Автор: Надя Брайт

Малко разяснение: Според Wikipedia toxic masculinity/токсична мъжественост се използва в академични и медийни дискусии във връзка с определени културни норми, които нанасят вреди на обществото и на самите мъже. Традиционните стереотипи за мъжете като социално доминиращи, заедно със съпътстващи прояви като мизогиния (женомразство) и хомофобия, могат да се считат за „токсични“, отчасти поради промотирането на насилие, включително сексуално и домашно. Социализацията на момчетата в патриархалните общества често нормализира насилието, като например в поговорката „Момчетата са си момчета“ по отношение на тормоза и агресията. Други традиционно мъжки черти като отдаденост на работата, гордост от успеха в спорта и осигуряване на семейното благополучие, не се считат за „токсични“.

Критиците на този термин твърдят, че неговото значение неправилно предразполага към междуполови проблеми и неразбирателства, причинени от присъщи мъжки черти.

Американската Психологическа Асоциация предупреждава, че "традиционната идеология на мъжествеността" поражда негативни ефекти върху психическото и физическото здраве. Мъжете, които се придържат към традиционните културни норми за мъжественост като: поемане на рискове, насилие, доминация, доминиране на работното място, нужда от емоционален контрол, желание за победа и преследване на социален статус, са склонни по-често да изпитват психологически проблеми като: депресия, стрес, проблеми с приемане на собственото тяло, злоупотреба с вещества и недобро функциониране в обществото. Ефектът е по-силен при мъжете, които също така наблягат на „токсичните“ мъжки норми, като прекалено силно доверие в себе си, властване над жените и сексуална развратност.*

По темата: Не искам да влизам в размисли и страсти къде сме ние като общество по отношение на разбирането на този термин и култура. Просто имаме път да извървим, това е. Искам да ви дам моите практични начини да разберете, че си имате работа с токсичен мъж. Статията може да помогне и на някои мъже да опознаят себе си и поведението си. Мисля, че душевно страдание да си такъв мъж, наистина. Представям си живот без свободата да си себе си и в постоянно съобразяване с ужасно напрягащите „норми за мъжественост“ като доста болезнен.

Проблемът е в нашия телевизор

Не забравяйте – говоря от гледна точка на жена, но и мъжете могат да помислят.

1. Ако ти казва, че „уважава жените“. Самият факт, че има нужда да заяви това, означава, че има съмнения в поведението му. Освен това – човешките същества са равни и заслужават равно уважение. Ако заявяваш, че уважаваш някаква обособена група хора, значи приемаш, че си над тях и е възможно и да не ги уважаваш. Чували ли сте някой някога да казва „Уважавам мъжете“?
2. Ако ти казва какви са ролите на единия и на другия пол и очаква да влизаш в тези определения. Ако за този мъж жената трябва да влиза в определен стереотип/роля, да има някаква функция и да „служи“ за нещо в живота му, значи не възприема жената като човешко същество със собствена воля, фантазия, интереси и избор. Възприема я като част от картината, която е нарисувал за живота си. Не знам, дали сме родени и отгледани, за да бъдем част от нечия картина, а не да създаваме картините си заедно.
3. Ако ти казва, че много обича жените и затова прави секс с много от тях. Даже няма да коментирам. Просто не се връзвай. (Ще се учудите колко много жени го приемат за обяснение)
4. Ако понякога те е страх от него. Не е нормално. Няма оправдание (малко беше пийнал/много се ядоса/просто е голям и як). Никога, по никакъв повод не трябва да се чувстваш застрашена от мъжа до себе си. Повтарям – няма оправдание.
5. Ако ти казва, че никога не би ударил жена. Ако не би го направил, нямаше да стигнете до там, да има повод да го казва. Обичайно това са приказки, с които убеждават себе си.
6. Ако често е готов да се сбие. Агресията е нормално човешко проявление. Невъзможността (или нежеланието) тя да се обработва, насочва и овладява са притеснителни признаци. Каква е гаранцията, че утре ти няма да си на мястото на „Оня идиот, който ме засече с колата“?
7. Ако очаква всички да живеят според мнението му. Ако позволяваш това, малко по малко, ще останеш без собствено мнение. Няма да ти е нужно, ако само неговото ще е важно. А щом няма да имаш мнение, за какво ти е да мислиш, чувстваш и мечтаеш?
8. Ако за самочувствието му е важно ти да си по-глупава, по-малко успяла и по-слаба. Ако това е така, значи самочувствието му е фундаментално ранено и никога няма да можеш да му дадеш достатъчно, за да го излекуваш (защото това си е негова работа). Ще слизаш все по-ниско, ще бъдеш все по-нещастна, докато накрая тотално изгубиш уважението си. Партньорът ти трябва да те харесва, да те обича и да те въздига. Всичко друго е опасен сурогат на връзка.
9. Ако той решава как да се възпитават децата ви. Трябва ли да обяснявам какво означава да отнемеш на една жена функцията и ролята на майка и до какво може да доведе това за всички замесени? Това е много лош знак в поведението.
10. Ако той има повече права от теб във връзката ви. Защо? Каква е причината той да може да закъснява, да забравя дати, да е по-уморен от теб, да има нужда от повече време за хобита/приятели? Кое е това, което му дава повече права?
11. Ако смята, че му дължиш нещо, защото се грижи за семейството ви. Всеки нормален човек трябва и се грижи за семейството си. Аз го правя, ти го правиш, милиарди хора го правят. Това не е подвиг, това е нормално човешко задължение. Можем да сме щастливи и благодарни един на друг, можем (и трябва) да се оценяваме взаимно, но нищо не си дължим, заради изпълнение на нормалните си човешки дейности на зрели хора.
12. Ако ти показва недостатъците ти и те кара да се чувстваш неспособна/непригодна. Виж пак т. 8. Повтарям се, защото е важно. Хубаво е да имаш предвид, че невинаги това се казва директно. Понякога просто малко по малко ти показва как във всяка ситуация ти си сгрешила, ти не си се справила и като цяло – проблемът е в теб.
13. Ако изразява любовта си основно с материални придобивки. Всички обичаме материални неща и е хубаво да ги има. Но когато са основно изразно средство, дава повод да се замислим, дали имаме човешка връзка с партньора си или сме актив, който той поддържа. Защото към активите никой не се привързва много...
14. Ако определяш дните и живота си, спрямо това какво той одобрява или не одобрява. Разбира се, партньорството включва съобразяване. Но ако губиш идентичността си, ако не можеш да мислиш свободно за желанията си, ако се притесняваш от себе си и това, което искаш – това не е среда, в която се расте. Това е среда, в която се линее.

Много, много често гореописаните неща не се случват ясно и видимо. Развиват се с месеци и години, развиват се в наглед безпроблемни връзки или в които проблемите са уж другаде.  Има много „свестни мъже“, които „се грижат“ за жените си, но всъщност изграждат връзки по описания вреден начин. Има много умни и успели мъже, които чувстват нужда да потискат жената до себе си. Невинаги това се случва осъзнато, понякога мъжете носят неразкрити и от тях демони.

Просто ми се иска да сме осъзнати в избора си и да не правим компромиси с неща, които могат да ни увредят като личности. В такава връзка, може да забравиш коя наистина си, какво искаш и можеш и да повярваш, че не струваш нищо. А оттам пътят е труден.

Ще завърша с цитат от иначе много свестен мъж, при това – нещо като гений (казвам го без грам ирония):

„Ти не разбра ли, че аз не мога да бъда с умна жена?!“

* Горните обяснения са свободен превод от авторката, може да прочетете повече в оригинал тук: https://en.wikipedia.org/wiki/Toxic_masculinity 

Още от Надя:

Типовете мъже

Автор: Кристина Йовчева

Днес чантата му беше по-пълна от обикновено. И работата при сортирането продължи повече от обичайното. Два пъти на ден по около половин час му беше необходимо, за да ги раздели по райони, да ги подреди според последователността в маршрута си. После ги подреждаше грижливо в чантата и потегляше из квартала. Днес обаче, а и вчера, че и предишния ден бяха повече на брой, губеше време първо в разчитането - взираше се дълго, гадаеше буквите понякога, а после се бавеше и в подреждането. Това никак не му тежеше, дори напротив - напоследък му липсваше точно тази част от работата и точно сега го вършеше с истинска наслада. Въобще не разбираше обаче каква е причината - не беше Коледа, не беше Баба Марта, не беше и друг празник. То не, че по празниците вече се случваше нещо кой знае колко различно, но все пак тогава работата беше повечко. А сега не знаеше защо.

От незнайно вече колко години я вършеше тая работа. Започна я, защото никъде другаде не го искаха - акълът му не беше много, макар и да беше завършил гимназия. Кротък беше, трудолюбив. Но понякога имаше дни, в които сякаш някой друг живееше в него и тогава минувачите, с които се разминаваше, отбягваха погледа му. Малко припряно бързаха да се разминат с него, може би защото говореше тихо на себе си или съвсем гласно водеше разговори с някакви хора в главата си, понякога ръкомахаше. Не, не беше луд, просто малко беше...така...не съвсем с всичкия си. Поне така чуваше да говорят зад гърба му. Но жена му - да, беше женен за една прелестна бледа жена, мъничка и нежна като статуетка - го обичаше безумно и твърдеше, че е най-хубавият мъж в света и че обожава да се потапя в синевата на очите му. Тя се грижеше да е винаги спретнат, с искрящи от чистота дрехи, изгладени съвършено. Ако хората не го избягваха, а се заглеждаха по-внимателно във външния му вид, всъщност щяха да видят един симпатичен мъж, с невероятно сини очи - благи и спокойни, миришещ винаги на хубав парфюм, с чиста риза, с блещукаща халка на пръста, със спотаена, малко тъжна усмивка, приведен на една страна от тежка чанта. Кварталният пощальон.

Вече наистина не помнеше откога я върши тая работа. В началото му беше досадна, а му беше трудно да запомни адресите. После обаче започна да харесва гледката на белите лавини от пликове, които се изсипваха от чувалите, пристигнали за разпределение в кварталната пощенска станция. Други времена бяха. Хората изпращаха писма редовно. Чантата тежеше всеки ден. Той я пълнеше с трепет и очакваше с нетърпение да тръгне из квартала, за да предаде пратките. Не беше просто пощальон. Хората май не разбираха, че да си вестоносец е нещо много повече и че преживяваш по свой начин разнасянето на пощата. Имаше чувството, че пликовете в чантата му носеха свои души, че му говорят със своите си гласове. На страниците им се редяха скрити истории, които той не познаваше, дори не опитваше да разгадае, но сякаш долавяше шепота им с чувствителната си душа. Имаше писма, които туптяха като сърца, от тях се излъчваше любов, надежда, сила, копнеж, страст - тях най-много ги обичаше. Те почти пареха под пръстите му. Пускаше ги в чантата, усещаше топлината им дори през кожените ѝ стени и имаше чувството, че му дават криле. С такъв товар обикаляше района за нула време. Минувачите го гледаха учудено, защото той се усмихваше щастливо и почти тичаше, понеже копнееше да види лицата на хората, когато им подава писмата лично. Обожаваше да подаде плика, отсреща ръката да го поеме предпазливо или пък напротив - да го грабне трескаво, да види как очите присвито разчитат името на подателя, а после се уголемяват от възторг и бързат да отпратят преносителя, за да останат насаме със съкровището си. Ала много рядко имаше тази чудна възможност - домовете на хората вече бяха затворени, налагаше се да оставя пратките в студените пощенски кутии със зейнали процепи. Никога не знаеше дали пликовете ще стигнат до когото трябва и се тревожеше, че тези туптящи сърца, тези думи, които почти прогаряха пликовете, може да попаднат в капана на кутиите, да не бъдат извадени и да си угаснат там.

Имаше и други писма. Те тежаха повече, макар да не бяха по-големи. Тях той пускаше със страх в чантата, защото знаеше какво ще се случи - с тях крачеше бавно, дърпаха го назад, угнетяваха го. От листовете на писмата сякаш се протягаха пипала, отровни езици, бодливи стъбла, които изпълзяваха от хартията, извън чантата, плъзваха по ръката му и сякаш сграбчваха сърцето и главата му. Какви ли думи, какви ли зли мисли се криеха в тези писма, често се питаше той, та така го смущаваха и го караха да си говори сам на глас и да стряска тези, които го срещаха по пътя. Хората май не разбираха, че демоните, с които се бори, бяха стигнали до него от непремерените им думи и от злъчта, която изливаха те самите върху хартията, че от тях страдаше той, от тях се обвиваше в лед или пък в адски пожар.

В последните месеци работата му стана още по-трудна. Пликовете, които разнасяше, казаха, криели опасност - по хартията се пренасяло нещо си. Трябваше да работи с ръкавици. Ха! Никой по-добре от него не знаеше, че съдържанието на писмата можеше да е далеч по-отровно от опаковката. Разнасянето на пощата стана надпревара с опасността - да не пипаш много-много пликовете, да избягваш хората, да не посещаваш домовете, да не докосваш кутиите и дори - какъв кошмар - дори да се надяваш да няма много пратки в станцията. Трудно преживя тези месеци, не искаше да повярва, че отсега нататък ще е все така.

Късче обич

Днес обаче чантата беше различна. И вчера, и завчера. Не помнеше откога не е прибирал толкова много пликове, но не от онези с прозорчетата, напечатани на машина, които той намираше за бездушни и които, като ги разнасяше, сякаш чуваше барабанене на клавиатура и нищо повече. Те нямаха собствени гласове, а имената, които стояха в прозорчетата, му изглеждаха като затворници в килия, надничащи през решетките. Тези писма днес бяха различни. Изписани на ръка, в цветни пликове, в различни размери. Женски почерци, сложни плетеници от букви и страст, истинско изкуство беше да ги разбереш. Наложи се да ги разчита дълго, но пък се забавляваше да разглежда криволиците и ченгелчетата - едно вече позабравено удоволствие. Някои пликове бяха тънички, други дебели, от някои сякаш се разнасяше ухание - като че ли на слаб парфюм, но по-скоро беше на щастие, на свобода, на детски трепет, на смях... дори не можеше да го назове, но докато ги сортираше и сега, докато ги носеше, усещаше енергията, която струеше от тях. Искаше да узнае какво има вътре, какви са тези върволици от думи, които са направили днешната му чанта толкова сияеща и туптяща от живот...Променяше се нещо, променяше се, усещаше го осезателно. Крачеше енергично с тежката чанта по улиците в топлия есенен ден и му се щеше да вярва, че хората отново ще започнат да пращат писма на ръка, че ще имат желание да зарадват някого без повод, без да е Коледа или лятна почивка, а просто така - от любов и от грижа, от нужда за споделено щастие. Бързаше, тичаше вече и си мечтаеше как още довечера ще разкаже на жена си, че май настъпва чудо и макар да не разбира как, от известно време не чува в главата си лоши гласове, не усеща в сърцето си студ, ръцете му са здрави, а краката стабилни, чувства, че животът се завръща и че може би най-сетне е дошло времето, че са готови за това, за което той отдавна тайно мечтаеше, а знаеше, че и тя също...

И там, от чантата на кварталния пощальон, от цветните пликове, от които сякаш долавяше бъбриви закачки, скрити в шепи смехове, момичешки тайни, от струите любов, разменени между десетки усмихнати, щастливи жени, от вярата, че хората трябва да си даряват щастливи мигове, вече се зачеваше желанието му за един нов живот...  

Този разказ е написан по действителен случай, макар и поукрасен от въображението на авторката. В женската ни група във фейсбук се роди една чудесна идея, която усмихна много жени. Направихме томбола на случаен принцип, разменихме си адреси и започнахме да си пишем писма - по старомодния, забравен начин.

Опитайте, прекрасно е. Изберете с внимание и грижа плик и лист, седнете, вземете писалката и напишете писмо на стар приятел (или намерете нов в някоя от виртуалните си общности). Добавете стих или картичка, или дребен сувенир или рисунка, може би дори шоколад. Ще донесете истинска радост на някого. На себе си - още повече.

Още от Кристина:

Както винаги е било

Авторката Д.Й. помоли да остане анонимна, жалбата ѝ е подадена и очаква резултат. Споделям историята, защото е възможно да има и други такива случаи. Сигнали и жалби се подават ето тук.

Явих се трети път. Момичето, което изпитваха преди мен, го накараха да влезе в супер тясна улица - междублоково пространство. Скъсаха я, понеже карала близко до колите. Дойде и моят ред. Качих се, разпита ме какво има по таблото, потеглих и след няколко метра ми дръпна кормилото - била съм близко до бордюра и съм навлязла в насрещното. След мен още няколко човека бяха скъсани на същото място и за същото нещо. Реших, че не е случайно. Освен това изпитващият се държа супер нагло, като накрая ми каза да съм си плащала за повече часове.

Тръгнах си, но не се отказах от жалбата и я изпратих по куриер. Надявам се повече хора да разберат какво се случва на изпитите и да си търсят правата.

Още по темата:

Защо българинът е джигит на пътя

 

Автор: Мария Пеева

От няколко месеца насам актуалната новина е КОВИД и хората вече се уморяват да слушат за това. Добре, поне аз лично се изморявам. Лятото някак успявахме да се изолираме, но сега новините отвсякъде са едни и същи. Колко души са заболели, колко са си отишли - ама ОТ ковид ли, или С ковид (сякаш има значение, щом човекът го няма). После и другата тема - колко паралелки са карантинирани, колко деца са заразени, колко са важни/вредни/излишни/животоспасяващи маските. А по света какво се случва, кои страни са затворени, кои не, къде мерките са по-ефикасни, къде не са. Толкова сме предъвквали вече тези теми, че ни се иска да изтрием, да изличим този ковид от медийното пространство веднъж завинаги. Проблемът е само един, че и да спрем новините, да престанем да ги следим, каквото има да се случва, то ще се случва, независимо от нашето внимание.

Ще споделя как процедирам аз, за да съм информирана, без да се вманиачавам. Отдавна не следя ежедневно колко случаи има - нито за страната, нито за света. Не следя и смъртността. Периодично получавам обзор (абонирала съм се за разни издания) на това как се развива ситуацията по света, докъде са стигнали с ваксини, къде какви мерки има.  Веднъж седмично ми стига. Нямам необходимост да си лягам и ставам с новините за заболелите. Ако затворят паралелката на някое от децата, училището ще ме уведоми. Ако някой от нас се разболее, ще търсим квалифицирана помощ. Толкова. На всичкото отгоре КОВИД статиите изобилстват с фалшиви новини, а ако не са фалшиви, то много често са предпоследни и информацията постоянно се променя. Така че каквото съществено има да се научи, за една седмица поне има шанс важното да бъде отсято от кликбейта.

Реално има само едно, което мога да направя и то е да спазвам елементарните мерки - маски, дистанция, хигиена. Това е всичко и ако хората го спазват масово, у нас, по света, навсякъде, няма да се стига до по-тежки мерки. Общо взето зависи от нас. Ако искаме що-годе нормален живот, докато това приключи, ще трябва да се пазим. Колкото повече не спазваме мерките, дали демонстративно, дали от чиста безотговорност, толкова повече увеличаваме шанса за по-строги мерки. Фактически "най-свободолюбивите" най-много допринасят за ограничаването на свободите на всички ни. Така излиза.

Веднъж седмично ще споделям и с вас какво ме е впечатлило от седмичните обзори. Предполагам, че и други хора като мен са се изморили да четат всеки ден, но все пак искат да са наясно със ситуацията.  

По света:

Много държави в Европа наложиха строги мерки тази седмица. Мерките са локални и временни, за да се избегне срив на икономиката. Чехия и Словакия затвориха училищата, Холандия наложи локална карантина за 4 седмици, в Италия са забранени събирания на повече от 6 души. В България мерките са най-меки и нямаме основание да се оплакваме. 

Това, което ме притесни в новините от последната седмица.

Все повече се говори за последиците при преболедувалите. Досега сме чували за намалена белодробна функция, задух, сърдечносъдови заболявания и неврологични проблеми. Но малко е известно, че голям процент преболедували дори в лека форма се оплакват от т.нар. "мозъчна мъгла": обезпокоителни симптоми, наподобяващи деменция - загуба на памет, объркване, затруднено фокусиране, замаяност. Честно казано, това ме тревожи повече от самия вирус. Надолу цитирам статията от Ню Йорк Таймс:

"В изследване на 3930 преболедували Ковид, над половината съобщават за проблеми с концентрацията, каза професор Натали Ламбърт от Indiana University School of Medicine, която ръководи изследването. Това е четвъртият най-разпространен симптом, съобщен от оцелелите. За проблеми с паметта, объркване и замаяност докладва всеки трети."

COVID-19: Тест за съвременния човек

Факт-чек:

Тази седмица попаднах и на фалшива новина за три случая на деца на 6 години, починали в Германия, където маските са задължителни за всички. Проверих информацията, не е вярна. Споделям линк с факт-чек от "Ройтерс".

По въпроса, който постоянно се обсъжда - вредни ли са маските - няколко становища на лекари и специалисти:

• Проф. Радостина Александрова, вирусолог, БАН: Ако маските бяха вредни, нямаше да има живи лекари и медицински сестри.

• Проф. Тодор Кантарджиев: Няма нито едно научно доказателство, че маските са вредни

• Проф. Робърт Редфийлд, директор на най-големия център по контрол на заболяванията в САЩ пред Сената: Защитата на маските е почти равна на защитата, която осигуряват ваксините. 

• Председателят на Сдружението на общопрактикуващите лекари в София д-р Георги Миндов: Заради противоепидемичните мерки покрай коронавируса в България са регистрирани 10 пъти по-малко случаи на остри заразни болести в сравнение със същия период на миналата година.

• Директорът на "Пирогов" проф. Асен Балтов смята, че покриването на носа и устата трябва да е задължително навсякъде на закрито, включително в офисите и че ако хората в България продължават да се държат безотговорно, скоро страната ще влезе в т.нар. червена зона, което ще доведе до ограничения при пътуване:

"Ние сме прекалено свободолюбиви и когато нещо не ни харесва, решаваме, че то ни пречи. Ако носим маска на закрито, цифрите в момента щяха да са наполовина по-малко. Има огромна съпротива, над 50% от хората нямат никакво желание да спазват мерките и смятат, че ние говорим на вятъра, а коронавирусът е конспиративна теория“.

Според СЗО продължителното носене на маски не води до дефицит на кислород, нито до натравяне с въглероден двуокис. Децата до 5 години не следва да носят маски, заради наличието на ластици и опасност от инциденти. За тези между 6 и 11, решенията да носят или не маски, следва да бъдат вземани на базата на няколко фактора като разпространението на болестта в района около детето, възможностите му да използва правилно маска, достъпа до предпазни средства и възможността за надзираване.

Децата над 11 години трябва да бъдат третирани като възрастното население и да носят маски в съответствие с предприетите на местно ниво мерки.

Американската белодробна асоциация, Центровете за превенция и контрол на заболяванията в САЩ и Европа съобщават, че няма доказателства за това, че маските могат да доведат и до отслабване на имунната система и задействането на други вируси и инфекции, които вече са налични в организма.

И накрая, но не на последно място, добрата новина тази седмица.

Туберкулозната ваксина, която на всички ни е поставена като бебета, вероятно все пак има положителен ефект в борбата на организма с коронавирус - хипотеза, която се чу още в началото на пандемията, после заглъхна, но сега отново е обект на внимание. Медиите във Великобритания съобщиха, че се набират 10 000 доброволци за изпитания на БЦЖ ваксината в борбата с коронавируса, докато бъде създадена по-ефективна.

Ако тази информация, обобщена в подобен вид, ви е била полезна, ще се радвам да ми пишете в коментар.

Източници: Nytimes, OFFNews

Още по темата:

Действия спрямо контактни лица

Автор: Иво Иванов

Човек и добре да живее, все идва момент, в който се налага да отиде на зъболекар. От инжекция не ме е страх, от мечка не ме е страх, от тигър не ме е страх, но от зъболекар ме е страх. 

Сигурно е тръгнало още от кошмарната перхидролна училищна зъбарка едно време, с нейното извисяващо се кресчендо на „Стисни зъбки“! Направо ми идеше да стисна зъбки и да й отхапя пръстчетата.
Чувствам се толкова безпомощен на зъболекарския стол – ужасно е усещането да знаеш, че си им в ръцете на тия инквизитори и няма мърдане. В кърпа си им вързан. В такова състояние могат да те манипулират както искат – и пари могат да ти измъкнат колкото искат, и обещание за женитба могат да изтръгнат и още много ужасни неща могат да направят с теб!

Всяко ходене на зъболекар за мен е изпитание и зъболекарският стол ми е като електрически стол. Ама пък поне и за зъболекаря е изпитание! Няма само аз да се потя на стола, я! Нека им е гадно и на тях!
Обикновено има нужда от активната асистенция на сестрата, защото докторът сам не може да се оправи с мен. Не си отварям устата както трябва, избутвам с език и прочие вероломства, които могат да побъркат и най-спокойния зъболекар. Затова сестрата стои до него и ми натиска и избутва недисциплинирания език с огледалце навътре. Очаквам всеки момент да ме приклещи и да натисне коляно в гърдите ми. И да спре да си играе с това огледалце и да вземе боздуган. Даже една сестра сигурно не е достатъчна – трябва да са няколко, за да може една да МИ, друга да МЕ, нали... А аз - аз съм "Очи тъмнеят, глава се люшка, уста проклина цяла вселена."

Истински истории с феята на зъбките

- Отпусни, отпусни, какво си се стегнал! После пък – стисни, стисни!

Ама моля ви се, докторе, решете най-накрая какво искате!
Как ще се отпусна бе, на мене всичко ми е на топка, това да не е тай-масаж с happy end, че да се отпусна. Борба е това, и то безмилостно жестока! И аз няма да се дам без съпротива! Ще съм като спартанците пред армиите на Ксеркс. Никакво отпускане!

- Отвори още!

Ма те ми набутали в устата тампони, тръби, маркучи, кабели, шнурове, бормашина, сешоар, прахосмукачка и Бог знае какво още, защото съм със затворени очи и не виждам – накъде още да я отварям тая уста!
Е аз да не съм питон бе, докторе! Ама ей сега ще си разчекна челюстта, момент, за да можете да вкарате и миньорски къртач, хилти и там каквото още имате. Копайте си, режете, чукайте, пробивайте - не ми пречите!
Че и ме питат нещо през това време, сякаш наистина очакват да им отговоря с всичкия тоя инвентар в устата ми - песен да ви изпея не искате ли, ей тъй както съм!

- Спокойно, няма да боли! – опитва се да ме успокои сестрата.

Да бе, той сигурно и Торквемада така е успокоявал жертвите си. Ама не е проблемът в болката, аз само като я чуя тая машинка и имам чувството, че ми полирате мозъка с нея през устната кухина! Такова ми е усещането само като бръмне тая пущина.

И чистенето на зъбен камък било безболезнено, ма то направо успокояващо и приятно като спа-процедура било, разбираш ли. Релакс, та дрънка! Не на мене тия! Няма такова нещо като безболезнена стоматологична процедура!

- Не е лесно да се работи с теб, да знаеш! – ми казва всеки път моя зъболекар, като се тръшва с дълга въздишка запотен на стола зад бюрото като след тежък боксов мач. Предполагам, че след мен прави дълга пауза и удря нещо силно преди следващия пациент. Но той ми е свикнал.

Животоспасяващо за всички ни все пак е, че зъбите ми са здрави като цяло и сравнително рядко ми се налагат такива посещения.

Още от Иво:

Непризнатият художник

Автор: Светла Чимчимова

Когато бях седемгодишна се сдобих с гастрит. Още си го имам, той е верен любим. Белязал е цялото ми детство с тежки и болезнени кризи. Спала съм по болници, за да отвори рентгенът, вливали са ми системи и съм лочила глюкоза, в борба с обезводняването. Изпила съм тонове алмагел, литри зехтин на гладно и повече бариева каша, от което и да е човешко същество. Всички мои значими мигове са белязани от гастрита. Първият ми учебен ден, първият ми лагер, първата ми олимпиада, първата ми ученическа любов. Тогавашната медицина не можеше да направи много по въпроса, освен да подвърже медицинския ми картон в червено, да ми направи толкова рентгенови снимки, че да почна да светя в тъмното, и да каже на майка ми - нещо, което тя отдавна знаеше.
"Има гастрит детето, другарко, на нервна почва е, много е чувствителна, внимавайте с нея и следете какво яде". Голямо следене падаше, да ви кажа, ама и голямо внимаване. И никой, никога не си позволи да ми каже ,,вземи се стегни, как ще му се дадеш на тоя стомах". Общо взето и най-коравите хора омекваха, когато ме видеха бледа, изпита и обезводнена от ужасната болка и непрестанното повръщане. Съчувствието беше повсеместно, въпреки че никой друг нямаше гастрит и не изпитваше същото като мен.

Когато станах на четиридесет и пет, се сдобих с депресия. В началото не я разпознах, то никой не знае какво е депресията, преди да я срещне. Освен лекарите де. Та аз хич не разбрах какво ми идва до главата. Викам си ,,изморена съм, тъжна, имам криза на средната възраст, сигурно влизам в критическа, отношенията ми с близки и любими ме напрягат" и зачаках да ми мине. Не ми минаваше няколко месеца, работата стана много зле и аз отидох при моята лична лекарка, която освен изключителен лекар, невероятен диагностик е и най-добрият човек, когото познавам. Тя ме надуши безпогрешно и настоя да се консултирам с психиатър. Тука ще прескоча известно ходене по мъките и неглижирането на проблема от моя страна и ще кажа, че след два неуспешни опита се сдобих с отличен психиатър и нещата малко от малко влязоха в поносимост. В повечето случаи поне. Диагнозата беше депресия. Суицидна. Нито съм се срамувала от това, нито съм я вяла като знаме. Най-чинно съм предупреждавала хората, че имам такова заболяване, да не ми вързват карез, ако могат, а и да ми спестяват туй - онуй, ако не е супер спешно. Даже много често съм се шегувала с депресията, с това че съм луда, с това, че от страданието си направих капитал и изписах две стихосбирки кахърни стихове. Не пиша да диря съчувствие и съвети по групи, това не е счупен нокът, нито сезонен косопад, това е заболяване и се лекува от специалисти. Аз като имам възпален апендикс, не ходя на врачка, ходя на хирург. Аз, пак ще благодаря, че имам късмета да попадна на чудесен лекар, който да съчетава успешно психотерапия с лекарства. Да не ме тъпче с неща, които да ме правят зомби и да мога да имам един що-годе нормален живот, предвид обстоятелства.

Нямаше да напиша и това даже, но напоследък, много се изнервям от крайното неразбиране и тъпигьозщина по отношение на депресията. На прима виста се сещам за поне трима, дето ще ми пишат лично съобщение, когато прочетат какво съм написала, че това е лично и не трябва да се споделя. Ами не, не е. Нито е срамно, нито е тайно. То е същото като гастрита. Аз никога не съм си позволила да дам съвет на друг страдащ от депресия, освен да кажа да потърси лекарска помощ. Аз си ходя на терапия, пия си невротрансмитерите и съм благодарна, че ми помагат и че съм жива. Няма да обяснявам какво е депресията. Който няма, няма да разбере, който има, знае какво е, лекарите знаят повече от мен.

Пилешка супа за моята душа

Само искам, днес, понеже е денят на психичното здраве, да кажа няколко неща. Да маркирам например топ 10 на най-неприемливото, което можете да кажете на човек с депресия.

1. СТЕГНИ СЕ. - За мен това е най-дразнещото нещо, евър. Добре, че дойде някой да ми го каже, че сама не се сетих.

2. Ама какво ти има на живота бе? Ми той е идеален. Ми ти си хубава, талантлива, здрава, имаш чудесно семейство, не си бедна, те хората биха убили за твоя живот. Как може да имаш депресия? - ма ха де, как не ме е срам?

3. Хората няма какво да ядат; хората децата им умират; хората рак имат и се оправят пък ти тука с една депресия не мож се пребори. Лигла. Ти щото нищо не си видяла в тоя живот, затова . - Виновата. Извинявам се на целия свят за щастливото си детство, за брака си по любов, за чудесното си дете, все неща, които са прекрасни, ама не са застраховка за психично здраве. Не вярвате? Питайте Робин Уилямс. А, не можете, защото той се самоуби след години борба с депресията. Как пък не се стегна тоз човек...

4. Аз колко депресии съм преборила сама/сам, ехе! Ми то фасулска работа. - Сега представете си, че крещя това, което ще напиша - ДА ИМАШ ЛОШО НАСТРОЕНИЕ НЕ Е ДЕПРЕСИЯ. ДА СИ ТЪЖЕН, САМОТЕН, БЕЗ ПРИЯТЕЛИ НЕ Е ДЕПРЕСИЯ. ДА ТИ Е СКУЧНО НЕ Е ДЕПРЕСИЯ. ШЕФЪТ ТИ ДА Е ЗАДНИК НЕ Е ДЕПРЕСИЯ. МЪЖЪТ/ ЖЕНА ТИ ДА ТИ ИЗНЕВЕРЯВА НЕ Е ДЕПРЕСИЯ. Стига сте писали по групи и чатове. Отидете на лекар. Той ще ви каже, че нямате депресия, слава богу. А ако имате, ще я лекува адекватно. 

5. Такова заболяване като депресия няма! Аз не го признавам! Това са лиготии и въобще няма такова подразделение на медицината. - Мили ми, мили Фройд. И ти, брате Юнг.

6. Не ставаш с дни от леглото и не ти се прави нищо? Що не си признаеш, че те мързи? - ами така е да. Аз например на 45 години, от работохолик влюбен в работа си станах мързелива.

7. Това всичкото е театър за привличане на вниманието. - Ммм да. Обаче ако искам да привлека внимание ще се разходя гола по главната.

8. Абе малко са те били като дете. Аз кат взема една тояга и найш как ще те оправа. - Не малко, хич не са ме били като дете. Аз като ви казвам, че за всичко е виновна мама, вие не ми вярвате.

9. Ма то хич не ти личи, че имаш депресия. - Не ми личи много ясно, преструвам се на весела, няма да вървя по улиците и да рева, та да може и непознати да ми казват стегни се. Обаче се е случвало. Първите месеци на терапия, ходих само за да ми излекуват чувството на вина. Депресията после.

Номер десет е лично за мен. Това беше най-тежкото нещо, което чух от всичко, което чух, надявам се, никой друг да не го е чувал и да не го чуе. Защото беше от най-близките ми хора. А от тях най-много боли.

10. Не те искам такава. Искам си старата Светла. Като се оправиш ми се обади. Аз тая тъжна жена не я познавам, и не ща да я знам. Чао. - Ми като почна пак да слагам софри и да правя партита, да върша услуги, да ми плачете на рамото, ще ви се обадя. Дали?

Това всичкото го написах, само за да ви помоля да не се правите на богове, на съдници и на разбирачи. Минала година, трима души, които познавам и които се бориха с различни форми на депресия и психични заболявания се самоубиха. Само от моите познати. Представете си какво е в световен мащаб. Просто гледайте на депресията като на гастрит на мозъка. Ще ви е по-лесно да разберете.

Още от Светла:

Невидимите хора

Автор: д-р Борис Таблов

Преди два дни, благодарение на мой колега и приятел попаднах, както каза той на "най-доброто обобщение по темата COVID-19, което съм срещал до момента". Лектор в едночасовата презентация е проф. Тобиас Велте, специалист по белодробни заболявания, интензивна медицина и инфекциозни заболявания и носител за 2019 на наградата на фондация Balzan (втората най-престижна награда след Нобеловата) за проучванията си в областта на патофизиологията на дишането. В самата презентация се засягат всички актуални въпроси свързани с вируса, като зад всяко изказано твърдение стоят натрупаните до момента данни. Лишена от емоции и спекулативни внушения, медицина на доказателствата в чист вид, точно каквото се очаква от лектор от такъв ранг.

След малко ще стигна и до същността на въпроса защо ви го споделям, но преди това няколко неща, които ми се сториха интересни:

- понеже много се спори - за професора пандемията е факт. В условия на пандемия, казва той хората винаги живеят с определен страх и в неизвестност т.е. нищо ново не се случва и в момента, но успокояващото е, че не говорим за заболяване със смъртността на чумата да речем, когато хората са живеели в далеч по-голям страх за утрешния ден. Особеното на тази пандемия е, че тя е първата "публична", в ерата на социалните мрежи, т.е. медиите и огромното количество вярна и невярна (близо 90% според лектора) информация, които ни заливат усложняват обстановката и взимането на правилни решения за управлението на кризата.

- посочени са конкретни причини защо пролетта Германия се справи далеч по-добре в сравнение с Испания, Италия, Франция и Англия. Броят на интензивните легла, достъпът до медицинска помощ, гъстотата на която живеят възрастните хора и т.н. Аз лично се впечатлих от факта, че Италия е закрила близо 60% от интензивните си легла в последните 10 години заради икономии... Още тук е видно, че сами определяме съдбата си, дори и да не го разбираме веднага.

- лятото е логично да има по-малък брой заразени и повече леки случаи, защото вирусното натоварване при тези условия на околната среда е по-малко. Със захлаждането през есента и зимата е нормално тази тенденция да се обърне.

И тук стигам до основната част, заради която споделям чутото в тази презентация. Как ще изглеждат идните няколко месеца или години? Професорът казва ясно - основния въпрос не е какво е медицински логично в дадената ситуация (lock down) например, а колко е готово да понесе обществото т.е. да си отговорим на въпроси от рода - толкова ли е страшно носенето на маски, ако те могат да предотвратят смъртни случаи? Лошо ли е да сме една идея по-предпазливи отколкото една идея по-безотговорни? Лошо ли е да сме съпричастни със страховете на околните?

Отговорни по време на пандемия

Преди да си отговорите на тези въпроси за себе си, няколко интересни факта:

- все още нямаме ефективно лечение за тежките случаи и смъртността при тях е близка до 50%. Професорът е скептичен и по отношение на ваксините и тяхната ефективност. Поне на тези, които се очаква да излязат на пазара в следващите месеци.

- вече се знае, че 1% от преболедувалите, дори и леко имат тежки остатъчни поражения или т.нар. постковид синдром. Тук бих добавил принципа на Мечо Пух - колкото повече (болни), толкова повече (с тежки остатъчни поражения).

- моделът Швеция - по данни на професора от личен разговор с негов приятел от Университета Каролинска в тази държава - средното време преди пандемията за получаване на място в старчески дом е било около 10 месеца, сега е около 10 дни. Вариант възможен, ако обществото е съгласно с последствията.

Според мен има два основни варианта:

- да проявиш разбиране към ситуацията, да я приемеш такава каквато е и да спазваш препоръките на експертите включени във вземането на решенията на национално ниво с разбирането, че това е разумен компромис с личната свобода в името на обща кауза и солидарност със застрашените групи.

- да използваш липсата на единност сред експертите по отношение на много въпроси свързани с вируса, за да оправдаеш неспазването на мерките, въпреки доказателствата, че това благоприятства разпространението му и по този начин косвено застрашава живота на околните.

Информираност - решения - действия - носене на отговорност за тези действия. Това е нормалният път, който следват разумните хора.

Аз съм направил своя избор! 

П.п. Професорът завършва лекцията си с думите - ако пандемията успее да ни лиши поне малко от егоизма на съвременния човек, значи е имало нещо добро в цялата работа.

Още от д-р Таблов:

Препоръките на лекаря за учебната година

Средно по 5 деца и 6 учители се заразяват дневно от коронавирус. Последните данни показват, че 101 деца са заразени, а 3268 са под карантина; 133 са учителите в детски градини и училища с положителни проби за COVID-19, а карантинираните са 119.

Здравните власти днес отмениха изискването за отрицателен PCR тест след 14-дневна карантина при липса на симптоми и обмислят изолацията да бъде намалена на десет дни.

На този фон, директори, учители и родители се обединяват около идеята да се удължат дните за отсъствия на учениците по домашни причини. Изследването на дете или на член от семейството му отнема няколко дни. Така натрупаните отсъствия в училище няма как да бъдат извинени.

При появата на леки неразположения при детето, родителят е изправен пред два неособено адекватни избора - да го изпрати на училище, без да знае дали това е есенен грип, настинка или коронавирус, или да го остави вкъщи, без да може да извини отсъствията му. 

В подготвителните групи на детските градини, отсъствията по домашни причини за деца на 5- и 6-годишна възраст, бяха увеличени от 10 на 20 дни, а при налагане на карантина, отсъствия няма да бъдат нанасяни.

Към момента родителите на учениците имат право да извинят едва до три дни годишно по домашни причини. Ето какво гласи наредбата:

Съгласно чл. 62 от Наредбата за приобщаващото образование до 3 учебни дни в една учебна година могат да отсъстват учениците въз основа на мотивирано писмено заявление от родителя до класния ръководител.

Заявлението се подава преди отсъствието на ученика, а ако това е невъзможно, родителят уведомява класния ръководител в телефонен разговор или по имейл и подава заявлението до 3 учебни дни след връщането на ученика в училище.

До 7 учебни дни в една учебна година могат да отсъстват учениците с предварително разрешение на директора на училището въз основа на мотивирано писмено заявление от родителя, в което подробно се описват причините за отсъствието. В случай, че заявлението не може да се подаде преди отсъствието на ученика, родителят уведомява за това класния ръководител в телефонен разговор или по имейл и подава заявлението до 3 учебни дни след връщането на ученика в училище. Директорът на училището въз основа на заявлението взема решение дали отсъствията на ученика са по уважителни причини.

Учениците могат да отсъстват по медицински причини, за което представят медицински документ до 3 учебни дни след връщането си в училище, издаден от общопрактикуващ лекар или от лекар в лечебно заведение.

Могат да отсъстват също поради участие в други дейности извън процеса на училищното образование, като състезания, конкурси, олимпиади, фестивали, концерти, спектакли, изложби и други, при представяне на документ от спортния клуб, в който ученикът членува, от организаторите на дейностите, от институцията, от името на която участва в тях, и след потвърждение от родителя.

Не е ли редно в тази ситуация МОН да позволи по-голям брой отсъствия по домашни причини?

Още по темата:

Как да се грижим за дете под карантина