Покрай абитуриентските балове един статус на фейсбук потребител бе споделен хиляди пъти и накрая гръмна като сензация в новинарските сайтове. Не вярвам някой да го е пропуснал, но за всеки случай ще поясня, че става дума за млада жена на име Весна Видева и постът й за изоставения абитуриент.

„Бал 24.05.2016г. Наблюдаваме момчето със светло – синия костюм. Чудех се дали да пиша, но съм доста огорчена и разочарована, затова реших да споделя какво се случи. Пред блока ни се „изсипа“ цял клас абитуриенти с луксозни коли, джипове, лимузини, коя от коя по-луксозна. Всичко беше хубаво, хората се забавляваха, брояха от 1 до 12 , абе всичко, както си му е реда. Заваля и се скрих под козирката на блока, целият клас вече беше в апартамента на съседката ми (тяхната класна), когато пристигна пеша закъснялото момче със светло – синият костюм.

Отворихме му входната врата, казахме му къде да се качи,той благодари и приключихме. Стана време да тръгват към хотела, излизат всички, качват си се по колите… и си заминават. Изпращам ги аз, като типичната клюкарка, и виждам отново момчето със синия костюм да ходи пеша по улицата надолу. Питам съседа ми, далече ли е паркирал човекът, който го кара, при което чувам отговор, който ме шашна, стъписа: “ Ами не, той е пеша, отива към метрото.“

Грабвам ключовете от колата и хукнах да го догоня. Намерих го, тъкмо щеше да пресича, почнах да бибиткам, отварям вратата, викам : „Влизай, днес си с мен!“ Момчето влезе притеснено. Тръгнахме и питам, защо не е помолил някой да го закара? „Ами питах ги, всички ми отказаха. В едната кола били само момичета, в другата класната, а другите ми казаха: „Бегай от тука бе, разкарай се!“ Недоумявам пак – как може да са толкова озлобени и егоистични, а той смирено ми отговаря – ами не можем да ги съдим, такива са, каквито са си и се усмихна.

За момент се замислих, как са го изпратили горките му родители, тихо, кротко, с метрото, без обичайното бибиткане, балони, броене… та той нямаше дори чадър. Добре, че спря да вали. Само защото момчето не се държеше като другите –  просташки, грубо, невъзпитано и защото беше свит, срамежлив и притеснителен, никой не го покани в колатя си. Та хвана ме яд на днешната младеж, как само го отбягваха… и какво, като е по-беден? Аз пък си му бях дама на бала и си го закарах до хотела!

През цялото време ми благодареше, миличкият. Колко заслепени са хората…

Спасихте от дъжда – вашите скъпи дрехи, прически, грим и обувки, но оставихте момчето да ходи пеша към метрото, валейки го дъжд, ходейки с наведена глава в един от уж най-щастливите му дни, неговият бал.“

Коя е Весна? Непознато за мен момиче, явно с добро сърце, чувствително, споделящо. Със сигурност се е зарадвала, че всички подкрепят постъпката й и поне за малко искат да станат по-добри и да са на нейното място, мястото на героя, а не в позицията на забравилите се абитуриенти, които отхвърлят скромния си съученик.

Харесвам Весна за доброто й сърце и откровеността й. И затова й съчувствам, че броени часове след като я посрещнаха с „осанна“, я изпратиха с „анатема“. Защото в крайна сметка се оказало, че историята била малко по-различна, получило се недоразумение, някой нещо недоразбрал и момчето е останало без транспорт. Коя ли история има само една страна? Винаги има оправдание, извинение, обяснение. Факт е, че едно момче е тръгнало пеш за бала си и една непозната жена го е спасила от дъжда и го е закарала. Оттам нататък обаче се оказва, че класни, съученици и родители са засегнати от статуса и Весна се чувства принудена да публикува извинение.

Публично се извинявам за неудобството което причиних на училището,класната, директорката, съучениците и техните родители с моят пост. Моля всички медии да изтрият поста ми, МОЛЯ ВИ! Момчето не е попитало всичките си съученици, грешката е изцяло моя. Бях под афект,огорчена, разочарована от това което чух от момчето и действах необмислено. Не съм искала да обидя никой, съжалявам, че един мой личен статус създаде толкова тревога и нарани хора, които обичам! Благодаря отново на всички които ми писаха и ме подкрепиха, но не заслужавам тази подкрепа! Моля, изтрийте поста ми от новинарските си сайтове и ме оставете да си остана скрита от света, както съм била и досега.

Но историята не свършва дотук. Споделянията продължават, само че този път потребителите са раздвоени. Част от тях са съпричастни с Весна и й обясняват, че няма ненаказано добро, а друга една не малка част я набеждават в популизъм, търсене на „лайкове“ и дори я обвиняват, че развалила бала на младежите.

Весна няма никаква вина, че предизвика такива крайни емоции. Може да е причинила неудобство на класни, съученици и родители, но това не е толкова лошо. Нека друг път си отварят очите и не са безразлични към случващото се около тях. Разбирам я много добре, защото преживях подобна ситуация, макар и в по-малък мащаб, преди време, когато подарих стария си телефон в една ФБ група. Всички го искаха, но след като го подарих, веднага се появиха  обвинения, че постът бил фалшив. Дори администраторката побесня, защото не избрах нея и ме изгони от групата под претекст, че съм подарила телефона на фалшив профил, който също е мой, тоест на себе си. С каква цел, така и не можах да разбера. Освен мен изгони и всички, които се опитаха да ме подкрепят. Та тези, които казват, че няма ненаказано добро, не са далеч от истината. Но пък в какъв свят ще живеем, ако позволим решенията ни да се ръководят от безразличието? Ако се спираме в желанието си да помогнем, защото някой ще приеме жеста ни за популизъм?

Весна, браво, момиче. По-важното е да си правиш добрите дела при всяка възможност. И да ги споделяш, защото доброто (както и злото) е заразно. Не се притеснявай, че винаги ще се намери кой да те изкритикува и кой да те оплюе. Да са живи и здрави в своя малък мнителен свят, щом го предпочитат. Ти си прави каквото знаеш и изобщо не се извинявай. Все ще има и кой да ти стисне ръката. Като мен, например.

Снимката е от профила на Весна, но е качена във всякакви сайтове, затова си позволих да я използвам.

Автор: Мария Пеева

Моята приятелка Светлана, която е топ наказателен адвокат, убийствена кулинарка и неуморима купонджийка, ми напомни една история. Отдавна се каня да я разкажа, явно моментът е дошъл. Ще копирам ФБ статуса си 26 май 2012 г.:

Ох, каква жестока вечер/нощ/почти сутрин… страхотно си прекарах, така не съм се забавлявала от години, Svetlana Georgieva, жалко, че към края спомените ми нещо се губят, надявам се да не сме танцували върху масата :))) Но мисля, че всичко започна от телешките опашки, те не просто бяха безобразно вкусни, те направо бяха еротични! Омагьосала си ги нещо. Обаче днес… днес ми е тежък ден :)))

Да поясня, че Светлана е човек, в който или веднага се влюбваш, или веднага намразваш. Тя не може да остави никого безразличен. Влага страст във всичко, което прави и заразява и околните. Зодия лъв, какво повече да обяснявам. Люси, съпругът й, е страхотен мъж, интелигентен, точен, чаровен, с невероятно чувство за хумор. Двамата с Иван като подхванат разговор, се чудим на кого по-напред да се смеем. Онази вечер ядохме уникалните й телешки опашки, пихме червено вино и не само, и си говорихме часове наред за деца, и за любов, и за политика (тук аз предимно мълчах), и за нещата от живота, и за нещата отвъд него. Хубаво е да имаш такива хора за приятели. Хора, с които можеш и да плачеш, и да се смееш. Както и да е, няколко седмици след въпросната вечер на телешките опашки, Светла и Люси заминаха на море и ни оставиха сладкото им кученце Пени да го гледаме две седмици. Пени е умопомрачителен бонбон, пухкав бял шпиц, с остри малки зъбки и опашка на кравайче. Помня как изяде розите на Иван (и той го помни). Един вид го подготви за опустошителното нашествие на хъскитата Чара и Алекса, за което тогава дори и не подозирахме. Но в тази история не става дума за кучета и рози, а за една телешка опашка…

И така, една сутрин, докато Пени все още ни гостуваше, ставам, тя скача върху мен с цялата обич, на която е способна. Върти опашка с бясна скорост, сякаш всеки миг ще се издигне като малък космат хеликоптер. Гледа ме с влажен поглед, връхлита ме от всички посоки и ми се радва, все едно през целия си кратък кучешки живот е мечтала точно за мен по пижама, рошава, с неизмити зъби и кисело настроение. Кучетата обичат да обичат, всеки кучкар ще ви го потвърди. Обаче за разлика от предишните сутрини, когато се възторгвах от това й посрещане, този път ми е едно такова чоглаво, неприсъщо, чак не мога да й се зарадвам. Все едно виждам света през мътен бежов филтър, всичко е изгубило цвета си. Правя си кафе, паля цигара. Кафето има метален вкус в устата ми, цигарата ми горчи. Нещо се случва с мен. Божичко, та аз ставам сутрин и първата ми мисъл е за кафе, няма как да ми гаднее толкова, ако не съм болна. Тежко болна. От нещо наистина сериозно. Влизам в интернет, пиша симптоми, намирам едни такива свирепи болежки, че даже не ми се говори за тях. Някъде след третата диагноза обаче се присещам как, когато забременях с Коко, първо си мислех, че съм болна от всевъзможни щуротии – като почнем от синдром на Тюрет и стигнем до мозъчен тумор – защото бях ужасно раздразнителна. Толкова бях избухлива, че веднъж на родителската среща на Теди се нахвърлих на учителката по физическо, която си позволи да се оплаче как момчетата си събули шортите в час в знак на протест, че не им дала да играят футбол. Ама така побеснях, че чак ми излезе пяна на устата и сълзи от очите, а тя избяга в ужас от стаята, след като не пропусна да заяви, че с такива родители, от децата може да се очаква всичко и пак леко се е разминала. И с оглед на предните ми бременни ексцесии, осени ме едно такова смътно съмнение, но с минимална правдоподобност, и просто го подминах.

Симптоматиката обаче продължи, а се появи и още един много показателен признак, така че в крайна сметка реших – отивам до аптеката и си взимам тестове за бременност – два броя. Първият ми каза голата истина, вторият не я опроверга. Без да губя време, звъня на Пеев и изстрелвам:

– Ванка, искам да седнеш някъде, защото трябва да ти кажа нещо важно. Бременна съм.

– Меро, днес не е 1 април.

– Ванка, знам, че не е първи април и съвсем сериозно ти казвам, че съм бременна.

Отсреща мълчание. Аз плахо:

– Ванка, там ли си?

– Тук съм, не съм избягал. Ама ти как разбра?

– Направих си тест.

– В интернет ли?

– НЕ, ИВАНЕ! Съвсем истински тест от аптеката. Два теста. Не ми говори глупости, а кажи какво ще правим сега.

– Е, то е ясно какво ще правим. Чакай да ти звънна след малко, че си изпуснах кафето. Ти хубаво ми каза да седна, ама…

Но това не е цялата история. Отивам на другия ден на доктор, в известна софийска клиника, при гинеколог с реноме, изключително любезен и внимателен възрастен господин, когото посещавам от години. Преглежда ме той и въздиша:

– Плодът е в седма седмица, но се опасявам, че е мъртъв. На този етап би трябвало вече да има сърдечна дейност.

Абе, вярно, не е планирана бременност, ама като чуе такова нещо човек, сърцето му се свива, подскача и застава някъде в гърлото, ни напред, ни назад.

– Сигурен ли сте, докторе?

– Да, но вие не се разстройвайте толкова. Все пак имате три деца, приемете го по-философски. Тук не мога да ви направя кюртаж, но незабавно трябва да отидете в болница, защото ако не се отстрани, може да предизвика много тежки усложнения, инфекция, дори сепсис.

Докторът е мил, загрижен и съпричастен, потупва ме по рамото съчувствено, връчва ми епикризата, в която черно на бяло пише мъртъв плод с препоръка за спешно прекратяване на бременността и аз излизам от лекарския кабинет, ни жива, ни умряла. Звъня на Пеев, не рева, ама ми е едно такова страшно и празно. Той дотичва веднага от работа, качва ме в колата, води ме в болницата, държи ме за ръка, усмихва се, ама гледам, че и на него му е адски криво. Няма значение колко деца има човек, всяко му е скъпо, даже и неродените. За доктора може да е плод, но за мен вече е човече. Как да го приема философски? Та влизаме ние в „Токуда“, отиваме на рецепцията на АГ, там чакат няколко бъдещи мамчета с прекрасни големи, кръгли кореми, а аз с моето гладко коремче заставам на рецепцията и пред всички обяснявам защо идвам по спешност. Мамчетата ме гледат съчувствено, както и момичето на рецепция, на бърза ръка ми отстъпват ред да вляза и попадам на първата свободна лекарка. Жената говори по телефона с някаква туристическа агенция, урежда си лятната почивка и само с ръка ми сочи да легна и почва да ме преглежда с ехографа. Говори си тя и ме натиска, а на мен ми се реве, защото ето, тази безочлива докторка си мисли за пътешествия, слънце и море, а на мен сега ще ми махнат бебето. Ако имах сили да говоря, може би щях да й спретна скандал, но нямам и само си гледам в тавана. А някъде издълбоко ме гризе съвестта, че ще изгубя това дете, преди да съм му се зарадвала истински.

Както и да е, лекарката приключи разговора и най-после ме погледна в очите:

– Много се извинявам, но беше спешно. Та вие по какъв повод всъщност?

– Ами, прати ме доктор едикойси за аборт.

– Аборт по желание ли?

– Не, всъщност се оказа, че плодът е мъртъв.

– Мъртъв ли е?

– Ами, така ми каза докторът. – показвам си листчето.

Лекарката му хвърли едно око, поръчка ме още малко, позяпа в монитора и заяви:

– Слушайте сега, ако искате аборт, си е ваше решение. Но плодът не е мъртъв, ето сърчицето работи. Съвсем нормално е развит за шеста гестационна седмица.

И обърна монитора към мен, а там едно мъничко бобено зрънце наистина пулсираше бързо, ритмично и извън всякакво съмнение – живо. Е, казвам ви, бликнаха ми едни сълзи от очите! Изкачах да приключи прегледа и скочих от леглото веднага, да не стане някоя грешка. Идваше ми да я разцелувам тази невнимателна, разсеяна, припряна докторица, която през целия преглед говореше по телефона, но си свърши работата както трябва.

През следващите месеци изкарах най-ужасната ми бременност. Имаше периоди, в които повръщах денонощно, имаше и по-леки, в които повръщах само в точно определени часове, като по режим. Отидохме на едно тъжно море, което прекарах затворена в стаята и ядях само обикновени бисквити и сухари. Алекс не беше лесно бебе, но слава богу, роди се жив и здрав. Много се чудех дали да не се разходя до доктора да го почерпя за „мъртвия плод“, но реших да не си тровя живота.

А когато казахме на Светлана и Люси, че съм бременна и кой е виновен за всичко това, Люси едва не падна от смях и заяви:

– Не знам как ще го кръстите това дете, но вече му знам индианското име. Телешка опашка!

Някой ден ще разкажа тази история на Алекс. Нека да стане поне на 12 обаче.

Идва лятото и с него сезонът на детските лагери. В собственото ми детство умирах да ходя на лагер, но майка ми упорито отказваше. Бях застрашена от твърде много опасности. Ако не наяве, то поне в нейната глава – като се почне от въшки, глисти, кучешка тения и се стигне до удавяне в язовира, изгубване в гората и разкъсване от мечка-стръвница. Но ние, единствените деца, при това късно родени, обикновено сме обречени да растем в саксия и с нетърпение да чакаме мига, когато ще се отскубнем и понесем по вятъра възможно най-далеч от прекалено безопасната домашна среда. Поради тази причина съм била само на два-три лагера, пусната с много уговорки, сълзи, молби и обещания. После дойде времето на бригадите, които слава богу, бяха задължителни и въпреки всичките предложения на майка ми да ми намери медицинска бележка, аз като една работлива и лоялна комсомолка, не пропусках нито една. Спомените ми от бригадите са ярки, весели и живи, докато от детските лагери са твърде смътни, макар и приятни. Общо-взето включват зелени поляни, дълги походи, организирани игри, тесни и някак боцкащи легла, тълпи момиченца, които си чуруликат за момчета, Сиси Кеч и дънки от Кореком. И лагерен огън, край който красив дългокос младеж свири на китара, а ние припяваме „Love me tender, love me sweet“. Силно подозирам обаче, че последното е сцена от някой филм и някак съм го вплела в детските си спомени.

Тъй като винаги съм си поставяла за цел да не си гледам децата по майчиния метод, моите момчета от най-ранна детска възраст са поощрявани да се записват на всевъзможни лагери. Според мен за децата е полезно и приятно да се отделят за седмица-две от родителите си и да бъдат самостоятелни, в нова и различна среда, където да учат и различни умения - от оцеляване в планината, през изкуства, езици, математика, езда на кон, та до сърф и дори кайтинг - лагери има всякакви! Но и деца има всякакви. Ако вашето дете за първи път тръгва на лагер, може би ще влезе в една от тези три категории, които срещнах аз.

1. Първородният и глезеният. Първо и единствено в онези времена внуче, Теди беше обгрижван от две баби, нетърпеливи да го грабнат за цяло лято, да му готвят любимите манджички и десертчета, да го водят на кино, разходки и екскурзии, да го оставят да прави каквото си иска денонощно. Плюс забавен и винаги усмихнат дядо, готов да стане конче, маймунка и самолет. За капак – прекомерно заети и работещи родители, които компенсират по всички възможни начини физическата си липса. Не е чудно, че при тези обстоятелства той категорично отказваше да ходи на лагер и предпочиташе да си седи цяло лято в Пловдив при бабите и дядо, с плейстейшъна и компютъра. Аз, обаче, с възпитателна цел упорито го записвах поне на два лагера всяко лято. И отново имаше уговорки, молби и обещания като в моето детство, но този път от страна на майката към детето. Всички лагери приключваха по един и същи начин – Теди вдигаше температура на третия ден и ние с татко му отивахме да си го приберем. Ако вашето хлапенце е от този тип, може би е по-добре да не го записвате на лагери - само ще си дадете парите на вятъра.
2. Изпълнителният и отговорният. С Косьо лагерите се случваха по съвсем различен начин. Още от предучилищна ходеше с огромно удоволствие на лагер. Първо с класа си, впоследствие и на математически лагер-школи, които не само са изключително полезни, но и се връщаше с огромен запас вицове за Чък Норис. Явно преподавателите-математици обичат този герой. Пратихме го преди година и на космическия лагер в Турция, от който се върна толкова въодушевен, че седмици наред говореше само за космоса и оттогава е решил, като порасне да работи в НАСА. Упорито отказва обаче да ходи на лагери, на които не е с познати деца или поне с деца, с които има общи интереси. Една забавна случка преди няколко години. Оказа се, че всички майки от класа искат синовете им да са в една стая с Косьо и дори се получава известно напрежение, защото в стая са само две-три легла. Веднъж попитах майката на негов съученик, защо всички искат Косьо, а тя ме погледна изумено: „Ама, ти не знаеш ли? Косьо подрежда не само своите дрехи, а и техните, следи да се преобличат и къпят редовно, да си лягат навреме и когато са с Косьо, винаги си връщат целия багаж.“ Е, заслугата не е моя, признавам си. Детето си е такова – стриктно. Ако вашето е от този тип, сте късметлии - ще ходи с удоволствие на лагери, ще се забавлява и като бонус ще връща целия си багаж.
3. Веселякът и разсеяният. Коко е идеалното дете за пращане на лагер. Той е готов да отиде навсякъде, в страната или чужбина, с познати или с напълно непознати деца, възрастта им изобщо не го притеснява, нито дали са момчета или момичета. Незабавно намира с всички общ език и забавления и никога от нищо не се оплаква. Единственият проблем при него е, че губи половината си вещи и спокойно може да изкара целия лагер с едни гащи и чорапи, изобщо не се сеща да се преоблече. Освен това раздава всичко, което евентуално някой си хареса от книгите, играчките и дрехите си. На един джудо лагер например му бях сложила флакон с пречистена морска вода да си пръска в нослето, ако се запуши. Оказа се, че от флакона си пръскали наред всички лагерници. После два-три месеца се борихме със сопол, който беше толкова бъкан с разнородна флора и фауна, че всеки миг очаквах да ми проговори. Въпреки това детето се забавлява и затова продължава да ходи на лагери всяко лято. Просто не слагам ценни вещи и скъпи дрехи в багажа, а вместо флакони, слагам ампулки с физиологичен разтвор за нослето и не пропускам да добавя списък с вещите, който да провери, като си прибира багажа. Естествено, списъкът на края е изгубен, така че нямайте големи очаквания :) 

Най-малкият ми Алекс още не ходи на лагер. Но с баща му нямаме търпение да тръгне. И ако има начин всички да са на лагер по едно и също време...

Моите родители са добри хора, скромни, възпитани, съвсем обикновени. Едно дете съм, дълго чакано и желано. В онова време методи като инвитро и инсеминация не били познати. Майка ми много страдала, че 9 години няма бебе, докато всичките й приятелки и сестри вече се радвали на рожбички. Можете да си представите радостта й, когато най-после съм се пръкнала на бял свят, малко преждевременно, миниатюрно кресливо човече, червено и сбръчкано като маймунче, грозновато и кекаво, но нейно.

Бях много обичано дете, в това не се и съмнявам. Но може би точно защото ме обича толкова, майка ми постоянно се опитваше да ме моделира по своя идеал за дъщеря и да ме превърне в някаква подобрена версия на себе си. Е, не й се получи, не успях да вляза в нейния шаблон. Интересно е, че имаше период, когато се опитвах да го направя, за да спечеля одобрението й, но слава богу, той бързо премина.

Реших да споделя с вас нещата, които най-много ме измъчваха в детството ми. Вече съм ги простила, но никога няма да ги забравя. Моля ви, помислете дали някои от тях не са практики в дома ви под каквато и да е форма. Ако е така, послушайте едно пораснало дете и ги прекратете навреме.

1. Цвете в саксия. Майка ми постоянно трепереше над мен от най-ранно детство. Списъкът с опасностите, които ме причакваха отвсякъде беше безброен. Да не тичам, защото ще се изпотя, ще настина и ще умра. Да не галя улични животни, защото ще хвана глисти, тения и бълхи и ще умра. Да не се катеря по огради, защото ще падна, ще се пребия и ще умра. Да не пия студена вода, защото ще хвана ангина, отит и менингит и ще умра. Това продължи и в пубертета ми, но вече не ме дебнеше смърт, а друга още по-голяма опасност. Да не се прибирам по тъмно, защото ще ме причакат и ще ме изнасилят. Да не излизам с момчета, защото ще ме отвлекат и изнасилят. Да не излизам с момичета, защото момчетата ще ни подлъжат, отвлекат и изнасилят. Да не ходя на дискотека, защото ще ме издебнат отвън и ще ме изнасилят. Да не ходя на екскурзия, защото ще ме напият, приспят и изнасилят. Изобщо всички момчета около мен искаха едно-единствено нещо и най-добре би било да си седя вкъщи или евентуално може би да стана монахиня. На всичкото отгоре, за да ме стресне малко повече, майка ми винаги подбираше възможно най-цветистите фрази. „И в никакъв случай не се качвай в кола с момчета, защото ще те разчекнат на някой кръстопът и ще те хвърлят в канавката.“ Да, неслучайно народът казва: Да не ти се случи това, което мисли майка ти. В резултат на отглеждането като цвете в саксия бях едно твърде изнежено и постоянно боледуващо дете. Но много бързо разбрах, че повечето изброени опасности са абсолютно нереалистични и вместо да се страхувам от тях, започнах да ги търся с пламенната любознателност на непълнолетна авантюристка. Прибирах всички улични котки, катерех се по всякакви дървета и огради, пробвах всевъзможни щуротии, излизах с най-лошите момчета, никой от които не ме пипна с пръст, скитосвах по улиците и при всеки удобен случай нарушавах забраните. Единственото, на което се научих, беше да крия от нея, да лъжа с най-невинен поглед и да не споделям абсолютно нищо. Споделях с баща ми, а когато тайните ми започнаха да стават прекалено женски, споделях само с приятелки.

2. Забележките. Майка ми винаги е била хубава и поддържана жена. Идеята й за красива дъщеря представляваше момиченце в розова рокля и прическа с бретон и две опашки с бели панделки. В момента, в който започнах да проявявам някакви собствени предпочитания към дрехите, се сблъсках със стена от негодувание и критики. Дънките ми бяха прекалено впити, полите ми – неприлични, блузките – къси. „Облякла си се като леко момиче.“ „Как ще раждаш деца с този гол кръст?“ „Защо ще носиш грим, ти си ученичка.“ „Кой ти разреши да си накъдриш косата? Утре отиваш да се подстрижеш.“ Един от най-ужасните ми детски спомени е как ме караше да ходя на училище с някакви отвратителни червеникаво-кафяви мокасини и упорито отказваше да ми купи маратонки, защото били „мъжки“. В наше време забележките звучат по друг начин. Онзи ден изтръпнах, като чух една майка да казва на дъщеря си в мола: „Докога ще се обличаш като парцал?“. Винаги, когато ми е на устата да смъмря момчетата ми, които упорито носят само кецове и спортни дрехи, си спомням за навъсеното лице на мама и колко отчаяно ми се искаше поне веднъж да чуя колко съм хубава. И ако вече съм изпуснала някоя реплика, започвам да мажа, за да компенсирам някак грешката си. Децата имат право на собствено мнение как да се обличат. И също така им е нужно одобрението ни, дори и да не разбираме днешната тийн мода.

3. Неодобрението към приятелките/приятелите. „Аз винаги съм си подбирала много грижливо с кого общувам. Всичките ми приятелки бяха отличнички и порядъчни момичета от добри семейства.“ Ей, от тази реплика ми идваше да си повърна малко в устата. „Мамо!“, душата ми би закрещяла, ако можеше да намери точните думи, „Аз самата съм отличничката и порядъчното момиче! Искам приятелите ми да не са такива! Искам да общувам с всякакви хора, и бунтари, и аутсайдери, и различни, и откачени. Искам да опозная света и да си намеря мястото в него. Не искам поръчкови приятелства, а спонтанни. Искам да ме наранят и аз да нараня, да ме отсеят и аз да отсея. Остави ме да дишам, за бога! Остави ме да сгреша и да си направя изводите сама.“ Иван и досега си спомня с усмивка как майка ми не го харесваше едно време и никак не ме даваше. Добре че не я послушах и се дадох сама.

4. И накрая, но не на последно място – снизхождението. Ясен спомен от детството ми – мама глади дрехи на кухненската маса, а аз се навъртам около нея и й разказвам случка от деня ми. Тя уж слуша, но в един миг се пресяга и сменя станцията на радиото. Тогава ми проблясва, че тя изобщо не ме чува, а просто кима с глава от време на време. Моите детски вълнения са прекалено скучни за нея и тя гледа на тях снизходително. Мисли си разни свои неща или предпочита да слуша Лили Иванова. Този модел се повтаря под всякакви форми. Например, споделям й някаква моя детска тайна (по времето, когато още се разкривах пред нея), а тя я разказва на лелите ми. Няма да забравя колко бях потресена, когато спомена съвсем между другото пред сестрите си, че цикълът ми е дошъл за първи път. Направо ми идваше да заровя глава в земята. В моята малка главица това беше огромно и съдбовно събитие, което тепърва трябва да осмислям и приемам, и не можех да разбера как може собствената ми майка да го принизи до нещо съвсем незначително, което се обсъжда между плетките и рецептите за сладкиши.

Не знам кой вариант е по-добър – да влезем в модела на родителските грешки или в старанието да ги избегнем, да допуснем нови. С годините осъзнавам, че в отглеждането на децата няма еднозначни решения. Няма формула, която да ти гарантира, че ще се справиш идеално и ще получиш желания резултат. Има опити, грешки, извинения и прошка, понякога обида, друг път благодарност. Може би най-важното е да разговаряме с децата си и да ги изслушваме. Да им разказваме за своето детство, вместо да ги назидаваме. Да търсим мнението им, да приемаме критиката им и да се опитваме да сме по-разбиращи, по-спокойни и търпеливи. Искрено вярвам, че когато обичаш децата си, дори и да сгрешиш, в крайна сметка нещата приключват добре. Както между мен и майка ми, с която след години намерихме път една към друга. Но трябваше и аз да стана майка, за да разбера как най-добрите намерения често водят към най-големите грешки. Неминуемо ги допускам и аз, макар и различни от нейните. Мога само да се надявам, че и на мен ще ми бъде простено някой ден. Едно е абсолютно сигурно. Въпреки всичките ни усилия децата ще пораснат и ще поемат по пътя си. А когато погледнат назад, винаги ще има за какво да ни винят. Но и за какво да ни обичат.

Цвети, психолог, поетеса, инженер, работеща мама и моя приятелка, ми прати този текст, за да ни напомни една важна житейска истина, която понякога забравяме в ежедневните грижи. Смисълът на майчинството не е да се изгубим в него, а да се намерим. Благодаря ти, Цвети!

Автор: Цветелина Чобанова

Чета прекрасните текстове на Мария и се смея от сърце. Животът с непрестанното му бързане става по-лек и го виждам от забавната му страна. Всъщност, животът наистина е забавен. Той е едно чудо, на което се радваме във всяка една минута, с всяко свое вдишване и издишване.
Едно от чудесата на живота е, че именно на нас жените, светът е дарил чудото на сътворението, на продължаването на живота. Ние жените сме СъТворци в тази вселена и това е неоспорим факт. Свещено е чудото на живота, свята е всяка жена, защото в нашите утроби се ражда живот и ние го продължаваме, дори понякога с риск за собствения си.
По никакъв начин не омаловажавам мъжете, разбира се, в тяхната роля на бащи, на тези които дават част от себе си, за да стане това чудо, но основният принос за мен е този на жената.
И може би именно тази отговорност, тази важна задача, тази гордост, която носим несъзнавано, ни прави толкова обвързани с аспекта – Майка. Майка – жената в чието тяло се заражда живота, която го пази в себе си 9 месеца до момента на раждането, жената която дава живот, без да мисли за себе си и без да се уплаши пред болката. Която бди над детето си, грижи се за това да е нахранено, нагушкано, да се чувства обичано, желано и в безопасност.
Не случайно майката е първия любовен обект на детето, та нали тя е неговият свят, тя е единственото, което то усеща, вижда, докосва. Детето не преживява себе си като отделен обект в първата една година, а липсата на майка му за неговата психика е равнозначно на смърт, на изоставяне. Не случайно връзката на тази първа любов, определя много от връзките в живота ни като големи. Майката е тази, която обича детето си безусловно, подкрепя го, окуражава го, пази го. Ако Мама ни е приела, обичала, грижила се е за нас, била е до нас в моментите когато сме били безпомощно бебе, то ние ще растем след това уверени, обичащи и сигурни в себе си и в другите.
За мен Майката е началото и края. Тя е не само конкретна фигура, тя е съвкупен образ, който свързвам с мека топлина, нежност, даване, любов, храна, защита, подкрепа, прегръдка, грижа, топла супа, вкусна торта, палачинки, приемане, безусловност.
Не случайно жените приемаме този аспект несъзнавано и даваме всичко това на нашите деца, на любимите ни хора, на животните, природата, даваме, даваме, даваме. Това е една от ролите, които приемаме и проявяваме с лекота, радост, желание и гордост. Тя е вътре в нас жените, тя е част от нас.
Но, искам да ви подсетя мили момичета, че ние имаме и много други аспекти в нас. Ние не сме само майки. В нас има съпруга, любима, дете, артист, писател, художник, лидер, редник, кокетка, приятелка, моден съветник, дизайнер, танцуваща, смееща се, забавляваща, управляваща и хиляди други лица, за които дори няма да се сетя сега докато пиша и едва ли ще успея да ги опиша.
Важно е да не забравяме, че Майката не е единственият аспект, който можем да проявим. Както твърди Юнг, психичното здраве на личността е когато изразяваме всичките й аспекти. Никой аспект не трябва да израства за сметка на другите.
Помислете дали не сте забравили някоя част от себе си, дали на всички давате свобода да бъдат видени, да бъдат изживени от вас, дали показвате на света и на себе си своята пъстрота и многоцветност.
Много майки осмислят живота си единствено чрез децата си. И един прекрасен ден разбират, че те са пораснали, имат свой собствен живот, тръгват по своя път и тогава на тяхно място остава една голяма празнина, която няма как да се запълни, защото някъде по пътя са забравили себе си. Да, ние жените даваме живот, раждаме своите деца, гордеем се с това, но не сме само това.
Не позволявайте да се изгубите в мечтата си за всеотдайната и съвършена майка. Не забравяйте, че ние сме тук, за да проявим най-доброто от себе си, ние сме на този свят, за да се грижим първо за себе си. Грижата, радостта, щастието струящо от една жена, обичаща и развиваща и реализираща себе си е нещо съкровено. А какво по-добро от това да дадем пример на своите деца какъв е смисъла на живота, какво представлява щастието, освен ние самите да им го покажем.
Всяка майка е щастлива, независимо дали го казва или показва, когато детето й е щастливо. Но и всяко дете се чувства прекрасно, когато вижда родителя си щастлив и грижещ се за себе си. Помислете, колко е различна да чуете майка си да се смее, да я видите да кокетничи, да бъде категорична, да се заявява и отстоява когато има нужда, да играе, да се забавлява, да се радва на моментите в живота си, да бъде различна, да бъде естествена.
Скъпи майки, във всяка от нас има по едно дете, което също има нужда от грижа. От грижата на самите вас като негови майки. Грижете се за него, давайте му пространство, позволявайте му да се изяви, бъдете грижовни към него, позволявайте си, обичайте се. Бъдете всичко, което искате. Пробвайте да бъдете такива каквито се виждате в мечтите си. Бъдете Майки на своите деца, но бъдете и всичко друго. Не забравяйте, че смисълът е в това да бъде цялостни, да бъдем различни, да живеем и да се радваме на живота.

Един прекрасен автор за нашите деца, но също така и за децата в нас. Ето нещо любимо, което винаги ме разплаква.

Как започват разделите
Мая Дългъчева

Първо тръгва мечето, на което
един ден му пада крачето,
а след него и двете кафяви очета –
стъкълца се оказват, зашити с кончета.
Няма кой вече твоите тайни да слуша,
няма кой в тъмнината до теб да се сгуши.
Първо тръгва мечето и с носа научаваш
колко пари за първи път да се прощаваш.
Ала още си елф, още пърхаш невинно
и сънуваш в сияйния мед на пчелина…
После баба, която садеше лалета
и те возеше в приказки с пъстра карета
изведнъж сам-сама е леха разцъфтяла –
спи в лалетата – мъничка, тиха и спряла
сред каретата, синя пътечка избрала…
В тази приказка баба не ще да те вземе –
тропаш с крак и се сърдиш на всички големи!
И с юмручета кратки ще строшиш гардероба –
две забрадки, догадки – това ли е “Сбогом”?
Върху хляба – свещичка мига с огънче слабо
и ти сочи – звездичка е станала баба.
Как ще става звездичка, без дори да помаха!?
Научаваш, че “Сбогом” е бодили в стомаха….
После някой приятел, ей така, те предава –
за броени стотинки плюс махленска слава…
И в минути броени онзи сняг в твойте вени
трупа, трупа, затрупва сто игри споделени…
Две светулки в окото – светлинки вкаменени,
се търкулват в тъмата, дето гъста извира,
спира плавното лято, топлинката ти спира.
И с чукчета звънливи – чук-чук! – пулсът забива
сто пирона лютиви в кръвта доверчива –
закована е вече – не бълбука, а тлее…
Научаваш – далече твойто детство живее.
И поемаш натам, дето ставаш голям.
А тогава – тогава любовта те предава.
Почва тъй, неусетно, не е никак конкретно –
разрешаваш задачи, но на филми не плачеш,
храбро скиташ из мрака, ала елфи не чакаш,
Дядо Коледа, ех – това старче лъжливо,
през комина обратно яко дим си отива –
научаваш: мечтата с кош пари се купува,
а съня на пчелата… Нека друг го сънува!
После – имаш усмивка, ама смях в нея няма.
После – имаш завивка, но не стига за двама.
После – мудни камили – се тътрузят неделите,
в тежки гърбици скрили тежестта на разделите.
И така си пустинен – с онемели пчелини…
И така си пораснал, че почти си угаснал.
Как започват разделите? Първо тръгва мечето…
А след него, невидимо, си отива детето.
А тогава… Тогава – я, отде те закача
едно тайно хлапенце, търпеливо юначе?
Под лъжичката шепне и блещука с лунички –
абе някак отнякъде те гъделичка!
Абе някак и някъде те очаква послушно,
а насън вместо Мечо идва то да те гушне.
И насън, вместо баба, то те вози с карета
до поляната с елфи, лазур и лалета…
Потърси, намери го – след последното дирене
научаваш: разделите свършват с намиране.

Мая Дългъчева е сред любимите ни съвременни български писатели и поети. Автор е на мюзикли, пиеси, над 100 детски песни, част от които намираме и в учебниците по музика, много книги за деца и стихосбирки. Една от най-прекрасните й творби е „Приказки от Оная гора“.

За моя голяма радост и изненада получих покана от „Моето бебе и аз“, любимото ми детско списание, да пиша за тях. За мен те са част от детството на моите хлапета, следя ги от самото начало и дори сме пращали снимки за конкурсите им. Когато редактор Янка Петкова ми писа, изобщо не знаеше, че се среща с истински фен. Благодаря ви, чудесно списание!

В юнския брой излезе първата ми публикация „Работим за спомени“. Ето част от нея:

Изумително е колко различно може да бъде запомнена една и съща преживелица. Когато седнем на вечеря, понякога се сещаме за някоя ситуация от близкото минало, и всички сме на различно мнение какво точно се е случило. Спомените на всеки минават през призмата на собствените му емоции. Веднъж си говорехме за една семейна почивка на море, на която валя безспирно, ако щете вярвайте, цели две седмици. Беше толкова гадно и студено, че нито един-единствен път не успяхме да влезем във водата. На всичкото отгоре бяхме наели едно доста скромно бунгало, потънало в гъста зеленина, което изглеждаше толкова романтично на снимките, но на живо се оказа… как да се изразя… така си представям колибата на някой сериен убиец – с тесни, неудобни легла с железни рамки, мръсни матраци със съмнителни петна по тях, масичка, застлана с изтъркана мушама, и огромни кървави петна от размазани комари по стените. Кракът на единия стол постоянно падаше и момчетата си умираха да си го подлагат един на друг, при което двама се заливаха от смях, третият ревеше, а ние с баща им крещяхме до бога. Та заприказвахме се за въпросната почивка и аз изохках:
– Кошмарно беше! Помня как на третия ден вече бяхме изцапали всички дебели дрехи и се наложи да си купуваме анцузи и суечъри от пазарчето в близкото село.
При което децата гракнаха в един глас:
– Излагаш се, мамо! Това беше най-яката почивка! Скъсахме се да играем карти, шах и монопол по цял ден! И ви РАЗБИХМЕ!
Излиза, че дори когато сме толкова далеч от съвършенството, децата пак са щастливи. Малко им трябва на тях – мама да се засмее, татко да ги похвали. И най-вече да сме всички заедно.
И сега, винаги когато се случи някоя щуротия, когато нещо не потръгне според очакванията и надеждите ни, се споглеждаме и се засмиваме: „Няма нищо, работим за спомени.“ Изработили сме им невероятни, неповторими спомени – как татко стъпи в новогодишната баклава, как лепихме тапети на тавана, как Коко повърна на главата на батко си, как веднъж забравихме да вземем Теди от училище, как ми размениха Косьо в родилния дом, само че аз веднага си го познах, как теглихме чоп, за да изберем името на Алекс, как кучето ни си осинови коте, как паднах и си разбих зъбите, бременна в петия месец, но спасихме бебето… десетки, стотици запечатани усмивки и сълзи. С Иван си имаме един принцип – не се плашим от нищо, което някой ден можем да разкажем със смях на семейната вечеря. Защото спомените са нашата най-голяма инвестиция в бъдещето. Всеки забавен гаф, всяка споделена радост, грижа, болка, всеки миг запечатан в съзнанието на децата ни остават в тях сега и завинаги. Те ще им вдъхват утеха в тежки моменти, ще връщат усмивката на лицата им и лекотата в сърцата им. Спомените са основата, върху която ще изградят дома на собствения си живот. Дай Боже да ги положим здрави и солидни, с малко смях, малко мъдрост и много любов.

Благодаря на „Моето бебе и аз“, че ме намериха. Аз съм ги намерила отдавна  Успех, мило списание! Обещавам да не издавам какво написах за юлския ви брой. Ще кажа само, че има деца, любов и още нещо.

За моя голяма радост и изненада получих покана от „Моето бебе и аз“, любимото ми детско списание, да пиша за тях. За мен те са част от детството на моите хлапета, следя ги от самото начало и дори сме пращали снимки за конкурсите им. Когато редактор Янка Петкова ми писа, изобщо не знаеше, че се среща с истински фен. Благодаря ви, чудесно списание!

В юнския брой излезе първата ми публикация „Работим за спомени“. Ето част от нея:

Изумително е колко различно може да бъде запомнена една и съща преживелица. Когато седнем на вечеря, понякога се сещаме за някоя ситуация от близкото минало, и всички сме на различно мнение какво точно се е случило. Спомените на всеки минават през призмата на собствените му емоции. Веднъж си говорехме за една семейна почивка на море, на която валя безспирно, ако щете вярвайте, цели две седмици. Беше толкова гадно и студено, че нито един-единствен път не успяхме да влезем във водата. На всичкото отгоре бяхме наели едно доста скромно бунгало, потънало в гъста зеленина, което изглеждаше толкова романтично на снимките, но на живо се оказа… как да се изразя… така си представям колибата на някой сериен убиец – с тесни, неудобни легла с железни рамки, мръсни матраци със съмнителни петна по тях, масичка, застлана с изтъркана мушама, и огромни кървави петна от размазани комари по стените. Кракът на единия стол постоянно падаше и момчетата си умираха да си го подлагат един на друг, при което двама се заливаха от смях, третият ревеше, а ние с баща им крещяхме до бога. Та заприказвахме се за въпросната почивка и аз изохках:
– Кошмарно беше! Помня как на третия ден вече бяхме изцапали всички дебели дрехи и се наложи да си купуваме анцузи и суечъри от пазарчето в близкото село.
При което децата гракнаха в един глас:
– Излагаш се, мамо! Това беше най-яката почивка! Скъсахме се да играем карти, шах и монопол по цял ден! И ви РАЗБИХМЕ!
Излиза, че дори когато сме толкова далеч от съвършенството, децата пак са щастливи. Малко им трябва на тях – мама да се засмее, татко да ги похвали. И най-вече да сме всички заедно.
И сега, винаги когато се случи някоя щуротия, когато нещо не потръгне според очакванията и надеждите ни, се споглеждаме и се засмиваме: „Няма нищо, работим за спомени.“ Изработили сме им невероятни, неповторими спомени – как татко стъпи в новогодишната баклава, как лепихме тапети на тавана, как Коко повърна на главата на батко си, как веднъж забравихме да вземем Теди от училище, как ми размениха Косьо в родилния дом, само че аз веднага си го познах, как теглихме чоп, за да изберем името на Алекс, как кучето ни си осинови коте, как паднах и си разбих зъбите, бременна в петия месец, но спасихме бебето… десетки, стотици запечатани усмивки и сълзи. С Иван си имаме един принцип – не се плашим от нищо, което някой ден можем да разкажем със смях на семейната вечеря. Защото спомените са нашата най-голяма инвестиция в бъдещето. Всеки забавен гаф, всяка споделена радост, грижа, болка, всеки миг запечатан в съзнанието на децата ни остават в тях сега и завинаги. Те ще им вдъхват утеха в тежки моменти, ще връщат усмивката на лицата им и лекотата в сърцата им. Спомените са основата, върху която ще изградят дома на собствения си живот. Дай Боже да ги положим здрави и солидни, с малко смях, малко мъдрост и много любов.

Благодаря на „Моето бебе и аз“, че ме намериха. Аз съм ги намерила отдавна  Успех, мило списание! Обещавам да не издавам какво написах за юлския ви брой. Ще кажа само, че има деца, любов и още нещо.