Автор: Мария Пеева

Моята приятелка Светлана, която е топ наказателен адвокат, убийствена кулинарка и неуморима купонджийка, ми напомни една история. Отдавна се каня да я разкажа, явно моментът е дошъл. Ще копирам ФБ статуса си 26 май 2012 г.:

Ох, каква жестока вечер/нощ/почти сутрин… страхотно си прекарах, така не съм се забавлявала от години, Svetlana Georgieva, жалко, че към края спомените ми нещо се губят, надявам се да не сме танцували върху масата :))) Но мисля, че всичко започна от телешките опашки, те не просто бяха безобразно вкусни, те направо бяха еротични! Омагьосала си ги нещо. Обаче днес… днес ми е тежък ден :)))

Да поясня, че Светлана е човек, в който или веднага се влюбваш, или веднага намразваш. Тя не може да остави никого безразличен. Влага страст във всичко, което прави и заразява и околните. Зодия лъв, какво повече да обяснявам. Люси, съпругът й, е страхотен мъж, интелигентен, точен, чаровен, с невероятно чувство за хумор. Двамата с Иван като подхванат разговор, се чудим на кого по-напред да се смеем. Онази вечер ядохме уникалните й телешки опашки, пихме червено вино и не само, и си говорихме часове наред за деца, и за любов, и за политика (тук аз предимно мълчах), и за нещата от живота, и за нещата отвъд него. Хубаво е да имаш такива хора за приятели. Хора, с които можеш и да плачеш, и да се смееш. Както и да е, няколко седмици след въпросната вечер на телешките опашки, Светла и Люси заминаха на море и ни оставиха сладкото им кученце Пени да го гледаме две седмици. Пени е умопомрачителен бонбон, пухкав бял шпиц, с остри малки зъбки и опашка на кравайче. Помня как изяде розите на Иван (и той го помни). Един вид го подготви за опустошителното нашествие на хъскитата Чара и Алекса, за което тогава дори и не подозирахме. Но в тази история не става дума за кучета и рози, а за една телешка опашка…

И така, една сутрин, докато Пени все още ни гостуваше, ставам, тя скача върху мен с цялата обич, на която е способна. Върти опашка с бясна скорост, сякаш всеки миг ще се издигне като малък космат хеликоптер. Гледа ме с влажен поглед, връхлита ме от всички посоки и ми се радва, все едно през целия си кратък кучешки живот е мечтала точно за мен по пижама, рошава, с неизмити зъби и кисело настроение. Кучетата обичат да обичат, всеки кучкар ще ви го потвърди. Обаче за разлика от предишните сутрини, когато се възторгвах от това й посрещане, този път ми е едно такова чоглаво, неприсъщо, чак не мога да й се зарадвам. Все едно виждам света през мътен бежов филтър, всичко е изгубило цвета си. Правя си кафе, паля цигара. Кафето има метален вкус в устата ми, цигарата ми горчи. Нещо се случва с мен. Божичко, та аз ставам сутрин и първата ми мисъл е за кафе, няма как да ми гаднее толкова, ако не съм болна. Тежко болна. От нещо наистина сериозно. Влизам в интернет, пиша симптоми, намирам едни такива свирепи болежки, че даже не ми се говори за тях. Някъде след третата диагноза обаче се присещам как, когато забременях с Коко, първо си мислех, че съм болна от всевъзможни щуротии – като почнем от синдром на Тюрет и стигнем до мозъчен тумор – защото бях ужасно раздразнителна. Толкова бях избухлива, че веднъж на родителската среща на Теди се нахвърлих на учителката по физическо, която си позволи да се оплаче как момчетата си събули шортите в час в знак на протест, че не им дала да играят футбол. Ама така побеснях, че чак ми излезе пяна на устата и сълзи от очите, а тя избяга в ужас от стаята, след като не пропусна да заяви, че с такива родители, от децата може да се очаква всичко и пак леко се е разминала. И с оглед на предните ми бременни ексцесии, осени ме едно такова смътно съмнение, но с минимална правдоподобност, и просто го подминах.

Симптоматиката обаче продължи, а се появи и още един много показателен признак, така че в крайна сметка реших – отивам до аптеката и си взимам тестове за бременност – два броя. Първият ми каза голата истина, вторият не я опроверга. Без да губя време, звъня на Пеев и изстрелвам:

– Ванка, искам да седнеш някъде, защото трябва да ти кажа нещо важно. Бременна съм.

– Меро, днес не е 1 април.

– Ванка, знам, че не е първи април и съвсем сериозно ти казвам, че съм бременна.

Отсреща мълчание. Аз плахо:

– Ванка, там ли си?

– Тук съм, не съм избягал. Ама ти как разбра?

– Направих си тест.

– В интернет ли?

– НЕ, ИВАНЕ! Съвсем истински тест от аптеката. Два теста. Не ми говори глупости, а кажи какво ще правим сега.

– Е, то е ясно какво ще правим. Чакай да ти звънна след малко, че си изпуснах кафето. Ти хубаво ми каза да седна, ама…

Но това не е цялата история. Отивам на другия ден на доктор, в известна софийска клиника, при гинеколог с реноме, изключително любезен и внимателен възрастен господин, когото посещавам от години. Преглежда ме той и въздиша:

– Плодът е в седма седмица, но се опасявам, че е мъртъв. На този етап би трябвало вече да има сърдечна дейност.

Абе, вярно, не е планирана бременност, ама като чуе такова нещо човек, сърцето му се свива, подскача и застава някъде в гърлото, ни напред, ни назад.

– Сигурен ли сте, докторе?

– Да, но вие не се разстройвайте толкова. Все пак имате три деца, приемете го по-философски. Тук не мога да ви направя кюртаж, но незабавно трябва да отидете в болница, защото ако не се отстрани, може да предизвика много тежки усложнения, инфекция, дори сепсис.

Докторът е мил, загрижен и съпричастен, потупва ме по рамото съчувствено, връчва ми епикризата, в която черно на бяло пише мъртъв плод с препоръка за спешно прекратяване на бременността и аз излизам от лекарския кабинет, ни жива, ни умряла. Звъня на Пеев, не рева, ама ми е едно такова страшно и празно. Той дотичва веднага от работа, качва ме в колата, води ме в болницата, държи ме за ръка, усмихва се, ама гледам, че и на него му е адски криво. Няма значение колко деца има човек, всяко му е скъпо, даже и неродените. За доктора може да е плод, но за мен вече е човече. Как да го приема философски? Та влизаме ние в „Токуда“, отиваме на рецепцията на АГ, там чакат няколко бъдещи мамчета с прекрасни големи, кръгли кореми, а аз с моето гладко коремче заставам на рецепцията и пред всички обяснявам защо идвам по спешност. Мамчетата ме гледат съчувствено, както и момичето на рецепция, на бърза ръка ми отстъпват ред да вляза и попадам на първата свободна лекарка. Жената говори по телефона с някаква туристическа агенция, урежда си лятната почивка и само с ръка ми сочи да легна и почва да ме преглежда с ехографа. Говори си тя и ме натиска, а на мен ми се реве, защото ето, тази безочлива докторка си мисли за пътешествия, слънце и море, а на мен сега ще ми махнат бебето. Ако имах сили да говоря, може би щях да й спретна скандал, но нямам и само си гледам в тавана. А някъде издълбоко ме гризе съвестта, че ще изгубя това дете, преди да съм му се зарадвала истински.

Както и да е, лекарката приключи разговора и най-после ме погледна в очите:

– Много се извинявам, но беше спешно. Та вие по какъв повод всъщност?

– Ами, прати ме доктор едикойси за аборт.

– Аборт по желание ли?

– Не, всъщност се оказа, че плодът е мъртъв.

– Мъртъв ли е?

– Ами, така ми каза докторът. – показвам си листчето.

Лекарката му хвърли едно око, поръчка ме още малко, позяпа в монитора и заяви:

– Слушайте сега, ако искате аборт, си е ваше решение. Но плодът не е мъртъв, ето сърчицето работи. Съвсем нормално е развит за шеста гестационна седмица.

И обърна монитора към мен, а там едно мъничко бобено зрънце наистина пулсираше бързо, ритмично и извън всякакво съмнение – живо. Е, казвам ви, бликнаха ми едни сълзи от очите! Изкачах да приключи прегледа и скочих от леглото веднага, да не стане някоя грешка. Идваше ми да я разцелувам тази невнимателна, разсеяна, припряна докторица, която през целия преглед говореше по телефона, но си свърши работата както трябва.

През следващите месеци изкарах най-ужасната ми бременност. Имаше периоди, в които повръщах денонощно, имаше и по-леки, в които повръщах само в точно определени часове, като по режим. Отидохме на едно тъжно море, което прекарах затворена в стаята и ядях само обикновени бисквити и сухари. Алекс не беше лесно бебе, но слава богу, роди се жив и здрав. Много се чудех дали да не се разходя до доктора да го почерпя за „мъртвия плод“, но реших да не си тровя живота.

А когато казахме на Светлана и Люси, че съм бременна и кой е виновен за всичко това, Люси едва не падна от смях и заяви:

– Не знам как ще го кръстите това дете, но вече му знам индианското име. Телешка опашка!

Някой ден ще разкажа тази история на Алекс. Нека да стане поне на 12 обаче.