Автор: Богомил Димитров                               

Част от текста по-долу е на езика на главната героиня.

През 1992 г. четирима инженери създадохме частна фирма, която отначало тръгна много добре. Наехме три стаи в центъра на София, в сграда с вътрешен двор и паркоместа. Като “наследство“ получихме и чистачка, работила там в последните 30 години - леля Радка. Бе над 80-годишна, дребна, с чип нос и сиви миши очи. Скоро разбрахме, че тя е оптимист и свръхустойчив човешки вид. В настъпилата след години хиперинфлация ни споделяше бодро, че при буркането, що имала на тавано у Пожарево и у Люлин, нищо я не плашело. Синът и снаха й били болнави, но и них, и трите унучета немало ги остави гладни. Чудехме се как ли успява. Работното й време при нас бе от 17 до 18 часа. Влизаше с чувството, че я чакаме с нетърпение и търсеше с кого да се раздума. Обичаше да застане пред него и да му заразправя, опряла брадичка на дръжката на мокрия парцал как излекувала една комшийка от кокоши трън - наложила със сода каустик нозете й, как оправила епилептик - при негов припадък забила на около 4 пирона, как изцерила сина си, който се пълнел с вода - държала му краката у леген с детска пикня и мажела коремо му с чесън и мас, как пазела доматето си от мана и т.н. Все мистерии, достойни за „Нейшънъл джиографикс“, „Sur-vivor“ и „Гинес“. Когато публиката й /служителите ми/ си тръгнеше, казваше на  мен, шефа:

- Е са, че се разфорцирам, Бого. 

Първо миеше чашите за кафе. На следващата сутрин ги „отчупвахме“ от чинийките им и се шегувахме, че ги е мила с Loctite. После започваше да маа в моята стая. За да не ми пречи, искаше да не ставам от стола:

–Седи си, Бого, само се разкрачи! 

Мърляше с парцала и по обувките ми. Веруюто й за чистота бе простичко - мокрото е чисто, а сухото-мръсно. Веднаж месечно решаваше да измие и прозорците - само моите. Държеше отново да не ставам-„ей-сегичка“. Качваше се по едно столче на бюрото ми и започваше да брише. Прахта падаше върху бюрото и мен. Пред екрана ми беа нозете й, а под мокрите й галоши - чертежите ми, част от които едва успявах да спася за 45-те секунди, когато рипваше пъргаво на пода без помощта на столчето: 

- Я, ама тука светнало, бе Бого! Кажи ми сега, че не е верно! Те тоа джам некоя по-млада, че има да го чеше цел час, ама язе не съм туткава кат них.

Подхващаше дежурната тема-комшийката й у Пожарево и бързах да се скрия в тоалетната. И през вратата не спираше да ме пита какво мислим по въпроса. Изчакваше ме да изляза и тръгваше подире ми, докато не признаех, че оная хич не е била права. Следваше темата за другите чистачки в сградата. Днес еди-коя си требвало да омаа стълбището, но се направила на утепана. И па сичко опрело до нея:

- Е, кажи ми, това редно ли е?

- Не е! 

На няколко пъти й вдигах заплатата, но когато достигна 1/4 от тази на другите ми служители, спрях - въпреки въпросите в мишите й очички и вирнатото й чипо носле. 

Май тя се тормозеше защо само с мен разговорите й не вървят. Търсеше нови сюжети от Пожарево и „Люлин“. Взе да ме светва и за прегрешения на колегите спрямо фирмата, мен или жените им. Поради мълчанието ми следваше: 

- Язе, Бого, какво ми е на сърце, веднага го изричам - не моем си го носим неизприкажено. 

Напомняше ми стихотворение на Валери Петров, в което  описваше как съседите му се сърдели, че кучето му много лаело. Качил го в колата и го оставил надалеч. След седмица се върнало бито, мръсно, отслабнало и рекло: „ - Пусни ме да вляза. Обещавам - от утре два пъти по-силно ще лая!“ 

Ако понякога нямаше с кого да си похортува, тя не униваше. Говореше си сама с парцала нещо от рода на: 

- Е са баба, че те изстиска и че ти даде да пийнеш водичка!

 А на пода казваше: 

- Сега баба, че те измие и че лъснеш като окъпано унуче! 

Дочувайки я от коридора, взех и аз като нея да казвам на работата си: 

- Е са батко, че те опатка и че си оди. Рядко ми се получаваше. 

Една вечер, предвкусвайки самотата, в която имах идея как да подобря машината, която произвеждахме, телефонът звънна. През деня бързахме да вдигнем с надежда да е клиент и да съобщим първи благата вест. Обикновено бе жената на някой служител и той започваше да повтаря:

- Да, да, добре.

История с мухла

Останалите свеждахме разочаровано очи. Бе наш дистрибутор. Техен италиански клиент за машината ни искал да дойдат след час. Обещах да ги изчакам и се размечтах - може би ще купят не само една машина и за Коледа ще  вземем по някой лев. Изфорсирах се. Още миналата зима бяхме изключили парното за икономия. В малките стаички мръзнехме с по една немощна духалка. Събрах всичките и ги включих в офиса. Махнах дебелите дрехи, изрязах си ноктите със секачка и ги почистих с отвертка. Леля Радка тъкмо си тръгваше. Върнах я и помолих да изхвърли боклука, да измие стаите още веднаж, а и стълбищата. Дадох й извънредна десетачка. Поумува, поумува, па попита:

- Кажи само защо толкова бързаш и кога да съм готова! 

- Лельо Радке, очаквам след половин час важни гости. Искам тук да лъщи!

Дойде с пълна кофа. Държеше дръжката на пачаврата и с движения като при спортното гребане наводни щедро навсякъде. Не изстискваше парцала - с него само гребеше и плющеше по подовете. Бегаше да напълни кофата почти мълчаливо. Накрая седна в офиса, насред най-дълбокото. Видът й подсказваше, че иска да й споделя кои че са чак па толко важните гости. Въпреки че имаше още време, се притесних, че те може да влязат точно сега и да видят как си общувам „със секретарката“, кръстосала късите си крачка, обути в дебел бабешки чорапогащник. Трябваше бързо да я разкарам. Забих поглед в компютъра. Колкото и изненадано да гледах екрана, тя си каканижеше. Благодарих й и казах, че е свободна. Отвърна някакси уклончиво: „У офисо никога не е било толкова топло“. Взех да подреждам масата с машини и листовки. Влизах и излизах, за да понакъсам разказа й и да я отчая. Накрая тя рече:

- Явно, госкето че закъснее и нема ги чекам повече!.

Едва се удържах да не я разцелувам.

Водата по подовете съхнеше, а подличката мръсотия изплуваше. Идеше ми да фанем и я кофата и парцала, но запалих цигара. Откъм двора се дочу врява. Не бе нещо необичайно, но слязох веднага там. Кучето Джони обикновено само ръмжеше на непознати, но днес оголваше застрашително зъби и лаеше свирепо две жени, дистрибутора ни и един мъж. Портиерът бе безсилен, но отнякъде се появи леля Радка и замаа по кучето с дръжката на метлата. То знаеше, че с нея наглава няма да излезе и заскимтя. Тя му върза синджира и го набута в колибата. Една от гостенките й подаде 20 лева с думите:„Грацие, сеньора!“

В офиса приготвих кафе. Преводачката им ми представи семейство Бризи. Те пиеха, мръщейки се, кафето, но заговориха на любимия ми италиански език, а аз се правех, че не разбирам. Стана ми ясно, че „за същото нещо“, един бог знае кое, в Италия им били поискали 60 000 Евро. Накрая се спряха на 10 000 „деци милла“, ама Евро или Лева - за нас ли, не разбрах. Кимнаха на преводачката и тя, според мен, импровизира: 

- Семейство Бризи са готови да инвестират в машината ви - не като готов продукт, а като нещо, което да доразвиете в посока детекция на скрития номинал в осигурителната нишка на бъдещите Евро-банкноти. Биха платили 5 000 лв., но само при доказан краен резултат - когато им изпратите работеща машина с тази функция. За целта ви дават безплатно тази магнитна глава, плод на усилията на много инженери в Италия, за да я вградите в машината си. 

Преведе това и на тях. Те, чувайки „чинкуе милла лева“, едва прикриха усмивки.     Разменихме си телефони и се уговорихме да ги информираме периодично докъде сме стигнали. Според тях се очертавал много як бизнес във взаимен интерес. Преди години бих им поискал повече пари, но фирмата ни вървеше към своя край, а 5 000 лв. щяха да ни дойдат добре, за жалост чак след Коледа. Дистрибуторът възрази, но аз хич и не се пазарих. 

На следващия ден леля Радка направо влетя в стаята ми и попита какво е станало аджеба снощи с госкето. Изслуша ме и каза тежката си дума:

- Тия ми се видеа лоши ора, Бого! Не се захващай залудо с них.  

Всеки следващ ден тя не търсеше нови теми, а повтаряше упорито да не им работим на жабарите без файда. Аз също имах съмнения, но пък от техническа гледна точка, задачата бе много интересна. Един ден, с бръмналата си глава, я скастрих да спре да ми говори за тях. Тя направо се озъби: 

- Добре, Бого, че млъкнем. Само да ти речем, че на ония очите им шареа. 20-те лева, що ми даде оная кучка, я нема и да ги пипнем! Забила съм ги с четири пирона на стената у домо, че да ми не омагьосат челядта. Яд ме е, че кога дойдоа, спрех кучето Джони. И оно ги бе надушило що за ора са. Я, простата баба Радка че ти кажем-пари и да видиш от них, по-добре ги не барай. 

И да бе права, ако спрем, щяхме да изкараме още два месеца без надежда, а ако продължим залудо, пак щяхме да потънем, но по-красиво. Избрах второто. След много тежък месец изпратихме машината в Италия. Последва мълчание. Съмнявахме се все повече в себе си. Мен ме нападаха и подозрения, че в момента май я копираха, но бях спокоен - фърмуера ми нямаше как. След два месеца те платиха аванса от 5 000 лева, но поискаха още три машини, които щели да платят, след като ги реализират там. Напънахме се и ги изпратихме с последните фирмени пари. В новата безкрайна тишина, изпълнена с напразни надежди, свършихме и личните пари на съдружниците-собственици и накрая освободихме работниците, а и леля Радка. Ако за някого бяхме спокойни относно бъдещето му, бе за нея. Тя сигурно щеше и да ни надживее.  

Всъщност, не италианците бяха причината да потънем. Ние четиримата като  инженери се справяхме, но като мениджъри - не. Леля Радка бе чистачка, но истинското й призванието бе Пиар, Здрав Разум, Оцеляващ човек. Ще прозвучи смешно, но си мисля, че фирмата ни може би щеше да е още жива, ако тя ни бе Главен Мениджър. Щеше да държи изкъсо мен, другите съдружници, работниците, италианците и новата чистачка. Кой знае - някъде в Италия? 

Написах този разказ, белким се изприкажем и язе кат нея и да измием с парцало разни мисли, дека още щъкат залудо у главата ми, ега ми олекне.

Още от Богомил:

Тежкар