Мама Нинджа беше поканена в детската градина на Алекс да чете книжка. Всяка седмица канят по един родител, баба или дядо да присъства на занимание и да прочете на дечурлигата книжка по свой избор. Впрочем много добра идея, която можете да предложите и във вашата градина, ако администрацията й се вслушва в родителското тяло, разбира се.

След като прегледах купищата книжки от четири поколения деца в библиотеката на момчетата, реших да не залагам на класиката, а на нещо съвсем ново и различно, което има шанс хлапенцата от групата на Алекс да не са „чели“. И така избрах „Машина за гушкане“ на Скот Кембъл, която моя приятелка подари на Алекс за рождения ден.

 Книжката разказва за малко момченце, което е Машината за гушкане. Гушка мама и татко, гушка полицая на улицата, бабата с пазарската чанта, случайните минувачи, дори пейката. Гушка кученцето, мечока и пощенската кутия. Гушка плачещото бебе. Качва се на стълба, за да може да гушне кита. Таралежът му се оплаква: „А мен никой не иска да ме гушка“. На следващата страница виждаме как момченцето го е гушнало и му казва

 „ТЕ НЕ ЗНАЯТ КАКВО ИЗПУСКАТ“.

 На края на книжката Машината за гушкане е изтощен, вече няма сили да гушка и познайте какво! Виждаме как мама го гушка и той отново е зареден и готов за подвизи. Много сладка книжка, с чудесни илюстрации и ясно послание за обич и емпатия :) Алекс се влюби в нея от първия прочит и доста време се приспивахме с „Машината за гушкане“.

 Ето и как протече на практика нашето литературно-гушкаво четене. Седнахме на малките столчета, в кръг, Алекс естествено се залепи до мен. Помолих хлапенцата да се представят. На всяко едно Алекс обясни с леко назидателен тон:

 ТОВА Е МОЯТА МАМА!

 После им прочетох книжката и разгледахме илюстрациите. Децата се забавляваха много с момченцето, което гушка всички наред. Разбраха, че машината за гушкане обича пица също като тях. След което ги попитах кой от тях иска да е машина за гушкане и настана едно ГОЛЯМО ГУШКАНЕ! На всички деца, които дойдоха да гушнат мен, Алекс разбира се, изкрещя:

 НЕ ПИПИ МОЯТА МАМА!

 Чудесно си изкарахме, което не попречи на моето човече да удари един голям рев, че мама си тръгва от детската градина. Но без това не може.

На фона на всичката прекрасна преводна литература, която се издава, понякога сме склонни да пренебрегнем българските автори. А сред тях има големи творци. Ето няколко български заглавия, които ме грабнаха.

„Бежанци“ на Весела Ляхова – автентичен, мащабен, класически, увличащ, романът разказва за тежката съдба на българското малцинство, принудено да напусне Гърция през 40-те години на миналия век, жертва на неглижиране и откровено насилие от правителствата на Гърция и България. Много лично приех историите на обикновените българи, разказани в нея – истории за разбити семейства, загуба и смърт, изгубена и намерена любов, и най-вече за достойнството и волята да оцелееш и да съхраниш ценностите си.

Героите са изключително достоверни, припознах сред тях осиротялото семейство на баба ми, прокудено в Пловдив с третата бежанска вълна от Гърция. За преживения ужас у дома никога не се говореше открито, а само с недомлъвки и неописуема, непреглътната болка. Книгата за мен беше откровение за всичко, което баба премълча.

„Калуна-Каля“ на Георги Божинов – този роман завинаги ще остави следа в сърцето ми. Каквито и суперлативи да напиша за него, няма да са достатъчни, книгата е с една дума шедьовър. Може да се опише като Априлското въстание през погледа на един помак, или като история за обреченото търсене на смисъл в едно кърваво и безсмислено време, или като разказ за силния човек, когото обстоятелствата принуждават да стане герой или злодей, за нравствения избор и за добрите намерения с трагични последици. Но нито една от тези фрази не може да пресъздаде разтърсващото въздействие на живата му, пъстра реч върху мен, клетата читателка, която хвана романа, за да се приспи и затвори последната страница в ранни зори. Всъщност романът не се чете леко, но това е едно от основните му достойнства – автентичният и богат народен български език. Ако някои изрази ви се струват неразбираеми, не се плашете, след трийсета страница ще разбирате всичко. Много се надявам някой ден тази книга да влезе в учебната програма наред с класиците, тя го заслужава.

„Кривата на щастието“ на Иво Иванов. Купих тази книга за съпруга ми, който е запален спортен фен и за малко щях да се размина с нея. Но се оказа, че тя е нещо много повече от книга за спорта – това е една вселена от човешки съдби, вдъхновяващо послание за добротата, волята и силата на човешкия дух, за саможертвата и вътрешната битка между добро и зло, за отговорността на обществото към личността и личността пред обществото. Изисква се изключителен талант, за да пишеш така, и голямо сърце, за да усещаш света по този начин. Поклон пред автора. Препоръчвам тази книга и на всички млади читатели, за моя тийнейджър беше изключително мотивираща.

„Физика на тъгата“ на Георги Господинов. Изключителен и дълбоко затрогващ философски роман за благословията и проклятието на изгубената емпатия, за неделимата връзка между всичко живо и неодушевено, за единството на минало, настояще и бъдеще, за тъжните чудовища, които се оказват изгубени деца, и за капсулите на времето, която оставяме след себе си. Противно на очакванията ми, романът не ме изпълни с тягостно чувство на тъга, безсилие и обреченост, а с някакво особено и трудно описуемо усещане на принадлежност, на радостна благодарност, че макар и ефимерна, съм частица от този огромен свят, едновременно нищожна и величествена в тленността си.

„Али Безсмъртния“ на Александър Урумов. Книгата разказва истинската и много актуална история на реална личност – Али Дини, иранец, ревностен мюсюлманин, войник, деградирал до опасен престъпник и накрая затворник. Историята на преобразяването му е толкова крайна, че на някои читатели може би ще се стори измислена и малко назидателна. Но лично мен ме затрогна дълбоко, защото споделям убеждението на Александър, че човек е способен на дълбока личностна промяна, когато намери смисъл в живота си. Иначе казано, открих в книгата потвърждение на собствената си вяра в доброто, покаянието и прошката.

Препоръките, които давам, са единствено от гледната точка на запален читател, който обича книгите твърде много, за да търси недостатъци в тях. Общото между петте заглавия, освен че са на български автори е, че и петте докоснаха сърцето ми, всяка по различен, уникален начин. Надявам се да докоснат и вас.

 "La La Land" – мюзикълът на Деймиън Чазел с Райън Гослинг и Ема Стоун e сериозен фаворит за всички категории „Оскар“ тази година. Филмът е сниман в класически стил, но далеч надскача жанра.

Скоро не съм гледала мюзикъл, който едновременно да ме трогне и забавлява толкова. Прекрасната музика е на Джъстин Хъруит.Филмът е избран сред топ 10 на Американския филмов институт и получи Наградата на критиците за Най-добър филм на 2016. Има 7 номинации за „Златен глобус“ и още куп престижни награди и номинации. Тези, които вече са го гледали, най-вероятно са очаровани като мен. И вероятно като мен са си задавали разни забавни въпроси за продукцията на филма – например Райън Гослинг ли свири на пиано. Ето няколко интересни факта, които изрових за тях, а останалите по-добре да не четат нататък, защото има и спойлери. И така, знаехте ли, че:

• Райън Гослинг действително обожава джаз и любимият му музикант е Чет Бейкър.

• Освен това самият Гослинг е отличен джаз китарист. Специално за ролята си във филма се научава да свири на пиано.

• За да участва в „Ла Ла Ленд“ Ема Уотсън отказва главната роля в „Красавицата и звяра“, който ще излезе тази година. Интересното е, че Гослинг също отказва ролята на Звяра в същия мюзикъл.

• Джон Леджънд, партньорът на Себ във филма, който го изкушава със слава и пари, за да продаде мечтата си за собствен джаз клуб, е блестящ музикант и композитор с успешна кариера, десеткратен носител на „Грами“, един „Златен глобус“ и един „Оскар“. Кариерата му започва с „Улица Сезам“, докато първото участие на Гослинг е в „Мики Маус Клуб“ на Дисни. Вече ви казах, че за ролята Райън се учи да свири на пиано, нали? А пианистът Джон Леджънд пък се научава да свири на китара. Боже, на някои хора музиката просто им е в кръвта.

• Райън Гослинг изпълнява сам, без дубльор на ръцете всички сцени с пиано, тъй като режисьорът много държи да снима филма като традиционен мюзикъл. Разбира се, за записа на саундтрака, са поканени професионални пианисти.

• Съветът на Себ към Миа да използва главата си като антена за дистанционното на колата наистина работи! Но не е доказано да причинява рак.

• Музиката на филма е записана в същото студио на MGM, където са записани и шедьоври като „Магьосникът от Оз“ и „Пея под дъжда“.

• Историята на Ема Стоун много напомня тази на героинята й във филма Миа. Тя самата също напуска колеж заради мечтата си да стане актриса и заминава за Ел Ей.
• Това е третият филм, в който виждаме Райън Гослинг и Ема Стоун заедно. Преди това ги гледахме в „Оглупели от любов“ и „Гангстерски отряд“.

• Филмът се казва Ла Ла Ленд, защото LA е съкращението на Лос Анджелис, а филмът оспорва стереотипа за Лос Анджелис като град на мечтите.

• Сцената на Ема Стоун с кастинга на „Глупците, които мечтаят“ е записана на живо, без липсинк в студио и до голяма степен е импровизирана.

• Сцената, в която кастингът на Ема бива прекъснат от телефонен разговор, е вдъхновен от реална случка в живота на Райън Гослинг.

• За сцената в планетариума се налага да построят декор на цялата обсерватория, тъй като не им я предоставят за снимки. Архаичният проектор „Минолта“, който виждаме в края на тази сцена е купен от Ибей.

• Сцената, в която Миа и съпругът й влизат в клуба на Себастиан е реверанс към сцената от „Казабланка“, в която Ингрид Бергман и Хенрид влизат в кафето и Богарт се втрещява. Спомнете си, че на по-ранен етап от филма Миа показа на Себ прозореца от „Казабланка“.

• Да не пропуснем и великолепната начална сцена, след която може би забелязахте как някои от колите имат видими щети от танците по тях в предишните кадри.

Всички снимки са от интернет. Надявам се да сте гледали филма на кино, защото филм с такъв мащаб, феерия, звук изобщо не може да се „усети“ в домашни условия.

И както вече написах във фейсбук снощи, с още пресни впечатления, ако искате някое момиче да се влюби във вас, поканете го точно на този филм.

Да убиеш присмехулник – Харпър Ли
Една от любимите ми книги в моето детство. Засяга сериозни проблеми като расовата дискриминация, убийството, изнасилването, но през детските очи. Заглавието идва от съвета на Атикус Финч, баща на главната героиня Скаут, към децата си – никога да не убиват птичето присмехулник, защото то не вреди никому.

В края на романа един от героите трябва да бъде спасен и Скаут възкликва, че да го убиеш е все едно да убиеш присмехулник. Действието се развива в американския юг, във времената на расова дискриминация, а бащата, Атикус Финч, е адвокат, който защитава млад сакат негър, обвинен несправедливо в изнасилване. Книгата се чете леко и приятно, макар че има сериозни послания. Ще помогне на децата ви да развият емоционалната си емпатия и да научат важни етични понятия.

Всички наши места – Дженифър Нивън
Красиво написан съвременен тийнейджърски роман, в който двамата главни герои, Теодор и Вайълет, търсят интересни географски местности заради училищен проект, а намират ценни житейски уроци. Ще накара децата ви да се замислят за смъртта, загубата, любовта, социалния натиск върху всеки, който не се вписва в нормата, за красивото и грозното в живота. Главният герой Теодор е обсебен от мисълта за смъртта, а Вайълет е претърпяла тежката загуба на сестра си. Изключително трогателен роман, който бих препоръчала и на родителите. Ще ви разсмее, но и ще ви разплаче.

Вината в нашите звезди – Джон Грийн
Главната героиня Хедър е само на 16 години и е болна от рак. Тя знае, че й остават само няколко години живот и затова е изненадана от себе си, когато открива любовта в лицето на друг пациент. Романът разкрива силата на човешкия дух пред смъртта и е написан с великолепно чувство за хумор, меланхолия и романтика. Четох го преди време, когато трябваше да преведа филма, и искрено си признавам, че пролях неприлично количество сълзи. Ще накара децата ви да се замислят за любовта, смъртта, съдбата, която не винаги е благосклонна към нас и волята, която ни кара да вървим смело срещу нея и да не се предаваме, дори когато сме обречени.

Марсианецът – Анди Уеър
Марк Уотни е стъпил на Марс само преди 6 дни, когато пясъчна буря принуждава целия астронавтски екип да се изнесе и той остава там сам, без комуникации, обречен на гладна смърт. Един великолепен класически научно-фантастичен роман, който моят тийнейджър буквално изгълта. Особено препоръчителен за младежи и девойки, които се интересуват от космоса, наука, биология, инженерство, математика.

Теодор Буун, момчето адвокат – Джон Гришам
Това е първата книга от поредицата на Гришам за младия Теодор, хлапе от адвокатско семейство, който постоянно виси в съдебната зала, познава всички адвокати и полицаи, следи всички дела, мечтае да стане адвокат и раздава безплатни адвокатски съвети. В първия роман се оказва в центъра на сензационен процес и единствен знае истината, което прави залогът твърде висок. Освен че е много интересен като действие, романът ще помогне на детето ви да разбере как работи съдебната система, а може би и ще го насочи към интересната адвокатска професия.

Последните две книги все още не съм прочела, но бяха горещо препоръчани в страницата ни във Фейсбук за тийн проблеми. Копирам оттам кратка рецензия за тях. Едната непременно ще взема за моя тийнейджър, защото засяга проблема с дрогата, а втората бих искала да прочете, за да научи нещо повече за нашето детство.

Kpoнoc. Тoя нeщacтниĸ!
Една oт нaй-пoпyляpнитe бългapcĸи дeтcĸo-юнoшecĸи пиcaтeлĸи – Юлия Cпиpидoнoвa – Юлĸa, пpeдизвиĸвa тийнeйджъpитe дa гoвopят oтĸpитo, иcĸpeнo и cъпpичacтнo зa нapĸoтицитe, дopи пpoблeмът дa нe ги зacягa личнo. Cлeд ĸaтo гepoитe ѝ oт poмaнитe „Tинa и пoлoвинa”, „Гpaфиня Бaтopи” и „Maĸc” ce пpeвъpнaxa в любимци нa тийнeйджъpитe, aвтopĸaтa ги зaпoзнaвa c „Kpoнoc. Тoя нeщacтниĸ!”. Toй e мaтeмaтичecĸи гeний, иcтинcĸи титaн нa лoгиĸaтa и… нapĸoмaн. Kpиe двe тaйни – eднaтa e, чe e влюбeн в Tинa, a дpyгaтa – чe ce oпитвa дa ce oтĸaжe oт дpoгaтa. Caмo чe имa мaлъĸ пpoблeм – дpoгaтa нe иcĸa дa ce oтĸaжe oт нeгo…

„Мементо“ Радек Йон
Ние бяхме родени през 70-те и от нас се очакваше да станем граничари, космонавти, продавачи в магазин, достойни комунисти и строители на родината. Бяхме възпитани и отгледани да бъдем такива, но се случиха други неща. И докато на думи и в списание „Славейче” и вестник „Народна младеж” отчитаха бурно колко сме добри, как прибираме реколтата и се готвим плавно през септемврийчета да станем изградени и завършени кадри на БКП, с много от децата на онова време това не се случи. Попречиха ли им Бийтълс, Лед Цепелин, диското, маратонките, доларите пред Кореком, дрогата, алкохола, пречупването на илюзиите? Или само им помогнаха да осъзнаят къде живеят и колко е куха системата…

Много мразя да летя.

 След всяко успешно приземяване, имам прекрасното усещане, че живея втори живот. Оказва се, че това е един от основните признаци за тежка аерофобия. Особено в съчетание с потенето на дланите през цялото време на полета, прилошаването, кошмарите, които започват седмици преди набелязания полет, болезнената страст да чета всякакви статии за самолетни катастрофи, тоталната невъзможност да спя по време на полет, да чета или дори да гледам филм.

 Знам какво ще ми кажете. Аерофобията е абсолютно ирационален страх. Не отричам. Изготвила съм си дори списък с факти, които доказват колко безсмислен и алогичен е ужасът ми от летене.

 Напълно ми е ясно, че:

 Всички пилоти са опитни професионалисти, имат над 3000 летателни часа, и са в отлично здраве, с отлично зрение и преминали психологически тест.

1. Самолетите могат да се приземят и с един двигател.
2. Дори ако всички двигатели откажат на височина 10 000 м, самолетът може да лети 30 минути, преди да се приземи и контролните уреди работят съвсем независимо. (което няма да ме ползва, защото дотогава ще съм умряла от инфаркт).
3. Летяща птица не може да причини катастрофа. Тестовете се правят с машини, които хвърлят живи пилета  срещу двигателите. (Този факт е отвратителен, особено като си го представя цветно)
4. Всеки пътнически самолет има основна, помощна, резерва и аварийна система, тоест четири системи осигуряват безопасността на пътниците.
5. Повечето самолети могат да се приземят при нулева видимост, тоест при пълна мъгла.
6. Никаква буря, ураган, дъжд и лед не могат да причинят катастрофа. Ловците на торнадо постоянно летят през урагани, за да снимат. Но реално самолетът никога не преминава през ураган, защото всеки самолет е оборудван с метеорологичен радар, а пилотите са обучени да разчитат данните и да избягват потенциално опасни ситуации.
7. Дори самолетът да бъде ударен от гръмотевица, тя безопасно преминава през него, защото няма контакт със земята. (А ако е кацнал, какво правим?)
8. Самолетът е зареден с достатъчно гориво да лети до дестинацията си, до най-близката съседна на нея дестинация, ако се наложи, и за още 30 минути въздушни маневри над пистата.
9. Багажът на всички пътници преминава през скенер. (което не ме спира да оглеждам подозрително всички самотни млади мъже с брада).
10. След 9/11 пилотите са заключени в кокпита по време на полет и не могат да отворят, дори да искат.
11. Пилотите не могат да катапултират в случай на катастрофа. (Това поне е някаква утеха. Да си отварят очите, ама ха!)
12. Рискът да умреш при самолетна катастрофа е 1 на 11 милиона!!! Това е по-малко от шанса да те изяде акула, да те удари гръм или да те убие грип. А шансът да загинеш при автомобилна катастрофа е 100 пъти по-голям. (Тези ги разправяй на баба ми.)
13. Аерофобията засяга всеки пети, а според някои статистики и всеки трети през последните години. Основна причина най-вероятно е хиперболизираното отразяване на самолетните катастрофи от медиите. (Може би все пак трябва да спра да чета статии).
14. От аерофобия са страдали известни личности като Дорис Дей, Роналд Рейгън, Станли Кубрик, както и много съвременни звезди – Дженифър Анистън, Меган Фокс, Колин Фаръл, Бен Афлек, Упи Голдбърг. Никой от тях не е загинал от самолетна катастрофа. (Ами как ще загинат, като не летят).

И списъкът не помага.

Момчетата вкъщи ми се подиграват. Веднъж им предложих да летим с отделни полети, когато пътуваме нанякъде. Вместо да ме подкрепи, Пеев заяви:

– Мерче, не е добре така. Ако ще се мре, поне да сме заедно.

Голямо успокоение, няма що.

Обмислям да се запиша на хипноза. Това било най-модерното лечение на аерофобия. Лошото е, че ако веднъж се подложиш на хипноза, после ставаш много податлив. Ще се научи Пеев да ме хипнотизира и тогава жална ми майка.

Но както се казва, всяко зло за добро. Ако все пак се гътна при самолетна катастрофа, поне няма да умра от рак. И това е нещо.

Графиката показва статистиката на жертвите на самолетни катастрофи и е от the Guardian.

Още за аерофобията можете да прочетете тук и тук.

Автор: Мария Пеева

Натоварени с два броя солидно натъпкани плажни чанти, три броя водни пистолети, два броя кофички за пясък плюс аксесоари и един брой Алекс, Пееви най-после успяват да паркират относително близо до плажа и да стигнат до заветния парещ жълт пясък и прохладна морска вода. Оглеждаме се за свободен чадър и стоварваме багажа на първия възможен в непосредствена близост до водата. Една сервитьорка, мила и приятна девойка със злобен поглед, минава покрай нас и изсумтява нещо нечленоразделно, за което единодушно решаваме, че е поздрав. След малко, точно сме постлали шезлонгите с кърпи, обилно сме се намазали с крем и се готвим да скочим във водата, когато сервитьорката се появява отново и изсумтява този път по-разбираемо:
– Казах, че тоя чадър е зает.

Споглеждаме се с Ванката, и безгласно решаваме, че днес сме бели и добри.
– Ами, явно не сме разбрали. Ок, къде да се преместим?
– На съседния.

Местим багаж, деца и играчки и точно отново се каним да влезем във водата, същата сервитьорка се появява за втори път, сега вече леко гузна:

– И тоя чадър е зает.
– Нали вие ни преместихте тук?
– Да, ама на първа линия всички били запазени.

Най-послушно отново събираме багажа и се местим на втората линия. Не е редно все пак от първия ден да показваме нокти и зъби, до края има предостатъчно време. А и винаги когато се карам с персонала, се сещам за едно филмче, в което сервитьорът сочно и обилно храчеше в питието на капризните клиенти и този ярък спомен бързо охлажда ентусиазма ми да си търся правата.

Както и да е, настаняваме се и най-после го подкарваме това море. Тригодишният Алекс е възхитен от съседите ни през един чадър и въпреки опитите ми да отклоня вниманието му, отива да се запознае с момичето. Тя се е изтегнала на шезлонга и всячески се опитва да не отрази хлапенцето, втренчено в нея, докато се пече без горнище. Но не е лесно да пренебрегнеш Алекс.

– Ти как се казваш?
– Илиана.
– Имаш цици.

Момичето се засмива.

– Да, имам.
– Много са големи.
– Благодаря.

Иван ме поглежда и ми сочи с поглед да отида да си прибера Алекс, че някак неудобно се получава, но на мен все още ми е твърде забавно.

– А имаш ли мляко?
– Не.
– Що?
– Още нямам бебе.
– Що нямаш бебе?
– Още не съм се оженила.
– Що не си се оженила?

Тук намирам, че е крайно време да се намеся и успявам да подлъжа Алекс да се върне при нас с обещания за подвизи от пясък. Темата с циците обаче продължава да е актуална през целия първи ден. Алекс се запознава и с черния като циганин дядо с мрежест потник, който обикаля плажа и крещи напевно с цяло гърло: Сладка царевица! Вареной кукурузы!

– Ти как се казваш?
– Пешо. А ти?
– Аз съм Алекс. Ти що си черен?
– Защото цял живот съм по моретата. 67 години карам и от 16-годишен все моряк съм бил. Света съм обиколил.

Момчетата се заслушват с интерес.

– Виж, – Алекс решава да сподели последното си откритие и сочи момичето на съседния чадър. – Тая кака има големи цици.

Пешо хвърля преценящ поглед на ценител и отбелязва мъдро.

– А, това цици ли са? Остави ги тия гуми. Едно време плавахме до Куба и там имаше едно място, дето му викаха Залива на циците.
– Сигурно някой е намерил там мидички с формата на женски гърди, – се обаждам аз и го поглеждам предупредително. Но Пешо не хваща дикиш.
– Ааааа, не е затова. Може и да е имало миди, ама моряците ходехме там заради „путас“. Ех, какви цици имаше едно време. Не е като сега. От мен да знаете, момчета, хубавата цица трябва да се подрусва, като ходи жената. Наляво-надясно, нагоре-надолу, докато сърцето ти заподскача с нея.

Пешо се усмихва на спомена с блажена беззъба усмивка и отминава достолепно, а моите малки мъжлета дълго зяпат след него безмълвни и очаровани. Друго си е на моренце. Кеф ти цици, кеф ти царевици, кеф ти моряшка романтика.

Прочетохте ли Как Цола Ц. отслабна за лятото?

Може би ще ви хареса и На вкус и на цвет, тавариши нет.

Посещението на пиесата беше планирано като част от „зимните културни празници“ на семейството. Започнахме със “Силата на съдбата” в Операта. Нещастна любов, бащата убит по невнимание от любимия, братът на девойката решен да отмъсти. Изобщо съвсем случайно се оказа, че държим, и даже развиваме, почти една и съща сюжетна линия, че драмата нас не ни плаши – дори ни привлича. На Хамлет му се каним от четири години, явно сме чакали детето да порасне и всичко изгледано досега е било подготовка за срещата с „най-великата трагедия на Шекспир“.

Ще ви призная съвсем откровено, че с Пеев мразим да ходим на ресторант с хлапетата. От друга страна много обичаме да ходим двамата на ресторант и поради тази причина при всеки удобен случай (разбирай, веднъж-дваж месечно) ги зарязваме на батко им и забягваме двамката в някое романтично кътче да си играем на влюбени, да се държим за ръка под масата и да си говорим много тайни неща (така си мислят хлапетата, всъщност обикновено отиваме на кино и после сядаме някъде да хапнем на спокойствие и да се насладим заедно на тишината).

И ако някой е смръщил недоволно вежди, скоро ще ми прости. Ето как мина последния ни неделен обяд, само преди седмица. След продължителното гонене на покемони около НДК, всички сме в чудесно настроение и решаваме единодушно да хапнем навън. Сещам се за едно приятно квартално ресторантче, със сенчеста градинка и без да губим време, се понасяме натам. Сядаме на единствената свободна маса. На съседната – компания с дружелюбен ротвайлер, който веднага ни харесва. Ние кучета обичаме, така че не ни пречи, че Арес се разхожда под масата ни и пуска по някоя слюнка по голите ни кълки. Четем километричното меню с картинки (някой беше казал, че човек никога не трябва да сяда в ресторант, където менюто е с картинки и прав е бил, да знаете, но да не издребняваме). Всеки си набелязва салати, мезета, питиета, каквото ти душа иска, на всичкото отгоре с едни много приятни народни цени. След прилично кратко време усмихната сервитьорка започва да носи пълни чинии на масата. Тригодишният Алекс явно е уморен от разходката и видимо омърлушен, така че вместо да тича из ресторанта, кротко седи до татко си. С Пеев се споглеждаме и усещам как между нас прехвърча лека искра на споделена вина, че не водим тези добри и възпитани деца по-често на обществени места.

В този момент от небитието изскача невидим за нас покемон, който малкият Коко успява да улови, а батко му Косьо, кой знае защо, изпуска. Атмосферата видимо се нагнетява. Между двамата започва абсолютно непонятен за нас спор за покемони, видове и брой покемони, лов на покемони и правила на играта. Тонът се повишава и от съседната маса започват да се обръщат към нас. Баща им се опитва да ги сдобри, а аз се усмихвам извинително на съседите с надеждата, че ще ни приемат децата, след като ние приемаме олигавения Арес. Спорът приключва, едва когато Иван нарежда играта да бъде прекратена незабавно. Но над масата вече тегне облакът на народното недоволство и революцията е близо.

Храната е сервирана, всеки получава каквото си е избрал. Косьо с тийнейджърски апетит започва да боцка по всички чинии наред. Коко с присъщия си капризен аристократизъм рови из пилешките филенца и мърмори:

– Защо винаги слагат пилешко в пилешките филенца?
– Защото са пилешки, разбира се. Много си тъп. – отговаря му Косьо, който още не може да му прости за покемона.
– Мамо, Косьо ме обижда!
– Косьо, извини се.
– Няма да му се извиня! Колко трябва да си тъп, да си поръчаш пилешки филенца, като не искаш пилешко? Я да ги пробвам. – И си набожда едно от чинията му.
– Мамо, Косьо ми яде филенцата!
– Нали каза, че не ги искаш? – изригва Косьо.
– Не съм казал, че не ги искам! Просто питах има ли пилешки филенца без пилешко?
Сервитьорката е до масата в този момент и му предлага хапки със сирене и боровинков сос. Поръчваме хапките, които пристигат доста бързичко. Коко ги опитва и отново гледа тъжно.
– Защо хапките не са с гумено сирене? Аз съм ял хапки с гумено сирене и са много по-хубави.
Тук вече съм в шах.
– На кое казваш гумено сирене?
– На това, което Косьо има в салатата.
– Това е моцарела. Косьо, подай на Коко едно парченце моцарела.
– Нищо няма да му дам! Той как не ми даде пилешко филенце!
– Всъщност ти даде всичките си филенца.
– Да, ама не искаше! Ти го накара!
И преди да успея да се намеся, Косьо набожда всички парченца моцарела от салатата с бясна скорост и си ги натъпква в устата, след което се задавя жестоко и започва да кашля и да плюе огромни парчета моцарела по пода. Арес е във възторг и оценява щедрия жест, а Коко извива глас в кресчендо!
– Виж го, мамо, СЕГА ЩЕ УМРЕ, само за да не ми даде от гуменото сирене!
Косьо скача от масата, видимо ужасен, че ще умре, кокори очи и се удря с всички сили по гърдите, баща му го тупа по гърба, аз крещя на Коко, че никой няма да умре, поне не днес, и не от задавяне, а цялото заведение ни наблюдава с интерес и вероятно се чуди дали сме част от програмата или случайни луди.

Алекс, който до този момент, е бил необичайно кротък и почти нищо не е сложил в уста освен чаша вода, изведнъж решава, че е време да напомни за себе си и повръща огромно количество лигава каша с парченца мекици от закуската върху масата. Винаги се изумявам от явното несъответствие на количеството повърната храна спрямо количеството поета. Съотношението е поне пет към едно и това не е единичен феномен, а явление, което от двайсетина и повече години насам наблюдавам при децата си. Със светкавична реакция грабвам чинията на баща му и успявам да уловя част от нееднородната кремообразна смес в нея. Алекс обаче ме щурмува за втори път, като този път залива пода, собствените си дрешки и сандалите ми, както и пренебрежима част от роклята ми. Ротвайлерът Арес услужливо се втурва да почисти. Аз се суетя и се чудя дали да бърша Алекс, себе си, масата или пода. Косьо е толкова погнусен, че спира да се дави и зяпва, а от съседната маса се втурват да прибират ротвайлера, преди да е изял всичко повърнато. С периферно зрение и изострени сетива долавям надигналото се всеобщо неодобрение, разнообразено на места от искрици съчувствие. С Пеев се споглеждаме без думи, набързичко плащаме на сервитьорката, довтасала отнякъде с кофа и парцал, и си тръгваме. Арес ни изпраща със скимтене. Мисля, че е влюбен завинаги в нашето семейство.

По пътя Коко отбелязва съжалително:
– Поне да си бях изял хапките. Или филенцата. Косьо пак изяде всичко, а аз останах гладен.

Прибираме се вкъщи и му правя сандвич. С гумено сирене и домат.

Вечерта една приятелка ми се обажда:
– Днес ви мярнах от терасата в кварталния ресторант. Много бяхте сладки, такова прекрасно семейство, всички облечени в тон. Другия път непременно да се обадите, ако идвате насам.
– Непременно. – отговарям. – Ако не са ни сложили в черния списък.