Фондация „За Нашите Деца“, Регионална Дирекция „Социално подпомагане“ (РДСП) – София и ПСАГБАЛ „Св. София“ ЕАД, подписаха споразумение за превенция на изоставянето на бебета. В Център за обществена подкрепа (ЦОП) „Света София”, под документа се подписаха господин Александър Малински - регионален мениджър за град София и град Пловдив, г-жа Цветелина Василева – директор РДСП София, и д-р Гергана Коларова – член на съвета на директорите на ПСАГБАЛ „Св. София“.

„Добрите механизми и процедури, заложени в това споразумение, показват ясната заявка, която сме дали, че превенцията е изключителен приоритет за РДСП София. Фондация „За нашите Деца“ е пример за отлична работа в сферата на превенцията“, каза г-жа Цветелина Василева.

Фондация „За Нашите Деца“ работи активно по програмата за предотвратяване на раздялата между деца и родители, част от която е превенцията на изоставянето на бебета още в родилното отделение.

Семейната среда е изключително важна за здравословното развитие на детето, а родителите винаги имат нужда от подкрепа и ресурси, за да се справят с отглеждането им. Общите мерки и действия гарантират намаляването на броя изоставени деца.

Споразумението предвижда два пъти седмично Фондацията да има дежурства в ПСАГБАЛ „Св. София“, което ще допринесе за достигането до повече новородени и родители нуждаещи се от подкрепа. Разширена е целевата група, която включва не само семействата завили желание за раздяла с новороденото, но и родилки, които нямат подкрепа, многодетни семейства, семейства живеещи в бедност, родители с увреждания или зависимости, семейства на новородени с увреждания или здравословен проблем, както и семейства на недоносени бебета. Това ще улесни ранното идентифициране на рискови случаи, което е от ключово значение за по-нататъшния успех.

Партньорите ще работят усилено с деца с увреждания, както и с деца, които са настанени в болница, поради което контактуват по-рядко с родителите си. Ще бъдат организирани информационни срещи, заедно с представители на болницата по теми, които да повишат информираността и родителските умения на участниците.

„Изключително съм радостна от работата на ПСАГБАЛ с Фондация „За Нашите Деца“. Виждам позитивното отношение и огромното желание, с което вършите работата си, което е и причина за добрите резултати“, сподели д-р Гергана Коларова

Фондация „За Нашите Деца“ и ПСАГБАЛ „Св. София“ работят в сътрудничество от 2008 година. За този период, с експертната помощ на фондацията, много деца останаха в своите семейства.

Фондация „За Нашите Деца” е българска неправителствена организация, която от 1992 година подкрепя уязвимите български деца и техните семейства. „За Нашите Деца” е наследник на британските правозащитни организации „Европейски детски тръст”, „Християнски детски фонд” и „ВсякоДете”. С международния опит и качествената експертиза, за първи път организацията прилага на национално ниво подкрепата за родители, с цел предотвратяване на изоставянето на деца, приемна грижа и създава първите общински екипи от социални работници в закрилата на детето. Вече 25 години фондация „За Нашите Деца” е еталон за социална работа, която се интегрира качествено в държавната политика за закрила на децата.

По случай Дните на приобщаването 2017, Център за приобщаващо образование и влогърът Крис Захариев поканиха ученици от цялата страна да направят нещо незабравимо за един свой учител.

За да се включат в кампанията, учениците трябваше да изберат един учител и тайно от него да планират и осъществят изненада, която да го/я зарадва и вдъхнови. В периода от 5-и април до 12-и май 2017 г. участниците имаха възможност да изпращат своите клипове.

Специално жури в състав Драгомир Симеонов, журналист, Крис Захариев, влогър, Ива Бонева, изпълнителен директор на Център за приобщаващо образование и Наталия Митева, програмен директор „Образование“ във Фондация „Америка за България“ внимателно оцени всички клипове според критериите екипна работа, интересна идея и емоционален разказ за приобщаващия и подкрепящ учител и избра класа, заснел най-вълнуващата история.

Победителят на журито в конкурса „Учителят, който обича всички” е 11 ”б” клас от ПГПЧЕ „Иван Вазов” гр. Смолян и техният най-обичан учител Галина Ангелова. Наградата за класа-победител и любимия му учител е издигане във въздуха с топловъздушен балон, която ще бъде осъществена на 27-и май в София, на празничното събитие по случай Дните на приобщаващо образование. Видеото можете да видите на края на статията.

До 16-ти май в 16:00 ч. публиката имаше шанс да гласува за изненадата, която най-много ѝ харесва. Класът събрал най-много харесвания във Фейсбук платформата на кампанията е 2 ”г” клас от 19 СУ „Елин Пелин”, София с класен ръководител Веселина Славчева. Тяхната награда е „Един ден с Крис Захариев”, като децата от класа-победител ще имат възможността да си изберат как да прекарат този вълнуващ ден. Тяхното видео можете да видите ТУК.

Всички видео клипове участвали в конкурса са достъпни във Фейсбук платформата на кампанията.

Дните на приобщаването 2017 включиха още 2 конкурса: „Приобщаващи практики в класната стая” и „Практики за приобщаване на широката общност към училищния живот”. Отличените на първо, второ и трето място в тях ще бъдат обявени на 22-ри май. Те ще бъдат наградени по време на Празника на приобщаващото образование, който ще се проведе в София, в Южен парк на Голямата поляна от 17:00 ч.

Повече информация за събитието: www.cie.bg и във Facebook.

Национална кампания Дни на приобщаването 2017 се провежда за втора поредна година. Тя се организира в рамките на Програма „Едно училище за всички“ – Фаза 2, с подкрепата на Фондация „Америка за България“, в която ЦПО заедно с училища партньори от цялата страна ще се фокусира върху прилагане и усъвършенстване на Първия български модел за организиране на училищните процеси за изграждане на приобщаваща училищна среда. Целта на кампанията е да се обърне внимание на практики, които изграждат училищна среда, основана на уважение и приемане на другия. Във фокуса на вниманието тази година е приобщаващият учител, който помага на децата да развиват способностите си, да превъзмогват трудностите и ги подкрепя в тяхното израстване.

Автор: Николай Стоянов

Покрай модната тема за казармата, реших да се впиша и аз.

Някои казват, че за две години ги направила истински мъже.  Глупости! Една съученичка направи това с мен за един час!

За твое съжаление читателю, няма да започна оттам.

Ще се върна 17 години назад, когато съм женен, имам дъщеря на 3 години и работя в пресцентъра на правителството. Разбирай - вече съм  мъж и няма нужда да обувам зелени чорапи и да тичам по плаца, за да го доказвам.

За родната казарма обаче нещата стоят различно. Тя решава, че трябва да ме прибере, за да ме възпита как се пази Родина с кубинки, каска, автомат и четка за зъби, с която трябва да търкам фугите на плочките.

И тъй като три неща са неизбежни – данъците, смъртта и казармата, примирен взимам повиквателната и един хубав слънчев ден се оказвам в града Плевен, където трябва да постъпя в Школата за запасни офицери.

За тези, които помнят с тъга старшината, нарядите, автоматите и всяка друга военна простотия, съм длъжен да кажа, че аз не ги помня. Защото бях твърдо убеден, че аз на казармата няма да се дам. Ще бъда връзкар, скатавка и всяка обидна дума, която някой мъж може да се сети.

И тъй като всеки интелигентен човек трябва да подходи към проблема с план, пристъпих портала с изготвена стратегия.

На първо място трябва да знаете, че родната казарма е бедна. Не че няма пари, но се крадат и затова спонсорите са на мода като в родния футбол.

Затова точка първа в моя план беше да се запозная с някой авторитетен офицер. Точка втора – да се опитам да го подкупя.

Открих го в стола.

- Господин майор, явявам ви се по каквото там трябва! - изтърсвам аз, леко потърквайки току що обръснатия си врат.

- Висшист, а?

- Висшист - съгласявам се.

- Не козирувате.

- Не козирувам - кимвам.

- Защо?

- Защото искам да помогна на родната казарма - казвам дяволито.

Естествено на въпросния майор му светват очите и пита как. От дума на дума разбирам, че ротата няма телевизор и аз жертвоготовно решавам да купя. В резултат на сделката на 15-тата минута съм качен на една „Лада“ и пътуваме към магазина за техника в Плевен. Изтърсвам се близо 600 лева, а за майора остава гордостта, че притежава най-големия китайски телевизор в българската армия.

В резултат на тази недотам смела постъпка, започна моята почивка в казармата.

На третия ден, посвикнал с нелепата съдба, разбирам, че животът за едни е майка, за други – мащеха. Идва нова порция новобранци и аз като връзкар, а и висшист, разбирай грамотен, трябва да попълвам военните им книжки.

В редичката от малограмотни цигани и някой друг земеделец виждам едър мъж, горе-долу на моите години, накипрен с нещо като фрак и папийонка като Гого Лозанов.

Идва неговия ред и застава пред старшината:  

- Да знаете, че аз не съм за тук.

- Знам, ама ще се наложи да останете - казва хитричко старшината.

Оказва се, че човекът бил солист на Музикалния театър. И след три дни имал премиера. Да, ама казармата го прибрала преди това.

- Само ви моля, не ме постригвайте, ще играя Риголето - казва басово новоизпеченият редник.

Да, ама българската казарма Риголето не търпи. В резултат на неговата молба след 20 минути е остриган нула номер и е назначен за главен солист на рота от 25 малограмотни цигани. И за да му е още по-хубаво, всяка сутрин започваше деня си с революционна песен на Веселин Маринов. На моя въпрос защо се пее Веселин Маринов, ми бе отговорено, че тогавашният шеф на Генералния щаб много го харесвал и затова го включил в официалната песнопойка.

Измъкнаха певеца след четири дни. Дали е пял Риголето не знам, но със сигурност вече мрази Веско Маринов.

Два месеца в Плевен изтичат като сън. Човек и добре да живее обаче, трябва да смени поделението. Като връзкар, аз съм насочен към столицата, а конкретното място за отбрана на Родината, е някакво поделение, разположено стратегически след последните блокове в Овча Купел.

Първото, което установявам е, че тук не знаят, че съм връзкар. Не им пука и ми се налага да оправя 90 легла.

Решавам, че тази роля на многострадална Пепеляшка не ми приляга.

Значи е време за втора фаза на плевенския план.

Изигравам същото театро пред командира на поделението:

- Искам да помогна - казвам пърхайки с мигли.

- То, всъщност, не е прието - гъне се някакъв полковник. - Ама нали имаме нужди…

- Ние връзкарите сме за това, да покриваме нужди - отзовавам се на молбата.

- Помолиха ме от Генералния щаб да им нарисуваме фоайето - казва полковника. Започвам да се стряскам да не ме накара да го рисувам. Оказва се доста по-прозаично – трябвало да купя бои на някакъв художник. Идва художникът, и той на моя възраст.  
- Значи, вие сте умни момчета, ето концепцията за фоайето -разказва полковника.

- Първо трябва да нарисувате един танк, ама голям. После около купола на танка да нарисувате звезди, защото сме в Евросъюза. До танка трябва да изпишете една жена с дете. И до нея един войник. А тя да се усмихва.

- Защо да се усмихва - питам наивно аз.

- Защото е спокойна, че войникът я пази - ми отговарят с олимпийско спокойствие.

Художникът е потресен - няма избор.

Казано, сторено – отиваме в СБХ да купуваме бои.

Аз и полковникът пием водка, художникът си търси боите и въглените, с които да рисува.

Пристига човекът с оферта – канадски въглени за 26 лева кутийката. На мен ми става лошо, може би от водката, а може би от цената. На полковника му става лошо – от водката.

- Как бе, момче за 26 лева въглени?

- Канадски - отговаря художникът.

- Има и по-евтин вариант - проговаря военният. - Имаме стари акумулатори, ще извадим малко графит, ще рисуваш.

Тук обаче творецът се запъва, че няма да рисува с акумулатори и ако иска жената с детето да бъде тъжна, защото войникът ще гледа на другата страна, да си носи отговорността полковникът.

Купуваме канадските въглени, малко бои за основата и моите планирани средства за подпомагане на родната казарма свършват.

Срещу това получавам 20 дни домашен отпуск. За следващите 20 купувам мушама за стола. За още 20 – блажна боя за боядисване на тротоари.

Тротоарите в казармата са важна тема за всеки военен. За незнаещите – те трябва да са в черно и бяло. Попитайте ги защо трябва да са в черно и бяло. Ще ви отговорят: "Защото така е красиво."

Казано честно, сагата мина. В края на втория месец успях да се преместя в Министерство на отбраната, където всяка вечер преспивах в къщи и за ужас на офицерите имах дълга коса.

Иначе сега, 17 години по-късно, не смятам казармата за толкова лоша идея. Поне на фона на нежните мъже, които всеки ден срещам на улицата. Не че имам нещо против тесните дънки, оскубаните вежди или пудрата преди дискотека. Не смятам, че има нещо лошо да носиш и прашки, които продават в мъжките магазини за бельо. И държа да подчертая – подкрепям ровенето във Фейсбук денонощно, ежечасно, ежесекундно, особено когато девойка се опитва да те свали и да открие секса, благодарение на теб.

Просто мисля, че няколко месеца с вежди, широки гащи, нередовно къпане и строева подготовка ще върнат онези мъже, които очевидно са се загубили някъде по пътя.

Затова момичета – искайте, настоявайте, протестирайте за връщането на казармата. И връзкари да се върнат, пак ще са повече мъже от тези, които имате сега.

Снимка: www.lifebites.bg

От същия автор ви препоръчваме Нощем в святата гора и Децата - тези малки цветя на злото

Цветанка Иванова е специалист по Комуникационна техника и технологии. Щастливото й семейство се състои от съпруг и двама синове. Жена, с безгранично въображение, която осъществява мечтата си за момиченце в правене кукли.

„Този петел трябва да се разхожда по улицата!“

Куклите винаги са били част от живота ми. От малка обичах да си играя с тях, да ги обличам и разкрасявам според моите виждания. Използвах свободното си време, за да им правя дрешки и бижута. Винаги съм мечтала да имам дъщеря и тя да бъде моята истинска кукла „Барби”. Но Господ ме дари с двама прекрасни сина, и за съжаление, на тях не можех да връзвам панделки, да им шия пачки и да им нижа герданчетата. С напредването на годините любовта ми към куклите не угасна, напротив, започнах да колекционирам кукли и продължих да ги обличам. Идеята за създаване на кукли, като дамски аксесоари за чанта или висулка за гердан, дойде от моята приятелка Мариела. Направих й подарък за Нова година, малък петел с идеята да й носи радост и усмивка в дома, но тя за мое най-голямо изумление ми заяви: „Този петел не може да стои в къщи, трябва да се разхожда по улицата!”. Признавам си, че в началото идеята й ми се стори много ексцентрична, но чувството й за естетика и стил, усета и към детайла ми дадоха стабилната увереност да продължа напред.
Едно парченце плат и много фантазия

От парченце плат, подплатено с фантазия, човек може да сътвори хиляди неща, които да изпъстрят живота на всеки. Започнах с плахи опити да шия дрехи за куклите си, с времето увереността ми нарасна и започнах да шия дрехи за себе си, а после и за мои приятелки. Сега вече нещата придобиват цялост от създаването на самата кукла до изготвянето на най-дребните детайли в тоалета й.


Лицата на хората - палитра от образи и цветове

Черпя вдъхновение и идеи от улицата, започнах да се улавям, че все по-често се вглеждам в лицата на хората, те ми дават най-богатата палитра от образи и цветове. Важно е да не се приемаме насериозно и да запазим детското в себе си, това е моето житейско кредо.

По поръчка съм изработвала дрехи, чанти и предмети за декорация. Куклите изработвам изцяло по мой проект.

За уверените жени, съхранили детското в себе си
Моите неща са за всички онези жени, които са уверени в себе си и се опитват да гледат на живота откъм забавната му страна. Важното е човек да съхрани детското в себе си под една или друга форма. Най-добрият начин е да гледаш през очите на дете и да намираш време да правиш това, което те прави щастлив и те зарежда с положителни емоции, а когато направените от мен неща радват и другите е истинско щастие.


Храбрата шивачка
Най-скъпа ми е първата изработена от мен кукла, нарекох я „Храбрата шивачка”. Тя не е съвършена, но е може би събирателният образ, в който най-добре виждам себе си. Този проект го изпълнявах в продължение на месеци, стигнах до един определен етап в реализацията му и нямах вдъхновение да продължа напред. Оставих куклата да „отлежи“, и тя толкова дълго време си почиваше необезпокоявана в шкафа, че бе изпаднала в забрава. В един сив, студен зимен ден ровейки в един от шкафовете, в които се опитвам да вместя многото си материали, я открих, или по-точно казано преоткрих, и за три дни я сътворих.

Част от нещата, които изработва Цветанка, можете да видите на фейсбук страничката й. 

В това е убедена Елена Кръстева, председател Управителния съвет на Асоциацията на българските дули. С нея говорихме за ролята на дулата през бременността, в процеса на раждане и след него. Попитахме я защо има противопоставяне между дули и акушерки, опитахме се да разберем кои жени избират да бъдат съпроводени от дула в един от най-важните моменти от живота си.

Дула – професия ли е или призвание?

Дулата е професионалист, обучен да придружава и подкрепя жената по време на бременността и раждането. Спазва определен етичен кодекс към професионалната организация, към която принадлежи. В България такава организация е Асоциация на българските дули, която организира и провежда обучения на дули, както и следи за изпълняването на кодекса и спазването на професионализма. Една от целите на Асоциацията е да популяризира тази професия в страната ни, така както се случва в много европейски държави. В България тази професия не е навлязла още, въпреки че от 5-6 години има професионално обучени дули. Със сигурност да си дула е призвание, трябва да го искаш, както всяко нещо, за да ти се получава добре, от една страна, а от друга – за да се напаснеш към нередовния и неясен график на това, да си непрекъснато на стенд бай, да можеш да оставиш на втори план твои лични проблеми и дискомфорти и да бъдеш на 100% с бременната и раждащата жена, изцяло в нейна услуга и нащрек за нейните емоции и нужди.

Какви качества, знания и умения трябва да притежаваш, за да се занимаваш с това?

Най-вече търпение. Спокойствие. Да имаш дълбоко уважение към хората и към всеки човек. Към раждането. Да умееш да пазиш хладнокръвие в трудни моменти. Да можеш да съпреживяваш и подкрепяш. Да изслушваш. Да умееш да оставяш пространство за чуждите емоции, желания, разбирания.

Останалото се научава и тренира. Важно е да имаш познание за раждането като физиологичен процес. В практическото обучение се овладяват техники за облекчаване на болката, различни масажни техники и мерки за физически комфорт на раждащата жена.

Какъв път извървява дулата с бъдещата майка и как изгражда връзката си с нея?

Обикновено жената, която търси дула, се свързва с нея в някакъв момент от бременността си и правят среща. Ако си допаднат и решат да работят заедно, следват още няколко срещи. В тях дулата се запознава с историята на жената, с нейния емоционален свят и потребностите й, в степента, в която жената има нужда да се открие. Дулата може да предостави информация, да помогне за изготвянето на плана на раждане на жената, винаги според желанията и предпочитанията й. Често се запознава и с партньора, тоест дулата е в услуга на цялото семейство.

Не е необходимо бъдещата майка и дулата да станат приятелки, нито да имат общи разбирания за нещата, включително за раждането. За да се изгради добра връзка между тях, трябва просто да се харесат, да са си симпатични, да изпитват комфорт в присъствието си. Професионалната дула може да работи с жени, които нямат нейните разбирания за раждането, важното е да уважава изборите им и да ги подкрепя, доколкото го позволяват обстоятелствата.

Какво е участието й в процеса на раждане?

Дулата осигурява емоционална и физическа подкрепа на майката по време на раждането. Емоционалната подкрепа включва окуражаване и присъствие. Има много интересно изследване, което показва, че постоянното присъствие на един и същи човек в стаята, по време на целия процес на раждане, има благоприятен ефект върху развоя на раждането и върху удовлетвореността на майката по отношение на преживяването й. Неизменното присъствие по някакъв начин дава спокойствие. Изследването се отнася до непознат човек, когото жената среща по време на раждането, какво остава за човек, когото познава, има изградена емоционална и доверителна връзка. Понякога наистина ми се е случвало просто да бъда до жената и това да е всичко, което съм могла да направя за нея на раждането й. Не е имала нужда от нищо друго.

Физическата подкрепа вече включва различни масажи, техники за намаляване на болката, между които масажи, определен тип натиск, смяна на позициите.

Най-важното от работата на дулата по време на самото раждане е, че е до жената през цялото време. Това присъствие може да започне от самото начало на контракциите, а може и на по-късен етап – в зависимост от уговорката със семейството и предпочитанията на жената. 

Откъде, според Вас, се зароди противопоставянето между дули и акушерки?

Ако има такова противопоставяне, то системата, в която се случва цялото раждане, носи отговорност за това. Всички знаем, че акушерките в България не получават признанието на труда, което заслужават – нито финансово, нито професионално; те дори са лишени от възможността да упражняват професията си в нейната същност – главно обгрижващо лице по време на неусложнена бременност и раждане. И в един момент се появяват някакви жени, без тяхното ниво на образование, а жените им имат доверие. Отделно, има митове за заплащането на дулите, които хем не носят медицинска отговорност, хем се заплаща трудът им. И когато няма финансов израз на признание на работата на акушерките, разбира се, че ще има недоразумения.

Проблем е и че жените и акушерките не изграждат доверителна връзка, често дори нямат контакт преди раждането. Просто мястото на акушерката като главно обгрижващо лице до бременната и раждащата жена с физиологична бременност и раждане е заето от други специалисти – акушер-гинеколозите. Дулите не са конкуренция на акушерките, нито на обгрижващия медицински персонал. Дулата не е медицинско лице, не взима участие в клиничните решения по никакъв начин; тя е на раждането като близко лице на жената и я подкрепя според сферата на дейност, която вече описах. Когато има разбиране за това, се оказва че няма конфликт, няма противопоставяне, защото се противопоставят две сравними неща. Акушерката и дулата не са сравними – всяка има своята сфера на дейност и двете работят за доброто на жената.

Вие самата работите с акушерки, как изградихте ефективно партньорство?

С времето, и с постоянство. Когато има добронамереност и се дава шанс, става ясно, че нямаме какво да делим, че аз като дула няма да попреча на решенията и действията на медицинския персонал. С времето разбират, че и жената е по-спокойна, когато е с близко лице. Някои акушерки дори предпочитат да има и дула.

Мога да кажа, че с екипите, с които съм работила и се познавам добре, имам много добро сътрудничество – както с акушерките, така и с акушер-гинеколозите. Имат ми доверие, че си знам сферата на действие и не се получават недоразумения. Допълваме се в грижата си за жената, като моята грижа е психологическият и физическият й комфорт. Не се меся в медицинската част.

Кои жени предпочитат да раждат с дула? 

Жените, които избират дула, най-общо имат определено отношение към раждането като към един физиологичен процес, който ако всичко върви добре при тях, не би имал нужда от осезателна медицинска намеса, а по-скоро от емоционална подкрепа и подкрепа за издържане на болката. Много често тези жени искат естествено раждане, подготвили са се добре какво означава това и разбират, че имат нужда от дула, за да ги подкрепи в процеса. Разбира се, не само жените, които искат напълно естествено раждане, търсят услугите на дула. Била съм дула на раждания, в които е ясно че жената ще иска упойка или даже ще направи секцио по медицинска причина. Дулата има своето място на всякакъв тип раждания, като може да окаже различен вид подкрепа.

Частен случай са бременните жени, които са били жертва на сексуално или физическо насилие. Как се подхожда при тях?

Факт е, че много жени в някакъв момент от живота си са имали някакъв вид сексуално или физическо насилие – това е официална статистика. Дулите не разпитваме за тези неща. Ако жената сподели, го имаме предвид, като, разбира се, пазим пълна конфиденциалност и не коментираме това нито с медицинския екип, нито със семейството на жената. Имаме предвид тази информация като една по-голяма чувствителност на жената към някои медицински интервенции, които предполагат ограничаване на движенията и усещане за безсилие и по този начин биха могли да напомнят на преживяванията й.

За съжаление, в нашите болнични заведения все още липсва регламентираното уважение към пациентите на системно ниво и се появяват ситуации, които могат да наподобят обстановката на насилие. С това не поставям под въпрос изобщо медицинските действия като добронамерени и изцяло в името на доброто на пациента; но когато не се обяснява дадена процедура, не се пита жената преди да й се направи нещо, не й се дава информация за да избере какво предпочита, остава усещането за незачитане. Незачитането на желанието само по себе си е достатъчно да напомни за травматичното преживяване.

Разбира се, не е нужно жена да е имала насилие, за да й се обяснява какво се случва и да се пита за разрешение. Необходимо е на едно по-общо и обществено ниво да се подхожда с уважение и зачитане на нуждите на всеки човек.

Ако се върнем в контекста на раждането, дулата осигурява това уважение и зачитане на нуждите на жената, с което й изгражда психически комфорт. А знаем, че в общия случай, когато жената се чувства добре, раждането напредва.

За Елена

По професия съм психолог, фамилен психотерапевт към Психотерапевтичен институт по социална екология на личността. Работя със семейства и двойки, които имат трудности във взаимоотношенията.

Майка съм на две момчета, на 9 и 6 години. Имам едно раждане със секцио и следващо естествено раждане, като тези преживявания ми донесоха голямо удовлетворение, разбиране и незаменим опит. Откакто станах майка, придобих чувствителност към нуждите на бременната и раждащата жена. Член съм на сдружение „Естествено“ от самото начало и участвам активно в дейностите по популяризиране на естественото раждане.

Доброволен консултант по кърмене съм към Националната Асоциация „Подкрепа за кърмене“.

От 5 години работя като дула в Асоциацията на българските дули и подкрепям майки по време на бременността, раждането и следродилния период.

От една година сътруднича като психолог и дула с акушерски кабинет „Зебра“, който представлява самостоятелна акушерска практика с поглед върху специфичните физически и психологически нужди на всяка жена.

Препоръчваме ви да прочетете - Раждането трябва да е приятно като зачеването и Иновативна грижа за бременността и раждането

13 500 квестори ще следят за реда на държавния зрелостен изпит по български език и литература. За втората матура са определени около 13 000 квестори. Те ще бъдат по двама в изпитна зала, а освен това ще има и двама в коридорите, както и на входа на училището.

При провеждане на държавните зрелостни изпити имат право да присъстват като наблюдатели и до трима представители на родителите на учениците от училището, в което има изпит. Те са определени 30 дни преди изпитния ден от училищното настоятелство, а за училищата, в които няма настоятелства - от родителите на учениците в Х и ХI клас.

На изпита по български език и литература ще има 4049 камери, а на втория държавен зрелостен изпит – 4147. Общо 50 представители на МОН и регионалните управления на образованието ще наблюдават изпита в реално време, като могат да сменят училища и зали. Няма зала, за която да не е осигурено видеонаблюдение.

Първият държавен зрелостен изпит ще се проведе в 663 училища в общо 4099 зали, а вторият – в 604 училища в 4147 зали. Всички места в класните стаи са номерирани и за всеки ученик е определено конкретно място. Системата за наблюдение има индивидуален мониторинг на всяко от местата и може да направи компютърен анализ при случаи на преписване. Новост за тази година е, че има 20 мониторингови центъра в цялата страна. Създадени са и мобилни групи със специализирано високотехнологично оборудване, които да наблюдават процеса. Нова мярка за сигурност са и модулите на матурите.

11 718 750 са възможните комбинации на изпита по български език и литература.  За първи път тази година всички зрелостни изпити ще се оценяват електронно в 41 центъра за оценяване.

Изпитите започват точно в 8.00 часа и са с продължителност четири астрономически часа. За учениците със специални образователни потребности се отпускат два допълнителни часа. Учениците трябва да се явят в училищата, в които ще полагат матури, 15 минути преди началото на изпита. Длъжни са да носят документ за самоличност и служебната бележка за допускане до изпита. Пише се само с черен химикал. Ученикът не може да излезе от изпитната зала, преди да е предал работата си по съответния модул. Четири са изпитите, които са разделени на два модула – по математика, химия и опазване на околната среда, физика и астрономия, както и по биология и здравно образование. Останалите изпити се състоят от по три модула с различна продължителност.

По български език и литература първият модул трае един час и се състои от 30 въпроса със затворен отговор, които носят 30 точки. Вторият също е един час и включва 10 въпроса със свободен отговор и работа с текст, като носи 40 точки. Третият модул е интерпретативно съчинение или есе, което носи останалите 30 точки до общия сбор от 100.

Снимка: МОН

Източник: МОН

Петият национален протест на хората с увреждания вече е история. Какво ще се случва оттук-нататък? Каквото всеки път. Социалният министър и екипът му ще се запознаят с исканията на протестиращите. Ще се излъчи работна група. В най-скоро време (идната седмица) организаторите на протеста ще се срещнат с представителите на социалното министерство, за да обсъдят добре формулираните им искания. Всъщност има ли някой, който още не е разбрал защо протестираха отново тези хора? Да преговорим.

Създаване на закон за личната помощ – това би дало възможност на лицата да разполагат с бюджет, който да изразходват, според потребностите; месечната помощ да е не по-малко от две минимални работни заплати и да се осигурява от републиканския бюджет. Унизително е всяка година родителите да бъдат назначавани по програми, според които „работният ден“ на личния асистент е четиричасов, а полагащото се заплащане между 200 и 400 лева.

Електронен регистър на хората с увреждания, защото никой в държавната администрация не знае колко са те, какви са диагнозите им, а това е доказателство за липса на цялостна държавна политика по проблема. Ускореното въвеждане на електронната здравна карта би спестило много усилия на родителите, които при всяко кандидатстване по програма за лични асистенти са принудени да подготвят куп документи, доказващи състоянието на детето или лицето, за което се грижат.

Индивидуална оценка на състоянието на всеки - това би осигурило адекватна помощ, според конкретните потребности на детето или лицето с увреждане.
Сред протестиращите имаше и много хора с увреждания навършили 18 с придружителите си. Те бяха пренебрегнати при промените, които предприе последното редовно избрано правителство и оставени да оцеляват с мизерна социална пенсия. Децата с увреждания не порастват – това е тъжната истина, която от години управляващите се опитват да заобиколят. Затова и слоганът на този протест беше „Моята суперсила е мама“.

Дали този път протестиращите ще бъдат чути, ще покаже времето. То обаче не работи в полза на хората с увреждания и семействата им.  

Автор: Валентина Вълчева

Помните ли играта „Развален телефон”? Като детска игра си е забавна, но като част от ежедневието вече говорим за съвсем друго нещо. В най-безобидните случаи можете да стигнете до някой и друг семеен скандал, преди да се уточни кой какво казал, кой какво разбрал.

И така, на работа съм. Скоро съм се върнала, след две години майчинство, и все още се опитвам да хвана ритъма. И точно в най-потния, шумен и задъхан момент от производствения процес телефонът ми звъни. Номерът на мъжа ми, но когато вдигам, от другата страна е Престолонаследник №1, който по онова време е на около две и половина и тъкмо е овладял чистото говорене, но не и изкуството да си мълчи, когато трябва. И след обичайните „мамо, много те обичам” и „мамо, ти кога ще си дойдеш” ме закарфичва с информацията:

- Мамо, а пък тати каза, че ти си овца.

Стъписвам се за миг, но успявам да реагирам сравнително бързо и измамно спокойно:

- Каквооо?!...

Надявам се, че нещо не съм разбрала правилно.

- А пък тати каза, че ти си овца.

О`кей! Значи няма грешка – правилно съм чула.

- Добре, маме – все така спокойна съм – я ми дай тати на телефона!

Тати вече е в режим на оправдания и обяснения.

"Не съм казвал така, бе. Що лъжеш мама?!”

„Ти така каза!”

„Не е вярно!”...

Най-накрая мъжът ми успява да се пребори с него за телефона и започва в скороговорка:

- Слънце, тоя дребен мошеник лъже. В затвор те вкарва и окото му не мигва даже! Аз такова нещо не съм казвал. Казах само, че си добра като овчица и затова някой път ходиш на работа и в събота и не можеш да излезеш с нас в парка, а пък той...

- Да, бе. Ясно. – хиля се аз на телефона.

Разбира се, че мога да използвам повода, за да се направя на кръвно обидена, и впоследствие да го размахвам като рапира всеки път, когато с милото имаме някакво противоречие вкъщи, само за да го накарам пръв да клекне. Мога, ама не искам. Защото ако я карахме така, нямаше да устискаме заедно толкова години.

Семейство се гради така – малко на шега, но не безотговорно. Всъщност познавам хора, които се опитваха да го направят просто от скука. Е, после със сигурност им стана мнооого интересно, но не по начина, по който очакваха. И се разделяха. Или оставаха заедно по навик, обвинявайки се един друг кой на кого е съсипал живота. Общо взето разочарованието идва, когато започнеш да се вземаш прекалено насериозно.

Понякога с мъжа ми вечер, докато гледаме някой филм, започваме да се чудим – ние ли нещо не сме наред, или всичките ни познати са изкрякали от необходимостта да пораснат и да поемат живота си в ръце, че и този на по едно-две деца, които междувременно са създали? И тук няма как да не се сетя за прозрението, осенило една от любимите ми писателки Даря Донцова: „В брака трудни са само първите двадесет и пет години. После разбираш, че от този до теб нищо хубаво не бива да очакваш... и започвате да си живеете щастливо.” (Преводът от руски си е лично мой.) Номерът е, според мен, просто да си намериш същия идиот като теб, с когото да успеете някак си да ги избутате тия двайсет и пет години, докато стигнете до момента „... и заживели щастливо”. Дотук ги докарваме вече десет. Не лош резултат на фона на всички онези около нас, които успяха да теглят чертата с повече или по-малко тъпи мотиви. Съжалявам, ама оправдание от рода на „Той/тя вече не ми обръща достатъчно внимание” си е тъпизъм отвсякъде, освен ако не сте още на етап прогимназия.

Добре, може и да не съм права. Може пък моят подход да е грешен и да е крайно наложително да започна да гледам на нещата по-сериозно. Винаги допускам вероятността да съм в грешка. Но все си мисля, че разните там дребни недоразумения от рода на „Тати каза, че ти си овца” или евентуално „Мама каза, че ти си гадина” (случвало се е – не мога да си кривя душата) с малко условности са напълно простими прегрешения в името на всичко останало, което сме имали и евентуално ще имаме в бъдеще. Не че не съм си събирала багажа поне пет пъти досега (макар че така и не стигах до прага, защото мина ли през него, връщане няма). Не че и мъжът ми не е отпрашвал да спи по някоя и друга вечер на село, докато изпусне парата понякога. Но все още сме тук. Заедно.

Или ако трябва да съм сериозна, в една връзка има само едно нещо, което не бих простила (не, не е изневярата). Но това сме го уточнили още докато излизахме само на кафе преди десет години и не бяхме наясно ще ли излезе нещо сериозно от това кафе, освен хубав спомен. И също така научих едно нещо: никога не казвай „никога”! Съдбата си няма друга работа, да знаете!

Препоръчваме ви от същия автор и Женските тайни, които обикновено научаваме твърде късно и Шпакли, такери и други маждрамуняци