Автор: Мария Пеева

Много ми се иска идеите ми винаги да са ужасно оригинални и нечувани, но подозирам, че не съм чак такъв корифей във възпитанието и всичко това други родители вече са го открили и въвели преди мен. Въпреки това със сигурност има и такива, за които ще е полезна идея. Лично аз бих се радвала, ако някой ми я беше казал по-рано, вместо да се налага да стигам до нея по трудния начин.

Ето за какво става въпрос. Предполагам, всички сме наясно, че децата ни послъгват. Не става дума за някакви грозни, опашати лъжи, а за дребни преувеличения, спестяване на информация, малко преиначаване на фактите, което би ни убедило да постъпим така, както те предпочитат. Ако ги уличите незабавно в лъжа, те ще се обидят ужасно и може би ще са прави, защото наистина виждат ситуацията от друга гледна точка и са убедени в това, което казват. Ето ви един пример.
- Мамо, колко джобни ще ми дадеш за лагера?
- 20 лв.
- Ами, добре. Макар че на всички други деца ще им дадат по 50…

На мама й става съвестно и макар че нищо не казва, в деня на лагера, когато изпраща детето, в портмоненцето се мъдрят 10 банкноти по 5 лв. В крайна сметка, ужасно е, когато детето се чувства ощетено спрямо връстниците си и никой от нас не би го искал за любимото си същество, нали?

Интересно е обаче, че детето всъщност дори не лъже. Наистина всички останали деца също носят по 50 лв, но не защото родителите им от самото начало са решили това, а защото са провели подобен разговор по някое време преди лагера. И не, децата не го правят, защото са малки лъжци и коварни манипулатори, а защото преди това в училище са имали следният диалог.

- Ти колко пари ще носиш на лагера?
- Не знам, колкото ми дадат, а ти?
- И аз не знам. Но Жоро каза, че сигурно ще му дадат 50 лв.

Всъщност на лагера децата имат храна и вода, и дали джобните им са 20, 50 или 100 лв няма толкова съществено значение, просто ще изхарчат повече или по-малко пари за глупости. Което наистина не е фатално, стига семейството да не разчита на тези средства. Но подобна ситуация се разиграва не само с джобните, а и по много други спорни теми.

- Мамо, ще ме пуснеш ли на наргиле-бар?
- Много си малка да ходиш на наргиле-бар.
- Хайде стига де, всичките ми приятелки ги пускат, даже Мила! А майка й е адски строга. Сега заради теб ще ме изхвърлят отвсякъде и ще се забавляват без мен.

Мама си спомня как нейните родители никъде не са я пускали и колко изолирана се е чувствала заради това. И ако е от по-либералните родители като мен, най-вероятно тийнейджърката ще отиде на наргиле-бар въпреки опасенията на родителите си. Мила със строгата майка също е провела този разговор у дома и пред заплахата детето й да се превърне в аутсайдер, строгата майка е предпочела да я пусне, може би с уговорката да отиде да си я прибере в определен час.

В подобна ситуация изпаднах наскоро с моите момчета. И тийнейджърът, и 10-годишният си имат любими игри - големият на компютъра, малкият на плейстейшъна. След като го приеха в желаното училище след сериозна едногодишна подготовка, големият действително имаше нужда да си почине, да прави каквото иска, и ние с баща му позволихме общо-взето сам да си прави режима. Макар че е много отговорно дете, в един момент го уловихме, че буквално лъже себе си, като се убеждава, че е играл само час, а всъщност са поне три. Решихме, че не е достатъчно голям сам да решава колко часа ще играе на компютър и наложихме ограничение, при което 14-годишният ни пубер ужасно се ядоса и ни обвини в нарушение на правата и личното му пространство и всички грехове на света. 10-годишният Коко не играе толкова много, но веднъж ми се обади обезпокоена приятелка, че синът й се разсърдил, че го ограничава, защото според него Коко играе “колкото си иска”. Междувременно в неделя излязохме с близко семейство, чийто син е съученик на тийнейджъра и се борят със същия проблем - твърде много време на компютъра и плейстейшъна и рязък отпор при опит за налагане на някакви разумни ограничения.

Ще ви кажа какво направихме поотделно за големия и за малкия. Свързахме се с родителите на децата, с които играят. Повечето “зарибяващи” игри са отборни, а докато децата са малки, отборите обикновено са съученици, съседи или от близки семейства, по простата причина, че на 10-12, а дори и на 14 години децата все още не са си създали приятелска среда извън класа, спортния клуб, съседските групички. Тоест, момчетата ни играят най-вече с деца, с чиито родители бе лесно да осъществим контакт. Оказа се, че всички сме притеснени от прекаляването с часовете на компютъра/плейстейшъна. При някои хлапета спада интересът към училище, други стават твърде изнервени или изоставят всичко извън игрите. Изобщо, като с всяко прекаляване, се създава пристрастяване, което е вредно. А всички деца, при опит за ограничение, изтъкваха като аргумент как приятелите им играят и родителите им не “правят проблем от това”.

Познайте какво направихме ние, родителите. Може да ви се стори малко прекалено, но така децата приеха много по-спокойно разумните ограничения. Обсъдихме заедно колко време е приемливо и в колко часа играта ще бъде прекратена и казахме на децата всеки поотделно, в дома си, какво сме решили. Без да се караме, без обвинения и въпроси защо са ни послъгали, просто им съобщихме, че занапред условията ще са такива за всички тях.

Честно казано, очаквах повече отпор от Косьо и Коко, но когато разбраха, че това важи и за приятелите им, го приеха много леко. Хубавото е, че пак играят и се забавляват, пак правят любимите си неща, но в определения час всичко приключва и устройствата биват изключени. Постоянните спорове за "още малко" приключиха. 

Мисля си, че този метод - родителското споразумение - може да се прилага за всякакви ситуации, не само за компютрите. Може да обсъдим заедно колко джобни ще носят на лагера, дали е редно да ги пуснем на наргиле-бар, дали наистина партито у Криси е с приспиване и ще има ли родители у дома. Поне докато децата са малки. От една възраст натам можем да ги оставяме сами да взимат за себе си подобни решения, но на 14 години не ми се струва редно да ходят на наргиле бар и мисля, че повечето родители са на същото мнение.

Не знам доколко децата са доволни, че ние, родителите, постоянно поддържаме връзка и толкова бързо разбираме всичко. Кой знае как се ядосват клетите ни хлапета, които всъщност са много добри деца и не искат нищо по-различно от това, което всички ние желаем - свобода. Но за да има пълна свобода, човек трябва първо да се научи да носи отговорността за нея, за което трябва малко повече време. Дотогава те ще правят това, което правят децата - ще пробват границите и ще бързат да пораснат. А ние ще правим това, което правят родителите - ще се грижим за здравето и щастието им, докато са способни да поемат тази отговорност. И няма да сме сами в тази грижа, а заедно с много други родители като нас. Едно от хубавите неща на социалните мрежи е, че отново превърнаха големия свят в селце, в което всеки всекиго познава.

Още няколко статии, които може би ще ви се сторят полезни:

Планът Х - една добра идея как детето да поиска помощ от нас, без да се "изложи" пред приятелите си.

В тази статия може да видите теста за пристрастеност към електронния екран.

За проблемите в пубертета споделям малко личен опит в Пубертета - неизбежното зло.