Главен редактор
Автор: Люба Златкова от Буболинче
Бубето е мама на четири момчета и наша редовна гостенка. Преди време ви разказахме за нейното ателие за бъдещи мами, а в тази статия можете да прочетете за забавния й домашен експеримент на тема "Каква е мама?" Този път ще ни поговори за забременяването. :)
В ателието ми гостуват не само майки и бременни жени, но и жени, които тепърва искат да забременеят. За всички тях написах нещо полезно.
Колко време отнема забременяването?
Всяка жена, която иска да забременее, го иска сега и веднага. Чакането и неуспехите за повечето от нас са твърде разочароващи и подтискащи. След всеки цикъл се надяваш, че той ще ти е последният и този месец чудото ще стане. Но истината е, че често нещата не са като по филмите и тая работа не става от раз.
Статистиката сочи, че едва около 35% от жените забременяват от първия опит. Късметлийки! За останалите са нужни повече старание и най-вече търпение. Средностатистически забременяването отнема около шест месеца, а за някои двойки е нужна и цяла година. Проучванията сочат, че близо 92 % от двойките в репродуктивна възраст (до 35 години) успяват да забременеят в рамките на до 12 месеца. И това се счита за нормално. Но ако сте от оставащите 8%, специалистите съветват непременно да се консултирате с акушер-гинеколог, за да установите каква е причината. Не отлагайте прегледа, за да не губите повече ценно време.
Репродуктивни проблеми може да има както жената, така и мъжът. Затова се подложете едновременно на нужните изследвания и прегледи. Най-важното е да не се обвинявате и да не се отчайвате. Съвременната медицина е изключително напреднала както по отношение диагностицирането на проблемите, така и на тяхното решаване. Нерядко се случва неуспехите ви да се дължат на нещо съвсем елементарно, като например да пропуснете най-подходящия момент за зачеване.
Каквата и да е причината, опитайте се да не драматизирате. Не превръщайте правенето на бебе в самоцел или фикс идея. Сексът по график или задължение е нещо отвратително. Не си го причинявайте! Нито на вас, нито на вашия партньор. Точно обратното – постарайте се да изпитвате максимално удоволствие, да ви е вълнуващо и приятно. Превърнете бебеправенето в истинско приключение, а не в пионерско поръчение! Разчупете максимално стереотипа на интимния ви живот. Пробвайте нови неща, разнообразявайте! Няма нищо по-възбуждащо за един мъж от палава жена. Съблазнявайте го, предразполагайте го, предизвиквайте го! Всичко е във вашите ръце. Ако му скърцате със зъби по бархетна пижама, че „точно сега е моментът“, когато той гледа любимия си сериал или мача, шансът да го отблъснете е огромен. Но ако му се завъртите по секси бельо пред телевизора без и дума да обелите...
Глезете се с романтични разходки и вечери, организирайте си малки пътешествия, намерете си общи хобита и занимания, правете си изненади и малки подаръчета. Доставяйте си колкото се може повече удоволствия и положителни емоции. Психическото състояние е не по-малко важно от здравословното, когато се опитвате да забременеете. Не го забравяйте! И най-важното – обичайте се! Децата са плод на любовта.
Ще се радвам да споделите при вас кога се случи чудото. Успяхте ли отраз или се наложи да почакате и колко?
Автор: Ина Зарева
"Затрънили се училищата и няма кой да ги разтръни"
(Славейков 1873г.)
Ако за „затрънването” през 1873 г. има съвсем логични причини, то за днешното трудно бихме намерили оправдания. Двадесет милиона лева годишно струва издаването на учебници. Учебници, които се оказват една не само финансова, но и интелектуална, и чисто физическа тежест за деца, родители и учители.
През последните години бяхме свидетели на умопомрачителни текстове, които предизвикаха бурни полемики за учебните стандарти:
"Връх Шипка се намира на върха на планината. Опълченците са ситуирани на него." - „Литература”, 7 клас.
"Морската вода е солена, защото в нея е разтворено голямо количество готварска сол”- „Човек и природа” 3 клас.
„Васил Левски е заловен от полицията, защото нарушавал закона”- „Човекът и обществото”, 3 клас.
Обясненията на авторите за посочените примери са: „за да разберат децата по-добре”.
Следва нова доза ясно разбираеми послания:
Ако интерпретираме анализа на стихотворението „Зимни вечери” (Литература, 8 клас), който гласи: „Това са вечери, в които е застрашена самата смисленост на живота.", то това са учебници, в които е застрашена самата смисленост на ученето. Това са учебници с глупости на килограм. Даже не един, а цели 13 килограма.
„Имаш висше образование, дори две? Помогни на петокласник за домашните и се почувствай кръгъл идиот!” – този апел на клет родител се превърна в автоматичен поздрав сред всички нас, чиито деца кандидатстват, готвят се за изпити или просто си пишат домашното. Не мисля, че бих могла да завърша днешния гимназиален курс само с учебници, без Интернет и Гугъл. Вероятно и повечето автори пишат каквото им хрумне, успокоявайки се, че децата ще потърсят в мрежата и ще разберат какво са искали да им кажат.
Преди време, в едно столично училище, се появи бялата лястовица на системата, под формата на млад, ентусиазиран учител, който забрани на децата да носят учебници по неговия предмет. Предпочиташе да обсъждат, а не да наизустяват; да ползват мултимедия, а не да преписват; да експериментират и да фантазират, а не да зубрят. Усвоеното за всеки раздел на предмета, децата трябваше да демонстрират чрез мини спектакли, в които скучните термини ставаха герои. Придобиваха образ и характер. Онагледяваха се сложни процеси и те ставаха не само разбираеми, но дори и симпатични.
Познайте дали позволиха на бялата лястовица да загнезди и следващата година. Познахте.
И така, класът се върна обратно към книжните „извори на мъдрост”, от които толкова нищо не се разбира, че самите учители започнаха да преподават от… дигитална платформа, хрумнала на един млад човек, за да помогне в ученето на по-малката си сестра.
Но за децата си остана задължението да носят, учат и работят с неразбираемите учебници, които изглежда и самият Каравелов е чел:
"Разбира се, сичкото това не би било дотолкова ужасно, ако у нас да би съществувала барем каква-годе критика, която би чистила непотребното и вредителното. А от това произлазят две твърде големи злини ... с лошави последствия: децата четат всякакъв боклук, а самите издатели не си съставят вярно понятие за народните нужди" (Каравелов, 1872).
Нека проверим и нашите знания за „народните нужди” със следната задача за национална олимпиада:
Ако за разлика от 1872 година, днес се дават по 20 милиона лева за производството на 13 килограма глупост, колко години са нужни, за да увредим безвъзвратно физически и ментално децата си?
Препоръчваме ви да прочетете и статията на Кати Бобева "Вдигнете, госпожо, мама я мери, 13 килограма."
Автор: Мария Пеева
Широкоразпространена заблуда е, че ние, кротките домакини четем чиклит и любовни романи. Нищо подобно. Повечето жени около мен са върли фенки на трилъри, кримки, фентъзи, хорър и само тук-таме се откроява някоя търсеща душа, увлечена в езотерика и романи за автопомощ. Но както съм си признавала вече, мен определено ме влекат най-вече трилъри и кримки, така че си позволявам да дам едно съвсем компетентно читателско мнение за новия роман на Кунц „Градът“.
Дийн Кунц, макар и сред най-известните автори на бестселъри, е толкова плодотворен, че понякога чак прекалява. Някои от творбите му и най-запаленият читател може просто да подмине и няма да е чак такава голяма загуба.
Не е такъв обаче случаят с „Градът“. Този роман ще погълнете за една-две нощи с всичките му близо 500 страници. И ще обикнете и града, и историята "за загуби, и за надежди, и за онази необичайност, която подплатява повърхностните напрежения на ежедневието и чиито дълбини никой не познава".
Джоуна Кърк ни я разказва след много години и ни помита с нея като ураган. 8-годишният хлапак е внук на пианист, син на певица и отсъстващ, объркан баща; дете, което тепърва открива себе си и мястото си в света и в музиката, когато в живота му се появява тайнствената мис Пърл, една същинска чернокожа Мери Попинс, само че в зловеща приказка за големи. Атмосферата на града от 1967 г. носи онзи невинен и приятно старомоден дух, сред който повява вятърът на промяната. В необикновеното семейство на Джоуна тя започва, когато майка му изгубва работата си и се налага да се пренесат в дома на дядо му. Малко по малко пред читателя се разкрива живота на това необикновено дете, в който мис Пърл - Перлата идва и си отива, ту наяве, ту в сънищата му – самата душа на Града и могъщ съюзник на малкия Джоуна срещу злото, от което той трябва да спаси невинните жертви.
Някои любители на трилъри подценяват Кунц пред Кинг. Мисля, че с този роман и най-големите фенове на Краля ще го признаят. А за меломаните романът ще е истинска наслада от суинг и съспенс. С едно виртуозно соло на саксофон в „Съседът“ – финалът-предистория, който прави Града още по-загадъчен. :) А Кунц определено е блестящ разказвач. Приятно четене и малко ви завиждам, че започвате отначало!
Книгата е на издателство "Колибри", може да я поръчате и онлайн ето тук. Има и електронно издание.
Д-р Валери Велев е завършил медицина в МУ-София. Има признати специалности по медицинска биология (2008 г.) и медицинска паразитология (2015 г.), специализант е по инфекциозни болести от 2016 г. От 2013 г. e докторант по докторска програма "инфекциозни болести" към МУ-София. Клиничните му интереси са детски инфекциозни болести, паразитози, чревни инфекции. От 2004 до 2011 г. е асистент и главен асистент в Катедра по биология на МУ – София. От 2011 г. - асистент в Катедра по инфекциозни болести, паразитология и тропическа медицина на МУ-София и лекар в Детска клиника на СБАЛИПБ "Проф. Ив. Киров".
Д-р Велев, има ли реална опасност от епидемия от морбили в България?
Още с лабораторното доказване на първия случай в Пловдив такава опасност съществува, но все още сме далеч от обявяването на епидемия. Напълно реалистично е това да останат изолирани случаи в областта; зависи какво ваксинално покритие ще се окаже, че има там. Ако не сме си научили урока от 2010, може отново да се окажем най-засегнатата страна в Европа.
Кои са най-рисковите групи?
Всички неимунизирани. Колкото по-голямо е неимунизираното дете, толкова по-голям е шансът да се зарази.
Опасна ли е болестта за неваксинирани възрастни?
Да, опасна е. Вече имаме двама възрастни, които заболяха, при последната епидемия имаше и загинали. Колкото е по-голям човек, толкова по-тежко протича морбили. Това е така с всички обривни инфекции.
Децата, които са ваксинирани само с първата ваксина на 13 месеца, имат ли пълен имунитет, или са застрашени при контакт с болни?
Децата получили само първата апликация са защитени в повечето случаи. Само около 5% от тях рискуват да се заразят, ако имунната им система е отговорила „неадекватно“ на ваксината, но пък те ще прекарат инфекцията много леко.
Какви мерки да вземат майките на деца, които все още не са на възраст за ваксиниране?
В настоящия етап епидемична обстановка няма, място за паника също няма. Тоест, тези хлапета не е нужно да бъдат имунизирани по-рано. Децата на майки прекарали морбили, или имунизирани, са предпазени от майчините антитела в първите 4-5 месеца от живота си. А до навършването на възрастта за първа апликация на ваксината се приема, че децата са в защитената среда на своите родители и имунизиран колектив.
Какво ще посъветвате родителите на неваксинирани деца, които са пропуснали възрастта за първа ваксина? А ако са пропуснали и реваксинацията на 12 години? Една доза ли да сложат или две, и ако са две, през какъв период?
Всички пропуснали ваксината трябва да я сложат час по-скоро. Ако е пропусната само втората доза, не е фатално, особено ако е било преди по-малко от 10 години. Но въпреки това препоръчвам и тези деца, или възрастни, да си завършат ваксиналния курс. Дори и да сложите двете апликации през един месец, нищо няма да ви се случи, но няма и да има особен смисъл от втората доза.
За какви усложнения да следим при заболяване от морбили?
Родителите е редно да следят за обривни инфекции, не да чакат усложненията им, които се лекуват само в болнични условия. Високата температура с кашлица, хрема и зачервени очи, последвана след няколко дни от обрив, е сигнал за възможно морбили. Най-честото му усложнение са тежките пневмонии, на второ място са инфекции на централната нервна система, включително и едно късно усложнение наречено подостър склерозиращ паненцефалит, което е смъртоносно. Дълго време след прекарано морбили децата остават с подтиснат имунитет и са податливи на вторични бактериални инфекции, което може да ги вкара в нова беда.
Какво ще посъветвате родителите, които категорично отказват да ваксинират децата си? Има ли нещо, което могат да направят все пак, за да се предпазят при евентуална епидемия?
Ще ги посъветвам да ваксинират децата си. В противен случай, за да ги предпазят от силно заразно заболяване като морбили ще трябва да разчитат само на късмета си. Колкото до това, че по този начин застрашават деца, които или не са достигнали възраст за ваксиниране или не са ваксинирани по здравословни причини, оставям на тяхната съвест.
Интервюто взе Мария Пеева.
Пролетта настъпи и всички плъзнахме навън. Нашата малка градинка прилича на декор за филм от Втората световна война, но това е лесно поправимо. Ще поизчистим кучешките "сувенири", ще позамажем щетите и готово. На тези 11 детски площадки обаче определено не бих завела детето си. :) А вие?
1. Маша не изглежда особено щастлива в мечешката прегръдка на стария си приятел. "Помощ! Отвличат ме!"
2. Това не знам как да го разбирам. Една твърде сюрреалистична гоненица.
3. Защо жената, бдяща над пързалката, има само една гърда... За нас ще остане вечна тайна.
4. Някой изобщо би ли седнал у този разклечен клоун?
5. Кому е нужно прасето да има... зърна?
6. Надуваемият готвач и твърде странното му отверстие. Дали някой изобщо би се осмелил да влезе оттам?
7. Само на мен ли тази катерушка ми изглежда необичайна?
8. Симпатичният кренвирш с канибалистични наклонности.
9. Всяко дете е добре дошло при очарователния човекоядец.
10. Вълчо винаги се радва да ви види.
11. Четири момченца пикаят в различен цвят. Направо да се умили човек.
И ето -
ражда се човек.
Започва всичко отначало...
Поема дъх
и по пътеката
понасят го ръцете. Бяло
е млякото и глътките са жадни
за сила, за любов и за живот.
Бълбука смях,
човечето се радва,
после изплаква и се кротва...
Прохождат малките крачета,
потичат първите слова,
расте със часове детето
и грижите за него. Да...
Звънецът бие,
редом с него
надеждите звънят, звънят...
Обрасва тънката
пътека
в бръшляни и започва път.
Цигулка някъде
проплаква.
Копнежен,
нежен,
пеещ звук.
Човекът знае,
че го чака
любов различна
нейде тук.
Ухаещи са дъждовете,
зелено е през пролетта,
цъфтят бадеми, ветровете
донасят радост и тъга.
Човекът
вдъхва нов живот,
проправя тъничка пътека
за чедото си
и с любов
понася го по нея. Ето...
Навън е лято и пече.
Земята диша с пълна сила.
Накланя се от плодове
дървото. Толкова е мило.
Когато дойде есента
и щъркелите си затръгват,
Човекът сяда у дома
и с огледалото се лъже.
Снегът
натрупва през нощта.
И става бяло,
много бяло.
Похлопва
тихичко смъртта...
И всичко почва
отначало...
Мама Вени и татко Сашо са заедно от 15 години, събира ги съдбата като студенти в Технически Университет Варна. Женени са от 10 години. След няколко неуспешни бременности през 2013 г. се появява батко Дани – много дълго очаквано дете, което носи в семейството огромно щастие, не само когато се появява а и до ден-днешен. На 04.04.16 се ражда и Алекс – за съжаление с малформация в дясното краче, но това не означава, че е обичана по-малко от батко си. Мама в момента е в майчинство и се отдала изцяло на семейството, любимо й е да се разхожда с детето, да пазарува – както всяка жена. Татко работи в сферата на автомобилния транспорт, и отскоро е любител-рибар. Баткото ходи на детска градина и любимото му е да получава подаръци, също така отскоро много обича да дразни сестричката си. :) А Алекс засега много обича да папка и да бъде гушкана. С две думи напълно нормално семейство, което е сплотено и задружно.
Разкажете ни някоя ваша любима семейна история.
Семейната история, която сме сигурни че след време ще ни стане любима, я градим в момента. Независимо от трудностите пред които сме изправени, се стремим да не се предаваме, а винаги да преследваме максимума. За наше щастие сме заобиколени от много истински приятели, които се борят заедно с нас и не спират да ни вдъхват кураж и да помагат със всички сили. Сигурни сме, че когато всичко приключи, ще си отдъхнем и с усмивка на уста и щастливи сърца, ще гледаме как нашата малка принцеса, тича и играе с другите деца. Този дълго очакван момент на щастие, би заличил и най-дълбоките рани в душите ни и горчилката в устите ни, от трудния път, който сме длъжни да извървим. Именно това е лъчът на надежда, към който са вдигнати главите ни, и каквито и трудности да се появят, ние заедно ще ги преодолеем. Това само ще направи семейството ни по-силно и по-сплотено. А когато обърнем глави назад, ще виждаме само радостта от постигнатия успех.
Какво представлява заболяването на Алекс? Знаехте ли за него преди раждането? Кога разбрахте и какво предприехте?
Алекс се роди с малформация в дясното краче. Диагнозата е фибуларна хемимелия – пълна липса на малкия пищял. За съжаление, при Алекс е един от най-редките и усложнени случаи на този вид малоформация, защото освен липсата на малкия пищял (фибулата), има и липса на три пръстчета и три лъча от стапалото, липса на външен глезен, което е довело до тежка деформация на самия глезен, скъсена дължина с изкривяване и усукване на големия пищял (тибията). Самото ходило е доста малко и с изместена в страни пета.
В Европа и България фибуларна хемимелия не е разделена на различен тип усложнения, за разлика от лекарската практика в САЩ. В САЩ фибуларна хемимелия е класифицирана в различни по сложност и рядкост състояния. Според класификацията на д-р Пейли от САЩ, състоянието на Алекс е фибуларна хемимелия - 3С , един от най-редките и сложни случаи, което представлява и огромно предизвикателство пред самите лекари.
Да в повечето случай на фибуларна хемимелия липсва само малкия пищял, глезенът и ходилото почти не са засегнати и тогава се налага само удължаване на големия пищял, което не представлява особена сложност за съвременната медицина, но за наше съжаление при Алекс случаят не е толкова опростен, а напротив - доста усложнен.
Бременността с Алекс беше тежка, почти през цялото време на легло, съпътствана с много лекарски консултации и наблюдения, три фетални морфологии и всички медицински прегледи ,които са необходими, включително и три болнични престоя в АГ болница. От всичките тези лекари, извършили прегледи през бременността, никой не видя, че има малформация.
За проблема разбрахме чак след раждането. В един момент очаквахме огромна радост, а в следващия момент живота ни се преобърна. Никога няма да забравя как с треперещ глас Вени ми съобщи, че има проблем с крачето на детето. В такъв момент не можеш да си позволиш да рухнеш и да покажеш слабост. Думите ми бяха: "Това е нашето момиченце и ние няма да го обичаме по-малко, само защото има проблем.Това е съдба и ние трябва да я приемем и да намерим най-доброто решение на проблема". Много пъти след това сме си говорили и сме на мнение, че е по-добре, че не сме знаели за проблема, защото тежката бременност + психическата обремененост да знаеш, че детето има сериозен проблем, щеше да доведе до още повече стрес и при майката, и при детето. Именно затова си казахме, че така е било писано и не трябва да гледаме назад, а да продължим напред. Когато отидох при лекарите да получа някаква яснота за проблема, към мен започнаха едни въпроси от сорта на: "Как не е видяно до сега?", "Кой ви е наблюдавал?" , "Къде е гледал?". Тогава казах на лекаря, не е важно какво е било досега, а е важно отсега нататък какво трябва да направим. Обясниха ми какви ли не причини на какво се дължи, като лоша околна среда, пиене и пушене през бременността, наследственост или генетична аномалия. Казах, че нито един от тези фактори не е налице при нас, но така и не получих повече обяснение.
И така започна нашата борба.
Винаги съм смятал и съм казвал, че съм роден с късмет, първо да срещна такава красива жена, която да се влюби и омъжи за мен, да създадем заедно едно силно и здраво любящо семейство, а сега виждам, че моят късмет се е предал и на нашите деца.
За наша радост на втория ден след раждането на Алекс се свързахме с семейство, което имаше подобен проблем. Те ни казаха, че знаят през какво преминаваме сега , и ни поканиха да ги посетим при първа възможност, за да можем да видим с очите си, че няма нищо фатално и всичко може да се оправи. След посещението ни при тях получихме контакти за връзка с клиника във Виена и много кураж и надежда.
Първоначално се насочихме за лечение към Ортопедична болница Шпайзинг (Виена) и подадохме в Център Фонд за Лечение на Деца ( ЦФЛД ), документи за финансиране на лечението там. На прегледа във Виена ни обясниха, че родителите нямат никаква вина за аномалията в крачето. На 12.09.2016 г. получихме отказ, който обжалваме в момента пред АССГ. Това беше може би най-тежкият удар, който ни заби отново на дъното, защото бяхме сигурни че ще получим финансиране от ЦФЛД. Направихме проверка в електронния регистър на Фонда, и се оказа, че след като беше сменен директора на ЦФЛД , сме първите които получават отказ за това тежко заболяване. Бяхме убедени , че ще получим подкрепа от Фонда, защото преди нас на всички, кандидатствали с тази диагноза, са били отпуснати средства. В този толкова труден момент за нас, колкото и отчаяни да бяхме, с последни сили се мобилизирахме и започнахме дарителска кампания, защото ни оставаше много малко време да съберем необходимите средства за предстоящата операция във Виена. За наша най-голяма изненада месец по късно получихме и втори отказ от Фонда. Оказа се, че по незнайни причини нашата документация във Фонда е разделена на две преписки, вместо да бъде обединена като никой не ни е уведомил, че имаме и втори входящ номер.
През това време с нас се свързаха родители на детенце, което тъкмо се връща от 7-месечно лечение на същото заболяване от САЩ. Това беше нов лъч на надежда, защото за първи път разбрахме, че има надежда нашето дете да може да използва пълноценно своето собствено краче, а не както във Виена ни казаха, че цял живот ще ходи с ортеза. Разказаха ни за тяхното лечение и се оказа, че те са се лекували в САЩ със средства от Фонда. Постигнатият резултат от лечението, който видяхме със собствените си очи беше не само изумителен, но и изключително обнадеждаващ. Тогава си казахме: "Съдбата е на наша страна – отказите, които получихме от Фонда са били за добро – за да разберем че има и по-добра алтернатива за лечение на нашето дете".
Изпратихме на доктор Пейли в САЩ всички медицински документи, с които разполагахме, и той изготви следното становище:
„Александра има само един шанс за правилно извършване на процедурата, в резултат на което да има почти нормално краче и глезен. Ако лечението бъде извършено от хирург с по-малък опит, има вероятност резултатът да не е задоволителен, което ще доведе до влошаване на състоянието и ще увеличи разходите за лечение в бъдещ период. Силно препоръчвам тя да получи необходимата подкрепа и да дойде в Института Пейли във Флорида за тази операция, тъй като ние имаме най-голям опит и най-голям брой успешно осъществени операции при лечението на фибуларнна хемимелия. Идеалната възраст за извършване на операцията е между 18-24 месеца.”
Мнението на д-р Пейли бе достатъчно категорично, затова ние взехме решение да откажем операциите във Виена и да се насочим към Институт Пейли, САЩ. Отидохме при двамата най-добри ортопеди в България, като тяхното становище е , че заболяването е в много рядка и тежка форма и ако има някой, при който да постигнем максимален резултат, то това е д-р Пейли.
Подадохме отново лекарските становища, заедно с офертата, във фонда за лечение на деца. Лечението, разходите за самолетни билети и 7-месечен престой възлиза на около 250 000 $ = 462500 лв. В дарителската сметка на Алекс към 21.03.2017 г. има събрани почти 323 000 лв.
За съжаление от ЦФЛД отказват въобще да разгледат заявлението за САЩ, с мотива че вече има разгледано заявление за лечение на същото дете, за което е даден отказ.
За пореден път се оказа , че държавата не иска да ни помогне , а само ще ни пречи.
Какви са стъпките, които предстоят пред Алекс?
На 25.01.2017 г. се срещнахме с д-р Пейли в Германия където той направи преглед на Алекс и в последствие изготви план за лечение. На 17.10.17 на Алекс й предстои да й бъдат извършени едновременно пет операции на крака по метода на SUPERankle ( изправяне на тибията, операция на глезена, реконструкция на крака, подсилване на коляното и удължаване на крака). д-р Пейли е единственият в света, който прави удължаване на крайник на толкова малка възраст, в Европа първото удължаване се прави на 4-5 годишна възраст.
Именно методът на лечение на д-р Пейли е най-щадящ за детето, защото извършва всички операции само с една упойка, защото упойката е едно от най-опасните неща за детето.
След операциите на Алекс ще й бъде поставен фиксатор за около 6 месеца, а след това още около 40 дена с гипс за допълнително заздравяване. През тези месеци тя ще има по пет пъти седмично физиотерапия.
След като приключи успешно тази процедура на Алекс й предстоят още две удължавания на крачето до навършване на 16-годишна възраст, когато приключва растежа на скелетната система на тялото.
Защо фондът за лечение на деца в чужбина ви отказа? Защо е важно да не се отлага първата стъпка от лечението?
Нямаме логично обяснение защо фондът ни отказва, при условие че до нашия случай са отпускали средства за лечение именно при д-р Пейли, нещо повече дори фондът е изпращал български лекар да наблюдава как д-р Пейли извършва толкова операции наведнъж, и когато се сменя управлението на фонда на 20.04.16, вече това заболяване се лекува в България.
Да, нашето дете е зайче, но ние не сме съгласни фондът да го превърне в опитно зайче. След като получихме отказите от фонда, поискахме по съдебен път да ни бъде предоставена информация колко случая на такъв сложен вид фибуларна хемимелия има лекувани в България, в кои лечебни заведения и при кои лекари, и ако има такива, каква е успеваемостта в лечението им. До този момент, вече почти 4 месеца, не сме получили нито един отговор на тези въпроси. За съжалени,е докато приключат съдебните дела, които сме завели срещу фонда, на Алекс вече ще са й направени операциите.
Важно е да не се отлага операцията повече, защото това за Алекс е единственият шанс тя да започне макар и малко по-късно от своите връстничета да ходи и да се развива като нормално дете. Това е от изключително значение за развитието й не само физически, но и психически. Точно в този период от растежа си детето започва да изгражда двигателните си рефлекси, които остават за цял живот.
Как можем да помогнем на Алекс?
След като минахме през толкова много препятствия и се чувствахме стъпкани на дъното, единственото, което ни остана бе надеждата. Точно в този момент се появяват добрите хора, които отново ни помагат да надигнем глави и да се изправим на крака, като ни вдъхват сили с огромната подкрепа, която получаваме от всички вас - хората с добри сърца ,готови да помагат. Това е поредният лъч на надежда, който ще изгрее над малката Алекс. С всеки изминал ден се чувстваме все по-уверени, че ще успеем да постигнем целта - малката Алекс да ходи и да има щастливо детство, каквото всяко дете заслужава.
Можете да помогнете на Алекс в нейната борба:
Чрез дарение по дарителската сметка на Алекс
ЦЕНТРАЛНА КООПЕРАТИВНА БАНКА
BIC: CECBBGSF IBAN: BG40CECB979040G7448700
АЛЕКСАНДРА АЛЕКСАНДРОВА КРЪСТЯНИНА
Pal PayPal : Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. титуляр:Венета Кръстянина(майка)
SMS с текст DMS ALEXANDRA на номер 17 777
Благодарим ви.
Автор: Дарина Рангелова
Първо да уточня, че това са личните ми впечатления и изводите ми от разпитите ми на Теди за училището и живота на младежите в един малък град в Онтарио. Не зная дали в големия град нещата са по същия начин. Както и не знам децата в малък град в България, дали са също толкова „отворени“, колкото децата в големия град. Въпреки че клоня към „да“.
В общи линии смятам, че канадските деца са “по-задръстени“ от българските си връстници. Визирам тийнейджърите. Някак по-дълго се държат като деца. Самите те се възприемат за деца и не бързат да се правят на големи. И са по-отговорни.
Всичко това си има своето обяснение, аз ще споделя моето мнение, което не значи, че е вярно.
Още от основното училище, учат по-големите деца да помагат на по-малките. Не знам как ги разпределят, но ходят да помагат на първокласниците за обяда, други помагат на малките да си изберат подходящи книги от библиотеката, после им четат, на трети са им зачислени деца, които да заведат до правилния автобус след училище. Малките редовно изпозаспиват в автобусите и големите имат грижата да ги будят на тяхната спирка и да им помагат с нещата. И понеже това е постоянно и непрекъснато, за самите деца, е абсолютно нормално. Не го приемат като някаква задача, просто е така. Оттук мисля, че започва ученето на отговорност. Отбелязвам, че в първи клас никое от децата няма телефон. Просто няма нужда, аз лично се чувствам спокойна. Знам, че ще ми се обадят, ако има нещо. Не знам кога започват да имат телефони, предстои ми да разбера.
За доброволчеството вече съм споменавала многократно, чеи на това ги учат от малки и няма да го засягам отново.Само ще спомена, че се взима под внимание при кандидатстване в университет или работа, ако си извършвал такава доброволна работа в полза на обществото.
Колкото и да мисля, че забраните не са най-добрата мярка, все пак смятам, че тук имат известен ефект. Имам предвид забраната за алкохол и цигари. Не че въобще не пият тинейджърите, но под 18 не могат да стъпят в заведение продаващо алкохол без придружител, а имат право да пият от 19 г. Това тотално елиминира възможността да ходят по барове и кръчми. Остават им купоните, които далеч не са всеки петък, а и съм писала вече за купоните - присъства възрастен. Последния купон, на който беше Теди, беше с преспиване и аз малко се бях притеснила. Купонът е протекъл така - яли са пица, няма алкохол, гледали са филми и изпозаспали. В съседната стая са родителите. Трудно ми беше да го проумея. Това за България са забавления за 12-годишни, а те са на по 16-17 години.
Другият купон, на който Теди е бил с преспиване, беше през лятото на рожден ден, който се състоя в камп на открито със спални чували и огън. Отново без алкохол. Разбира се, понякога на някои купони има алкохол. Теди каза, че някои пушат и трева. Цигарите не са много на мода, но има и такива. Това, което е впечатлило Теди е, че като има купон с алкохол, младежите, които са с коли, не си позволяват да пият. Това е негово впечатление, едва от 2-3 такива купона. Тук си мисля, че играят роля санкциите, които са доста строги. Което, не значи, че няма доста възрастни, които карат пияни и напушени, въпреки санкциите. Навсякъде има.
Друго, което не е характерно, поне за този град, са шляещи се групички ученици след училище. Теди беше потресен като започна тук в 10 клас и търсеше с кого да отиде на кино през уикенда и установи, че никой не може. Всички са на работа. Тук имат право да работят от 14 год. възраст и повечето го правят. Възможностите на тази възраст се изчерпват горе-долу с работа в магазин, офис, или ресторант/ но само в салона/, като не може да е в учебно време. Нямат никакъв проблем да си намерят такава работа. В самите формуляри за кандидатстване си има графа, където попълват кои дни и часове могат да работят. На 15г. вече могат да помагат и в кухня. На 16 г. възможностите се разширяват, докато станат на 18 и вече няма ограничения. Има си списък, какво и на каква възраст могат да работят учениците. Има и гарантирана минимална надница на час, така че не работят за жълти стотинки. Тази надница е малко по-ниска от на възрастен. Повечето деца работят в петък след училище и събота и неделя.
Друг вариант за работа на тази възраст е гледане на деца/ babysitting/. Има и момчета, които го правят. Тук ще се изненадате, че за да гледаш деца няма минимална възраст по закон. Препоръчителната е 12г. Има деца, които просто гледат по-малко братче/сестриче и родителите преценяват. Както и няма закон на каква възраст можеш да си оставяш детето само. Препоръчителната възраст е 10 г., но отговорността е на родителите да преценят кога е готово тяхното дете.
Не е задължително, но тези ученици, които искат да изкарват пари с гледане на деца, а не просто да гледат братчето, минават курс /плаща се/, който включва и оказване на първа помощ. Просто бъдещите „работодатели“ предпочитат такива.
Друг вариант, особено за нашия град е да работят като водни спасители през лятото. Тук обаче курсът е задължителен, на няколко етапа е и трае около година. И е доста скъп.
За работа през лятото направо имат хиляди възможности. Има какви ли не програми за работа за младежи. Това, което мен ме впечатли много, е, че има сайт специално за лятна работа за ученици и студенти/ 15-24г/ към държавната администрация. Като възможностите не са само в офис. Например към министерство на земеделието има работа за изследване на нещо си в горите, към министерството на туризма има позиции в музеи и екскурзоводи, към полицията има за помощник-патрули на лодките по езерата, има и за патрули по паркове и какво ли не.Ето товае сайтът, ако някой е любопитен или има читатели-студенти в Онтарио. Основната цел на тази програма е натрупване на опит. За ученици не всичко е подходящо, но за студентите е невероятна възможност. Както се досещате, напливът е голям. Отплеснах се за възможностите за работа на младежи, но се потресох като чух по новините, че ще откриват още работни места за младежи, защото били малко. В България знам, че легалната възраст за работа е 16 години и че работодателите ги експлоатират, ако въобще намерят почасова работа и е голяма мъка работата за ученици и студенти.
Другото, по което се различават тинейджърите е външният вид, но това си го знаете. Не знам на какво се дължи, но момичетата нямат този евтин фолк вид. Техният вид пак е евтин, но в другата крайност. Имам чувството, че изобщо не гледат какво обличат. Униформата тук е клин. Може по джапанки с чорапи или ботуши, каквото са хванали. В същото време се гримират /не много/, правят си прически и ходят на маникюр. Не ползват дамски чанти, ходят си с раници. Дрехите са им последна грижа. Теди не им го спестява и им обяснява, че в Европа не могат да се появят така. Той е нещо като модна икона /дънки, риза и кецове/ и една девойка му казала, че целта й до края на годината е да се облича по-добре от него. Господи!
Теди понякога ми показва снимки от разни купони, момичетата никога не са с "дък фейс". Всички са просто усмихнати. И всъщност са си доста хубави.
Всяка година има бал за Коледа в някой хотел. Всички са официални, поне тогава и момчетата, и момичетата са елегантни. Няма крайности.
Има бал за завършващите гимназия, който живот и здраве с Теди ще разберем догодина как протича. Ще добавя, че тук като завършат гимназия, много деца си правят нулева година. Това значи, че с парите, които са изкарали от работа, някои пътуват по света, просто се забавляват или отново работят, за да си помогнат за таксите за университета. Или си клатят краката преди голямото учене, защото тук влизането в университет е лесно, трудно е успешното излизане.
Накарая, помолих Теди да ми каже три неща, с които според него канадските му съученици се отличават от българските. Отговорът малко ме изненада.
Препоръчваме ви да прочетете още една интересна статия на Дара ето тук.
Вижте тази публикация в Instagram.World is such a lovely playpen! #babybobby
Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на
Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам