират ситуацията, нерешените проблеми в миналото. Но дали ще бъде намерен ключът към бащинството, зависи единствено от мъжа.

Да започнем от себе си

Не е добра идея да постигаме целите си с лъжа.
Мисълта да спрем противозачатъчните, без да се съобразим с мнението на партньора и да симулираме „случайно“ забременяване за много жени е твърде приемлива. Но имаме ли право да го направим? Психолозите твърдят, че подобни случаи никак не са изключение. Нерядко жените не желаят участието на мъжа по въпросите за продължаване на рода. Подобни жени олицетворяват майчинското всемогъщество.
Да игнорираме по такъв начин желанието на мъжа до себе си, означава да излъжем и да проявим неуважение. След подобна постъпка съществува риск той просто да напусне семейството след раждането, чувствайки се неподготвен и негоден да бъде баща. Все пак детето трябва да е резултат от обичта между двама души, а не на един.

Действително ли мъжете са против?

Сигурни ли сме, че точно партньорът ни не иска деца, а не ние самите? Случайно ли попадаме всеки път точно на такъв тип мъже? Често такива партньори са отражение на двойнственото отношение към майчинството на самата жена.

„Исках от мъжа си дете, знаейки, че ще ми откаже. Дълбоко в душата си аз също не го исках, но усещах натиска на близките и приятелите. И вместо да призная чувствата си, се скрих зад отказа на мъжа си.“

Много често в подобни случаи става дума за страх да не загубиш придобивките на свободния живот без ангажименти, страх от раждането или неувереност, че ще се справиш като родител. В подобна ситуация просто проектираш собствените си съмнения и страхове в човека до себе си.
Естествено най-добрият вариант е споделянето на притесненията, страховете и съмненията. Затова са разговорите. Дори, ако крайният резултат е раздяла на двойката.

Как да изградите пълноценни отношения можете да прочетете в Емоционалният интелект на мъжа - разковничето на силната връзка.

Материала подготви Янка Петкова

Най-тайните тайни са детските. Доказва го собственият ни невръстен опит, потвърждава го битието ни на родители. Дали ще бъдем довереният човек на детето, зависи от способността ни да укротяваме любопитството си, когато от нас искат само да изслушаме, и да сме се доказали като хора, които умеят да пазят споделеното.

Преди време на майката й се наложи да разчисти библиотеката и покрай многото събирани с години спомени, попадна на детския си таен дневник. От десетилетия не беше го отваряла и даже не помнеше какво е писала в него. Разгърна първите страници – драма покрай някаква четворка по математика. Разтърсващо четиво, самообвинения, обещания пред себе си как ще направи всичко възможно да изкара… петица. Даже и това е в сферата на фантастиката… Типичните за възрастта удивителни и други препинателни знаци, знак за дълбоко разкаяние. В следващите страници обаче драмата добива мащабите на световна трагедия, защото върху пожълтелия лист с големи букви е написано: „Леонид Брежнев почина!“ – и удивителни до края на реда. Смях със сълзи, не на самия факт, разбира се. Написала го в тайния си дневник, споделила нещастието със себе си. Явно наистина е била разтърсена, за да нареди подобна информация сред тайните си преживявания. Като се позамисли, жената реши, че никак не е чудно. В ония години това си беше сериозен стрес. По радиото и по телевизията се въртяха траурни мелодии безкрайно. Говорителят, съсипан, съобщаваше новината на всяка емисия, то друго и нямаше. Тя, и един неин съученик, дори патрулираха тъжни край снимката на починалия вожд с пионерските си униформи, а през междучасието идваха ония гадове съучениците им да ги разсмиват. Голяма трагедия за всяко пионерче!

Покрай „разкритията“ в собствения си дневник, майката се замисли, че всъщност детските тайни, най-често не са това, което ние предполагаме и рисуваме във въображението си на хора, които имат твърде богат негативен опит.

Когато дъщеря й пожела таен дневник за Коледа, тя нямаше никакви колебания. Всяко дете трябва да си има. Без значение от „тайните“ споделени в него. Купиха с таткото едно „устройство“, което се въртеше по рекламите на детските канали, с шифри и специален ключ. Детето много се зарадва, веднага разучи възможностите за пазене на тайни. Жената забелязваше, че малката отваря дневника от време на време, но честно казано – не се изкуши да надникне. Неприлично й се струваше, и много нередно. Отново минаха години и неотдавна, при поредното генерално разчистване, майката попита детето ще запази ли дневника, който събираше прах в един кашон. Никакъв интерес. А може ли тя да го отвори, защото ако ще го подаряват на някое дете е добре да извадят тайните от него? Отговори й: „Извади ги, ако ти се занимава, на мен не ми трябват.“ Толкова за тайния дневник. Няколко бележки, които девойчето си е разменяло в час с приятелката си, няколко изрезки от списание „Браво“ и 5-6 картички от съученици. Пълна скука. Явно представата за тайна в детските години изобщо не е това, което ние нахитрелите възрастни предполагаме. Забравили сме.

В един-единствен случай майката беше настоятелна и той се оказа се оказа пълен провал. Детето й се върна от училище тъжно. Не направи обичайния си разбор какво се е случило. Жената стана подозрителна и вечерта, преди да си легне, реши все пак да го разпита. Оказа се, че момичето, с което били на един чин се преместило при друго, което било новата му приятелка. Това не й беше достатъчно като обяснение и продължи да „рови“: „И ти сама ли седиш сега на чина?“ „Да“ – отговаря й детето. На майката й се обръща сърцето при картината на изоставеното момиченце. И пак пита: „Някое от децата не пожела ли да дойде да седне при теб?“ Детето й се замисля, очите му се пълнят и казва: „Ами, не!“ Изглежда не му беше минало през ума, че това може да стане веднага и с осъзнаването се почувства още по-зле. Тук вече жената си помисли, колко хубав щеше да е светът, ако поне от време на време затваряше голямата си уста. Няма втори опит. За да задоволи любопитството си, разстрои детето и предизвика заключения, които изобщо не му бяха хрумвали. И всичко това за какво? Защото държи да нямат тайни една от друга? Глупости! Човек има нужда да пази някои неща само са себе си. Защото го карат да се чувства зле, да се срамува или просто от суеверие, че може да му се разпилее щастието, ако ги каже на глас.

Децата не са изключение. Тяхната стая е неприкосновеното им пространство. Нарекли сме я „детска“ – те раздават пропуските. Купили сме им таен дневник, трябва да държим ръцете си далеч от него. Макар тайните, които споделят в него за нас да са смешни и незначителни – те са си техни.
Всеки от нас има малките си тайни, които обикновено стават все по-големи с порастването. Детето не е изключение. Расте, осъзнава границите си и неусетно се дистанцира от родителите си. Има свои интереси, свои приятели, свой свят. Ние там работа нямаме. Това е напълно нормален процес, преживели сме го със собственото си порастване. Това е потребност. Може да не ни харесва, но е редно да го позволим на детето си. Защото то има нужда да се разграничи от нас, нали е отделна личност? Иначе ние какво – любопитстваме, оказваме натиск, стремим се да изкопчим тайната, просто защото се страхуваме. Неизвестното плаши, а ако сме хора с добро въображение – можем да изградим в главата си наистина мрачен сценарий. Трудно е да отпуснеш хватката, защото този, когото си произвел от клетчици, ще ти се изплъзне, ще се дистанцира от теб и още по-тревожно – ще започне да се справя сам, вземайки решения без да те пита.

И после, ако искаме да ни споделят, тайни би трябвало да сме добри слушатели. Ако чутото не ни харесва и подскачаме, едва разбрали за какво става дума, ще убием желанието за споделяне. Още по-сериозният грях е да се компрометираме, ако споделим чуждата тайна пред другиго. Ще изгубим статута си на доверени хора. А такива вакантни места бързо биват запълнени не от доброжелатели. И в крайна сметка, отново причиняваме страдание на този, когото обичаме и който е имал наивността да ни се довери.  

„Ами ако е влюбена, ами ако човекът, не е подходящ, ако това й навреди?“ - задава си въпроси майката. Често проектира своя опит в отговорите, които дава пред себе си. Неглижира предварително избора на детето си, пресича границите му, за да се опита да повлияе на нещо, което не може да бъде контролирано – емоциите. Това я прави слаба, защото я отхвърлят като съветник. И остава извън кръга на доверието. Защо си го причинява? Дори отговорите да са й известни. Има ли полезен ход? Сигурно! Никой не познава детето й по-добре от нея. Може да улови и най-безобидния сигнал, че с него става нещо нередно, може да го подкрепя, да го окуражава и да му помогне, ако се окаже, че тайната има опасен привкус. Защото тя и таткото са от отбора на детето си, доказали са се като фенове. И макар да ги игнорира от време на време, заето с порастването си, то знае, че на тях може да се разчита. Те са островчето на стабилност, когато всичко друго около него се клати и потъва. Защото знаят, че след всяко потъване може да се изплува, правили са го.

Любовна драма? Да, страшно си е! Като всяко първо влюбване. Но жената помни, че е плакала, че е пращала досадни бележки, че се е червила от срам да не бъде разкрита и че дълго и любознателно е коментирала с приятелките си как точно се целуват и какво друго позволяват? Майката знае, че е безсмислено да опитва  да предотврати разочарованието. Кой има нужда от това? Не и детето й. Ако не го остави да изпробва собствената си устойчивост, какво ще стане със самочувствието му? Тогава ще разполага с неуверен в себе си човек - най-лесната мишена за всеки манипулатор. А такива има в изобилие.

Може би най-сложно е, когато се намеси темата за интимността. На майката много й се иска физическото съзряване да върви в синхрон с психическото, но това обикновено не е така. И пак опитва да не губи кураж. Чете книги, в тях пише – „разговаряйте“. То няма и друг полезен ход всъщност. Често си мисли, че не я слушат, но и това се опровергава с времето. Оказва се, че разумните й, спокойни доводи са били по-въздействащи от пристъпите на истерия от родителско безсилие. А това й дава надежда, че може и да послужат някой ден, при нужда. Дори и да не го вярва, продължава да говори. И да пази тайните, които дъщеря й е споделила.

Как да разговаряте и да споделяте с порасналите си момичета можете да прочете в 11 съвета от майка за дъщеря.

Янка Петкова