Всички знаят коя е Доника Ризова. Но освен че е топ журналист с множество престижни награди, сред които наистина има "Златно перо" и "Златно сърце", и любимо лице от екрана, тя е и майка на две прекрасни деца. Мама Нинджа я покани да разкаже как съчетава майчинството и кариерата, които при Доника вървят успоредно, все напред и нагоре, вече почти 20 години. И така - освен водеща на предаването „Медиите ON AIR” по национална телевизия Bulgaria ON AIR и CSR мениджър на Investor Media Group, коя е Доника извън телевизионното студио?

На 41 съм, семейна. Майка на Палома (18) и Грег (9). Добра дъщеря, сестра, приятелка. Зодия Рак. Имам куче Азар, голдън ретривър. Обичам да се грижа за орхидеите си, които упорито се съпротивляват, да се мотая в градината с ръкавици и ножица, да се грижа за обновяването на мебелите в селската си къща, да пътувам, да се срещам с други култури и с интересни хора. Слава Богу, професията ми позволява да не се застоявам дълго на едно място.

Кога журналистиката трябваше да отстъпи пред майчинството? В какъв момент се появиха децата ти?

Станах майка на 23 години, веднага след завършването на бакалавърската ми степен. Една година учих задочно и се грижих за дъщеря ми. Когато тя стана на годинка и девет месеца, започна да посещава детската градина пред блока ни, където бяха записани и всички съседски дечица. Аз започнах работа в Дарик радио и от време на време я взимах със себе си, ако изникваше извънредна работа. Така тя от малка се запозна с кухнята на медиите. Колегите я записваха за всякакви поводи, в които им трябваше детско гласче. Тя сричаше новините директно от листата на новинарите. На седем записа и първата си реклама. Няма да забравя колко се вълнуваше, че в рекламата Ники Кънчев беше неин татко, който и разказва за ползите от разделното събиране на отпадъци. Получи първия си хонорар и каза: „Мамо, да взема да се откажа от училището, да поработя, докато ме търсят… J))

Брат й се появи, когато Палома стана на 9. Заради него напуснах работа и четири дълги години се наслаждавах на майчинството. Водех кака му на английски и уроци по театрално майсторство, разхождахме се в парка, ходехме на кино и куклен театър, пътувахме много. Бяха чудесни години, в които изградихме много силна връзка между нас.

Как се промениха отношенията във вашата двойка и какво ново научи за себе си и партньора си след раждането?

Рядко подлагам на анализ връзката ни. Да кажем, че може би станахме по-организирани в ежедневните си задачи, когато станахме четрима.

Има ли право майката да бъде успяла жена? Гледа ли се неодобрително в медийните среди на жените, които правят кариера и въпреки това си позволяват да бъдат майки?

Ако някой изобщо си мисли да гледа неодобрително на работещата майка, да вземе да провери в кой век живее. А и ние не си „позволяваме“ да бъдем майки. Това са най-естествените процеси в живота ни. И разбира се, лично право е на всеки да реши дали да роди или не, както и на каква възраст, по какъв начин и от кого :)

Опитът с първото дете доколко беше полезен с второто? Какви разлики в подхода установи в отглеждането на момиче и момче?

Когато се роди Палома, нямах никаква идея дали ще се справя. Но майка се става веднага след като гушнеш детето си. Малко книги помагат (аз четях д-р Спок), бабините съвети по-често вредят (добре, че вече бяха измислили памперсите и не се налагаше да слушам съветите за повиване), а модните течения в отглеждането на деца по-добре да се обмислят хубаво преди да се прилагат (някои мои приятелки не даваха вода на децата си до 6 месечна възраст, запалени по американски метод). Когато се роди Грег, вече бях минала през всички страхове на високата температура, паданията и честите проверки дали „бебето диша, докато спи“ J)) Грег още от съвсем малък разполагаше със своя стая, заспиваше сам и се опитваше да се справя самостоятелно.

Не зная дали ги глезя по различен начин, защото са момче и момиче. Гушкам ги често, хваля ги за добре свършена задача, наказваме се някой път без компютър или без излизане. Опитвам се обаче да говоря повече с тях, да съм им приятел, опора. Мъжът ми често казва, че му е омръзнало все той да е „лошото ченге“ вкъщи. Явно аз съм по-меката във възпитанието им. Родителите ми много ми помагат. Без тях нямаше да мога да се дипломирам, да ходя в командировки или да съм на вечерни събития. Те са винаги насреща, за да гледат децата. Благодарна съм им за подкрепата.

Навиците на журналист помагат ли ти в „събирането на информация” за това, което се случва с децата ти? Как говориш с тях и как ги предизвикваш да се доверят?

Ха-ха :) Представих си се като някакъв шпионин, който обикаля около училището и разпитва тайно. Журналистите са любопитни хора, защото няма как да пишеш за нещо, ако не задаваш въпросите: как, къде, какво, кога, кой, защо…може и не в този ред. Доверието между родител и дете се гради според мен не с проверки, а с всекидневно доказване на лоялност. Веднъж хванах дъщеря ми, че е скрила оценка. Направих се, че не зная. Тя я поправи и дойде и си призна, че се е притеснявала да не ме разочарова. Казах и че съм разбрала по-рано, но не съм искала да я притеснявам. Беше много силен мотив за нея да знае, че няма смисъл да крие – повече, отколкото ако й се бях скарала веднага.

Когато обаче се появиха първите любовни драми. Е, тук се оказах неподготвена. Аз преживявам всяко скарване с гаджето и повече от самата нея :) Давам неадекватни съвети и тя само се шегува с мен: „Ти си виновна. Все ми повтаряше,че съм специална…“

А аз наистина вярвам, че всеки човек е специален, че заслужава да бъде специален за някого. За кого от двамата родителят е за споделяне на тайни?

Засега каката споделя по-често с мен.

Как поднасяш добрите и лошите новини у дома?

Направо. От вратата, пред всички. В това отношение нямам стратегия.

Успяваш ли да ограничиш негативното влияние на медиите върху децата си? В кои случаи си безкомпромисна?

Трябваше да огранича гледането на детски филмчета по специализираните детски канали, когато Грег беше на 2-3 години. Твърде многото телевизия му повлия негативно на способността да се концентрира, започна да казва само думи на английски и да отказва да си играе с деца за сметка на детските предавания.

Сега се боря и с таблета, смартфоните, компютъра. Новите технологии ни правят лениви. Съдя по-себе си. Аз също лесно се подхлъзавам да прекарвам твърде много време пред екрана.

Как да направим четенето конкурентно на технологиите и забавно за малчуганите? Какво четат твоите деца?

Аз ги стимулирам с личен пример. Всяка неделя сме в книжарница. Оставям ги да разглеждат, да си изберат. Всеки има в стаята си библиотечка. Все още четем вечер преди лягане с Грег. Той избира книгата, разбира се. Аз съм посланик на кампанията „Забавното четене“ на нашата медийна група, създадена по инициатива на детския ни сайт Az-deteto.bg, и лично се чувствам ангажирана с каузата за насърчаване на четенето сред децата.

Споделяш ли всеобщото неодобрение за случващото се в образователната ни система? Как вие като родители компенсирате несъвършенствата й?

Това е много широка тема. Образованието е ключово за развитието на всеки човек и на обществото като цяло. Силно вярвам, че един талантлив и мотивиран учител може сериозно да компенсира несъвършенствата на образователната система, която все повече се превръща в счетоводна книга. В известна степен и медиите могат да имат ползотворно влияние, затова образованието е кауза и на нашата медийна група. Но най-важна е ролята ни на родители - да осигурим на децата си възможност за допълнителни знания, да им помагаме в по-сложните проекти и да не изискваме на всяка цена висока оценка. За мен е по-важно да стимулирам любопитството на децата към света, да ги провокирам да приемат другостта, различията между хората. Искам да станат широко скроени хора, да са почтени и смислени. Не ги вкарвам в състезания и не ги сравнявам с другите деца. Вярвам, че всеки си има пътечка и че успехът може да се измери по много начини.

Кой, според теб, е въпросът, който най-често трябва да задаваме на децата си?

Задаването на въпроси е моята скрита сила. Най-често питам „защо“. Мисля, че ако по-често питаме децата си дали са щастливи, ще можем да разпознаем опасностите навреме.

Ти постоянно подкрепяш благотворителни каузи. Личният пример ли е единственият начин да научим децата си да бъдат добри хора? Кого им даваш за пример извън семейството, кои са съвременните икони на децата ни?

Личният пример е много важен, да. Децата виждат какво се случва в семейството и много бързо попиват и доброто, и лошото. Палома от малка участва в различни инициативи заедно с мен. И до ден днешен не изхвърля дрехи, играчки – старателно ги опакова и дарява. Наскоро разбрах, че тайно е помогнала на приятелка да си намери работа. Наскоро баба й си счупи ръката, а аз бях в чужбина. Палома се е грижила за баба си и брат си и бях много впечатлена, че дори не ни е казала, докато не се прибрахме. Преценила, че освен да се притесним и да си развалим почивката, едва ли ще можем да помогнем отдалеч. Мисля, че расте чувствително момиче. Не зная коя е нейната „икона“. Чете биографични книги. Като се замисля, най-често дава за пример постъпки на принцеса Даяна. Нормално е, може би. Момичетата се вдъхновяват от личности като Даяна. Принцесата с добро сърце остава в съзнанието ни още от детските приказки. За Грег е още рано да кажа дали Люк Скайуокър или Кайло Рен ще надделее. Борим се с разрушителната момчешка страна всеки ден. :) 

Снимките са от личния архив на Доника.

Този чудесен разказ ни прати Десислава Сивилова, колега-преводач, автор и мама на две хлапенца, която скоро очаква трето. За пет години - три бебета, Деси! Ти си герой! Използвай шанса да се поглезиш, преди да е дошъл номер 3! Сега ти е времето :)

Наскоро четох, че тръшне ли ги грипът, мъжете изведнъж решавали, че свършва светът… докато ние, по-издръжливите им половинки, в същата ситуация си страдаме мълчаливо, стискаме зъби и някак успяваме да сместим поредния пристъп на кашлица или треска между измиването на тавите и простирането на чаршафите. Така де… но както и в момента изпитвам на свой гръб, горното хич, ама хич не важи за бременни жени.

От хормоните ли, от що ли, но при мен въпросните пристъпи са съпроводени и с тежки изблици на мрачно настроение, през които бърша ред сълзи (от самосъжаление), ред сополи и пускам Фейсбук статуси от типа на Please shoot me now, I’ve got the flu. Пак добре, че двамата наследници, които ми лепнаха тая пущина, покашлящи и подсмърчащи, вече са натирени на детска градина. Така де, те вече си изразходваха позволената седмица “болни вкъщи”, сега е мой ред.

Естествено, още с първия четирийсетминутен пристъп на кашлица, снощи към един и нещо, таткото ми заръча “И утре да идеш на лекар, ей!”, обаче… Аз си падам фенка на домашното лечение, и в момента се самолекувам усилено с казани билков чай и мед на корем, и рула тоалетна хартия с любимия ми аромат за хремата – при нея и без това освен да чакаш да мине, друго не ти остава. А, и мисля да приватизирам остатъците от сиропа за кашлица на малките – те и без това вече шести-седми ден пият, ай сиктир! Само дето мъничко ме е яд за трите кутийки суперскъпи мултивитамини и имуностимуланти, дето ми ги предписа гинеколожката и от почти месец (общо взето) редовно си ги гълтам. Още се чудя как можах да се подлъжа, ама дето се вика – нали е за бебето…

Ето на, наляга ме нова вълна черногледство – ще да е от безсънието, главоболието и усещането, че някой ми е разглобил кокалите, без да се усетя, и после нещо не ги е наместил баш както трябва. Усещам как довечера, като дойде време да се връщат зверовете от детската, ще се завия през глава и ще се направя на невидима… Можеше и да подейства, ако най-накрая бяхме сложили заключваща се брава на спалнята… NB: пропускът да се поправи преди следващото ми разболяване. Задължително.

Хайде отивам да си сваря нова тенджера чай и да проверя в аптечката за едно мехлемче за подути лимфни възли… Бяха ми го предписали преди има-няма пет-шест години, ама редовно го проверявам – все по същия начин си мирише, значи не може да е развалено, нали?

В навечерието на Свети Валентин в НДК се провежда Хендмейд фест с код: Любов. Негов организатор е Ваня Щерева. Това е третото издание на фестивала за ръчно правени неща. На 271 щанда ще бъдат изложени мода, бижута, детски стоки, домашен декор, козметика, храни и др. Ще имате възможност да се срещнете с авторите на изделията, да създадете приятни познанства, да купите подарък за този, когото обичате, и да прекарате няколко часа сред автентичната хубост на ръчно изработените предмети.

Хендмейд фест Код: Любов НДК, от 10 до 12 февруари

Говорихте ли с дъщерите си за любовта? Беше ли това онзи специален разговор, между жени, в който сте пределно откровени и не жалите илюзиите на по-младата? Някои истини могат да бъдат по-малко болезнени, ако ги чуеш от човек, който те обича. На какво можем да ги научим, ако искаме да преживеят любовта, без да допускат грешките, които са ни направили по-мъдри?

1. Ти заслужаваш да бъдеш обичана. Не е нужно да се променяш, за да предизвикаш любов. Всеки, който се опитва да те убеди в обратното - манипулира. Той няма място нито сред приятелите ти, нито в сърцето ти.

2. Не изневерявай на себе си. Не прави компромис с нещата, които смяташ за важни. Помни цената си и не се задоволявай с по-малко от това, което мислиш, че заслужаваш. Уважавай това и у другия. Така ще създадеш пълноценна връзка с него.

3. Не се изгубвай в любовта. Дори в най-лудия момент на щастие не се отделяй от земята, от семейството и приятелите си. Това ще ти помогне да преживееш всички възходи и разочарования на любовта. А такива ще има.

4. Твоето тяло заслужава удоволствие. Сексът не е нещо, което доставяш на другия, а взаимно удоволствие. Не е нужно да правиш това откритие на 45.

5. Вгледай се в човека до теб. Ако забележиш пренебрежение, егоизъм, дори жестокост към тези, които не обича, не мисли, че ще си щастливото изключение. Хората не се променят и един ден всичко това ще се обърне срещу теб.

6. Не започвай връзка, защото „така трябва“. Единствените причини, които си струват са любовта, великодушието и липсата на корист. Никакви „а, ако остана сама“, „всички приятелки са вече семейни“ или „писна ми да съм девствена“ не могат да бъдат основание за начало на връзка. Натискът на околните, личните страхове или натрапчивото ухажване са празен повод да го направиш.

7. Отстоявай себе си. Преодолявай проблемите си с достойнство. Не е нужно да се пренастройваш или съобразяваш с някой друг или да се опитваш да бъде такава, каквото искат да те видят другите. Ти си изваяна, нямаш нужда от моделиране.

8. Може да те заболи. Може да разбият сърцето ти, така порастват жените. Събирай парченцата. Те ще те научат от какво имаш нужда, какви компромиси си склонна да правиш и кога е време да си тръгнеш. Каквото и да се случи, аз съм до теб, и съм готова да те изслушам. Това няма да се промени.

9. Няма срок за влюбване. И няма специален човек, създаден за теб. Това са само банални въдици от романтични филми. Не преследвай никого на всяка цена, не саботирай връзката си с нетърпение. Всеки бяга, когато го гонят. Любовта идва, когато си готова за нея, а не въпреки това.

10. Не изпитвай другия. Не всеки може да издържи с отличие подобен тест. Твоето момче може да не успее. А и това издава собственият ти страх и несигурност. Ще трябва да се довериш, твоите инстинкти са добри. Ти си достатъчно уверена, за да говориш открито за съмненията и достатъчно умна, за да усетиш кога те лъжат.

11. Не вярвай в приказките. Повечето от тях са писани от мъже. Техните героини са безпомощни красавици, които чакат да се появи принцът. Това са стари, провалени клишета. Ти не си безпомощна. Не бездействай, прави най-доброто за себе си, а когато се появи „принцът“ не се изгубвай в приказката.

По материали от Интернет - Янка Петкова

Докато светът се възмущава от сексизма на Тръмп и безправието на жените в ислямския свят, Русия реши да не остава по-назад и да позволи малко домашно насилие, съвсем в границите на разумното.

„Бие ме, значи ме обича“ е стара руска поговорка. В научната секция на „Комсомолска правда“ излезе статия, която обяснява, че жените, които понасят побоите търпеливо, обикновено раждат момчета и са достойни за възхищение. С такива интересни теми се занимават руските биолози, когато не изследват страничните ефекти от одеколона.

Руската православна църква също излезе със становище, което подкрепя закона. Според отец Дмитрий Смирнов, който оглавява отдела по семейни въпроси на Руската православна църква, идеята държавата да се намесва във вътрешно семейните дела, е наложена от запада.

Според новия закон „умереното“ домашно насилие се декриминализира. То ще бъде административно, а не криминално нарушение. Занапред побоят над съпрузи и деца ще се наказва само с глоба или затвор до 15 дни, ако няма счупени кости и не се случва повече от веднъж годишно. Досега наказанието за такова деяние беше две години затвор.

Русия е държавата, в която на всеки 40 минути жена умира от домашно насилие.

Преди няколко месеца полякините се надигнаха и спряха законопроекта, който им отнемаше правото на аборт дори при изнасилване или смъртоносно заболяване на плода. Подкрепи ги цяла Европа. Какво чакате, рускини?

Може би Наталия трябва да се върне у дома и да ви спретне един по-специален семинар – „Как да стигнем до Малдиви… живи".

Автор: Мария Пеева

Автор: Яна Пеева

Аз лично никога не съм си представяла, че ще се оженя. Даже до последно твърдях, че не вярвам в брака и определено няма да съм от ‘онези лудите’, дето обикалят по булчински магазини и се въртят в рокли, наподобяващи бели торти, че даже и реват пред това време. Пуст късмет, точно това ми се случи.

С Теодор някак си още от самото началото знаехме, че ще си прекараме животите заедно. Не беше съвсем любов от пръв поглед, но да кажем, че на втория се случиха нещата. Два пъти ми е предлагал да се оженим, третия път аз директно си му казах, че съм си избрала рокля и вече няма мърдане. Първия път, месец след като официално станахме гаджета, лежахме на пробит диван в общата част на общежитието му, пияни вероятно, и той ме попита дали искам да се оженим. Какво да му кажа на момчето с тия красиви сини очи? Естествено, че искам. Втория път се опитахме да сме малко по-романтични. Поръча ми пръстен, като даже се опита да уцели размера (безуспешно). Само дето трябваше да заминаваме, пък доставката се забави, не можеше да говори, защото го болеше гърлото и се оказа, че трябва аз да се разправям по телефона как така годежният ми пръстен няма да пристигне, когато трябва да пристигне. Такова съжаление от непознат по телефона не бях чувала през живота си. В извънработно време ни го докараха пръстена, само и само на лудата, дето сама си го е поръчала, да не вземе да й стане нещо. Не попречи на умилението ми и на това, че наистина плаках, като си го сложих.

Третият път, вече с пръстен на ръката, сгодени от две години, минахме покрай магазин за булчински рокли, аз видях една на витрината, обърнах се към годеника на шофьорското място и заявих: “Това ми е роклята, ще се женим!”

И се оженихме.

Видно е, че не сме от най-романтичните. А когато се опитваме, резултатът е чисто и просто трагикомичен. Обаче има хора, на които отвътре им идва да мислят в розово, в сърчица и вечери на свещи. С умиление слушам истории за страхотни предложения и въпреки че за мен са просто това - истории, за някого могат да станат началото на прекрасно приключение, започващо с простичко “Да”.

В приключенски дух

Идеята е следната: цял ден посветен на приключения, които да отведат половинката до заветния въпрос. Вие се познавате най-добре, най-важното е да се забавлявате и да създадете незабравим спомен. Любими места, гатанки, въпроси и подсказки, които могат да бъдат романтични, забавни или и двете едновременно. Приятелите ви със сигурност ще се съгласят да помогнат с всичко, което не можете да направите сами. Може да е на някой планински връх, на снежната писта, или на море, докато се гмуркате. Адреналинът със сигурност ще допринесе за един незабравим миг. А ако уговорите някой приятел да ви снима, ще е още по-прекрасен спомен, който да показвате и на внуците някой ден.

Грандиозен жест

Романтика, пищност, нещо мащабно. Дали е в театър, сред представлението, на стадион или с билборд, тук залагате на незабравимия грандиозен жест, който цял живот ще насълзява очите на половинката ви. Организацията е малко по-трудна, защото е свързана и с други хора, които трябва да се съгласят да ви помогнат. Ако човекът до вас обича такива неща, няма нищо по-хубаво от това да види името си заедно с мечтания въпрос изписани на огромно табло преди хиляди други хора или да чуе как след пиесата актьорите ви канят на сцената. Помислете и за такъв вариант. И отново - не забравяйте да осигурите приятел, който да снима.

Лично и романтично

Ако пък любимият човек не си пада по показностите, винаги може да заложите на семплата романтика. Вечеря на свещи - в ресторант или приготвена от вас, бутилка хубаво вино и десерт, който да си поделите. Само внимавайте къде слагате пръстена, мястото му е на нечий пръст, а не в нечий стомах! Номерът с тортата и суфлето е малко поизтъркан, но защо например да не сложите пръстена в кутийката за сметката? Може да се получи много забавно!

Защото, момичета, няма нищо срамно в това да зададете въпроса, не е задължително винаги вие да давате отговора! Все пак, най-важното е да се обичате.

Прочетете и Предсватбено. Ще ви хареса. :)

Защо им е на децата да изучават изкуства?

Но, разбира се, даже съвсем не им е необходимо, а скоро няма да има и къде. Досега една добра възможност бяха училищата с разширено изучаване на изкуства. Според новия закон за образованието обаче, тези училища вече нямат право да провеждат приемни изпити по хореография, пеене и рисуване в първи, пети и осми клас.  Това означава, че в тях няма да учат деца, които имат изявени таланти, а такива, които просто живеят в района (според един от основните критерии за прием). Много коментиран аргумент за премахване на изпитите за кандидатстване беше, че така децата се натоварвали излишно и много се стресирали. Дали един изпит по танци, пеене или рисуване е по-стресиращ от матури в четвърти клас?

Какво ще се случи с децата, които все пак искат да пеят, танцуват и рисуват? Ще се запишат в съответното квартално училище и ще учат наред с всички останали.

Ясно е, че музика, спорт и рисуване се учат като общообразователни предмети. Но защо е нужно една работеща система, която откроява децата с таланти и интереси и им дава възможност да ги развиват, да бъде ликвидирана ей така, с един подпис на нечие бюро. Не ми е ясна логиката на подобни действия. Да, остават много прекрасни школи и допълнителни занимания по изкуства извън училище, в които можем да запишем детето си. Но те са платени и далеч не всеки може да си ги позволи. А дори да са му по джоба, това би означавало един родител да не работи, за да може да отдели време и да води детето напред-назад.

Само унифицирани деца с потъпкани таланти, изучени по калъп ли са необходими на обществото ни? Такива училища даваха шанс на абсолютно всяко българско дете, дори и родителите му да нямат финансова възможност, да развива артистичните си заложби. Но явно при нас „артист държава не храни“.

Училищата с разширено изучаване на изкуства в страната са 25 и в тях учат над 10 000 деца. Те се обучават по стандартната общообразователна програма и в никакъв случай не са ощетени за сметка на часовете по изкуства. Специалните занимания са в допълнителни часове, което всъщност е много добър начин детето да се обучава и да развива таланта си на едно и също място, сред връстници, които имат същите интереси.
Притеснени родители и учители вече организират подписки в подкрепа на училищата си. На 8 февруари те ще протестират пред сградата на образователното министерство.
Сред застрашените е и 144 СУ „Народни будители“ в София. Тия дни директорката му Величка Николова сподели огорчението си във фейсбук:
„Пиша и плача, защото днес за пореден път бях обидена от невъзможността да защитя профилите и разширеното изучаване на изкуствата в малкото училища, които го реализират с много любов и професионализъм. Може би само в България българския фолклор е в забрана и невъзможност да се преподава в училище. Просто нямам думи, огорчена съм и ми се струва, че се боря с вятърни мелници, доказвайки, че нашето училище е уникално и за него трябва да се полагат специални грижи от държавата. Някои хора ми предлагат да кандидатствам за иновативно училище, та ние 20 години сме иновативни!“

Директорката моли тези, които подкрепят училището да се включат в подписката, която ще продължи и на 8 февруари пред МОН. Защото децата, които обичат изкуството, трябва да имат възможност да се развиват, дори ако родителите им нямат средства за частни школи и уроци.
Ако има сред вас родители на деца от такива училища или техни възпитаници, ще е полезно да чуем мнението ви за това, което се случва.

Има развитие по случая. Получихме следната информация от учителка.

След среща на директорката на 144 СУ г-жа Николова, днес в МОН, министерството ни помоли за един месец отсрочка на протеста, тъй като нямат техническо време да обсъдят и променят наредбите. Новата дата на протеста е 08.03.

Преди няколко дни полицията залови крадла, която открадна парите, събрани за помощи на малкия Любчо от Бургас.

Възмутителна история – да задигнеш парите на болно детенце.

Интересно ми е обаче кой ще се погрижи да върне парите на един друг Любчо, който също се нуждае от помощ.

Малко са хората, които не са чували историята му.
Месец преди да се роди, шофьор блъска майка му и баща му на пешеходна пътека. Успяват да извадят бебето от жената, която умира, но то се ражда с множество увреждания. След време си отива и баща му, който така и не се събужда от комата. За малкото момченце грижите поемат родителите на майката. С годините детето претърпява множество операции, но се бори, работи с рехабилитаторите си ежедневно, учи с частен учител, за да не изостава от връстниците си. И ако до момента успява, причината е само една – баба му Санка Христова. Жената е прозряла простата истина – не оказваш ли натиск на институциите – не съществуваш. Сега тя е започнала нова битка – за правото на внучето си да получава предвидените в Закона за държавния бюджет 930 лева месечни помощи. Защо трябва да се бори за нещо, което й се полага? Защото законът не е предвидил частен случай като нейния – тя не е родител, осиновител или приемен родител на Любчо, а негов попечител.

В разговор Санка споделя, че никога не й е минавало през ум да осиновява внучето си: „Той си има майка, макар и починала, тя нито го е изоставила по своя воля, нито се е отказала от него“. Така жената пази паметта на дъщеря си неосквернена. Признава, че социалните служители, с които е разговаряла за проблема с месечните помощи са били отзивчиви и са предложили вариант – да получава помощите като приемен родител, което обаче изисква време за подготовка на документите. Дано Любчо получи помощите си със задна дата. Иначе ще е крещяща несправедливост.

За Санка остават обидата и огорчението, че за пореден път трябва да води битки, които в нормална държава щяха да й бъдат спестени. Жената признава, че вече е уморена от всичко, което е трябвало да преживее през годините, въпреки че не губи кураж. Вярно е, че обгрижването на внучето й става все по-трудно с порастването, но има много сериозен мотив да не се предава – момчето, което обича, така както щяха да го обичат родителите, които много са го искали.

Това се случва, когато се правят закони кампанийно. Така може да се окаже, че според Закона за семейните помощи за деца имаш право на помощи, а според Закона за държавния бюджет – нямаш. Нищо ново, нищо изненадващо, като се има предвид, че и двата бяха подготвени на бърза ръка и без много обмисляне. И тъй като тук полицията няма как да се намеси и да арестува виновния, много молим отговорните лица и служби да се самосезират и да направят нужното, за да върнат парите, които се полагат на едно дете, вече достатъчно ограбено от съдбата.

Автор Янка Петкова

Фотограф: Красимира Василева