Отиваме вчера до мола да вземем единия батко от рожден ден. Решавам да се издокарам, все пак там ще е пълно с младите мамчета от класа на Коко. Червена рокля, обувки на токчета, вталено манто Дезигуал, червено червило, чувствам се жена. Без количка сме, защото Алекс вече е голямо момче и ще ходи за ръчичка с мама.

Да, ама не. Още със слизането от колата се оказва, че сме за различни дестинации. Мама е към входа на мола, Алекс е към автомивката. След кратко пищене, Алекс взима драстични мерки и сяда на земята. Гушвам го на ръце и въпреки усилията му, успявам да го замъкна до асансьора. Обещавам бонбони и младежът малко се кротва.

На първи етаж тръгваме за бонбони, но се сещам, че трябва да мина през банкомат. Банкоматът събужда известен интерес в Алекс и докато въвеждам кода, малката ръчичка се стрелва и натиска няколко копчета. Хоп, грешен пин. Пробвам отново, но Алекс отново е по-бърз от мен. Този път успявам да го спра навреме, поне да не ми блокира картата. Вдигам го почти акробатично с едната ръка във въздуха, с другата успявам да въведа кода, да извадя картата, парите и бележката и да ги натикам в джоба на елегантното манто. Отиваме за бонбони, там протести няма. Докато плащам, парите се разсипват на земята. Обирам каквото успея, междувременно Алекс вече е хукнал към ескалатора. Стрелвам се с неподозирана скорост и успявам да го хвана миг преди да полети. Връщаме се и си досъбираме авоарите, добра жена ми помага. Да живей женската солидарност!

Следва Фънтази. Обаждаме се на батко, който ни обръща нула внимание, само колкото да обясни, че рожденият ден не е свършил и да се спасяваме. Честитим на майката, която любезно ни кани, но как да се случи да седна на маса с Алекс? Той междувременно е съзрял количките и ме задърпва натам. Слава богу, количките са с дистанционно, което означава, че Алекс е седнал вътре, а аз го управлявам. Много по-добър вариант, отколкото да тичам успоредно с количката и да въртя кормилото (което правим обикновено). Да, обаче дистанционното се оказва не толкова лесно за мама, която не е сила с джойстика. След поредица сложни маневри, за да излезем от „паркинга“, при които разместваме всички съседни колички и няколко кончета, (събра се скромна тълпа зрители и мисля, че дочух коментар: Тая дано не е шофьор), момчето се смилява над мен и изкарва количката на открит терен, където е много по-лесно. 20 минути спокойствие. Алекс доволен, аз още повече.

На 20-ата минута се опитвам да го убедя, че е време за влакчето, а после въртележката (вече съм взела билети, няма да стават зян все пак). Пищене до бога! Накрая го хващам и го измъквам насила. Младежът ми удря два шамара. Въпреки причинените ми психически травми го замъквам до влакчето, но той хуква обратно и пак се мушва в количката. Схемата се повтаря. Този път му казвам, че ще го оставя сам и достолепно се отдалечавам и се скривам с надеждата да ме последва. Той ми маха: Чаааа, мама! и продължава да си кюта в количката и да натиска копчета с надеждата да я подкара. Принуждавам се да се върна и да го взема. Замъквам го насила до влакчето, където изведнъж драмата приключва, защото му става интересно. Влакчето върти в кръг, децата са вързани с колан вътре, родителите чакат отвън. В най-вътрешната част на обиколката обаче, Алекс решава, че индианската палатка отвън е по-интересна и някак успява да се измъкне от колана и да увисне на вратата на влака. Момичето с писък натиска някакво копче, за да спре влака, и се втурва едновременно с мен към вагона. Добър е Господ, Алекс е жив и здрав, няма произшествия. Тъй като отказва да слезе, се налага аз да седна във влакчето. Спомняте ли си чиновете на първолачетата като размер? Намалете ги двойно и си представете моя милост, натикана там, сгъната на три. С чанта, манто и всьо. Слава богу, издържам три минути и успявам да се разгъна и да сляза, да сваля Алекс и да го отведа на кончетата, без особени протести и с няколко бонбона подкуп.

На кончетата отново се налага да се возя с него. Този път обаче отказвам да яхна конче и просто се возя и го местя от кон на кон, като му омръзне. Процедурата е свързана с минимален брой залитания (никога не се качвайте с токчета на въртележка). По някое време Коко се появява, рожденият ден е приключил и скача на въртележката в движение. Момичето почва да се кара и осъзнавам, че много ще ми е трудно отново да отида на Фънтази, нищо чудно да ни сложат възбрана на входа. Както и да е, следва возене на хеликоптер, закупуване на още бонбони, още малко пищене и тръшкане и в крайна сметка благополучно се отправяме към паркинга. Прибирам се най-после вкъщи тотално изтощена, рошава и раздърпана, а Пеев ме поглежда и почва да се хили. „Мерче, ти да не беше част от програмата?“ Поглеждам се в огледалото и какво да видя – по някое време от битките с Алекс червилото ми се размазало по цялата физиономия като клоунска уста! А аз си мислех, че хората ми се усмихваха така сърдечно, защото съм много готина!

Как да разпознаем, че детето е прихванало вируса, наречен пубертет:
1. Сменя си профила в социалните мрежи и мейла на нещо от сорта на beast, fail, dude, motherfucker, killer, dick.
2. Изпада в чести и видимо непредизвикани смени на настроенията, които може да ви напомнят крайна фаза на мозъчен тумор или тежка форма на Тюрет, но всъщност са съвсем безобидни.
3. Започва да се заключва в стаята, да залоства вратата, слага надписи от рода на „Не влизай!“, „Забранена зона!“, „Опасно за живота!“, „Влез и умри“.
4. Открива огледалото и го намразва.
5. Изпада в хигиенни крайности – къпе се по пет пъти на ден или веднъж на пет дни.
6. Казва ви, че ви мрази поне веднъж на ден. В по-леките форми на състоянието малко след това ви казва, че ви обича. Обвинява ви за всичко – от изгубените си маратонки и двойката по география до загубата на любимия футболен отбор.
7. Слага си парола на телефона и компютъра.
8. Изведнъж всичките му дрехи и обувки рязко се смаляват.
9. Започва да забравя, губи, изпуска предмети, блъска се във врати и шкафове, движенията му стават некоординирани и тромави.
10. Въпреки всичката ви любов към него, ви идва да го смачкате от бой, заключите в стаята му, изгоните от къщи, а ако може и трите заедно.

Автор: Мария Пеева

В нашето семейство имаме строго разпределение на задълженията свързани с хлапетата. Татко им ги води на футбол, на кино, играе с тях всички мъжки игри и им помага по математика. Аз чета книжки, разказвам приказки, пея, рисувам и сглобявам конструктори.

Да разказвам приказки ми е любимо и все си мисля, че ме бива. Влизам в ролите на героите, променям гласа, украсявам, вживявам се. Изобщо искрено се раздавам. Приказките са от моя ресор и винаги съм се гордеела с това. Обаче… Пеев грубо ми навлезе в територията и сега направо съм в шок и ужас.

След като разказах на Алекс „Червената шапчица“ за лека нощ - класическата версия, не политически коректната, в която Вълка се сдобрява с всички накрая и става вегетарианец, Алекс разпореди на баща си: „Икам Кучо Чучо кажеш ти нанага!“ (Искам за Кумчо Вълчо да разкажеш ти веднага!“ И Ванката след няколко опита да отклони и разсее противника, се предаде и разказа следния вариант на Червената шапчица. Ще се опитам да ви го предам почти дословно:

Вървял си значи Големия лош вълк из гората и се чудел какво да прави, когато на една полянка видял Червената шапчица да бере цветя. Питал я как се казва. А тя, защото явно не блести с голям ум, му отговорила:

- Ми, Червената шапчица.

После я попитал къде отива. Тя на бърза ръка му обяснила, че е тръгнала към болната си баба. На всичкото отгоре издала и къде живее бабата. Вълка и без това вече бил малко гладен. Решил, че моментът е удобен, отишъл и почукал на вратата. Бабата го пуснала да влезе, без много да му мисли. Изглежда и тя не е била много умна. Той я изял, изплюл само очилата и ги нахлузил, после й облякъл нощницата и си полегнал. През това време и Червената шапчица пристигнала с цяла кошница с наденички, питки и вино за бабата. Почукала и Вълка я поканил да влезе. Не знам колко трябва да си глупав, за да не забележиш, че в леглото не лежи баба, а вълк. Или пък бабата трябва да е била много грозна. Но вместо да си плюе на петите, Червената шапчица почнала да разпитва Вълка защо това му е голямо, защо онова му е голямо. А той скочил върху нея и на една хапка я изял. После изял и всичко, което видял наоколо и коремът му станал толкова голям от всичката тази храна, че накрая се пръснал. Ловецът минавал наблизо, та и той скочил върху него и го донабил.

Накрая Червената шапчица и баба й отървали кожата, а горкият вълк останал валад. Ами така е, тате, лакомо дупе глава затрива, казваше баба ти едно време.

Гледам си аз едни цветенца на предната веранда, ама самичка съм си ги посадила от хилави малки стръкченца и те взеха, че израснаха прекрасни. Иван ми се смее, че съм пишман градинар, защото упорито не мога да различа теменужка, бегония и петуния (на всички им викам чадърчета). Дори мушкатото ме затрудняваше, но съм го сложила в отделна саксия и така си го познавам. Но тъй като съм рационален ум, реших проблема с разпознаването, като просто кръстих всички цветя с имена на приятелки. Имам си Весе, Мариелка, Ива, Радост, Таня 1, Таня 2, Таня 3, Дени, Светла, десет Росита (останаха девет, едното го изпуснах още в началото), Ани, Кети, Боби, Криси, Еми и Иренка, Цвети и Тея. Обаче възникнаха проблеми. Едно цвете ми увехна. Друго цвете буквално задушава всички в саксията и днес го поокастрих, но може да се наложи да го вадя. Ама едно е да изхвърлиш някакво чадърче, а друго е да изхвърлиш цвете Таня 1. Та мисля да ги „откръстя“ всичките. И така, моят кратък наръчник по пишман градинарство: Първо, цветето не държи да му знаеш името, а да го поливаш и почистваш редовно. И второ, човек не бива да се сближава чак толкова много с цветята си.

Коко: Косьо, днес имахме нова учителка по рисуване.
Косьо: Да не е нашата? Руса ли е?
Коко: Русочерна.
Косьо: Аха… С къса коса?
Коко: Малко къса и малко дълга. (аз нищо не разбирам от тези описания, но Косьо явно си ги разбира, защото продължава)
Косьо: Май е нашата. Млада ли е?
Коко: Млада като мама.
Косьо: Еее, не е нашата. Нашата наистина е млада.
(Повече няма да ги подслушвам. :((((

Докато пътуваме, си имаме някои любими семейни игри, за да минава по-бързо времето. Една от тях е „професии“. Играта е простичка, но много забавна. Един си намисля професия, всички останали го бомбардират с въпроси, на които се отговаря с „да“ и „не“, докато я открият)

И така Коко (7-годишен по онова време, струва ми се) си намисля професия, а ние почваме с въпросите.

„За мъже ли е само? На открито или в офис? В града или извън“ и така нататък...

След доста въпроси излиза, че професията, намислена от Коко е:

- само за жени,

- работи се извън града, но не на село, а на пътя,

- не се кара кола, нито камион,

- имат униформа, ама не съвсем, но прилича на униформа с къса пола…

Посоката, в която върви професията, нещо не ми се нрави, споглеждаме се с таткото, и решавам да взема драстични мерки.

- Коко, предаваме се, коя е тази професия?

- ТУНЕЛИСТКА, бе мамо. (произнася го с ударение на И, като машинописка.)

Аз, вече изумена:

- Тунелистка? За първи път чувам подобна професия! И какво правят тези жени?

- Ама ти не си ли ги виждала, мамо, колко много такива подминахме! Онези момичета, които седят край пътя, на тунелчетата под мостовете и махат на колите, за да им е весело по пътя!

Мисля си за такса „Деца“ и си спомням една случка в заведение, преди петнасейтина години. Седнали сме задушевно на втория етаж в пицерия голяма женска тайфа, има-няма дузина колежки, най-чудесните момичета на света, т.нар. „Клуб Фемина“, пием едни бири, говорим си щуротии, кикотим се и вдигаме врява до Бога. От цялата компания само аз и Муцката имаме деца – моя Теди и нейната Елена, някъде около 7-8-годишни. За да не ни слушат щуротиите, сме ги паркирали на съседна маса, поръчали сме им пица, от ресторанта са им дали флумастерчета и картинки за оцветяване, децата – доволни, ние още повече. При нас веселбата ескалира пропорционално на бирата, а от тяхната скромна масичка точно над стълбите ни вопъл, ни стон. Брей, споглеждаме се с Муцката, рисуват тия деца, та пушек се вдига. Обаче не щеш ли по едно време пристига сервитьорът и с възмутен тон пита, като се обръща към цялата маса: „Прощавайте, ваши ли са тези деца?“ Ние с Муцката мълчим и мирише на тамян, не смеем дори да го погледнем, но той продължава, този път не към цялата маса, а персонално към една мацка от компанията Кики, огън момиче, да не кажа пожар. Не знам защо си нарочи нея, явно не му е било ден. Та вторачва се той в нея и започва: „Защо не си гледате децата? Вие знаете ли, че от половин час замерват с пица всеки, който се качва по стълбите? Първо замеряха само сервитьорите и ние си мълчахме, но сега нападнаха и клиентите. Направихме им забележка един-два-пет-десет пъти, те се извиняват и продължават. Може ли такова нещо, каква майка сте вие?“ Кики го слуша, слуша изумена, поглежда ни, ние с Муцката гузни мълчим, аз изучавам с интерес тавана, тя – пода, само където не си подсвиркваме, никой не поема отговорност. А Кики изведнъж скача на крака и изкрещява с патетично възмущение: „Ама вие защо на мен се карате? Те изобщо не са мои! Не виждате ли, че още съм девствена?“ След което на масата избухва бесен кикот, цвилене и вой, сервитьорът ни оглежда, онемял от разочарование от целокупния женски род, поклаща глава и се оттегля.

Мисълта ми беше, че за тази такса „деца“… Не им се сърдя много. Има резон, не е като да няма.

Забелязали ли сте как всяка година някое мъжко и женско име стават особено актуални?Точно сте си намислили как да се казва детенцето ви, и изведнъж излиза, че поне още две бременни майки, с които завързвате кратко, но ползотворно приятелство пред лекарския кабинет са избрали абсолютното същото име?

Въпреки това аз си карам традиционно с моите юнаци, така и не ми стигна куража да ги кръстя примерно Паоло, Танатос, Спиридон и Дийп Пърпъл. Косьо толкова настояваше Калоян да е Спайдърмен, но семейният съвет го отхвърли с три към едно. Може би по тази причина още първата седмица след раждането му поиска да го разменим за котенце, но така и не успяхме да го върнем.

Както и да е, с тези имена на два пъти ми се случват конфузии. Първият път аз, вече горда майка на трима сина с царствените имена Теодор, Константин и Калоян, и бременна с Александър, прекомерно стабилна физически и лабилна психически, получавам обаждане от непознат номер. Вдигам, насреща дълбок и сериозен мъжки глас заявява: „Мария, аз съм таткото на Калоян.“ Аз се втрещявам, за наносекунда обмислям опциите и твърдо, макар и с треперещ глас отговарям:

- Не... Не е възможно. Иван е таткото на Калоян.

Следва кратко мълчание, наситено с емоции, при което чувам:

- Калоян от класа на Константин, имам предвид. Обаждам се да ви питам за рождения ден…

Няма да навлизам в подробности колко се смутих, само ще кажа, че доста време след този разговор не вдигах на непознати номера.

Втория гаф, Алекс вече роден, наела съм домашна помощница да даде едно рамо на прахосмукачката. Прибирам се от задачки и тя ми казва със закачлива усмивка:

- Мими, един мъж те търси и ти остави подарък. Каза, че като видиш подаръка и ще се сетиш кой е.

Поглеждам и действително се сещам от кого е, защото са вкусни продукти от фирмата на наш съсед и приятел. Засмивам се:

- Ааааа, колко мило, това е от таткото на Алекс!

Жената ме поглежда изпитателно и ме смразява с лавина от мълчаливо неодобрение. Чак тогава стоплям как съм прозвучала!

- Приятелят на Коко имах предвид, и той се казва Алекс.

Но после върви, обяснявай, че нямаш сестра.