Страхът е мощен двигател. Инстинктът за самосъхранение е дълбоко вкоренен у всеки от нас и принципно е полезен инструмент, който ни предпазва и съхранява. Но тук не става дума за здравословния, нормален страх от смъртта, който ни спира да шофираме с 200 км в час, да пием ракия менте, да ядем развалени яйца или да скочим от шестия етаж. Не, говоря за постоянното състояние на страхова невроза, в което съществуваме и което е станало част от ежедневието до такава степен, че вече сме свикнали с него. Страхуваме се от катастрофи, глобално затопляне, тероризъм, ебола, бежанци, финансова криза, ваксини, рак, излизането на

Великобритания от ЕС, летни вируси, педофили, масови убийци, здравна система, безработица, конспирации, ГМО храни и алцхаймер. В някои по-крайни случаи се страхуваме от извънземни, следи от самолети, призраци, рептили, хипноза и магии. Страхуваме се, че светът върви на зле, Европа се разпада, а България потъва. Страхуваме се, че има Бог или се страхуваме, че няма Бог. Във всеки един момент има от какво да се страхуваме, а ако успеем за малко да успокоим постоянната тревожност, която ни изяжда отвътре, медиите имат грижата да ни напомнят, че светът е едно много опасно място. Ето няколко заглавия от новините днес:

Цяла Европа ще плаща грешката на Камерън
Британските компании изгубиха 61 млрд долара от брекзит
Хулиган нападна момиче пред дома му
Бежанци дупчат границата с резачки
САЩ одобриха генетични експерименти с хора
Момиче скочи от 14-е етаж на блок, почина на място

Ясно е, че няма как да променим новините. Но можем да избягваме информационните агенции, които започват всяка новина с „Шок!!!“ „Ужас!!!“, „Драма!!!“. Факт е, че на едно дълбоко подсъзнателно ниво хората обичат да бъдат шокирани. Само си спомнете страшните приказки, които с такова удоволствие си разказвахме в детството. Но тук не става дума и за този страх, който ни вдига адреналина.

Става дума за страха, с който ни манипулират. Него трябва да се научим да разпознаваме и преодоляваме. Вижте този цитат:

„Хората не искат война… За лидерите, които определят политиката, винаги е лесно да ги тласнат натам… всичко, което е нужно, е да им кажат, че са нападнати и да обвинят миролюбците в липса на патриотизъм и излагане на страната на опасност. Това работи във всяка държава.“

Гьоринг го е казал, но се сещам поне за двама-трима съвременни български политици, които действат на същия принцип. Умишлено провокираният страх води към омраза и гняв и ни превръща в сляпа тълпа, която лесно може да бъде тласната в желаната посока. Много ни е лесно да коментираме отстрани брекзит, сякаш ние бихме постъпили много по-мъдро и далновидно. Според „Телеграф“ гласувалите за излизане от ЕС са предимно възрастни хора, от селски региони и без образование. Уплашени за бъдещето на държавата, „окупирана от имигранти и източвана от Европейския съюз“. Един приятел изкоментира остро под поста ми за Брекзит във фейсбук:

„Истината е, че масата хора във всяка една държава са тъпи и не трябва да им се позволява да взимат важни решения.“

Сигурно има право, но демокрацията не работи така. А аз вярвам в демокрацията. Не мога да променя медиите, но мога да науча децата си да не се поддават на манипулации, а да разсъждават. Не мога да променя политиците, но мога да науча децата си да се страхуват най-вече от омразата, гнева и невежеството. Не мога да променя масата хора, но мога да науча децата си да не се водят от тълпата и да не разпространяват клевети, непроверени слухове и изпълнени с ненавист послания. Приемам това като свой дълг и мисия, не по-маловажна от това да им осигуря прехраната и да се грижа за здравето и образованието им. Защото не мога да контролирам събитията по света, но мога да контролирам отношението си към тях. А моето отношение ще възпита децата ми да взимат правилните решения, които някой ден може би ще променят света.

И всъщност, не мисля, че светът категорично върви на зле. Светът сега е много по-добър отколкото е бил преди 2000 години, когато човешкият живот е струвал колкото едно магаре. По-добър е отколкото преди 200 години, когато епидемия от холера е убила над 40 млн души. И със сигурност е по-добър отколкото преди 100 години, когато човечеството е агонизирало в кошмара на Първата световна. След още сто светът може да бъде по-лош или по-добър. Но едно е сигурно, той ще бъде такъв, какъвто ние го посеем сега.

Искам да напиша за Бъки.
Смея да го направя, защото той няма как да го прочете и да ми отмъсти като ми накъса цигарите и ги напъха отново в кутията, или като ми залепи бележка на гърба „Циците ми са отпред”.

Бъки си отиде. Затова съм смела.
Наистина не знам от къде да я захвана. Не ми харесва глаголите да са в минало време.
Ще карам на зиг-заг – така е добре, така му отива.
Видях го за последен път преди около шест години. А преди това не бяхме се виждали от 1995 –та, май месец, когато ме изключиха от „Старопрестолната гимназия” във Велико Търново.
Бях в трети курс, с отличен успех и с „поведение, уронващо авторитета на учебното заведение”
Тръгнах си, изпратена от целия ми курс и няколко по-смели учители. Само Бъки не дойде.
Седеше си на чина, чорлав и риж. Видях го през прозореца.

Минаха около петнайсет години, без да знам нищо за него, но след това се открихме по интернет. Знаех, че живее в Италия, че работи здраво … и толкоз.  Когато ми се обади да се видим бях в осмия месец от бременността си.  Имахме среща във кафенето на „ Славянска беседа”.  Докато го чаках, репетирах на ум как да го поздравя. „Здравей, Бояне! Радвам се да те видя, приятелю!” или „ Ей, ти ли си моят любим съученик, а?” Трябваше да е сдържано, да има стил.
Пет минути след това пищях колкото ми глас държи „ Бъкииии !” и се носех в тръс към него, с корем до зъби и пред облещените клиенти на кафенето.

Бъки, не знам как, успя да се задържи на краката си когато увиснах на него с цялата си тежест, и тогава чух онова гъргорене, което той нарича смях.
Освен смеха, Бъки има още един отличителен белег – косата. Представете си една огромна, ама наистина огромна червена топка от косми, нафитилчени и стърчащи на всички посоки, след това сложете един огромен нос, квадратна челюст и криви зъби. Цялата тая прелест я прикрепете върху чифт остри рамене, леко отпуснати напред и ще получите Бъката.

Когато аз го видях за първи път имаше и пъпки. Те се простираха върху цялото му лице, гърба и гърдите. Бях на петнайсет, беше първият ми учебен ден в Старопрестолната гимназия и това , което заварих в класната стая леко ме остави без дъх. Идвах от селско училище и не бях подготвена за модната феерия около мен. Съученичките ми изглеждаха с по десет години по-големи и всичките бяха с червило. Имаха и дънки. Аз бях с черен панталон и бяла риза, а мокасините си бях намазала с краве масло, за да им придам блясък.
Забелязах една рижа глава на последния чин и се запътих натам. Попитах собственика на главата дали мога да седна до него, но в отговор последва изръмжаване. Попитах го втори път, този път рижата глава се обърна към мен и ме изръмжа отново. С нос.
Реших, че това е моят човек и се настаних на стола до него. Така се запознах с Бъки.

Той ме ръмжа цял месец, но седяхме на един чин три години.
Бях си съдрала задника от четене за да вляза в това училище. А Бъки просто бе спечелил Националната Олимпиада по математика. Докато учехме заедно, спечели още една. И една по биология, ако не се лъжа.

След като мина периода на ръмженето, с Бъки станахме като скачени съдове. Той стърчеше две глави над мен, и аз до ден днешен се обвинявам за прегърбената му стойка – смятам, че я получи, докато навеждаше главата си към мен, за да ме чуе какво говоря.

Странен и тих, Бъки беше най-чувствителното момче, което съм срещала. Чувствителността си прикриваше зад тъпа пубертетска враждебност.
Бъки не допусна никого до себе си през трите години, докато учехме заедно. Аз бях единственото момиче, което е влизало в стаята му и което е виждало проекта на неговия „механичен ковчег”.

Беше блестящ математик, казвал ми е, че просто обича числата. Но бъкел не разбираше от литература. Той не се научи да различава Елин Пелин от Йовков и ме гледаше като изкопаемо, когато му обяснявах „ какво е искал да каже поетът”. Не разбираше метафората. „Антигона” беше лигла, а Онегин го вадеше от равновесие. Съмняваше се в слепотата на Омир. Харесваше Диоген не заради мъдростта му, а заради това, че отишъл да живее в каца.

За кратко време, Бъки се превърна в моя жив дневник. Имаше уникална памет – в края на трети курс помнеше какво съм му казала в час по биология, втория срок на първата година.
Говорехме си за всичко, нямахме тема-табу.
Спомням си, когато един ден Бъки констатира:
– Криеш си циците.
Пламнах от срам. Да. Аз – пламтях.

До осми клас бях плоска като дъска, но в девети, гърдите ми започнаха да растат и сякаш нямаха намерение да спират. Срамувах се. Намерих в къщи един ластичен колан на майка ми, с който е прикривала бременността си от баба /друга история/, заших му на ръка две презрамки и с това чудо сплесквах растящите си гърди. От горе върху ластичния колан слагах широка риза, уж за ексцентричност и така изкарах почти половин година.
Бъки ме беше разкрил.
Продължи да говори за моя срам, докато не го замъкнах на спортното игрище и зад съблекалните му показах как съм се накиприла под ризата.

Бъки побесня. Дръпна ми една лекция по биология за структурата и механизма на развиващите се вторични полови белези и не спря да ме плаши докато не се разревах.
След училище ме завлече у тях и отново ме помоли да покажа „корсета си” на майка му. Чувствах се като музеен експонат.
На другия ден, с майката на Бъки отидохме до магазина и тогава за първи път си купих сутиен.

Тук ще ви кажа, че Бъки имаше странно семейство.
Баща му беше някакво военно величие в местната школа, а майка му беше със сто образования, и с нито един ден работа извън апартамента.
В Търново живеех на „Гурко”, това е същата онази живописна уличка, която виждате по картичките, с къщите една върху друга. Но тези къщички , така красиви от далеч, всъщност са инкубатор на болести – от една страна заради старостта и влагата в самите тях, а от друга от Янтра, която тече под тях.
В една такава къщичка, моя милост се събуди една сутрин с температура, а до вечерта развих едностранна пневмония. Бъки дойде след училище да ме види, и пет минути след това звънеше от стаята на хазяйката ми на баща си, който дойде, и ме заведе до болницата.
Трябваше да лежа на топло десет дни. Останах у Бъки, и така се запознах със семейството му.
Баща му беше военен с душа на поет. Това за душата той сам си го казваше. Свиреше на туба и играеше комар. Когато се хранеше не проронваше дума. Умееше да гали с очи.
Майка му, леля Лидка, говореше френски език като роден и работеше от вкъщи, правеше преводи на художествена литература.
Преводите ги правеше когато беше трезва.

Десетте дни, които бях там, леля Лидка ме глезеше като принцеса. Готвеше ми неописуеми блюда, и всеки ден отваряше гардероба си, за да ми подари по нещо … льо птит пур моа.
Между отделните подаръци ме подпитваше за какво си говорим с Боянчо, има ли той други приятели, пуши ли Боянчо цигари, бяга ли Боянчо от час.
Нищо не успя да изкопчи.
Бъки се прибираше след училище и сядахме да учим заедно. Бяхме си изградили едно негласно споразумение – той пишеше и моите домашни по математика, а аз безропотно развивах темите му по литература.
Така изкарахме три години.
През тях Бъки не успя да ме научи на тайните на математиката, но успя да ми внуши уважение към безкрайността на тази наука. Научи ме да не бързам да търся решението, а да се наслаждавам на пътя към него. От него научих и някои биологични подробности за сутрешната ерекция при мъжете.
Аз научих Бъки да не пише слято.

В края на трети курс ме изключиха. Не успяха да помогнат нито молбите на класната ми, нито отличния ми успех. Издъних се.
Прибрах се и завърших образованието си в друга гимназия.
С Бъки се чухме няколко пъти по телефона, после той влезе в казармата и аз изгубих следите му.
До онзи ден, преди шест години, когато го видях в кафенето на „ Славянска”.
Не помня какво точно си говорихме тогава, дежурните реплики кой как е, деца, семейства. Бъки беше все така космат и рижав и аз специално го накарах да ме изръмжи.
Обещахме си да не чакаме да минат пак двайсет години, за да се видим отново.

… Бъки е починал миналата седмица. Хероин.

Не съм забелязала. Вторачена в собствената си бременна важност, тогава, когато се видяхме, не съм забелязала симптомите на пристрастеност. А е вземал и тогава.
Обучавана съм да разпознавам белезите на зависимостта, изчела съм тонове книги за тях – и ето, не съм видяла.
И сега ви написах за Бъки, не заради това, че съм проявила невежество към приятел и да ми речете, де бре Ренка, не си виновна ти, то той си го е избрал.
Не съм виновна аз, и вие не сте. Не съм сигурна и че Бъки го е избрал.

Мисля си, че по-скоро Хероинът е избрал Бъки.
Написах ви за Бъки, не заради това, да ми олекне и да се наспя – няма да ми се случи, поне не и тази вечер.
Написах ви за него, защото искам да знаете, че Бъки, преди да стане номер 125465465 от списъка с жертвите на хероиновата зависимост е спечелил една републиканска и една международна олимпиада по математика. И една по биология, ако не се лъжа. Той беше най-чувствителното момче, което съм срещала, и не разбираше какво е метафора. Бъки харесваше точните неща и искаше да изобрети механичен ковчег.

Написах за Бъки, за да ви кажа, че понякога, и най-силните хора се счупват, не могат да направят избор, не го виждат, нямат сили да го направят. И правят най-лесното - бягат. Бягат в това, което се оказва най- близко. Понякога това е хероинът. И след няколко месеца, тези хора вече се наричат наркомани. С етикет. Понякога и с номер в списъка.
Случило им се е да се счупят, били са сами, не са видели избор.
И са избягали.
Но, мамка му, все някой ги е пуснал да го сторят!
Някой е пропуснал счупването.

Автор: Рени Маринова

Автор: Янка Петкова

С майката на Ния някога играехме на „майки“ с куклите си. Родителските ни грижи по онова време се въртяха около тревогите – къде да намерим голяма кутия от обувки за къща на „детето“ и кои нови чорапи да срежем, за да му направим дрешки. Нищо в онова безгрижно време не подсказваше, че една от нас ще стане много специална майка, защото ще роди Ния – дете, изпратено на този свят, за да изпита границите й.

Ния – „прекрасницата на мама“

За първи път я видях в една софийска поликлиника. Чаках за контролен преглед с четиригодишната си дъщеря, а пред съседния кабинет, другата „майка“ от детските ми игри – Живка - беше изпратена за консултация на своето бебе, с диагноза хидроцефалия. Предстояла операция, но лекарите се съмнявали за вирусна инфекция. Нямахме време за повече разговори, не попитах как е възможно в болница, в която се правят животоспасяващи операции на бебета, да се случи нещо подобно. Както разбрах впоследствие, това съвсем не е най-шокиращото от всичко преживяно от Живка и детето й досега. За Ния разбрах повече преди година, когато се намерихме с майка й в социалната мрежа. Всеки ден виждах снимките на момиченцето и публикациите в една група на родители, чиито деца са „различни“. Наричат ги помежду си специални, но като опознаеш хората, и четеш споделеното от тях, разбираш, че специални са и родителите. Това са приятелите на някогашната ми съседка и нейната история е само страница от многото подобни в групата. Помолих да ми я разкаже и тя го направи без уговорки, отдели ми няколко часа точно преди Нова година. Докато говорехме, Ния, която трябваше да спи обедния си сън, се събуди, майка й й даде от любимия салам, после получи десерт в специалната си чинийка, след това отвори гардероба, извади куклата, която много обича да съблича и разглобява. Живка говореше с двете ни едновременно, сервираше, успокояваше, монтираше краката и ръцете на играчката отново и хвалеше момиченцето, което беше подредило възглавниците на леглото си безупречно. Аз я слушах, понякога си забравях въпросите, явно съм въздишала тежко, защото накрая не се сдържа и ми каза: „Абе, стига си въздишала, я се усмихни!“ Споменах ви, че е специална.

Историята

Живка е на 39, когато забременява с второто си дете. Бременността й е спокойна, нищо не предвещава преждевременно раждане. Само че, три месеца преди термина, околоплодните й води изтичат. Приемат я спешно в болницата и я поставят на древния монитор в отделението, за да чуят тоновете на бебето. Не успяват да разберат кой знае какво за състоянието му, но й казват, че човечето „мърда“ и ще изчакат. Тя опитва да обясни, че не се чувства добре, но я смъмрят да не се глези. Часове по-късно вече става ясно, че жената не капризничи, а наистина е зле. Поставят я на новия монитор – явно предназначен за специални случаи, колкото да разберат, че е крайно време да извадят бебето. Операцията преминава тежко, упойката не може да „хване“, но въпреки всички усложнения се ражда Ния – малък живот с тегло 1 килограм и 30 грама. Майка й чува, че проплаква, но не успява да я гушне, защото детето трябва спешно да бъде подготвено за пътуване до Варна. Там се намира единствената по онова време педиатрична болница в Североизточна България, в която могат да осигурят адекватни грижи за бебето. Ния пропътува разстоянието до Варна в ръцете на педиатър, тъй като болницата не разполага с кувьоз за транспортиране. Такъв кувьоз няма и сега. Живка не успява да види дъщеря си още няколко седмици. Бързо се съвзема след тежката операция и девет дена кърми едно изоставено ромче, хем да не гладува детето, хем да има кърма за дъщеричката й после. И днес тя може да ви каже съвсем точно, в кой ден от седмицата, и в кой час, родителите на деца от интензивното неонатологично отделение можели да видят бебетата си – четвъртък, от 12 до 13 часа. Успява да се възползва от тази възможност едва на 20-ия ден. За първи път й дават да накърми бебето си след два месеца и 15 дни – малък подвиг – защото дотогава стриктно изцежда кърма на всеки три часа, за да е готова за петте минути, в които ще може да захрани Ния. Времето на родителите минава в очакване – между деня, в който могат да звъннат, за да получат информация по телефона и пътуванията за петминутните свиждания. Как наддава Ния, какви са резултатите от кръвните й изследвания и всякаква друга информация, Живка научава единствено по телефона. Пак по телефона й съобщават лошата новина – че имат съмнение за хидроцефалия и че трябва да се направи консултация с невролог. Майката записва диагнозата на едно листче и започва да събира информация за ужасяващите последствия от това увреждане. На 45-ия ден съмненията са потвърдени. Преместват Ния в друга варненска болница. И пак започва чакането. Живка се свързва с познати лекари, които я съветват да направи консултация със специалисти в София. От болницата отказват да я пуснат с детето, което вече е заразено с вътреболнична инфекция. За майката престоят там е непоносим, защото пред очите й умират бебета. Един ден грабва дъщеря си и се връща у дома. Прави дарение на тамошната болница, осигуряват й линейка и пристига в София, за да бъде поставена животоспасяващата клапа в главата на детето. Казват й, че докато инфекцията не се излекува, операцията не може да се състои. Двайсет дни престоява с бебето си в болницата, докато разбере на кого трябва да зададе въпроса: „Колко?“. Защо не го прави по-рано? Все си мисля, че е имала по-сериозни грижи. Човешко е, когато си поставен в екстремна ситуация с болното си дете, да ти бъдат спестени бизнес уговорките и подаването на оферти. Не е моментът да бъдем делови, това е шансът ни да бъдем състрадателни, а понеже става дума за хуманни лекари – да бъдем хора. Въпреки обстоятелствата майката и таткото се мобилизират, те всъщност не са се и отпускали. Отказват да купят клапа от фирмата, към която ги насочват в болницата, и намират „американска“, за която нашите лекари се оказват малко неподготвени. Клапата струва 2,500 лева, а парите за лекаря, извършил „безплатната“ операция са 1,500. Всъщност взаимоотношенията им с този специалист еволюират с годините – в началото е много неприветлив, консултациите са истинска мъка, после сменя болницата и става друг човек. И до днес той наблюдава Ния, но както казва майка й, сега е много отзивчив и внимателен. Какво довежда до коренната промяна у този човек тя не знае, макар да е много вероятно в новата болница просто да оценяват адекватно способностите му.

След първата си операция Ния претъпява още три. Налагат се и две коремни. Майка й вече познава симптомите – когато започне да повръща и е трайно неспокойна, значи налягането в главата се увеличава и това е тревожният признак, че нещо с клапата не е съвсем наред. След време се отключва епилепсията, детето е и с церебрална парализа. До третата операция се развива сравнително добре – прохожда на година и половина, проговаря, майка й казва, че била жилаво бебе, въпреки всички манипулации, които трябвало да понесе. След четвъртата операция загубва говора си, вероятно защото клапата се поставя много близо до центъра на говора и го засяга.

Сега Ния е на десет години и половина. Казва „ма“, „баба“, „дай“. Разпознава 5 цвята, изпълнява прости команди – „донеси“, „вземи“, „ела тук“…прецизно оправя леглото си, дразнят я гънките по възглавниците. Все още е с памперс, въпреки опитите на майка й да го свалят. Обича да играе със строителя си, има една гумена играчка, която почти непрекъснато е в ръцете й, обича народната музика, дори танцува, както си знае. Всяко малко нейно постижение е резултат от продължителна работа по рехабилитацията й. Майка й казва, че не я гледа като болно дете, но създаването и на най-елементарния навик коства нечовешки усилия, които една нова криза може да унищожи за секунди и да се наложи всичко да започне отначало.

„Такъв ми бил късметът!“ – така Живка обяснява житейските обстоятелства по раждането на Ния. Когато ги съветват да оставят детето в специализирано заведение, таткото казва: „Аз дете за държавата нямам!“ Мобилизират се, подкрепят се – един от редките случаи, в които бащата не бяга подплашен от трудностите, зарязвайки семейството си.

Живка е от онези, които си „търсят правата“. Сигурно за някои чиновници е сериозен дразнител. Тя ходи от институция на институция и настоява – да има психолог и рехабилитатор за детето й; да не се глобява личната лекарка на Ния, защото е дала неправомерно направление; да се смени ресурсният учител, защото след заниманията с него по ръцете на детето се появяват подозрителни синини; да поговори с учителката й от трети клас в нормалната паралелка, в която Ния е записана да учи; да се опита да разсее притесненията и страха на педагозите, че детето й не е опасно за околните. Знае, че и това не е достатъчно. Ния не общува с връстници, „скрива се“ в ресурсния център и няма контакт с други деца. Ходенето за нея е проблем и макар центърът да е близо, се уморява и става раздразнителна. Има нужда от работа със специалист вкъщи, но е трудно да му се осигури заплащане – преди години едно посещение струвало 25 лева на час. Живка не знае какви са цените сега, възползва се само от безплатната рехабилитация в ресурсния център. Но пък самата тя е много квалифицирана. Когато за пръв път влиза в програма за лични асистенти, я обучават как да гледа детето си. Ходи на курс с бебето, защото няма на кого да го остави. После се оказва, че за да взема „колосалната“ сума от 180 лева, трябва да е асистент на две „лица с увреждания“, за по 4 часа. Толкова време е сметнала институцията, че трябва да се отделя на ден за подобни грижи. Става асистент на майка си и дъщеря си едновременно. Бяга от едната къща в другата, защото социалните обичат да правят проверки. И това не е най-абсурдното. Налага се да си „извади“ свидетелство за съдимост и медицинско, че е в морална и физическа възможност да се грижи за детето си. Дали ако не беше здрава нямаше да се грижи? Какво декларира свидетелството за съдимост – че не си прегрешил? Че кой престъпник ще тръгне да става асистент за 180 лева?

За времето от 2010 година, когато Живка влиза за първи път в програми досега, най-високото възнаграждение, което успява да достигне е 450 лева. Толкова е унизително, че дори няма нужда от коментар. Затова не се включва в последната програма, казва че дори това не е гаранция, че ще получиш парите си, защото понякога ги бавят с месеци – общината е бенефициент, превежданите суми по програмите запълват други дупки и плаща, когато има пари. Когато може, Живка ходи по протести. Тя е от „кухите лейки“, както се беше изразил един много нещастен бивш служител от социалното министерство. Участва в два протеста с пари, събрани от приятели и други родители на специални деца, които не могат да си позволят да пътуват. На миналогодишния 1 юни успяват да затворят една от улиците в града с детски играчки. Събитието е запомнено само с наглия шофьор, който едва не премазва протестиращите. Все пак от 1 януари има увеличение на месечната помощ за отглеждане на дете с трайни увреждания. Нийка ще получава максималната предвидена сума от 930 лева. Е, спират интеграционните добавки, едни 40 лева, за да не им станат много парите. Живка признава, че промените са причина за конфликти между родителите. Разказва за майка, която отглежда 32-годишния си напълно безпомощен син, с месечната му инвалидна пенсия – малко над 100 лева. Изобщо деленето по възраст според нея не е справедливо, защото децата с трайни увреждания не порастват – дори навършили 18 години. Те са безпомощни завинаги. Най-големият й страх е да не й се случи нещо, защото тогава няма да има кой да се грижи за детето й. Разказва, че в редките случаи, когато излиза от вкъщи (по-далеч от кварталния магазин) и срещне познати, я питат да не би да е емигрирала, защото не са я виждали отдавна. Не, не е емигрирала, просто има дете с увреждане. Когато трябва да преживее ново изпитание си повтаря – „и това ще мине, и това ще мине“. Това е мантрата й в последните години. Казва, че вече е в мир със себе си. Споделих ви тази история, защото е едно от малкото истински позитивни неща, които съм чувала напоследък. Вероятно животът трябва да се живее така, както го прави Живка – непримиримо. А Ния е по своему щастливо дете, защото познава думата „обичам те“. Може да не е в състояние да я произнесе, но я разбира. Майка й често й я казва.

Чета в кучешкия ми форум, че в парка „Заимов“ пак някой е хвърлил отрова. Браво на тези смелчаци! Герои!

Спасители на човечеството!

Отровете бездомните кучета! И домашните отровете! И като сте почнали, отровете и децата, бездруго само вдигат шум. Дайте и пенсионерите да отровим, те са напълно ненужни на обществото, само ги хрантути държавата. Да вземем да отровим и циганите, и бежанците, и политиците! Изобщо всеки, който ни пречи или ни дразни, хайде да го отровим! Както Козата Ани каза веднъж: За всеки проблем се намира решение, стига да имаш достатъчно голям чувал.

Знаете ли, скъпи отровители, че смъртта от отрова е бавна и мъчителна, може да продължи часове, дори дни наред? Знаете ли, че човек обиква домашното си животинче като член от семейството? Знаете ли, че малките деца взимат всякакви боклуци от земята и ги пъхат в устата си, преди някой да успее да ги спре? Аз съм вадила охлюви, фасове, хартийки и треви от устата на моите неведнъж! Слава богу, не съм вадила отрова! Добре че не сте ми съседи!

Знаете ли също така, че изобщо не решавате проблема? Избивате двайсет кучета и освобождавате територия, на която ще се заселят и размножат трийсет нови? Единственият начин да се намали популацията от бездомни кучета е да се кастрират и върнат на мястото, откъдето са взети. Кастрираните кучета първо не са агресивни, второ, пазят територията от нови заселници. А тъй като не се размножават, след десетина години измират от естествена смърт и проблемът е решен!

Да ги отровите не само е тъпо решение! То ИЗОБЩО не е решение. Да ви кажа ли какво е? Престъпление!

Чл. 325б. (1) Който противозаконно умишлено умъртви

животно, се наказва с лишаване от свобода до една година и с

глоба от хиляда до три хиляди лева.

Ако сте свидетели или потърпевши, можете да подадете следния сигнал до прокуратурата:

ДО:
Районна прокуратура
Гр. …………………………

КОПИЯ ДО:
Началника на … РПУ
Гр. …………………………

ЖАЛБА

От ……………………………………………………………………………………, ЕГН: ……………………………….
/трите имена на лицето/

Постоянен адрес: гр./с ………………………….., обл. …………………………, община……………………………….
жк/ул.No …………………………………………, бл. ….., вх. ….., ет. …., ап. ….
тел. ………………………………, GSM: ……………………….., e-mail: ……………………………

Уважаеми г-н/г-жо Прокурор, г-н/г-жо Началник

На ……………….., 201… г., в ……. ч., в гр./с. ………………………, жк/ул. No …………………………..
се случи следното:

………………………………………………………………………………………………………………………………………………..
/изложение на фактическата част/
Осъществяване на престъпление по следните текстове от действащия Наказателен кодекс на Република България:

/маркирайте съгласно Приложение No 1, т. 3 и Приложение No 3/

□ Чл. 325б, ал. …, т. …
□ Чл. 144, ал. 1

На основание чл. 145, ал. 1, т. 3 от Закона за съдебната власт и чл. 58 от Закона за МВР във връзка с чл. 6, т. 2 от същия закон, настоявам да разпоредите извършването на проверка по случая.

Очаквам отговор в законоустановения срок.

Прилагам:

1. Копие от ветеринарномедицинска епикриза
2. Снимков/видео материал
3. Други: ……………………………………….

Всички разбрахте за Рокси, застреляна от неизвестен извършител (бях написала „изрод“, но квалификациите не помагат в подобни случаи). Колко е грозна, престъпна и възмутителна подобна постъпка няма да коментирам, това вече е обсъдена тема. Самоедите са изключително красива северна порода, „братовчеди“ на нашите хъскита, и много ги харесваме. Чара и Алекса имат един приятел самоед, осиновен от приют и обожават да си играят с него. Но и за това не става дума. Провокирана съм най-вече от коментарите, които изчетох по повод убийството на Рокси.
Коментари от този род (копирани директно, без корекция на правописните грешки):

„А какво е правило кучето на плажа? На вас приятно ли ви е да лежите в пясък , в който куче е пикало и срало. Ами приятно ли ви е вашите деца да си играят с този пясък? Докато кучетата са на почит пред децата така ще става- жалко за кучето то не е виновно. Пострадалия трябваше да е стопанина му, че не го е вързал, че не е било с наморник. Кучкари дръжте си помиярите вързани – така ще намалите подобни инциденти и няма да занимавате обществото с подобни простотии!!!!“

„Честно казано вашите деца са 3 пъти по- мръсни и дразнещи от кучетата. Аз досега не съм видяла куче да си изхвърли опаковката от сладолед където му падне и да се тръшка 3 часа защото не са му купили нещо си. Но то е разбираемо с такива нарцистични и самовглъбени родители. Мислите само за собствените си права, чувства и нужди, и всички сме длъжни да се съобразяваме с вас иначе агресирате за секунди, като обзи дето май е собственик на магистралата.
За неразбралите, плажа не е ваш а на всички. Както аз търпя сополанковците ви и разправиите ви така и вие ще търпите кучетата на хората. А това че не осъзнавате защо случката е опасна и дълбоко осъдителна само показва емоционално нестабилни и неспособни хора има тук.
Кучетата ми са винаги на повод, без намордник (защото при техните размери не е необходим) и винаги се разхождаме далече от хора в странни часове. И всичкото това е за да защитя животните си от такива малки душици като вас и отрочетата ви.“

И тъй като имам и деца, и кучета, по много, ми се иска да напомня на всички крайни коментатори от двата лагера, изпълнени с толкова омраза и неприязън, че децата и кучетата всъщност изобщо не са врагове. Напротив, ако позволите на децата си, те ще обичат и кучетата, и котките, и гълъбите, и всички животни наоколо и няма да се страхуват от тях. Ще обичат и хората, пак ако им позволите. А ако се грижете добре за кучетата си, ако ги обучите правилно, ако не ги изхвърлите на улицата без дом и храна, те няма да се озлобят срещу хората и съответно да хапят децата им. Ако събирате изпражненията и отпадъците им (независимо дали става дума за деца или кучета), ще живеете в много по-приятна среда. И ако се опитате да сте малко по-учтиви с тези, които мислят различно от вас, ще откриете, че светът е много по-поносим, да не кажа хубав.

И накрая все пак да напомня. В случая с Рокси няма никакво значение дали кучето е акало на плажа или се е разхождало с господарката си. Става дума за стрелба с огнестрелно оръжие на обществено място по живо същество. Някои стрелят по кучета, защото ги дразнят. Други – по деца. Убиецът на Рокси е извършител на престъпление и много се надявам да бъде намерен, осъден и наказан. Защото законите важат в еднаква сила за всички – и за любителите на кучета, и за любителите на деца, и дори за тези, които никого не обичат.

Повече за случая можете да прочетете тук

Хъскитата избягаха. И двете. Малкият ми син им отвори вратата „да се поразходят“ и те духнаха. Подскочиха три-четири пъти из незаградения, заснежен двор и поеха нагоре по реката, като само веднъж мернахме белите им опашки да подскачат наперено в далечината между дърветата. И това беше. Ни се чуха повече, ни се видяха.

Може би трябва да почна малко по-отдалече. Семейството в разширен състав, който включва сватове и три приятелски фамилии, с прилежащите баби и дядо, се изнесе на тридневна коледна почивка на Априлци. Априлци е чудно местенце, ако не сте ходили все още, непременно да го посетите. Къщичката е в самия край на селото, така че да е винаги удобно за разходка в гората или по черния път, който се вие успоредно на рекичката. Напролет е пищно зелено, лятото е прохладно, а зимата е мека, снежна и обикновено безветрена дори и в най-студените дни. Вълшебно кътче. А близката кръчма е… Единственото място на света, където си разпускам все едно съм у дома, само че не готвя и не сервирам аз. Не е малко.

За тези от вас, които не са имали близък контакт с хъски, се налага да поясня, че то не е куче като другите кучета – покорно и изпълнително. Един стар хъскар ми беше казал, че генетично 95 процента е вълк. Било най-близо до вълка от всички кучешки породи. И дивото наистина го зове. Колкото и да те обича, колкото и да е свикнало с теб, замирише ли му на свобода, дим да го няма. А мястото му е чуждо и ново, не е сигурно, че ще намери обратния път в мрака и снега. Може да е северна порода, но куче, което зимува на парно и ражда с доктор… Изнежена работа. Да не говорим, че в онзи край има чакали, мечки и див живот колкото искаш.

Въпреки това в началото не се притеснихме чак толкова. Мъжът ми, снахата и най-големият син излязоха да пообиколят с няколко кучешки бисквитки, след като се накараха на Алекс, че е пуснал гадинките. Той ревна. Това бяха първите от многото сълзи, който се изплакаха онази нощ.

– Ще се върнат, няма къде да отидат. Нали малкият Цезар е с нея, няма да го отведе надалеч. – успокоих го аз и си налях малко домашно вино за успокоение.

Междувременно се стъмни. Тримата спасители се върнаха мрачни и измръзнали. Обикаляли с бисквитките и каишките в радиус от три километра и нито следа от кучетата. Атмосферата леко се напрегна. Набързо сформирахме втори отряд за „лов на хъскита“, който включи всички мъже и големи момчета от компанията, заедно с мен и снахичката Яна. На останалите поверихме малките деца и отново хванахме гората.

Аз съм градско момиче. Нямам никакъв опит в планини и горски преходи, освен това съм зиморничава. Но сърце не ми даде да остана на топло. Цезар, кутрето на Чара, е най-привързан към мен. Когато седна на компютъра, ето, дори в този миг, докато пиша, поляга до мен, дебеличък, пухкав и мекичък, и полага муцунка в скута ми, гледайки замислено екрана, все едно всеки миг ще зачете на глас. Много ми е мил на душата. И Чарето си обичам, но за нея толкова не се притесних. Тя е силна, здрава кучка, командорка и побойница. Бас ловя, че дори чакалите в гората ще разхвърля, без окото да й мигне. Виж за палето Цезар, който още няма четири месеца, тромавичък, палав и неразумен, за него ми се сви сърцето. Представих си разни апокалиптични картини, в които е пропаднал в заледената река, скимти и драска в безуспешни опити да се изкачи, а майка му вие безутешно на брега и подскача безпомощно. После се присетих, че Чара е разгонена и картинката се смени. Сега вече бяха заобиколени от глутница мърляви чакали, който обсаждат Чара и се бият за благоволението й, тя им ръмжи и все пак върти опашка закачливо, а после хваща горите с някой проскубан мъжкар, а останалите озлобено се нахвърлят и впиват криви зъби в пухкавото, чистичко, по бебешки дундесто телце на изумения Цезар, който пищи отчаяно и в последния си миг милостиво губи съзнание от болка и ужас, за да издъхне със спомена как галя гладката кадифена козинка на сребристото му челце, докато присвие очи от удоволствие и се обърне на земята по гръб, размахал четири къси крачета с несъразмерно големи лапички и навирил пълно бяло коремче. Ей това си представих и набързо нахлузих огромната дебела шуба, шала, плетените ръкавици и шапка и потеглих заедно с „ловната“ дружина.

Хора, казвам ви, зиме по тъмно в гората… Ами то направо си е страшно. Първо тръгнахме пеш, но видяхме, че далеч няма да стигнем и се върнахме за джиповете. С тях дръпнахме бързо по черните пътища, като на всеки няколкостотин метра спирахме, слизахме, обикаляхме и викахме.

– Чараааааа! Цезаааар! Чараааааа! Цезаааар!

Сигурна съм, че де що мечка имаше, събудихме я. Викахме до прегракване. Обикаляхме, докато пръстите на ръцете и краката ни измръзнаха. Спомних си за онзи планинар, който наскоро се беше изгубил. Не мога да си представя какво е преживял този човек, сам, на студа, дни наред. Само за двата часа, през които от време на време влизахме в колите да се постоплим, ние измръзнахме, останахме без глас, вледениха ни се крайниците и физиономиите. А от Чара и Цезар – никаква следа. За сметка на това открихме всякакви следи от други животни. Което добави не малко съспенс. Да не пропусна факта, че чувахме как в гората пукат съчки и виждахме как проблясват очички, също като във филмите за оцеляване сред природата. Някъде към 10 вечерта се отказахме и се върнахме. Тогава вече децата му удариха големия рев. Иван и мъжете от тайфата се постоплиха и направиха още една, последна обиколка, отново без никакъв успех. Настроението на компанията вече беше доста под нулата, в унисон с температурата навън.

Децата заспаха най-после разплакани, а ние двамата седнахме мълчаливо пред камината и се оклюмахме.

– Нали знаеш, че няма да се върнат? – по едно време се обади Иван.

– Ще се върнат.

– Най-много тя да се върне без него. Кучка с кучка. Той никога нямаше да се отдалечи толкова без нея.

– Ще се върнат, ще видиш.

Заспахме и двамата на дивана, с дрехите, до вратата към дворчето, от което избягаха проклетите гадинки. Иван прочете в някакъв сайт, че когато кучето ти избяга на чуждо и непознато място, е добре да оставиш своя дреха навън, за да се ориентира къде да се върне по миризмата и си метна пуловера на дървената веранда.

По едно време към пет през нощта и двамата подскочихме. Може би сме доловили скимтене или някакъв приглушен звук навън. Погледнахме през прозореца… Чара беше отпред, до пуловера.

– Ето я! – извика Иван, скочихме и двамата да отворим вратата. Тя се шмугна навътре с бясна скорост, тегли ни по един език и направо отиде на купичката с вода. Сърцето ми се сви. Сама е. Излязох навън и се развиках в мрака.

– Цезар! Цезар! – усетих как ми трепери гласът и гърлото ми се стяга.

– Цезарееее! ЦЕЗАР!

И тогава го видях, сиво петно върху белия сняг, се носи към мен с тромави подскоци и леко накуцване, скача върху ми, почти ме събаря на земята от радост, мокра космата топка любов, моето паленце, живо и здраво, само с набити и измръзнали лапички.

Иван събуди момчетата и настана голяма среднощна веселба. Намачкахме ги, поревахме си този път от радост и накрая всички заспахме на купчина върху дивана. Сутринта кучетата бяха толкова изтощени, че даже не поискаха да излязат на разходка.

А мама си е мама, ако ще и да е кучка. Прибра си малкото живо и здраво. Не знам какво са преживели в гората, но сигурно е било голямо приключение. За нас беше със сигурност. И го поляхме с обилно количество младо червено вино, както подобава.

Мисля, че е крайно време да пусна нещо мило и забавно, с което откривам сезона на коледните истории. Ако имате такава, непременно да ми пишете. Ето и една от нашите, отпреди много-много години. Не знам дали мога да я опиша толкова смешно-тъжна, колкото беше в действителност, но поне ще се опитам. Enjoy!

В онези времена живеехме на квартира. Само че квартирата не беше каква да е, а с тапети на цветенца по тавана. Виждали ли сте някога такова чудо? Надали. А знаете ли как се лепят? Питайте Ванката. Естествено, виновницата съм аз, защото реших, че таванът трябва да се боядиса, но мазилката се оказа толкова древна, че при най-лекото докосване изпопада тотално. Беше много тъжна гледка – първо падна едно малко парченце, ние се спогледахме и хукнахме точно навреме преди целият таван да ни се сгромоляса на главите в облак от бял, задушлив прах. След като изкашляхме каквото успяхме, умните мъжки глави – Пеев и нашият приятел Илиан, се събраха и решиха, че тъй като няма бюджет и време за нова мазилка, а все пак иде Коледа, ще налепят тапети. Обаче… да лепиш тапети по стени е сравнително лесно – разгъваш на пода, изпъваш, мажеш с лепило, а после просто хващаш лентата в горния край и оставяш да падне, като внимателно притискаш към стената, винаги отгоре надолу, така че да не останат малки въздушни балончета, които после трябва да криеш с картини, снимки и плакати. Но земното притегляне работи за теб и не ти трябва помощник, дори сам човек може да се справи. Да лепиш тапети на тавана обаче е съвсем друга бира. Спомням си как Ванката и Илиан, единият качен на стълба, другият на кухненски стол, ми крещят инструкции, а аз тичам или по-скоро се търкалям между тях, солидно бременна, и с един моп се опитвам да притисна тапета към тавана. Аз им свърших цялата работа, ама хайде, от мен да мине, нека си приписват заслугите. Та в онази квартира, някои биха я нарекли мизерна, но аз предпочитам да я помня като екзотична, посрещнахме първата си самостоятелна Коледа. Преди това винаги ходехме на гости у свекърва ми, която майстореше чудни сармички, пържолки, месеше ни пита и изобщо ни угощаваше с всичко друго, но не и постни ястия, още от Бъдни вечер та чак до Нова година. Но свекърва ми замина за Канада, емигрант на една прекрасна зряла възраст, а ние си останахме като сирачета на Коледа.

Може би вече ви стана ясно, че в онези времена не разполагахме и с кой знае какви средства за пищни всенародни увеселения. С едно дете и второ на път, в софийска квартира, Ванката на нова работа, аз – на хонорари… Не бяха времена на разкош, но твърдо бях решила, че Коледата ще е богата, цветна, вкусна и красива, както трябва да бъде всеки празник. И така, дадохме си половината заплати за подаръци (включително един огромен лазерен автомат за Теди, който той побърза да размени при първа възможност за играчка от шоколадово яйце), наредихме елхата, напазарувахме необходимите продукти и аз запретнах ръкави.

Не знам дали съм споменавала друг път, но моите бременности са истинско пиршество на плътта. Аз не просто напълнявам, не качвам „някое килце“, не ставам сладка, приятно заоблена матрона. Аз най-откровено се превръщам в слоница. Почти си удвоявам теглото, а докторите ахкат и охкат, че даже и ми пускат изследвания за диабет. Разберете, хора, не страдам от диабет. Страдам от апетит. Но кой ли те слуша… Въпреки килцата обаче търча палаво напред-назад. Вярно, че пуфтя повече от обикновено, а някой път и падам, но това е само докато свикна с новите си габарити. Та в онази миниатюрна кухня на въпросната квартира с тапетите по тавана се развилнях, точно като слон в стъкларски магазин, три дни преди Коледа да приготвям баклава.

Тук е мястото да уточня, че моят Теди, а и Ванката, пък и аз, да не забравяме и Илиан, всички бяхме (и още сме) от тъй наречените „сладокусници“. Вкъщи винаги е имало шкаф с лакомства. Обикновено гледам да е по-нависоко, за да не изкушава Теди, а после и братята му, освен това периодично му сменям мястото, но от деца е трудно да се скрие каквото и да било. Честно казано, понякога ми се иска да го скрия толкова добре, че и аз да не го намирам. Та въпросната баклава щеше да е основният коледен десерт, черешката на тортата и специалитетът на заведението, с който трябваше да изумя Пеев, да впечатля Илиан и най-вече да зарадвам Теди, моето първо и единствено по онова време синче. Рецептата за баклавата ми даде моята любима приятелка Мариелка. Доста сложна рецепта си беше, три дни се приготвяше пустата му баклава. На първия ден се нареждат корите с орехи и разтопено масло и се пече. Оставя се да престои. На втория ден се приготвя захарния сироп и се залива с него. Оставя се да престои още поне ден и чак на третия вече може да се консумира. Да ви е сладко.

Още докато нареждах корите в една огромна тава, Теди се завъртя покрай мен, привлечен от аромата на горещо масълце. После седна на диванчето и се вторачи във фурната, докато баклавата се печеше.

– Мамо, дай ми да опитам – ми се примоли горкият пощенливко.

– Не може, миличък, тя още не е готова, даже не е и сладка. Това е много специална баклава, която трябва да изчакаме, за да стане наистина вкусна. Потрай, няма да съжаляваш.

Покрих я с памучна кърпа, както си е по рецепта и я изкарах на терасата да изстива и да си чака втория етап.

На следващия ден приготвих сиропа. Ей, като замириса този захарен сироп, ама стана един гъст, уханен от ванилията и лимона, разкошен. Все едно цял живот баклави съм правила, такъв сироп докарах от първия път. Много доволна от успеха си, внесох огромната тава с корите, отдавна изстинала и изсъхнала, и внимателно я залях със сиропа. Теди пак се завъртя наоколо, но биде отпратен с обещанието, че още на другия ден, на Бъдни вечер, ще получи не едно, а цели две парчета баклава. Тъй като тавата доста натежа от сиропа, повиках Ванката да я изнесе на терасата, естествено отново грижливо покрита, този път вече с фолио.

На другата сутрин баклавата изглеждаше напълно готова за консумация, сиропът попи прекрасно, дори на студено се усещаше приятната миризма на орехи и масло, ванилия и лимон. Стана си като баклава за сладкарско шоу, изобщо не преувеличавам. Отгоре я украсих с накълцани орехчета и пак я покрих. Междувременно на няколко пъти хванах Теди да се навърта с хищен вид около нея и накрая го пратих на кино с Илиан, за да е далеч от изкушението.

Признавам си, че и аз, бременна и перманентно гладна, тайничко си мечтаех да пробвам поне едно парченце. Направо ми беше оживяла тази баклава на сърцето, но традицията си е традиция. Няма да се пипа преди Бъдни вечер, така се бях зарекла. И устоях.

Вече подреждах масата за официалната вечеря, когато от терасата се чу отчаян вик.

– Мероооооо!

Изскочих ужасена, че Пеев някак е съумял да падне от втория етаж, и заварих не по-малко страшна картина. Същински кулинарен апокалипсис.

Беше стъпил в баклавата.

Беше джвакнал с чехъл в моята прекрасна, възхитителна баклава, истински шедьовър на коледните вкусотии.

Моята мечтана и дългоочаквана, три дни приготвяна, просто съвършена баклава.

Баклавата, която горкото ми детенце обсаждаше упорито, изпълнено с трепетно очакване. Баклавата, която нямаше да опита, но сигурно щеше да сънува.

Във фолиото ясно личеше една огромна стъпка, в която бавно се процеждаше сиропът от смачканите и тъжни кори. Ококорих се срещу Пеев, онемяла от възмущение, а той с извинителен тон прошепна:

– Много съжалявам! Излязох да изпуша една цигара и съвсем я забравих тази баклава. Не може ли малко да я поизчистим?

В този миг Теди изскочи на терасата, видя катастрофата и нададе толкова пронизителен писък, че съседите наизскачаха по терасите да видят кой кого убива. Но убита беше само баклавата. И семейната Коледа, разбира се.

Седнахме около масата печални, оклюмали и нито вкусните сармички, нито пълнените чушки, нито боба, нито туршията, нито винцето, нито дори питката успяха да ни усмихнат. По едно време насред леденото мълчание, което Илиан се опитваше да разреди с нескопосни шеги, Пеев скокна и излезе без дума.

С Теди се спогледахме.

– Май не трябваше чак толкова да му се сърдим. – казах аз.

– Нали ще се върне? – попита нажаленото дете.

– Стига де, за една баклава… Пак ще си направим. – обади се Илиан утешително.

Обаче Пеев се върна. И то не сам, а придружен от… „ЦЯЛА ПОЛОВИН ТАВА“ баклава, както Теди я нарече, с грейнало от щастие лице. Мариелка спаси положението и семейната Коледа.

Оттогава май не съм правила баклава по нейната рецепта. Но тази Коледа мисля да направя. И хич няма да се безпокоя, ако някой стъпи в нея. Имам си достатъчно приятели, които ще разделят с нас една баклава, една Коледа и една усмивка. Защото все пак Коледа е за усмивката и обичта, нали така?

Е, и баклавата, разбира се. Закъде без нея?

1. Най-важното е да задоволите основните си потребности. Лично аз предпочитам гурме.
2. Грижете се винаги и на първо място за собствения си комфорт и спокойствие. Всичко останало не е ваша работа. Околните трябва да са благодарни, че изобщо съществувате.
3. Спете минимум 16 часа на ден. Всяка минута непрекарана в сън е изгубено време.
4. Не се влюбвайте в кучки. Не са ви на нивото.
5. Понякога и най-добрият мъжкар не може да си намери подходяща половинка. Тогава една мека възглавничка върши чудесна работа.
6. Избягвайте конфликтите. Особено с лекари, кучета и малки деца.
7. Кой ви излъга, че движението е здраве? Колкото по-мързелив, толкова по-щастлив.
8. Природата е прекрасна, когато я гледаш през прозореца. Иначе е цапаща, студена и изпълнена с диви животни и опасности.
9. За всекиго има място под слънцето. Моето е на дивана.
10. Личната хигиена не е без значение. Отделяйте поне час на ден за поддържане на козината.
11. Отбелязвайте присъствието си при всяка възможност. После винаги се намира някой да измие следите от котешка урина, но те не знаят, че разполагате с неизчерпаем източник. Упорствайте в начинанието си. Намирайте нови и интересни места – купичката за вода на кучето, завивката на спалнята, обувките, ваната, дамската чанта. Предизвикателствата осмислят деня.
12. Ценете всеки миг от живота си. Нищо, че имате цели девет.

Автор: Фройд (да не се бърка със Зигмунд)

Превод от персийски: Мария Пеева