Когато Косето беше на 4 годинки, изведнъж се сдоби с въображаем приятел. Не мога да кажа, че е бил самотно дете, все пак има по-голям брат. Но малки все още нямаше, а и наскоро сменихме жилището, така че приятелчетата от детската площадка останаха далеч.  Успяхме да го запишем на детска градина малко по-късно, така че в онзи период, предполагам, е бил малко лишен от социални контакти с дечица на негова възраст.

И тогава се появи Пици. За първи път се сблъсках с „въображаем приятел“ и в началото се притесних. Дали детето няма проблем? Дали не се чувства изолирано или пренебрегвано? Почетох малко из интернет и се успокоих. Оказа се, че много дечица на тази възраст си имат въображаеми приятели и това е показател за богато въображение, а не за някаква тревожност у детето. Добре тогава, спряхме да водим екзистенциални спорове има ли Пици или не, и приехме съществуването му. А той беше с нас денонощно! Трябваше винаги да има свободен стол на масата за Пици. Дори му сервирахме чинийка и прибори. Когато слагахме Косьо да спи, той се свиваше в крайчето на леглото, за да има достатъчно място за Пици. На разходка купувахме солети и сокче и за Пици. Дори обсъждахме новогодишния му подарък. В един момент ми дойде на ума, че Пици може да бъде използван и с възпитателни цели и престанах да се дразня от постоянното невидимо присъствие. Косето беше осведомен, че Пици обича зеленчуци и плодове и ги консумира редовно, за да расте здрав и силен. Освен това се оказа, че Пици няма нищо против да му слагат капки в носа и да пие сироп за кашлица. Друго полезно качество на Пици беше готовността му да заспива сам, на загасена лампа. Пици обичаше да подрежда играчки, не прекаляваше с телевизията и не прекъсваше мама, когато работи на компютъра.

Не знам каква беше причината Пици да ни напусне завинаги. Дали стана прекалено добро дете и омръзна на Косьо? Или може би защото забременях и чакахме появата на малко братче? А може би просто Косьо порасна. Но един ден ми направи впечатление, че Косьо изобщо не е споменал Пици. Все едно тотално го беше забравил. Вечерта, когато подреждахме масата, уж между другото му подхвърлих:

– Косе, няма ли да слагаме прибори за Пици?

А той ме погледна сериозно и отговори:

– Мамо, ти не знаеш ли? Пици вече го няма. Днес го блъсна кола, докато пресичахме улицата и повече никога няма да се върне.

И така без грам съжаление, без дори да се сбогува, Пици си замина от живота ни. Сега Косьо вече е голям и понякога се опитвам да го разпитам за Пици, а той само ми се смее насреща и казва, че това са глупости. Но Пици беше важна част от живота му в онези няколко месеца и съм сигурна, че е имал нужда от него в игрите и фантазиите си. Определено се забавляваха добре заедно, като ги гледах отстрани – моето чернооко, къдраво момченце и неговия невидим приятел.