Един прекрасен автор за нашите деца, но също така и за децата в нас. Ето нещо любимо, което винаги ме разплаква.

Как започват разделите
Мая Дългъчева

Първо тръгва мечето, на което
един ден му пада крачето,
а след него и двете кафяви очета –
стъкълца се оказват, зашити с кончета.
Няма кой вече твоите тайни да слуша,
няма кой в тъмнината до теб да се сгуши.
Първо тръгва мечето и с носа научаваш
колко пари за първи път да се прощаваш.
Ала още си елф, още пърхаш невинно
и сънуваш в сияйния мед на пчелина…
После баба, която садеше лалета
и те возеше в приказки с пъстра карета
изведнъж сам-сама е леха разцъфтяла –
спи в лалетата – мъничка, тиха и спряла
сред каретата, синя пътечка избрала…
В тази приказка баба не ще да те вземе –
тропаш с крак и се сърдиш на всички големи!
И с юмручета кратки ще строшиш гардероба –
две забрадки, догадки – това ли е “Сбогом”?
Върху хляба – свещичка мига с огънче слабо
и ти сочи – звездичка е станала баба.
Как ще става звездичка, без дори да помаха!?
Научаваш, че “Сбогом” е бодили в стомаха….
После някой приятел, ей така, те предава –
за броени стотинки плюс махленска слава…
И в минути броени онзи сняг в твойте вени
трупа, трупа, затрупва сто игри споделени…
Две светулки в окото – светлинки вкаменени,
се търкулват в тъмата, дето гъста извира,
спира плавното лято, топлинката ти спира.
И с чукчета звънливи – чук-чук! – пулсът забива
сто пирона лютиви в кръвта доверчива –
закована е вече – не бълбука, а тлее…
Научаваш – далече твойто детство живее.
И поемаш натам, дето ставаш голям.
А тогава – тогава любовта те предава.
Почва тъй, неусетно, не е никак конкретно –
разрешаваш задачи, но на филми не плачеш,
храбро скиташ из мрака, ала елфи не чакаш,
Дядо Коледа, ех – това старче лъжливо,
през комина обратно яко дим си отива –
научаваш: мечтата с кош пари се купува,
а съня на пчелата… Нека друг го сънува!
После – имаш усмивка, ама смях в нея няма.
После – имаш завивка, но не стига за двама.
После – мудни камили – се тътрузят неделите,
в тежки гърбици скрили тежестта на разделите.
И така си пустинен – с онемели пчелини…
И така си пораснал, че почти си угаснал.
Как започват разделите? Първо тръгва мечето…
А след него, невидимо, си отива детето.
А тогава… Тогава – я, отде те закача
едно тайно хлапенце, търпеливо юначе?
Под лъжичката шепне и блещука с лунички –
абе някак отнякъде те гъделичка!
Абе някак и някъде те очаква послушно,
а насън вместо Мечо идва то да те гушне.
И насън, вместо баба, то те вози с карета
до поляната с елфи, лазур и лалета…
Потърси, намери го – след последното дирене
научаваш: разделите свършват с намиране.

Мая Дългъчева е сред любимите ни съвременни български писатели и поети. Автор е на мюзикли, пиеси, над 100 детски песни, част от които намираме и в учебниците по музика, много книги за деца и стихосбирки. Една от най-прекрасните й творби е „Приказки от Оная гора“.

За моя голяма радост и изненада получих покана от „Моето бебе и аз“, любимото ми детско списание, да пиша за тях. За мен те са част от детството на моите хлапета, следя ги от самото начало и дори сме пращали снимки за конкурсите им. Когато редактор Янка Петкова ми писа, изобщо не знаеше, че се среща с истински фен. Благодаря ви, чудесно списание!

В юнския брой излезе първата ми публикация „Работим за спомени“. Ето част от нея:

Изумително е колко различно може да бъде запомнена една и съща преживелица. Когато седнем на вечеря, понякога се сещаме за някоя ситуация от близкото минало, и всички сме на различно мнение какво точно се е случило. Спомените на всеки минават през призмата на собствените му емоции. Веднъж си говорехме за една семейна почивка на море, на която валя безспирно, ако щете вярвайте, цели две седмици. Беше толкова гадно и студено, че нито един-единствен път не успяхме да влезем във водата. На всичкото отгоре бяхме наели едно доста скромно бунгало, потънало в гъста зеленина, което изглеждаше толкова романтично на снимките, но на живо се оказа… как да се изразя… така си представям колибата на някой сериен убиец – с тесни, неудобни легла с железни рамки, мръсни матраци със съмнителни петна по тях, масичка, застлана с изтъркана мушама, и огромни кървави петна от размазани комари по стените. Кракът на единия стол постоянно падаше и момчетата си умираха да си го подлагат един на друг, при което двама се заливаха от смях, третият ревеше, а ние с баща им крещяхме до бога. Та заприказвахме се за въпросната почивка и аз изохках:
– Кошмарно беше! Помня как на третия ден вече бяхме изцапали всички дебели дрехи и се наложи да си купуваме анцузи и суечъри от пазарчето в близкото село.
При което децата гракнаха в един глас:
– Излагаш се, мамо! Това беше най-яката почивка! Скъсахме се да играем карти, шах и монопол по цял ден! И ви РАЗБИХМЕ!
Излиза, че дори когато сме толкова далеч от съвършенството, децата пак са щастливи. Малко им трябва на тях – мама да се засмее, татко да ги похвали. И най-вече да сме всички заедно.
И сега, винаги когато се случи някоя щуротия, когато нещо не потръгне според очакванията и надеждите ни, се споглеждаме и се засмиваме: „Няма нищо, работим за спомени.“ Изработили сме им невероятни, неповторими спомени – как татко стъпи в новогодишната баклава, как лепихме тапети на тавана, как Коко повърна на главата на батко си, как веднъж забравихме да вземем Теди от училище, как ми размениха Косьо в родилния дом, само че аз веднага си го познах, как теглихме чоп, за да изберем името на Алекс, как кучето ни си осинови коте, как паднах и си разбих зъбите, бременна в петия месец, но спасихме бебето… десетки, стотици запечатани усмивки и сълзи. С Иван си имаме един принцип – не се плашим от нищо, което някой ден можем да разкажем със смях на семейната вечеря. Защото спомените са нашата най-голяма инвестиция в бъдещето. Всеки забавен гаф, всяка споделена радост, грижа, болка, всеки миг запечатан в съзнанието на децата ни остават в тях сега и завинаги. Те ще им вдъхват утеха в тежки моменти, ще връщат усмивката на лицата им и лекотата в сърцата им. Спомените са основата, върху която ще изградят дома на собствения си живот. Дай Боже да ги положим здрави и солидни, с малко смях, малко мъдрост и много любов.

Благодаря на „Моето бебе и аз“, че ме намериха. Аз съм ги намерила отдавна  Успех, мило списание! Обещавам да не издавам какво написах за юлския ви брой. Ще кажа само, че има деца, любов и още нещо.

За моя голяма радост и изненада получих покана от „Моето бебе и аз“, любимото ми детско списание, да пиша за тях. За мен те са част от детството на моите хлапета, следя ги от самото начало и дори сме пращали снимки за конкурсите им. Когато редактор Янка Петкова ми писа, изобщо не знаеше, че се среща с истински фен. Благодаря ви, чудесно списание!

В юнския брой излезе първата ми публикация „Работим за спомени“. Ето част от нея:

Изумително е колко различно може да бъде запомнена една и съща преживелица. Когато седнем на вечеря, понякога се сещаме за някоя ситуация от близкото минало, и всички сме на различно мнение какво точно се е случило. Спомените на всеки минават през призмата на собствените му емоции. Веднъж си говорехме за една семейна почивка на море, на която валя безспирно, ако щете вярвайте, цели две седмици. Беше толкова гадно и студено, че нито един-единствен път не успяхме да влезем във водата. На всичкото отгоре бяхме наели едно доста скромно бунгало, потънало в гъста зеленина, което изглеждаше толкова романтично на снимките, но на живо се оказа… как да се изразя… така си представям колибата на някой сериен убиец – с тесни, неудобни легла с железни рамки, мръсни матраци със съмнителни петна по тях, масичка, застлана с изтъркана мушама, и огромни кървави петна от размазани комари по стените. Кракът на единия стол постоянно падаше и момчетата си умираха да си го подлагат един на друг, при което двама се заливаха от смях, третият ревеше, а ние с баща им крещяхме до бога. Та заприказвахме се за въпросната почивка и аз изохках:
– Кошмарно беше! Помня как на третия ден вече бяхме изцапали всички дебели дрехи и се наложи да си купуваме анцузи и суечъри от пазарчето в близкото село.
При което децата гракнаха в един глас:
– Излагаш се, мамо! Това беше най-яката почивка! Скъсахме се да играем карти, шах и монопол по цял ден! И ви РАЗБИХМЕ!
Излиза, че дори когато сме толкова далеч от съвършенството, децата пак са щастливи. Малко им трябва на тях – мама да се засмее, татко да ги похвали. И най-вече да сме всички заедно.
И сега, винаги когато се случи някоя щуротия, когато нещо не потръгне според очакванията и надеждите ни, се споглеждаме и се засмиваме: „Няма нищо, работим за спомени.“ Изработили сме им невероятни, неповторими спомени – как татко стъпи в новогодишната баклава, как лепихме тапети на тавана, как Коко повърна на главата на батко си, как веднъж забравихме да вземем Теди от училище, как ми размениха Косьо в родилния дом, само че аз веднага си го познах, как теглихме чоп, за да изберем името на Алекс, как кучето ни си осинови коте, как паднах и си разбих зъбите, бременна в петия месец, но спасихме бебето… десетки, стотици запечатани усмивки и сълзи. С Иван си имаме един принцип – не се плашим от нищо, което някой ден можем да разкажем със смях на семейната вечеря. Защото спомените са нашата най-голяма инвестиция в бъдещето. Всеки забавен гаф, всяка споделена радост, грижа, болка, всеки миг запечатан в съзнанието на децата ни остават в тях сега и завинаги. Те ще им вдъхват утеха в тежки моменти, ще връщат усмивката на лицата им и лекотата в сърцата им. Спомените са основата, върху която ще изградят дома на собствения си живот. Дай Боже да ги положим здрави и солидни, с малко смях, малко мъдрост и много любов.

Благодаря на „Моето бебе и аз“, че ме намериха. Аз съм ги намерила отдавна  Успех, мило списание! Обещавам да не издавам какво написах за юлския ви брой. Ще кажа само, че има деца, любов и още нещо.

Не знам как се сетих за тази история, може би защото скоро отиваме на моренце. Ще ви я разкажа, за да имате едно наум, че и мамите понякога са обект на гларусен интерес, макар че далеч по-трудно падат жертва на летни флиртове. И така, действието се развива преди няколко лета, когато грабвах Косьо, Коко и една мила баба Валя, и прекарвах цяло лято в чудесен комплекс на българското черноморие. Ванката идваше за петък, събота и неделя и тайно ми завиждаше, задето работата ми е такава, че мога да си цъкам на клавиатурата където и да съм, стига да има интернет и относително спокойствие няколко часа на ден. Теди беше в пуберския период, отказваше да почива с нас и идваше максимум за седмица-две. Обикновено водеше цяла тумба приятели, наемаха отделен апартамент и след като си тръгнеха, се налагаше да правим основно почистване и малък освежителен ремонт, но това е друга тема. На онези дълги морета създадох чудесни приятелства, някои от които поддържаме и до днес. В комплекса имаше предимно руснаци и англичани, които всички седяха по цяло лято, и доста по-малко български семейства. Руснаците се напиваха съвсем прилично, англичаните гледаха домати и трева по терасите и цареше мир и любов. Плажът беше много приятен, но доста закътан, далеч от пътя и градчето, почти нямаше приходящи летовници и не знам как изобщо моят гларус се обърка да попадне там.

Редно е да поясня също така, че макар и моя милост да е най-красивата жена на света за нейните момчета, то тя е твърде далеч от идеала за плажна красота. Първо, не е на подходящата възраст между 15 и 25 години. Второ няма никъде по тялото си силикон и корекции, но за сметка на това притежава достатъчен брой заоблености и издутини, някои в повече. Освен това е винаги придружена от деца, надуваем дюшек, безброй чанти с аксесоари, мазила, хавлии и кофички. На всичкото отгоре, плажът изобилства от рускини, които пословично жадуват за компания. За една от съседките ми например, се носеха легенди, че когато мъжът й си замине, си окача гащите на прозореца. Гащите й винаги висяха там, дори когато мъжът й се навърташе наоколо, така че предполагам, жената просто си ги е сушила. Но друго си е да вкараме малко интрига и секс, нали?

И така един прекрасен слънчев следобед, разположила съм се на шезлонга, чета книжка, Косьо рови с кофичка, баба Валя се е прибрала с Коко да спят, а на хоризонта се появи младежът Крум (тогава още не му знаех името). Младеж напомпан, доста грубоват, със силен пернишки акцент, който на морето минава за софийски. Със срам ще призная, че не разпознах веднага, че е гларус, защото вместо да заходи към мен, заговори първо Косьо. Естествено, веднага зарязах книгата и го изгледах критично, а той попита:

– Мое ли да си поиграя с хлапето? Аз съм Крум. (сякаш това незабавно го акредитира)

Косьо веднагически подскочи от радост, че си е намерил някой да му ходи по акъла и в следващите два часа горкият Крум мъкна кофи с морска вода, рови пясъка старателно, изкопа дупка, в която Косьо влиза до шията, и изобщо се раздаваше на сто процента, ако не за децата по света, то поне за едно от тях. Признавам си честно, че след първоначалните подозрения си казах, че най-вероятно му е скучно и кара закъсняло детство.
Съмненията ми се събудиха отново, когато запотеният, червен и пъхтящ Крум се стовари на пясъка до шезлонга и ми предложи да ме намаже с лосион.
– Не, благодаря. – отговорих учтиво и се вторачих в книгата с вид на сериозно ангажирана жена, която не завързва запознанства на плажа. Крум обаче явно реши, че два часа всеотдайно гледане на Косьо му дава право на вниманието ми и между нас протече следният разговор на високо равнище.
– Ти как се казваш?
– Стефка.
– Не е вярно, мама се казва Мария. – поправи ме Косьо, който застана до нас, заслуша ни с интерес и видимо се забавляваше все повече.
– Виждам, че си сама.
– С децата съм. Мъжът ми е в София.
– Скучно ли ти е?
– Не, изобщо.
– И аз съм от София.
– Много хубаво.
– От „Люлин“ съм, а ти?
– Аз не съм.
– Ама къде живееш?
– В София.
– Ей, не щеш да кажеш къде.
– Виж как се сещаш.
– В „Младост“.- намеси се Косьо.
– Аз съм охрана на … (тук не си спомням какво каза, но беше някакво животно Жабата, Змията, Крокодила, наистина ми се губи, тоя „Люлин“ е същински зоопарк), но сега съм в отпуск, че шефа нещо го подгониха и замина за чужбина.
– Интересна работа.
– Ами, добре ми плаща.
– Браво.
– Искаш ли да влезем малко във водата, да се разхладим?
– Не, благодаря.

Точно тук Косьо ме предаде. Баба Валя се показа на терасата ни да простира пране, а Косьо посочи натам и се развика:
– Крум, виж къде живеем ние! Ей там, където е оная тераса.

Изгледах ухиленото хлапе кръвнишки, станах и събрах багажа да си ходим. Косьо ме последва леко недоволен, че шоуто приключва преждевременно, а Крум предложи да ми помогне, на което твърдо отказах. Младежът обаче явно не разбираше от скрити послания, защото все пак си направи устата.

– Да те водя довечера на бар?
– Благодаря за вниманието, Крум, но аз съм много женена, с много деца. Освен това големият ми син почти ти е набор.

Крум увеси нос и се върна на плажа, а ние с Косьо се прибрахме, като по пътя му дръпнах една лекция как не бива да показва къде живеем на непознати, при което той се нацупи:
– Изобщо не е непознат. Той ми е приятел!

Вечерта хапнахме в близкото капанче с момчетата и бавачката, след което се прибрахме, народът легна да спи, а аз седнах да си превеждам – любимото ми време за работа винаги е било по нощите. Не щеш ли, за мой искрен ужас, чух в нощната тишина да кънти пронизителен шепот (много странен звук, добре познат на всяка майка, която се кара на голямото си дете, докато бебето спи).
– Мария! Мария! Мария! Марииииия!

Казвам ви, направо си потънах в земята. Младежът Крум изглежда беше решил да направи последна обсада на крепостта. Реших да се правя, че не го чувам, докато се откаже, обаче баба Валя цъфна на вратата и за мой срам заяви:
– Мими, извинявай, ама изглежда някой те вика.

Само си представих как на другия ден всички ме бъзикат, че рускините си закачат гащите по прозорците, обаче на мен ми правят серенади. Изскочих на терасата и се скарах на горкото момче:

– Я се разкарай! Ще ми събудиш децата!

Той се опита да каже нещо, но аз се врътнах, тръшнах вратата и пуснах завесите демонстративно. Надежда всяка оставете.

На другия ден за по-сигурно отидохме с хлапетата на басейн, вместо на плажа, а на следващия ден Пеев дойде и много се смя с моята история. Малко пресилено звучеше смехът му, но може да е било от жегата.

Крум го видях след това само веднъж. Беше с рускиня под мишница. Не знам дали са се оженили.

Четохте ли "Горчивината, която ни трови"?

Теди ми беше едно чудесно детенце, умно като за две, четеше от петгодишен и решаваше задачи с трицифрени числа преди първи клас. Което не му пречеше да ме вбесява ужасно от време на време. И досега го постига с минимални усилия. Ще ви разкажа една история от детството му, на която все още се смеем до прегракване вкъщи, макар че всъщност е ужасно срамна и изобщо не ме представя в блестяща светлина.

По онова време, Теди беше на пет-шест годинки, аз работех като преводач и редактор в „Александра“ и веднъж се наложи да заведа с мен детето в офиса, вече не помня по каква причина. С голяма гордост го представих на всичките колеги, те му се радваха от сърце, закачаха го, черпиха го с бонбони, а той се усмихваше учтиво и излъчваше ангелска невинност.

По едно време се появи шефът и попита закачливо:
– Я да видим сега кое е това момченце. Как се казваш, симпатяга?
– Теди. – отговаря лаконично малкият, вече поуморен от общото внимание. На мен обаче не ми е достатъчно, искам да се представи подобаващо и за целта лекичко го побутвам:
– Кажи си цялото име, маме.
– Теди Пеев.
– Не, маменце, съвсем цялото име.
– Теди Иванов Пеев. – детето отговаря послушно, но аз твърдо съм решила, че трябва да каже „Теодор“ и правя последен опит да му подскажа.
– Не „Теди“, миличък. Кажи как ти казва мама, когато ти се кара.
Теди най-после сякаш загря какво се иска от него. Погледна ме с огромните си честни сини очи и без грам колебание отвърна:
– ГОВЕДО.

Голям смях беше, казвам ви, голям смях. А за мама и голям срам.

Христина, а иначе казано Холерата, е жена с убийствен чар, жестоко чувство за хумор и огромно сърце. С едно изречение може да ви вбеси, разсмее, провокира и просълзи. Отдавна искам да споделя с вас нейната история, но най-добре да ви я разкаже тя.
На 5 години срещнах Калина. Беше в съседната група, имаше огромни черни очи и дълги дебели плитки, които някой (по-късно заподозрях майка й) мистериозно връзваше с ослепително бели и прилежно колосани панделки. Умирах си първо да ги помириша – още помня упоителния аромат на изгладено бяло и детски шампоан Кря-Кря. После си умирах да ги дръпна силно назад с наивността, че никой не ни вижда. Накрая си умирах от смях в някой ъгъл на стаята на II-ра А група, докато другарката Бочева ме гледаше изпитателно и мърмореше „Какво, какво, какво да те правя?!“ – честно казано и до ден-днешен чувам този въпрос. Шкафчето на Госпожица Прекрасна беше до моето, играехме на „Майки и деца“, тя настояваше да ми готви, а аз услужливо изяждах салатата си от листа в съседния парк, след това унизително повръщах върху вътрешните си обувки, но гордо се изправях с изкривен от спазми стомах. А напролет ми правеше салата от лалета. Може би затова оттогава любимото ми цвете е бяло лале: бяло като панделките на една Калина. Само дето сега не бих го изяла. После настъпиха размирни години – годините, които наричам Rebel Yell. Бях откАчена и всичко си беше наред. На 20 години срещнах човека, с когото нямаше как да предположа, че дори на прага на изтребване посредством опънати нерви на парче от вестник, пак ще разделим всичко поравно – включително и желанието да имаме дете. Този човек happened to be a woman (се оказа жена, бел.ред). Както винаги и дотогава, и след това. И никога повече не си зададох въпроса „Защо?“.
Частта с детето е колкото забавна, толкова и прозаична: бях сигурна, че ще е момче, цял живот съм искала син. Беше доста смешен като бебе, а всемирната любов изобщо не ме заля на родилната маса. По време на раждането слушахме Purple и Rainbow – може би затова сега той е заклет фен на Metallica. Майчинството ми беше съвсем обикновено и премина през всички задължителни за българската средностатистическа майка фази:
1. Книгата на д-р Спок, изд.’76, наследствено предавана;
2. сп.Кенгуру;
3. За и против ваксините;
4. Колики, зъби, прохождане, класически концерти на възглавници и твърдата убеденост, че синът ми е геният, който ще изобрети безплатно и леснодостъпно гориво за цепелин.
Въпросът „Къде е татко?“, зададен нехайно и между другото, получи отговор „Ти имаш две майки. Ти си едно момче с късмет!“, след което следваха неколкократни въпроси с цел убеждение, че и двете го обичаме. Синът ми и аз днес живеем в Германия. Все ви е едно защо, как и какъв е животът там. Това, което бих се радвала да ви интересува, ако децата ви общуват с моето, е факта, че той има много приятели, често яде сладолед, умее да борави с вилица над нивото на приматите, може да брои до 30 на три езика, усмихнат, чувствителен и чаровен е. И много. Много. Много обичан. Което е определящо. Животът ни е съвсем обикновен, заровен между моята работа, безкрайните немски думи, безбройните момчешки колички, неговото „Обичам те“ и някой и друг среднощен разговор с приятел от България. А какво е да си майка и гей? Не мога да ви кажа това. За сина си аз съм просто мама. За приятелите си – Холера. И може би за всички останали, които не желаят да видят отвъд – гей.
Христина, на 33 г. без косъм. Микаел, на 3,6 г. без четвърт. Приятно ни е.
И ако тази история ви скандализира, проблемът не е в Холерата, а в стереотипите, които ни е трудно да разчупим. Ето какво разказва Христина за детската градина на Мика в Берлин:
Не всички в градината на Микаел знаят, че той е дете на еднополови родители. Не съм закачала обявление на таблото. Учителите му и психолога – да. Родителите на най-близкия му приятел, с когото играят често през уикендите – също. Тъй като учебната година приключва и от новата идват други учители, досиетата на децата се ъпдейтват и ни раздадоха нови въпросници с факти от живота на децата, които трябва да попълним: цвят на косата и очите, домашни любимци, хобита, родна държава, кое е моето семейство. И снимки. Отивам тази сутрин и директорката, заедно с психолога, раздават отново същите формуляри. Гледам недоумяващо, а те:
– Коригирахме анкетните листи. В частта със семейството пише „майка“ и „баща“, а ние имаме деца, които имат цветни родители
Цветните родители се просълзиха от тоя жест на толерантност в 8:45 и отидоха да пият кафе.
И ще ви кажа, че не сме loud’n’proud. Просто сме като всички останали – ни повече, ни по-малко.
Нямам какво повече да добавя, освен че Мика е случил на майка. Даже две.

Едно време много се чудех на онова древно китайско проклятие „Дано живееш в интересни времена“. Що за глупост, казвах си, всеки иска да живее интересно. За какво му е на човек скука и еднообразие, кой би искал да затъва ежедневно в монотонни занимания? Трябва да има екшън, разнообразие, предизвикателства! Това не е никакво проклятие, ами благословия! Изглежда Непознатият отгоре дочу моите богохулни разсъждения и реши да ме „благослови“. Нямам друго обяснение за нещата, които ни се случват през ден, да не кажа и всеки ден, и с които вече напълно съм свикнала и дори не им се учудвам.

Ето например, вчерашният ден започна като един твърде обикновен вторник. Момчетата във ваканция, излязоха сутринта и наминаха само да хапнат и да вземат пари за сладолед, Алекс отиде на градина без много протести. Ивето дойде на кафе и донесе най-вкусните мекици на света и домашно сладко. Чарето и Фройд се въргаляха по плочите и търсеха хлад. Успях да посвърша малко работа и дори да прескоча до мола и да си купя обувки за сватбата на Теди. Изобщо необичайно идиличен летен ден. Но „затишие пред буря“ не е просто поетична метафора. Не и в нашето семейство.

Вечерта с Пеев, Чара и Алекс се връщаме от разходка и заварваме младежите обилно натъпкани с мекиците на Ивето вместо вечеря. Въздъхвам с облекчение! Няма да има готвене, сервиране и вдигане на маса. Свободна вечер за мама и тате. Ивето ми препоръча филм сутринта, така че с Пеев щастливи се разполагаме в хола. Косьо, пуберът, хуква отново някъде навън с кварталната тайфа момчетии, а Коко и Алекс се заиграват в детската, без да крещят нетърпимо. Мечтаната скучна семейна вечер може би най-после ще ни се случи.

Или пък не. Косьо звъни на баща си и чувам следното:
– Хъски ли? Къде? Ти какво правиш чак там? Добре, сега ще дойда. Изчакайте ме.

Пеев грабва една стара каишка на Чара и изчезва. След малко банда от съседски деца, плюс Косьо с баща му, се появява на хоризонта с този симпатичен младеж, целият в осили, изплашен, жаден и гладен.

Животинчето е кафяво като Чара и Алекса, със същия златисто-кехлибарен поглед. Ето ги нашите две сестри, за сравнение.

Ако живеех в латино сериал, със сигурност щеше да се окаже, че сме намерили отдавна изгубеният им брат Хуанито, отвлечен от злата мащеха Фернанда и продаден на катун цигани срещу бяла магия за любов, още по време на третия брак на бащата Консито в дванайсети сезон. Примерно.

Коко и Алекс интуитивно усещат, че нещо забавно се случва на улицата пред нас и изскачат да не пропуснат купона. Теди също пристига след две минути – сам, защото Яна е на моминско парти. Семейството шумно обсъжда план за действие. Съседските хлапета ентусиазирано се включват с идеи, предложения и съвети. В крайна сметка решаваме, че ще пуснем обява в групите за изгубени животни и ще отидем на ветеринар да проверим дали е чипиран, след което ще мислим какво да правим. Всички до един звънят на родителите си с надеждата да им бъде позволено да приберат кучето поне за тази нощ. Очаквано, никой не е съгласен. Забелязвам как момчетата оклюмват глави, забиват поглед в земята и подритват тротоара с прашни кецове. Мисля си, че ако родителите им видят точно тази физиономия, това мълчаливо разочарование и тихо недоволство, не биха отказали с такава лекота. Мисля си още, че след тази вечер, поне за няколко дни, поне в очите на съседските деца, ние сме героите на квартала. Приемам с удоволствие тази роля, след като само два дни по-рано бях най-гадната майка, която крещи бясно и заплашва с шамари четирима хлапака, разпънали палатка на поляната, защото се гонят, хилят и будят съседите с адска врява в два през нощта. Единият от тях беше моят Косьо, но това е друг въпрос.

В крайна сметка Иван прибира в колата 6 деца (4 собствени и две съседски) и клетото куче, което сред всичкия този шум може би се чуди дали е спасено или обречено. Междувременно във фейсбук кипи активна кампания за разпространяване на снимката на Коко Мънчи, както момчетата го кръстиха, след като забелязахме, че се обръща, като викам моя Коко, и благодарение на завидния апетит, с който погълна на два пъти цели 400 грама от гранулите на Чара. Тук е моментът да благодаря на всички приятели и непознати, които споделиха снимката му. Надявам се все пак стопанинът му да го намери. Нищо чудно някое детенце да плаче за него сега.

Някъде към 11,30 спасителният отряд се прибира, натоварен с допълнителна храна за Коко Мънчи. Оказва се, че сладурът няма чип. Сложили са му за всеки случай ваксини за вътрешни и външни паразити, прегледан – здравичък и в отлично състояние, макар и доста мръсен. Съседските деца се прибират, а ние решаваме, че Коко Мънчи ще отиде у Теди и Яна, при Алекса, за да не провокираме бременната Чара и да не образуваме нерви на Фройд. За да не нахлуем грубо в територията на Алекса, решаваме първо да поразходим животинките в градинката и да свикнат един с друг на неутрален терен.

И така в 12 през нощта семейство Пееви, целокупно, с четири деца на възраст от 3 до 22 години, и две кучета, едно старо и едно ново, с бутилка розе и няколко чаши, любезно предоставени от Моника, (приятелка, съседка, пианистка и кучкарка, която веднага се отзовава на помощ), окупира кварталната градинка. Ние, големите безпощадно изпиваме розето, кучетата се гонят, Алекс и Коко се люшкат, Косьо лови покемони. Събуждаме едно-две бебета и разлайваме две-три кучета. Говорим си за живота, вселената и всичко останало и в два часа благополучно оставяме Коко Мънчи да спи у Теди и се прибираме у дома, почти влачейки се от умора (и розе). Слава богу, поне никой съсед не е повикал социалните да приберат горките ни дечица, които принуждаваме да седят по градинките в малките часове. Чара само ни подушва, хвърля ни възмутен поглед и достолепно ни обръща гръб и се оттегля под стълбището. Не помня как успяваме да нахлузим пижамите на децата, но помня, че преди да се проснем по леглата, Иван подхвърля:

– Искаш ли да гледаме филма?

След което заспива, преди да успея да му отговоря.

Жалко. Щях да му кажа, че някой ден децата ще пораснат и ще си хванат пътя, ще им дадем и кучетата без никакво колебание, а ние ще имаме всичкото време на света да скучаем, да гледаме филмчета и може би да правим ето така…

Преди да отидем в Страната на чудесата, както я нарича Коко.

Между другото, Коко Мънчи все още търси своя стопанин. Ако случайно го познавате, непременно ми пишете. Не че му е лошо при нас, но той си има негов човек и го обича. Ако пък е изоставен нарочно, моля, пишете да кажете поне как му е истинското име. Не съм сигурна, че някой би могъл да е щастлив с името Коко Мънчи.

Тогава открихме с ваша помощ стопаните на Коко Мънчи и те си го прибраха. Впоследствие го губиха още няколко пъти и други хора го намираха и пускаха негови снимки в групите за изгубени кучета. Собствениците си го прибираха всеки път с обяснението, че той просто обича да бяга. Не искам да ги съдя. 

Днес, 20 януари, Коко Мънчи, който всъщност се казва Руно, отново беше изхвърлен на улицата този път завинаги. От миналата събота снимката му се развява по групите за намерени кучета. Стопаните не проявяват интерес да си го приберат, макар че им писахме многократно. Синът ми днес отиде да го прибере от улицата, а едно мило момиче, приятелка на Теди и Яна, го прие временно, но му търсим стопанин, истински човек, който да го обича и да не го изхвърли безпризорен отново. Кучето е чудесно. Моля ви, помислете си дали не искате нов приятел. Ако не, поне споделете, за да му намерим ЧОВЕК.

П.С. Коко Мънчи е осиновен от добри хора. Редовно ми пращат снимки и видеа, той вече е здрав, добре гледан и щастлив. Някои кучета се раждат с късмет.

Сватбата беше точно както си трябва – имаше и смях, и сълзи, и ритуали, и танци, и целувки, и горчиво вино, и сладка торта. Булката беше прекрасна, младоженецът щастлив и леко смутен, кумовете млади и горди с отговорността си, шаферките и шаферите – красиви и сияйни. Майките малко си поплакаха и повече си потанцуваха, бащите се радваха на порасналите си деца и тайничко си потъгуваха, че заедно с децата са пораснали и те. Гостите се забавляваха и опознаваха, тук-таме може би пламна и някоя искрица между младите.  Коко не можеше да свали очи от Яна:

– Това е моята булка!

Пееви сме щастливи, че вече има още една г-жа Пеева. Дай боже да има и г-ци Пееви някой ден. Алекс беше хипнотизиран от булката. Той трябваше да е сред шаферите, но предпочете да гледа ритуала на сигурно място в ръцете на татко.

А някъде в малките часове Теди ни каза, че и да беше избирал, не би могъл да намери по-добри родители от нас. Не е нещо, което чувам всеки ден, нито всяка година. Благодаря ти, Теди! Не знам дали осъзнаваш изобщо колко много означават тези думи за нас. Някой ден ще станеш баща и ще разбереш. И както ви обещах, сватбената ми реч.

Скъпи младоженци, уважаеми кумове, мили роднини и приятели, Най-напред искам да благодаря на всички, че споделихте нашето събитие. Благодаря ви за подкрепата, обичта и уважението. Присъствието ви тук означава много за нас и пълни сърцата ни… Обратно пропорционално на портфейлите. (тук очаквах гостите да се засмеят, но настъпи неловко мълчание. Взимам си бележка - шегите на сватбите май звучат добре само на кино.) Да произнасяш сватбена реч е изключително отговорна мисия, особено ако си майката на младоженеца. Трябва много да внимаваш какво ще кажеш. Ако си прекалено назидателна, ще подразниш младите. Ако си прекалено сантиментална, ще разплачеш гостите и ще съсипеш много красиви лица, включително своето собствено. Ако си прекалено радостна, гостите ще си помислят: „Тук има нещо гнило, щом толкова бързат да оженят момчето“. Ако си прекалено тъжна, ще излезе, че не харесваш снахата, а нашия случай е точно обратният – ако е възможна любов от пръв поглед между снаха и свекърва, това сме ние. Така че доста се чудих не какво искам да ви кажа, а как да го кажа по най-добрия начин. И ето какво измислих вчера, докато гладех седем броя ризи и треперех да не скъсам някое копче. Брачният живот е като да бродираш гоблен. Без да притежавате никакви специални умения и дарби, от една панама и малко разноцветни конци можете да си избродирате прекрасна картина. Достатъчно е имате любов и търпение. Моделът ще изберете сами. Дали ще е батална сцена или пасторална идилия – вие ще решите. Само не се заблуждавайте, че гоблен се бродира лесно.

Ще има безсънни нощи, колебания, грешки и спорове, понякога и моменти на отчаяние. Но хубавото на гоблена е, че дори да объркате някой цвят, тук-таме да скъсате някое конче, да пропуснете някой бод или да убодете някой пръст, винаги можете да поправите грешката и в крайна сметка да създадете една красива картина. Достатъчно е да имате любов и търпение и да не се предадете някъде по пътя. Не смея да погледна Иван, защото съм сигурна, че се подсмихва на това сравнение. В единствения случай, когато хванах игла да му зашия копче на ризата, незнайно как копчето се оказа пришито не само към предницата, но и към гърба… И все пак успях да ти избродирам едно прекрасно семейство, нали, Ванка? Пожелавам ви да избродирате заедно гоблена на своя живот с много любов и търпение. Вярвам, че ще е прекрасен. Бъдете здрави и щастливи.

Наздраве! И горчиво! Накрая, благодаря на всички приятели, които споделиха с нас мига и емоцията – не само на живо, но и виртуално.

Дай Боже да се сбъднат прекрасните ви пожелания!