1 година, 4 месеца и 5 дни, откакто имам най-прекрасното момиченце  на света. Трябва да го заслужа. Трябва да го опазя. Трябва да съм най-добрата майка на света. Трябва да съм перфектна. Трябва да… Трябва… Трябва…

Чистя къщата със скоростта на механик от Формула 1, минавам пода отново и отново, вдигам паднали играчки, мия пода, вдигам паднали играчки, мия пода. Дъщеря ми хвърля всичко по мен от кошарката си и се залива от смях. Аз започвам да се дразня, скарвам се, излизам от стаята.

Съпругът ми се обажда. Ще излизаме сами. Само двамата. За първи път от 1 година, 4 месеца и 5 дни. Казва ми, че няма билети за театър. Трябвало по-рано.  Разбира се, че е трябвало по-рано. Хората разполагат със с-о-б-с-т-в-е-н-и-я си живот и го планират година напред. Сядам на пода, прегръщам парцала и избухвам в плач. Оплаквам себе си, съдбата си, съдбата на детето ми, съдбата на всички майки на света, които някога са имали личност, професия, приятели, хобита, интереси и свободата да разполагат с всички тях тогава, когато си поискат. А аз така ще си остана завинаги –  ще ми се губят все повече думи, ще усъвършенствам все повече чистенето на пода, докато бавно и сигурно забравя коя съм и откъде съм се взела.  Плача върху мокрия парцал и не знам как да погледна детето си в очите и да му кажа, че провалих всичко още преди то да е започнало. Перфектността, която трябваше да се настани изящно върху нашите отношения и живот изсумтя пренебрежително и хукна в галоп, спокойствието избяга с писъци, а хармонията се гърчи в истеричен смях.

Направих всичко, както трябва – планирах себе си, планирах баща, планирах бременност, планирах раждане, планирах безкрайно търпение, сили, радост и вдъхновение. Изгоних всички, които искаха да ми помагат в отглеждането, защото детето има нужда само от майка си и баща си и от никой друг. Дните и нощите се сляха. Всичко беше съобразено с графика на детето, с нуждите на детето, с детето и пак с детето. И ето ме след  1 година, 4 месеца и 5 дни, мокреща парцала с категоричността на сълзите си, че ще я карам така до смъртта си или както се оказва по-късно, докато не ми дойде акъла в главата, или още по – точно, докато прекрасното ми дете не порасне достатъчно, за да идва на театър с нас.

Защото аз, независимо от изводите и тъжният ми валс с парцала,  не се промених много и години по-късно. Оказа се, че отново съм планирала втората си бременност безобразно късно, поради страховете, че прекрасното ми първородно дете ще си съсипе приказното детство, душата и живота, за да ги дели с друго дете, да се съобразява с него и да страда по мен. Сега много  ме е срам и от двамата. Но поне вторият път танцувах повече с децата си, отколкото с парцала.

Знам, че съветите за лелеяната перфектност в бременността, майчинството и възпитанието на децата валят непрекъснато и отвсякъде и от приятен скреж са се превърнали в досаден пърхот. Знам, че когато ви се роди дете ви идва да направите клада от всички прочетени по темата книги и да започнете да пишете своя собствена. Знам, че все още не е открито нищо, което да компенсира съня и умората и това прави всичко останало празно и напълно ненужно.

Но вече знам, че:

1. Вие не трябва да бъдете перфектни майки. Дори не трябва да сте добри през цялото време. Достатъчно е да бъдете нормални.
2. Децата се раждат изключително интелигентни. Те няма да ви забравят, ако прекарат няколко часа седмично с други хора
3. Отговорността е най-смазващото, задушаващо, обезкървяващо проявление на майчинството. И точно затова тя задължително трябва да бъде споделена, а не да бъде само ваша.
4. Бащите са онези неврастенични същества, които играят на плейстейшън, докато така нареченото им дете си напъхва 17 части от лего в носа. Съпрузите ви обаче, ви обичат толкова много, че ако им покажете как, биха могли да сложат памперси, без да причинят луксация на бебето, да го нахранят, без да го задушат и да наврат легото в собствения си нос, за да съчувстват на болката от разранените ви зърна. Опитайте да ги научите как да бъдат бащи. Ще останете изумени от ентусиазма им.
5. „Затова ще остави човек баща си и майка си, и ще се привърже към жена си, и двамата ще станат една плът“. Родителите ви са прекрасни хора, дължите им всичко, обичате ги и ги почитате. Но те не са родители на детето ви. Нито членове на новото ви семейство. Вие сте!
6. Никога повече няма да е същото. Не се заблуждавайте. Нито нощите, нито дните, нито почивките, нито работата. Нищо няма да е както преди. Колкото по-рано го приемете, толкова по-добре. Личността ви се е разширила, душата ви се е разширила, семейството ви се е разширило, мечтите ви са се разширили, целият свят се е разширил, за да направи място на вашето детенце, а вие се тръшкате, че имате една дупка повече на колана си.
7. Храненето, хигиената, играчките, дрехите са изключително важни за здравето и развитието на вашето дете. Но най-важни сте вие. Не се забравяйте. Не се избутвайте с парцала в ъгъла, не се обезцветявайте, не пресъхвайте душата си и не набръчквайте сърцето си. Защото един ден няма да си простите.

Отключвам входната врата след дълъг, но удовлетворяващ работен ден. Дъщеря ми е изчистила и подредила навсякъде. Посреща ме с чаша ароматен чай и билети за театър. Момчетата се прибират и ни подаряват току-що набрани теменужки.

14 години, 6 месеца и 15 дни, откакто отново дойдох на себе си.

Тази прекрасна история ни разказа Ина, автор на още два чудесни текста за тийнейджърския гардероб и възпитанието, които може да прочетете тук и тук. А още по темата за идеалната майка и съществува ли такова животно от мама нинджа ще намерите в тази статия.