Автор: Мария Пеева

За мен идеална свекърва беше моята баба по бащина линия - свекървата на мама. Разказвала съм ви за нея в Баба Миче и Кафка. Баба беше природно интелигентна жена, но освен това бе и спокойна, овладяна и търпелива. Всъщност мисля, че тя притежаваше дълбока емоционална интелигентност - качество, което по нейното време не се наричаше с този сложен термин, а с простата думичка човечност. През всичките години на детството ми, в които имах щастието да се грижи за мен, а и впоследствие на всичките ни семейни събирания, нито веднъж не я чух да нагруби някого или да каже лоша или критична дума за човек, независимо дали пред него или зад гърба му. Тя не съдеше. Беше дълбоко вярваща и морална, но не си позволи да отсъди по своите високи критерии за друг, освен за самата себе си. Не знам дали има по-висша форма на етичност в отношенията ни с близките и с обществото от това. И може би защото уважаваше всекиго, независимо дали е съгласна с мненията и начина му на живот, и снахите, и децата, и внуците, и правнуците й отвръщаха със същото уважение. Майка ми, която винаги е била доста сприхава и мнителна, и която в определени моменти успяваше да се скара и смрази с други роднини, никога не си позволи да прояви неуважение към баба. Не само това, но си мисля още, че тя искрено я обичаше, така както се обича родна майка. По същия начин я обичаше и другата й снаха, моята леля, която всъщност живееше с баба и се грижеше за нея в последните й дни. И тъй като темата за свекървите отново изскочи на дневен ред в дискусиите ни, бих искала да споделя с вас как си представям добрата свекърва и към какво се стремя в отношенията си с моята снаха. Може би на някого ще се стори трудно и невъзможно, но баба го правеше да изглежда лесно, а аз й вярвам.

И така, какво прави добрата свекърва?

1. Добрата свекърва помага. Това не значи да изостави изцяло личния си живот. Баба например беше дълбоко религиозна и отделяше доста време за църквата, там й бяха приятелките и социалната среда. Занимаваше се сериозно с благотворителност, която в онези времена се изразяваше в грижи за самотната болна съседка. Имаше голямо семейство от братя и сестри, с които се срещаха редовно. Освен това имаше и прекрасна градина със зеленчуци и овошки, които отглеждаше с огромна любов и старание. Не е захвърлила всичко това, за да се грижи само и единствено за внуците. Но пък си спомням отлично как винаги, когато някой от нас имаше нужда от нея, тя оставяше всичко и идваше на помощ. Включително намери време и дотича и за мен, една от многото й внучки, когато синът ми Теди, едва тригодишен, се разболя тежко и не успяхме дни наред да свалим температурата с медикаменти. Тогава майка, милата, изпадна в пълна паника и беше напълно безполезна, по-скоро тежест, защото трябваше да успокоявам и нея. Но баба пристигна и ме научи на онзи стар метод с мокрите чаршафи и оцета, който ни спаси. И не само ми го показа, ами и ме прати да поспя след 48 часа будуване и пое грижите за детето, малко преди да припадна от умора. Мисля, че беше над 80 години по онова време.

2. Добрата свекърва не дели децата си. При все че баба живееше с чичо ми и съпругата му, никога не е проявявала пристрастие към тях и не е делила по някакъв начин другите си деца и семействата им. Напротив, през лятото ни събираше всички внуци и се грижеше еднакво за всички ни. Можех да направя разлика, защото когато ходех на гости при другата ми баба по майчина линия, определено се чувствах някак встрани и бях “чуждото” дете. Такива неща усещат дори малките деца, какво остава за снахите. И както казва една мъдра жена - хората няма да запомнят какво сте им казали и какво сте направили за тях, но завинаги ще запомнят как сте ги накарали да се чувстват. Та затова си мисля, че добрата свекърва трябва да полага особени усилия в това да не дели децата, снахите и внуците си, дори ако някои от тях са й по-мили на сърцето или прекарва повече време с тях.
3. Добрата свекърва не се меси в личния живот на децата и семействата им. Баба никога не взимаше страна, дори в некрасиви ситуации. В живота на всяко семейство има особено тежки моменти, които обаче се налага семейството да реши само. Спомням си, че имаше период, когато някакви разправии обостриха отношенията у дома и напрежението беше ужасно. Баба не взе страна и не се намеси, и нашите в крайна сметка се разбраха. Това, което психолозите сега обясняват ерудирано и обосновано, тя беше научила от суровия живот. В обичайните вътрешносемейни конфликти винаги и двамата имат някаква вина и правилният начин да бъдат разрешени е от тях двамата, а не чрез намесата на родителите им, колкото и да са мъдри и опитни. Всъщност баба даваше много съвети за отглеждането на децата, но преди всичко ги даваше с личен пример и когато й бъдат поискани, а не с празни приказки и тупане в гърдите колко повече знае от неопитните си снахи.
4. Добрата свекърва не критикува и не съди. Баба винаги е умеела да готви по-добре от майка ми, винаги е можела да плете и да прави всякакви домакински чудеса, но не си спомням никога да е изтъкнала това пред мама или да й е направила забележка, че нещо не е както трябва. Няма да забравя една неделя, когато мама реши да разточи кори като баба и разбира се, баницата изобщо не стана същата, което аз не пропуснах да отбележа с детинската си липса на такт. Тогава мама настръхна и се сконфузи, а баба се усмихна и каза, че нейната първа баница изобщо не е ставала за ядене и са я хвърлили на кучето, а първата баница на мама е чудесна и по-нищо не отстъпва на нейната. Впрочем това беше единственият случай, в който съм чула баба да лъже безогледно. :)
5. Добрата свекърва знае кога да си отиде. Баба живееше в една къща с леля и чичо, но си имаше нейно кътче със стая и кухня. Тъй като лятото прекарвах при нея, си спомням, че винаги ми беше чудно защо баба не стои вечер при леля и чичо, ами си ме прибира и отиваме в нейната част, освен ако не играя до късно на двора с братовчедите. Веднъж я попитах защо не вечеряме винаги при чичо и леля, а тя ми каза, че всеки трябва да си има дом и негово място, където може да си почине. Чак когато пораснах, осъзнах, че тя умишлено е оставяла чичо и леля да прекарат вечерта на спокойствие, като семейство, без нейното постоянно присъствие.
6. Добрата свекърва не говори срещу снаха си в нейно отсъствие. Никога не съм чула баба да каже лоша дума за майка ми пред мен или пред татко, или пред приятелка и съседка. Не само това, дори с отношение или поглед не е изразила някога неприязън. Тя не беше човек, който изразява чувствата си много явно и не си спомням да е прегръщала или целувала майка ми, но винаги се държеше към нея с уважение и без никакво снизхождение или нравоучителност, което по-възрастните хора понякога обичат да проявяват и което толкова дразни младите.
Със сигурност може да се добави и още много към този списък. Мисля, че ако можех да питам баба как да бъда добра свекърва, тя щеше съвсем простичко, по нейния си библейски мъдър начин да ми отговори:

Не прави на снаха си това, което не би искала да ти прави твоята свекърва.

Баба почина на 98 години и ми завеща много, а тя беше богата жена. И под “богата” съвсем нямам предвид материално. Винаги ще й бъда благодарна. И не знам дали мога да бъда добра свекърва като нея, но със сигурност не пречи да опитам.

***************

Прочетохте ли това хубаво писмо на една снаха до свекърва й - Майко, разбери ме?

А може би ще ви хареса и историята ми Сватята и аз.

Автор: Ина Зарева

- Благовесте, Благовестееее, само името ти благо, а ти – жив дявол! – изстена достолепният учител, когато задъханото момче влетя в клас. Половината час вече беше минал. Децата, до този момент съсредоточени върху контролното, вдигнаха очи, разшумяха се, разсмяха се и започваха да подвикват различни шеги към съученика си.
- Сядай, Благовесте, и да не си гъкнал! – строго нареди класният.
- Слушам, господине! – комично козирува ученикът и с гръм и трясък се стовари на празния първи чин.
Седеше там, за да не пречи на останалите и да е под пряк контрол на учителите. Нямаше по-своенравно и неконтролируемо дете от него в цялото училище. Как ли не го увещаваха преподавателите му да идва редовно в часовете и поне една тетрадка да носи в тая негова парцалива мешка. Той се смееше, клатеше глава и после бясно хукваше по дългите коридори. Когато все пак присъстваше на някой урок и благоволеше да слуша, запомняше всяка дума от него. На другия ден рецитираше чутото и през смях казваше:
- Ето че съм умен! За какво ми е тетрадка?! – и пак с тази негова предизвикваща усмивка хукваше толкова бързо, като че няма да му стигне животът да свърши всичко.
Само неговото име се спрягаше и на учителските съвети. Каква нова щуротия измислил днес, как си пеел по време на класното и децата не можели да се съсредоточат, как прескочил високата ограда на двора и едва не го блъснала минаваща кола. Родителските срещи протичаха еднотипно – всеки учител влизаше с въпроса: „Тук ли са родителите на Благовест?“
Майка му идваше всеки път. Крехка, малка жена с топла усмивка и потънали дълбоко очи. Изслушваше упреците, задържаше сълзите си и излизаше от класната стая още по-малка и прегърбена. На двора я чакаше синът й – навел глава, но очите му живи и игриви – само търсят накъде да хване пътя. Майка му го прегръщаше и тихичко нареждаше:
- Знаеш, че не мога да те ударя, а ми идва да те пребия! Защо, бе Благовесте? Защо пак? Нали ми обеща? Нали се уговорихме?
Благовест се притиска в силно в нея, очите му се укротяват. Не иска да бяга повече, не иска да наранява тази негова толкова красива и измъчена майка.
- Няма повече! – изхриптява в обятията ѝ.
И двамата знаят, че няма да спази обещанието си. Прибират се мълчаливо. Хапват набързо от прозрачната супа. Майка му разчиства масата и вади шевната машина. Ако не е надомната работа, изобщо няма да се оправят само с едната ѝ заплата. Баща му си отиде от цироза преди две години и им остави само лоши дългове и чупливи спомени.
„Благовесте, престани веднага!“ „Благовесте, наказан си!“ „Благовесте, невъзможен си! Писна ми от тебе!“ Беше свикнал с това. И той не знаеше защо го прави. Нещо все не го свърташе на едно място и го избиваше на някоя дивотия. Като не може да има телефони и маратонки като на другите, поне може да е по-интересен и забавен от тях. И раждаше поредната щуротия, от която класният му се прегърбваше още повече, а очите на майка му хлътваха още по-навътре.
- Тишина! Да видим кой е тук и кой не е. – умореният учител отвори дневника.
- Господине, Благовест се обади, че е болен – вдигна ръка русоляво момче. Двамата живееха в един вход и често играеха заедно.
Класът избухна в смях. „Знаем ги тези негови болести“ – възкликнаха децата.
Но Благовест не дойде нито на следващия, нито на по-следващия ден. Не се появи цяла седмица. Класът ставаше все по-шумен и невъздържан. Уж всички само с Благовест се оправдаваха, че нарушава реда и дисциплината, а като го нямаше се надпреварваха да го надминат.
Класният влезе мрачно и дори не извика „Тишина!“, както обикновено. Седна с мъка на стола си. Захлупи лице с длани и поседя така, докато децата не го забелязаха. Объркани се спогледаха, спряха да щуреят и мълчаливо се върнаха на чиновете си.
- Деца, Благовест е болен. Много болен – каза бавно учителят – Има рак.
Децата застинаха. Няколко момичета захлипаха. Момчетата гледаха втренчено пред себе си.
Следващите дни минаха все така вцепенено. Никой не обсъждаше нищо на глас. Само наум бяха мислите, самообвиненията, страховете. Най-тежко го понасяше класният. „Много строг бях! Трябваше да съм по-мек. Ами ако съм го стресирал?“ – мислеше си учителят.
Децата също вътре в себе си се бореха с чувство за вина или недовършеност: „Той нищо лошо не ми е направил“, „Аз все с него се оправдах, а той не беше виновен!“, „Можех да му помагам с домашните поне, той как ми подсказваше всеки път...“ – препускаха мислите им.
- Трябва да помогнем! Какво ли е на майка му сега? Веднага трябва да направим нещо! – излязоха от транса изведнъж и учителите, и учениците.
Непоносимият, невъзможен Благовест отново обедини всички, но този път не срещу, а за себе си. Никой вече не си спомняше закъсненията и отсъствията му, инатливостта и бунтарството му, бяганията и щуротиите. Сега всички искаха само да бъде здрав и да се върне.
Кутии за дарения, изложби, концерти, базари – деца и родители измисляха всевъзможни начини да съберат сумата за лечение в чужбина и влагаха в тях всичко от себе си. Учителите ги подкрепяха и отделяха каквото могат от скромните си заплати. Помогнаха и организации.
През пролетта Благовест замина за чужбина. Майка му, с очи черни като пресъхнали дупки, прегърна децата и учителите, които ги изпратиха на летището, а треперещите ѝ устни повтаряха: Благодаря! Благодаря! Благодаря! Благодаря!
Съучениците на Благовест всеки ден информираха класния си за разговорите им по скайп. Криел се той, да не му виждат голата главица, но звучал бодро. Още е в болницата. Нови вливания започвал. Праща поздрави. Ще си идва скоро. Отлага се идването. Не са добри изследванията. Пак вливания.
Така се редуваха съобщенията в клас и никой не смееше да пита повече. Негласното споразумение се нарушаваше само от нови предложения за благотворителни акции, с които да успеят да изпратят още малко помощ, че да не се прекъсва лечението.
Затърколиха се седмиците и месеците като преяли котараци по гръбнака на годината. Редуваха се делници и празници, изпити и ваканции. Затуптяха човешките животи и битиета в изконния си ритъм. Занизаха се и годините.
- Благовесте, Благовестееее, само името ти благо, а ти – жив дявол! – засмя се възрастният учител и прегърна младия мъж. После се обърна към възбудените ученици в класната стая:
- Това деца, е най-юначното момче, което познавам, и от което ми побеля косата. Той преживя много. Наложи се да прекъсне училище за доста време. Но когато се върна не само навакса, но завърши с отличие. А какъв дявол беше! И ето ви го сега – любимият ви актьор. Питайте го каквото искате да ви обясни за живота, та дано него послушате, като не ме чувате мен. - каза през смях.
- И друго, деца – тонът му стана сериозен - Благовест не е дошъл тук само да припадат момичетата по него и момчетата да му гледат мускулите, ами донесе голямо, даже прекалено голямо дарение за училището.
Разшумяха се децата като житни класове и се раззвъняха като камбани гласовете им.
- Тишина! – извика класният и пред двамата мъже се издигна гора от ръце. Всеки искаше пръв да зададе въпрос и да си вземе автограф от силния мъж с блага усмивка, който изпълваше екраните им всяка вечер. Някои дори се сетиха да му честитят празника.
Беше Благовещение.

**************

Ако тази история ви е трогнала, може би ще ви хареса и някоя от следните: 

Мамешката мафия

Васко Белия 

За хората, които се счупват и другите, които го допускаме 

Решихме да преведем за вас комикса на Emma, защото не рядко ставаме свидетели точно на такива ситуации. Като жени и майки винаги се опитваме да направим дома най-уютното място на света, но понякога това се случва за сметка на собственото ни спокойствие. Не е лесно да променим вече наложения модел, но понякога стига да поговорим с мъжете си, да възпитаме правилно синовете си и да уверим дъщерите си, че светът няма да свърши, ако не оправят точно в тази секунда масата. Ако пък това не помогне, покажете им този комикс.

Този комикс публикуваме с изричното позволение на автора.

Тук може да видите защо да си майка означава да работиш на две места и половина.

А прочетохте ли Един мъж, една жена?

Може би ще ви хареса и Момичета, вие сами разваляте мъжете си.

Автор: Мария Пеева

Вчера Коко ми се обади от училище, разплакан.

- Мамо, ще ти кажа нещо ужасно! Имам двойка по математика!

Коко не е най-добрият ученик сред моите момчета и не му е любим този предмет. Отдавна съм приела фактите и се старая да ценя и поощрявам силните му страни, защото в крайна сметка не може всеки да е математик. Затова и не реагирах притеснено, а почнах да го успокоявам.

- Коки, може ли да се разстройваш толкова за една слаба оценка? Явно нещо не си разбрал или си пропуснал. Не е приятно, но на всеки се случва да получи двойка. И аз не съм имала само шестици едно време. (Всъщност имах само шестици и веднъж единица за подсказване, но не е подходящ момент за тези подробности).
Плачът рязко спря и Коко заяви:
- Ех, исках повече да те стресна! Всъщност имам 5,76!!! И на всичкото отгоре това е най-високата оценка в класа. Е, добре де, една от най-високите. Ама ти защо така не се хвана? Сега ще звънна на татко!

Засмях се и затворих. Това ще е интересно, си казах! Иван, за разлика, от мен много иска Коко да е отличен математик. Дори спорихме преди време дали трябва Коко да ходи на уроци по математика, след като не го влече. Това е един от въпросите за възпитанието на децата, по които все още имаме разногласия. Направо нямам търпение да разбера реакцията на баща му.

След малко Иван ми звънна.
- Довечера ще говоря сериозно с тези деца! Не може такива шеги да си правят с мен!
Напуши ме смях.
- Коко наистина ти се е обадил!
- Аха, значи и ти си в играта? Ама бива ли такива номера да ми правите?

Оказа се, че Коко, недоволен от моята слаба реакция, решил да подсили ефекта. Обадил се на баща си, хлипал сърцераздирателно и бърборел нечленоразделно. Иван, като всеки родител в такава ситуация, се притеснил, че нещо лошо се е случило с детето, скочил, хукнал към колата да отива в училище. И вече бил готов да потегли, когато Коко си признал, че нищо не е станало, даже има повод за похвала.
- Ще ме умори това дете. Направо е роден за актьор. Ама може би и за математик става, виж как взе да ги разбира задачите. - ми каза Ванката.

Разказвам ви го, защото преди време ви бях споделила как ни е трудно да убедим Коко да полага повече усилия за домашните си, особено за математиката. Може да прочетете за това в тази история. Тогава с татко му не само спорихме, ами и за малко да се скараме, защото той държи много на пустата му математика и се притеснява за Коко. Аз също обичам математиката, но повече държа детето да прави това, което обича и да се развива със своето темпо. В крайна сметка, тъй като у дома аз се занимавам повече с образованието на децата, Иван прие да опитаме по моя начин. И се оказа, че при нашето дете работи добре. Споделям го с вас, защото може да решите да пробвате и вие тази тактика - без пресиране и без настояване. При Коко се оказа ефикасна, дано помогне и на още някого.

И така, какво направихме всъщност? Поговорих с Коко спокойно за училището и уроците, помолих го честно да ми каже защо не се справя много добре. Той първо се измъкваше от разговора, но после се разприказва откровено. Изслушах колко не обича математиката, колко му е трудна, колко са дълги домашните и най-вече колко му е скучно. Съгласих се с всичко това. После му казах следното:

Винаги когато не разбереш в училище или ти е трудно да си решиш домашното, можеш да ни попиташ. Но ние повече няма да те питаме дали си готов с уроците, дали си решил задачите, нито какви оценки имаш. Няма да ти се караме и да ти правим забележки за ниски оценки и няма да те наказваме и да те лишаваме от свободно време.

Оценките са твои, знанията са твои, отговорността е твоя.

Можеш да ни попиташ сам, ако имаш нужда от помощ. Но ако искаш, може дори изобщо да не учиш математика. Е, има риск да те изгонят от училище, защото с двойка за годината по математика не можеш да продължиш в следващ клас. Но е важно да знаеш, че ние няма да те караме насила да я учиш тази математика и не очакваме от теб да си голям математик, нищо че двамата ти братя и баща ти разбират от математика. Всъщност ние мислим, че ти си прекрасно дете и те бива за много неща, нищо чудно да те бива и за математика. И да не те бива, пак ще те обичаме. Така че занапред решаваш ти.

След този разговор спряхме да говорим за математика и да питаме за оценки. Така или иначе ги виждаме в електронния дневник, но се разбрахме с Иван да не коментираме нищо, докато детето не реши само да говори за тях. Известно време нищо не се случваше, в дневника продължиха забележките от сорта, че Коко е разсеян, продължиха тройки и четворки. След време обаче започнаха да се появяват повечко петици, Коко започна по-често да пита за задачите. Миналата неделя му обяснявах задачите от движение, той сам пожела. А после ме прекъсна и ми ги обясни по още по-лесен начин, както са го учили в училище. Прегледах му домашното и се оказа, че няма нито една грешка, което отдавна не беше се случвало.
- Виж ти. - казах. - Браво на теб. Оказва се, че математиката наистина ти е интересна.

И ето че вчера Коко ни изненада с тази уж “двойка”, която всъщност е шестица.

Според електронния дневник излиза, че Коко е започнал да се справя много по-добре по всички предмети. Ето какви съобщения получавах преди:

Калоян е твърде шумен в часовете, трудно се организира и не успява да покаже големите си възможности. Впечатлена съм от креативността му, но малко по-висока лична организираност ще му помогне да се изяви по най-добрия начин.

Коко има големи възможности и необходимите знания, за да постига отлични резултати, но е доста разсеян и често бъбрив.

Ето какви са последните две съобщения:

В последната седмица Калоян ме радва със серия успешни изяви - повече внимава и се старае, отговорите му са по-пълни и логични, дори е по-подреден. Надявам се да запазим това отношение и този подход към задачите по-дълго, за да постигнем представяне, съответстващо на нивото му.

Калоян се справя отлично! Упражненията в клас решава бързо и вярно, устните отговори са безупречни.Понякога трудно се справям с неговата емоционалност. Често излиза от темата, иска само той да разказва. Знам,че е характерно за възрастта и не се сърдя.

Тази сутрин Коко беше станал много преди нас и вече решаваше последната си задача от домашното по математика, когато се събудихме. Не знам какво става с това дете. Нямаше как не споделя и с вас.

Изглежда усещането, че имаш избор и носиш отговорност за него, работи по-добре от лекциите и назиданията, дори когато си съвсем малко момченце.

Баща му го похвали и му каза, че каквото и да прави, когато порасне, математиката винаги ще му помага и затова много се радва, че придобива самочувствие и се справя все по-добре в училище. Математиката е важна и за великите готвачи, нали така? Как иначе ще сметнеш продуктите, грамажите и пропорциите?

А Коко, след като си написа домашното, седна и на бърза ръка си измисли сам настолна игра и направи картите за нея. Можело да стане дизайнер на игри, или влогър, или готвач, още не е решил, ми каза. Не знам какъв ще бъде някой ден, но ще се погрижа да получи от нас достатъчно подкрепа и обич, за да сбъдне своите мечти, а не нашите. 

А прочетохте ли Лайфхакер?

Автор: Мария Пеева

Миналата година рожденият ми ден беше щур купон. Човек има нужда понякога точно от това, независимо на каква възраст е, а както Ина написа тогава - след 40 дори е задължително. :)
Но тази година бях в друго настроение, не само аз, ами цялото ни семейство. Знаете, че отново сме с бебе в семейството, а много исках да сме всички заедно. Не само заради Теди и Яна, а и заради родителите ми. Истината е, че се надявам да имаме още много празнични поводи заедно, но те все повече се губят и при всяка раздяла ги прегръщам със страх, че може би другия път няма да си спомнят коя съм. Така че за този ми рожден ден без никакво колебание реших, че ще е много различен, много спокоен и най-вече много семеен. Докато обсъждахме как точно да направим организацията, в София ли да бъдем, или някъде извън града, и кой да докара родителите ми, на Теди и Яна им дойде тази щура идея да се вдигнем всички и да отидем в Пловдив.
И така, в петък спретнах една бърза резервация за много приятно хотелче в Пловдив, а в събота следобяд грабнахме по една четка за зъби и някоя дрешка, скочихме в колите и потеглихме. Нямахме дори резервация за ресторант, но това не е никакъв проблем. Пловдивчани обичат да се забавляват, заведения колкото искате! В хотела се оказа, че има чудесен ресторант, в който ще празнуват юбилей. Обещаха да ни нагласят една маса в малката зала на спокойствие, далеч от шумното тържество. В седем вечерта, точно тръгвахме да вземем родителите ми, когато се присетих, че нямам и торта. Всъщност грешка! Не се сетих аз, а Алекс ме попита колко свещички ще духам. Леле! Може ли точно аз, която съм организирала почти 40 детски рождени дни и още толкова мои и на Иван, да забравя тортата? Канехме се да тръгваме на лов за торта из града, но ми хрумна да попитам първо в ресторанта. И нали съм късметлийка, оказа се, че имат. Хората от юбилея първо поръчали торта, след което днес се оказало, че ще донесат друга. И тази торта спаси положението. Чудесна домашна торта с маскарпоне и шоколад. Както каза Коко - “Почти като твоята, мамо”. Е, по-хубава беше от моята, но Коко обича да ме радва. Затова и братята му го наричат “подмазвач”, което обаче изобщо не го притеснява. Никакъв подмазвач не е той, просто е слънчева душа и не пропуска шанс да ни усмихне.
Нашите бяха много мили. Мама беше в един от онези моменти, когато се мисли за млада жена и не познава баща ми. Когато отидохме да ги вземем, се беше докарала с перлите, обеците, червилото. А татко върви след нея по чехли и домашни дрехи. Тя ме дръпна още на вратата и ми прошепна в ухото: “Виж тук има един дядо, който много иска да дойде с нас. Може ли да го вземем? Добър човек е. Жал ми е да го оставя сам.” Разбира се, че ще го вземем, мамо. Любовта е истинско чудо. Дори деменцията не може да я победи. Мама не познава винаги баща ми, но това не й пречи да го обича и да се тревожи за него. Набързо облякохме и татко и дойде време да им представим бебето. Това беше първата им среща. Не мога да опиша този момент с думи. Старостта и новият живот. Изгубените спомени и бъдещите спомени. Борис няма да помни тази първа среща с прабаба си и прадядо си. Те също няма да я помнят. Но в този миг радостта им беше истинска, и жива, и прекрасна. В този миг те бяха себе си. Ленчето и Динко, неразделни вече цели 55 години, в здраве и болест. Родители на Мария, една-едничка дъщеря, очаквана 9 години. Баба и дядо на Теди, най-големият от четиримата внуци. Прабаба и прадядо на Борис, първи правнук.

Някои казват, че живеем само тук и сега, че миналото и бъдещето не съществуват реално, те са само спомен или надежда, нищо повече. Но ето че вчера навърших 45 и на празника си събрах в едно миналото и бъдещето. Миналото, което не помни и бъдещето, което няма да запомни. Но тук и сега всичко беше истинско - и миналото, и бъдещето, и обичта ни, и шегите, и игрите, и свещичките, и виното, тъгата и радостта. Някъде в летописа на вселената, в историята на времето, едно голямо семейство от четири поколения се разписа с кратък миг на щастие.
Ще го пазя в сърцето си този миг, докато старостта не изтрие и моите спомени. Нека дотогава има много, много дни. Ако е рекъл Господ...

Дарина Рангелова отново е тук с продължение на онзи жесток текст, на който се смяхте с глас и се въргаляхте по пода дни наред. Майки, дами, мамчета, смейте се и имайте едно наум! Дара е тук и наблюдава!

Всички знаем, че групите на майките са неизчерпаем източник на информация. Ама само каква информация! Ако не бяха те, сега нямаше да се чувствам като пълен идиот. Добрееее, разбрах. Айде сега да ме изслушате и мен.

Какво мислите, че се прави с букета от сватбата? Точно така. Хвърля се в река, с гръб, по течението /може да пробвате срещу течението/, може и заклинание да си измислите. Как не съм знаела да ходя да го хвърля в Перловската река? И без това какво ли няма там.

Една дама пита: "Какви са  симптомите, които имахте преди теста за бременност?" Хм, запушен нос и кашлях май. Поне при мен. Ти сега, ако нямаш запушен нос, по-добре иди на гинеколог. Също толкова актуален е следният въпрос. "Бременна съм и ме боли кръста отзаД. Има ли други като мен?" Едва ли. "Разкарай се, тук сме се събрали да си помагаме."

Сега, внимание! Една дама сподели, че докато била бременна, бебето толкова много я ритало в стомаха и ребрата, че накрая имала 3 пукнати ребра! Аз пък докато бях бременна, се отървах само със смачкан далак. Ааа, а веднъж  бебето така ме ритна, че ми изби два зъба.

Добре е да проучите с какво ще миете пода, ако бебето вече лази. Хич не си и помисляйте да купувате ХИМИИ. Химиите са за... за… де да знам за кого, за вас, най-вероятно. Но ето инструкции, ако не са за вас. Мие се с гореща вода с оцет, сода и лимонов сок! Няма нищо по-хубаво от това.

В подкрепа на кърменето се появи още един силен аргумент. "В адаптираното мляко има съставка, която причинява рак, ако водата не е с правилната температура." Айде ся да ви видя некърмещите, какво ще кажете? Кажете, айде, кажете нещо.

Вечната дилема кога се прави погача на бебето - преди, след или точно на 40 дни. Дискусиите винаги са големи и винаги научавам нещо. Начи, за момичетата се прави преди 40 дни, за да не останат стари моми!!!!!!!

Въпросът, задаван на всеки три седмици е… Не, не е за деЦките и НОЙ, този е всекидневен.  Въпросът е:

Може ли бебето да пътува в чужбина без паспорт?

И как се вади този митичен документ. Така или иначе, пътуването със самолет води до облъчване, та добре си помислете дали ще подложите бебето/бебата на това.

Никненето на зъби е универсално обяснение за всичко. Главата на бебето се поти, докато спи. Разбира се, че е от зъбите, няма начин да му е топло. Я сложете едно кехлибарено герданче, да видите какъв магичен ефект има. Чудя се дали зъболекарите не могат да слагат герданче на пациента вместо упойка. Също и коликите са обяснение за всеки рев с неизяснен произход и съответно се дават капки. Страх ме хваща какъв химичен микс за зъби и колики поемат бебетата. Абе, важното е подът да е чист. А като започнат да падат зъбите /извинете, зъбките/ си купете специална кутийка под формата на челюст и си ги събирайте. Да, има такива, а и в днешно  време всичко се пази. Аз също започвам да ги събирам и на сватбата му ще ги подаря на снахата. Нали ще е мило?

Някакси вече са изникнали тия ми ти зъби и детето минава на обща храна. Една дама просто попита коя детска кухня предлага непасирана храната. Груба грешка. Значи, никаква кухня! Трябва да си направите седмично меню и запрятате ръкави. Не трябва да се доверявате на някой друг да ви готви на детето. Най-здравословно е. Нали помните, че ДЕЦАТА СА НАЙ-ВАЖНОТО. Разбрахте ли? А и така няма да питате дали такава трябва да е консистенцията на супата /прилагате снимка/. Ама що, пак може да си питате всъщност.

Така, детето като стане на 2 години трябва да се купи хубава възглавничка. Повтарям, хубава. Има едни за 59 лв., които са за деца от 2 до 4 г. Пък като стане на 4 г. ще му мислим. Обзалагам се, че пак ще има хубави.

За родените в един месец деца /различни години/ трябва да им се намери побратим или посестрима между датите им на раждане. Това не го разбрах много, да не кажа хич. Вие се оправяйте.

Има едни вечни въпроси като “Болят ме гърдите. Бременна ли съм?” Всички започват да хвърлят боб. И “В момента има ли вирус с температура и как протича?” Ами има един до петък, после ще е другият. Те така си се редуват. Ама не ги ли научихте вече тези вируси?  Обаче, ако ще ходите на море, една седмица преди това е добре да започнете да давате на децата пробиотик и хомеопатия, за да не ги хване повръщане или диария. Нали знаете, че на морето, както си ходиш и може да те хване едно повръщане. Повръщането и диарията живеят на морето. Сложете и златна гривничка против уроки, червеният конец вече не действа.

Има обаче и въпроси, на които нищо не можеш да отговориш. Аз поне не мога. Още мисля какво да напиша в отговор на това:

“Как оправихте пишките на вашите мъжлета? Педи каза, че тя ще го оправи. “

Отивам да се застрелям.

****************

Прочетохте ли "Какво научих от майките на София"? Няма начин да сте го пропуснали, но може да си го освежите :)

А ето и прословутия "Из групите на майките".

Автор: Мария Пеева

Една майка ми прати снимка на малка сладурана. Как ме трогна тази жена… Написа ми: “Миме, пращам ти снимка на моето момиче със специални потребности. Много искам да са повече хората, които учат децата си да се държат добре с различните. Когато лош човек обиди моето дете, аз й обяснявам, че има едно животинче Злоба, което живее в някои хора.”

Животинчето Злоба… Хареса ми това обяснение. Ние всъщност не се раждаме чак толкова зли, не мислите ли? Някъде по пътя се учим на лошотията. Пускаме в душата си животинчето Злоба и то се вкопчва в нея и почва да ни яде отвътре, а чрез нас да хапе и другите - първо наранява тези, които много не харесваме, а после подхваща всички наред - дори и най-любимите ни хора. Ужасен паразит е това животинче, а най-лошото е, когато толкова свикнем с него, че вече не искаме да се освободим от ноктите му.

Гледахте ли този велик филм “Чудо”? Може би сте го гледали, но нека поясня за всеки случай. Филмът разказва историята на не/обикновено момченце, което страда от тежко и рядко генетично заболяване. След няколко години на домашно обучение най-после родителите му решават, че е време да го пратят на училище, сред другите деца. В началото то крие лицето си със скафандър. Но с помощта на семейството си успява да преодолее страховете си и намира нови приятели. Историята му е изключителна - история за тихата сила на обичта, за семейната подкрепа, за готовността да приемеш детето, което не изглежда като другите, но и за смелостта да приемеш себе си. Бяхме общо шест души в залата, трима някъде отзад, а аз, 10-годишният Коко и почти 5-годишният Алекс на по-предните редове, далеч от тях. Подозирах, че на Алекс може да му доскучае този филм със субтитри и да почне да шава, да бърбори и да им пречи. Нищо подобно. И Алекс, и Коко се заковаха на седалките и го изгледаха от край до край. Накрая хубаво си поплакахме двамата с Коко. А Алекс май не разбра съвсем защо подсмърчаме толкова. Сега ще видите защо.

След филма реших да го попитам дали е схванал за какво става дума.
- Хареса ли ти филмът, маме?
- Да, много.
- А дали разбра за какво се разказва в него?
- Оооо, да. - отговори той без никакво колебание. - За едно момченце, което иска да стане космонавт.

Моето петгодишно дете (всъщност беше още на четири тогава) е с толкова чисто сърце, че дори не можа да проумее защо момчето на филма в началото си слагаше скафандър, за да крие обезобразеното си личице. Грозно или красиво, за Алекс нямаше значение. Той не видя в него дете с увреждане, дете, което другите отблъскват. Той видя само едно момче, което иска да стане космонавт.

Животинчето Злоба още не е влязло в детската душица на сина ми и дано никога не я захапе. Доколкото зависи от мен, ще го науча да се бори с нея. Да не мрази хората, които не изглеждат като него, нито по-слабите и уязвимите. Да не ги обижда и измъчва, да не им се подиграва и унижава. И да не извръща очи с безразличие, когато е свидетел на злото.

Пазете децата си от животинчето Злоба. То е кошмарно чудовище. В началото е съвсем дребна буболечка, може дори да не я забележим. Но много бързо пораства в отровна среда. Храни се с омраза, отхвърляне, обиди, пренебрежение и тормоз. И един ден започва да разкъсва всички наред, без да подбира. Напада дори нас, родителите. Прогонете го с обич, задушете го с търпение, смачкайте го още в зародиш с добрия си пример. Оставим ли го да порасне, някой ден този звяр ще изяде и детето ни. Ще му отнеме всичката радост от живота, ще го накара да завижда и мрази, да напада и унищожава. Ще стъпче човешкото, докато остане само лошотията.

И знаете ли, мисля, че Алекс разбра по-добре от всички нас филма. Всъщност не е толкова важно дали сме здрави или болни, красиви или грозни, дали сме съвсем като другите или по-различни. За важните неща сме съвсем еднакви. Защото всички имаме потребност да ни приемат, да ни обичат и разбират. И също така имаме правото да мечтаем и да се борим за мечтите си. Нищо че не всички ще станем космонавти.

**************

Прочетете и тази история с Алекс. Не знам колко те учат от мен, но аз уча уроци от децата си всеки божи ден.

Тук ще намерите списък с много хубави тийн филми с важни за децата ни послания. Периодично го допълвам, така че можете да пращате идеи.

Автор: Мария Пеева

Първата ми приятелка се казваше Раличка. Била съм някъде на 4-5 години, не ходех на детска градина, баба се грижеше за мен. Раличка беше единственото друго дете в квартала, което не ходеше на градина. За нея се грижеше майка й - най-красивата жена, която съм виждала. Приличаше на актриса с бялото си лице, тъмни къдрави коси и огромни тъжни очи. Раличка беше досущ като нея - бяла, тъмнокоса и със същия дълбок поглед зад огромните очила, закрепени с ластик на къдравата й главица. Беше малко по-голяма от мен, но дребничка, не можеше да говори и движенията й бяха някак хаотични и некоординирани. Сега си давам сметка, че вероятно е имала детска церебрална парализа. Тогава не разбирах, че е болна, знаех само, че не може да отговаря с думи на детското ми бърборене и никога не може да ме хване на гоненица. Но за сметка на това никой никога не ме е обичал толкова и не ми се е радвал толкова, колкото Раличка, когато баба ме пуснеше у тях през дългите скучни утрини, когато всички други хлапета бяха на градина. Аз бях единственото дете, което гостуваше в малката им къщичка. И двете с майка й ме чакаха с нетърпение. Не си спомням много на какво си играехме, след като единодушно решихме, че гоненица и криеницата не са ни любими, но лицето й светеше от щастие, че сме заедно и това никога няма да го забравя.

Няма да забравя и една ужасна случка, която ме кара да се червя от срам и до ден-днешен. Лятна привечер, ние сме на поляната до нас, няколко хлапета, клечим на тревата и си играем. Ралица и майка й минават покрай нас, аз ги виждам отдалеч, махам й с ръка, викам я. Раличкааааа! Тя ме забелязва и посяга към мен, дърпа майка си, иска да дойде при децата. Майка й се усмихва малко неуверено, но тръгват двете - изящната красива майка и дребничкото, слабичко момиченце, преплитащо крачета, което бърза, бърза да дойде при мен, при нас. И изведнъж всички хлапета скачат, разпищяват се и побягват. А аз, глупачката, не разбирам от какво са се стреснали, не ми хрумва, че ги е страх от милата, кротка и слънчева Раличка. Помислям си, че става нещо ужасно… и хуквам и аз с тях. След няколко крачки се обръщам и поглеждам назад, и тази картина просто се е запечатала в главата ми - как Раличка е протегнала ръце към мен и отчаяно вие с нечовешки глас, а майка й я грабва и прегръща, и стиска с всички сили, и заплаква с истински сълзи - както плачат малките деца, както никога не съм виждала майка, голяма жена да плаче.

Какво стана после? Иска ми се да можех да ви разкажа, че мигом се върнах назад, разкаяна, и прегърнах Раличка. Но не беше така. Хукнах и се скрих у дома в пълен потрес и дори не посмях да разкажа тази случка на баба. Жалко, защото тя щеше да ми каже какво да правя. Щеше да ме посъветва да се извиня. Щеше да ме успокои, че децата не са виновни, че са побегнали, защото се плашат от различното и не го разбират. Щеше да ми каже, че и аз не съм виновна, че съм ги последвала, защото това е първичен инстинкт на човека - да следва стадото.

Премълчах, преглътнах, но не забравих.

В онези далечни времена Раличките бяха табу за обществото. Затворени в домовете си, скрити от нас, сякаш не съществуват. За тях нямаше място в идеалната картина на живота ни. Не знам дали впоследствие моята Раличка изобщо е ходила на училище, дали е имала приятелчета, дали някога е успяла да поиграе на поляната с другите деца. А тя не искаше нищо повече от това - да е с децата. И никого нямаше да нарани или обиди, така както нараняват и обиждат много деца, съзнателно или не. Раличка просто искаше да е сред нас. Затова се разплака майка й - не защото детето й е болно, не защото не може да говори или да тича, да пее и да скача. Тя много добре знаеше всичко това и беше приела, че Раличка не е като другите. Но също така знаеше, че детето й не умее много "нормални" неща, но умее да обича и да се радва също като всички останали. Може би и повече.

Разказвам ви за Раличка заради една дискусия в учителски форум по повод мой пост, който някой е споделил там. Ето и самия пост, публикувах го на осми март:

Мили майки, получих молба да споделя с вас този призив от група майки. Ето какво ми пишат:
Преди няколко дни една майка сподели, че е била помолена нейното дете да не ходи на тържеството за 8 март днес, не знаело стихчета/песнички, не говорело. Днес още две мами също са били помолени от градината да си вземат децата по-рано, преди тържеството за 8 март, защото не говорят. Не искам да си представя дори как се чувстват тези майки и деца! И се питам за кого са тези осмомартенски тържества, ако има дори една майка, която плаче, защото от детската градина не искат тя и детето й да е част от тях? 
Бих искала да ви помоля да споделите във вашия блог и да призовете всички майки днес, които могат, да отидат на тържествата в яслите, градините и училищата в България. Днес е ден, който е празник, но и всъщност ден на борба за равнопоставеност. Празненствата в градините са за всички деца, независимо дали могат да говорят, пеят, танцуват или само ще седят и гледат. Важното е да са заедно с другите, важното е всички педагози да осъзнаят, че тържествата са, за да научим децата да бъдат заедно, а не просто да се представят перфектно научени стихчета.
Никога преди не съм писала с такава молба, но се чувствам ужасно безсилна, а бих искала да помогна на тези майки, които плачат днес.

За свое учудване прочетох мнението на г-жа Елена Петкова, която ме тагна в отговора си:

Колеги, пишем под пост на някаква екзотична мама, харесан само от двама. Идеята на статуса, ПОД КОЙТО ПИШЕМ е, че образователната институция трябваЛО в един слънчев ден - 8 март :) да утешавала всички мами. Всяко дете нещо да казвало, правело, ровело, мяукало, правело ...само и само да бъдело като другите! и пр. Ако не е като другите и му дадем само мяукане, Anna Assenova питала ли е Мама Нинджа колко ще е доволна?

В коментарите отдолу обясних на г-жа Петкова, че идеята на образователната система не е да утешава мами. Но идеята на образователната система е да образова ВСИЧКИ ДЕЦА.

На което г-жа Елена Петкова ми отговори, че не всички деца стават за образоване.

Е, може би трябва да спра дотук. Но не мога да не допълня, че в диалога стана ясно, че г-жа Петкова не е само учител, уви не. Тя е доцент, преподавател, който обучава учители. Десетки, стотици млади хора ще завършат педагогика с идеята, че, цитирам: “всъщност образователната институция е за децата, които стават за образоване.”

Излиза, че съм живяла в голяма заблуда досега. Винаги съм мислела, че образователната институция е за всички деца. Че целта на образованието изобщо е да развие децата, всеки според възможностите му. И най-вече да направи тези деца фунциониращи членове на обществото. Хора, за които има място на сцената на живота, а не някъде отзад, в сенките, зад кулисите, където няма да загрозят общата картина.

Може би доцент Петкова и други хора живеят с мисълта, че са привилегировани, защото са интелектуално и физически съвършени. Но нека не забравяме, че животът обича да ни изненадва. Никой, нито вие, нито аз, не е сигурен дали утре няма да е в инвалидна количка. Дали детето или внучето му няма да е сред тези, различните, които е толкова удобно да не забелязваме. Съветвам ви, доцент Петкова, следващия път, когато отречете на едно дете правото “да мяука” на сцената (отново ви цитирам), да си представите само за един кратък момент, че това е вашето дете. Сигурно имате много достойнства като човек и преподавател, най-вероятно и вас някога така погрешно са ви учили, че децата, които не влизат в нормата, трябва да се изолират, за да не “пречат”. Но знаете ли, това не ви оправдава, защото сега вие обучавате други хора, млади хора. Сега носите отговорност и за тях. Опитайте се да отворите очи и ще видите, че светът е голям и пълен с различни хора, всъщност ние всички сме различни. Но в едно сме напълно еднакви, доцент Петкова. В нуждата да ни приемат и да бъдем част от това общество.

Искам да благодаря и на всички учители, за моя голяма радост - МНОЗИНСТВО, които споделиха в коментарите си, че никога не биха изолирали дете от празника, независимо с какво състояние или заболяване е, независимо дали говори или не.

Накрая, не знам къде е Раличка днес и дали майка й все още е жива да се грижи за нея и да я обича. Ако по някаква огромна случайност тази история стигне до нея, бих искала да й кажа колко дълбоко съжалявам, че постъпих така в онзи ден преди 40 години. И днес, когато имам толкова много приятелки, знам, че никоя от тях не би могла да ме обича толкова безкористно, дълбоко и искрено като вашата Раличка. Простете ми!

П.С На снимката горе виждате моя баща, който някога беше най-интелигентният човек, а сега е с тежка деменция и със способностите на малко дете. Обичах го преди, обичам го не по-малко и сега. Освен това виждате и един от четиримата ми сина, който проговори много късно, никога не се научи да рецитира наизуст, не може и да пее, и така и не успя да блесне на градинските и училищните тържества, но за сметка на това е блестящ математик със златни медали. Щях да го обичам, дори и да не беше такъв. Той мен също.

Още по темата вижте:

Моля ви, тръгнете си

Учителка с решение срещу агресията

Системата я правим ние