Ние, майките, имаме тази склонност да се тревожим дали се справяме достатъчно добре, дали личните ни недостатъци не се проектират върху начина, по който възпитаваме децата си. Понякога се сравняваме с други родители, които са по-спокойни от нас, или по-забавни, или по-организирани, и се обезкуражаваме. Всъщност, всяка майка, независимо дали е с холеричен, сангвиничен, меланхоличен или флегматичен темперамент, дали е интровертна или екстровертна, има много положителни качества, които нейното семейство със сигурност оценява, макар самата тя понякога да се съмнява в себе си. Рейчъл Норман, майка на пет деца и основател на общността amotherawayfromhome описва много подробно положителните черти на всяка майка според четирите класически типа темперамент. Открийте вашия тип и разберете кои са силните ви качества, за които вашето семейство ви е благодарно.

Уверената и отговорната майка – холеричен темперамент

Вие сте нахъсана.

Също така сте екстроверт, практична и мислите бързо. Активна сте вкъщи и навън и винаги търсите да свършите нещо.

Вие сте най-самоувереният вид темперамент и голяма част от това се дължи на факта, че празнувате успехите си, а провалите и трудностите виждате като предизвикателство. Не се отказвате лесно и се справяте уверено с живота. Такава е и ситуацията с майчинството.

Уверената и отговорна майка е лоялна и предпазваща. Искате най-доброто за децата си и не се примирявате с нищо, което може да наруши спокойствието или сигурността им.

Взимате ролята си на майка много сериозно и имате високи очаквания от семейството си. Мечтателската ви природа ви позволява да си поставяте цели, да мечтаете, да планирате бъдещето на семейството си и да работите здраво, за да се превърнат тези цели в реалност. Когато се появят препятствия, вие успявате да погледнете цялостната картина и да не се демотивирате. Заради тези качества сте родени за лидер.

Управлението на дома по никакъв начин не е проблем за вас. Домът ви обикновено е подреден и добре организиран. Вие, повече от всички други типове темпераменти, успявате да свършите много неща за кратко време. Естествено е за вас до такава степен, че очаквате и другите да са способни на това.

Активна и енергична сте, и предоставяте на децата си предостатъчно възможности да изследват, да се забавляват и да се учат. Виждате голямата картина в малките неща. Виждате как всеки урок стават част от знанията им. Как четенето на книга на глас им помага да започнат да четат сами. Как едно посещение на музея може да разшири кръгозора им. Как гушкането и боричкането подобрява връзката им с вас.

Възпитанието и дисциплината също е естествено за вас. Родени сте да бъдете авторитет и можете бързо да се справяте с проблемите с дисциплината и да въвеждате наказания. Емоционално зрялата уверена и отговорна майка е способна да дисциплинира децата си, като през това време е любяща и подкрепяща, защото тя знае колко са важни и двете за изграждането на характера.

Предизвиквате децата си да дават най-доброто от себе си и да отключат скрития си потенциал. Независимо дали ги предизвиквате директно или нежно ги побутвате в нови ситуации, с които трябва да се справят, вие помагате индивидуално на всяко от децата си да развие характера си с ентусиазъм.

Уверената и отговорна майка лесно успява да открие силните и слабите страни на децата си и се опитва да им помогне да развие силните посредством повторения и тренировки. Тя също така посочва на децата си начини да се справят със слабите си страни. Тъй като е добър визионер, тя е способнa да помогне на децата си с пречките, които ги затрудняват, като ги окуражава и коригира, където е нужно.

Само мисълта за неправда и тормоз ви разгневява така, че често говорите как трябва да се застъпваме за по-слабите и за себе си. Окуражавате децата си да отстояват вижданията си. Тъй като сте уверена и отговорна майка, вие добре знаете какви са вашите ценности и в какво вярвате, и се опитвате да ги предадете и на децата си. Задавате им въпроси, водите дискусии и по всякакъв начин се опитвате да помогнете на децата си да изградят ясна представа за това кои са всъщност.

Добре управлявате дома си.

Не се плашите лесно от глупостите, които правят малките деца.

Вие сте лоялна и пазеща децата си майка.

Искате децата ви да реализират пълния си потенциал и виждате колко много могат да постигнат, дори преди те самите да го осъзнаят.

Децата на уверената и отговорна майка се възхищават от възможностите ви да мислите, чувствате и действате толкова решително. Те се чувстват благословени от присъствието ви в живота им.

Забавната и енергична майка - сангвиничен тип

Хората, които познавате, включително децата ви, се забавляват, когато са около вас.

Вие обичате да се забавлявате и вкарвате вълнение дори в най-обикновените ежедневни събития. Често ви се случва да положите повече усилия от нужното, за да направите нещо по-специално или забавно. Независимо дали е парти, среща с приятели или просто обикновен ден вкъщи, винаги намирате начин да донесете щастие на хората около вас и да разбиете рутината.

Вие носите светлина!

Тъй като сте екстроверт и обичате да сте около хора, сте се научили как да карате хората да се чувстват комфортно в компанията ви. Децата ви се чувстват щастливи и сигурни около вас и копнеят за вниманието ви. Когато се постараете наистина много, можете да ги накарате да се чувстват като най-важният човек на света.

Забавната и енергична майка не е злопаметна и не се тревожи за бъдещето, тъй като живее изцяло в настоящето. За разлика от другите типове темпераменти, които се тревожат, когато не контролират нещата, вие сте оптимист по природа и насърчавате хората около вас.

Вие повдигате духа!

Тъй като сте „социална птичка“ вие, както и децата ви, имате много приятели. Независимо дали организирате редовни излизания с приятели или ги събирате в дома си, никога не страдате от липса на приятели или приключения.

Тъй като за вас „чашата е наполовина пълна“, вие сте родени да насърчавате хората. Винаги гледате от светлата страна на нещата и предоставяте на децата си една позитивна и одухотворяваща атмосфера.

Усещате силно емоциите, но сте способни да преодолеете негативните бързо и да продължите напред. Понякога избухвате, но се извинявате бързо и оправяте отношенията си с хората. Имате вродена нужда да радвате другите и да сте обичани от тях. Създавате атмосфера на хармония в дома си.

От всичко видове темпераменти, забавната и енергична майка има най-големи проблеми с това да си стои вкъщи и да е домакиня, ако по този начин се чувства изолирана. Освен това тъй като живо ви интересува как изглеждате, е слабо вероятно да не се грижите за себе си. Това ви помага да се чувствате добре в кожата си въпреки всички промени, които се случват, когато станете майка. Ще продължите да си намирате нови начини да се забавлявате, така че ще понесете негативните страни на майчинството.

Забавната и енергична майка облича децата си в сладки дрешки, организира семейни фото-сесии и се старае да предоставя на децата си купища възможност да откриват забавните неща в живота. Това може да се превърне в трудност, когато децата пораснат и имат повече отговорности, но докато са малки, е чудесно приключение за всички.

Заради вашата любов към хората децата ви със сигурност ще бъдат гушкани, целувани и обгрижвани, което ще ви помогне да създадете по-силна връзка с тях.

Вие сте обичлива.

Вие живеете в настоящето.

Вие помагате на хората около вас да се чувстват добре.

Вие насърчавате семейството си постоянно.

Семейството на забавната и енергична майка води по-пълен и приключенски живот благодарение на нея.

Силната и упорита майка – флегматичен темперамент

Вие сте жена с непоклатими убеждения.

По природа сте интроверт. Изпитвате всички видове емоции, мисли и чувства, но те се случват само вътре във вас - не ги разкривате лесно на околните. Не си изпускате нервите често и мислите дълго преди да действате. Това ви помага в ролята на майка, защото почти нищо не може да ви изкара извън релси. Не сте безкрайно търпеливи, но премисляте нещата и не сте импулсивни и прибързани.

В сърцето си сте изследовател и имате страхотни планове за семейството си. Обичате да поставяте цели, да планирате как да ги постигнете и да държите семейството си в правия път. Целите ви се ръководят от вашите ценности, принципи и вярвания и вътрешната ви страст помага на всички членове на семейството да ги преследват заедно.

Не търпите нещата да се правят през пръсти. Имате високи стандарти и работите здраво, за да възпитате децата си в принципа „ако правиш нещо, прави го добре“.

Винаги взимате решения спрямо ценностите си и не сменяте лесно навиците и хобитата си. Децата ви оценяват вашата постоянност, устойчивост и сила. Когато искате нещо, независимо дали за себе си или за семейството си, сте много упорити. В дългосрочен план, семейството ви ще извлече много позитиви от работата, която вършите.

Силната и упорита майка е много организирана. Дори това да означава подредена бъркотия, все пак всичко си е на мястото. Имате добре разработена система за поддържане на дома и очаквате всички да следват високите ви стандарти, за да може в домът ви да цари мирна атмосфера.

Лоялни сте и сте готови на саможертви за хората, които обичате. Предпочитате да имате няколко много близки, истински приятели, на които можете да разчитате и които имат подобни на вас разбирания за живота. Децата ви са сигурни в любовта и отдадеността ви към тях и в това намират спокойствие. Вие сте чувствителен човек и мислите за другите във всяко свое действие, особено за тези, които са успели да ви се докажат.

Тъй като по природа обичате да разполагате с много информация, винаги взимате информирани решения за семейството си. Не се притеснявате да четете, да задавате въпроси и да отделите време, за да сте сигурна, че ще вземете най-доброто възможно решение. Да преминете от решение в действие понякога ви е трудно, но направите ли го веднъж, семейството ви ще жъне плодовете на вашия труд.

Вие закриляте.

Вие отделяте внимание на детайлите.

Вие сте състрадателна и пазите идеалите си.

Децата ви са здраво стъпили на земята, упорити и трудолюбиви благодарение на вашето възпитание.

Семействата на силната и упорита майка са благословени от нейната сила, чест и способност да ги защитава. Тя е спасителен фар за тези, която я обичат.

Спокойна и стабилна майка – меланхоличен темперамент

Вие сте спокойна и стабилна.

Тъй като сте интроверт, се чувствате добре вкъщи с децата и сте способни да правите нещата на малки крачки. Дори когато нещата излязат извън контрол и се възцари пълен хаос, вие успявате да запазите спокойствие.

Имате почти пълен имунитет към гняв. За да успеят да ви ядосат, са нужни много време и усилия. Заради това успявате да останете спокойни в стресови ситуации.

Можете да общувате с децата на тяхното ниво. Те чувстват, че наистина внимавате, когато общувате с тях. Успявате да се фокусирате над всичко, което започнете да правите и затова децата често се обръщат към вас, за да ви покажат нещо ново, което са научили или просто да си поиграят с вас.

Спокойната и стабилна майка винаги се старее да запази ситуацията спокойна. Не функционирате добре, когато нещата станат драматични, и затова се опитвате в дома ви да цари спокойствие. Бързо потушавате пожарите и успокоявате всички, за да запазите ситуацията спокойна.

За разлика от някои от другите видове темпераменти, които се притесняват за всевъзможни неща, вие живеете изцяло в настоящето и избягвате стресови ситуации. Обичате да помислите преди да говорите или да направите нещо. Често ви отнема много време преди да започнете нещо ново. Действията ви са предвидими и това действа успокояващо на вашите деца.

Спокойната и стабилна майка учи децата си да са съпричастни и добри. Вместо да се фокусирате върху наказания, вие ще обясните на децата си защо това, което са направили, е грешно. Истински се интересувате от благосъстоянието на околните и искате децата ви да се чувстват спокойни и сигурни у дома.

„Мила“ е дума, която много добре ви описва. Не защото липсват други думи, които да ви опишат, а защото вие наистина олицетворявате това прилагателно. Вие сте добра, грижовна, внимателна и толерантна. С порастването си децата ви ще открият, че сте чудесен слушател. Няма да предложите помощ, ако не ви се поиска, но ще помогнете с каквото можете, стига да усетите, че има нужда. Децата ви ще ви споделят много, защото знаят, че наистина ви интересува как се чувстват.

Вие сте отстъпчива.

Хората се чувстват спокойно около вас.

Създавате атмосфера на хармония.

Семействата на спокойната и стабилна майка се радват на спокойното й, мило и приветливо отношение. Тя носи мир и хармония на всички около нея.

Със сигурност имаме и лоши качества, но е хубаво понякога някой да ни напомни добрите. Всички имаме нужда от това.

А вие разпознахте ли се?

Автор: Пролет Николаевич

Когато се запознах с мъжа си, тежах точно 65 кг. На моите 176 сантиметра, тези килограми бяха предпоставка за мерките на манекенка. Не че имам визията на моделите от списанията, но като върна сега лентата назад – е, не бях зле… ама хич не бях зле. Едно такова дългокосо, русо (естествено русо, от тате ми е – украинец), с високи скули, слабичко, ама не хилаво, с дупе, крачета, абе… елфче. Ех, да ми беше казал някой тогава – „мацка, след едно дете тялото никога няма да бъде същото, след две - абсурд“. Ама нали си бях глупавичко, младичко, вярвах си аз, че можеш да натиснеш undo и всичко пак да си е същото, ама с добавка – чаве. Да, ама не.

Срещнах го аз моя мъж в този си елфски вид и той се влюби. И аз де, ама той… голяма любов, голямо нещо. Бързо се развиха нещата и на третата седмица вече се изнесох при него, след като настоятелно ми повтаряше „виж, тук има достатъчно свободни шкафове за нещата ти“. То и беше едно пренасяне – от едната страна на улицата - на другата, но това в друга история.

Три месеца връзката ни беше цветя и рози и секс, секс, секс… От вратата, за краката и навън даже не излизахме. На четвъртия се събудих една сутрин, след безпаметна, пиянска вечер и повръщайки в тоалетната, реших да си направя тест за бременност. Като видях двете черти, изпаднах в паника. „Ама как, защо, какво по дяволите…“ отидох до леглото и залитайки, му показах теста. Още се чудя как отчете тогава лакмуса, толкова алкохол имах в кръвта. Той го погледна, погледна мен и ми каза с онази негова усмивка: „Най-накрая да има нещо смислено в живота ми, с което да си измервам времето“. Изтрезнях за секунди.

Цял ден след това, на работа, мислех за неговите думи. Страхът ми от това, че бях само на 25 и бременна, започна да се изпарява и на негово място, трайно и настоятелно, започна да се намества онази розова радост, която те връхлита, щом разбереш, че носиш живот. Приех го. Бях бременна, щяхме да си имаме дете, бебе. Розово, сладко, спящо и ядящо бебе. Мечти, мечти…

След като казахме на родителските тела, едните почти получиха инфаркт - от три месеца се познавахме все пак - а другите изпаднаха в паника, защото нямахме намерение да се женим. И така започна моята история с бременността.

Баща ми намери страхотен лекар, негов познат. Наистина докторът си го биваше, но беше гей и на всеки преглед обръщаше повече внимание на мъжа ми, отколкото на мен. Майка ми помогна с всички документи за болнични, майчинство и всичко необходимо, което трябваше да знам от счетоводна гледна точка, а свекърва ми се зае да ме храни и облича както „трябва“.

Казах си – какво толкова, една бременност. Ще си я изкарам като стой, та гледай и всичко ще е наред. Ще си остана все същата мацка и ще си имам бебче. Мечти, мечти.

Отказах цигарите от раз. Още първото тримесечие качих 15 килограма и нямаше дреха от гардероба ми, която да ми става. Влязох във втория триместър и си казах, добре де, сега по-бавно ще качвам. Да ги направя до 20, 22 кила отгоре и ще съм супер. Незнайно защо, обаче, килограмите продължаваха да се трупат. А не ядях толкова, бе Господи, не ядях. Киселини ме мъчиха, безсъние, газове. В петия месец бях с корем като в осмия и задник като в десетия. Нямаше дреха, торба, чувал, които да ми стават. Мъкнех се само с анцузите на мъжа ми, но скоро и те не ми ставаха вече. Лицето ми приличаше на топка, нямаше скули вече и дръпнатите ми очи изчезваха над румените бузки, които се настаниха за постоянно.

Трагедия. Като се погледнех в огледалото, вече не виждах елф, виждах тюлен. Един охранен кръгъл тюлен. Станах 80 кила преди да започна шестия месец. Отидохме на море по това време и вярвайте ми, не потъвах! Не се бъзикам, и за мен беше шок. Същата вечер се разревах толкова истерично, че мъжът ми помисли, че нещо става с детето и с мен. Докато му обясня, вече ме беше качил в колата и караше с бясна скорост към Бургас. Когато най-сетне му разказах как се чуствам и какво ми е, той спря в първата отбивка и се смя с глас. От това не ми стана по-леко, даже напротив. Завих на умряло. Накрая мъжът ми се успокои, погледна ме, сложи ръката си на охраненото ми краче и ми каза „слънце, колкото повече има от теб, толкова повече ще има какво да обичам“. Е как да не го обичаш тоя човек, кажи ми?

До осмия месец отказах да се тегля, освен на прегледите. По-бавно се качваха килата, но всички ме предупреждаваха, че в деветия е най-интензивно. А и тогава отичаш най-много. Подготвях се за шок. Но нищо не можеше да ме подготви за моя лекар гей.

Влязох при него за стандартния преглед в началото на деветия и той ме качи на кантара. Не погледнах надолу, молех се да не ми казва колко кила съм, но вместо това той плесна с ръце и изчурулика: „О, чудесно, 95, сега ше станеш и сто“

Ад… ад се изсипа над главата ми. Как сто бе ,докторе, как сто. Аз съм в началото на деветия. Как ще стана сто!?!?

Не сто, сто и осем станах. Тюлен бе, хора, тюлен! Аз се гледах и се мразех, даже не се и виждах в огледалото. Не ме побираше горкото, тънко огледалце на вратата на банята. Чаках да свърши тоя ад и си навивах на пръста „Излизай бе, зверче златно, излизай. За месец, два ще си върна формата.“

Е, излезе бебе. Едно 4 килограмово, бяло сладко, домашно родено, прясно, прясно зверче. Като ме видя мъжа ми след като тръгвахме от болницата, вече с ЕГН и всички необходими документи, ми каза „Леле, имаш талия отново.“ Литнах. Първото нещо, което направих, щом се прибрах, беше да отида до кантара. 92. Цели 16 килограма надолу само с раждането. Литнах още повече. Но после отидох до огледалото и се приземих веднага. От там не ме гледаше елф, гледаше ме току-що родил тюлен. С дупки под очите и отпуснат корем.

Мина време и покрай грижите за дзвера не ми оставаше много свобода да мисля как изглеждам. Вълнуваха ме неща като дали ще успея да се изкъпя и да изчистя преди да е ревнал и дали евентуално ще спя тази вечер или не. Мислех, че колкото по-малко мисля за тялото си, толкова по-бързо то ще се възстанови.

Но стана топло и тръгнахме по разходки. Успявах да се намъкна в някакви къси гащи на мъжа си и широки блузи и тръгвах да вървя до него с количката, а хората най-нахално се обръщаха след нас.

Помня веднъж, бях умряла от глад. Цял ден не ми остана време да си направя нещо за ядене в къщи, а звярът не издържаше вече на затворено, затова излязохме и си взех парче пица. Не бях яла такова нещо от много време и по законите на Мърфи точно тогава ще се случи нещо кофти. Подминах две нацепени батки, които най-нагло ме зяпаха и коментираха на глас – „ Хапни си пица, имаш нужда“. Призля ми. И пак, по законите на Мърфи, същата вечер имахме гости и мацката, с честната си, водолейска уста, се изцепи по повод плоския, натрениран корем на мъжа ми „То хубаво Тоше твоя корем, ами с на Пролет корема какво ще правим?“. Разревах се.

Гледах ги всички тия мамчета с малки дупенца и тънки крачета да си бутат малките бебчета, а аз се тътрих с тюленския си бут, а дзвери растеше ли, растеше. Тежко беше, несправедливо. Защо бе, Боже, правиш тъй. Дай на всички тялото на Скарлет Йохансон и да приключим с казуса.

Зарекох се, че второ дете няма да родя, докато не си върна елфската форма. Много време ми отне, много усилия, но го постигнах. Ей, вярвайте ми, една година си изкарах егати живота. Каквото и да чопнех от гардероба не само, че ми ставаше, но даже ми беше и свободно. Ставаха ми даже и дрехите на кльощавата ми сестра (която влиза в графата на мамите с малките дупета). С това чувство даже и раждането не може да се сравни. Тогава се чувстваш най-силният човек на земята, но с елфския си вид и силна, и непобедима се чувствах. И секс ми се правеше, и пак ми се танцуваше, и ми се спортуваше, и какво ли още не.

Купих си рокля за нова година. Една такава късичка, с бюстие – елфска рокля. Купих си я още края на октомври. Подготвяхме се да отпразнуваме една страхотна нова година с приятели, всички вече с големи деца (които да оставим за първи път от 5 години на бабите и дядовците). Врътках се пред онова тъничко, мъничко огледало на вратата на банята и се фръцках на мъжа ми, който ме гледаше с все същия жаден поглед, с който ме гледаше и когато бях тюлен. Хубаво ми беше, лекичко. И на сутринта ми олекна още повече като се появиха две черти на теста и повърнах.

Отиде ми елфската рокля, отиде ми новата година, отиде ми тялото, пак ще ставам тюлен. Зарекох се, този път 108 кила няма да стана!

Станах 98. Родих го това малко момиченце, пак 4 килограмово и след три дни на кантара бях 82 кила. Сега, девет месеца след раждането съм 80. Като имам опита с баткото, след 5 години елфските ми дрехи вече ще са демоде, а и аз ще съм почти на 40. А целулита си го отглеждам с любов.

Тъжна перспектива за самочувствието на един елф, но пък за тия 8 години и двете брутални трансформации с тялото ми научих едно.

На вкус и на цвет, тавариши нет. Моят мъж си ме харесва и като елф, и като тюлен, с целулит и без, с дрехи и без дрехи, за него аз съм си Пролетта на живота му!

Препоръчваме ви да прочетете и този текст на Пролет.

Много е вероятно да си кажете какво търси ревю на електроуред в блога ми, като съм толкова скарана с техниката. Ами, в случая не става дума за техника, а за здраве. Вeче споделих моя горчив опит с алергиите и ларингитите, който е и причината да ви препоръчам този пречиствател и овлажнител Philips Combi 2в1. За тези, които проявяват интерес, ето и малко технически подробности.

С какво е по-различен?

Технологията IPS VitaShieldпречиства и най-фините частици, бактерии, прах, алергени и вируси, дори козина от домашни любимци, (което в моя случай е сериозен фактор), мухъл, бактерии и акари. Технологията гарантира 99,9 процента пречистване на вирусите. В интерес на истината, откакто е тук, момчетата не са боледували, но това не значи, че няма да прихванат нещо от училище или от градината. За семейства с бебета обаче според мен е изключително полезно да имат такъв пречистващ въздуха уред у дома.

Технологията NanoCloud поддържа влажността в помещението без да образува водни аерозоли и задържа калция и бактериите. Защо е важно, че няма водни аерозоли? Водните аерозоли (от някои климатични инсталации, басейни, сауни и други подобни съоръжения) развъждат и разпространяват изключително опасни за здравето бактерии и плесени.

Уредът е лесен за сглобяване и поддръжка. Трябва му само вода и филтър. Има си светлинен индикатор за вода и смяна на филтъра, така че дори ако сте разсеяни като мен, машинката е умна и ще ви го напомни. Филтърът се изплаква веднъж седмично, а като светне индикатора, се почиства с вода и оцет. Бърше се от прах като всички останали мебели и уреди, няма специални инструкции за почистване. За да работи както трябва, не бива да е опрян в стена или други мебели, защото отворите за въздух са отстрани и отгоре.

Има два филтъра, този за пречистване се сменя веднъж годишно, а другият - за водата на 3 до 6 месеца, което определено е по мой вкус, защото не харесвам уреди, с които постоянно трябва да се занимаваш, за да функционират правилно.

Нещо, което в началото ме озадачи - в първите дни имаше специфична миризма на нова техника, която после изчезна.

Не е нужно уредът да работи постоянно, можете да го включвате, само когато сте вкъщи. Има и таймер, който може да настроите, така че да се включи преди да се приберете.

Звукът му е съвсем тих, а на всичкото отгоре има и нощен режим, при който не мига.

Една допълнителна екстра, която лично на мен много ми допадна е, че уредът премахва неприятните миризми от стаята. При мен кухнята и холът са едно голямо общо помещение и макар че имам аспиратор над котлоните, винаги се разбира какво готвя. Определено усетихме разлика с тази машинка. Но това, разбира се и е най-малката полезност. За мен е много по-важно, че поддържа въздухът наистина чист и добре овлажнен. Много се надявам дълготрайната му употреба да помогне да преборим алергиите.

Впрочем, мисля, че е добра идея подобни уреди да се сложат в лекарските кабинети и чакални, които са истински развъдници на вируси и бактерии. Добро приложение биха намерили и в детските градини, ясли и детски кътове.

Цената на уреда не е ниска и наистина се надявам повече хора да могат да си го позволят. Но пък от друга страна, качествената техника винаги си струва, особено когато е инвестиция за здравето. А и в крайна сметка, ще се ползва години без проблеми, поне това показва моя опит с уредите на тази марка.

Битката с мръсния въздух я водя от 23 години. Всъщност откакто големият ми син започна да прави пристъпи на псевдокруп, за което вече съм ви разказвала. За хората, които не са се сблъсквали с този проблем сега ще обясня. Псевдокруп е възпаление на горните дихателни пъти с дрезгав глас, остра лаеща кашлица и дихателни затруднения. На всичкото отгоре много често започва без никакви симптоми - детето заспива в идеално здраве и изведнъж през нощта чуваш специфичен свиркащ звук, който вече ти е ужасяващо познат, скачаш и виждаш как е седнало в леглото, устните му са посинели и отчаяно се опитва да си поеме дъх, но не може. Това е най-тежката форма, но като ти се случи веднъж, всеки път щом чуеш дрезгав глас или лаеща кашлица, изпадаш в ужас. Тежкият пристъп се лекува само с урбазон и задължително трябва да повикате Бърза помощ. От онзи период се научих да си нося инжекции с метилпреднизолон винаги когато пътуваме. Слава богу, най-ужасните пристъпи отминаха някъде към шестата годинка, остана само алергията. Говорила съм с десетки лекари и всички казват - предразположение на организма, нищо не можете да направите, избягвайте определени алергени, особено домашен прах, проветрявайте редовно и овлажнявайте въздуха вкъщи.

Вторият ми син също се оказа с такова "предразположение на организма", макар и в по-лека форма. После и третият. С тях не ми се е налагало да викам Бърза помощ, но почти нямаше вирус, при който да не се стигне до ужасната лаеща кашлица. Със съпруга ми взехме решение да напуснем градския квартал и да се изнесем в подножието на планината, в квартал с доста по-чист въздух.

След което, вече на чист въздух, се роди четвъртото ми момченце и на шестия месец също направи ларингит и отново се почна с инхалации, овлажняване на въздуха и противоалергични лекарства.

С други думи историята ми с чистия въздух и алергените датира от над две десетилетия и вече ми е дошла до гуша тази битка. Когато от Philips България ми предложиха да пробвам пречиствателя им за въздух, приех незабавно и така се сдобих с едно симпатично, извънземно на вид устройство, на име Combi 2в1. В отделна статия ще обясня какво точно представлява и как функционира. Тъй като живеем извън най-замърсената градска част, бях убедена, че няма да усетим голяма разлика, а мъжът ми беше доста скептичен и веднага заяви, че това е идеално за центъра, но при нас няма нужда. Не познахме обаче. За наш ужас светлинният индикатор за мръсен въздух светна червено, което е най-високото ниво на замърсяване. Може и да е заради строежа, който наскоро започнаха до нас, може да е заради домашните ни любимци. Малко по-късно премина в лилаво, а накрая и в синьо, което означава, че сме достигнали оптимална свежест и влажност на въздуха, защото извънземната машинка освен че пречиства въздуха от прах и акари, и го овлажнява. Ползваме я вече две седмици и определено усещам разлика. Не мога да кажа дали ще ни помогне да преборим алергиите и особено ужасяващия ларингит, който правят момчетата, но един ефект забелязах още на третия ден и определено го свързвам с устройството. Обикновено се събуждахме със запушени нослета сутрин, дори когато нямаме хрема, докато сега дишаме добре. И въздухът вкъщи се усеща по-свеж.

Хубаво е, че Philips инвестират в разработването на такива технологии. Иска ми се да имах тази джаджа, още когато Теди беше на 2 годинки и живеехме на квартира с мокет, но тогава най-доброто, с което разполагахме, беше купичка с вода върху парното.

Ако уредът ви интересува, тук съм написала подробно за функциите и сглобяването.

Уредът ми беше предоставен от Philips България с ангажимент да споделя безпристрастно мнение. За Филипс обаче ми е трудно да съм безпристрастна, предвид десетките техни бебешки уреди, които съм ползвала през годините и които винаги са били на ниво. Така че моля да ме извините, ако съм малко пристрастна. На снимката виждате Алекс, който е толкова възхитен от машинката, че според мен незабавно трябва да го вземат за рекламно лице. :)

Автор: Валентина Вълчева

Спорът „за” и „против” детската ясла / градина сигурно бие по продължителност всички военни конфликти, водени някога на тая планета, в това число и Стогодишната война (която, между другото, продължава 116 години, но това не съм го научила в детската градина). И за разлика от войната, спорът ни няма изгледи някога да приключи. Общо взето е като на сватба (или погребение – както ви харесва) – уж всички са наясно как трябва да протекат събитията, а винаги (ВИ-НА-ГИ!!!) се намира някоя опърничава баба / леля / стринка или друга подобна твар, която да заеме стойка „делва” в най-неподходящия момент (като че ли някога пък може да има подходящ), да тропне с крак и да обяви: „Е, не е така! Вие, невежи, нищо не вдявате от тия работи.”.

Аз съм от хората, които искрено вярват в ползата от детските заведения и учебните такива, при това не защото само така мога да взема глътка въздух без някой да крещи покрай мен в нещо средно между истерия и транс мамомамомамомамомамомааааамооооо, но дори и само заради това пак си струва. Едно време имах доста абстрактни представи за почивка – море, планина, екскурзийки, мързелуване по цял ден на плажа, посрещане на изгрева на Джулай морнинг... Откакто сме четиричленно семейство обаче, силно съм си редуцирала идеите просто до един час на кафе без да се налага да отговарям на въпроси от типа на „Защо не може да си ядем сополите?”, „Мамо, мога ли да пояздя котката?”, „Защо небето не е оранжево?”, „Какво ще стане, ако пусна телефона на баба в кафето ти?” и други подобни, изискващи минимум три дипломи по психология, философия и абстрактно мислене.

Но се оказа, че при нас ходенето на ясла, а в последствие и на градина не ми спестява кой знае какво откъм разход на нерви. Само поводите се разнообразиха. И не, нямам предвид случаите, в които Престолонаследник №1 се е прибирал с цицини, синини и изподран – това си е житейски опит, не поводи за мелодрами, макар да си мисля, че май съм малцинство в това си убеждение. Да го кажем така! Когато тръгвам следобед да го прибирам, залагам сама срещу себе си този път какъв ли ще е поводът да се оправдавам пред учителките му.

Как, мамка му, да обясня, че не, точно тия думички не ги е чул от мен?! Не че има някакво значение откъде ги е попил, ама... О`кей! Поемам вината за „мамка му”, „гадина” и още две-три с подобен сравнително нисък до среден волтаж. От баща си също е закачил това-онова – няма как. Още си спомням как едва проговорил, докато го разхождах в детската количка и минахме покрай една фитнес-зала, зверчето се обърна към няколко излезли на припек мускулести момчета и изтърси: „Глиган!” Ей така стават недоразуменията, които после гледаме по телевизиите в праймтайма!

Предполагам, че е смущаващо – дума да няма, но лично аз май реагирам, само когато се сети да обърне на натурален северозападен, което „удоволствие” дължа на майка ми и баща ми. „Епъ оно я...” Дори и само една от трите е в състояние да ме изправи на палци. И го знае, зверчето. Сигурна съм, че го прави нарочно! Главата си залагам.

„Лошите” думички обаче са само една незначителна част от поводите да ме е срам да минавам покрай детската градина дори в почивните дни, а идеите ми за наказания вече отдавна са се изчерпали. Като че ли най-ефективно се оказа лишаването от компютър, но и това взе да не действа, а само да предизвиква ответна реакция от типа на „Като не ми даваш компютъра, аз пък ще си играя с бебето! Бебето е по-хубаво!” От една страна добре е, че осъзнава, че „бебето е по-хубаво”, ама от друга се губи смисълът от наказанието, нали? И сякаш за да ми направи напук, когато е наказан „без компютър”, се забавлява най-всеотдайно и искрено.

Понякога си мисля дали за всички няма да е по-добре, ако все пак го оставя вкъщи. После се сещам, че силните успокоителни ги продават само срещу рецепта, с каквато аз не разполагам, и се отказвам от идеята. Но милата учителка по английски със сигурност би го оценила като жест. Тя и без това вече категорично отказва да го взема в групата си за уроци, откакто два пъти трябваше да го смъква със сила от завесите във физкултурния салон. Разбирам я – може би трябва да й се извиня в някакъв момент. Или по-добре да не й се мяркам – да не отварям стари рани.

Виж, треньорите по футбол и карате засега удържат фронта. Нормално – мъже са, били са в казарма все пак. Което не означава, че всеки ден не отивам да си прибирам чудото с мисълта, че на вратата ме чака поредния преподавател, докаран до нервен срив. Това очакване ме убива! И като ме посрещне на вратата тичешком, уверявайки ме с театрален патос „Мамооо, аз днес съм бил УЖАААСНООО добър... Ама малко!”, на мен ми настръхва козината, щото си знам какво следва. Тоест... предполагам. Често пъти оставам изненадана от креативността му да измисля нови и нови начини да влудява всички.

И се започва една борба между желанието да го разцелувам и това да го изям с парцалите, дето се вика. Накрая приключваме с разговори от типа на:

-   Защо, бе, мама, си се държал лошо пак?

-   Аз ли? Не е вярно.

-   Как да не е вярно, бе, мама, като ето – госпожата пак се оплаква от тебе.

-   Тя лъже! – отсича той категорично.

-   Не, тя не лъже.

-   Лъже!

-   Не, не лъже!

-   Ами аз не знам кое е лошо – затова. (Дето се вика, признат грях – половин грях.)

-   Как да не знаеш? Ето – днес пак си направил нещо лошо.

-   Не е вярно. Бях добър – само Люби беше лош.

-   Защо пък Люби?

-   Щото като го бия, той реве.

Шах и мат. Дори не знам какво да отговоря. По отношение на дипломацията той май се оказва по-добър от мен, само дето на моменти ми се струва, че черпи опит от Дарт Вейдър например. И предпочитам да не си спомням, че аз съм била почти същото бедствие някога. Може и да са прави хората, че всичко се връща.

Честно казано, не мога да проумея онези родители, които отказват да признаят ползите и необходимостта от детската градина. То аз и много други работи не мога да проумея, ама не е речено, че човек трябва да намира обяснение за всяка глупост, която хрумне на някого. Има едни въпроси, по които никога няма да има единодушие, а всеки път, когато някой ги постави на дневен ред отново, става мътна и кървава. Този е един от тях. Веднага си признавам с ръка на сърцето, че нямам нервите и търпението да изземвам ролята на детска учителка. Едно време, когато кандидатствах в университета, ме приеха дори в специалността „начална педагогика”, при това без да към я искала. Отказах, разбира се. Инстинктът ми за самосъхранение явно е бил добър по онова време за разлика от някои по-късни етапа, когато ме е подвеждал много коварно.

Мисълта ми е... има неща, в които детската градина е доста по-добра от мен и нямам нищо против да си го призная. Например в мотивацията да се откажем от бибероните. Да открием гърнето по предназначение, а не в качеството му на играчка, по-конкретно каска. Да започнем да обуваме обувките си без да ги разменяме. Да научим и други детски песнички, освен „Зайченцето бяло” и „Ние сме войници” (още повече че последната изобщо не става за приспиване). Престанахме да водим пехливански схватки всеки път, когато трябва да се мери температура с термометър (оказа се, че не боляло – ти да видиш!). Запознахме се с основите на доброто партньорство и търговията – „ти на мен, аз на теб”. Открихме и чара на мотивацията да гоним успехите – „отбележиш ли точка, заслужаваш награда” (като в нашия случай наградата е за дните, в които не ми се е налагало да се оправдавам от негово име на някой разтреперан от нерви учител). Самостоятелното обличане също дължа до голяма степен на детската градина, макар да имам своя дял в успеха. И прочие, и прочие постижения, които може и да не са съизмерими с колонизирането на Марс, но за мен са си почти същото.

Отделно от това, признавам си с ръка на сърцето, разтапям се при всяка нова абстрактна драсканица, която ми се поднася като най-скъп подарък (за мен си е точно това), при всяко хартиено цветенце и герданче от парченца нарязани пластмасови сламки, при всяка картичка и собственоръчно оплетена гривничка, при поредната грамота за „най-добрата мама”, в замяна на които трябва да платя с „цун и гуш”. Да кажем, че тези подаръчета напълно компенсират необходимостта да се оправдавам като закъсняла за час ученичка, а и наистина ме мотивират да си заслужа следващата грамота.

Препоръчваме ви и разказа на Валентина "Търсенето на работа като приключенски екшън".

Мая Цанева ни гостува следвеликденски, за да напомни на всички мами колко е важно да разпускат от време на време и да ни призове да обявим днешния понеделник за дъждовен - или по-точно - за Ден на майката. Така че ако сте прекарали Великден у дома и сте се "напразнували", отдайте се най-после на заслужена почивка. :)

Денят на майката бил 8 март, така ли? Нищо подобно. Аз обявявам мой ден на майката. Всеки месец. Една неделя по пижами, в който всички спим кой колкото може или иска, ядем кой каквото намери и да, чистенето и прането е последната ми грижа.

Тази неделя аз се почувствах ЧОВЕК. Без да съм го планирала или пожелавала. Аз съм лесна, както казва мъжът ми, ако ме оставиш да се наспя, оздравявам, успокоявам се и ставам отново бяла и добра. Но след една седмица под карантина с варицела целият наличен състав на семейството ни - баща, майка, хлапе и котка, бяхме изтощени. Заплахата „Ще извикам майката ти!“ се превърна в реални доказателства, че мама е зла.

За моя радост баща ми взе внука си за разходка в 11 часа и мама заспа на дивана. По пижама и без намерение да привежда във вид за пред хора както къщата, така и себе си. Това се случва рядко, защото съм научена да ми е чисто и подредено, преди да седна. Отворих едно око в 13 часа, за да видя кой филм е заредил мъжът ми. После помолих за супа, изядох я и пак легнах. Митко се прибра в 14 часа. Бърза супа и за него, пижама и отново всички по леглата. И така… чак до 17 часа.

Резултатът – в 18 часа бяхме свежи като репички и трите перални и леко почистване минаха като на сън. Накрая оставих Митко и да ме лакира в червено - получи се доста зловещо-артистично произведение на изкуството. Вечерята от остатъци не впечатли никого, но всички бяхме нахранени. Сипах си чаша розе и се поздравих – оцелях и без да отговарям на високите си вътрешни очаквания.

Зарежете 8 март – денят на майката е този, в който не сте родител за пример, а човек.

Владислав Христов за неслучайните срещи и портретите, които не забравяме.

Преди време имаше период, в който снимах много портрети. Дадох маса пари за портретен обектив и хукнах по нивя и паланки да търся хора със запазено човешко в себе си, такива, които в градски условия трудно могат да се срещнат.

Обикновено най-добрите кадри правех в малки селца или буквално на полето, и фотографиите се получаваха не заради скъпия обектив, а заради излъчването на тези хора и историите, които ми разказваха.

Нерядко изобщо не се стигаше до снимане, така потъвах в простичките им и честни думи, че фотоапаратът ми увисваше на врата, като най-безполезната вещ, която някога съм притежавал.

Историята, която ще ви разкажа, се случи в един летен следобед край река Камчия, на двайсеттина километра от Шумен. Пътувахме с група приятели, бяхме решили да си правим пикник край реката, разбира се аз бях взел камерата и се оглеждах за кадри. Движейки се по поречието, видях стадо с крави и овце. А щом има животини, ще има и пастир край тях.

Спряхме веднага, тръгнах напред с апарата, този момент на вълнение не може да се замени с нищо друго освен с адреналина от екстремните спортове. Не след дълго от близкия папур се показа и пастирът. Беше млад мъж около 30-годишен с дълга чуплива коса. Приближих се към него. Първото впечатление беше, че ме гледа право в очите, и понеже те бяха светли близо до прозрачни, това някак ме стъписа. В същото време очите му излъчваха благост и простодушие. Не знам как е изглеждал Исус Христос, но представата ми за него, изградена от икони и стенописи, стоеше пред мен от плът и кръв.

За да разбия неловката тишина между нас, изстрелях едно „Здрасти”. Не можех да му връхлетя веднага с фотоапарата, лицевите мускули на хората се стягат, затова предварителният разговор и искането на разрешение са задължителни. Подхванах с добронамерена усмивка: „Как се казваш?”. „Юсуф”, отговори ми той сухо и гърлено. Младият мъж гледаше в земята, сякаш се срамуваше от името си или от това, че е мюсюлманин. „Всички тези животни твои ли са, Юсуфе?” – попитах го. Той нищо не отговори, ами негови ще са, що за глупав въпрос, че искам и отговор.

Последваха още няколко въпроса от общ характер, на които той или отговоряше едносрично, или мълчеше. Разбрах, че това не беше срам, просто той не знаеше добре български. Освен това изпитваше дискомфорт от появилия се изневиделица любопитен фотограф, които се мъчеше с всички сили да го разговори и снима. „Виж какъв апарат имам, японски е, а с този обектив да знаеш какви портрети стават…” продължих да разчупвам леда за да мога да му направя някой кадър. Показах му няколко снимки от апарата, които Юсуф разглеждаше с лека, едва доловима усмивка на Мона Лиза.

В крайна сметка той се съгласи да го снимам. „Ще ти донеса снимките на хартия, да си имаш за спомен”, обещах му, а Юсуф най-после се усмихна широко. Изпеченото му от слънцето лице се изпъстри с фини бръчки. Нищо не каза, пак си мълчеше, но някак мълчанието му беше по-уверено. Качихме се обратно в колата и денят пое по обичайния си ход.

Често мисълта за Юсуф ме спохождаше, знаех, че тази среща не беше случайна, но какво трябваше да науча от нея, какво? Месец след това, се върнах край реката, на същото място и в същия час, но Юсуф го нямаше. Не успях да му дам снимките. Всеки ден не е Великден. Не всичко в живота ни се нарежда както искаме.

Още пазя тези хартиени снимки, ако някой ден се срещна с Юсуф, ще му ги дам. Дори мога да събера смелост и да му кажа, че прилича на Исус. Сигурно ще се усмихне с онази усмивка на Мона Лиза, а после дълго ще мълчи.

Владислав Христов е роден през 1976 г. в Шумен. Живее и работи като журналист и фотограф в София. Негови художествени текстове са публикувани в десетки международни издания за литература. Бил е носител на множество първи награди от конкурси за кратка проза, поезия и хайку. Името му влиза сред 100-те най-креативни хайку автори в Европа. Творбите му са превеждани на 16 езика. Издадени книги: "Снимки на деца" (кратки прози, 2010), "Енсо" (поезия, 2012), "Фи" (поезия, 2013), "Германии" (поезия, 2014), „Germanii” ( на немски, 2016). Вече излезе първата му книга с публицистика „Продължаваме напред”. Разказът на Владислав е от binar.bg.

Автор: Ина Зарева

Всеки с кръста си - въздишаме често и стенем под тежестта му. Несполуките, проблемите, загубите, празнотите в живота ни стават все повече и повече. Болката на бремето спуска плътни завеси пред очите ни и ние не виждаме нищо друго, освен това, което нямаме. Не говорим за нищо друго, освен за това, което са ни причинили или отнели. Не мислим за нищо друго, освен за това колко несправедливо сме измъчвани.

Плътните завеси се спускат по лицата ни, скриват усмивките ни, потъмняват сърцата ни и хербаризират чувствата ни. Мислим само за мрака пред себе си и тежестта върху ни. И нито за миг не допускаме, че самите ние може да сме нечий кръст. Може да сме му бремето и изпитанието, може да сме тъмната завеса на живота му.

Представихте ли си го? Вие сте най-тежкото и мъчното на обичащите ви хора. Причинявате им болка, страдание и самота.

Разбира се, че не го целите. Разбира се, че сте готови да дадете половината си живот за тях. Разбира се и нищо не може да направите.

Защото там където има любов, винаги боли.

Там, където има любов, кръстовете са най-тежки, а раните най-дълбоки.

И парадоксалното е, че само любовта може да ги излекува. Само тя може да възкреси вените ни и по тях отново да тече вяра. Само тя може да направи дните пулсиращи от живот и цвят. Може да ги направи велики.

Великден е осъзнаването, че единственото, което има значение в живота ни е колко силно сме обичали.

Великден е способността да съчувстваш на другите, да влезеш в обувките им и да не ги съдиш повече.

Великден е мигът, в който осъзнаваш, че дори да не си разбрал фундаменталния замисъл на живота, си открил своя собствен смисъл.

Великден е светлината, която повдига плътната завеса и ни показва колко много имаме и колко много можем.

Великден е победата над омразата, предателството, алчността, болката и смъртта.

Великден е надеждата след облака от мъка, грамадата от несполуки и морето от отчаяние.

Великден е множеството хора, които си предават светлината на любовта и незлоблението от ръка на ръка, независимо дали са в храм, на концерт или скърбят след жесток атентат.

Великден е убеждението, че няма по-силни оръжия срещу злото от любовта и добротата.

Великден е това, което ни вдига от поредната житейска канавка, поизтупва ни, поглежда ни в очите и ни казва:

- Готово. Вече можеш да стигнеш и по-напред.

Великден е продължаването напред, заради или въпреки очакваното.

Имаме този ден поне веднъж в живота си.

Достатъчно е само да дръпнем завесите и да видим, че днес е Великден.