Автор: Ловеца

 Малко след Голямото Съединение със Северна Гърция у нас се случи едно мъничко съединение.

За да го отбележим подобаващо, българските телевизии ни поднесоха три важни новини:

Един интересен разказ за зората на онлайн срещите освен че ме върна 15-20 години назад, предизвика любопитството ми и ме накара да потърся малко статистика за съвременните онлайн запознанства. За България не успях да открия данни, но намерих за САЩ. А в това глобално село, което обитаваме, дали разликата ще е огромна? Ето и фактите. Дръжте се да не паднете.

През 2005 г. само 10 процента от младежите 18-24 г. са търсили запознанство онлайн.

Днес този процент е нараснал тройно. Интересното е, че процентът на онлайн запознанствата за възрастова група 55-64 г. също е нараснал – двойно при това. Е, за любовта няма възраст, но ето че и поколението, което не е отраснало с технологиите, вече е склонно да им довери интимния си живот.

И ето нещо, което вече наистина ме изуми. 5 процента от американците, които имат брак или съвместно съжителство споделят, че са намерили половинката си онлайн. И то не от случайно запознанство през общи приятели в социалните мрежи, а с помощта на платформа за онлайн срещи. Няма лошо, важното е хората да се намират. Не всеки има щастието да срещне половинката си при пътно произшествие, като двама наши приятели, които се влюбиха, след като се блъснаха на светофара. Сега имат прекрасно семейство и никога не съм ги чувала да се карат. Явно каквото имат да си казват, са си го разменили на първата среща.

А за онлайн запознанствата – май не е чак толкова чудно. Знаете колко много хора се притесняват да не бъдат отблъснати. Може би е по-лесно да приемеш отказ онлайн, отколкото да поканиш някое момиче/момче на среща и то да ти откаже в очите. Но все пак позволете на мама нинджа да ви даде един съвет. Изчакайте да навършите поне 18 за онлайн запознанствата. Преди това наблягайте на реалните.  Защото в интернет не се знае кой е срещу теб – дали е на твоята възраст или е набор на баща ти, нито дори дали е мъж или жена.

Ето и разказа на Дубони, която не е стигнала до брак, но пък е изпитала тръпката на сляпа среща с виртуален познат.

Автор: Дубони

Годината е някъде в края на 90-те. Бях на около 13-14. Дете! Много по-невинно от днешните деца. И все пак…

Беше зората на Интернет в България. Всички се връзвахме чрез телефонни модеми и тези от нас, които все още не бяха преминали на цифров телефон, а ползваха аналогова линия, все едно имаха шестица от тотото. Под масата, или по-точно под чиновете, се предаваха бележки с логин и парола за нечий чужд акаунт, най-вероятно откраднат, но на кой ли му пукаше! Нали щеше да ти даде тъй желания достъп до  mIRC!  Да получиш подобна ценна информация от момче беше повече от букет рози! Да успееше да изпревариш някой от десетките ползватели на същия краден акаунт и да се закачиш на клонката, си беше плод на няколкочасово нон-стоп набиране. Все още пазя спомена за онзи пронизителен, нечовешки звук, когато твоят модем успее да достигне до този на интернет доставчика. Разговор между полубожества! Ура!

С бързината на опитна машинописка бързах да се ‘логна’ в чата. С опитно око минавах през юзър-листата да видя кои от обичайните ми събеседници са онлайн.

В началото за повечето ми съученици интернет завесата беше спусната. Някои дори нямаха компютри у дома, а какво си говорим за интернет и чат. Но в осми клас аз вече бях натрупала опит. Бях натрупала и доста часове онлайн, предимно нощем, изцъклила очи пред яркия екран в тъмната стая. Тракайки на изтритата от писане клавиатура, но безпогрешно натискайки винаги правилните клавиши. Дори на сън знаех коя буква къде се намира, и все още знам. Сега си давам сметка, че това си е било класически пример за пристрастяване, но тогава родителите ми си имаха своите си проблеми, а аз бях отлична ученичка. Т.е. никой не смяташе, че правя нещо нередно, а какво остава за идеята, че е опасно. Та нали аз си седя у дома, на топло и сигурно, къде да я срещна тази опасност.

Та от толкова седене пред компютъра имах и вече доста онлайн приятели. Повече от тях напълно непознати. Живеещи незнайно къде. Изглеждайки незнайно как. Всеки разговор с непознат започваше с дежурното „“zdr a/s/l pls““ (от zdravei age/sex/location  please). В повечето случаи си измислях самоличност. Бях ту на 15, ту на 18, от Варна, София, Димитровград и Полски тръмбеш. Веднъж руса, веднъж черноока …. но никога обвързана. Говорех си празни приказки с непознати, понякога дори до ранни зори. Случвало ми се е тихомълком  и на косъм да се размина с баща ми, който ставаше в 5 за работа. Лягах за час и бързах за училище да разкажа с кого съм се запознала нощеска. Цифрови фотоапарати все още нямаше, та за да имаш снимка на компютъра, трябваше да разполагаш със скенер, което също беше лукс. Та в повечето случаи как изглежда събеседника ти си беше чиста проба плод на собствената ти фантазия. Естествено всеки ти се искаше да изглежда като Брат Пит или Браян Адамс!

Та така, странствайки из онлайн чатовете веднъж, един зимен следобед, убивайки скуката, се запознах с някакъв младеж, живеещ в моя град. Изведнъж ме обзе приключенски дух! Какво пък ако се срещна с него! Проблемът беше, че  като една примерна осмокласничка, разбира се, имах вечерен час, а излизанията ‘по тъмно’ бяха единствено с придружител – сестра ми, три години по-голяма от мен. Единственият шанс да осъществя плановете си беше да вербувам сестра ми да излезем заедно. За мой късмет тя също скучаеше. Примамих я да си чатим заедно с Младежа. Казахме му, че сме две сестри и че искаме да се запознаем на живо. Той остана очарован! Веднага намери за компания негов приятел и не след дълго срещата беше уговорена. Облечени, кикотещи се и изпълнени с нетърпение за предстоящото приключение със сестра ми набързо излязохме от вкъщи. По пътя обаче ни обзе съмнение. Ами ако не приличат на Брад Пит и брат му? Какво правим? Трябваше ни резервен план и то бързо! Решихме, че ще изиграем  сценка. Уж ще се обадим вкъщи да кажем, че ще закъснеем и уж майка ни ще ни се скара и ще ни нахока да се прибираме веднага, защото видиш ли, баба е дошла за вечеря и ни чака!

И така, с още по-лека крачка и развети дълги коси от зимния вятър се отправихме към мястото на срещата. Там обаче ни чакаше изненада! Ние, разбира се, се бяхме представили за по-големи, което визуално беше издържано. Но и Младежът и неговият приятел се бяха представили за не това, което са. Отидохме на среща с уж 18-годишни момчета, а ни чакаха двама мъже, може би около 24-25 години. На всичкото отгоре, и за наше щастие, на външен вид изглеждаха ужасно! Още помня, че бяха с черни кожени якета, така модерни по онова време. Усмихнахме се, запознахме се, от благоприличие. Започнахме уж да обсъждаме къде ще пием кафе и те предложиха да отидем с тяхната кола, колко удобно, имаха кола, в някакво квартално кафене. Спогледахме се със сестра ми и без дори и дума да си кажем, дори намигване не се наложи, бързо изкарахме резервния план. „О, кафене в квартала, супер, само минута да се обадим у дома, че ще закъснеем“. Изтичахме до телефона, а младежите услужливо дори ни дадоха 50 стотинки да се обадим (телефоните все още бяха от ония металните, с шайба и стотинка). Сестра ми изигра ролята си брилянтно! Младежите предложиха да ни закарат, а ние свенливо отказахме и се качихме на първият възможен автобус, макар да живеехме само на две преки от мястото на срещата. Слязохме на следващата спирка и кикотейки се, си отидохме двете да пием кафе.

И дотам беше със срещите с непознати! След това успях да я накарам да излезем на още една такава сляпа среща, но с въпросното момче си чатехме близо година преди това , а и му бях виждала снимка. От тази среща излезе едно добро приятелство, както и от още много други запознанства из мрежата. Но винаги ще си спoмням къде през смях, къде със свито сърце за онази най-първа среща, от която по чудо се измъкнахме без последствия.

Сега като майка се ужасявам от мисълта, че моята дъщеря може да бъде подведена по подобен начин. Минала по този път, знам колко опасен може да бъде интернет и днешните социални мрежи. Досущ като в мрежа дори и най-опитния потребител може да се оплете. Затова аз лично много говоря с децата, разказвам им истински истории, дори и тази, и се опитвам да ги предупредя за какво да внимават. Надявам се, докато достигнат възрастта да ползват без надзор мрежата, да съм успяла да им предам поне част от моя личен виртуален опит . А до тогава ще ги държа колкото може по-далеч!

Автор: Юлита Гърбева

Живеехме на втория етаж във фамилната къща на прадядо ми. Едно голямо семейство, почти като дядовата ръкавичка, едно голямо сърце туптящо в тухлената си обвивка и точно там се родиха най-милите ми и скъпи детски спомени. Импровизираното ни апартаментче беше изключително малко, не повече от 30 кв.м., но то ще си остане най-уютното място за моята детска душа. Та, там, всичко беше малко, сътворено от ръцете на татко и дядо, за да се побере, всичко имаше своето място и ред.

Невена Паскалева ни разказва за предизвикателството да си майка на малък рицар. Много добре я разбирам. Моите момчета обикновено тормозят татко си, но когато решат да водят битки с мен, винаги падам жертва.

Синът ми Асен е на пет и половина и вчера следобед искаше да играем с мечовете. Измъкна ги от шкафа- ония дългите, от сивата, жилава гума, която се извива според силата на замаха и тежко ти, ако попадне върху теб – наказанията с камшици от Средновековието придобиват наелектризираща реалност.

Застанахме в готовност един срещу друг. Малката ми дъщеричка Лили седеше отзад на дивана, разперила ръце, готова да ръкопляска. Чудите се защо не предложих на Асен да изчака баща му да се върне от работа и да поиграе с него на тази „мъжка“ игра? Е, след малко ще разберете защо.
И така – започва се. Опитвам се да въведа правила. Мушкане в корема – една точка. Отсичане на глава – две. Разсичане на бедрената артерия – да, той е наясно от малък с човешката анатомия – три точки. Основна цел – париране на ударите на противника. Правилата ми обаче бързо се губят в тестостеронова агресия, която се излива върху мен, все едно съм оживелия пират Хук от „Джейк и Небивала земя“- гледали ли сте това детско? Хук е един смешен стиснат дядка, дето непрекъснато изнудва хлапенцата за злато- как да не го мразят тия деца? Та, както и да е. Аз внимавам мечът ми да пресича само въздух или острието на отсрещното оръжие, но Асен е заслепен от жаждата за отмъщение и млати безогледно, с цялата си пет и половина годишна сила. А тя не е малка. Повярвайте ми. И въпреки че прилагам всичко придобито от колективното подсъзнание на човечеството и се старая да отблъсквам технично всеки замах на малкия, повечето от ударите му попадат върху голите ми ръце. Прас! Деветоопашната „котка“ на Инквизицията ряпа да яде. Прас! Прас! Прас! И така четиридесет минути. На няколко пъти се опитвам да му обясня, че не трябва да удря толкова силно, че все пак ме БОЛИ и той се укротява за момент, но после пак се гмурва в света на Небивала земя. А Лили ръкопляска ли, ръкопляска от дивана. Браво, браво, Аси! Уби лошия пират! Уби го! Ръцете на лошия пират са вече яркочервени, от върха пръстите, до раменете. В един момент решавам, че ми е достатъчно, зарязвам смеха и задавените „Грххххх“ при всяко „умиране“ и обявявам край на войната. Слагаме мечовете един до друг, с върховете надолу. Научила съм го на този жест преди време. Мир. Подаваме си ръце, стискаме ги. Хватката му ме кара да изкривя лице и да прехапя устни. Асен прибира мечовете, а аз се втурвам към чешмата. Държа си ръцете няколко минути под ледената вода. Целите са нашарени с червени белези. Даже и кръв има на места. Докато гледам как водата се стича по ръцете ми и придобива бледорозов цвят, си спомням как като малки със сестра ми се щипехме и деряхме до кръв, а после търчахме до банята да се мием, отрезвени, кикотещи се до припадък. Затова ли и сега, въпреки болката, се усмихвам?
Вечерта Асен се скъсва да приказва на баща си: „А пък ние се бихме един час! И победих мама сто пъти!“ И тн., и тн. А баща му се взира ужасен в обезобразената ми кожа и клати укоризнено глава: „Ще ги изхвърля тия мечове! Не трябва да играете с тях! Опасни са!“ и после крадешком хвърля поглед към своите ръце. Обзалагам се, че се чуди дали утре/събота/ синът му няма да поиска да играе с него и как най-дипломатично да отклони предложението му.
В осем часа чета приказка на Асен, после го гушкам докато му се приспи. Изправям се и го завивам, а той е вперил полупритворени очи в червените белези по ръцете ми.
– Мамо – казва сънливо.
– Да? – погалвам го по главата.
– Ти си истински рицар – усмихва се той. После протяга ръка и на свой ред ме погалва. По наранената ръка. И изведнъж тя, като по чудо, спира да ме боли.
И самият крал Едуард I да ме беше посветил в рицарско звание, нямаше да се почувствам толкова въздигната.

Послеслов: Цялата тази драма можеше да се избегне, ако носехме дълги ръкави. В апартамента ни в Солун, обаче, цяла зима е 35 градуса и ходим боси и по потници.

Това е то.>

Това писмо на една майка до сина й дойде в Будоара. Благодаря, че го споделя и с нас и дано съветът й стигне до мнозина Независимо дали сме съгласни с нея или не, най-малкото ни дава повод да размислим.

Моят син учеше далеч, не го бях виждала почти година. Пратих този кратък поздрав по ФБ за рожденият му ден. Емоцията бе малко по-голяма и като не я събрах в първите 30 думи – написах и продължението:

Скъпи сине,
Когато се роди, ти получи само 2 неща – Време и Енергия…

Помниш ли филма „Дилъри на време“ – там нямаше пари: и храната и битките се плащаха единствено с време. В забързания делник често си го припомняй и преценявай на кого и за какво заслужава да подаряваш времето и енергията си.
Изпращам ти цялата си Любов и … не забравяй да се забавляваш !
Мама

 Колкото и скъп да е часовникът ти – всички имаме 24 часа. И бедните, и богатите. Значи успехът и парите зависят от стратегията, от начина ни на мислене, а не от времето. Трябваше да мина по трудния път, за да открия, че щастието и победите не винаги са едно и също нещо. Прав е Джей Бациноти, като казва : Най-голямата грешка е да продължаваш да пилееш времето, което ти е дадено на земята, за да живееш живот, който не харесваш, да правиш неща, които не искаш да правиш, да бъдеш с хора, с които не искаш да бъдеш и да живееш според чуждите разбирания за това какво е правилно, без значение дали това са твоите родители, обществото или който и да било друг. Да губим времето си с работа, която не харесваме, за да си купим неща, от които не се нуждаем, така че да впечатлим хора, които не харесваме…“
Наясно ли си, че живееш само един живот? Твоя живот. И на никого, освен на Теб, не му пука дали си на верния път, дали си щастлив. Така че трябва да ти пука. Само ти и още сега – време е. Утре може и да ни няма. Изживей го по своя си начин. Намери това, в което си най-добър и работи за него. Осъзнай, че трябва да си завършена личност, а не да търсиш партньор, за да ти запълва празнотите. Такива връзки са обречени. Седни и помисли в какво си успял и те прави щастлив – и го запази. Поздрави се и Благодари. Виж кое може да се „ремонтира” ,за да стане добро и всичко, което те влачи на дъното го изрежи. Слез от магистралата и намери друг път. Действай! Иначе с теб, скъпи приятелю и читателю, ще си останем само положително мислещи мечтатели в депресия. Не забравяй, че всяко нещо, което правиш днес, подготвя живота ти утре.

Нали не сте забравили конкурса ни с Ивелина Чолакова за най-интересна ученическа история. Ето и разказа на Росица Кънчева, която все още е прекрасна ябълка и не само си намери истинския принц, но вече е мама и на двама малки принца. Забавлявайте се.

Имало едно време една принцеса. И един принц. И един подготвителен клас, който принцесата трябвало да мине, за да я допуснат на следващото стъпало.

Историята, която Нети ни разказва, ме накара да се замисля. Подобни модели на житейски ситуации съм виждала неведнъж в детските игри.

И съм се възхищавала колко лесно децата решават проблемите си, когато не им се бъркаме. Може да се сдърпат, да се скарат, но в крайна сметка винаги намират най-лесното и просто решение, което обикновено се оказва и най-доброто. Прочетете и помислете за своята ситуация. А после позволете на детето във вас да я реши.  

Лежа си на плажа и разсъждавам върху следната, на пръв поглед незначителна случка: Ева прави пясъчен замък. До нея приближава момченце на нейната възраст.

– Здравей, аз съм Тони.

– Аз съм Ева.

– Искаш ли заедно да строим замък?

– Добре.

След тези единствени думи, разменени между тях, момчето взима от ръцете ѝ кофичката и започва да строи замъка. Ева става, събира миди и започва да украсява замъка с тях. И двамата са щастливи и доволни от прекрасния си замък. Какво имам да ѝ разсъждавам на тази работа ли?

Имам, и то много. Експонирам себе си (за да не кажа всяка втора „съвременна, самостоятелна и силна” жена) в тази ситуация. Вариантите, които ми изникват на прима виста, са два и нито един от тях не прилича на реалната случка, разиграла се пред очите ми.

Вариант 1: Строя си аз своя замък. До мен застава Тони (или който и да било произволен представител на мъжката раса).

– Здравей, аз съм Тони.

– Аз съм Нети.

– Искаш ли заедно да строим замък?

– Всъщност, аз вече си строя замък. И, очевидно, се справям достатъчно добре и сама. Не мисля, че имам нужда от помощ. Ти защо реши, че имам?! Според теб замъкът ми не е достатъчно голям, достатъчно стабилен или достатъчно красив ли?! Приличам ли ти на жена, която не може сама да се справи със своя собствен замък?! Хайде, ако обичаш, вземай си мачовщината и си намери да впечатляваш някоя, която не може да се справя сама!

Тони си тръгва, а аз оставам да си строя сама замъка, доволна от това, че за пореден път съм натрила носа на представител на срещуположния пол, доказвайки кой всъщност е по-силният такъв.

Вариант 2:

-Здравей, аз съм Тони.

– Аз съм Нети.

– Искаш ли заедно да строим замък?

– Добре.

Тони взема кофичката от ръцете ми. Аз си я дърпам обратно. Той започва да трупа с ръце пясък и да го оформя като крепостна стена. Аз трупам с кофичката от другата страна. На всеки две минути контролирам неговата работа:

– Тук трябва да е малко по-високо.

– Еее, не чак толкова! Свали малко.

– Заглади външната страна, не виждаш ли, че е грапава?!

– Можеше да направиш последния участък малко по-прав, но, остави, аз ще го оправя.

– Сега защо се захвана с тази кула? Не виждаш ли, че аз бях започнала да я правя, преди да се наложи да минавам след теб, за да коригирам стената?!

Тони оставя кулата. Оставя и пясъка. Измива си ръцете в морето и тръгна надолу по брега. Прав му път! За какво му беше да идва?! Само, за да ми оплеска замъка! Ама и аз съм една – зная си, че сама си се справям най-добре, защото не се налага да поправям глупостите, които другите правят, обаче все пак му позволих да се набърка в моя замък… Това ще ми е обеца на ухото занапред!

А какво направиха Ева и реалния Тони?

Оставиха се на своите детски инстинкти и чисто подсъзнание – мъжът да строи къщата, а жената да я превърне в дом! Без излишни емоции и разсъждения и без излишен мониторинг! Виждала съм себе си безброй пъти в аналогични ситуации. Виждам и повечето жени около себе си в такива. И не спирам да се питам „Защо? Кому е нужно?”. Навярно, защото сме изтъкани от нелогичната необходимост да се доказваме, доказваме, доказваме… И да си усложняваме живота. И да има драма. Защото така се доближаваме до филмите, изпълнени с драматични обрати… За сметка на всичките реални възможности за радост и удовлетворение, които подминаваме като слепци в тъмна гора… Ще завърша тези си размисли с един апел (предимно към себе си, а след това към всеки друг), който е толкова тривиален и банален, че единственото, което правим с него е да въртим контекста му като надрана грамофонна плоча, изпразнена от съдържание:

Хора, учете се от децата си!

По  времето когато бях студентка водех много скучен живот.  Да, скучен. От работа вкъщи,  от вкъщи на лекции  (евентуално) и обратно.

После работа, протести, работа. Случиха ми се много откачени неща в периода 2013-2014.

Имах да взимам много изпити, баща ми се разболя от рак на белия дроб, а личният ми живот беше пълен провал. И не е защото съм кой знае колко претенциозна, даже никак не съм.

Бях много против онлайн запознанствата, защото пред монитора всеки може да лъже както си иска.

Добре, ама в наши дни човек няма много време за забавления, а ако си и студент (особено в частен университет), и пари много няма.

Решавам аз да навляза  в модерния свят и започвам да си пиша с едно момче. Не стана. После с друго. Единият не искаше връзка, а другият още въздишаше по бившата си. С третия пък не стигнахме до среща. Той помислил че съм моята приятелка  (с късата пола). Да го питаш само тая ли снимка видя в целия ми профил…

Бях започнала тотално да се отчайвам. Какво ми е, нито съм тъпа, нито грозна, какво искат тия тъпаци?!

Животът ми вървеше надолу, вместо обратно. Загубих много пари при една хазяйка, която ме изрита посред нощ с целия ми багаж. Гледах как нещата ми хвърчат по стълбите и бях сигурна че това е някакъв проклет кошмар. Разбира се точно в тези дни чичо ми не беше в града, та се наложи да спя при познат.

Малко по-късно (на 8-ми март) късам глезенни връзки, а по това време работех като сервитьорка. Изкарах едвам смяната на следващия ден, глезенът се поду ужасно. Шефа ми не пожела да ме закара до Пирогов, добре че се намери познат да дойде да ме вземе…

На другия ден бях уволнена по телефона от шефката ( майка на вече покойното шефче, Бог да го прости),  обвинена, че се преструвам. И заплатата не ми даде. Почна да ме обижда колко недоволни клиенти било имало, как нищо не съм вършела като хората, номера от селски вечеринки колкото да не ми даде заплатата.  Излишно е да споменавам, че хазяи и работодатели правят каквото си искат, знаейки че нищо не можеш да направиш.

Викам си, е, няма такава серия! Всичко беше пълна каша, изпаднах в поредната депресия и бях толкова отчаяна и жалка в собствените си очи, че не ми се живееше.

Както казах по-горе, тате се разболя. От рак. Викам си, край. И лекарите го отписаха.

Тогава започна ходенето по мъките и изобщо не виждах светлина в тунела.

Вече си се представях самотна,  зла и стара мома с няколко котки и скапана работа…

След поредното търчане по болници решавам да си отворя аз фейсбук. Започваме да се подиграваме на някаква министърка  с разни приятели. Включва се някакъв страхотен мъж , с който имаме много общи приятели.  Той беше написал, че щял да се жертва и да спаси България от въпросната депутатка. Ама на мен толкова много ми хареса, че реших да му предложа, на свой ред аз да спася него от нея. Като му погледнах снимката и веднага се размечтах за него. Толкова добри очи не бях виждала и на живо. Добродушието струеше от цялото му лице. Ама си викам, той не може да не е женен с две, три деца. Просто свестните мъже са винаги заети. Закон божи, няма друг начин.  Той пък взе да ме закача и се заприказвахме.

Не знам как стана, обаче неусетно започнахме многочасови разговори,  съобщения , майтапи и сълзливи истории по всяко време на денонощието.

Така ми беше леко на душата, както с никой мой приятел или роднина преди това. Аз съм по-добрата си версия откакто съм с него. Той ме приема каквато съм, с всичките ми трески за дялане и с всичките ми откачени навици. Май превърна лъвицата в кротко, мъркащо  котенце.

Казах си, ето,  какво лошо има човек да се занимава с модерни неща като онлайн запознанствата.  Ми че те хората на живо лъжат еднакво добре, както и в интернет.

Решихме да се видим и дето се казва, харесахме се . Той се появи когато бях най-отчаяна и ми показа че светът може и да е прекрасен,  въпреки ада който преживявах. Вдъхваше ми кураж, усмихваше ме, и очаквах с нетърпение следващата среща.

В началото не казвах, че сме се запознали онлайн – не исках да ме убеждават колко е глупаво и опасно да излизам с непознати мъже. То и иначе можеш да попаднеш на всякакви ненормалници.

Обаче в крайна сметка това е начинът, по който сме се намерили и няма нищо лошо в това. Хората се събират по всякакви странни и не толкова странни начини. Важното е да се обичат и да останат заедно, останалото няма такова значение. А и данък обществено мнение не плащам, така че ми е все тая кой какво ще каже. То не бяха насмешки, то не беше чудо. После пък за възрастта беше въпрос. Не ми ли е голям, да не съм луда и т.н. Обаче в момента, в който ги запознах с него, всички се очароваха и ни се радваха.

Татко ми оздравя и след месец вече се бях преместила на другия край на България при моя приятел. Представих му моя любим в болницата, беше доста забавна среща.

След протестите бях решила,  че ще си търся късмета навън, но някак не ми стискаше да замина сама на този етап.

С  моя прекрасен съпруг бих отишла и в дървена колибка насред гората в Зимбабве.