Главни действащи лица:

Майка (Мария)

Баща (Иван)

Косьо 13-годишен

Коко на 8 г.

Алекс на 3 г.

Кучка Чара

Котарак Фройд

Място на действието – три спални с общо пет легла.

Хората казват, че не е важно с кого си отишъл на купона, а с кого ще си тръгнеш. Според Иван у нас важи друга максима – не е важно с кого си легнал, а с кого ще станеш. Понякога имам чувството, че децата и животните у нас водят алтернативен живот и по цяла нощ обикалят из къщи и правят забавни и най-вероятно забранени неща, докато ние с баща им кротичко си спим (или в някои случаи само се опитваме). Вкъщи разполагаме само с три спални. Едната е с огромно двойно легло, което при нужда побира всички ни. Условно, но само условно ще я нарека „родителска“, защото последните, които успяват да се доредят до нея сме ние, горките родители. Другата е с легло, широко 150 см, нея условно ще нарека „тийнейджърска“. Третата спалня се води „детска“, в нея има легло на два етажа и едно допълнително легло, за възраст 3 до 7 години, на което идеята беше да спи Алекс. Той обаче е спал в него само веднъж. Аспирациите му са да спи на горния етаж на двуетажното легло, но засега има достъп само до долния. Кучето спи в някоя от детските, а на котката й е все едно къде, стига да има спящ човек подръка (или може би за котка е уместно да се каже „под лапа“). Коко има алергия към котки и затова Фройд не може да спи при него, навсякъде другаде му е позволено. Идеята е в родителската спалня да сме ние с Иван, в тийнейджърската – Косьо, а в детската – Коко и Алекс. На практика обаче никога не се получава правилната конфигурация.

На пръв поглед изглежда, че има достатъчно легла и място за всички, но истината е, че разпределението по стаите е постоянен обект на спорове. Ние с Иван държим да си спим на родителската спалня, без деца и животни върху нас, но обикновено по някое време през нощта се промъква Алекс, а малко след него и Фройд се просва на нечия възглавница. В такива случаи Чара седи и сумти възмутено пред вратата, но не смее да влезе, защото дори хъскитата са по-податливи на възпитание от децата и котките. А тя вече е научена, че родителската спалня е забранена зона. Като малка успя да препикае леглото ни два-три пъти, за да докаже, че и тя има права върху него. За жалост това не й помогна, а съвсем затвърди убеждението ми, че в леглото на Иван няма място за кучки.

Друга обичайна конфигурация е пряко следствие на факта, че Коко и Косьо, макар да се карат по цял ден за всевъзможни глупости, вечер държат да спят в една стая и да си бърборят някакви важни момчешки неща. Пробвахме да спят тримата с Алекс в детската с трите легла, но Алекс настоява да го приспивам. Налага се да му чета приказки, да пея и да го забавлявам поне час всяка вечер, което момчетата не посрещат с правилната нагласа. Пея му, да речем, „Зайченцето бяло“, а Коко импровизира: Зайченцето бяло, в мола си вървяло, Хиполенд видяло и веднага спряло…“ Алекс се хили, докато започне да хълца, после пием вода, после пишкаме и заспиването се отлага с още половин час. Или пък му разказвам Червената шапчица, а момчетата подхвърлят убийствено логични въпроси от сорта на:
– Що за прякор е Червената шапчица?
– Много е тъпа! Как може да каже къде живее баба й?
– Толкова грозна ли е била бабата, че да я обърка с вълк?
– Защо когато ние сме болни, ни държиш на диета, а не ни правиш кошници с лакомства?
– Как може майка й да я пуска сама в гората?
– Къде е бащата и защо не я закара с кола до бабата?
– Възможно ли е вълк да излапа цял човек, без да го сдъвче?
– Какво са дишали в корема му?
– Защо ловецът е надничал в прозореца на бабата? Това не е ли забранено?

С което цялата идея на приказката за приспиване отива по дяволите. Затова решихме на този етап Коко и Косьо да спят в тийнейджърската стая, а Алекс сам в детската, където аз го приспивам, ако той не приспи мен преди това. Но когато батко му е до късно навън или гледа среднощен мач с баща си, Коко ляга в детската при Алекс, защото се страхува да спи сам. А ако Алекс (неминуемо) се премести през нощта при нас, Коко някак усеща и довтасва и той, при което ставаме четирима в леглото плюс котка. След което Коко почва да кашля от котката, всички се будим и Фройд бива изхвърлен от стаята, за да отиде да мяучи пред вратата на Косьо, който спи като пън и не му отваря. Така че в крайна сметка аз или Иван се прежалваме, взимаме Фройд и отиваме в детската.

Много честа конфигурация, която неизвестно защо работи добре е момчетата да спят тримата на нашата спалня, а ние с Иван в тийнейджърската. Нямам никакво обяснение защо не могат да заспят тримата в детската, на три отделни легла, но заспиват чудесно на нашата спалня, където всеки рита останалите колкото му душа иска. Може би просто са твърде доволни, че са ни изгонили и заспиват умиротворени и удовлетворени от победата. С Иван сериозно обмисляме да се пренесем трайно в детската стая и да им оставим родителската спалня, за да се вихрят в нея. Подозирам обаче, че ако го направим, ще си поискат детската и ще ни изгонят обратно.

Веднъж момчетата гледаха някакъв страшен филм и отказаха да спят сами. След като пробвахме няколко варианта, накрая се наложи да спят двамата с баща си на спалнята, а ние с Алекс и Фройд в детската. (Познайте кой беше на леглото за 3 до 7 години, ще ви подскажа само, че не почва с А, нито с Ф). Освен това, ако някой от момчетата е болен, правим тотално разместване и аз спя в родителската спалня с „пациента“, а всички останали се паркират кой където намери. Интересно е, че Алекс е спал само веднъж в леглото „от 3 до 7 години“, но всички останали, включително и баща му, сме спали там поне по два пъти. Много искам да подаря това легло на някого, защото споменът за двете нощи, която прекарах на него, свита на кълбо, е сред най-тежките в живота ми. Освен това абсолютно всички са спали на родителската спалня, както и на тийнейджърската спалня. А преди имахме чувал за сядане, мисля, че се нарича барбарон, на който си полягах, докато приспивах Коко и смея да твърдя, че на него се спи доста удобно. Жалко, че кучето го изяде.

Най-смешно е, когато Иван е в командировка, защото тогава Коко и Алекс веднага пристигат в спалнята и държат да спят при мен. Косьо вече е над тези неща, но се чувства предаден от Коко и навирва нос възмутено:
– Повече да не си стъпил в стаята ми, Калояне.
– Само тази вечер ще спя при мама да не я е страх сама, Косьо.
– Изобщо не се връщай. И без това хъркаш като прасе.
– И ти хъркаш.
– А ти заемаш цялото легло.
– Не е вярно, аз спя на края и понякога дори ме риташ и падам на земята.
– Кога съм те ритал, лъжец такъв?
– Когато паднах и счупих нощната лампа! Забрави ли?

Накрая Косьо си ляга сам, сърдит и негодуващ, но малко след това Коко отива при него. Не от гузна съвест, а защото Алекс обича да спи напречно на възглавниците и има ужасния навик да рита околните по главата. Аз съм му хванала цаката. Разработих специален начин да спя с глава ПОД възглавницата, което не допринася за прическата ми и не улеснява дишането ми, но със сигурност ме спасява от тежки черепни травми. За разлика от мен Иван редовно се събужда наритан. Слава богу, неговата глава е достатъчно дебела.

Всъщност, ние не се притесняваме особено, когато момчетата обикалят спалните. В една съботна сутрин обаче доста ни стреснаха, защото просто се бяха изпарили. Слава богу, оказа се, че станали в ранни зори и отишли да купят закуска и да разходят кучето, ей така, от добра воля. Само за да ни изненадат приятно. После се оказа, че каузата им не е чак толкова благородна – искаха нова игра за плейстейшън, но това е друга тема. А една вечер пък бяхме сами с Алекс вкъщи. Сложих го да спи и влязох да си взема душ. По някое време на вратата се позвъни. Малко се стреснах, защото не очаквах никого по това време, а на всичкото отгоре бях превеждала някакъв хорър на същия ден. Нахлузих хавлията, излязох от банята, оставяйки мокри стъпки по пода, погледнах през шпионката – никой. Попитах с треперещ тембър кой е, а едно детско гласче се обади „Аш!“. Можете да си представите изумлението ми, когато отворих и насреща ми се ухили Алекс бос по пижамка. Оттогава никога не оставям ключа в ключалката на входната врата.

Независимо от безбройните спални конфигурации, които момчетата успяват да осъществят, вкъщи леглата и спалните са ограничен брой и доста пренаселени. Може би заради това, когато Косьо ме видя да чета „Как да осиновим дете в България“ на Фани Давидова, ме попита укоризнено:
– Как ти хрумна, мамо? Къде ще го сложим да спи? Под стълбището като Хари Потър ли?

Даже се учудих как чак сега го осени идеята, че може да се спи и там. Много е вероятно тези дни да открия някой от момчетата, заспал под стълбището върху няколко възглавници и кучето. Честно си признавам, че изобщо не ме е грижа кой къде ще спи. От доста време насам ме интересува здравият сън на една-единствена особа. Познайте коя. Не почва с А, нито с Ф.

Автор: Мария Пеева

Подготовката за сватбата на Теди и Яна тече с пълна пара. Да правиш сватба, особено голяма, е тотална лудница. Понякога тайно ми се ще младежите да не бяха поискали такова всенародно увеселение, ами като едно време да бяхме си откраднали булката. Малко щеше да е сложно предвид факта, че те си живеят заедно от три години. В смисъл как се краде нещо, което вече е в дома ти?

Хрумват ми разни сценарии все пак. Можехме да я откраднем, докато разхожда кучето навън. Представям си, върви си Яна, с обичайния си замечтан, леко отнесен вид, Алекса опъва каишката с всичка сила, все пак хъски ли е или пудел. И изведнъж иззад шубрака изскача Теди заедно с тримата му братя, облечени в черни дрехи и нинджа маски, с боен вик на подивели хуни, и хвърлят едно одеяло върху главата на Яна. Алекс крещи с пълно гърло:
– Аз съм Спайдамен! Пускам паужина! Сега ще те убия!
Косьо следи дали планът е спазен точно и се разправя.
– Теди, бяхме се разбрали аз да хвърля одеялото върху нея! Защо всички забавни работи все Коко ги прави! Нали обеща да я сложим в багажника!
А Коко, добрата душица, пищи в ужас:
– Внимавайте! Ще й развалим прическата!
През това време доброто куче Алекса радостно скача наоколо и ближе похитителите, без грам намерение да спаси клетата си стопанка, на която междувременно й омръзва да бъде крадена, сваля с рязък жест одеялото от главата си и смъмря Теодор:
– Ти няма ли най-после да вземеш да пораснеш?
След което всички отиват дружно на сладкарница и ядат шоколадов сладолед.

Подхвърлих им бегло този сценарий, но децата го пренебрегнаха и заявиха, че винаги са искали голяма сватба и смятат да си я организират съвсем самички. „В крайна сметка, те ще се женят, не ние“, казахме родителите и одобрихме.

И всичко беше наред, докато вчера не попитах между другото Яна за подаръците на гостите и в ступор изслушах някакъв невероятен план, в който Теди и Яна, двамката самички приготвят домашно сладко, наливат го в бурканчета, запечатват ги и ги украсяват и собственоръчно ги надписват за всеки гост. И това трябва да се случи в събота, ден преди сватбата, защото дотогава всички дни са им ангажирани. На бърза ръка направих една много елементарна сметка наум – 200 гости, по 100 гр сладко са едни 20 КИЛОГРАМА ДОМАШНО СЛАДКО. Представих си как младежите палят огън на кучешката, евентуално детската площадка пред блока, стоварват един огромен казан с 20 кг плодове (какви плодове има в момента за сладко не се сещам, сезонът на малините, ягодите, и черешите приключи, евентуално сини сливи, но там имаше някаква обработка с гасена вар? Може би сладко от зелени домати? Или конфитюр от портокали?) и цяла събота бъркат конфитюра, а после се почва едно наливане в буркани, изобщо страхотия с огромен риск да натровим всички гости. На всичкото отгоре се оказа, че нито Теди, нито Яна някога са правили сладко и това ще им е сефтето, но все някоя от родата – майки, лели, баби – ще знае как се прави сладко и ще им даде едно рамо. Преглътнах и премълчах. Щом децата са решили…

Обаче вечерта сънувах ужасяващ кошмар, в който варим сладко от боровинки на детската площадка, а аз кой знае защо съм облечена в прекрасната си официална рокля за сватбата. И както варим сладкото, изведнъж падам в казана, цялата ми рокля става черно-синя, почвам да се задушавам, но течността не пари, ами е една такава пухкава и някак вибрираща. Събудих се цялата потна, с котката върху лицето ми.

Сутринта едва изчаках да стане 7 часа и се обадих на Теди да му съобщя, че домашно сладко за гостите няма да се прави и планът е тотално неосъществим, категорично отказвам да участвам в него и съм възмутена, че може да измислят подобни щуротии, уж са големи деца! Освен това заявих, че аз поемам подаръците на гостите, макар че до сватбата остават само 4 дни. Слава богу, имам си една страхотна сладкарница, от която поръчвам редовно тортите за рождените дни, и хората се съгласиха да ми приготвят сватбени лакомства за подаръчета, така че всичко е наред.

Но когато разказах историята на приятелка по телефона и се наоплаквах от младежите, тя се разхили шумно отсреща и ми каза:
– Същото беше и на моята сватба. Свекърва ми за всичко се бъркаше и даваше акъли, ужасна жена. Я да ги оставиш младите да правят каквото си искат. Това си е тяхната сватба, не твоята.

Ей така готините мами като мен се превръщат в свекървища. Обещавам да не се повтаря, деца. Сега остава само да реша какво ще правим с масите, осветлението, видеото, цветята, диджея и снимките, и повече изобщо няма да ви се бъркам. Ама моля ви се, аз не съм такъв човек!

И като съм почнала, специално предупреждение към той си знае кой! Никакви прасета, намазани с олио на сватбата на децата ми! Въоръжена съм с обувки с много остри токчета и няма да се поколебая да ги използвам не по предназначение!

Момченцата просто се раждат с дарбата да правят комплименти. Невероятни са, сърцето могат да ти разтопят. Съжалявам, че не съм си записвала всички бисери, които са ми чували ушите през годината, за да издам книга. Заглавието щеше да бъде:

„Какво можем да кажем на майка си, но никога на жена си.“

Ето какво мислят моите четирима сина за външния ми вид.

С Коко веднъж отиваме да вземем Алекс от градинка. Той кара пред мен тротинетка, аз подтичвам кръшно отзад. По едно време Коко се обръща и ме съжалява:
– Мамо, вземи ти да караш тротинетката, пък аз ще тичам.
– Не, мамче, не става, тя е за тегло до 50 килограма.
– А ти колко тежиш, маме?
– 52 килца съм. – лъжа безогледно наивното дете.
Коко ме поглежда съчувствено и ме прегръща.
– Няма нищо, маме. За годините си изглеждаш доста добре.

Друг път си слагам крем пред огледалото, а Косьо ме наблюдава нервно. И той като баща си постоянно се притеснява, че ще закъснеем. Не мога да си обясня защо толкова се безпокоят, след като така или иначе винаги закъсняваме и всички го знаят, така че притесненията са съвсем излишни.
– Защо сега си слагаш този крем, мамо? – ме пита Косьо.
– Ами, за да нямам бръчици.
Косьо ме оглежда и загрижено ме съветва.
– Я си сложи още малко.

Преди време се бях подстригала доста късо, което веднага възбуди всеобщо възмущение. Косьо ми заяви, че приличам на затворничка, а Коко се просълзи и помоли повече да не го взимам от градинката, докато не ми порасне косата. Теди беше най-сладък, защото помълча тъжно и после въздъхна:
– Е, какво толкова, винаги можеш да си купиш перука.
А когато след време косата ми порасна отново, Коко ми заяви във фризьорския салон:
– Моля те, не се подстригвай пак. Най-после отново приличаш на жена.

Друг път подскачаме вкъщи с Алекс и Коко на онова яко парче UpTown Funk, а Косьо се обажда:
– Мамо, тази музика не е за теб. Пусни си нещо от миналия век.
Което ми напомня колко беше учуден като по-малък, когато разбра, че и в моето детство сме имали телевизори и автомобили. Разбира се, синът на една приятелка би всички рекорди, като попита майка си дали по нейно време е имало живи динозаври. Има и по-големи царе на комплиментите от моите момчета.

Да не си помислите, че баща им е пощаден. Веднъж Коко се възмути:
– Изобщо не е честно това, тате. Защо мъжете побеляват толкова много, а жените винаги си остават същите?
А когато Иван им обясняваше, че зъбите трябва да се мият редовно сутрин и вечер, защото иначе стават жълти, Косьо го загледа и попита:
– А теб защо не са те научили като малък?
На което Ванката нямаше какво да каже.

Ето и снощи – облякла съм си новата черна кожена рокля за парти с момичетата, а Косьо се втренчва в мен ококорен.
– Мамо, ама ти наистина ли смяташ да излизаш така?
– Да, разбира се! Какво ми е?
– Мислех, че това ти е костюмът за Хелоуин.

Слава богу, поне за двама от мъжете вкъщи все още съм безусловно най-красивата жена на света – за най-малкия и най-големия. Знам, че скоро най-малкият също ще започне да открива стотици недостатъци в мен, но по-важното е, че за татко им все още съм прекрасна. Той никога не е бил по комплиментите, но блясъкът в очите… Докато го виждам, няма да ме притесняват нито килцата, нито бръчиците, нито че съм от миналия век. А момчетата? Те ще си намерят на кого да правят комплименти. Отсега се подсмихвам, като си представя.

Оплаках се днес, че с понижаването на температурите, повишавам килограмите и приятелките на бърза ръка ме обстреляха с диети. Уж си бях решила тази година да не спазвам диети, но не става, по-силен е от мен този постоянен женски копнеж за стройна фигура. Така че ще продължа да се занимавам с диети, и разбира се, да занимавам и вас. А ако споделяте и вашия опит, ще съм много благодарна.

Следпразничната диета на д-р Оз не е за бавно и трайно смъкване на килограми, а точно за смъкване на досадните 2-3 килограма, с които кантарът неприятно ни изненадва след новогодишните празници. И така, на вашето внимание:

Двудневна диета за пречистване на организма, изхвърляне на натрия от тялото, възстановяване на въглехидратния баланс и рестартиране на метаболизма.

Два дни се пие пъпешова вода – по пет-шест чаши на ден. Може направо да си я пиете вместо вода от сутринта до вечерта. Тя запълва стомаха, така че ако не ви се яде, можете да пропуснете някое хранене. Но ако все пак имате апетит, хранете се спокойно.

Приготвяне на пъпешовата вода:

3 чаши пъпеш, независимо от сорта, може да е жълт пъпеш, медна роса или диня

1 чаша кокосова вода (продава се в биомагазините, много полезна, увеличава нивото на калия и гони натрия от организма)

2 чаши обикновена вода

Всичко това в блендера и го изпивате на части за един ден.

Вторият важен елемент в диетата – овесени ядки за закуска, защото са чудесен диуретик. Д-р Оз препоръчва да се добавят 2 лъжички фъстъчено масло към тях, то леко ги подслажда и съдържа ниацин (витамин B3), който действа добре на стомаха и успокоява дразненето от всичката тази течност.

Има и втори вариант на диетата, който е по-сложен, лично аз ще направя първия. Но за тези, които са по-стриктни от мен, превеждам и втория. В него пъпешовата вода остава, както и овесените ядки за закуска, но има и диетичен обяд и вечеря. Ето ги рецептите:

Пъпешова вода – като в горната рецепта – разпределена за цял ден между храненията

Закуска:

Овесени ядки с две лъжички фъстъчено масло

Обяд:

Леща, приготвена с лук, домати, целина, съвсем малко мазнина и сол

Вечеря:

Салата от зеле, с пилешки гърди, подправена с портокал, зехтин и тиквени семки

Даже звучи вкусно. Може пък и аз да пробвам този вариант, стига момчетата да не ми изядат салатата.

Успех, момичета!

И ако тази диета ви се стори твърде сложна, ето какво ми препоръча приятелка с гаранция, че действа безотказно

Сутринта сварявате едно яйце.

Наобяд го обелвате.

Вечерта го изхвърляте.

Албена, благодаря, обаче аз тази диета няма да я пробвам

Във фейсбук има една страхотно забавна група РЕЖИСЬОР НА ДУБЛАЖА – ТРЕНДАФИЛ КАНЕМСКИ.

Тя е за любителите на каламбури и заигравки с чути-недочути думи и изрази. Има уникални попадения, като например АБИТУРИЕНТ – A BIT ORIENT, „озверяваме бавно, неусетно почти“, „честит зИмен ден“,

„при завършване на основно младите кофражисти държат арматура“ и всякакви такива смехории.

Но най-смешните каламбури чувам вкъщи и те са съвсем, ама съвсем спонтанни.

 Онзи ден например Косьо прибира Алекс от градинка и носят някакви бонбонки.

– Кой ти даде бонбонките, Алекс?

– Един гъзин.

 А сега де? Що е то гъзин? Даже с моя преводачески опит не ми хрумва, докато Косьо не пояснява:

– Господинът по английски ги е черпил.

Едно време Теди имаше две приятелчета на име Васко и Еви. Косьо беше на две годинки и не можеше да разбере защо Теди му се ядосва, като бягаше след тях на футболното игрище и ги викаше:

– Бате Ако! Бате Еби! Бате Ако! Бате Еби!

За Коко съм ви разказвала много. Той винаги проверява „срокната годност“ на продуктите, обича да прави „екскременти с лед“ в училище, има си суперменско „метало„, а татко му го е научил да си лекува гърлото с „гергана„. Като малък наричаше Иван „Банката“ (и правилно, кой татко не е по съвместителство и „банка“). Също така много харесва кучета „лаборатори“ и иска да му правя „смучи“ от ягоди, но без трохи. Освен това отдавна знае, че само момичетата носят „пончогащник“ и „ситуен„.

Обаче най-най-конфузната ми случка е, когато Коко беше съвсем малък и на един детски рожден ден тичаше по поляната да гони пеперуди. Което не би било никакъв проблем, ако не крещеше с пълно гърло пред възмутените погледи на родителите (и за радост на всички по-големи деца). „П-тки! П-тки! П-тки!“.

А вашите смехотворци какви ги измислят?

Всички познавате Буболинката, но нека ви разкажа как аз се запознах с нея. Преди 12-13 години, Косьо – бебе в количка, всяка сутрин двамата отиваме на разходка в парка, той заспива след няколко обиколки в лек тръс, а аз най-после присядам на пейката с книжка в ръка. Веднъж обаче на съседната пейка паркира красива млада майка с количка, усмихна ми се, бръкна в бебешката чанта и също извади книга. Е, нямаше как да не се харесаме. Оказа се, че и тя разхожда второ детенце, и тя е мъжка майка. И двете оставихме книгите и подхванахме една сладка приказка. Аз й разказах как вместо Косьо сме чакали Елена и затова всичките му дрешки са в розово. Тя ми разказа как споделила с баба си, че ще кръстят бебето Давид, а бабата поклатила глава и рекла примирително: „Няма нищо, баби, щом трябва. Важното е да е живо и здраво.“ Посмяхме се заедно, поохкахме заедно и… станахме приятелки. Така се срещнах с Бубето и може да се каже, че заедно си отгледахме младежите близо две години. И сякаш съдбата обича да ни среща, защото когато забременях с трето дете, и тя забременя. А когато аз родих моя номер 4, Алекс, нейният Дамян се появи само след три месеца. Бубе, не знам за теб, но аз бях дотук с бебешорите.

Когато Буболинката започна да прави торти, бях сигурна, че ще създаде нещо прекрасно. И наистина, за съвсем кратко тортите й станаха мечта за всеки празник – от сватба до рожден ден. Спечели куп конкурси, получи и международни признания. Имах честта и удоволствието да направи и за мен някои уникални творения, които човек направо съжалява, че трябва да изяде. (Докато ги опита, после забравя всякакви угризения).

И сега, когато стартира новия й проект БУБОЛИНЧЕ, отново съм убедена, че тя ще успее. Ще бъде полезна на много майки, ще раздаде любов, увереност, опит и добро настроение на всички около себе си. Тя го умее. С най-голямо удоволствие ще пратя при нея и моята снахичка Яна, когато му дойде времето. Ето какво ни разказва Бубето за новото й прекрасно начинание.

Не съм извадила книжка, а дневник най-вероятно. По онова време използвах, че Давид е супер кротко бебе и докато той спеше блажено в количката, аз си пишех в дневничето. Водя дневници откакто се роди най-големият – до ден днешен. Това и ме забавлява, и ме успокоява. А понякога сядам да прочета какво се е случило на същата дата преди да речем десет години. Толкова е готино!!! И в същото време ми е супер странно как нещата се забравят във времето. На мига ти се струва, че точно това нещо никога няма да го забравиш, но в последствие се оказва, че не е точно така. А преди години се сърдех на майка ми, че не помни кога точно ми е избило първото зъбче. 

Как ти дойде идеята за Буболинче?

Някак съвсем естествено и очаквано за мен. Винаги съм обичала децата, още преди да имам свои. Още като бях малко момиченце най-голямата ми мечта беше да стана майка и когато тя се сбъдна, бях толкова щастлива. И в същото време безкрайно уверена. Нямах грам притеснения дали ще се справя в тази роля. Сякаш цял живот бях гледала деца. С времето и с нарастване броя на децата, започнах да създавам впечатление на „много веща в занаята“ у околните. Всичките ми близки и познати с малки деца започнаха да се допитват до мен за това и онова. Като натрупах известност покрай тортите и непознати за мен майки почнаха да ми пишат с въпроси относно възпитанието, отглеждането, здравето, навиците и т.н. на децата. Така ми хрумна идеята да си направя училище за родители, където мога да предам целия си опит и знания.

Как семейството ти прие идеята?

Съпругът ми беше твърдо „за“. Всъщност той цял живот ме подкрепя във всичко, за което съм му безкрайно благодарна и признателна. По-интересна беше реакцията на момчетата. Най-големият (16 г) възприе идеята ми с кратката и ясна констатация: „Значи ще правиш кръжоци за бременни.“ Вторият (13 г) одобри: „Да, теб те бива за учителка. Ама на какво ще научиш родителите на момичета?“ (нали само мочета имам). Третият (8 г) е твърдо против: „Бе що ти е да се занимаваш с такива глупости?! Я си прави торти! Виж к’ви хубави ти се получават и хората ги харесват!“ Най-малкият (2 г) още не е изказал мнение по въпроса.

Каква е мисията на Буболинче?

Идеята ми е да споделям целия личен опит, който съм натрупала за и покрай децата с бъдещите родители. Целта ми е да бъдат максимално уверени, подготвени и най-вече спокойни. Често наблюдавам как младите майки са силно притеснени покрай появата на своите рожби и пропускат толкова прекрасни мигове в тревоги и страх, вместо да се наслаждават на майчинството. Именно това искам да променя. Моето мото е „Добрата майка е спокойната и щастлива майка“. На срещите ми с момичетата си говорим за всичко, което ги вълнува и притеснява. Давам им увереност и кураж, че ще се справят блестящо с всичко, което им предстои. Психологическата нагласа е не по-малко важна от практическата подготовка.

Какви теми обсъждате?

Основните теми са пет – „раждане“, „грижи и най-често срещани проблеми при новороденото“, „кърмене и хранене“, „цялостна хигиена, гимнастика, масажи“ и „режим, навици и развитие“. Опитала съм се да обхвана всичко най-важно и ценно както като теория, така и като практика. Залагам много на личния опит. Ти самата, като майка на четири деца, знаеш колко важно и полезно е това. Срещите ни минават по-скоро под формата на разговори, а не на лекции. Аз споделям всичко, което знам по темата, като междувременно отговарям на всички въпроси на момичетата.

Какви гости очакваш?

Срещите са предназначени основно за бъдещи родители – майки и татковци. Все по-често обаче интерес проявяват и настоящи родители, които ме търсят за съвети относно здравето, отглеждането и възпитанието на своите деца. Организирам както групови, така и индивидуални срещи. Желанието ми е да съм полезна на всеки един с конкретни съвети. Индивидуалният подход е много важен. Затова и групите са съвсем малки – от максимум 5-6 човека. Продължителността на срещите е по-голяма – около 3-4 часа, за да имаме достатъчно време за всичко.

Къде ни кани Буболинче?

Срещаме се в едно много уютно апартаментче, което двамата със съпруга ми ремонтирахме и обзаведохме изцяло по наш вкус и проект. Намира се в квартал Лозенец, на удобно и лесно за откриване място. Атмосферата е много домашна и предразполагаща. Гостите ми се чувстват наистина комфортно. Винаги има и нещо вкусно, което аз лично приготвям (да не изневерявам и на сладкарската си страст все пак).

Със сигурност Бубето ще помогне на много млади мами и ще сподели с тях не само вкусните си сладкиши, но и завидния си опит, самоувереност, ведрина и добро настроение. Ако ви интересува още нещо, можете да се свържете с нея ето тук, на страницата на Буболинче. Успех, Бубе! Свиркай, ако скоро ще разхождаш някое бебе

Двете с Чарето си правим компания вкъщи самички, момчетата на футболен лагер, Алекс на градинка. Сядам аз да работя, Чарето ми ляга в краката. Излизам да пия кафе, Чара – пак по мен. Влизам да си взема душ, тя лежи пред вратата. Неразделни. Замислих се колко се променят навиците на човек, като си вземе куче. Свикваш например да белиш ябълката и краставицата с дебеееела кора, защото някой клечи до теб на земята и чака да я изяде. Свикваш да излизаш в пек, дъжд и сняг, сутрин и вечер, независимо дали те боли корем, гърло или си легнал в три през нощта.

Свикваш да те буди влажен език с дъх на динозавър по физиономията. Свикваш да ти пръцкат миризливо, безотговорно и без извинение в стаята. Свикваш да купуваш по няколко чифта еднакви на цвят чорапи, за да ги комбинираш по-лесно, като вземат да изчезват безследно. Свикваш да си носиш найлоново пликче в джоба и да събираш кучешки акита, които преди си подминавал с гнусливо изражение. Свикваш да си избираш местата за почивка преди всичко според политиката им за домашни любимци. И накрая, но не на последно място – свикваш някой да те обича напълно незаслужено и безусловно, дори да го шамаросваш, подритваш, настъпваш, навикваш, пренебрегваш или забравяш. Да те обича рошава, негримирана, дори неизкъпана, изморена, сърдита, ядосана, болна, всякаква. И да е щастлив от самия факт, че съществуваш. (И в тази връзка – един съвет към всички несемейни девойки, които имат куче. Момичета! Не очаквайте от половинката ви да се държи с вас като кучето ви. Особено ако го третирате по гореописания начин)