С някои леки детски болежки мама може да се справи и сама. Но следните пет състояния с характерни симптоми изискват неотложно да потърсим 112 или лекарска помощ.

Много важно е да запазим спокойствие при всички случаи, защото децата като лакмус улавят настроението на мама и допълнителният стрес от нашето притеснение може да влоши състоянието им. В никакъв случай не си позволявайте да изпадате в паника, дори при третото описано състояние, (което лично мен изпълва с ужас), защото паниката ще ви попречи да реагирате адекватно и да спасите детето си. Дишайте дълбоко и действайте хладнокръвно.

1. Бронхиолит – представлява вид бронхит, при който се възпаляват бронхиолите, най-малките въздухоносни пътища в белия дроб. Най-опасен е при деца до годинка. Симптомите наподобяват тези при „настинка“ – температура, запушен нос, честа кашлица, но особено характерен симптом за бронхиолита е учестеното дишане, посиняването на устенцата, видима отпадналост и липса на апетит на бебето. Моят педиатър винаги ме съветва да следя честотата на дишането, докато детето спи – над 60 вдишвания в минута е признак на бронхиолит. Бронхиолит може да се развие за часове от най-обикновен респираторен вирус. При бебета задължително се лекува в болница. Обикновено с инхалации с медикаменти, при нужда с антибиотик. Предписва се и сироп за отхрачване.

2. Псевдокруп – възпаление на ларинкса, което води до оток и стеснение на горните дихателни пътища. При малките деца е особено опасен, защото техните пътища са още тесни и неразвити. Най-характерен симптом е лаещата кашлица и дрезгав глас. Проявява се обикновено нощем. При тежки случаи ми се е налагало да викам спешно „Бърза помощ“, които поставят инжекция урбазон, след което педиатърът обикновено предписва лечение, което винаги включва инхалации и противоалергични медикаменти. Понякога се налага и болнично лечение.

3. Тежка алергична реакция – анафилактичен шок. За разлика от леките алергични реакции, които са често срещани, проявяват се с леки обриви по тялото, хрема, сълзене от очите, сърбеж и се лекуват с антихистаминови препарати по лекарско предписание, то тежката алергична реакция е ЖИВОТОЗАСТРАШАВАЩА и изисква незабавна лекарска намеса. Може да бъде предизвикана от някои храни или ужилване от насекоми. Характерен симптом е оток на устните и очите, световъртеж, загуба на съзнание. Може да има повръщане и диария. При подобни симптоми НЕЗАБАВНО повикайте 112, като задължително споменете АНАФИЛАКТИЧЕН ШОК, за да реагират спешно. После сложете детето да легне по гръб, с възглавници под краката, не давайте вода, но дайте противоалергично средство, ако разполагате с такова. Опитайте се да успокоите детето, сложете студен компрес на очите и гърлото. Аз винаги държа вкъщи ампула метилпреднизолон за инжектиране при крайна необходимост. Тук става въпрос за броени минути, затова действайте изключително експедитивно! И пак напомням, първото, което трябва да сторите е 112!

4. Силно разстройство, придружено с висока температура – при децата бързо водят до обезводняване и понякога се налага болнично лечение. Необходимо е спешно да се посети лекар, който да назначи лабораторно изследване на изпражненията, (нарича се фецес) за да се установи причината за разстройството. Моят педиатър обикновено пуска следните изследвания:

• Ротаденовирус
• Салмонела
• Шигела
• Ешерихия коли

Според резултата се назначава и лечение.

Това, което облекчава състоянието и може да се даде още преди да са излезли резултатите е:

• пробиотик (аз предпочитам биогайа),
• електролит за пиене (примерно хидратин алфа), който възстановява водния баланс,

За хранене – лечебна хумана, оризова вода, сок от моркови.

Незабавно въвеждам строга диета без сурови плодове, зеленчуци, месо и млечни продукти.

5. Инвагинация – представлява вмъкване на сегмент от червото в по-широката му част. Най-често се случва до 2-годишна възраст. Симптомите са остра болка на пристъпи, повръщане, отпадналост на детето, понякога спира и да се изхожда. Възможна причина е въвеждането на нови, трудносмилаеми храни като боб, да речем. Лекува се в болница със:

• Пневмоколоскопия – обикновено вкараният при налягане въздух успява да изкара инвагининирания сегмент.
• Оперативно лечение – когато пневмоколоскопията не даде резултат.

Кого да потърсим за помощ в изброените пет случая?

112 биха дошли само за номер 2 и номер 3 (псевдокруп и анафилактичен шок).

За номер 1 и 4 (бронхиолит и диария) търсете педиатъра си.

За 5 (инвагинация) можете да отидете направо в „Пирогов“, ако сте в София. Ако сте в провинцията, обърнете се за насоки към педиатъра си. Но състоянието е спешно, така че не чакайте приемния му ден и час, а смело го притеснявайте по телефона. Наистина е наложително.

Прочетете още: 

Препоръките на д-р Масларски

Ранна диагностика на психични проблеми

Много обичам да пътувам, но стягането на багажа е… ох, ама голямо ОХ! То и с едно хлапенце не е лесно, но умножете по четири и ще ме разберете. Теди, най-големият вече не го броя. Но три дребни дечурлига с прилежащите им дрехи, играчки, обувки, гърнета и други аксесоари, куче(с купички, аксесоари за разходка и съответната храна). И коте, което видимо заема най-малко място, но като включите към него котешката тоалетна, котешката клетка, храната и купичките, значително увеличава обема си. И накрая Пеев. Мога да вмъкна тук, че иначе съм доволна от свекърва ми, добре го е възпитала, но за багажа й пиша голям минус. Всеки път го карам сам да си го прибере, а той си намира ВАЖНА И НЕОТЛОЖНА РАБОТА в последния миг. Колата трябвало да се зареди, кучето да се разходи, светът да се спаси. Един път го хванах натясно обаче, нямаше къде да се измъкне, наложи се да си приготви сам багажа за една тъжно кратка планинска почивка от три дни. То даже не е почивка това, а по-скоро проветряване. Гледам, сложил в куфара едни гащи, едни чорапи и четката за зъби. „Ванка, ами пуловери, още едни дънки със съответния колан, тениски, яке, шапка, пижама, джапанки за банята, обувки за хотела, аксесоари за бръснене, парфюм, книга, зарядно, упсарин, анцунг, евентуално бански, ако ще ходиш на басейн?“ Той ме гледа с дълбоки влюбени очи и нежно ми отговаря: „Ми, Меро, нали затова съм те взел? Ти всичко знаеш!“ Всеки път се връзвам на този номер.

Всъщност нямам толкова против, че стягам багажа на целия този многообразен човешко-животински свят, ако поне не ми се пречкат, докато го приготвя. Точно съм приключила с куфарчето на Алекс и преминавам към куфарите на батковците, и Алекс пристига с коварна усмивка, изчаква да ми види гърба за миг, и набързо „преподрежда“ дрешките си, като под преподрежда разбирам, че изважда всичко и го разхвърля на пода. Следва краткотрайно, (между две и пет минути) истерично пищене от моя страна, след което някой от братята се смилява и идва да го излъже с нещо, за да можем да тръгнем все пак.

Веднъж реших да си направя списък за улеснение. За да го напиша, ми трябваше около половин час. После още половин час ми отне да задрасквам дрехите, които не можех да намеря или бяха за пране и да ги заменям с други налични. Накрая списъкът придоби нечитаем вид и отиде в кофата.

Не знам защо изобщо хабя толкова усилия за багажа, като абсолютно винаги средно пет неща биват забравени. Всъщност, имам си лична класация на забравените вещи. Ако са до три, съм безукорна. Ако са над пет, пълен резил. За да не ме съдите твърде строго, ще ви призная, че обикновено забравям мои вещи, защото винаги подреждам последно моя багаж и докато стигна до него, вече съм душевно изцедена и ми е все едно дали в ресторанта ще нося роклята с кецове или с обувки с токчета.

Веднъж например се оказа, че съм си забравила епилатора и пастата за зъби. Не е фатално, си казвам, все ще намерим аптека някъде из Велинград. Е, намерихме аптека и в нея открихме паста за зъби, и дори крем депилатоар в тубичка, родно производство. Купих и двете, в хотела ги приготвих за следващия ден, хапнахме и изтощени легнахме да спим. На сутринта ставам сънена и бързам да си взема душ, преди децата да са ме наскачали. Мия си зъбите и усещам пастата с твърде нетипичен аромат на рози. Виж ти, мисля си, нов модел ще да е, но не е много приятен на вкус. Поглеждам тубичката и какво да видя!

Измила съм си зъбите с депилатоарния крем.

Ужасена, че съм се натровила, с един скок връхлитам в спалнята и пищя:

– Ванка! Измих си зъбите с депилатоарен крем!

– Какво е това чудо?, пита той. Мъжете са толкова неинформирани за сложната поддръжка, която изисква нашата привидно небрежна и естествена визия.

– Крем за обезкосмяване бе, човек!

А той вместо да подскочи и да хукне за Бърза помощ, сънено ми отговаря:

– Верно ли? Не съм забелязал да имаш косми между зъбите.

Друг път ще ви разправям за прането след пътуване

Обичам въпросите, които децата ми задават. На пръв поглед звучат наивно, но винаги водят към сърцето на истината.

Защо Юда е предал Христос?, ме попитаха този път моите хлапета. Историята за Възкресението им е добре известна и от училище, и от филмите. Не могат да си обяснят предателството. Защо, наистина? Юда е бил последовател на Исус, видял е чудотворните му дела, слушал е учението му, вярвал е, че е Божи син. Как би му хрумнало да го предаде?

Може би му е завиждал, защото е толкова обичан. Може би се е изкушил от голямата награда и си е казал, че щом Исус е Божи син, ще намери начин да се спаси. Може би е изпитвал съмнения и е решил да ги провери, вместо да ги сподели.

На всичкото отгоре Юда е бил ковчежник на малката група. Значи е бил умен младеж. Трябва да е бил и образован, тоест от заможно семейство. По онова време образованието не е било достъпно за всички. Което не му е попречило да си крадва от ковчежето. Изобщо гнила ябълка е този Юда, откъдето и да го погледнеш – крадлив, завистлив и лицемерен.

Исус е знаел всичко това, но го е държал край себе си. Бил е наясно кой ще го предаде. На Тайната вечеря го посочва и го праща да върши каквото е намислил.

А защо не го е спрял, мамо?

Исус му дава правото на избор.

Цялата идея на Библията е изборът. Още от Райската градина. Историята на Юда също е за избора. Юда е имал всички предпоставки да направи правилния избор – бил е умен, заможен и образован, познавал е Исус, бил е сред най-близките му, вярвал е в него. И все пак Юда е направил грешния избор.

Но грешен избор може да направи всеки. Дори Петър три пъти се отрича от Исус. Проблемът на Юда е друг. Той не намира сили да се покае. Гордостта не му позволява. Алчност, завист, лицемерие и накрая гордост. Юда хвърля трийсетте си сребърника, защото осъзнава колко е сгрешил и съжалява горчиво. Но не намира сили да поиска прошка.

Щеше да я получи.

Свят, в който дърводелец стана Бог,

всичко е възможно.

Можем да излъжем.

Или да сме истински.

Можем да обидим.

Или да усмихнем.

Можем да откраднем.

Или да постигнем.

Можем да намразим.

Или да простим.

Можем да отхвърлим.

Или да обикнем.

Можем да убием.

Или да спасим.

Христос Возкресе!

Автор: Мария Пеева

Вие познавате ли гениални деца? Аз – десетки, да не кажа и стотици. Естествено на гладките бели челца не пише „гений“, но веднага го разбирам от разговорите на детската площадка:

– Вие още ли не говорите правилно? Кармен на годинка и половина знае над 50 думи.

– А пък Вики на годинка и четири месеца рецитира стихотворения.

– Оооо, Сами не само рецитира, той даже и сам си измисля.

Е, ние изоставаме в сравнение с тези невръстни интелектуалци. Но слава богу, вече съм осъзнала, че за да е щастливо едно дете, не е нужно да е най-умното, най-красивото и най-доброто.

Когато родих Теди, първородния, имах интересно запознанство в родилния дом. Една мама от нашата стая обожаваше да застане до нечие креватче и да почне да оглежда критично чуждите бебета.

– Леле, колко е жълто твоето. Какво му е? Дано се оправи. И очичките му са затворени като на жабче. Нали не е слепичко?

Първо раждане, аз на 21 години, много задръстена. Сега вече имам какво да й кажа на жената. Ако случайно попадне на блога ми, да знае, че Теди не е сляп, и от доста време насам не жълтее. Даже взе, че стана хубавец, пък и умник. Има някое килце отгоре, но гледам, не му пречи на самочувствието и реализацията. Преди време обяви, че ще става психолог и аз реших да използвам повода да го мотивирам да мине на диета.

– Ако искаш да станеш психолог, трябва да отслабнеш, маме. При теб ще идват дебели хора да им помагаш и като те видят такъв пухкав, няма да ги мотивираш.

– Напротив, маме. Точно аз ще им помогна. Ще ги науча, че човек може да бъде ЩАСТЛИВО дебел.

На това нямаше какво да кажа.

Та ето какво мисля за нашите прекрасни деца. Всъщност ние не ги обичаме, защото са умни, красиви и талантливи. Нито сме длъжни да ги направим такива. Човечеството има нужда от гении, но повече му трябват щастливи и осъществени хора. Затова и отдавна съм се отказала от мисията да създам Айнщайн, Шекспир, Юсеин Болт или Бетовен. Обаче никога няма да се откажа от по-важното. Да науча децата си да бъдат щастливи и да се радват на живота.

А добрата новина е, че това не е толкова трудно постижимо.

От нас се иска само да обичаме детето и да го поощряваме да се развива там, където го влече. Останалото е Божа работа.

Пък ако излезе Шекспир, ще почерпим.

***************

Прочетете още: Утрешен

Когато Косето беше на 4 годинки, изведнъж се сдоби с въображаем приятел. Не мога да кажа, че е бил самотно дете, все пак има по-голям брат. Но малки все още нямаше, а и наскоро сменихме жилището, така че приятелчетата от детската площадка останаха далеч.  Успяхме да го запишем на детска градина малко по-късно, така че в онзи период, предполагам, е бил малко лишен от социални контакти с дечица на негова възраст.

И тогава се появи Пици. За първи път се сблъсках с „въображаем приятел“ и в началото се притесних. Дали детето няма проблем? Дали не се чувства изолирано или пренебрегвано? Почетох малко из интернет и се успокоих. Оказа се, че много дечица на тази възраст си имат въображаеми приятели и това е показател за богато въображение, а не за някаква тревожност у детето. Добре тогава, спряхме да водим екзистенциални спорове има ли Пици или не, и приехме съществуването му. А той беше с нас денонощно! Трябваше винаги да има свободен стол на масата за Пици. Дори му сервирахме чинийка и прибори. Когато слагахме Косьо да спи, той се свиваше в крайчето на леглото, за да има достатъчно място за Пици. На разходка купувахме солети и сокче и за Пици. Дори обсъждахме новогодишния му подарък. В един момент ми дойде на ума, че Пици може да бъде използван и с възпитателни цели и престанах да се дразня от постоянното невидимо присъствие. Косето беше осведомен, че Пици обича зеленчуци и плодове и ги консумира редовно, за да расте здрав и силен. Освен това се оказа, че Пици няма нищо против да му слагат капки в носа и да пие сироп за кашлица. Друго полезно качество на Пици беше готовността му да заспива сам, на загасена лампа. Пици обичаше да подрежда играчки, не прекаляваше с телевизията и не прекъсваше мама, когато работи на компютъра.

Не знам каква беше причината Пици да ни напусне завинаги. Дали стана прекалено добро дете и омръзна на Косьо? Или може би защото забременях и чакахме появата на малко братче? А може би просто Косьо порасна. Но един ден ми направи впечатление, че Косьо изобщо не е споменал Пици. Все едно тотално го беше забравил. Вечерта, когато подреждахме масата, уж между другото му подхвърлих:

– Косе, няма ли да слагаме прибори за Пици?

А той ме погледна сериозно и отговори:

– Мамо, ти не знаеш ли? Пици вече го няма. Днес го блъсна кола, докато пресичахме улицата и повече никога няма да се върне.

И така без грам съжаление, без дори да се сбогува, Пици си замина от живота ни. Сега Косьо вече е голям и понякога се опитвам да го разпитам за Пици, а той само ми се смее насреща и казва, че това са глупости. Но Пици беше важна част от живота му в онези няколко месеца и съм сигурна, че е имал нужда от него в игрите и фантазиите си. Определено се забавляваха добре заедно, като ги гледах отстрани – моето чернооко, къдраво момченце и неговия невидим приятел.

Футболът е най-гадният спорт на света. В него няма нищо благородно, грациозно, никаква елегантност. Мразя го открай време. Намразих го още когато Ванката риташе топка с приятелите си, вместо да ме покани на кафе. Мразех го, когато ме заведе да гледам „Ботев“ Пловдив и ме настани на някаква счупена седалка, а около мен разни побеснели хора подскачаха всички едновременно, като по команда, и крещяха неистово, а през останалото време ми плюеха семки по главата. Намразих го още повече през 1994 г., когато се класирахме за полуфинала на световното, и от радост Иван подхвърли горкичкото ми бебе Теди толкова високо, че му удари главата в тавана. Тогава чашата преля и забраних вкъщи да се гледа футбол. И да се тренира.

Забранявах го още много пъти и след това. Забраних го, когато на Пеев му разбиха носа на мач с колегите. Забраних го, когато на Косьо му счупиха ръката, докато пазеше на врата. Забраних го съвсем категорично, когато на Пеев му откриха здравословен проблем, който изключва всякакви контактни спортове. Забранявам го отново и отново, всеки път, когато момчетата (от таткото до тригодишния включително) ми се връщат с разбити колене, навехнати глезени, синини, растежения, счупени палци, натъртени ребра. Слава богу, дебелите им глави остават здрави. Поне засега.

На всичкото отгоре футболът е изключително скъп спорт. Не искам да смятам колко пари сме хвърлили на вятъра за топки, които изчезват безследно. Веднъж гоних лабрадора на съседите, който пред очите ми задигна една. Без дъх останах, но го настигнах.И да бяха само топките… Ами билетите за мачове? Не мога да си обясня как може човек да даде пари, за да гледа как 90 минути здрави, прави и видимо нормални момчета гонят една топка и се ритат по глезените! Не искам да коментирам и грозните футболни обувки, които ръсят малки черни топчета от настилката из цялата къща. Както и футболните екипи от отвратителна найлонова материя, уж дишаща, които момчетата отказват да свалят по цяло лято и се налага да ги пера вечер, за да могат да ги нахлузят сутринта чисти, вместо да си облекат красивите памучни ризки и панталони, които с такава любов им купувам.

Миналата година се вбесих и разпоредих, че това лято всички започват да тренират тенис. Тенисът е красив и елегантен спорт, полезен за социалните контакти и щадящ физиката. Елитарен спорт, не масовка като футбола. Пеев видя, че на глава с мен няма да излезе и само промърмори:

Който е тръгнал срещу футбола, не е прокопсал.

Да си мърмори. Записахме ги на тенис, но продължиха да ходят и на футбол. Три пъти седмично целите ми дни преминаваха в разкарване от едното игрище до другото. През август Алекс се разболя и се оказа, че единият спорт трябва да отпадне, защото няма кой да ги води. Познайте какво избраха, въпреки всичкото ми тръшкане и вайкане.

ФУТБОЛ!

Имам си обаче едно малко лично отмъщение. От години им правя един вбесяващ номер. Почне някой „важен“ мач, моите всички се наредят на дивана, зомбират се в телевизора, затаили дъх, а аз си кротувам на компютъра, пиша си нещичко и хвърлям по едно око да издебна сюблимния момент. И точно преди някоя дузпа, скачам, заставам точно пред телевизионния екран и правя кратък, но ефектен танц. Полудяват, казвам ви!

Ей така съм застанала онзи ден в бойна готовност на мача на „Ливърпул“, техния любим отбор. (Как пък не си избраха някой, дето побеждава по-често, ами се налага и да ги успокоявам после). И точно се канех да им направя изпитания номер, но нещо се загледах и аз. А този загубен „Ливърпул“ взе, че отбеляза. Скачат те и крещят, и по някаква необяснима причина, от чиста емпатия най-вероятно, скачам и аз с писък, и изведнъж усещам, че те са ме зяпнали и грачат срещу мен:

– Мамо, ти си фенка! Фенка си!

– Абе, я се скрийте! Аз мразя футбол! И „Ливърпул“ мразя, най-смотания отбор.

Момчетата се споглеждат с хитра усмивка.

– Я кажи кой им е вратар?

– Е, Миньоле, много ясно.

– Кой им е треньор?

– Юрген Клоп. Беше Брендън Роджърс.

– Кой им е капитан?

– Хендерсън. Джерард се оттегли, този страхотен мъжага. Чакам да издадат биографията му.

– Кажи пет футболисти.

Без да се замисля, изстрелвам:

– Сако, Коутиньо, Стъридж. Стърлинг се махна, адски нелоялен тип. И Суарес отиде в Барселона, ама той много хапеше и без това.

Момчетата и Пеев крещят срещу мен в един глас:

– Фенка! Фенка! Фенка! Фенка!

Отварям уста да отрека и… тогава ме озарява най-ужасното прозрение в живота ми. Те са ме развалили! Заразили са ме с гадния футболен вирус! Обречена съм да прекарам живота си в пиене на бира, млящене на чипс и крещене пред телевизионния екран! Или още по-зле, в плюене на семки, ругаене и скачане по стадионите! Ще нося раздърпани тениски с надпис „You will never walk alone“ и ще рева на химна. Ще следя трансфери и ще обсъждам стратегии. Ще си боядисвам физиономията с червена боя и ще си татуирам пилешкия герб. Ще си лягам и ставам с мисълта за предстоящи и минали мачове, провали и победи. Свършено е с мен! Аз съм фенка! Наистина съм ФЕНКА!

АААААААААААААААААААААААААААААА!

Вярвам, че всяко семейство трябва да си има любим лекар, зъболекар и… фотограф. Не че няма да се снимаме денонощно с телефони, фотоапарати и всякакви възможни средства, то е ясно. Но когато дойде празник, рожден ден, абитуриентска, сватба, човек трябва да остави фотоапарата и да се включи във веселбата. Като си помисля едно време колко събития съм гледала през обектива, вместо да скоча на първа линия. Снимах на първия учебен ден на първия ми син (и ревах от радост, та снимките малко не са на фокус), снимах по рождените дни на момчетата, на прощъпулници и училищни събития. Докато не открих моята голяма фотографска любов – Ивето Дамаянти! Откакто се намерихме преди години, тя е с нас на всеки празник. Виждала ни е да плачем, да се караме, да се смеем, да се гоним, да се замерваме с чехли. Снимала ни е и усмихнати, и със сълзи в очите. Успява да ни изтърпи с всичката ни врява, писъци, кучешки вой и детски рев. И което е по-важното, успява да изкара наяве най-доброто в нас. Тя вижда момента за снимка преди да се случи, вижда усмивката, преди да изгрее на лицето. Щастлива съм, че е с нас и се надявам да е винаги така. Без нея спомените ни нямаше да са толкова прекрасни. Да си жива и здрава, Иве! И ние те обичаме.

Ето какво ми написа Ивето, като я помолих да сподели защо е избрала фотографията и е оставила акушерската професия.

Просто обичам да снимам хора!

Обичам да ги карам да се чувстват красиви, да ги предизвиквам да излязат от зоната си на комфорт и да покажат нещо различно.

Обичам комуникацията с хората. Всички са толкова различни, интересни, всеки по своему и всеки човек е фотогеничен, стига да видиш какво да покажеш от него 

Обичам обичта! Изразена в усмивка, в муцунка, прегръдка, ръчичка на мамината буза или крачета висящи от врата на тате.

Жестовете на влюбената двойка в моментите, когато са забравили, че съм наоколо за секунда.

Ще ми се да вярвам, че когато снимам някого, не просто запечатвам частица от времето, а в снимката остава частица от душата на човека.

Ако снимките ми предизвикват някакви емоции във вас (може да са най-различни – от тъжни, до радостни, може дори да не ви харесат!), то тогава мисля, че съм успяла. 

Ивелина Чолакова – Дамаянти