Автор: Мария Пеева

Преди много години, още с първото ни дете Ванката ми разви една теория, в която дълго време вярвах. Уж някъде чел колко полезно било за детето майка му да го приспива. Така се закрепвала силната връзка между майката и детето. Освен това адски несправедливо било един мъж цял ден да е на работа, а вечерта да се прибере, да се навечеря и вместо да си почива, да си гледа телевизия или да си чете, той да приспива дете. Затова по-добре аз да го приспя, а после да седнем двамата на спокойствие най-после и да се видим.

Всичко това нямаше да е сериозен проблем, ако децата ни бяха от лесно заспиващите. Забележете, че не говоря за бебета, а за деца на възраст над две-три годинки. Вече твърде големи да ги приспиш като бебенце, и твърде малки да си легнат уморени от училище и да захъркат за три секунди. Как протича обикновено приспиването на тригодишния Алекс? Ами, то си е цял свещен ритуал, в който той е жрецът, а аз – жертвата. Първо се къпем, тоест аз къпя него, той къпе мен, както съм с дрехите, мие банята и обилно полива котето и кучето, ако имат нещастието да влязат. Следва кратък спор за пижамата. Обикновено се търси тази, която точно в момента е за пране. После мием зъбите, което нерядко води до смяна на пижамата и нов кратък спор, който винаги губя и не знам защо изобщо си правя труда. После четем или разказваме приказка. После още веднъж я преговаряме. В добрите вечери приключваме до три пъти. В тежките се стига и до пет. Последните прочити ги попретупвам и прескачам страници или незначителни сюжетни обрати. Номер, който минава до към четиригодишна възраст. После лампата се загася, но краят е още далеч. Алекс се присеща, че е жаден. Пием водичка. Ако не одобрим чашата, търсим такава, която харесваме. Поне веднъж седмично разливаме чашата и се налага да сменяме чаршафи. После коментираме още малко приказката. После Алекс иска да пишка отново. После пак пие водичка. Има периоди, в които пеем. Веднъж бях преброила, че знам трийсет отделни детски песнички. От всички по един куплет, който повтарям до безкрай по желание на клиента. По някое време от толкова приказки и пеене, вече се унасям. Той ми скача на главата, аз се събуждам и му се скарвам. Най-накрая Алекс заспива, а аз в зависимост от степента на изнервяне, или съм гузна, че съм му се скарала, или се проклинам, че не съм го направила по-рано, за да си спестя всичките усилия. След което заспивам и аз, или чета книга, или отивам да си прибирам Пеев, който също вече е заспал, уморен да ме чака.

Истината е, че вечерите на родителите на малки деца не са най-забавното нещо на света. Тъй като ни се намират и батковци, периодично пробваме някой от тях да го приспива. Обикновено ни струва скъпо. Последният пазарлък, който водихме с Косьо беше следният:

– Косьо, защо не пробваш да приспиш Алекс тази вечер, за да гледаме едно филмче с мама?

– Ох… И аз какво ще получа?

– Пет лева добре ли ти звучат?

– Абе, татко, на толкова отчаян ли ти приличам?

Съвсем сериозно сме обсъждали с Пеев дали да не потърсим бавачка, която да няма никакви други ангажименти освен да дойде вечерта и да приспи Алекс. Представям си как би изглеждала подобна обява:

Търся дама за успокояване и приспиване на енергичен младеж. Ангажиментът е само вечерен.

Дори да се намери някоя кандидатка, не съм сигурна, че бих я одобрила.

Тази вечер тъй като имам цял куп нови книги, които не успявам да отворя, помолих Пеев по изключение да приспи Алекс. Той оказа твърд отпор и пак ми обясни как в интернет чел наскоро за ползата от майчината ласка преди лягане.

А щом го пише в интернет, е истина, нали?

Добре, Пеевче, този път сам влезе в капана. Ето какво пише вече в интернет, черно на бяло (нищо, че е в блога на собствената ти съпруга, все пак е интернет, нали?)

Скъпи татковци, за вас е изключително полезно да си приспивате децата. Така връзката между вас укрепва и се затвърждава. Освен това успявате да се наспите добре, за да можете да работите пълноценно на следващия ден. А мама се забавлява и си почива истински. И току-виж после не я боли глава. :)

Лека нощ!

 

Може би ще ви харесат още:

9 мита за съня на бебето 

Светът на бащите 

Помощ! Детето не спи!

 

Яна, приятелката на Теди ме подпитва за раждането. Младо момиче, любопитно й е. И аз едно време си умирах да разпитвам. Чували ли сте как момчетата от моето поколение говорят за казармата? Със смесени чувства на гордост и облекчение. Гордост, че са оцелели и облекчение, че е приключило веднъж завинаги. Точно по същия начин ние жените разказваме за раждането. Е, точно си отварям устата и ми хрумва, че може да я изплаша. Преглъщам и лаконично приключвам темата с едно изречение:

– Не е толкова страшно, колкото изглежда.

Теодор се обажда:

– Да бе, да, не е страшно. Като не е страшно, защо всеки път оставяш прощални писма?

Яна ме гледа въпросително.

Вярно е, мило момиче. Преди всяко раждане пиша по едно малко писъмце на Ванката и момчетата, на всекиго отделно. Ей така, за всеки случай. Да си имат последна дума от мен, ако нещо се случи. Неслучайно казват старите жени, че родилката е с единия крак в гроба. Не ни е дадено да си раждаме лесно децата. Да, естествено е, природно е, всички го правят. Но да умреш също е естествено и природно. И също всички го правят. Колкото и да е естествено, това не го прави по-леко. Нито по-безопасно. А как боли, господи, как боли… Като раждах Теди, помня четири часа болки, болки. Не си го представяй като по филмите. Да си легнеш в белите чаршафи и около теб се суетят акушерки, лекари, мъжът ти те снима с камерата и диша дълбоко с теб. Не е така. Кърваво е, унизително е. Може да повърнеш от напъни. Може и да се напишкаш или друго. Страшно е. Място не можеш да си намериш от болки и ставаш, обикаляш из залата. Ако някой ти даде добър съвет, слушаш и опитваш, дано свърши по-бързо. На мен ми казаха да клякам при всяка контракция, за да се получи бързо разкритие. И аз кляках. С 90-те си килограма и огромния корем, с раздърпаната нощница, която ми дадоха от болницата, хващах се за рамката на леглото и кляках. Сигурно хиляди клека съм направила. Вдигаш нощницата до кръста да не я намокриш още повече и клякаш. Исках да пищя, но не смеех. Стискам зъби, гърлото ми се стегнало, от унижение, от болка, от страх. По едно време вече в повече ми дойде и питам акушерката: (учтива, аз винаги съм учтива)

– Извинявайте, но моля ви се да ми кажете още много ли остава?

А жената се нагледала на такива като мен и ми се смее насреща:

– Ти сама ще разбереш колко. Когато толкова те заболи, че вече мислиш, че умираш… значи малко остава.

Права беше. А знаеш ли какво ми каза на другия ден? Че било леко раждане.

Яна е пребледняла.

– И ти как се нави после още три пъти?

Този въпрос вече е лесен. Какво да й кажа освен истината?

От любов, момиче, от любов. Писах си прощалните писма и отивах като осъдена в болницата. И си поплаквах в стаята преди всяко раждане. Тайничко, да не ми се смеят сестрите, че нали уж съм опитна родилка. Плача и се моля всичко да е наред. Най-напред с бебето, че докато не го видиш, сърцето ти е свито на топка. И ако може, и аз да съм жива и здрава, за да си го отгледам, и него, и другите.

Всичко е от любов, момиче. От любов сме съгласни да се подуем, да се обезобразим, да се разкъсаме, да ни нарежат и закърпят. Ако се наложи и да умрем. От любов жените са готови на всичко. И ако не могат да родят, земята ще изровят, но ще си имат свое детенце и ще си го отгледат. Само от любов. Защото любовта е по-силна от инстинкта ни да оцелеем. Да, страшно е раждането, и грозно, и опасно. И също така е естествено и красиво, и велико. По-силно е от живота. По-силно е и от смъртта. А после лошото го забравяш. Само любовта остава.

Яна ме гледа онемяла, а очите й са пълни със сълзи като моите. Разбрала ме е.

Тежка възраст е пубертетът, спор няма. Като сравнявам обаче преживяното през моя пубертет и преживяното през пубертета на големия ми син, бих казала, че тази възраст е далеч по-тежка за родителя, отколкото за детето. Не знам грехове ли изкупваме, уроци ли учим, но да си майка на тийнейджър е много по-трудно отколкото да си тийнейджър.

Ясно ми е, деца, че хормоните ви бушуват, че не се харесвате, не сте сигурни дали другите ви харесват и не знаете на кой свят сте. Сякаш се мятате в копринената примка на детството като какавида, която се опитва да изскочи от пашкула. И дори не сте сигурни дали от вас ще излезе пеперуда или ще си останете грозен червей. Но трябва да знаете, че не сте сами в терзанията си. Родителите ви ги преживяват с вас и израстват с вас. Пубертетът е почти като раждането. Детето се бори да излезе на бял свят и да си поеме дъх. Майката се разкъсва, за да му помогне. И също като неопитна родилка понякога повече пречи, отколкото помага.

Като майка на пубер имам два случая, когато грозно излъгах сина си. И двата пъти си мислех, че е за добро, но и за двата сега си спомням с неудобство. Ако се върна назад, няма да прибегна до лъжа повторно, ще потърся друго решение. Но тогава ми се стори единствен вариант. Човек се учи постоянно, най-вече от опита си. Ще споделя моите грешки, пък вие по-добре не ги повтаряйте.

Първият случай, когато излъгахме Теди, беше в пети клас, съвсем в началото на пубертета. Тогава той изведнъж реши, че не иска да ходи на училище. И до днес не знам каква беше причината, детето винаги изтъкваше различна. В началото казваше, че не иска да ходи, защото имат нова класна. После го болеше корем. Направихме всякакви изследвания, оказа се напълно здрав. Водехме го до училище, той оставаше час-два и просто се прибираше вкъщи. Малко преди това се роди братчето му и предполагам, че е преживял период на вътрешна съпротива срещу новия член на семейството. Но не потърсихме психолог, изобщо не ни хрумна. По онова време в България не беше толкова честа практика. Стигнахме дотам да повикам дядо му от Пловдив да виси по цял ден пред училището и да убеждава Теди да си изкара до края часовете. Тогава осъзнах, че проблемът е ужасно сериозен. Семейният съвет измисли „решение“ – да го заплашим с ТВУ. За по-младите обяснявам – ТВУ е трудово-възпитателно училище. Нещо като затвор за малолетни, в който едно време пращаха деца с тежки криминални прояви, извършили кражби, побои, убийства, изнасилвания. Такава институция вече не съществуваше по времето на Теди, но ние цветно му обяснихме какво представлява. И не само че го заплашихме горкото ми момче, ами разиграхме и сложна схема – включихме класната, защото решихме, че на нас няма да се върже. Та жената го извика на сериозен разговор и му обясни, че ако не прекрати бягствата, ще бъде изпратен в ТВУ и дори мама и татко не могат да го спасят. Естествено, схемата подейства безотказно. Чак след години си дадох сметка, че той е преживявал тежка емоционална криза, а ние вместо да му помогнем да я преодолее, един вид просто сме му ударили шамар зад врата и сме го вкарали в пътя. Може би щяхме да имаме много по-малко драми впоследствие, ако още в онзи момент бяхме потърсили адекватна помощ и смислено решение.

Вторият случай, слава богу, е малко по-забавен. Теди на 16 години, отказва да отиде с нас на тридневна почивка. Оставяме го вкъщи с твърдата уговорка, че няма да прави купони. Детето дава мъжка дума и ние спокойни заминаваме с двамата му по-малки братя.

Прибираме се след три дни и още от вратата забелязвам, че нещо не е наред. Първо, миризмата е някак чужда и странна. Къщата уж подредена, но не съвсем както съм я оставила. В шкафа и хладилника няма нищо, ама нищичко, дори пакет с брашно, захар, боб, нито едно яйце. Чак пък толкова да си е готвил? Почнах да прибирам багажа, и с ужас открих в гардероба смачкани банани между дрехите. Извикахме го Теодор на разпит, брей, нищо не признава, мълчи. Не знам откъде му хрумна на Иван идеята да му каже съвсем сериозно:

– Виж какво, Теди, досега не сме ти споменавали, но в цялата къща има скрити камери, отдавна сме ги монтирали за крадци. Така че най-добре си признай какво е ставало тук, да не преглеждам записите.

Ей, това дете взе, че се върза и подскочи като ужилен:

– Татко, моля те, всичко ще ти кажа, само не ги гледай! Обещай ми, татко!

Моли се, чак със сълзи на очите. И е имало защо. Като сме заминали, Теди споменал на един приятел, че е сам вкъщи, да дойде да гледат някой филм. Приятелят му казал на двама, те казали на още двама и се събрали вкъщи една банда от двайсетина хлапета. Изпили всичкия наличен алкохол и допълнили бутилките с вода. Изяли каквото има в хладилника и шкафовете, а с останалото замервали случайни минувачи по улицата. Вдигали адска врява, чак съседите повикали полиция в малките часове. Повръщали из цялата къща. Намазали с паста всички детски играчки, мерили ми сутиените (ей затова побеснях, казвам ви), намушкали банани из гардеробите. Не смея да мисля какви други щуротии са вършили, щом Теди не искаше да гледаме записите от несъществуващите камери. Но подобни купони винаги излизат от контрол. Така че или слагайте камери наистина, или не оставяйте детето само вкъщи. Или го възпитайте да е разумно и отговорно от ранна възраст, както се опитвам сега да направя с по-малките му братя.

Да, децата лъжат много в пубертета. Но ето че и родителите лъжат. И после си дават сметка, че не са били прави.

Лъжата не решава проблемите, независимо дали я изговарят децата, или родителите. Не мога да върна времето назад, но поне съм си направила изводите и няма да повтарям стари грешки. А децата ни ще пораснат и ще се измъкнат от пашкула като прекрасни пеперуди. Дано замахът на крилете им да промени света.

Всички сме ходили на детски рождени дни. Но били ли сте на кучешки?
Място на провеждане – кварталния кучкарник
Торта – кучешка – по специална рецепта с пача (има я по-долу)
Гости – роднините на Чара от фамилиите с гръмки имена Golden Nicol, Wolf Charm и Sindarin, както и няколко кандидати за лапата й с принадлежащите им стопани.
Аниматори – всички присъстващи
Озвучаване – вой, скимтене, писъци, смях и рев, както и музика и пукане на балони от детския рожден ден, който се провеждаше наблизо

Доброто куче Чара и красивата й сестра Алекса навършиха две години тази седмица. Тъй като и двете навлизат в дебютантска възраст, им спретнахме един грандиозен кучешки рожден ден. Редно си е – да ги представим в обществото на хъскитата и да се съберем с родата.
Главен организатор на събитието беше Евгени, собственик на тяхната баба Лара, великолепна 8-годишна кучица, която си тежи на мястото, но изпитва неистов ужас от балони и гръмотевици. Евгени, Ванката и Теди оглеждаха строго ергените и следяха зорко Чарето и Лекси да се държат благоприлично. Може да са кучици, ама няма да са кучки.
Тортата на Чара и Алекса приготви Вера, съпруга на Евгени, майка на четири деца също като Мама Нинджа и кучкарка от над двайсетина години. Предоставям ви рецептата с нейно позволение, за да зарадвате и вашите домашни любимци.
Кучешка торта
Продукти:
3 свински крачета и 2 уши
1 ч.ч. ориз
Малко грах и моркови
Свинските крака и уши се сваряват добре в тенджера с вода (най-бързо става в тенджера под налягане). Краката се обезкостяват, всичко се нарязва на ситно и се връща в бульона. Изчаква се да заври отново и се прибавя оризът и цветните зеленчуци. Когато оризът е сварен, се отцежда излишната вода и готовата смес се излива във форма за торта или тавичка. След като изстине, се слага в хладилника, за да се желира. Добре е да се приготви на деня преди празника
Имахме си и още една много специална торта във формата на кучешка муцунка. Подарък от развъдник Голдън Никол, откъдето са бабата на Чара и Алекса – великолепната Лара, дядо Джак и татко Били. Чара и Алекса получиха още куп подаръци – кокали и кучешки бисквитки. А нашата приятелка Гери съжали, че не е донесла и някой чорап за Чарето. Щеше да му се зарадва. Хъскитата са особена порода. Повече са вълци отколкото кучета. Ако питате обаче моя Алекс, той ще ви каже, че Чарето е неговото конче. Дава му да я яха, тегли му количките и пасе трева – как да не е конче? Но колкото е дружелюбна и обичлива с децата, толкова е нетърпима към кучета. Май единствените, с които се разбира добре, са другите хъскита. Алекса общува по-добре от нея с различни породи, но и тя предпочита компанията на хъскита. И макар че на рождения ден бяха все хъскита, и предимно роднини, все пак имаше произшествия. Няма начин, кучетата задължително трябва да установят превъзходство и строга йерархия в глутницата. След няколко кратки, но ожесточени схватки, финиширахме само с четири ухапани кучета и трима ухапани стопани. Но никой на никого не се разсърди, нито четирикраките, нито двуногите. Това кучкарите сме хубави хора, да знаете. ? След рождения ден Теди и Яна си отведоха Алекса у дома, а Чарето се прибра вкъщи, тегли един език на Фройд, който имаше ужасно обиден вид, че не са го поканили на рождения ден (от него щеше да стане чудесно предястие за скъпите й роднини). А после си легна, навири краката и заспа. Не е лесно да си дебютантка. Сигурно ще си помислите: На тези хора малко ли са им децата, че и на кучетата си правят рождените дни? Ами, какво да ви кажа… Колкото повече, толкова повече. Нека да е весело.

Не знам дали тази дума е влязла в българския речник официално, но ще я срещнете във всички статии за бебешкия пубертет. Тантрум е онова кошмарно състояние, когато детето крещи, реве, пищи, размахва юмруци, а някои особено проклети индивиди лягат на земята и се тръшкат. Или както батко му казва: „Когато Алекс влезе в режим „Сатана“.

Как се справяме с тантрумите? Има една вълшебна дума, при която детето веднага млъква, кротва се, тантрумът преминава за миг като лятна гръмотевична буря. Ако я знаете, ми я кажете, аз още не съм я отгатнала. Затова прибягвам до по-сложни методи.

Най-бързият начин да успокоите детето, е да му дадете това, което иска. Обикновено причината да избухне е, че иска нещо ВЕДНАГА! Децата нямат усещане за време. Колкото и да му обяснявате, че ще стане след малко или утре, то разбира само, че не е СЕГА. Затова ако е нещо, което можете да му дадете веднага, няма смисъл да се опитвате да го възпитавате на търпение. Ще трябва да почакате да порасне за тази цел. Сега единственият, който се възпитава на търпение е… мама.

Затова ако е нещо елементарно – вода, играчка, мляко, сок, любимата тениска (тази сутрин Алекс изригна заради нея), просто му го дайте и проблемът се приключва. Спомням си, като бях младо мамче, веднъж Теди ми направи тантрум за едно шоколадово яйце в магазина. Аз му го купих, за да не реве, след което „възпитателно“ го изхвърлих в кофата отвън. Груба грешка! Не правете това у дома! Ако детето иска нещо, което можете да му дадете, дайте му го. Това не означава, че вие сте слабохарактерна или детето ви е „надвило“, така че не го мислете много.

Има случаи обаче, когато няма как да му дадете това, което иска. Какво правим тогава? Ето няколко метода, които прилагам при нас. Ако ги използвате често, се „изтъркват“ и вече не работят. Така че редувайте, пробвайте и други варианти, импровизирайте и не забравяйте да споделите и с мен! Ето как процедирам аз:

• Отклоняване на вниманието. Това се прави и при възпитанието на кучета. (Не знам за маймуните, но понякога ми се струва, че има голяма вероятност да сме произлезли от кучетата). Пример – Алекс реве за чужда играчка на площадката. Отклонявам му вниманието с нещо по-интересно. Тук обаче слагам една скоба – ако се опитате да го привлечете с негова собствена играчка, която му е омръзнала, няма да се получи. Най-добре работи, ако му посочите нещо интересно, което сте намерили в храстчето (само внимавайте какво намирате, че някои находки в храстите не са много приятни), пъстра буболечка, самолет в небето, играчка на друго детенце, красиво камъче. Хващате го за ръчичка и казвате със спокоен, заинтригуван тон: „Алекс/Коко/Тони, само ела да видиш какво интересно нещо някой е скрил зад пейката/дървото/пързалката.“ Винаги започвайте с името му, то приковава вниманието и за миг го разсейва от истерията.

• Сделка. Предлагате на детето нещо, което много обича, но рядко му позволявате. Пример, чакате пред лекарски кабинет, детето почва да нервничи. Всеки миг ще направи сцена. Ако нямате под ръка някакви интересни книжки, лист и моливи и тн, дайте му нещо, което рядко получава – аз давам на Алекс телефона ми. Това ще го успокои и ще му отвлече вниманието за известно време. Или пък в магазина крещи, докато пазарувате, тръшка се за нещо забранено, хвърля продукти по земята. Предложете му друго, което обича. Важно за сделката обаче е, че размяната трябва да стане веднага. Както вече казахме, при малките деца обещанията не работят.

• Избор. Това е последната мода при нас и работи много добре. Алекс вечер отказва да влезе в банята да го изкъпя и ако се опитам да го вкарам насила, почва да крещи, да размахва ръце и крака във всички посоки, просто кошмар. Но напоследък процедирам така. Вместо да му кажа: „Алекс, хайде да се къпем“, питам: „Кой иска да се къпе?“ И той скача веднага: „Аз!“ Не знам докога ще работи, но в момента ме спасява.

• Подражание. Алекс реве и ми крещи насреща. Опитвам се да го успокоя, да му обясня, да го убедя. Не става. Изведнъж заемам неговата поза и крещя и рева и аз срещу него. Повтарям същите думи. Детето трябва много ясно да види, че го имитирам. Ще видите как от изумление веднага се успокоява и ви зяпва. Може да изкрещи още веднъж или два пъти, само за да види дали наистина го имитирате. Повторете. Обикновено се разсмива. После вече може да се говори по-спокойно с него и да се измисли как да се реши проблема, предизвикал кризата.

И два метода, които не работят:

• Прегръдка. При моите деца не действа. Когато са в това състояние и се опитам да ги гушна, най-много да получа някой шамар. Действа единствено в комбинация с отклоняването на внимание. Примерно Алекс реве за играчка на батковците, която не му дават, казвам: „Ела сега да видим какво интересно нещо има в шкафа“ и тогава вече мога да го гушна, без да мята ръце и крака и да ме блъска.

• Плесница. Обикновено влошава положението. Случвало се е да ги плясна, но не виждам да има ефект. Правя го по-скоро, защото аз съм си изпуснала нервите. И после ми е гузно и се чувствам зле. Детето не се успокоява, а плесницата няма да успокои и вашите нерви. Избягвайте този метод. Когато големите ми момчета се подгонят и видя, че нещата тръгват на зле, понякога ги замерям с чехли, но това е друга работа. Обикновено се разсмиват и кавгата се обръща на шега.

Много е лесно да се каже и не е толкова лесно да се приложи, но най-важното е да запазим спокойствие. Детето се гневи, защото наистина желае нещо, а отказът ви го наранява и обижда. На вас може да ви изглежда каприз, но за него е едва ли не въпрос на живот и смърт. То не разбира вашите мотиви и е твърде малко да му ги обясните. С времето ще почне да се вслушва, когато му говорите, и само след няколко години тези изблици ще престанат. Преодолейте сцената, прегърнете го и му се усмихнете. Макар и през зъби. Все пак след режим „Сатана“ винаги идва режим „Ангелче“.

Вече ме обвиниха, че работя за Фармацевтичната мафия! Хора, за бога! Та аз нямам дори една реклама на мазило срещу разширени вени и крем за гъбички! Мама Нинджа не е комерсиален блог и никога няма да бъде. Моята работа е да превеждам филми и няма нищо общо с фармацията. През живота си не съм превела дори едно упътване за лекарство за някоя фармацевтична компания. Никой от семейството ми не работи в такава и няма бизнес свързан с фармацията. Най-близкият ми контакт с фармацевтиката е когато вляза в аптека. И той никога не е изгоден за мен.

Защо тогава си направих труда да превеждам „Скъпи родители, лъжат ви“?

Темата за ваксините е противоречива и предизвиква много спорове. От друга страна здравето на децата е приоритет на всеки родител. Признавам си, че се колебаех дали да навлизам в тези дълбоки води. В крайна сметка реших, че не бива да избягвам толкова важен въпрос, само защото има риск да подразня някого. За сметка на това ще съм полезна за друг.

Когато преди повече от десет години за първи път се заинтересувах от ваксините, имаше много малко статии по този въпрос, особено на български. Дори и сега информацията за ваксините е оскъдна, за сметка на информацията против тях. Мисля, че ще е в полза на пациентите, ако българските педиатри отделят повече време за популяризация на необходимостта от ваксиниране в статии, написани на разбираем език, но подплатени с научни факти.

Ето как виждам ситуацията в България. Повечето родители си ваксинират децата, защото е задължително и защото имат доверие на лекаря си. Част от тях го правят с вътрешното убеждение, че е изключително важна превенция. Не са малко и онези, които се опасяват, че могат да му навредят. Седмици след ваксинирането те го наблюдават и търсят странични ефекти. Малцинство са родителите, които твърдо отказват да ваксинират децата си, защото са убедени, че е вредно. Нямам представителна извадка да потвърдя заключенията си и точни цифри. Съдя по кръга си от приятели и познати, които определено е доста широк. Сякаш най-много са родителите, които ваксинират децата си, но с „едно наум“. Точно към тях се обръщам.

Сигурно ще се учудите, но за първи път чух, че ваксината може да навреди не от форумите, а от педиатъра си. Вторият ми син влезе в болница с тежък бронхиолит преди да навърши два месеца. Наложи се да забавим имунизациите. Когато дойде време за ДТК ваксината, лекарят ни препоръча консултация с пулмолог, за да прецени специалист дали да ни ваксинира за ДТК или само за ДТ. Преди това не бях чувала изобщо, че има случаи, когато това се налага. Пулмологът категорично беше против да слагаме коклюшна ваксина предвид състоянието на детето и ни поставиха само ДТ. Тоест, моят син не се разболя от коклюш, не защото е ваксиниран, а защото бе предпазен от „стадния имунитет„.

Когато дойде време за ваксиниране на третия ми син, темата „за“ и „против“ ваксините бе изключително актуална във форум бг мама. След като изчетох няколко потресаващи истории за тежки увреждания на дечица, бях на косъм да вляза в матрицата на конспиративните теории. Но никой мислещ човек не бива да взима такова важно решение въз основа на непрофесионални мнения и съвети от форуми и блогове. Направих си труда да седна и да поровя по-сериозни научни статии. Оказа се, че нещата не са точно такива каквито ги представят. Говорих и с педиатъра ми. Няма нищо по-убедително от лекар, който ваксинира детето си. А те го правят. Попитайте и бабите си колко деца са родили и колко са им оцелели. Моята баба до последния си миг пазеше една пожълтяла чернобяла снимка на първородния й син, починал от полиомиелит на 6 годинки. Няколко години преди да въведат полиоваксината в България.

Моля, прочетете тези странични ефекти:

Следи от кръв в изпражненията;

Оцветени в тъмно изпражнения;

Повръщане със следи от кръв или тъмни, с цвят на кафе частици;

Подуване на лицето – потърсете незабавно лекарска помощ (случва се рядко и може да е тежка алергична реакция).

Леко повишен риск от сърдечен инцидент („миокарден инфаркт“) или инсулт.

Нарушено храносмилане и киселини в стомаха;

Болки в стомаха или други стомашни проблеми;

лек слабителен ефект,

обрив, сърбеж или влошаване на астма,

внезапни хрипове или затруднено дишане,

лющене на кожата,

склонност към лесно получаване на синини,

замайване,

нарушение на слуха,

Главоболие

влошаване на колит

възпаление на мозъчната обвивка,

чернодробни и бъбречни проблеми.

 

А сега погледнете тези:

 

температура, понякога над 40 градуса

раздразнителност

сънливост,

разстройства в храненето и съня

продължителен и неутешим плач

уртикария,

гърчове

хипотонус

подуване на долните крайници

 

Първите са възможни нежелани реакции от нурофен сироп за бебета. Вторите са от ваксина ДТК.

Ако съдя по страничните ефекти, май е по-страшно да дам нурофен на детето си, отколкото да го ваксинирам.

И, да, аз също се дразня ужасно на фармацевтичните компании. Ядосвам се на надутите цени, всеки път когато вляза в аптека и оставя повече пари отколкото в хранителния магазин. Ядосвам се и на здравната каса в България, която не осигурява безплатни лекарства за всички деца, както в Германия, например. Ядосвам се, че повечето изследвания, които правя на децата си, не минават по здравна каса, а се налага да плащам допълнително за тях. Но решението в никакъв случай не е отказ от ваксиниране. Няма смисъл да се връщаме назад и да отричаме напредъка на науката. Да рискуваме здравето на собствените си деца. Както и живота на деца и възрастни, които поради имунен дефицит или медицинско състояние не се ваксинират.

И накрая – съветите на моя педиатър:

• Ваксина се поставя само на абсолютно здраво дете, което не е в контакт с болни. Случвало ми се е да ни отложат имунизация, защото вкъщи има болен или е грипен период.
• Детето трябва задължително да бъде прегледано преди поставяне на ваксината. Ако имате съмнения, направете му кръвни изследвания, те ще покажат дали има протичаща инфекция.
• Добрата педиатрична практика изисква лекарят да покаже на пациента срока на годност на ваксината. Моят педиатър винаги ми дава празната опаковка на ваксината да си я пазя.
• Серийният номер на ваксината задължително се вписва в имунизационния паспорт на детето.
• Следвайте инструкциите на лекаря и следете за нежелани странични ефекти.

Оригиналната статия на професор Раф за ваксините, можете да прочетете тук.

Да научим децата си да мислят критично е най-добрият подарък, който можем да им направим. В най-общи линии критично мислене е умението да правиш собствена оценка и анализ на ситуациите, и да взимаш решение. На децата им се налага да взимат решения от най-ранна възраст. Според мен колкото по-рано започнем да ги учат да мислят критично, толкова по-добре за развитието им. Ето ви един пример за анализ на ситуация и взимане на решение на най-малкия ми син, който дори успях да заснема.

Алекс е на година и няколко месеца. Батко му си е купил сладолед, а за Алекс няма. Алекс грабва сладоледа на батко си. Коко не е доволен от този вариант. Ако Алекс върне сладоледа на Коко, за Алекс няма да има. Ако го задържи, Коко ще си го вземе сам. В следващия миг малкото мозъче на Алекс анализира ситуацията и намира решение. Ако ви се занимава да гледате видеото, буквално се вижда как идеята му „блясва“. Сладоледът е поделен и всички са доволни.

Не можем да разчитаме на образователната система в настоящия й вид да научи децата ни да мислят критично. Тя обикновено предлага сухи факти и готови тълкувания. Разбира се, има и прекрасни учители, които разчупват този модел и поощряват децата да разсъждават и да правят изводи. Защото не е толкова важно коя е столицата на Намибия, както казваше учителят по география на Теди, а защо в Африка има глад и войни. Но вместо да чакаме детето да стигне училищна възраст и да се молим да попадне на учители, които разчупват моделите, по-добре да започнем още от дома.

Най-важното условие да научим децата си да мислят критично е да не им предоставяме готови решения. Как се случва това на практика? Обикновено за родителя е по-лесно той да свърши нещата или направо да каже на детето как да го направи. Вместо това поощрете хлапето само да намери решение. Пример – детето не може да вкара кубчето в кръглия отвор на играчката. Не му показвайте как да го направи, нека да си го измисли. Покажете му формата на кубчето и го поканете да огледа всички формички на играчката и да ги сравни. Когато успее, може да го похвалите: „Браво на теб, ти сам намери решението.“ Добре е от малко да расте с мисълта, че може да се справя с проблеми.

Второто, което можем да правим, е при всяка възможност да насърчаваме детето да прави наблюдения, сравнения и изводи от тях. „Къде пясъчните формички се получават по-добре? В този край на площадката, където някой е излял вода, или в другия? Защо е така?“ „Защо едната количка се спуска по-бързо по пързалката? Как мислиш?“. Задавайте му въпроси, изслушвайте наблюденията му, приканвайте го да сравнява, искайте от него да прави изводи.

Друго, което прилагаме у дома, е да им предоставяме игри с творчески елемент. Например по-рядко им разпечатвам картинки за оцветяване, предпочитам да рисуват по собствена идея. Ако все пак оцветяват, ги поощрявам да добавят свои елементи към основната рисунка. Когато конструират, първия път обикновено сглобяват конструктора по инструкциите, но после го разглобяват и си измислят собствени модели и сглобки. Отделила съм конструкторите само по подходяща възраст, а не по модел. Творенията им са уникални.

Книгите са страхотен начин да научим детето да мисли критично. Започнете още от най-ранна възраст, когато вие му четете приказки. Задавайте му въпроси след прочита. Ще се изненадата колко забавно и различно децата тълкуват ситуациите. Въпросът „защо според теб“ и „как мислиш“ са много полезни.“ „Защо Червената шапчица е спряла на полянката вместо да отиде веднага у баба?“, „Защо Снежанка е опитала от всички панички?“ Ако моят отговор се различава от този на детето, не казвам: „Не е така“ или „Не е правилно“, а просто споделям и моят извод. „Може би е искала да си поиграе, както казваш ти, а може би е решила да набере цветя на баба си.“ „Може би е била много гладна, или просто не е искала никое джудженце да остане със съвсем празна паничка.“ Понякога вкарваме герои от една приказка в друга или пък си измисляме свои. С по-големите деца обсъждаме техните книги по същия начин. Принудена съм да чета всякакви тийнейджърски романи, за да мога да ги коментирам с тях, но родителството иска жертви. Пък и „Хари Потър“ никак не е лош. Даже „Пърси Джаксън“ става.

Още един начин да насърчим критичното мислене – старая се да не заявявам мненията като факти. Дори в най-обикновен разговор ги поощрявам да си създават собствено мнение. Пример за факт „Небето е синьо“. Пример за мнение „Небето е красиво.“ Небето е синьо и това се вижда с просто око, това е наблюдение. Докато „небето е красиво“, е лично впечатление. Затова обикновено казвам. „Виж, небето ми изглежда много красиво, а на теб харесва ли ти? На какво ти прилича онова малко бяло облаче?“ Този пример е много елементарен, разбира се, но искам да илюстрирам, че дори съвсем малко дете може да бъде провокирано да си съставя мнение въз основа на наблюдение. С по-големите дечица подобни разговори са далеч по-интересни.

Избягвам да насаждам предпочитания и предубеждения. Всеки родител малко или много се изкушава да възпита децата си в своите убеждения и вкусове. Това е съвсем нормално, но може би донякъде ограничава собствената им мисъл. Освен това съществува и рискът напълно да намразят вашите убеждения и да ги отхвърлят във възрастта на бунта. Това, което практикувам с големите ми деца, когато стане дума примерно за религия, история, литература, кино, музика е, да казвам какво мисля аз, какво е моето мнение, но не като абсолютна и единствена истина. Моите момчета например знаят, че освен християнство, има мюсюлманство, будизъм и най-различни други религии. Знаят, че има и атеизъм. Може би трябва да пиша за това по-подробно в друга тема. Разговаряме по тези теми, сравняваме, обсъждаме. Фанатизмът е точно обратното на критичното мислене и го избягваме на всяка цена.

Когато възпитавате децата си да мислят критично, винаги има риск да си го отнесете. Онази вечер Косьо ме пита:

– Защо момчетата правим по 30 лицеви опори по физическо, а момичетата по двайсет?

– А ти как мислиш?, – отговарям с въпрос.

– Защото не са толкова силни като нас.

– И аз така смятам. Момчетата и момичетата явно имат различни умения.

– А като сме различни, защото имаме еднакви права?

– Защо според теб? – отново отговарям с въпрос.

Теодор се обажда:

– Защото жените винаги правят така. Когато им е изгодно, са по-слаби и трябва да им помогнеш. А когато не им е изгодно, сме равни.

И оттук навлизаме в една дълбока феминистка тема, мама срещу петима мъже. После защо ми викали мама нинджа...

И все пак предпочитам да разсъждават, да анализират и да оспорват авторитетите, отколкото да вървят по течението и да вярват на всичко, което чуят по новините.

А вие на какво мнение сте? Умеете ли да мислите критично? Да наблюдавате, сравнявате и анализирате? Да не вярвате сляпо? Да изслушвате чуждите идеи без предубеждение?

Може би ще ви е интересно да прочетете и какво казват специалистите по темата.

 

Смешно ли ви звучи заглавието? И на мен ми е смешно. Но повече ми е тъжно за всички чудесни мои роднини и приятели, които заминаха далеч оттук през годините и с които се виждам веднъж на две, пет, десет години. Хора, които бих искала да са до мен всеки ден.

И освен че ми е тъжно, ми е неудобно. Защото ги обявихме за по-малко българи от нас. Нищо че всички те до един помагат на близките си в България. Нищо че много от тях подкрепят морално и финансово каузите на болните деца на България, на талантливите деца на България, прославят български имена в културата, науката, медицината, изкуствата. Милеят за българския дух и тачат българските празници. Пращат родените си в чужбина деца да учат български и уважават българските обичаи.

Ето какво ми написа моята приятелка и колежка Гергана, която е в САЩ повече от петнайсет години:

Можеше да заминем и забравим. Но избрахме да запомним.

Ние, родителите, сме направили избора за децата си да заминем, но също така и избора да им напомняме откъде са тръгнали.

Гергана е в борда на съветниците на Българо-Американския Културен център Сарасота и директор на българското училище към него.

 

В училището се преподава изцяло на български език. Освен с български език, учениците се занимават и с изучаване на народни танци и театър.

Мисията на българското училище във Флорида Гергана описва поетично и одухотворено на сайта на центъра.

Ние идваме от древността. Носим закодирано многолетното познание за света. Преминали през възходи и крахове,нашите древни праотци са ни завещали богатото културно наследство на своите прадеди,запазили  изконната си принадлежност към род и Родина. 

И ето чрез нас до ден днешен звучи българска реч, роден език и  уникалните български традиции се предават по целия свят. И пак чрез нас се предава на бъдещите поколения ключа на портата на познанието. 

До ден днешен. А утрешният ден? В утрешния ден е нашата мисия.

Да съхраним българския език, за да можем да черпим от извора на древните ни  традиции и обичаи, всичко онова, което е съхранило един народ от асимилация в години на робство и терор.

Нашата цел е да отворим притворените врати на българското сърце, където се крие искрицата, запалила непрекъсващия пламък на приемствеността.

Разпръснати като ята от птици по света, ние се опитваме да създадем отново наши родни гнезда, културни огнища на българската духовност – стимул занравствени и етични ценности. 

И в същото време, със скромните си възможности, да събудим интереса към българската култура, да популяризираме българските традиции, да покажем богатата българска духовност и предоставим възможност на хората, сред които живеем сега, да  се докоснат до неизчерпаемата и богата културна съкровищница на България.

Ето това искаме да бъде новият ни център в Сарасота, Флорида – духовно огнище за българите там, където са и нашите домове, където децата ни растат, където работим и изкарваме хляба си, редом с много други националности.

Запазвайки езика и традициите си, ние сме отворени за света и светът е отворен за нас. Идва друга генерация, по-образована технически и по-космополитна. На нас се пада отговорната мисия далеч от родината да вплетем в броеницата на времето съзнанието за родова принадлежност, език и култура.

Обогатявайки нашите деца, младите поколения ще обогатят и бъдещето на света. Те вярват, че приемствеността между поколенията не трябва да прекъсне, защото древните традиции на една нация са част от богатството на света. Те вярват в екологичните закони за оцеляване на Земята, в биологичната връзка с нея и главно в духовната същност на човека. Наша е отговорността да запазим всичко това и да го предадем на следващите генерации.

Защото без знание за миналото, без знание за корените, няма бъдеще.

И с тази мисия Гергана бие училищния звънец за българските деца във Флорида.

 

По повод 24 май българското училище във Флорида за пореден път ще организира тържество. 

„Първо ти трябват корени, за да имаш клони“, така се пее в една американска песен и така започва приветствието на Гергана. „Защо американска песен, ще попитате? Защото живеем тук, в Америка. А защо тази? Защото всички вие, всички ние тук и сега, сме корените. Корените, които пренасяме от древна България в съвременна Америка.“

---

24 май празнуват и в българското училище в Оксфорд „Слово“. Моят стар приятел и съученик Васко публикува прекрасни снимки от тържеството с няколко кратки, но силни думи:

Тържество на славянската писменост и на българската просвета и писменост! Оксфорд 21/05/16
Сърдечни благодарности на Valentina Alexandrova-Kirova и Teodora Petranova и всички знайни и незнайни патриоти,помогнали за организирането на това прекрасно тържество! Благодаря!

Ето страницата на българското училище „Слово“ в Оксфорд във Фейсбук и техният уебсайт. Подкрепете ги, препоръчайте ги на близките си в Англия, поздравете ги. Те заслужават.

 

И не са само Гергана и Васко. По всички краища на света наши братя, сестри и приятели пазят българския дух и се гордеят с корените си. И докато ние тук допускаме българското да ни разделя, тях ги обединява. Вместо да се мерят кой е по и кой е най, те са просто българи.

Ще завърша с думите на Васко относно честването на 24 май в Оксфорд, Англия. Помолих го да сподели впечатленията си и ето какво ми отговори той:

Не мога да ти го опиша, Мими. Аз само плаках от радост.

Плача и аз, Васко и Гери, че чудесни хора като вас, с дух, талант, трудолюбие, достойнство, се пръснахте по цял свят. Но днес няма да плачем, а ще се радваме на най-българския празник.

Честит 24 май, българи у дома и по света! Пазете българския дух! Дай Боже някой ден да си наредим държавата по-добре и нашите деца да не бягат, а вашите – да се завърнат.