Автор: Мария Пеева

Вероятно вече сте видели това видео. Има около 400 хиляди споделяния, публикуваха го в цял свят и получи много позитивни коментари.

Ако все пак не сте - ето за какво става дума. 10-годишната дъщеря на Мат Кокс ходи до училище с училищен автобус всеки ден като стотици хиляди деца по света. След като обаче я хващат да тормози съученичка, училището я наказва, като й отнема правото да се качва на автобуса. Дотук добре, си мисля. Явно училищният тормоз е неприемлив на някои места по света и учителите обръщат внимание на такива неща, независимо, че се случват извън учебния час.

Бащата е толкова възмутен от поведението на дъщеря си, че решава да я накаже като я накара да ходи пеш до училище. За да е сигурен, че няма да й се случи нещо лошо, през цялото време кара след нея и снима. Както пише в поста си във фейсбук “В нашето семейство не е допустимо да тормозим по-слабите”.

Сред хилядите коментари прочетох “Защо няма повече бащи като вас?”

Само на мен ли ми се струва, че поведението на бащата също е тормоз? 

Надявам се да ме разберете правилно. Нямам нищо против наказанието да ходи пеш до училище. Децата трябва да осъзнаят, че всяко тяхно действие има последствие. На 10 години тормозът над други хора се наказва с ходене пеш. На 18 може да стигнеш и до затвор. Наказанието само по себе си не ме притеснява. Нещо повече - то не е толкова наказание, колкото отнемане на привилегия, което го прави още по-поучително.

Това, което много ме притеснява обаче е публичното излагане на детето. Ако познавах лично този баща, бих го попитала защо е избрал да сподели с цял свят наказанието.

Бих го попитала още дали това, което прави, не е тормоз над по-слабите? Точно какъвто иначе не се практикува в неговото семейство.

Всички деца правят грешки и трябва да си носят последствията от тях. Но ние, родителите, имаме една по-голяма мисия от това да коригираме грешките им. Мисията да ги научим да обичат, да градят доверие, да проявяват съчувствие и разбиране.

Да, този баща вече научи дъщеря си, че винаги когато наруши правилата, ще си носи последствията. Но той пропусна да я научи, че ако разбираш чувствата на хората около теб, никога не би ги наранил. Всъщност неговото действие по нищо не се различава от нейната постъпка.

В моето детство имах подобна случка, когато се почувствах застрашена от собствените си родители и публично изложена. Бях виновна. Постъпих ужасно със съседско дете. Разказала съм ви това в “Денят, в който пораснах”. Тогава се разболях от притеснение, че трябва публично да се извиня за грешката си. Наказанието ми се струваше ужасно по-жестоко от това, което бях направила. Толкова по-жестоко, че дори не успях да осмисля вината си и да се разкая. Това се случи, но много по-късно и по съвсем друг начин.

Децата грешат. И си учат уроците от това. Нека не играем ролята на съдници за тях. Такива ще имат предостатъчно в живота. Родители имат само едни - и това сме ние.

И ако ги научим как се обича, няма да се налага да ги учим как да бъдат добри хора.