Свят, в който дърводелец стана Бог,

всичко е възможно.

Можем да излъжем.

Или да сме истински.

Можем да обидим.

Или да усмихнем.

Можем да откраднем.

Или да постигнем.

Можем да намразим.

Или да простим.

Можем да отхвърлим.

Или да обикнем.

Можем да убием.

Или да спасим.

Христос Возкресе!

Автор: Мария Пеева

Вие познавате ли гениални деца? Аз – десетки, да не кажа и стотици. Естествено на гладките бели челца не пише „гений“, но веднага го разбирам от разговорите на детската площадка:

– Вие още ли не говорите правилно? Кармен на годинка и половина знае над 50 думи.

– А пък Вики на годинка и четири месеца рецитира стихотворения.

– Оооо, Сами не само рецитира, той даже и сам си измисля.

Е, ние изоставаме в сравнение с тези невръстни интелектуалци. Но слава богу, вече съм осъзнала, че за да е щастливо едно дете, не е нужно да е най-умното, най-красивото и най-доброто.

Когато родих Теди, първородния, имах интересно запознанство в родилния дом. Една мама от нашата стая обожаваше да застане до нечие креватче и да почне да оглежда критично чуждите бебета.

– Леле, колко е жълто твоето. Какво му е? Дано се оправи. И очичките му са затворени като на жабче. Нали не е слепичко?

Първо раждане, аз на 21 години, много задръстена. Сега вече имам какво да й кажа на жената. Ако случайно попадне на блога ми, да знае, че Теди не е сляп, и от доста време насам не жълтее. Даже взе, че стана хубавец, пък и умник. Има някое килце отгоре, но гледам, не му пречи на самочувствието и реализацията. Преди време обяви, че ще става психолог и аз реших да използвам повода да го мотивирам да мине на диета.

– Ако искаш да станеш психолог, трябва да отслабнеш, маме. При теб ще идват дебели хора да им помагаш и като те видят такъв пухкав, няма да ги мотивираш.

– Напротив, маме. Точно аз ще им помогна. Ще ги науча, че човек може да бъде ЩАСТЛИВО дебел.

На това нямаше какво да кажа.

Та ето какво мисля за нашите прекрасни деца. Всъщност ние не ги обичаме, защото са умни, красиви и талантливи. Нито сме длъжни да ги направим такива. Човечеството има нужда от гении, но повече му трябват щастливи и осъществени хора. Затова и отдавна съм се отказала от мисията да създам Айнщайн, Шекспир, Юсеин Болт или Бетовен. Обаче никога няма да се откажа от по-важното. Да науча децата си да бъдат щастливи и да се радват на живота.

А добрата новина е, че това не е толкова трудно постижимо.

От нас се иска само да обичаме детето и да го поощряваме да се развива там, където го влече. Останалото е Божа работа.

Пък ако излезе Шекспир, ще почерпим.

***************

Прочетете още: Утрешен

Когато Косето беше на 4 годинки, изведнъж се сдоби с въображаем приятел. Не мога да кажа, че е бил самотно дете, все пак има по-голям брат. Но малки все още нямаше, а и наскоро сменихме жилището, така че приятелчетата от детската площадка останаха далеч.  Успяхме да го запишем на детска градина малко по-късно, така че в онзи период, предполагам, е бил малко лишен от социални контакти с дечица на негова възраст.

И тогава се появи Пици. За първи път се сблъсках с „въображаем приятел“ и в началото се притесних. Дали детето няма проблем? Дали не се чувства изолирано или пренебрегвано? Почетох малко из интернет и се успокоих. Оказа се, че много дечица на тази възраст си имат въображаеми приятели и това е показател за богато въображение, а не за някаква тревожност у детето. Добре тогава, спряхме да водим екзистенциални спорове има ли Пици или не, и приехме съществуването му. А той беше с нас денонощно! Трябваше винаги да има свободен стол на масата за Пици. Дори му сервирахме чинийка и прибори. Когато слагахме Косьо да спи, той се свиваше в крайчето на леглото, за да има достатъчно място за Пици. На разходка купувахме солети и сокче и за Пици. Дори обсъждахме новогодишния му подарък. В един момент ми дойде на ума, че Пици може да бъде използван и с възпитателни цели и престанах да се дразня от постоянното невидимо присъствие. Косето беше осведомен, че Пици обича зеленчуци и плодове и ги консумира редовно, за да расте здрав и силен. Освен това се оказа, че Пици няма нищо против да му слагат капки в носа и да пие сироп за кашлица. Друго полезно качество на Пици беше готовността му да заспива сам, на загасена лампа. Пици обичаше да подрежда играчки, не прекаляваше с телевизията и не прекъсваше мама, когато работи на компютъра.

Не знам каква беше причината Пици да ни напусне завинаги. Дали стана прекалено добро дете и омръзна на Косьо? Или може би защото забременях и чакахме появата на малко братче? А може би просто Косьо порасна. Но един ден ми направи впечатление, че Косьо изобщо не е споменал Пици. Все едно тотално го беше забравил. Вечерта, когато подреждахме масата, уж между другото му подхвърлих:

– Косе, няма ли да слагаме прибори за Пици?

А той ме погледна сериозно и отговори:

– Мамо, ти не знаеш ли? Пици вече го няма. Днес го блъсна кола, докато пресичахме улицата и повече никога няма да се върне.

И така без грам съжаление, без дори да се сбогува, Пици си замина от живота ни. Сега Косьо вече е голям и понякога се опитвам да го разпитам за Пици, а той само ми се смее насреща и казва, че това са глупости. Но Пици беше важна част от живота му в онези няколко месеца и съм сигурна, че е имал нужда от него в игрите и фантазиите си. Определено се забавляваха добре заедно, като ги гледах отстрани – моето чернооко, къдраво момченце и неговия невидим приятел.

Футболът е най-гадният спорт на света. В него няма нищо благородно, грациозно, никаква елегантност. Мразя го открай време. Намразих го още когато Ванката риташе топка с приятелите си, вместо да ме покани на кафе. Мразех го, когато ме заведе да гледам „Ботев“ Пловдив и ме настани на някаква счупена седалка, а около мен разни побеснели хора подскачаха всички едновременно, като по команда, и крещяха неистово, а през останалото време ми плюеха семки по главата. Намразих го още повече през 1994 г., когато се класирахме за полуфинала на световното, и от радост Иван подхвърли горкичкото ми бебе Теди толкова високо, че му удари главата в тавана. Тогава чашата преля и забраних вкъщи да се гледа футбол. И да се тренира.

Забранявах го още много пъти и след това. Забраних го, когато на Пеев му разбиха носа на мач с колегите. Забраних го, когато на Косьо му счупиха ръката, докато пазеше на врата. Забраних го съвсем категорично, когато на Пеев му откриха здравословен проблем, който изключва всякакви контактни спортове. Забранявам го отново и отново, всеки път, когато момчетата (от таткото до тригодишния включително) ми се връщат с разбити колене, навехнати глезени, синини, растежения, счупени палци, натъртени ребра. Слава богу, дебелите им глави остават здрави. Поне засега.

На всичкото отгоре футболът е изключително скъп спорт. Не искам да смятам колко пари сме хвърлили на вятъра за топки, които изчезват безследно. Веднъж гоних лабрадора на съседите, който пред очите ми задигна една. Без дъх останах, но го настигнах.И да бяха само топките… Ами билетите за мачове? Не мога да си обясня как може човек да даде пари, за да гледа как 90 минути здрави, прави и видимо нормални момчета гонят една топка и се ритат по глезените! Не искам да коментирам и грозните футболни обувки, които ръсят малки черни топчета от настилката из цялата къща. Както и футболните екипи от отвратителна найлонова материя, уж дишаща, които момчетата отказват да свалят по цяло лято и се налага да ги пера вечер, за да могат да ги нахлузят сутринта чисти, вместо да си облекат красивите памучни ризки и панталони, които с такава любов им купувам.

Миналата година се вбесих и разпоредих, че това лято всички започват да тренират тенис. Тенисът е красив и елегантен спорт, полезен за социалните контакти и щадящ физиката. Елитарен спорт, не масовка като футбола. Пеев видя, че на глава с мен няма да излезе и само промърмори:

Който е тръгнал срещу футбола, не е прокопсал.

Да си мърмори. Записахме ги на тенис, но продължиха да ходят и на футбол. Три пъти седмично целите ми дни преминаваха в разкарване от едното игрище до другото. През август Алекс се разболя и се оказа, че единият спорт трябва да отпадне, защото няма кой да ги води. Познайте какво избраха, въпреки всичкото ми тръшкане и вайкане.

ФУТБОЛ!

Имам си обаче едно малко лично отмъщение. От години им правя един вбесяващ номер. Почне някой „важен“ мач, моите всички се наредят на дивана, зомбират се в телевизора, затаили дъх, а аз си кротувам на компютъра, пиша си нещичко и хвърлям по едно око да издебна сюблимния момент. И точно преди някоя дузпа, скачам, заставам точно пред телевизионния екран и правя кратък, но ефектен танц. Полудяват, казвам ви!

Ей така съм застанала онзи ден в бойна готовност на мача на „Ливърпул“, техния любим отбор. (Как пък не си избраха някой, дето побеждава по-често, ами се налага и да ги успокоявам после). И точно се канех да им направя изпитания номер, но нещо се загледах и аз. А този загубен „Ливърпул“ взе, че отбеляза. Скачат те и крещят, и по някаква необяснима причина, от чиста емпатия най-вероятно, скачам и аз с писък, и изведнъж усещам, че те са ме зяпнали и грачат срещу мен:

– Мамо, ти си фенка! Фенка си!

– Абе, я се скрийте! Аз мразя футбол! И „Ливърпул“ мразя, най-смотания отбор.

Момчетата се споглеждат с хитра усмивка.

– Я кажи кой им е вратар?

– Е, Миньоле, много ясно.

– Кой им е треньор?

– Юрген Клоп. Беше Брендън Роджърс.

– Кой им е капитан?

– Хендерсън. Джерард се оттегли, този страхотен мъжага. Чакам да издадат биографията му.

– Кажи пет футболисти.

Без да се замисля, изстрелвам:

– Сако, Коутиньо, Стъридж. Стърлинг се махна, адски нелоялен тип. И Суарес отиде в Барселона, ама той много хапеше и без това.

Момчетата и Пеев крещят срещу мен в един глас:

– Фенка! Фенка! Фенка! Фенка!

Отварям уста да отрека и… тогава ме озарява най-ужасното прозрение в живота ми. Те са ме развалили! Заразили са ме с гадния футболен вирус! Обречена съм да прекарам живота си в пиене на бира, млящене на чипс и крещене пред телевизионния екран! Или още по-зле, в плюене на семки, ругаене и скачане по стадионите! Ще нося раздърпани тениски с надпис „You will never walk alone“ и ще рева на химна. Ще следя трансфери и ще обсъждам стратегии. Ще си боядисвам физиономията с червена боя и ще си татуирам пилешкия герб. Ще си лягам и ставам с мисълта за предстоящи и минали мачове, провали и победи. Свършено е с мен! Аз съм фенка! Наистина съм ФЕНКА!

АААААААААААААААААААААААААААААА!

Вярвам, че всяко семейство трябва да си има любим лекар, зъболекар и… фотограф. Не че няма да се снимаме денонощно с телефони, фотоапарати и всякакви възможни средства, то е ясно. Но когато дойде празник, рожден ден, абитуриентска, сватба, човек трябва да остави фотоапарата и да се включи във веселбата. Като си помисля едно време колко събития съм гледала през обектива, вместо да скоча на първа линия. Снимах на първия учебен ден на първия ми син (и ревах от радост, та снимките малко не са на фокус), снимах по рождените дни на момчетата, на прощъпулници и училищни събития. Докато не открих моята голяма фотографска любов – Ивето Дамаянти! Откакто се намерихме преди години, тя е с нас на всеки празник. Виждала ни е да плачем, да се караме, да се смеем, да се гоним, да се замерваме с чехли. Снимала ни е и усмихнати, и със сълзи в очите. Успява да ни изтърпи с всичката ни врява, писъци, кучешки вой и детски рев. И което е по-важното, успява да изкара наяве най-доброто в нас. Тя вижда момента за снимка преди да се случи, вижда усмивката, преди да изгрее на лицето. Щастлива съм, че е с нас и се надявам да е винаги така. Без нея спомените ни нямаше да са толкова прекрасни. Да си жива и здрава, Иве! И ние те обичаме.

Ето какво ми написа Ивето, като я помолих да сподели защо е избрала фотографията и е оставила акушерската професия.

Просто обичам да снимам хора!

Обичам да ги карам да се чувстват красиви, да ги предизвиквам да излязат от зоната си на комфорт и да покажат нещо различно.

Обичам комуникацията с хората. Всички са толкова различни, интересни, всеки по своему и всеки човек е фотогеничен, стига да видиш какво да покажеш от него 

Обичам обичта! Изразена в усмивка, в муцунка, прегръдка, ръчичка на мамината буза или крачета висящи от врата на тате.

Жестовете на влюбената двойка в моментите, когато са забравили, че съм наоколо за секунда.

Ще ми се да вярвам, че когато снимам някого, не просто запечатвам частица от времето, а в снимката остава частица от душата на човека.

Ако снимките ми предизвикват някакви емоции във вас (може да са най-различни – от тъжни, до радостни, може дори да не ви харесат!), то тогава мисля, че съм успяла. 

Ивелина Чолакова – Дамаянти

С топлия сезон идват и игрите на открито. Забавленията на съвременните деца са се променили в сравнение с нашите. Едно време ние играехме на ластик, ръбче, стражари и апаши, индианци и каубои. Сега игрите са малко по-различни, но децата са си същите – чистосърдечни, палави, кипящи от енергия, любознателни.

Ще ви разкажа за една игра, която децата в нашия квартал, начело с моя Косьо, измислиха преди две години и оттогава е актуална от ранна пролет до есента. През по-хладните дни я играят с пушките и пистолетите на НЪРФ, които вече са много разпространени и почти всяко детенце ги има, а през горещите летни дни – и с водни оръжия.

Играта е вдъхновена от едноименната трилогия – повечето хлапета са гледали филма, някои са чели и книгите. Но дори да не са, правилата са съвсем прости и лесно приложими.

Играта е подходяща е за деца, които могат да играят сами навън, включват се и момичета, и момчета. Много добра идея е за рожден ден или детско парти на открито. Няма нужда от постоянен родителски контрол или аниматори. При нас най-малките участници са 7-годишни, но с удоволствие се включват дори и осмокласници. Правилата написваме предварително и ги разпечатваме, за да ги има всеки участник и да няма сърдити. Ето ги и тях:

1. Определяне на територия, която не бива да се напуска. Много е важно да се определи от самото начало. Освен това участниците нямат право да се крият по домовете си.
2. Оръжия. Те са всевъзможни – от Майнкрафт мечове, до пушки и автомати Нърф. Всички носят кой колкото има оръжия (някои деца носят по две-три пушки, защото други деца пък нямат), стрелички за оръжията, раници, шишета с вода и шапки. Косьо носи лепливи етикетчета и всичко се надписва, за да не се обърка и изгуби. Досега не сме имали такива произшествия, а понякога се събират по 30 деца! Единственото, което се губи, са стреличките, но после децата минават и си ги събират. Задължително условие за оръжията е да са предназначени за детски игри и безопасни.
3. Начало на играта – всички оръжия, муниции, шапки се разпределят по раниците, (като не е задължително във всяка да има от всичко, общо-взето идеята е да играеш с каквото ти се падне), и се струпват на голяма купчина, тъй наречения Рог на изобилието, по средата на поляна, площадка, изобщо терена, който са си определили. После участниците застават на равно разстояние от Рога и по даден сигнал всеки се втурва да грабне кой каквото успее. Не търсиш собственото си оръжие и раница, а това, което успееш да докопаш за една минута.
4. През първата минута от играта никой няма право да „убива“ другия. Оттам нататък всеки хуква в различна посока с раницата, която е успял да вземе и се крие, а същевременно се опитва и да „убие“ някой противник, ако му попадне на мушка.
5. Целта на играта е да „убиеш“ колкото може повече противници, докато накрая остане само един, той е победителят.
6. Можеш да се съюзяваш с когото поискаш, но във всеки един момент съюзникът ти може да се обърне към теб и да те „застреля“, както и ти него. Обикновено през цялото време на играта се създават и разпадат съюзи.
7. „Убитите“ не излизат от играта, а остават като съдии, за да наблюдават и да отсъждат при спорни ситуации. (Примерно някой твърди, че е улучил друг, а той отрича). Така не им доскучава до края и не са обидени, че са елиминирани на по-ранен етап.
8. За „убит“ се смята играч, който е улучен или „промушен“ два пъти.
9. Ако си успял да грабнеш шапка от Рога на изобилието, тя се счита за „броня“ и ти дава право на един живот – тоест, ако имаш шапка, трябва да те улучат четири пъти за да си „убит“.
10. В определен час – два часа след началото на играта, всички „оцелели“ се събират край Рога на изобилието за „финална битка“. Който не се яви, се счита за елиминиран. Обикновено са останали поне половината и настава едно голямо стреляне, викане и гонене. Съдиите взимат дейно участие и решават кой кого е успял да убие.

Децата се забавляват щуро и интересното е, че колкото и да си крещят по време на играта, накрая рядко имa сърдити. След края на играта всички оръжия, раници и шапки се връщат на собствениците им. Стреличките се събират и се разпределят. Обикновено има и малка почерпка – някоя мама или баба приготвя лакомства, купуваме сокчета или сладолед, и всички са доволни.

Играта възпитава на социални умения, оценка на ситуацията, учи децата на партньорство, но и как да се проявят индивидуално. И най-вече е страшно забавна. Непременно я препоръчайте на хлапенцата си. Честно казано, като ги гледам, ми се иска и аз да се включа като една истинска Катнис. Но единственото, което ми е позволено е, да пека мъфини за всички участници и да въздишам тайничко за отдавна отминалото ми детство.

Кога ли ще взема да организирам едни Игри на глада само за мами и татковци?

Когато бях младо момиче (не че сега съм старо), имах страхотни идеи за възпитанието на децата. Знаех много добре какво НИКОГА няма да правя и ужасно се възмущавах, когато видех на улицата някоя майка да се кара шумно на детето си, да пуши, да пие бира и да се ангажира с други такива немайчински занимания. Също толкова се възмущавах и когато видех някое дете да отговаря на майка си, да хвърля пясък по братчето си, да си обръща чинията на пода, да пищи истерично и да пишка в близката градинка. Представях си майчинството като прекрасен романтичен филм, в който аз съм винаги сияйно усмихната, с изряден външен вид, мила и откликваща, всеотдайна и нежна. А детето си представях като едно същинско ангелче, чистичко, весело, с розови бузки и сресани косички, издокарано в костюмче и благовъзпитано като малък лорд.

Филмът го гледах за първи път през 1994 г., но се оказа екшън-драма-трагикомедия с елементи на хорър. После гледах и три продължения през 2003, 2007 и 2013 г. В същия жанр. Още в началото на първа част осъзнах, че идеите ми не работят точно както ми се иска и в никой случай не следват моя сценарий. Преживях кратък период на депресия, докато приема, че няма да бъда идеална майка и няма да имам идеално дете. Но мина още известно време, детето порасна и слава богу, аз също взех, че пораснах с него. Осъзнах, че не искам да бъда идеална майка и не искам да имам идеални деца. Защото щастливите деца не са идеални. Те са палави, крещящи, рошави, често сополиви, повръщат върху новото ви бяло яке, обичат шоколад, мразят броколи и спанак, и само чакат да им облечеш най-красивата ризка на света, за да й лепнат петно от сладолед.

Освен това те ще ви нарекат „оша мама“ в един момент, а след малко ще ви гушнат и ще ви кажат „Бичам те, мамо, ти си най-добичка„. Ще ви се разсърдят, защото ги пращате на детския лагер, на който сами са настоявали да отидат. А вие ще ревете горко, след като ги изпратите до автобуса и им връчите пликчето със сандвичи, вода, сокче, ябълка и найлонче за повръщане за из път. После няма да ви вдигат телефона, защото се забавляват прекалено много и напълно са забравили за вас. При което вие няма да спите цяла нощ и накрая в четири часа ще се престрашите да се обадите на учителката, която ще ви нахока възможно най-учтиво. Щастливите деца ще откажат да си изядат супата на вечеря и ще трябва да им мажете филия, за да не си легнат гладни, а на другия ден ще разкажат на съседката, че тяхната майка готви най-вкусно на света и непременно трябва да се яви в „Мастър Шеф“.

Или ще ви надникнат през рамото, докато пишете тези думи, и ще подхвърлят ей така, между другото:

„Ти си НДМ.“ И ще пояснят: „Значи най-добрата майка, ако се чудиш какво е. Вие от миналия век не ги знаете тези неща.“

Щастливите деца ще се притесняват, че някой ден ще почнете да губите спомените си като баба и дядо, а после ще помислят и ще ви кажат съвсем сериозно:

„Няма проблем и да ме забравиш, мамо. Важното е, че аз ще те помня.“

Щастливите деца, вече две глави над вас, ще ви прегърнат на абитуриентския си бал и ще се наведат да ви прошепнат в ухото:

„Много те обичам, мамо, и всичко на теб дължа.“

И после всички ще ви гледат и ще се чудят за какво са тези сълзи.

Изобщо щастливите деца ще творят едни ей такива размазващи, „мамо-разплакващи“ неща всеки божи ден. Неща, които идеалните деца просто не правят, защото те са винаги идиотски усмихнати, кротки, възпитани и… неистински.

Ей по тази причина и аз не искам да съм идеална майка. Искам да съм нормална майка на нормални деца, понякога добра, понякога непоносима, също като тях. Защото знам, че всички майки сме… майки, ни повече, ни по-малко. Няма никакво значение дали сме „либерални“ или „контролиращи“, „обсебващи“ или „неглижиращи“, „орлици“ или „квачки“. Всяка от нас прави най-доброто за детето си. Както тя го разбира. И го прави с цялото си сърце и душа. А дори да е сгрешила някъде, то ще й прости. Защото мама е само една и го обича от земята до небето.

„И обратно“, би допълнил моят Коко. „Така казвате вие, от миналия век, мамо.“

Прочетете още:

30 признака, че имате "мамешки мозък"

Защо е уморена мама 

5 идеи за работещи мами

Имали ли сте някога усещането, че живеете в зона на военни действия? Добре дошли в клуба на мъжките майки. Добри са ми момчетата, не мога да се оплача, обаче има дни, в които сякаш се събуждат с взаимна нетърпимост и става страшно. И схватките не винаги се ограничават само до Косьо и Коко, които са близки по възраст. Когато батко Теди и бебе Алекс се включат с пълна мощ, наистина ми идва да си плюя на петите и да емигрирам някъде.

Най-любимите им спорове са на екзистенциални теми. Кого повече обича Чара? Чие коте е Фройд? Кой е получил по-голям подарък за рождения ден? Кой има повече топчета в супата? И всякакви тем подобни философски въпроси.

Обикновено спорът протича по следния начин:

– Коко, бях си оставил един шоколадов бонбон в кутията? Ти ли го изяде?

– Не, Косьо, изобщо не знаех, че са останали бонбони от снощи!

– Лъжеш, ти си го изял, лакомия такава!

Няма да стане с политика на ненамеса, затова се обаждам от кухнята с примирителен тон:

– Момчета, не се карайте! Аз го изядох!

– Не е вярно, мамо! Ако ти го беше изяла, щеше да хвърлиш кутията! Не го прикривай твоя любимец, Коко е бил!

Коко извива пронизително гласец, при което Чара също започва да вие. (Хъскитата имат този отвратителен навик, щом някой повиши тон, започват да вият едновременно с него. КОШМАРНО Е!)

– Косьо, не лъжи, не съм ти докосвал бонбона! Сигурно е бил Алекс!

– Нищо подобно, не го обвинявай! Алекс не може да стигне сам до шкафа с бонбоните!

Тук и Алекс решава да се включи.

– Икам бобон! Къде са бобоните? Кой аде бобоните МИИИИИ!

Алекс реве, Чара вие, Коко стиска юмруци, Косьо с ръце на кръста се надвесил над него. Втурвам се в хола като опитен миротворец:

– Момчета, престанете! Млъквай, Чара, само ти си ми пискюлът! Може ли за един бонбон да се вдига толкова шум! Утре ще купя бонбони.

– Не, мамо, вие не сте го научили това дете, че не може човек да си остави един бонбон и някой да му го изяде! Дано те хване алергия от шоколад, Калояне! Тогава ще видиш ти!

– Косьо, престани! Не съм аз! Сигурно Теди го е изял.

Алекс, чул-недочул, писва още по-силно:

–  Теди аде бобона! Моя бобон! Тъп Теди! 

Теодор се чуди откъде му е дошло, но не си оставя коня в ряката:

– Абе, вие луди ли сте? Аз дори не живея тук! Даже не съм ги опитал бонбоните! Откъде-накъде ще ме обижда това вчерашно лайненце?

Алекс побеснява. Крещи, та чак пяна му излиза на устата:

– Не съм „ако“! Ти си бебе! Тъпо бебе! Теди – гупак!

– Я да млъкваш, паразитче такова! Мамо, това дете не може да е от нашето семейство. Сигурна ли си, че не са ти го разменили в болницата?

Коко намира удобен момент да се включи:

– Не Алекс, а Косьо е разменен! Само той е с кафяви очи! Затова ме тормози, защото не ми е никакъв брат! Сега едно добро дете някъде по света НЕ обвинява брат си за тъпия шоколадов бонбон! Поне да беше от хубавите, а не с гаден плодов пълнеж!

ОПААА!

Кавгата се развихря с пълна сила. Налага се да взема спешни мерки. Давам на заден и се изнасям към коридора. Каква нинджа съм, ако не мога да ставам невидима?

Ще отскоча до магазина за бонбони.

Пък може и да си ги изям сама на връщане.