Оригиналното заглавие на тази история е "Да пуснеш момчето навън". Автор е Джим Джейкъбсън, създателят на сайта AmongstHumans. Не искам да я коментирам повече, защото каквото и да кажа, няма да е достатъчно силно.

Имах момченце, за което никой не знаеше: крехко детенце с аутизъм. Тъкмо бях пораснал, когато ми се наложи да го затворя и да не кажа на никого какво съм направил.

Момченцето ми избягваше хората. Често бягаше в мазето и се криеше зад печката. Ядеше рядко. Говореше рядко. Още тогава знаех – тихото ми дете не е създадено за този свят. За да го защитя, от него самия и от останалите, го скрих зад дебели стени. Беше изолиран, но защитен. Това беше най-доброто решение, което успях да намеря.

Годините минаваха, а аз продължавах да пазя тъмната си тайна. Това често ме държеше буден през нощта. Представях си го как със смръщено чело се озадачава от света около него. Как брой с лупа нишките във вълнения килим часове наред, напълно игнорирайки хората около него. Той беше твърде неподготвен за живот сред други хора. В тези нощи ми се искаше той да е тук при мен, въпреки че знаех колко труден би бил този свят за него. Дори за кратко се чудех дали не съм взел грешното решение, преди да осъзная, че това е бил единственият изход.

Не можех да рискувам да имам повече деца. Вече се бях провалил с грижите за едно дете с аутизъм. За да избегна тази опасност се наложи да си направя вазектомия.

Продължих да крия детето си в тайна, докато се развивах в професионален план. Бюрата на колегите ми бяха претрупани със снимки на деца. Най-вероятно са забелязали липсата на подобни на моето бюро и са решили, че съм от този тип „изцяло професионални“ хора, които не носят такива неща на работното си място. В стаята за отдих често ставаше въпрос за деца. Когато ме питаха за моите, просто отговарях, че нямам. Ако се случеше да продължат с въпросите, им казвах, че не мога да имам. Това винаги прекратяваше разговора.

Вечерях с приятели, смеех се на шегите им, пиех от виното им, без те дори да подозират за тайната ми. Разбира се, имаше шепа хора, които най-вероятно са усетили, че крия нещо голямо. Случваше се да прекаля малко с виното и да започна да бръщолевя несвързани неща, подобни на нещата, които синът ми би казал. Тогава те просто се засмиваха от неудобство. Най-добрите ми приятели бяха тези, на които не се налагаше да се извинявам на следващия ден.

Поверих тайната си само на един човек – също баща на момченце с аутизъм. В една препълнена шумна кръчма си признах всичко. „Тогава времената бяха други. Нямаше институциите и помощта, които твоят син получава.“ В очите му си личеше, че иска да ме упрекне за грешката, която съм направил. Изненада ме съчувственият му отговор – „Сигурно ти е било много тежко.“ Прости кимнах безмълвно. Храната ни дойде, заедно със следващите чаши алкохол. Разговорът се промени, но най-после годините ми мълчание приключиха. Неговата реакция ми показа, че съм взел правилното решение.

Да живея с някого, без да споделя тайната си би било невъзможно. Когато най-после създадох сериозна връзка, заведох жената при детето ми. Според мен, това беше по-добър вариант, отколкото да научи сама. Посещавахме го често. В един момент той я прие. Един от най-щастливите ми моменти беше, когато той се почувства достатъчно сигурен да я докосне. Положи главата си върху нея с безмълвна радост.

Стените, които защитаваха момчето ми, които съпругата ми изяви желание да пробие, бяха бариерите, които бях създал в собственото си съзнание.

Момчето ми беше на 17. Той разбираше колко различен е от останалите – не можеше да си говори с непознати и общуваше странно с другите хора. Знаеше, че е по-различен, но нямаше термин за това – такъв беше светът през 70-те. Съобщението, което светът му изпращаше, му беше ясно – той беше пораснал. Трябваше да функционира самостоятелно. Но как да живее сам? Как да се издържа сам? Нямаше идея как да си намери работа. Някак си хората успяваха. Имаше начин, просто той не можеше да го види.

Отчаян и уплашен той се хвана за една идея. Създаде мен. Бях проекция, жертвена конструкция. Раждането ми беше единственото му смислено деяние преди да се скрие в клетката, която беше създал за себе си преди толкова много години. Аз бях експеримент, провеждан в продължение на 30 години – единственият му изход. Нямаше никаква причина да вярва, че ще се справя, но някак си успях.

Първото, което направих, беше да скрия това уплашено дете надълбоко в мен и да го пазя, докато се борех с околния свят. Трябваше да се науча как да се държа като човек. Аз бях този, които се свиваше от ужас, когато ми се налагаше да говоря с работодатели и хазяи. Аз бях този, които лежеше върху матрак на мръсния под, преговаряйки разговорите, които ще водя на следващия ден. Отнемаше ми часове да изляза от вкъщи сутрин – сменях един чифт дрехи с друг, докато в крайна сметка не се почувствам комфортно. След това вървях три километра до задната стаичка във фирмата за сглобяване на електроника, в която работех. Работех сам, в тишина. Стоях до 10 вечерта. По пътя към вкъщи спирах през магазина, за да си купя храна, която знам как да приготвя в микровълновата. Хранех се веднъж дневно. Нямах смелост да попитам къде е тоалетната в офиса, тъй че и биологичните ми нужди трябваше да чакат края на работния ден. Тичах до вкъщи за да ям, да уринирам и да се скрия.

И въпреки всичко, това беше ролята ми. Аутистичното дете ми даде две неща преди да се скрие – инстинктът да се опитвам и способността да страдам. С доста добро развитие и в двете оцеляването ми беше поне възможно, макар и не сигурно. След това ме остави в безмилостната човешка епруветка, за да еволюирам.

Чрез проба и грешка се научих как да си говоря с хората в работата – кои теми са подходящи, за колко дълго и кога е моментът да гледаш някого в очите. Научих се, и че ще ми е полезно да ходя на събрания и да представя техническия доклад, над който работих тайно в продължение на месеци. Огънят в мен гореше силно, докато изливах цялата си енергия в това да стана повече човек. Страдах. Чувствах се сякаш съм изцеден. Но хиляди малки крачки по-късно успях.

Научих се, че мога да живея в по-хубав дом. Открих откъде мога да си купя мебели, как да следвам рецепти и да ям истинска храна. Купих си кола. Научих се как да водя разговори, които изглеждат достатъчно истински, че да си намеря приятел. Научих се да ходя на шумни места като барове. Барове с жени.

Първата ми връзка беше доста неловък опит. Бях странен и да се комуникира с мен беше трудно. Не знаех как да скрия детето аутист в мен и в същото време да бъда близък с някого. След няколко провалени опита, няколко полу-успешни и няколко дълги връзки, включително тази, която се превърна в брак, открих, че единственият начин да се получи беше да покажа поне част от това дете. Можех да съм различен. Нямах друг избор, освен да съм различен. Но пък имаше жени, които харесват различните.

Подобрих умението си да говоря с хора и това ми се отплати. Научих се как да използвам речта, за да влияя на хората. Станах по-добър в това да разбирам какво си мислят хората - колегите, приятелките, касиерите в магазина. Растях. Променях се. Всяка следваща обвивка беше по-добра от предишната, по-силна, по-реалистична, по-добре интегрирана в света, пълен с хора. С много малко умения, сякаш по чудо, едно момче с аутизъм успя, в продължение на няколко десетилетия, да се превърне в напълно функциониращо човешко същество.

Не ми пречеше, че детето в мен е истинско, а аз - не. Минах теста на Тюринг. Чувствах се достатъчно истински и това ми стигаше. Щастието беше твърде далечна цел. Стараех се да съм човек твърде много, за да съм щастлив. Единствената ми цел беше успехът. Противно на всички очаквания го постигнах.

Дори и сега – с жена, дом и кариера, продължавам да се стремя към повече. Надявам се, че вече е достатъчно сигурно навън, за да пусна момчето. Искам да съм цял, да съм едно с него. Искам заедно да се радваме на слънцето и да чувстваме топлината. Искам да му покажа, че можем да оцелеем заедно. Че можем да сме щастливи заедно. Той може да е свободен, а аз – истински. И ще намерим щастието. Това е последното ни голямо изпитание - да се слеем, да бъдем различни, но най-накрая напълно човешки.

Фотоконкурс на Puls.bg търси най-харесваните бъдещи и настоящи майки

Победителката в конкурса „Фото Puls“ ще украси корицата на наръчника, който се издава специално за „Форум бременност и детско здраве“

Всички настоящи и бъдещи майки могат да се включат във фотоконкурса на здравния сайт Puls.bg по повод предстоящия „Форум бременност и детско здраве“ на 13 и 14 май в Sofia Event Center.

В първата категория „Бъдеща майка на фокус“ могат да кандидатстват бременните, а във втората - „Бебе на фокус“ – майките с деца до 2-годишна възраст. Срокът за изпращане на снимките е 20 април. Всеки потребител на сайта Puls.bg може да гласува веднъж за своите фаворити в двете категории. Чрез конкурса „Фото Puls” ще се излъчи най-харесваната бъдеща или настояща майка с бебе, която ще се появи на корицата на специализираното списание за форума. За победителката ще бъде организирана професионална фотосесия. Подробности за условията за участие в конкурса вижте тук >>

По време на „Форум бременност и детско здраве“ ще бъдат раздадени още атрактивни награди на класиралите се на първите места места в двете категории. Сред тях са дентални процедури, Bluetooth колонки, външни батерии и книгата „Да оцелееш като родител“ от авторите на блога Майко Мила.

Тази година „Форум бременност и детско здраве“ ще се проведе за шести път. Програмата му ще акцентира върху моментите, свързани с хормоните през бременността, ще надникне в света на новороденото по нов начин, ще обърне сериозно внимание на кърменето и ще докосне една нова вселена: изграждането на емоционалния свят на детето. За подробности и регистрация >>

Тази великолепна история в снимки ни разказва Ивелина Чолакова, нашата любима фотографка. Разтърсващо, разплакващо и толкова истинско! Ето какво написа Ивето.

Присъствала съм на стотици раждания. Буквално! Навремето бях сестра в неонатология.
Но като фотограф ми беше за първи път.
Наистина ми е трудно да опиша с думи експлозията от усещания и емоции!
Все едно и аз раждах.
Имах невероятния късмет Мел и Илия да ми позволят да бъда свидетел на най-съкровения им миг - раждането на първото им дете и да го запечатам така, както го чувствах, и както се случваше.
Истински, чист репортаж на невероятното чудо наречено раждане!
Абсолютно естествено раждане във вода.
В България все още се случва трудно, но не е невъзможно!
Да е жива и здрава малката Мила, която се роди снощи в 23:25, с мерки 3080 и 48 сантиметра  :) Здраве, много късмет и хубави емоции на цялото семейство!
Мел, ти си БОЕЦ!
Благодаря на целия екип, който беше НЕВЕРОЯТЕН!
Момичета, страхотни сте!!!
Шапка ви свалям и ви се възхищавам!
Илона Нешкова - акушерка, Йоана Станчева - акушерка и д-р Марта Дончева
Раждането се състоя в Акушеро-гинекологична болница Свети Лазар.
Акушерски кабинет "Зебра"
Няма какво повече да кажа.
Искрено се надявам снимките да "говорят" достатъчно :)

Има ги проблемите, драмите, кризите. Но ги има и хората, каузите, възможностите. Тази година Форум КЛЮЧ се провежда под надслов #ИмаГи, за да даде сцената на младите хора, които не чакат, а създават възможности; интересуват се от каузи и говорят за култура, за образование, за ролята на късмета в живота, за старото и новото, за младежкия хъс… 

На 8 април 2017 г., отново в Независим театър (гр. София, ул. Върбица 12) от 13,30 ч. ще се проведе 11 издание на Форум КЛЮЧ. За последните 5 години той се наложи като български еквивалент на TEDx, показващ на сцената си мотивиращи примери за българи, ежедневно провокиращи промяната, от която се нуждаем. До този момент това са над 90 социални предприемачи, активисти, бизнесмени, каузьори, хора, които работят за превръщането на обществото ни в едно по-добро място за живот и развитие.

„Интересът към събитието и нуждата от него доведоха до това да не спрем с едно или две издания, а след вече 5 години да сме на прага на единадесето“, споделят организаторите. Те са се постарали отново да провокират аудиторията си до максимална степен и са подбрали теми и лектори, които имат и потенциал да покажат различното в това, което се случва с поколението на късните 80 и 90-те години.

#ИмаГи е надсловът, под който на сцената ще излязат Константин Вълков, програмен директор на Дарик Радио, Атанас Атанасов, актьор и организатор на младежки фестивали, Христо Илиев от „Спаси София“, Светлана Михайлова, образователен експерт, Мила Михова, оперна певица и автор в „Пощенска кутия за приказки“, Надежда Павлова, Куратор във Фотосинтезис, Вяра Савова, координатор на инициативата „Лечение без граници“ и Крис Захариев, малд влогър (едва на 19 години) с над 47 000 последователи във видеоканала си.

Форум КЛЮЧ #ИмаГи е тази събота, 8 април, от 13:30 ч., а достъпът е чрез лесна и безплатна регистрация на www.forum-klyuch.info/upcoming. Предвидени са и и възможността за всеки, който иска да подпомогне събитието, да направи това чрез закупуване на спонсорски билет.

*Форум КЛЮЧ не носи отговорност, ако след събитието изпитвате вдъхновение и порив за промяна!

Видео покана: https://www.vbox7.com/play:1ea42ffb3f

Събитието се реализира с подкрепата на VMware, Книжарници Хермес, Българска асоциация за семейно планиране и Кабината.бг, както и в сътрудничество със Социална чайна – Варна, Фондация „Заслушай се“ и Фондация „Светът на Мария“.

За повече информация: http://forum-klyuch.info/

Александър Куманов

Директор на Фондация „Четиридесет и две“

Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

Моб. 0885728080

Повечето жени изпадат в ужас, като чуят фразата "дрехи за бременни". Вярно е, че някои от тях приличат на чували, но има и много сладки тоалети, с които можете да изглеждате чудесно.

Представяме ви няколко бременни блогърки, дами от света на модата и звезди, които никак не изглеждат зле. Какъвто и стил да предпочитате, тук ще намерите интересни идеи.

50-те тоалета в галерията ни доказват, че майчинството изобщо не е причина да не се гордеете с вида си. Красотата идва най-вече от вътрешното усещане и самочувствието, затова горе главата, момичета. Облечете си нещо красиво и разходете това разкошно коремче. :)

На заглавната снимка виждате Barefoot Blonde.

Автор: Мария Пеева

Седя на пейка в парка и чета книга на Робърт Лъдлъм. Все още не притежавам мобилен телефон, а смартфоните дори не съществуват. До мен в количката спи тримесечното ми розовобузесто синче с гащеризонче на зайчета и бяла памучна шапка. На съседната пейка сяда майка с близначета и ми се усмихва съзаклятнически. Заговаряме се за бебешки неща и чак след три часа се усещаме, че все още дори не си знаем имената. А вече сме обсъдили един куп лични теми като цикъла по време на кърмене и дали гърдите се отпускат след раждането. Не се съдим взаимно, не си намираме недостатъци. Тя е майка и аз съм майка. Споделяме, обсъждаме, подкрепяме се. Толкова.

Това са времената преди форумите и социалните мрежи. Когато приятелствата между майките се създаваха с личен контакт. Все още имам дружки от онези времена. Децата ни са различни, ние сме различни, разбиранията и вкусовете ни са различни, но никой никого не съди. Трудно е да наречеш една жена "тъпачка" в очите, защото е на друго мнение за ваксините, забелването на пишлето или домашната помощница. Няма как да я "блокираш", когато всеки ден децата ви играят заедно на детската площадка. Виждаш срещу себе си реален човек, който ти се усмихва и ти му се усмихваш. Контактът на живо изисква спазването на определени норми на учтивост.

В интернет тези норми отпадат. И в един момент групите на майките, в които всички ние влизаме, за да търсим подкрепа, съвет, разбиране и помощ, се превръщат в място на дрязги и безумни спорове за всичко - от правописа до секциото и помощта в домакинството. От време на време някоя от нас надава вой и за кратко всички се засрамваме, и отново се обичаме и подкрепяме. До поредната тема, която разбунва кошера, колкото и безобидна да изглежда на пръв поглед.

А може да не е така. Следващия път, преди да се накарате на някоя майка, задето не си кърми бебето, си представете, че седите срещу нея на пейка в парка, а не пред монитора. Очите й са изморени и е видимо недоспала като вас. Облечена е в нещо практично и свежо, нищо че има петно от сок на яката и косата й е малко рошава. Има някое килце отгоре. Най-обикновена средностатистическа мама. Буди у вас съчувствие, а не злоба, просто защото не е толкова трудно да се отъждествите с нея. Да, тя не кърми, но може би е получила мастит. Или не е имало кой да я окуражи. Или педиатърът е препоръчал да добавя адаптирано мляко и бебето постепенно се е отбило. Да, родила е секцио, но това не значи, че е избрала лесния път. Аз имам едно нормално раждане и три секцио и повярвайте, секциото НЕ Е лесният вариант. Да, има домашна помощница, но това не значи, че я мързи, а че мъжът й отсъства по две седмици в месеца и тя просто не смогва с всичко сама. За всичко си някаква причина и не е нужно да се оправдаваме една на друга за своите избори. Може да се доверим, но само ако поискаме. И да, тя отглежда детето си по различен начин, но ето го срещу вас - весело, усмихнато малко съвършенство. Обичано не по-малко от вашето собствено дете. Виждате ли тази жена? Все още ли я ненавиждате и презирате? Та това сте вие. Това съм аз.

Всеки път, когато се нахвърлим върху някоя майка във форума или групата, ние обиждаме и мачкаме себе си. Защото независимо дали количката на бебето ни струва 200 или 2000 лв, независимо дали имаме домашна помощница или не, независимо дали сме модерни или традиционни родители, в същността си всички ние сме еднакви. Ние сме просто мами, които се опитват да направят най-доброто за децата си, според възможностите и разбиранията си. Единственото, което можем да направим една за друга е да се изслушаме и подкрепим. Когато ни искат съвет, да го дадем с уважение към отсрещния и към различното мнение. Когато не ни искат мнението, да си замълчим.

И все едно дали сме в интернет, или в парка, усмивката винаги е най-доброто, което можем да подарим на една сестра по съдба. Защото всички мъдри съвети, които й дадем, най-вероятно ще бъдат забравени. Но тя ще запомни завинаги дали сме я накарали да се чувства добре, дали сме й вдъхнали вяра, дали сме я окуражили. А всъщност, това й е достатъчно. С останалото ще се справи като всички останали. Като нас.

С Кирил Шиников се запознахме случайно от един коментар под статията ни за стереотипите във възпитанието.

„Аз избрах да стоя вкъщи и да си гледам детето. И по-добър избор не съм правил“ – написа той.

Без да губя нито миг му пратих покана за приятелство и молба да ни разкаже за тази толкова рядко срещана в нашата страна практика таткото да излезе в бащинство.

Кирил, разкажете ни за вашето семейство. Как се запознахте?

С Кристи се видяхме за първи път на работа преди пет години. Честно казано не посмях да я заговоря, защото ми изглеждаше като актриса от Холивуд: ослепителна усмивка и харизматична до степен, че реших да се фокусирам върху работата. Четири години по-късно се върнахме един към друг. Тогава тя вече си имаше детенце (Стефани Грейс, което по-долу ще наричам Грейсчугата). И преди малко повече от година заживяхме заедно, като в началото за Грейсчугата се грижеше бавачка, а двамата ходехме на работа.

Детенцето ви е на 2 години и 10 месеца, вече си е истинско малко човече с характер. Разкажете ни за него. Как минава един обикновен ден в бащинство?

Ами денят ми започва в 6 сутринта, когато събуждам с кафе Кристи за работа. След това лягам до Грейс, защото тя има нужда да усеща, че някой от двама ни е до нея. Когато малкото ни момиченце се събуди, сменям пелените, закуска и суплементиране, както Кристи ме е инструктирала. След това пак смяна на пелените, игри, обяд, игри, следобедна закуска, игри и така докато Кристи се прибере. Имам половин-един час свободно време за разходка и пазаруване. После си лягаме. Следвам строг режим и всичко ми е разграфено, защото смятам, че така Грейсчугата изгражда режим и е по-спокойна. Имаме си ритуали, което е начин да изградим атмосферата и културата в нашето семейство. Работя върху четирите основни етапа: хранене, игра-учене, личен тоалет и сън.

Как взехте решението да излезете в бащинство?

Грейс беше на по-малко от две години, когато с Кристи заживяхме заедно. В продължение на около година за Грейс се грижеше бавачка, която реши да замине за Англия. Аз реших, че няма нужда да търсим нова бавачка. Първо мисля, че е най-добре детето да прекарва колкото се може повече време с един от родителите, на второ място беше финансовата страна и на трето фактът, че Грейс е емоционално дете, което расте в билингвистична среда (Кристи идва в България от Флорида, САЩ), така че според нас детето още не е готово да встъпи в редиците на децата, поверени на детските градини. Още повече, че от яслата ни казаха, че Грейс не общува с другите деца и плаче постоянно. Накратко, за мен не остана друго решение.

Каква е процедурата, ако един татко реши да излезе в бащинство вместо майката?

Нашият случай е особен. Кристи се върна на работа преди да изтече втората година майчинство. Аз бях "осиновен" и когато реших да взема нещата в ръце просто подадох молбата си за напускане. С други думи, не е имало никаква особена процедура от гледна точка на институции. Решихме го и го направихме.

Съпругата ви сигурно много се гордее с вашето решение. Подозирам, че е необикновена жена. Моля ви да ни разкажете за нея.

Аз също се гордея с нея. Без нейната помощ никога не бих се решил на това. Тя ме подкрепя във всяко отношение. Кристиан Дариетор е родена в Париж и е живяла във Флорида преди животът да ни събере. Живот като филм, дълго е за разказване.

Да се разчупват стереотипите е прекрасно, но не винаги е лесно. Учудиха ли се близките ви? А как реагират случайните познати, например майките в парка? Как го приеха институциите, когато подадохте документи за бащинство?

Ооо, да. Всички, включително Кристи мислеха, че няма да издържа. Аз бях твърдо решен да следвам този план като най-добър за семейството. Обаче имаше съмнения отвсякъде и накрая помолих всички да не ме програмират за провал. От гледна точка на стереотипи аз напуснах работа като устен изпитващ към Cambridge University и старши преподавател в едно от най-елитните училища в София, за да остана вкъщи и това според някои може да е стъпка назад. Аз обаче съм доволен, че взех това решение, защото за мен семейството е на първо място и така смятам, че допринасям най-много за щастието на Кристи и Грейсчугата.

Какви бяха най-големите предизвикателства за вас? С какво смятате, че един татко се справя по-добре от майката? И какво според вас би се удало по-лесно на майката? Или това отново са стереотипи?

Най-голямото предизвикателство е, че не знам какво мисли Грейсчугата и какво я тормози. Има и някаква монотонност в деня ни, но това е успокояващо. Като цяло няма адреналин, докато не налапа някакъв кламер. Изкара ми акъла тогава. Мисля, че бащите сме по-ориентирани към правилата. За мен е важно денят да протича по план и детето да изпълнява най-простите ми инструкции: "Не пипай там, ела за обяд" и т.н. С Кристи имаме различни роли: мисля, че с мен детето е на работа: аз искам да е нахранено, в безопасност и т.н, обслужено. Щом мама се прибере, все едно работният ден за Грейс и мен е свършил: свободно време и всеки разпуска както намери за добре.

Скоро детето ви вероятно ще тръгне на градина. Какви са плановете ви тогава?

Не знаем кога ще тръгне на градина. Всъщност обмислям да го уча вкъщи. Както казах, ние говорим предимно на английски, а и тя е много чувствително дете. Обмислям сериозно възможността за обучение вкъщи.

Бихте ли излезли отново в бащинство?

Разбира се. Мисля, че с опита, който имам, ще е по-лесно.

Какво ще кажете на бащите, които обмислят такава идея? Кои са най-важните качества, които трябва да притежават, за да се справят?

Заслужава си във всяко отношение. Ставаш и си на работа без да пътуваш около час. Ти си шеф, изграждаш връзка с детето си, подобряваш координацията си с упражненията: лъжица - чужда уста, пелени - малко, непослушно човече. Изисква се и много смелост, защото когато за първи път трябваше да се грижа за детето (Кристи беше на изпит) и изпаднах в прикрит ужас. Въображението ми предостави картини с лекари, болници, таксита и във фокуса на всичко това една малка Грейсчуга. С времето и с помощта на Кристи реших, че го мога. Грижите за детето са като всяко друго умение, а и всеки има собствен стил, но с времето видях, че да си тук и сега с едно дете е най-важното. Научих колко гъста трябва да е кашата и колко по-бързо става храненето, когато кубчетата са в панерчето, а не поотделно и да ги гони по пода. Помагаме на едно дете да расте, растем и се развиваме и ние. Осъзнах, че сега вече съм нещо като министър на здравеопазването и образованието. С две думи: в началото беше стрес, но с времето става по-лесно и по-успешно. Единственото, което е нужно е смелост и желание.

Разкажете ни някоя любима забавна случка от бащинството ви.

Ами всеки път когато карам Грейсчугата да се смее, така че слюнката й да потече върху тениската ми и тя се опитва да ме бърше. А иначе всеки ден има нещо ново: един ден казва всички цветове, на другия ден знае как да брои до 20, всеки ден ми разказва истории и ми пее. Сигурен съм, че всеки, който прекарва време с детето си ще намери куп очарователни истории и моменти.

Интервюто взе Мария Пеева.

Ако статията ви е харесала, препоръчваме ви да прочетете и "Осиновете си татко".

Сдружение SOS Детски селища България е първата гражданска правозащитна организация в страната, която предоставя директна грижа за деца в риск. За първи път след демократичните промени Сдружението предоставя алтернатива на институционалната грижа за деца – грижа в SOS семейство. Вече над четвърт век SOS Детски селища България осигурява семейство и здравословна среда за развитието и израстването на деца, лишени от родителска грижа, като предлага „семеен тип грижа“.

SOS Детски селища предоставя приемна грижа чрез SOS приемни семейства в София, Перник и SOS Детско селище Трявна. Деца, разделени от родителите си, растат в семейство, в среда на любов, доверие и сигурност. Децата посещават училищата и детските градини и са включени в естествената си детска среда и местната общност. С тях работят квалифицирани екипи от педагози, психолози, психотерапевти, логопеди и социални работници, които подпомагат тяхното развитие.    

Желаете ли да станете SOS приемни родители в София?

Това могат да бъдат семейства, семейни партньори или отделни кандидати, които имат желание да отглеждат приемни деца и да предлагат услугата „приемна грижа“ в собствените си домове.

SOS Детски селища България предлага на SOS приемните родители:

• Начално и поддържащо обучение;

• Консултиране, подкрепа и супервизия (индивидуална и групова);

• Подпомагане от квалифицирани детегледачки;

• Материална подкрепа за подготовка на пространството в дома за прием на дете;

• Ежемесечна материална подкрепа за развитието на детето, настанено в приемното семейство;

• Услуги за децата, настанени в приемните семейства чрез Център за обществена подкрепа и Екип по приемна грижа – педагогическо консултиране и подкрепа, психологическа и психотерапевтична подкрепа, групова и индивидуална работа, професионално ориентиране и консултиране.

Ако проявявате интерес, моля обърнете се към Гергана Видинова

( 0885 999712 или Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. )