Защо не ме слуша? Често ви се струва, че думите ви са безсмислен звук за хлапето и никакви уговорки не вършат работа? А опитали ли сте се да си представите ситуацията от негова гледна точка? Отговори на въпросите дава Ерика Рейшер, клиничен психолог, в Оукланд, САЩ, автор на книги за възпитанието.

Често съм била свидетел на следната сцена - баща идва в детската градина за дъщеря си. Момиченцето е увлечено в игра и на поканата на таткото да си тръгват отговаря: „Не искам! Тук ми е по-весело!“. Възрастният възразява: „Беше тук цял ден. Това е напълно достатъчно.“ Девойчето се разстройва още повече и категорично отказва да тръгне. Спорът им продължава до момента, в който бащата го хваща за ръка и го отвежда към колата. Наблюдателят остава с впечатлението, че момиченцето не желае да чуе никакви аргументи. Те наистина трябва да тръгнат, а детето се противопоставя. Бащата вероятно не допуска, че обясненията и уговорките не сработват, защото той не е обърнал внимание на факта, че детето му живее в своя реалност, която не е уважил.

Защо ни е нужна емпатията?

Да уважаваш детската реалност, предполага да позволиш на детето да чувства, мисли, възприема всичко наоколо по своему. Струва ни се, че не е сложно? Само до момента, в който проумеем, че „по своему“ не означава „по нашему“. В такава ситуация много от нас прибягват до заплахи, употреба на сила и раздаване на заповеди. Един от най-добрите начини да изградим мост между нашата и детската реалност е да проявяваме към малчуганите емпатия. Това означава да показваме уважението си към чувствата на мъничето и неговото уникално възприятие за света. Да го изслушваме наистина и да разбираме (или поне да се стараем) неговата гледна точка. Емпатията укротява силните емоции, заради които детето е неспособно да възприема обясненията ни. Емоцията е ефективна тогава, когато разумните доводи търпят поражение. Често не съзнаваме, че проявяваме неуважение към реалността на детето или без умисъл демонстрираме пренебрежение към неговото виждане за нещата.

Работещият подход

Ако трябва да се върнем на примера в детската градина, таткото би могъл да прояви емпатия още в самото начало на разговора. Когато дъщеря му заяви, че не иска да си тръгне, би могъл да й отговори: „Виждам, че тук ти е много весело и никак не ти се тръгва (емпатия). Съжалявам. Но мама ни чака за вечеря и няма да е хубаво от наша страна да закъсняваме (обяснение). Моля те, кажи на приятелите си „довиждане“ и си вземи раничката (молба).

Как да потушим разочарованието?

Често казваме на детето, че може да се справя с трудностите, но в действителност оспорваме неговата реалност. Ето един пример: първокласник подготвя домашните си по математика, трудно му е и разстроен заявява: „Не мога да реша тези задачи!“ Много от нас с най-добри подбуди биха възразили: „Напротив, ти всичко можеш! Ти си моето умно дете!“.

Уж казваме на детето, че може да се справи, но по-скоро спорим с него. Намеренията ни са много добри, но всъщност му съобщаваме, че неговите преживявания са „неправилни“ и спорим с неговата реалност. Парадоксално е, но това предизвиква детето да настоява на своята версия: „Не, не мога!“. Степента на фрустрация се повишава, защото ако в началото е било разстроено, защото не може да си реши задачата, сега вече е и разочаровано, че не го разбират.

Работещият подход

По-добре би било в подобна ситуация отново да проявим емпатия: „Миличък, виждам, че не ти се получава, трудно ти е в момента да решиш задачата. Дай да те гушна! Покажи ми кое те затрудни, може заедно да успеем да решим задачата. Математиката сега ти е трудна, но мисля, че постепенно ще успееш да се справиш.“ Не бива да поднасяме мнението си като абсолютната истина. Има едно тънко принципно различие: „Аз мисля, че ти ще успееш!“ и „Ти можеш!“. В първия случай изразяваме своето мнение, във втория съобщаваме безспорен факт, който противоречи на опита на детето.

Как да изразяваме несъгласие?

Когато изразяваме несъгласие, нека го правим така, че едновременно да признаваме и ценността на опита на детето ни. Не е нужно да изтъкваме своя опит като единствено възможната истина.

Работещият подход

Да сравним два възможни отговора на следната реплика на детето: „В този парк няма нищо интересно! Не ми харесва тук!“ Първи вариант: „Много хубав парк! С нищо не е по-лош от този, в който ходим всеки път!“ Втори вариант: „Разбирам, че тук не ти харесва, а за мен е обратното. Мисля, че различните хора обичат различни неща.“

Вторият отговор потвърждава, че мненията могат да бъдат различни, докато първият настоява на едно-единствено правилно мнение (нашето).

Как да утешим разстроеното дете?

Точно по същия начин, когато детето е разстроено, да уважаваме неговата реалност означава вместо фразата: „Не плачи! Всичко е наред!“( с тeзи думи отричаме преживяванията му в момента) да кажем: „Ти си разстроен, съжалявам, мога ли да ти помогна?“ Първо трябва да позволим на децата да чувстват и виждат света по своему, дори ако това е неразбираемо и нелогично за нас. Едва след това можем да опитаме да ги съветваме. 

Оригиналната статия можете да видите в онлайн изданието на The Time.

Материалът подготви Янка Петкова.

Ако темата ви е интересна, можете да прочетете Три фрази, които не работят.

Говоря си с Мария по разни теми и в един момент тя казва:

– Знаеш ли, ще е страхотно, ако можем да кажем на момичетата по какво се познава кога един мъж ще стане добър съпруг. Ще напишеш ли?

Изобщо не се замислих, разсмях се и казах:

- Да, ще напиша, но темата ще бъде - "Що е то "добър съпруг" и имa ли той почва у нас.”

И така заживях с мисълта за “добрия съпруг”. Цяла седмица разпитвах приятели – мъже и жени какво за тях е добър съпруг и като цяло мога да обобщя две позиции. Жените влизат с охота в темата и рисуват с думи рицари и принцове, а мъжете ме гледат намръщено и ми казват - остави ме с тези глупости, не ми се говори. Е, имах и един отговор от мъж – “що не ми направиш една снимка и не ме сложиш в темата, да видят как изглежда добрият съпруг”. Не им се сърдя на мъжете, да се опитваме да ги сложим в рамка, в клише, да ги унифицираме, изобщо не е приятно. Добър съпруг – висок 1.90, тегло 90 кг, тяло на Аполон, умен като Айнщайн, да бъде като Джеймс Бонд, за да ни пази от света, но в същото време да бъде романтичен, забавен, чаровен и за предпочитане богат. Хайде сега, ходи да гониш тези цели, защото иначе никой няма да те избере за съпруг. Как ли се чувстват мъжете? Да вземем ние да се сложим в този въпрос, в тази рамка, няма да ни е никак лесно – Как да те познаят, че ще си добра съпруга. Но сега темата е друга все пак, говорим за мъжете, които да станат в живота ни с главно М.

Мислейки по темата, се зачудих как аз си представям добрия съпруг, какви качества е важно да притежава Той лично за мен и намерих в себе си следните отговори:

• Да може да готви – за мен приготвянето на храна е грижа за себе си, но и отношение към другия, желание да направиш нещо за човека до теб, да го помислиш, да го осъществиш и да му се насладите заедно. А още повече, когато приготвянето на храната е заедно с любимия човек. Това създава едно споделено и уютно пространство между двама души. Любимо ми е да се събудя в неделя сутрин и в къщи да ухае на пържени филийки или на палачинки. Е разбира се, не очаквам петстепенно меню от половинката си, макар че защо не :). Но дори и пържени яйца вършат работа, когато са приготвени с желание и отношение.  

• Да може да ме разсмее - да ни е весело и леко и да гледаме на живота с усмивка. Да, има хиляди трудни моменти, но как ще се отнесем към тях, с какви очи ще ги видим, това е изкуството на живеенето.

• Да ме подкрепя и да усещам тази подкрепа от него – това не означава да ми казва “да, скъпа, права си, да скъпа, така е”. Подкрепата означава и критика, но критика с топлота и разбиране. Да знам, че когато съм получила тежък удар от ежедневието или от живота, имам рамо, на което да се облегна и човек, който да ми каже – спокойно, всичко ще бъде наред, аз съм до теб. Да ме подкрепя за нещата, които за мен са важни.

• Да бъда забелязвана – да виждам искрата в очите му, когато ме гледа, да чуя “красива си днес” или “изглеждаш уморена, какво да направя за теб”. Ей такива дребни неща, които за всеки са различни, но това е вниманието в другия, безмълвното – важен си ми и за това гледам в теб.

• Да бъда приета, такава каквато съм – не съм 24 часа, 365 дни в годината в най-добрата си физическа форма или в най-доброто си настроение. Но знам, че това съм аз и не искам да се опитвам да бъда друга, когато той е около мен, за да вижда само добрите ми страни и да си каже – Ау, какво съкровище намерих, перфектна във всяко едно отношение. Не, аз съм човешко същество, в мен има всички цветове и аз не се страхувам да ги показвам.

• Да се чувствам добре в ръцете му – интимността, прегръдките, секса, това са много важни сигнали, дали сме един за друг. Ако се налага да правя неща, които на мен не ми харесват или не се чувствам добре от тях, то тогава това не е моят човек. Ако пък тази интимност липсва, е добре да погледна какво ми говори това, къде е причината. Сексуалните ни взаимоотношения отразяват какви сме ние и каква е нашата връзка.

За съжаление жените често попадаме в капани в търсенето на мъжа, който да стане наш спътник в живота. Защо влизаме в тях е индивидуално и не може да го сложим в класификация, но ето някои от причините да попадаме в тези капани :

• високите ни изисквания, нереална представа за това какви качества искаме да притежава този човек;

• не сме наясно със себе си, какво точно търсим и какво сме готови да дадем;

• взаимоотношенията, които сме имали с родителите си, особено с родителя от срещуположния пол, защото той има съществена роля за изборите, които правим;

• модела, който сме видели от семейството ни, отношенията, които са били между мама и тате;

• желанието ни да се грижим за другите, но не и за себе си. Тогава може да се получи една връзка, в която ставаме майки на половинките си, а не равностойни партньори;

• опита да променяме половинката си – мислим, че ние ще сме тази, заради която той ще остави зависимостта си /алкохол, дрога, хазарт/. Никой не се променя заради друг, освен заради себе си.

• страх от обвързване и загуба на свободата;

• недоверие към другите, вследствие на травма преживяна в миналото ни.

Връщайки се към темата как да познаем един мъж дали ще бъде добър съпруг, може би най-основното нещо е да се познаваме, да сме свързани добре с нас самите и тогава със сигурност ще усетим дали това е Мъжът за нас или не. Защото за всяка от нас са важни различни неща, всяка от нас има собствени представи какъв да бъде живота й и с кого иска да го сподели. Всяка от нас инстинктивно знае кой е Той, ако се заслуша в сърцето си, ако види сигналите на тялото си и помисли върху връзката си. Може да си зададете някои от въпросите - Каква е моята връзка? Как се чувствам аз в нея? Кои качества са важни за мен? Колко от тях притежава човека до мен? Искам ли да се събудя до него след 20 години? Развива ли ме тази връзка, дава ли ми криле? Какви са нашите интимни взаимоотношения? Какво усещам, когато го виждам? Какво казва сърцето ми?

Не забравяйте, че ние сме партньори във връзките си и като такива сме равнопоставени, отговорността за връзката е и на двамата, не е само наша или само негова.

Не можах да ви дам десет правила как да познаете, че от мъжа до вас ще стане добър съпруг, но и не смятам, че готовите формули могат да ни свършат работата, която единствено ние можем да свършим за себе си.

Цветелина Чобанова

Цветелина е дипломиран психолог и практикуващ психотерапевт. Може да звучи невероятно, но преди да открие, че психологията е истинската й любов, е завършила  инженерна специалност и има блестяща ръководна кариера в голяма фирма. Освен всичко това Цветелина е наш редовен автор и консултант по теми, свързани с психологията, отношенията в семейството, самочувствието и успешната реализация на жената. В личен план може да се похвали с една страхотна, щура дъщеря, която е най-добрият й учител, куче, две котки и чудесен мъж до себе си.

Ирина Манушева е известен български преводач на художествена, хуманитарна и научнопопулярна литература, а освен това и мама на три деца. Представяме ви я в рубриката ни "Кариери", посветена на жените, които успешно съчетават кариерата с професионалната реализация.

Да започнем оттам, че не възприемам семейството си като голямо, но според обичайните разбирания минава за такова – мама, татко, три деца и куче (към момента едно, но опитът показва, че това няма да е за дълго). Лудницата обаче си е лудница отвсякъде, като се има предвид, че голяма част от времето си прекарваме всички вкупом у дома… или някъде другаде, но естествено, пак вкупом.

Аз съм от онези майки, дето преди да имат деца, влачат навсякъде кучетата си. По онова време бяха два добермана и трябва да призная, благодарение на тях много хора останаха с може би опасното впечатление, че колкото по-голямо е кучето, толкова е по-добро и безобидно. После почнахме да влачим навсякъде и децата, и кучетата. В краен случай – само децата. Те някак си се вляха така естествено в живота ни, сякаш винаги са си били с нас. А в множествено число говоря от самото начало, защото по това вълшебно време живеехме заедно с брат ми и двете ни семейства се увеличаваха успоредно (както и учудените погледи към забележителната ни групичка, като на онзи първи Великден с деца, когато се натъпкахме в джипа всички възрастни, деца и кучета и отпрашихме към Ковачевица. За жалост, малко след това се наложи да разпределим децата и кучетата в две отделни жилища, защото всяка дядова ръкавичка все пак има краен капацитет.)

Когато се роди първият ни син, аз бях учител – още обожавам тази професия! – но изведнъж ми се откри възможност да сбъдна друга своя мечта: да превеждам книги. Преведох една, възложиха ми втора и понеже, както вече стана ясно, съм си луда, напуснах сигурната си работа, при това в страхотно училище, с уникални колеги и прекрасни деца, и реших, че оттук нататък ще бъда само преводач. И то само на книги. (Между другото, единственото, което ме безпокоеше – ясно си го спомням – бе как, след като и професията на съпруга ми е такава, че в немалка част от времето също си е у дома, ще научим децата си, че хората по принцип ходят на работа всеки ден от 9 до 5, а не си висят вкъщи. Но на този въпрос ще се върнем отново след малко.)

Естествено, многократно чувах, че преводач къща не храни, но аз на такива приказки вяра не хващам. (Уточнихме, луда съм.) Оказа се, че храни и още как. Само трябва усилена работа. По 8-10 часа на ден, както с всяка друга работа впрочем. И да обичаш това, което правиш. Да играеш с него. Тогава страниците се прелистват с шеметна скорост и даже спираш да броиш преведените книги. Никое дете не брои колко къщи от кубчета е построило, нали?

И така, живеехме си весело заедно по 24 часа в денонощието (е, малкият ходеше чат-пат на градина). Когато се появи сестра му, от първия ден научи някои основни истини: 1) всички огромни същества около теб дават мляко – майка, баща, четиригодишен брат, важното е да им покажеш какво искаш, 2) когато няма голям зор от страна на храносмилателната система, независимо в кой неин край, можеш отлично да си играеш сама в леглото, кошарата и навсякъде другаде, защото т. нар. майка бездруго седи залепена пред едно странно устройство с екран и шумолящо нещо на масата до нея. Четиригодишният брат пък се научи бързо-бързо да прави сандвичи за себе си и кафе за майка си, воден вероятно от елементарен инстинкт за оцеляване. Бързо превъртане на лентата: на 6 и 10 и двамата успешно правят мъфини, сладкиши и прочее шедьоври, които все още са недостижим подвиг за майка им. Инстинкт, както казах.

И като сме тръгнали да превъртаме лентата, да не се бавим повече – с няколко думи, окончателно ни писна да живеем в София и се изнесохме на благоприлично разстояние от големия град. Таткото постави нов рекорд по скоростно превръщане на полуобитаема къща в уютен дом. Сменихме амбициозното частно училище с държавно, защото баткото се справяше отлично, но време за детство не му оставаше, и пратихме сестра му в предучилищна в същото държавно училище, където я приеха с отворени обятия, въпреки че беше само на четири, пък тя взе, че се оказа единствената, която от първия ден може да отиде сама до тоалетна. Инстинкти, ви казвам. Какво да прави детето, като майка му все го оставя само да се оправя. Пък и можеше да чете все пак, бива ли до тоалетна да не може да иде. И в края на краткия обзор, тази майка, дето уж само си седеше пред компютъра, се оказа отново бременна.

Следват седем месеца в пълна мъгла. Когато леко се разсейваше, отварях лаптопа, за да наваксам с работата. В останалото време две невероятни деца и един страхотен мъж (признавам, сама си завиждам понякога) ми прислужваха и даже ме водеха на разходки и екскурзии, при които беше много по-лесно да се помни къде още не съм повръщала, отколкото къде съм.

И това приключи – с третото прекрасно вързопче. И четири дни в болницата, в които то спеше гушнато в мама, а тя, по-щастлива от всякога, се опитваше да довърши една книга, която беше обещала за същия месец. Добре се получи въпросната книга между другото. Е, не точно същия месец.

И ето, събрахме се вкъщи петима, без да става дума за кучето.

Междувременно стана пределно ясно, че децата си „научават уроците“ много по-бързо, когато си останат за седмица вкъщи, отколкото когато ходят на училище, и в моята глава започна да се прокрадва пъклен план. Отдавна се бяхме убедили, че тази работа с родната образователна система отива все пó на зле, и си рекохме: защо пък трябва непременно да се ходи на училище? И да се чудим как да отидем на екскурзия, точно когато ни се прииска? Да не говорим , че въпросът „Как ще научим децата си, че се ходи на работа от 9 до 5?“ отдавна се беше преформулирал в: „Как ще научим децата си, че важното е не да се седи някъде от 9 до 5, а да се свърши работа, след като в училище упорито ги привикват тъкмо на обратното?“ Няма да ви досаждам с всичките си аргументи по темата (само ще ви уверя, че не опират единствено до лекомислени желания за екскурзии), но ето че дойде лятото и бе окончателно решено: следващата учебна година един петокласник, една първокласничка и едно бебе остават вкъщи.

Та така стигнахме до сегашното състояние на нещата. Мама работи вкъщи, две деца учат вкъщи, едно бебе пълзи с мълниеносна скорост из къщи и един баща от време на време си почива, като избягва на работа извън къщи. Е, отне ни известно време да нагласим графика с извънкласни занимания, така че да можем да бъдем навсякъде, където е нужно, без да сме усъвършенствали квантовомеханичните си умения до степен, че да бъдем на две места едновременно, но и това стана. Въобще, прекрасна ни е лудницата. Само не знам – като спре да ни е достатъчно луда и тя, какво ли още ще измислим?

Повече за Ирина можете да прочетете в сайта й.

Препоръчваме ви интервюто ни с Доника Ризова.

Аз съм виждала вярата в падналата по очи, в средата на храма, жена;

Във вкопчената ръчичка на бебе;

В очите на болен;

В усмивката на мъртвец;

В сълзите на близките му;

В тихото присъствие на приятел;

В пуснатия внезапно от бащините ръце велосипед;

В прехапаните в усмивка устни на майката – изпращач;

В бавните удари на бастун по паважа;

В чаша коняк и дим от цигара;

В песен;

В кимване

Във вик

В тишина

Вярата е тиха. Тя е под горния слой твърди неща. Тя няма цвят, мирис, вкус. Тя не ръкомаха, не развява лозунги, не крещи, не бута, не настъпва, не притиска, не се налага, не се натрапва, не се сърди, не капризничи, не плаче, не изисква, не заплашва, не напуска, не претендира, не преяжда, не охолства, не обвинява, не наказва, не наранява, не изоставя, не разкъсва, не разделя, не натъжава, не опустошава, не противопоставя, не ожесточава, не високомерничи, не парадира.

Вярата е мека и пухкава отвътре, силна и челична отвън. Тя е оръжие и ласка, сила и лек, щурм и отстъпчивост, дръзновение и смирение, обич и усмивка.

Вярата има различни домове, но винаги е приютена. Различни дрехи, но винаги е облечена. Различни тоналности, но винаги е в съзвучие. Тя не скита безцелно, не обича тълпата и шума, не се кичи с амулети и суеверия.

Тя се скрива в шепата, докато стискаш палци на малката си пианистка, докато синът ти прави първите си крачки, докато си стиснал до бяло в молитва ръцете пред операционната, докато забиваш нокти в кожата на родилния стол, докато поставят пръстен на безименния ти пръст, докато омесваш първия си хляб, докато се ръкуваш с новия си шеф, докато докосваш студената кожа в ковчега, докато все още напипваш нередовния си пулс.

Вярата е пулсацията на душата ти, която продължава и след тази на сърцето ти.

Вярата е това, което прави от хората личности, от съществуването – цел, а от мечтата – реалност.

Пътищата до нея са много и различни, но никога гладки и прави. Те са тесни, стръмни, тъмни пътеки с раняващи храсти по тях. Върви се самотно и тихо. Болезнено и трудно. Бавно и внимателно.

Когато лицето е мокро вече от умора, а не от сълзи – тогава сте на половината път. Остава само да не спирате. Остава само да прегърнете вярата поне толкова силно, колкото и тя вас.

И тогава планината ще се поклони и ще се оттегли.

Ина Зарева

Наближава първи март и за всички, които искат нещо по-различно, споделям две интересни идеи за мартенички.

Мартенички - чашки :) Много ефектни и красиви, ще ви радват през цялата година. Изключително подходящи и за подарък. Ето няколко снимки, а ако ви харесат, можете да разгледате повече ето тук.

:

И моите фаворити - чашки Пижо и Пенда :)

Втората идея освен интересна е и много сладка - ама буквално. :) От този вид мартенички взимам всяка година и момчетата раздават в училище за радост на всички съученици. :) Мартеничките са с аромат на ванилия и горска ягода, не съдържат консерванти и глутен, и имат нужните сертификати. Поръчвам ги от този сайт.

Цветелина Денкова е красива като бижутата, които създава. 34-годишна шуменка с бакалавърска степен по Международни икономически отношения и специализация по международни финанси. Майка на две хубави деца – син на 10 и дъщеря на 4 години. За интересите си разказва със страст и ентусиазъм.

Интереси имам всякакви! Обожавам предизвикателствата и със страст се самообразовам във всевъзможни сфери! Докато следвах, водех курсове по английски език в един учебен център в града, давах и частни уроци в дома си, така имах шанса да се докосна до учителската професия, много полезен опит. Впоследствие работех като технически преводач, превеждах известен в инженерните среди софтуерен продукт. В процеса на работа през следващите години успях да усъвършенствам комуникативните си умения, да натрупам знания за производствените процеси в леката и хранително-вкусовата промишленост. На всяка заемана позиция влагах максималното, на което съм способна. Научила съм и много уроци.....Най-важният е, че човек трябва да определи приоритетните за него сфери и да концентрира енергията си там! 

Моето семейство, най- вече съпругът ми и децата ми са нещото, за което наистина си заслужава да дам 101% от себе си! Осъзнавайки това, трябваше да помисля какви са алтернативите пред мен и как мога постоянно да бъда близо до хората, които обичам! 

„Имам нужда да създавам красота!“

Идеята за ръчно изработените бижута се появи като следствие от друго мое хоби. Преди малко повече от две години се научих да плета. Оказа се, че съм пълна с идеи и учудващо сръчна. Създадох цяла колекция от шалове и шапки и по съвет на моя приятелка (американка), която беше наистина впечатлена от тях, си отворих онлайн магазин в американския сайт за ръчно изработени артикули etsy. Може би, поради сезонността на стоките и отдалечеността на България от техния пазар, продажбите не потръгнаха. Обаче чувството, че имам нужда да създавам красота се засилваше и тази мисъл не ми даваше мира! Така, в края на лятото на 2016, идеята за бижутата започна все по- осезаемо да се загнездва в съзнанието ми. Те, за разлика от плетивата, бяха всесезонни, вечно търсени от почти всички дами, даваха ми възможност да развихря въображението си отвъд всички граници, които поставя преждата да речем. Започнах да се просвещавам в изкуството на бижутерите - техники, материали, инструментална екипировка, всичко което може да ми потрябва, за да успея да пресъздам фантазиите си. Изчетох и изгледах безброй статии и клипове, проучих възможностите за доставка на инструменти, материали и суровини, опаковки и начини за популяризиране на продукта. Не мога да отрека, че образованието и опитът ми много ми помогнаха.

Исках да създам продукт, който представя мен самата - различна всеки ден, цветна, усмихната, странна, романтична, но и строга и елегантна когато пожелая, многолика жена! За това имам и толкова различни колекции. Името на марката представя мен - Floret означава цветенце, добавих "е" в края, за да се получи Florete=Цвете и така се появи Florete's Jewelry! Логата създадохме двамата със съпруга ми, обожавам ги - шрифта, стила, всичко! 

Любовта към красивото, към цветното, към модата винаги е била в мен! Когато бях малка основното, което правех беше да рисувам, принцесите и моделите на дрехи бяха образите, които най-често пресъздавах на хартия. Исках да уча дизайн, но не успях да убедя баща си, че това е сериозна професия, и че мога да се реализирам добре като такава.

Класическо допълнение или романтичен акцент

Вдъхновявам се от всичко - цветя, ярки цветове, абсурдни и нестандартни комбинации на материали. Харесвам различни стилове дрехи - от класическите, непреходни костюми в черно и бяло, минавайки през всички топли, земни нюанси в бежово, кафяво, маслено зелено и стигайки до цветовете от дъгата, като цикламеното розово ми е особено при сърце. Това е и причината да имам тотално различни колекции, в които всяка жена би могла да намери нещо според своя вкус, независимо на колко години е и в какво настроение е в момента, дали търси класическо допълнение към елегантния си работен тоалет или романтично бижу за ефирната си рокля. 

Някои свои творби първо скицирам, а след това им вдъхвам живот и ги доукрасявам накрая, други създавам директно, всичко зависи от настроението ми през деня и от времето с което разполагам. 

Принцесата и любителят на компютърни игри

Синът ми, типично по момчешки, се вълнува много повече от Xbox-a, PlayStation-a и компютъра си, но дъщеря ми, въпреки че още няма 4 години вече е обсебена, също като мен! Тя си „поръчва", а аз правя и понеже е малка принцеса, вече има и корона в ярко цикламено, с кристали. Това, че работя вкъщи много ми помага в организацията и изпълнението на задълженията, а факта, че стоя до много късно вечер е от съществено значение. Може би не успяваме само да организираме повече разходки навън с децата, но тук определящи са и други обстоятелства. 

Жена извън рамката

Според мен жените твърде дълго са били подценявани и едва последните 20-ина години обществото им предоставя реалната възможност да покажат, че могат да бъдат равноправни и да се конкурират с мъжете в много области, излизайки от рамките, в които са поставяни с векове. Това обаче крие и своите рискове, защото може да доведе до друга крайност и женската красота и нежност да бъдат потиснати в стремежа на жените да покажат, че не стоят по-долу от мъжете. 

Florete's Jewelry – какво предстои

Предстоят много нови дизайни във вече съществуващите колекци и две изцяло нови колекции, от нови изходни суровини и материали, които ще представя следващите месеци. 

Най-важното уточнение

И накрая, но в никакъв случай не на последно място, искам да направя едно много важно уточнение. Мъжът до мен, с когото сме заедно повече от 16 години, изигра ролята на Смелостта и Увереността, които малко не ми достигаха! Той винаги е бил мой коректив и винаги ме е подкрепял безкрайно във всичките ми начинания, с ясната преценка за това дали идеята ми наистина би била успешна! 

Това съм аз - по образование - икономист, по душа – артист. 

Още красиви творби на Цветелина от Florete можете да разгледате на страницата й във фейсбук.

Интервюто взе Янка Петкова.

Да чувстваш:

Грижата, докато облича палтото ти

Дъхът му, докато шепне тайните си

Усмивката, докато му разказваш деня си

Топлината на прегръдката му

Ударите на сърцето му, когато обличаш червената си рокля

Смехът му, докато простираш боядисаното от същата тази рокля бяло пране

Да виждаш:

Как е до теб и в невъзможното

Как трапчинките му са отпечатани върху лицата на децата ви

Как страда, докато ти плачеш

Как умората в погледа му се сблъсква с нежеланието му да я признае

Как въздъхва в косите ти като в утроба

Колко много е до теб и те обича

Да знаеш:

Какво продължава да харесва, обича и мрази

Колко точно са бенките по лицето му

От какво са белезите по тялото му

Как животворно се нуждае от твоята обич

Че е възможно да те обича и сега

Че парфюмът му отдавна се е изпарил, но ти го вдъхваш всеки път, когато се прибираш вкъщи през безмилостно дългото време, откакто той напусна земния ти свят и остави само нея –

Любовта.

И да живееш с нея,

заради нея,

от нея,

въпреки нея,

да живееш...

Ина Зарева

Следната статия е преведена от личния блог на Бърт Фълкс. Прати ми я приятелка, която е въвела План Х в дома си. Ние също го обяснихме на децата си и мисля, че ще е много полезен на всички вас. Особено в светлината на скорошните трагични събития.

Както повечето от вас знаят, всяка седмица прекарвам по час с група млади хора, които се опитват да се борят със зависимости. Да. Млади хора. Става въпрос за тийнейджъри, които са затворени в продължение на поне 6 месеца, за да се научат как да се преборят със зависимостите си. За мен е изключителна чест, че имам възможността да общувам с тези прекрасни млади хора, които са били наранени от свят, който все още изучават. Доста от приятелите ми погребаха децата си заради наркотици. Фактът, че тези деца все още имат шанс ме прави много щастлив.

Наскоро зададох на децата един прост въпрос: „На колко от вас им се е случвало да попаднат в ситуация, която ви се струва неправилна и опасна, но не са направили нищо по въпроса, защото не сте виждали възможен изход?“

Всяко едно дете в стаята вдигна ръка. Всяко едно!

Ако трябва да съм напълно искрен – разбирам ги. Въпреки че вече съм над 40, все още си спомням онзи тийнейджър, затворен в непредсказуемите течения на света. Много пъти се е случвало секса, наркотиците и алкохола да се намесят в живота ми. На твърде ранна възраст, когато не знаех как мога да се откъсна от това, без да изгубя всичките си приятели. Все още помня първата бира, която изпих. Бях на гости на приятел, още в средно училище. Не ми хареса, но се почувствах принуден. От гледната ми точка на възрастен, това ми се струва смешно. Тогава обаче беше сериозно. "Обществен натиск" е често използван термин за нещо безгласно, но много реално. Със сигурност не можех да се обадя на родителите ми и да ги помоля да ми помогнат – все пак правех нещо лошо. Много по-лесно ми беше да пия алкохол, въпреки че не исках, вместо да изтърпявам наказания, скандали, разпити и потенциалната загуба на свободата ми.

План Х

За да се справяме със ситуации подобни на тази, въведохме „План Х“ в нашето семейство. Това е доста простичък, но силен метод, които децата ни винаги могат да използват. Работи по следния начин:

Да кажем, че най-малкият ми син, Дани, е на купон или на гости у приятели. Ако му се стори, че се случва нещо нередно, или се почувства неудобно, но не смее просто да стане и да си тръгне, за да не му се подиграват, трябва да изпрати СМС с текст „Х“ до мен, майка му, брат му или сестра му.

Този, които получи съобщението, трябва да разиграе кратка сцена. Обажда се на Дани и провежда следния разговор:

-Ало, татко?

-Дани, случи се нещо и трябва да те взема веднага!

-Какво е станало?

-Не мога да ти обясня сега. След 5 минути съм при теб да те взема.

Дани казва на приятелите си, че нещо се е случило у дома и трябва веднага да си тръгне.

Накратко, Дани знае, че винаги има изход и че върху него няма никакъв натиск да прави неща, които не иска. Има свободата да е защитен, докато продължава да расте и да се учи как да се оправя сам.

Това е един от най-добрите ни родителски похвати, който му дава сигурност и увереност да се справи с един свят, които има тенденцията да мачка и подчинява младите.

Има един много важен елемент от плана Х. След като взема Дани, той знае, че може да ми разкаже каквото иска. Ако няма желание да говори, не го разпитвам. Той взима решението. Планът Х включва споразумението, че няма да има разпити и че няма да го съдя, каквото и да е станало. Това понякога е трудно за родителите (признайте си – всички искаме да знаем какво става с детето ни). Повярвайте ми, ако следвате това правило, не само че винаги ще можете да помогнете на детето си, ами и ще изградите много силно доверие между вас и децата ви.

Едно изключение от това правило е, че ако Дани знае, че ако някой е в опасност, той има моралното задължение да говори с нас, за да го защити, без значение какво би му коствало това. Това е урокът, на който се опитваме да научим децата ни – трябва да защитаваме тези, които не могат да се защитят сами. Изключвайки това, той не е задължен да ни разказва каквото и да било.

Много родители се оплакват от ролята, която технологиите играят в живота ни. Мразя да виждам семейства, излезли на вечеря, които просто стоят заровили поглед в смартфоните си. Полудявам, когато някое от децата ми, ми пише СМС от съседната стая. За съжаление, смартфоните са факт и тъй като няма как да ги забраните напълно, е добре поне да им намерите приложение, с което да можете да помагате на децата си.

Силно ви препоръчвам да създадете някаква форма на нашия План Х и във вашия дом. Ако уважавате споразумението, децата ви ще са ви благодарни за това. Нещо толкова просто като това може да предпази детето ви от 6 месеца в комуна или от нещо много по-лошо.

Автор: Бърт Фълкс