Днес изпращаме един от големите ни творци. Светла му памет.

Георги Христов Данаилов (1936 – 2017) е потомък на известен свищовски род. Внук е на акад. проф. Георги Тодоров Данаилов, правнук на Марко Балабанов, първият външен министър на България след Освобождението на страната. През 1950 г. семейството му е интернирано и се връща в Свищов. Завършва и преподава химия, но пише от студентските си години. Става популярен още с първите си книги: „Деца играят вън“, „При никого“, „Убийството на Моцарт“, „До Чикаго и назад, сто години по-късно“. Автор е на много пиеси и филмови сценарии - „Хирурзи“, „За къде пътувате?“, „А сега накъде?“, „Лагерът“. Световно признание и литературни награди получава и с последните си литературни творби „Къща отвъд света“, „Спомени за градския идиот“, „За Жан Жак Русо“ (есе), „Усмивката на Пан“ (есе за Стефан Гечев), „Доколкото си спомням“ (в три части), „Весела книга за българския народ“.

Никой не си отива наистина, докато го помним. Предлагаме ви откъс от повестта му "Деца играят вън".

Дядо беше много добър. Никога не ми се караше и когато веднъж го ударих много силно, ама без да искам, по носа, пак не ми се скара. И винаги ми носеше по нещичко. Щом се върне в къщи и аз го питам:

- Дядо, какво ми носиш?

И той ми го даваше. Най-различни неща, ма все хубави. Пък на него не му даваха да яде луканка, защото била солена. Ядеше все едни каши на обед. После си отиваше в стаята и там си ядеше луканка. Аз го видях веднъж, но не казах на мама, защото тя щеше да му се кара, пък той щеше да се ядоса и да викне:

- Я ми се махайте от главата!

Не обичах, когато дядо се ядосваше. Нещо много го заболяваше и той си наливаше едни капки в малката чашка. После дядо се разболя и като заидваха едни доктори, като почнаха да му бият едни инжекции, пък ние и двамата не обичаме инжекциите, и един ден той, като се разсърди, и изпъди всички доктори.

Лежеше си оттатък в стаята, вече не ставаше и беше отслабнал, отслабнал. Една вечер ме повика при себе си и ми каза, че ей сега, като оздравее, ще ми купи велосипед. Аз много се зарадвах - откога исках дядо да ми купи този велосипед. А една сутрин мама ме събуди и ме заведе оттатък при дядо. Той още не беше се събудил. Спеше. И татко беше в стаята. Мама ме държеше за ръката и каза:

- Целуни дядо си по челото!

И аз го целунах полекичка. А той пак си спеше.

После ме заведоха в къщата на другата ми баба. Много се зарадвах, че отиваме при нея, защото там ставаха големи игри. И баба ми позволи да си играя на всичко, каквото си поискам, само че на мен нещо не ми се играеше сам и все се въртях около нея. Тогава тя повика едно момче, с което и друг път сме си играли, пък то ми каза:

- Твоят дядо умрял.

- Не е умрял - казах му аз.

- Умрял е - вика то. - Мама ми каза.

Ама че глупаво момче беше! Нали сутринта аз видях дядо. И тогава казах на това момче, че е един глупак. Пък то каза, че аз съм бил глупак... После си играхме.

У бабини останах целия ден и там спах, и вечерта баба ми разказа приказката за вещицата. Тя само тази приказка знае. Чак на другия ден татко дойде да ме вземе. Когато си отидохме вкъщи, дядо го нямаше. Мама, като ме видя, ме прегърна и изведнъж заплака. Тогава татко ме заведе в другата стая и каза:

- Недей да говориш пред майка си за дядо, защото той замина надалече и на нея й е мъчно.

Отидох при мама и й казах да не плаче, дядо пак ще се върне. А тя още повече заплака. Тогава аз нищо вече не й казах.

Но си знам - дядо ще дойде пак. Той ми е обещал едно малко велосипедче и ще ми го донесе. Моят дядо никога не ме е лъгал.

Из "Деца играят вън" на Георги Данаилов.