Автор: Мария Пеева

У дома открай време баницата с късмети я правим на 1 януари, нещо като късна закуска - обяд. Обикновено късметчетата ги пишат децата, но днес Коко излезе навън да поиграе с приятели, че беше време като за Великден, а Алекс е твърде малък да му се повери такава отговорна задача. Може би трябваше да него да дам да “напише”, тоест нарисува късметчетата - всички щяхме да получим я топка, я кола, я къща с дръвче и усмихнато слънце отгоре. Но за по-лесно използвах листчето с късметчета, приложено в корите, купени от магазина. Даже не ги и прочетох, какво да им чета - късмети.

И познайте, моля ви се, какво се падна на Пеев - сватба. Всички останали късмети си ги харесахме и горе-долу добре се разпределиха - на Косьо, тийнейджъра, любов, на мен - кариера (няма лошо, от работа не се плаша). Само този смотан късмет “сватба” на Пеев много ме притесни и от сърце му пожелавам хич да не му се сбъдва, освен ако не се ожени пак за мен :))) Не че съм ревнива, ама няма как да се зарадвам на късмет "Сватба", след като наскоро отпразнувахме сребърна!

Но всичко това е съвсем в кръга на шегата, разбира се. Всъщност съвсем друго нещо исках да споделя с вас относно късмета, не само в новогодишната баница и не само през новата година, а изобщо за късмета.

Наскоро превеждах един страхотен филм - “Най-великият шоумен” с Хю Джакман и още куп големи актьори, прекрасно направен, по истинска история, да го гледате непременно. И покрай него се зарових да почета повечко за Ф.Т Барнъм, чиято история разказва този филм. Финиъс Барнъм е голяма личност, не само защото въплъщава американската мечта за човека, който сам е постигнал голям успех, но и защото го смятат за първия милионер, който е направил състоянието си само от шоубизнес, тоест с това да забавлява хората. Някои крилати мисли, които днес са мантра в областта на рекламата и пиара, са негови - например “Няма лоша реклама” или “Предпочитам да ми се присмиват, отколкото никой да не говори за мен”, или “Не ме интересува какво пишат за мен, стига да не бъркат името ми”. Но най-много ме впечатли една негова мъдрост за късмета. Той казва следното:
“На света няма такова нещо като късмет. Няма човек, който сутрин да излезе и да намери портфейл със злато на улицата днес, после още един утре, и така ден след ден. Може да му се случи веднъж, но ако разчита само на късмета, ще изгуби портфейла със същата лекота, с която го е намерил.”

Замислих се за всички ситуации в нашия живот, когато късметът ни спохожда. Късмет е да срещнем добър и достоен човек и да се влюбим, а той да отговори на чувствата ни. Но колко много усилия и компромиси са нужни след това години наред, за да напаснем острите си ъгълчета, да простим грешките на другия, да коригираме и своите собствени. Не може да се разчита изцяло на късмета, и то не само в личния живот. А късметът в професионалното развитие? Дали човек може да успее в каквото и да е, ако не се влага на сто процента, ако не се развива, ако не се учи, ако работи не за пари и признание, а защото обича това, което прави? И оттук идва резонният въпрос - има ли смисъл да работим нещо, което не харесваме? Няма шанс да успеем по простата причина, че никога няма да дадем сто процента от себе си.

Единственото, за което със сигурност можем да благодарим само и изцяло на късмета е, че не ни е паднала саксия на главата, не ни е блъснала кола на пешеходната пътека или не ни е ударило цунами. До голяма степен останалите неща си ги правим ние и това, ако се замислите, е чудесно. Защото означава, че дори ако сега, на този етап нещо куца в нашия живот, нещо ни липсва или не е съвсем наред, то от нас зависи да го променим. И с мъничко късмет и повече усилия, може и да успеем.

Това исках да ви кажа всъщност за късмета. Не знам какво ви се е паднало в новогодишната баница, но пожелавам на всички ни в баницата на съдбата да ни се падне хубав късмет, а ние да го разпознаем, да го обикнем и да го грабнем, а най-вече да имаме силите да го задържим и да развием, така че да се чувстваме щастливи и удовлетворени от себе си. Другото, както се казва, е вятър работа.

******************

Може би ще ви хареса и Кога е подходящият момент да започнеш нещо свое? 

Автор: Снежана Апостолова

Искате ли да ви разкажа за нашия коледен подарък? След като Х години бяхме неуморен донор на Хиполенд, Джъмбо и Комсед, стигайки до положение, в което вече не е останал неподарен подарък от преждеспоменатите магазини, ми хрумна „гениалната“ идея дядо Коледа да донесе билет за самолет на сина ми, който ще стане на 7 години през януари и досега не се е возил на самолет. На всичкото отгоре привлякох за идеята и една моя приятелка – тя реши да се включи с нейните 2 деца на 5 и 8 години, момче и момиче - да пътуваме заедно за един ден до София със самолет. Речено-сторено.

План: на 28-ми декември с вечерния полет Варна-София отиваме, спим при приятели, на другия ден: Зоологическа градина плюс музей по избор и вечерта обратно.

Така, дотук добре. Дойде заветният 28-ми декември. От 06,45 сутринта започваме да броим часовете до тръгването. Колко пъти беше зададен въпросът: „Кога тръгваме“ спрях да броя на 999-тия въпрос. В 19 ч. най-сетне потегляме от вкъщи. Абе това дете, въздух не си ли поема между въпросите: Кога ще пристигнем, какъв цвят е самолетът, защо тате няма да идва, какво ще ми купиш от София, това ли е летището, какво ще ми купиш от София, защо не отговаряш, какво ще ми купиш, къде е бате, (големият ми син предвидливо не поиска да дойде), къде са Ния и Филип (това са приятелите, с които пътуваме), какво ще ми купиш от София... Тук вече бях готова да се връщам, но нейсе...

Качваме се на самолета, потегля. Едното дете крещи: „Помощ, ще скачаме ли с парашут?“, другото: „Урааа, излетяхме!“ Пътниците мълчат. Капитанът обявава: „ Зона на турбуленция, моля, сложете коланите“. Самолетът се разтриса, аз пребледнявам. Детето крещи отново: “Урааа, обичам въздушни дупки!“ Пътниците мълчат. Другото дете се провиква „ Аварийно кацанееее!“ Ужас, пътниците започват да се оглеждат, аз се правя, че ме няма. Решавам да питам стюардесата може ли да заведа моя син да зърне пилотската кабина. Мечтае да стане пилот, обяснявам. Тя супер любезно се съгласява. Отиваме.
Първото, което пилотът пита е: “Какъв искаш да станеш, моето момче?“ Моят се изцепва: „Миньор!“.

Най-сетне в 22.20 ч. кацаме. Братовчедът ни чака, ние отиваме в тях, приятелката ми заминава да спи при техните близки. В колата детето заспива, но продължава да мърмори насън: “Кога ще отидем в зоолигическата, какво ще ми купиш от София“. Пристигаме. Прегръдки, целувки, моят се активира, беснее още 2 часа. Най-сетне в 01,30 заспива. Аз се въртя цяла нощ, не мога да спя на чуждо място.

В 8 ч. ставаме, чуваме се с приятелката ми и се уговаряме да се срещнем в 10.30 пред Зоологическата, че да изпреварим тълпата и да има места да паркираме. В 10.29 сме на мястото, пукната кола няма. Идват и те. Влизаме – единствени посетители сме. Явор пак започва - какво ще ми купиш за подарък? Какво ще ми купиш? Добре, че в това време носорогът започна да пишка, та се разсея от внушителната гледка. Започва голямото плюскане, уж не бяха гладни децата, сега се започва от входа: Гладни сме. Добре, че си ги знаем и сме готови с баници, солети, мандарини, вода, сок и други. Раниците започват да олекват. Стигаме до мечката – замерят я с парчета от портокал под предлог, че й дават да яде. Ужас, добре, че няма други хора. Работници, които правят някаква декоративна оградка ни гледат странно. Няма как да се направим, че тези деца не са наши. Приятелката ми вика, ако не престанете, ще ви пуснем при тигъра. Единият работник мърмори: “Какво ви е направило животното?“ Колко вярно...

След час и половина най-сетне сме на изхода и решаваме да хапнем някъде. Стигаме до пицария в центъра. Всички са много гладни, поръчваме. След като пристига храната, установяваме, че сме поръчали за два дни напред... Междувременно децата бягат из пицарията, в тоалетната влизат поне по два пъти, уж да си мият ръцете. Не искам да знам какво правят там. Сервитьорката идва с някакви моливи в опит да ги укроти. Всички искат едновременно кафявото. Сбиват се, сервитьорката съжалява, но е късно. Дават ни останалата храна в кутии и ни изпращат по живо по здраво. Подозирам, че бяха готови и да не платим, само и само да се изнесем...

Отиваме в природо-научния музей. Минаваме всички етажи за отрицателно време. Мисля, че касиерката не успя да преброи парите за билетите, когато вече хуните ни трополяха надолу. Май отгоре чух ръкопляскане и откъслечни викове “Ура”, от сътрудниците по етажите, които ликуваха, че нищо не успяхме да счупим. Излизаме, аз и Дени сме капнали, а нейната приятелка ни кани да отидем у тях до полета. Живее наблизо, в пряка на Витошка. Колебаем се, но сме толкова уморени, че не чуваме вътрешните ни гласове, които ни предупреждават с тези три деца да не атакуваме хорските къщи.

Пристигаме. Домакинята любезно прави пуканки на децата и ги инсталира в другата стая да гледат филм. Ние сме се проснали на дивана и дишаме тежко след преяждането в пицария и трамбоването нагоре-надолу. Изведнъж се чува адски писък, подскачаме като ужилени – единият от нашите се почуствал заплашен и оскубал момиченцето на домакините. Домакинята се връща с шепа руси косми в ръка… майко мила!!! След малко всичко утихва, децата са разделени в две стаи, тишина, ние пием кафе. Уви, за кратко, след малко се чува трополене, нашите трима и техните двама нахлуват в хола, всяко с по един Нърф в ръка. Започва канско крещене, гоненица и обстрел. Боже, кога ще стане 19 часа да тръгваме? Домакинята е супер готина, не ни изгони, мъжът й също! След нас ще намират още три дни пуканки из цялата къща. Най-вероятно също така ще се нуждаят от основно подреждане и освежителен ремонт.

Стигаме до летището. Минаваме проверка, забравила съм да извадя шишето с вода от чантата. Служителката безцеремонно изсипва съдържанието й в панера. Моят се обажда: “Мамо, нали работиш на летището, защо те проверяват?“ Умирам от срам отново… Служителката ме гледа криво. Как да е, прибирам „сергията“. Отиваме на гейта. Естествено, пак решават, че са гладни, изяждат последните запаси. Крещят, че искат вода, няма откъде да купим. Останалите 119 пътници ни гледат със съжаление. След малко започва гоненица, слава богу има много хора, правим се, че децата не са с нас. Оставаме последни, качваме се на автобуса към самолета. Намираме местата си. Децата се скарват кой с кого да седи. Всички пътници около нас ни съжаляват. Излитаме, сега вече и аз искам да викам : “Ура! Прибираме се!” След малко идва стюардесата и ни предлага вино. Еха, как позна!

Кацаме. Иска ми се да целувам земята, но се качвам на автобуса чинно.
Татковците ни посрещат и питат невинно: „Хубаво ли си изкарахте?“

****************

Прочетохте ли и тези истории? 

Ало? Обажда се Дядо Коледа

Нашата луда българска Коледа

Специалните бонбони

Специален подарък

Автор: Траяна Кайракова

Не ме разбирайте погрешно, обаче зададе ли се този празник, един месец по-рано косата ми се изправя и накъдря сама през ден. У нас се струпва цялата рода, плюс който откъдето се сети. Ами то няма лошо, ама и на мене ми се ходи у някого. Ще хапна, ще пийна и си отивам по живо по здраво. Даже няма да искам и в кутийки да ми слагат за вкъщи.

Ама нали съм била по-млада, можела съм още да шетам, не ми тежи да домакинствам и т.н., 2896423 причини да сме у нас. 20 дена по-рано почвам да чистя, бърша, въртя перални, подреждам стаи, вадя дюшеци, надуваеми и походни легла, кресла, пуфове и някой друг палет за всеки случай. На децата изрично е забранено да пипат, разместват, цапат, ядат и дишат! Всичко това се случва, разбира се, вечер след работа, после изпадам в кома, пак хуквам на работа и вечерта пак газ до дупка. Съпругът пазарува една седмица по-рано, за да избегне опашки и задръствания, в последния момент се оказва, че някое хлапе е изяло нещо жизненоважно за вечерята/ като маята например/, и той пак хуква, ругаейки с всичка сила.

Денят преди Коледа почва рано сабахлям, къде 03:00. Сарми, бобове, чушки, орехи, баници, питки, катми, кълнове/ имаме и вегани/, бъдник, небъдник, леща, ориз, картофи, салати и накрая/ прости ми, Господи/ пържоли, пилета, пуйка и един заек за разнообразие, защото имаме и месоядни, които не ядат постно. Не мога да рискувам да ги оставя гладни, ще изядат мен. До обяд всичко е наготвено, отлежава във фурни, тенджери и гювечи и… си лягам ли? Да бе, да! Това да не ви е коледен филм. Всеки хуква в различни посоки. Едните идват с кола, ама не помнят адреса – някой трябва да ги чака на края на града. Другите са с влак, следващите с автобус, по-следващите с такси и т.н. Потни, прашасали, червисани от толкоз целуване, се струпваме като голяма италианска сватба на входа и почва едно безкрайно точене до 12 етаж, защото по празниците асансьорът задължително се разваля, а техниците празнуват и не работят. Гостите пощипват децата, търсят си дюшеците, за да полегнат от толкова път, а аз започвам да оправям струпаните им багажи и торби. Прибирам бурканите от село, дюшеците – армагани, свинския осолен бут и живата кокошка на терасата. Поглеждам надолу, сещам се, че няма да се хвърлям, само ще прибирам багажите и влизам бавно и измъчено обратно. Моля се да не сме забравили нещо преди вечерята, защото ако сляза още веднъж до магазина, ще се скрия между рафтовете и ще спя, спя, спя, докато отвори след празниците. Към 18 часа вече всички са бодри, свежи и отпочинали и готови за хранителни подвизи. Питат имам ли нужда от помощ за слагането на масата. На всичкия зор, който е минал досега, слагането на масата ми се вижда, като да си туря китката на ухото за няколко секунди. Отклонявам вежливо поканата, нареждам и се почва…

Сервиране, наливане, отсервиране, махане на опаковки от подаръци, наздравици, вадене на зърно от ноздра на някое хлапе, бинтоване на порязан от счупена чаша, миене на чинии, не стигат понеже, подсушаване и пак сервиране и така до припадък. Народът се весели, хапва и пийва, аз седя като мумия - жълта и съсухрена, и сънувам матраци с няколко вида пух. Краката ми треперят неистово, ушите ми бучат, болят ме костите, кокалите и ноктите даже. Мъжът ми гледа като бухал, децата вече дишат спокойно и разпердушинват цялата къща, щото няма как да им се караме пред хората. Към полунощ купонът се вихри здраво, пеят се патриотични песни и се вият къде хора, къде кючеци, добре, че няма кютеци!

Коронният номер на мъжа ми е “Аз отивам до тоалетната.“ Как ли пък не! Повече никой не го вижда, защото още по пътя е заспал и се е тръшнал на спалнята с обувките и очилата. От кумова срама стоя и аз още половин час и се изнизвам с оправданието, че аз пък ще ползвам банята. В 5:00 на другия ден ставам, сякаш съм пила цяла нощ, при положение, че даже не съм яла и почвам пак да навъртам километража. Пускам няколко миялни, чистя, оправям и подпалвам печката. В казана забърквам мекици, в един варел кафе и в една кофа чай с ром. За тези, които не искат, има бира, вино и ракия от снощи. Народът става отпочинал и наново гладен и се мята пак под и на масата. Ако работеше асансьорът, всички щяха да се разходят, да позяпат из пазара, ама не! Де тоз късмет! Закуската преминава в обяд и песни и танци на народите. Започва се великото преселение на народите – най-после! Слагат се храни и напитки по торби и по кутии, зарежда се гориво, на някои се подаряват духалки, защото къщите няма да са отоплени, докато ги е нямало. Изпращането е като посрещането, но с изключително голям ентусиазъм. Едните в края на града, другите на влака, на автобуса, в таксито и най-после с разчекнати тела и физиономии пълзим тържествено към 12 етаж. Къщата прилича на гръмнал бункер, ще е нужен още един месец да заприлича поне само на бункер, но това са бели кахъри. С мъжа ми лягаме безпаметно и оставяме децата да опустошат и малкото здрава покъщнина. В просъница усещам как се моля шефовете да ми дадат поне един месец отпуск, за да мога да спра да пелтеча и да стоя права за повече от няколко секунди. 

Честита Коледа!

Прочетохте ли тези забавни истории: 

Баница с късмети

Късметът на Явашеви

Апъл и бокс

Автор: Мария Пеева

Споменавала съм ви, че имаме две хъскита, нали? А дали е ставало дума, че разходката ми с тях през зимата наподобява романтична снежна разходка с шейна, само където шейната е жива и пищи, докато я теглят, и отчаяно размахва свободната си ръка и се опитва да се хване за нещо по пътя - храстче, дърво, електрически стълб, ограда… Ей по тази причина след като ме “повозиха” няколко пъти, отказах да ги разхождам. В къщата останаха двама мъже, достатъчно силни да ги удържат - Пеев и 14-годишният Косьо, който на ръст е колкото баща си и вероятно скоро ще заприлича на гардероб. По повод физиката на нашите четири хлапета Пеев веднъж ми каза: “Меро, тези деца сигурна ли си, че са от мен? Нещо много ячки ми се струват.” А аз му отговорих: “Ти винаги си казвал, че децата са на този, който ги гледа.” С което разговорът приключи. :) Тук ще си позволя малка скобка да ви напомня онзи готин скеч, в който мъж и жена си лягат и мъжът казва: "Лека нощ, майко на четирима". А жената мило отговаря: "Лека нощ, татко на един". Но, разбира се, не става дума за нашето семейство. Просто ние обичаме да се шегуваме на тази тема, защото момчетата и четиримата не приличат на Иван, а интересното е, че и един с друг не си приличат. Всеки има по нещо от мен, но иначе са много различни. Което е повод на безкрайни шеги и закачки с приятелите ни, на които ние се забавляваме много, най-вече защото си имаме пълно доверие. Иначе сигурно на Пеев нямаше да му е чаааак толкова весело. Но той обича да казва: "Ех, мама му стара, като се родят и са грознички и кльощавки, приличат на мен. После, като станат пухкавки и хубавки, изведнъж всички почват да ахкат колко много приличали на теб."

Но да си дойдем на думата. Исках да ви кажа всъщност, че 14-годишният ни тийн е достатъчно здрав, силен и едър да удържи двата звяра не по-зле от баща си. А въпреки цялата ми заоблена прелест, аз категорично отказвам да ги разхождам, въпреки че съседите толкова се радват на забавната картинка, която представляваме. Но Косьо е в новото училище, все има домашни, проекти, все нещо важно му е на главата, изобщо е един твърде ангажиран младеж. И Иван си разхожда двата звяра сутрин и вечер, без да се оплаче. Даже му било разнообразие, казва, да се види с другите кучкари, да пие едно кафе, да събере някое кучешко ако в найлоново пликче, нормалните развлечения на един мъж зиме и лете. И така, в ранни зори и след здрач, моето момче с оранжевото скиорско яке и дебела плетена шапка и ръкавици, потегля с двете хъскита на дълга разходка ала Стивън Кинг. Те го дърпат, той се вкопчва в поводите на живот и смърт, и със сетни сили се влачи след тях. Но така се случи, че един ден му правиха някакви ужасяващи процедури на зъба, слагаха му упойка и като го видях блед като платно, чак се уплаших. Извиках Косьо да разходи псетата. А Косьо, вместо да се отзове както обикновено, ми се озъби, все едно го карам да прекопае градската градина. Не можело то така. Защо не съм го помолила, а съм му разпоредила. “Не съм ви роб”, ми заяви. На Иван не му беше до тийнейджърски драми, махна с ръка и без повече спорове, грабна поводите на двете орки, пардон, хъскита, и излезе. Аз обаче не успях да преглътна отказа.

Значи, Косьо е добро момче, умно, възпитано, амбициозно и нахъсано, даже пубертетските му бунтове са някак дисциплинирани, добре овладяни и смислени, и следват определен модел, който той напълно контролира. Косьо не избухва и не побеснява, той води прецизно планирана партизанска война срещу статуквото, демек срещу нас с баща му. “Не съм ви роб” всъщност не беше случайна фраза, а обявяване на война срещу участието му в домакинските задължения, които до този момент приемаше без особено удоволствие, но и без да протестира. Всъщност сега си мисля, че ако Косьо беше протестър, резултатът щеше да е съвсем различен. Той действа целенасочено, планирано, обмисля всяка следваща стъпка и прави компромиси, само ако впоследствие ще го изведат с два хода напред. Затова, когато чух тази фраза, веднага разбрах пъкления план, който се крие зад нея. “Не съм ви роб” всъщност беше началото на гражданска война. Разумът ми реагира хладнокръвно и прати сигнал за временно отстъпление и обмисляне на ответна тактика. Сърцето обаче играе в друг филм. То веднагически се сви в мъка и обида, заби силно, прати ми една-две вълни високо кръвно налягане, от което ми забучаха ушите. Изпълни ме с възмущение и адреналин. Измъкна от склада със спомени няколко случки, в които заради невръстния ни “роб” не съм спала цяла нощ. Напомни ми за хилядите манджи, които съм му сготвила, за стотиците перални, за тичането по училища, лекари, курсове, олимпиади, спортове и всякакви задачи, за милионите дребни и не толкова дребни лишения, които всеки родител търпи за детето си без да чака благодарност и без да ги поставя под въпрос. И преди да успея да се удържа, се разсмях, защото другият ми вариант беше да ревна.

Косьо очакваше свирепа контраатака, затова и смехът ми го свари неподготвен.
- Какво смешно казах? - ме попита.
- А, нищо. - отговорих, като някак се овладях и престанах да се кикотя идиотски. - То даже изобщо не е смешно. Малко е тъжно, бих казала. Просто на 44 години осъзнах нещо много важно за целия си живот. Осъзнах, че ние с баща ти сме роби. И то откакто се помним. Първо сме робували на нашите, защото сме им помагали из къщи, а явно това се смята за робска работа. После сме робували един на друг, защото сме заживели заедно и сме си разделили задълженията. И сега робуваме на вас. Грижим се за всичките ви нужди, работим, посрещаме разходите по вас, забавляваме ви, лекуваме ви, угаждаме ви и НИКОЙ НЕ НИ ПЛАЩА ЗА ТОВА. Значи сме ви роби. Ама не е ли забавно? Да се опомня чак сега! Пък се заблуждавах, че съм що-годе интелигентна жена. Може би и на мен ми е време за гражданска война, и да си потърся и аз правата, и свободите.

Косьо се врътна и изчезна в стаята си, с което разговорът приключи. На вечеря си говорихме с недомлъвки и цареше всеобща атмосфера на враждебност, която само Коко се опитваше да разведри с вицове за Дядо Коледа. Не помогна особено, защото Алекс веднага подхвана коледната тема и защо не може да получи девет подаръка от добрия старец, а трябва да се ограничи само до три.

На другия ден Косьо ме помоли да го закарам до мола с колата. Отказах му с аргумента, че не съм робиня. После звънна на баща си да му купи нови тетрадки. Баща му отговори да се справя сам. Никой на никого не е длъжен на тоя свят, му каза. Да не сме роби? Не си поставихме за цел да го дразним и предизвикваме умишлено, просто започнахме да отказваме с тази фраза всякакви нормални ежедневни неща, които иначе правим за него без да се замислим. Нашият опонент явно взе да схваща, че фразата никак не работи в негова полза, защото де факто нещата, които родителите правят за децата и семейството многократно превишават нещата, които децата правят за родителите и семейството.

На следващата сутрин, съвсем в ранни зори ме събуди кучешки вой и шумна радост в коридора. Звукът ми е добре познат, защото това е ежедневната ми аларма, когато Иван тръгне да извежда зверовете. Надигнах се, отворих очи, гледам до мен похъркваща купчина одеяла. Изтръпнах! Не е Иван, Иван все още сладко спи до мен!
- Ванка, Ванка, ставай бързо! Някой краде кучетата!

Пеев подскочи стреснато, после пак полегна.
- Охххх! Изкара ми акъла, ма Меро! Ти наред ли си? Кой луд би откраднал ТЕЗИ кучета?

В този миг врявата заглъхна и се чу хлопване на врата. Сега вече скокнахме и двамата и хукнахме към коридора. Празен. Само една малка пухкава стрела се втурна да ни посрещне и да се умилква в краката ни.
- Мяу!
- Верно ги откраднаха! - Спогледахме се невярващо. Изскочихме на улицата по пижами, а навън студ, мрак и няма жива душа, ни човек, ни акащо куче.

- Децата! Бързо!

Коко и Алекс спяха сладко, но в стаята на Косьо прозрението ни осени.
Тийнейджърът беше извел кучетата на разходка. В 6 сутринта, преди училище, съвсем доброволно.
Така гражданската война на семейство Пееви приключи.
Естествено, примирието може да се окаже крехко и нестабилно, затова междувременно ние с Пеев събираме сили и разработваме нови стратегии. Мисля на следващата ни семейна киновечер да предложа избор между “Джанго без окови”, “12 години робство” и “Амистад”. Ще видим що е робство и има ли то почва у нас.

**********

В Младите лъвове може да прочетете как момчетата ни водят постоянни битки за надмощие с баща си. Но старият лъв не се предава, разбира се. Препоръчвам ви и тази история за най-големия ми син в пубертета. Може би ще ви е интересно да видите и как хлапетата помагат в домакинството.

Автор: Мария Пеева

25 години са много дълго време. 
Сутрин си имаме един ритуал от 25 години насам. Той тръгва за работа, аз заставам на прозореца, махам му и му пращам въздушна целувка. Жилищата през това време се сменяха, но ритуалът си остана. И да съм работила до късно, и да не съм спала заради някое ревящо детенце, ставам сутрин и като зомби, отивам до прозореца. Заради него и малките му лудости, като например, че няма да му върви, ако не му помахам. Но и заради себе си. За да видя тази негова закачлива усмивка, която е само за мен. Не мога да си представя ден, който не започва с него.
Вече 25 години.

Иска ми се да напиша нещо много романтично за любовта. Но истината е, че любовта рядко е романтична. Да, има цветя, вино и свещи, има дантелено бельо и малки бягства. Но любовта е много повече от това. Любовта е да излизаш от упойка, да се опитваш да си спомниш коя си, и в обърканото ти съзнание да изплува първо неговото име. Любовта е да усещаш, че се прибира, преди да си чула стъпките му. Любовта е да обикнеш странностите му и да му позволиш да обича твоите слабости. Да обърнеш гръб на най-близките си хора, когато си позволят да кажат нещо срещу него. Да го подкрепяш отново и отново, дори когато е слаб, объркан и отчаян. Да си позволиш да си слаба, объркана и отчаяна, защото има кой да те обича и такава. Да вярваш в него, когато той сам не вярва в себе си. Да повярваш в себе си, защото той вярва в теб. Да се бориш със зъби и нокти, за да го изправиш на крака, когато е паднал. Да не се страхуваш, че ще паднеш, защото той е до теб и ще те изправи.

Любовта е тази пълна увереност, че дори да се прецакаш тотално, дори целият свят да е срещу теб, не си сама. Той е до теб и винаги ще бъде, и в най-добрите, и в най-лошите ти дни. И във всички останали, които не се открояват с нещо особено.

Не знам какво повече да ви кажа за любовта. Ако имам шанса да изживея отново живота си, вероятно ще променя разни неща. Но едно със сигурност няма да променя и това е той. Той е моята константа, опорна точка, ос, около която се въртя. И аз съм неговата. Ние сме си самодостатъчни. Понякога усещам как момчетата ни малко ревнуват затова, че с баща им сме толкова концентрирани един в друг. Но не изпитвам угризения.

Някой ден ще се влюбят и ще разберат.
Дано и вие намерите вашия човек, ако вече не сте.
Как ще го познаете ли?
Може би по това, че нямате нищо против да го целунете, преди да си е измил зъбите?
Или по това, че тайничко (и много егоистично) се страхувате някой ден, когато остареете и грохнете, да не вземе да умре преди вас?
Или по това, че за всичко, което правите, първата ви мисъл е дали ще се зарадва?
Или по това, че пред него няма нужда да сте нещо, което не сте?
Не знам. Но Господ е събирач и със сигурност ще ви подскаже кой е вашият човек. Ето, аз моят не мога да го сбъркам. Има топли кафяви очи, най-милата усмивка на света и винаги успява да ме разсмее.
И не просто прави света ми по-добър.
Той Е светът ми.

Тук ви разказвам още нещичко за любовта.

Автор: Калоян Явашев

От 10 дена сме със сополи и кашлица. Не сме излизали, понеже е студено. На ръба сме на граждански бунт и масови безредици. Тайно ходя в гардероба да си блъскам главата и да плача. Не знам къде ходи Росито, но често я засичам с глава във фурната. Близнаците са в страхотна форма, въпреки симптомите. Това ще е много гаден вид бактерия. Имат сополи и кашлица, не можем да ги пратим на ясла, но енергията им е на познатото ниво. Идват празници, а нашето настроение е като на гладно коте пред затворен рибен магазин. Трябват спешни мерки и решаваме да се отървем от децата. Не, бе няма да ги изоставяме на автогарата, а ще ги закараме за една седмица при баба и дядо. Отиваме, оставяме ги с дълъг списък инструкции, преспиваме една вечер и без да се бавим бегом обратно.

Нека поне Коледа да празнува съседката отдолу спокойно. В началото я съжалявях и се извинявах всеки път като я видя, но размислих. Не може Кармата да е толкова несправедлива и да прати нас за съседи на свестен човек. То ние сме Божи бич и най-вероятно тя е била много, много лош човек и сега изкупва стари грехове, търпейки нашия тормоз. Освен това ни омръзна като идват хора вкъщи да задават глупави въпроси - "Защо елхата ви е на терасата? ", "Защо нямате маса?", "В това бебешко кошче, качено най-отгоре на секцията, нали няма бебе?". 

Събирането на багажа ни е като няма черно-бяла комедия. Росито пълни куфар след куфар, а децата вадят и бягат. Всеки е решил, че ще пътува с точно определени дрехи. Проблема е, че са взели по 5 панталона и 8 фланели и тръшкайки се настояват да им бъдат облечени наведнъж. След 15 минути преговори и убеждаване, успяваме да свалим до 1 панталон с 3 фланели. Събирането на багажа продължава. На Арктика да отивахме да се заселим, щяхме по-малко да помъкнем. Невинната ми забележка, дали да не вземем и пердетата, ми печели безплатно почистване на осрания задник на сина ми. Веднъж приключили с опаковането, започваме изнасянето. На междуетажната площадка избухва скандал с левия или десния асансьор да слезем. Той рита вратата на асансьора и крещи - "Укаааааа(тука) ". Нейната тактика е да хване дръжката на другия асансьор и да имитира бавна, болезнена, но много шумна кончина, виейки като чакал. Набутваме багаж и в двата асансьора и се разделяме по двойки. Стигаме някак си до колата и почваме товарене. Постоянно се сепваме и питаме къде е бебето, щото често го забравяме някъде. Натоварваме се с крясъци и закани, паля и тръгваме. Крайната цел ми дава сили и се усмихвам. Все пак отиваме да ги оставим и после една седмица луксозен бездетен живот. На бензиностанцията всички са усмихнати и вежливи, на пътя другите шофьори спазват правилата усмихвайки се приветливо, дори соколите около магистралата имат празничен вид.

Усмихнати и спокойни, постоянно зареждаме задния ред с бисквити, за да има тишина. Децата хапват бисквитите и тихичко реят поглед по заснежените хълмове, музиката по радиото е досадно празнична, а ние таим надежда, че ще е така през целия път. Абе нещо се хилят отзад. Браво, на тати послушните и весели деца. Абе и разходът на бисквити се вдигна рязко. Сигурно са изгладнели на тати коледарчетата. Намествам огледалото да погледна какви ги вършат и усещам как се вкопчвам във волана. Защо бе, говеда такива? Затова ли сте кротки и мирувате? Организирали си състезание да целят бебето с бисквити. Горкото мълчи и се мъчи да види едно парче бисквита на челото си. Мислено поздравявам стрелеца за точния изстрел, но външно съм много ядосан. Спираме, пренареждаме интериора, конфискуваме бисквитените амуниции и продължаваме усмихнати. Дори и това няма да ни развали прекрасния ден. 

Пристигаме с чувството на близък триумф и веднъж предали внуците в ръцете на бабата и дядото, се чувстваме с по 20 кг по-леки и 15 години по-млади. Сега са тяхна грижа, а ние сме нормални хора с едно бебе и живот осеян с рози пред нас. 

По времето, когато Дева Мария е получила първите контракции, ние се събираме около масата. Сега можем относително спокойно да пийнем и хапнем. Вадят се подаръци за децата. За нея - кухня, за него - влак. Сбиват се. Първо за кухнята, после за влака. 

Усмихвам им се нетрезво. Животът е прекрасен, бийте се на поразия, ние утре изчезваме. Идва време за баницата с късметите. Започваме весело да теглим и споделяме, кой какво го очаква. Дядо щял да учи много следващата година - хахаха, на баба й се падна здравето - браво, за да може да бяга след вас, на вуйчо - нова кола, на мама -печалба от лотарията, на братовчеда - работа, на братовчедката - нова къща. Посмяхме се, а аз все отлагах. Никога не ми е вървяло на хазарт. Мога да падна на "Не се сърди, човече" и от бебето. Протягам ръка и вземам с безразличие най-близкото парче. Колко лошо може да е?! Не вярвам тъща ми да е сложила късметче - удар от мълния, фалит или падащо пиано. Ухилен и замаян от алкохола, отварям листчето и чета. Хм, нещо не разбирам. Я пак да прочета по-бавно! Аха, да. Разбрах! Изтрезнях, разтреперих се, на Росито й приседна сармата в устата, като ме видя. Със студена пот по гърба и треперещ глас зачетох: "Ще ти се роди дете, приготви се и за две". 

Всички избухват в смях и аплодисменти. Усмихвам се и аз безпомощно. Чувствам се като Софи Маринова излязла да подгрява "Металика". Защо ми се смеят тези хора, толкова ли ме мразят? Росито ме гледа ужасена и се премества с половин метър. Трябва да изляза от това положение. Лапвам парчето и без да дъвча, го гълтам. Давайте другия късмет, сега ще оправя нещата. Внимателно оглеждам тоя път. Забърсвам най-далечното. Отварям и чета на глас - " И да бягаш през глава, пада ти се брак сега". Росито пада на колене, кръсти се и повтаря в транс - "Друга да му ги ражда, няма да съм аз". 
Пълня чашата догоре. Размишлявам напрегнато. Каква стана тя сега?! Развод и пак близнаци. Заричам се повече баница, бюрек, милинка да не хапвам. Ако си сменя религията, късметът смята ли се още?

*******************

Четохте ли Стокхолмски синдром от Калоян? Препоръчваме ви и коледните пожелания на Траяна, които са само за хора с чувство за хумор :)

А у нас, Пееви, също се прави баница с късмети, само че за Нова година. Много внимавам какви късмети пишат момчетата, че Теди една година беше сложил и късметче "болест", даже и "смърт". Мамо, казва ми, късметът може и да е лош. Тук може да видите какво ни се падна миналата година.

Автор: Ина Зарева

Затова е всичко. И бързането, и умората, и суетенето. Като и при всяко раждане, знаете как е. Някои се радват, други имат колики, трети обвиняват, че не виждаме, каквото трябва да видим и не празнуваме, каквото трябва да празнуваме.

А то е простичко. Празнуваме радостта. Тя е единственото мерило за отношението ни към живота. Ако я има – всичко е наред. Обаче, ако и в най-светлия празник позволим на нещо да я помрачи значи имаме сериозен проблем - забравили сме да се радваме. А радостта е всичко, което се иска от нас.

Радостта от всяко новородено дете.

Радостта от преодолените трудности.

Радостта от различието или въпреки него.

Радостта от неизвестното.

Радостта от това, че те има.

Радостта от обичането.

Радостта от смаляването и смиряването.

Радостта от обожествяването.

Радостта от спокойствието.

Радостта от семейството, колкото и странно да е то.

Радостта от смелостта, въпреки опасностите.

Радостта от вярата.

Радостта прави от съществуването живот, от съжителството – любов, от раждането – Рождество.

Радостта прави от всеки делник – специален ден, а от него – вълнуващ спомен.

Радостта превръща бързането, суетенето и умората в ароматен, пухкав и сгушен празник.

Затова е всичко.

Защото е Рождество.

И радостта празнува рождения си ден.

Направи ѝ подарък - подари ѝ себе си.

****************

Препоръчваме ви и Невидимите подаръци