Автор: Ирина Янчева-Карагяур

Всички знаем, че изграждането на детето като личност не се случва само в семейната среда. С раждането си децата попадат в ръцете на акушерките и неонатолозите. Яслите приемат децата след 1 годинка. Градините от 3-годишна възраст. Училищата от 6 или 7. Почти навсякъде децата прекарват извън семейството по-голямата част от деня, седмицата, годината… Тоест по-голямата част от първите си (най-важни) седем, а и от първите си седемнадесет години.

Не ми е идеята да подценявам значението и дълбочината на влияние на фамилната среда върху детето. Искам обаче да подчертая важността и на другото изграждащо личността обкръжение.

Аз, като майка, непрекъснато чувам от своите деца: „Мамо, госпожата каза, че правилно е да… (правя) еди-какво си”: „Мамо, госпожа еди-коя си е много умна! Знаеш ли колко знае!”; „Мамо, чуй днес на какво ме е научила госпожата!” Децата споделят и в тези откровения личи колко много вярват на госпожите за това кое е правилно, кое е вярно, кое е добро… И както им вярват, че Земята се върти около Слънцето, че Васил Левски е герой и т.н., така също им вярват и за това, че да плачеш за мама е срамно; че да бъдеш субект на желание е глезене; че да се изпуснеш в гащите значи, че си „пикльо”; че устата ти може да бъде залепена с лепенка, за да не „надуваш“ главата на госпожата; че може да ти бъде отрязан пенисът, ако ядосваш лелката, и т.н.
Хората, работещи с деца, безкрайно много влияят върху изграждането на идентичността и характера им. Подмятанията от сорта „ти си лош!”, „мръсница!”, „дебелана”, „побойник такъв”, „за нищо не ставаш” влизат в детската душица и нерядко се настаняват там много по-трайно от информацията за героя Васил Левски. Незрялата детска психика, в повечето случаи, не е способна да бъде критична и да отсява грешното. Най-здраво вътре в малкото човече се загнездват неща, които носят някаква душевна болка. След време може и да не остане съзнателен спомен за въпросните преживявания, но… послевкусието, последствията остават и работят с пълна сила. Детето по някакъв начин се идентифицира с етикета „побойник” или „лош”, вярва си, че е „мърльо” или „глупав” т.н. Съответно и начинът му на функциониране в бъдеще вече се оформя, според получения етикет.

Безусловно, с деца се занимават немалък брой хора, усетили тази работа като свое призвание. Ние знаем и помним такива учители, детски лекари, градински лелки, уважаваме ги и ги даваме за пример. Но има огромен брой такива, които уви, изобщо не стават за тази работа!

Няколко реални примера (цитирани с изрично съгласие на споделилите):

Момиче на около 4 годинки, виждайки, че едно от децата от групата се опитва да излезе на терасата през зимата, се чувства отговорно да го спре, и след като усеща, че не успява да се справи, го ухапва по ръката. Реакцията на госпожата: слага момичето в ъгъла на стаята, загражда го със столчета и кара всяко дете от групата да мине покрай него, да го посочи с пръст и да му каже: „Куче такова!”

Акушерка в интентензивно неонатологично отделение излиза от стаята с кувьозите с бебенце, което се събира в едната ѝ длан. Тръска дланта си и вика към бебето: ”Писна ми от теб! Въшка!” После същата си играе с някакво русо новородено като с кукличка, а когато малкото се разплаква, го пляска по памперса: „Лошо бебе! Лошо бебе!”

В ОДЗ “......” една от лелките обижда децата на „идиоти”, „простаци” и „олигофрени” и това пред тригодишните от 1 група…

А една лелка в парка се хвали, че когато някой родител се ,,изрепчи'' нещо, отваря прозорците, дава чаша студена вода на детето и... после пневмония. Така си разчиства сметките с родителите....

Момиче на 6 г., с леко изоставане в развитието, след като не успява, за пореден път, да се облече бързо като останалите деца, и „бави групата”, бива накарано да се съблече голо и да стои така пред цялата група. „Нека всички ти се смеят сега!” – звучи гласът на госпожата. Децата го сочат с пръст и му се смеят, а то си прикрива гениталиите и плаче.

Учителка задава въпрос на групата. Няколко по-активни дечица вдигат ръце и дават отговори. Следва реплика на учителката: „Така! Умните се изказаха! А сега да чуем и тъпите!”

Голяма част от хората, прочели тези примери, ще се хванат за главата: „А бе, тези жени луди ли са?” Разбира се, думата „луд“ е пресилена, но тя, на свой ред, дава повод за размишление. Кой учи, лекува, възпитава, гледа нашите деца? Кои са тези хора? С какви души? Как са стигнали до професията, която упражняват? Какви свои потребности задоволяват чрез нея? Кой се занимава с това да ги подбира, да ги контролира, да ги насочва, да им помага в работата?

Веднъж запитах една изключително изнервена госпожа (изпаднала в бърнаут*, а може би просто неподходяща за професията си) има ли кой да я подкрепи на работното място, да я изслуша, да поеме от напрежението, да даде някакви препоръки. Реакцията ѝ беше: „Обиждате ме с тези думи!” Какво излиза, че да потърсиш помощ се смята за нещо обидно и срамно. И кой после сърба забърканата каша и най-много се пари от нея?! Нашите деца! Защото напрежението, натрупано у госпожата, се излива върху тях с повод или без. И като я видят разкъсваща се от раздразнение и викове, забравила за всякакви педагогически подходи, те започват да вярват, че са лоши. А на практика са си просто деца, които нямат никаква вина за състоянието на изнервената „професионалистка”, за чието състояние плащат твърде скъпо.

ОК, ако сме производители на домати от бърнаута (или непрофесионализма ни) ще пострадат най-вече нашите домати и доходи. Но когато работим с хора, особено с деца, нещата стоят по съвсем друг начин. НИЕ ОТРАВЯМЕ и увреждаме изграждащите се личности, НАШЕТО БЪДЕЩЕ!

При затруднения с децата обикновено се търси отговорност от родителите. Но защо и тези, които се затрудняват, не се замислят за собствения си принос към проблемите в определени случаи? Защо не се запитат, как могат да повлияят на нещата, с някакви промени вътре в себе си?

Още преди време Алфред Адлер е казал следното: „Социалните институции са създадени за индивида, а не обратното – индивидът да е създаден за социалните институции."

Най-често срещаната реплика от хората, работещи с деца, е: „Говорете му (на детето) вкъщи!”, с подтекст „Направете го удобно и безпроблемно за мен.” Родителите ще му говорят. Но ситуациите, в които се затруднява госпожата, са си нейни - между нея и детето. Тоест нейна е отговорността да намира зрели решения и изходи от тях „тук и сега”, а не да я прехвърля върху родителите.

Все пак не родителите и детето предоставят някаква услуга на институцията, а обратното.

В допълнение се питам – защо за да управляваш транспортно средство за превозване на пътници, или пък за да работиш в ДАНС, ти е нужно да си минал психотест*, а за да работиш с деца никой не ти иска такъв? Както казахме в по-горните редове, второто не е по-малко отговорно и важно за човешкия живот. Нима то в по-слаба степен наранява и носи по-малко и по-незначителни последствия, ако бъде извършено от човек, който не отговаря на критериите за норма? Тук, естествено, изниква и още един въпрос – кой и по какъв начин определя „нормата” в тази сфера? И дали изобщо я определя?

 “Каквото посееш - това ще пожънеш”. Да вземем да се замислим какво сеем и какво ще жънем при това положение на нещата… И дано размислите ни не останат само размисли!

Забележка:

*бърнаут – с този термин се назовава емоционалното "прегаряне" на работното място.

*Текстът е подготвен преди промените в Наредба 4 на Министерство на здравеопазването, с които се регламентират психотестовете за учители и възпитатели. Те станаха факт, след масовите протести на родители и влязоха в сила веднага. Проблемите описани от авторката обаче са все така актуални.

Препоръчваме ви още:

Детската градина - ползи и странични ефекти 
На детска градина в Швеция 
Голямото тестване на тригодишните