logomamaninjashop

Утрешен

Автор: Мария Пеева

Не знам как е във вашите семейства, но ние с моя съпруг имаме различия в методите на възпитание. Мисля си, че ако нямахме деца, изобщо никога нямаше да се караме. Но то пък какъв живот е, ако няма за какво да се скараш с човека до себе си, нали? Пълна скука.

Но да не се отклонявам от темата.

Не всичките ми момчета са ученолюбиви и амбициозни и съответно не всички са пълни отличници, нито пък нахъсани състезатели с купи, медали и награди. Всъщност странното е, че аз самата бях пълна отличничка с успехи от олимпиади, макар и без да съм особено амбициозна, а татко им изобщо не беше отличник. Той винаги е бил по-скоро неформален лидер в класа, момчето, което учителите не обичат особено, защото не влиза в рамките им. За сметка на това има силен състезателен дух, и винаги държи да е първи в това, с което се захваща. Вероятно затова е и много по-взискателен към успехите на момчетата, докато аз, която всъщност бях отличничката, изобщо не се трогвам от по-слабите им оценки или от нежеланието да участват в състезания. Всъщност тук говорим за единия ми син в учебна възраст. Другият очевидно е наследил състезателния дух на баща си плюс моя афинитет към ученето и с него няма такива грижи. Но по-малкият ми симпатяга, Коко, когото вече добре познавате от историята за Лайфхакера и не само, изобщо не сяда с желание да учи, а писането на домашни винаги се отлага за „след малко“. Иначе схваща бързичко, но също толкова бързичко забравя, а на всичкото отгоре се разсейва с какво ли не – кучетата, котката, братчето си, шума от пералнята, колите отвън… Просто целият свят се е наговорил да му пречи да си учи уроците на това добро дете.

Баща му съответно изпада в тих бяс, защото може би е свикнал вече от големите му братя, че децата трябва да са само отличници, задължително да носят златни медали от олимпиади, да са на първите места в състезанията, най-добрите на футболния терен и изобщо навсякъде да блестят. Коко обаче блести по друг начин. Той има сияйна усмивка, с която обезоръжава всички. Една учителка веднъж му беше написала следната забележка. „Коко отново е без домашна, но толкова е сладък, че даже не мога да му се скарам. Моля, поговорете му у дома.“ Е, добре, а аз как да му се скарам? Защото и на мен ми е толкова сладък, ако не и повече.

Сега Коко си е вкъщи втора седмица, заради някакви упорити сополи, които се опитваме да прогоним безуспешно. Ние ги давим в капки, те уж се скрият, а после решат да изскочат изненадващо с някоя кихавица точно върху салатата на клетата му майка. Сополите ще преборим, то е ясно, но не знам как ще се оправим с домашните и наваксването. Татко му, разбира се, е на работа, но аз имам удоволствието (или бремето) да работя вкъщи и съответно да поема отговорността Коко да не изостане с учебния материал. Изобщо нямаше да се тревожа чак толкова, но Пеев при всичката му добрина има един особен поглед на неодобрение и разочарование, от който на цялото семейство му изстива кръвчицата. Даже кучетата започват да вият, като въздъхне и измърмори под носа си с леко наклонена глава и поглед, вперен някак встрани, сякаш точно в момента не му се ще да те гледа: „Не съм го очаквал от теб.“ И в тази връзка с Коко умножаваме трицифрени числа (във века на развитите технологии). Спорим кой е коренът на думата кухня – кух или кухн. (Ако щете вярвайте, май е „кух“. От „кухен“, а не защото ставаме „кухи“ лейки като си прекарваме там цялото време). С две думи „общуваме си пълноценно“ и „правим разни неща заедно“. Само където са скучни. Поне за него, защото в интерес на истината е адски забавно да преподаваш на дете като Коко. Мисълта му скача от тема в тема, а изводите, които прави са толкова отнесено екзистенциални, че се губя в странната им логика и се смея с глас. Той е роден философ, казвам ви. Философ, който мечтае да стане готвач и на всичкото отгоре е артистичен, колкото можете да си представите. Сигурна съм, че някой ден ще си намери мястото под слънцето и ще си избере професия, защото му харесва да я върши и вижда смисъл в нея, а не за да печели много пари и да направи убийствена кариера. И съвсем не е задължително да завърши висше, или да е пълен отличник, или да е номер едно в някой спорт или наука, ако желанието за това не му идва отвътре.

Със сигурност има и много амбициозни деца на неговата възраст, но той просто не е от тях. Но пък е роден с умението да се радва на живота, да обича, да се усмихва, да пълни сърцата на всички наоколо. А под привидната му мекота се крие твърдо характерче и добро самочувствие, което няма да остави нито на мен, нито на баща си, нито на образователната система да го накара да се чувства глупав, неосъществен или недостоен.

Знаете ли какво ни каза, все така усмихнат до уши, с неговия си палав, сияен поглед, онзи ден, когато баща му се ядоса за нещо и го нарече „вчерашен“?

- Не, тате, изобщо не си прав. Не съм вчерашен. Аз съм утрешен.

И е прав. Затова изобщо не се притеснявам за него, колкото и да беснее баща му.

В крайна сметка, все пак трябва да има нещо, за което да се скараме от време на време. Толкова обичам да се сдобряваме.

**************

 

Вижте още:

Най-обикновена случка - Защото Иван всъщност е най-добрият човек на света :)

Моето трудно дете - За най-малкия ми син, който не е слънчице като Коко, а същинска буря :)

Футболът - този омразен спорт - Или как ме развалиха моите момчета :)

 

Последно променена в Вторник, 03 Октомври 2017 14:21

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам