Автор: Мария Пеева

Събудих се в пет сутринта от молитвата на ходжата. Трябва много да обичаш своя Бог, за да го славиш неуморно преди да се зазори всяка нощ. И още няколко пъти през деня. В Истанбул сме.

Къщата, която наехме, се намира в Юскюдар (не съм сигурна за произношението на имената, които ще срещнете в текста, опитах се да ги запиша, както ги чувам). Юскюдар е в азиатската част. Около нас са все имения с високи огради и изглед към Босфора. Пред едното има въоръжена охрана и полиция. Държат се любезно с нас и ни се усмихват, но погледите им са преценяващи. А ние упорито си минаваме покрай тях всеки ден на път към крайбрежнaта улица на километър по-надолу, по стръмната павирана улица покрай невероятно елегантните гробища и прекрасния ресторант, който открихме. Но за него след малко. Да се върна на нашата вила.

Момчетата веднага я кръстиха Султанското имение. Не е чак султанско, но определено може да мине за везирско. Добре де, за адютанта на някой везир. Въпреки това със сигурност е най-богатата къща, която сме наемали от airbnb. Всичко е в мрамор, кристали и злато, спалните са колкото нашия хол, имаме си вътрешна сауна и малък фитнес, външен басейн и джакузи с отделен бар към тях, а най-прекрасното е, че имаме изглед към целия град и към Босфора, разбира се. Не мога да се отлепя от терасата. Те са три впрочем, на всеки етаж по една. Деля последната с един гларус, който нахално и упорито ме наглежда, докато се полюшвам в плетената люлка. Алекс го нарича нашия Орел и иска да си го носим в София. Къщата има високи огради с електричество отгоре, и за да влезеш, минаваш през две огромни железни порти с дистанционно, между които има алея - вероятно, за да те огледа добре охраната. Може би заради това не се чувствам кой знае колко уютно тук. Напомня ми някак на златна клетка. При все това е интересно да си на такова място, стига да е само за няколко дни. 

Истанбул… Някога Наполеон е казал за него, че ако светът беше една държава, Истанбул щеше да е столицата й. Това е най-живият, пъстър, многообразен и интересен град, в който някога съм била. Като всеки мегаполис ме кара да се чувствам едновременно нищожна и значима. Нищожна, заради огромните сгради и уханието на древност; значима поради простичкия факт, че дължи съществуването си на милиони такива обикновени и малотрайни същества като мен. Но в Истанбул има и още нещо, различно от другите европейски градове, и то е преливането на континенти, религии и раси. Синята ми капела се губи сред всевъзможни забрадки, бурки, бейзболни шапки, кърпи и расти наоколо, аз съм никоя. Действа смиряващо някак - да осъзнаеш колко малка част от света си всъщност ти, бялата християнка от съседна държава, която местните одобрително наричат “комши”. Но да не се отклонявам твърде много.

Градът е толкова е кипящ от енергия и разнообразие, че може да ви изтощи. Всеки път разглеждаме по нещо от забележителностите и все още не сме видели нищичко от него. Този път сме със съвсем малко бебе - внучето е с нас, и по тази причина се ограничаваме със забележителности, подходящи за него и за 6-годишния Алекс, който бързо се отегчава. След дълго избиране, се отказваме от дестинациите, които вече сме разглеждали като Синята джамия и “Света София” и дворците, и се спираме на приключения, подходящи за деца.

Разходка с лодка - избрахме за това първия ден и добре, че го направихме, защото впоследствие времето се поразвали. Наехме си гид, който ни качи на нещо като корабче - градски транспорт и ни разказа за вилите и дворците покрай брега на блестящ английски. Беше млад човек, завършил в Щатите, запален противник на Ердоган, който с еднаква страст ни говореше и за история, и за политика. Пак той ни заведе и на една малка уличка за закуски в Бешихташ, където преядохме с местни специалитети като лахмаджун, например - турската пица, която непременно ще се науча да приготвям. Бешихташ и Таксим са два квартала, които непременно трябва да посетите и да опитате от уличната храна, да пиете чай или турско кафе на малка масичка на самия тротоар, и може би да изиграете една табла или да пушите наргиле. Наргилета тук има навсякъде, а алкохол няма да откриете във всички ресторанти, може би само в туристическите. Но пък може да опитате шербета - наистина е невероятен. 

Следващото развлечение, на което се спряхме, е увеселителният парк “Виаленд”. Там вече сме били с Алекс в съвсем бебешка възраст, така че за него е съвсем ново. Паркът не може да се сравнява с Леголенд или Дисни, но си има своето очарование. Хлапетата и младите се впускат по люлки и пързалки, а ние с Бобчо се оттегляме на разходка в близкия открит мол, където има подходящи за по-малките забави като разходка с влакче, куп вкусотии и изобщо теренът е подходящ за количка.

Турците обичат деца, но не ги издигат в култ и никъде не дават предимство за майки (баби) с колички. Изобщо въпросът с предимствата в Истанбул никак не е уреден, при шофиране включително. Не ме разбирайте погрешно, пътни знаци има навсякъде, но личните ми впечатления след пет дни шофиране в града заслужават цяла отделна история. Добре е да имате предвид, че в Истанбул пешеходците тръгват да пресичат на червено толкова често, че на първия ден се зачудих да не би в Турция светофарът да сигнализира обратното на цял свят. Като някакъв закон е това - светва червено и групи хора се втурват да пресичат. При автомобилите важи абсолютно същото, когато трафикът е натоварен. В най-общи линии може да се каже, че предимството тук е на най-нахалния участник в пътното движение. А интересното е, че улиците са пълни с групички полицаи, които съвсем безучастно наблюдават какво се случва, докато си пушат цигарите и дори коментират най-забавните сюжети - примерно човек, теглещ нещо като каручка, който се изтъпанчва насред коли и камиони на светофара и тръгва да пресича диагонално. Пред колата ни изскачаха дори хора с бебешки колички, а велосипедистите и моторите дори не смея да коментирам, всяка вечер благодаря на бога, че противно на всяка логика, не сме убили никого. Всеки минава откъдето свари, обръща ти огледалото, маха с ръка и подвиква нещо, не знам дали е ругатня или извинение. В същото време, докато охкаш с облекчение, че навреме си ударил спирачка, те запушва камион, тръгнал да пресича на червено, и отвсякъде пищят клаксони, не, не към нас, а просто ей така, да се регистрират сякаш - ето, и аз съм тук, и аз искам да кажа нещо. Из центъра има улички, в които навигацията ви води и би трябвало да са еднопосочни, но някой изведнъж изниква в неправилната посока и ви качва на тротоара. Или пък стигате до края на улицата и откривате, че ВЕЧЕ е затворена - не с колчета или с нещо легитимно, а с кашони, чували и с 10-литрови бутилки вода, а по платното са наредени масички или сергии. Пътните правила в Истанбул са пожелателни, това мога да ви кажа. Мислете му, ако пътувате с кола и се въоръжете с огромно търпение.

Другата дестинация, която избираме заради децата, е Аквариумът. Дотам, слава богу, пътят е шестлентов и движението е съвсем различно. Но в Турция дори магистралите не са това, което са в познатия ми свят. Тук на магистралата продават гевреци, дини и пъпеши, и няма нищо необичайно в това човек да спре ей така, насред магистралата, дори не в отбивка, и да си купи нещо за подкрепа по пътя. За ужас на Иван, правим го и ние, още на идване. Като си в Рим, прави като римляните, нали така? Но да се върнем на Аквариума, който е прекрасен, наистина. С децата изчитаме малка част от описанията на морския живот, строежа на Суецкия канал, легендата за Гибралтарския проток, наслаждаваме се на безброй видове рибки, скатове, корали, невероятната капибара, която момчетата помолиха да им купим, пингвините, пираните, и разбира се, акулите, които изглеждат толкова симпатично усмихнати през стъклото.

Всъщност този път бяхме в Истанбул с конкретен повод - на футболен туризъм, както го наричам, а именно за мача за Суперкупата Ливърпул - Челси. Бешихташ, оказа се, подкрепят нашия отбор за този двубой и докато бяхме в квартала им, отнякъде изскочи екип на националната телевизия и, представете си, взеха интервю на Косьо като фен на Ливърпул. После го попитаха каква турска храна харесва, при което той много се смути и каза, че не обича баклава. Умряхме от смях всички, а интервюто най-вероятно не са го излъчили заради тази му реплика. Но беше забавно.

Косьо наистина не хареса баклавата, но за сметка на това в едно близко ресторантче, не туристическо, открихме страхотни десерти, с които си подсладихме душата след кебаба и кешкека и не знам още какво, защото не успях да запомня названията на всичко, което поръчахме и някак успяхме да погълнем. Оказа се, че ресторантът (дръжте се да не паднете, но проверих в интернет и наистина е така, управителят не ни е излъгал), е собственост на Нилхан Османоглу, внучка на султан Абдулхамид, който е бил на власт, когато България се е освободила от османско робство. Тази потомка на древния род днес прави бизнес и твори изкуство, има профил в социалните мрежи и пише книги. Не е ли парадоксално как се променя светът? Някога моите прадеди са треперили пред султана, а днес неговата потомка нахрани моето семейство в ресторанта си. Впрочем ресторантът е прекрасен и много го препоръчвам, а към него има и магазин с ръчно изработени бижута, бутикови есенции на баснословни цени и прекрасни занаятчийски творения за дома, на които трудно може да се устои. Ако имате път към тази част на Истанбул, може да се разходите и дотам. Джуджу, управителят, ще ви омае и ще си тръгнете с празни джобове и пълни сърца. Това турците наистина го умеят.

Което ми напомня за Капалъ Чаршъ, откъдето в друго магазинче, на име Сан Султан, си тръгнах с подправки, които вероятно ще ми стигнат да готвя и за правнуците. Не ме питайте за шафрана, моля ви. Ще ви кажа само НИКОГА да не пиете кафе с търговеца, колкото и упорито да настоява. Подозирам, че слагат нещо в това кафе, за да ви замае главата и да не се усетите изобщо какво купувате. Факт е - вадят ти душата, но я вадят с памук. И дори когато те излъжат, си тръгваш доволен, поне докато не видиш разпечатката от кредитната карта.

Изобщо, ако говорим за пазаруване, Истанбул е място, където всеки ще намери нещо за себе си. В малки магазинчета из Капалъ Чаршъ и целия град има ментета на скъпите марки, а в моловете са оригиналите. В моловете има и страхотни нечувани за мен турски брандове, впрочем, които по цени и елегантност не отстъпват на големите европейски марки. Най-фин порцелан, висококачествена кожа, скъпи бижута, редки подправки и памучни изделия от най-висок клас се продават на една улица с фалшивите стоки и имитациите. Турците са велики търговци, признавам им го. Брутният вътрешен продукт САМО на Истанбул е три пъти колкото този на цяла България. За мача на Ливърпул-Челси например се изчислява, че приходите им са 100 милиона евро. Не е зле, нали?

За мача не мога много да ви разказвам, защото го прекарахме с внучето в султанската вила. Останалите обаче се върнаха щастливи и превъзбудени. Хубаво е да побеждава твоят отбор.

Днес се прибираме в София, изморени, щастливи и пълни с емоции и покупки. След някоя година пак ще посетим Истанбул, списъкът ми със забележителности продължава да е все така пълен и все още не съм отметнала и една четвърт от него. Но в същото време съм видяла и всичко - човечеството в огромното му разнообразие. Защото тук целият свят е събран в един град, на един сокак, в едно кафене, където на масата до теб дългобрад достолепен турчин, сякаш излязъл от по-миналия век, вглъбено си реди броеницата, на отсрещната маса - кротка група блажено усмихнати азиатски туристи скролват хиляди снимки, а между тях ние, шумните европейци се радваме на пъстрите си покупки, ядем локум и кюнефе, докато баялдисаме и се чудим дали ние сме превзели Изтока или той - нас. Нима това не е светът?

Още от нашите семейни пътувания: 

Лондон - винил и караоке

Пустиняци на път за Мадрид

Виенски истории

Мюнхен - правете фалафел, а не война

Автор: Мария Пеева

Казвала ли съм ви, че съм страшна късметлийка?

Едно време не вярвах в късмета особено. Даже обидно ми ставаше, когато някой тръгне да ми пожелава късмет. За какво ми е късмет, мислех си. Идеално се справям и без него. Важното е човек да положи достатъчно усилия, да не се пести. И във всичко ще успее. Късметът е измислица на мързеливите, си мислех също. Имах цяла теория как с липсата на късмет хората си намират оправдание за неуспехите, за пропуснатите шансове. Може би има нещо вярно в това, но донякъде само.

Защото без късмет не става.

Пораснах много тази година. С всяка година пораствам, но тази особено. Късметът ми удари голям шамар, изневери ми, както се казва, та белким взема да се освестя.

През април моето щастливо и здраво внуче, дете на моите щастливи и обичащи се син и снаха, племенник на моите щастливи, здрави, успяващи във всичко, умни и добри момчета, взе, че се разболя. Тумор на Вилмс, казаха докторите, след всичките изследвания, скенери, ръчкания и боцкания, през които мина малкото му пухкаво, гушкаво и нежно телце. “Но защо, откъде дойде, как така рак - това малко невинно човече, то никога от нищо не е боледувало?” Докторите вдигаха рамене. “Изтеглихте късата клечка”, каза онколожката.

Защото това е от лошите диагнози, пояснявам - за онези, които не знаят. От ония, които, като ги чуеш за някое близко детенце и веднага бързаш да чукнеш на дърво. Сякаш някога това е спасило някого. 

Много бързо се разви всичко тогава, този черен април, за дни намерихме най-добрите лекари за операцията, най-добрите клиники за химиото след нея, проведохме стотици разговори с десетки хора, които нещо и някак могат да помогнат - къде с информация, къде със съвет. Вие нищо не разбрахте тогава. Ще ми простите, уж всичко ви казвам, но това, страшното, нямах сили да го изрека. Който го е преминал, ще ме разбере. 

Много преосмислих тогава мнението си за късмета, хора.

Седяхме една вечер с моя Иван на верандата, вечерта преди операцията на Бобчо, изтощени след цял ден усмихване и убеждаване на деца и близки как всичко ще мине наред.

Беше топла априлска вечер, никога няма да я забравя, ясна, приятна, спокойна, децата вече заспали. От онези вечери, които чакаме с нетърпение с мъжа ми, за да се подържим за ръка като ученици, защото още го правим, да, и още си казваме колко се обичаме и колко е прекрасен светът. 

Ама не беше прекрасен светът в онази вечер и ние нямаше какво да си кажем. Следващия ден можеше да го обърне - целия ни живот да обърне, и двамата го знаехме много добре и толкова болеше от тази мисъл, че никой не смееше да я изрече на глас.

- Всичко ще е наред утре, ще видиш. Ще мине и това. - казах накрая, повторих моята си мантра, с която от няколко дни си лягах и ставах, и повтарях на децата, които ме гледаха с огромни, потъмнели, уплашени, невярващи очи - “какво му е на Бобчо, мамо, ще се оправи ли Бобчо, това лошо ли е, това страшно ли е?”. И аз послушно отговарях: “Всичко ще е наред, всичко ще се нареди, добре е Бобчо.” А отвътре сърцето ми свито на камък. Същото казах и на Иван, ей така, колкото да кажа нещо, защото тишината понякога крещи непоносимо и трябва някак да опиташ да я разсечеш.

- Не мога да си представя свят, в който него го няма. - каза Иван. - Не мога и да се опитам даже. Ти представяш ли си? Толкова работа, толкова усилия, толкова битки и накрая едно щракване с пръсти и всичко свършва. И нищо не зависи от теб. Нищо. Нищо не можеш да промениш. От кожата си да излезеш, не можеш. Късмет.

Операцията мина на другия ден. Успешно мина, извадиха всичко, разсейки казаха - няма. А след две седмици излезе хистологията и плакахме много цялото семейство, и аз дори. Този път си позволихме сълзи. От радост.

Оказа се доброкачествено. Противно на всички диагнози. От късите клечки излезе, че сме изтеглили най-най-най-дългата.

Затова ви казвам, че съм страшна късметлийка.

Нищо не си пожелавам вече освен късмет. За останалото се боря и си го постигам. Но късметът прави разликата между щастието и нещастието, живота и смъртта. Късметът, че хората, които обичам, са до мен, живи и здрави. Късметът, че изобщо има кого да обичам. Това е всичко, което искам на този свят и то изобщо не зависи от мен.

Страшна късметлийка съм, казвала ли съм ви?

За Бобчо Яна ви разказа ето тук. Сама го реши. Не бих си позволила иначе да го направя. 

Автор: Мария Пеева

Милото се появи у дома след две години колебание искаме ли го, или не. 

Може би нямаше и да се престраша, ако не се бяха обадили едни хора да кажат - предлагаме ви да пробвате нещо ново и да напишете после ревю, ако ви хареса. “А ако не ми хареса?”, попитах. Те се засмяха. “Вие го пробвайте, пък после ще си говорим.” 

Милото всъщност е едно роботче. Ей такова едно кръгличко, дребно, жужащо, с очички. Носи гръмкото име Miele Scout RX2 Home Vision. “Миеле? Обичам Миеле! Имам гладачна система и прахосмукачка.” възкликнах. “Всъщност се произнася Миле”, ме поправиха отсреща строго. И от “Миле” веднага го прекръстихме на Милото, както може да се досетите. 

Та да ви разкажа за Милото. 

За роботи-прахосмукачки много съм чела и много съм се чудила. Не е малка инвестиция, а вече имам скъпа прахосмукачка, имам и жена, която помага за почистването. “За какво ни е, Меро?” - убеждаваше ме мъжът ми, у когото вродената любов към реда и чистотата (прякорът му у дома е Монк) се бореше със също толкова вродената спестовност. “Нали си имаме Ванчето? Какво ще прави тя с този робот? Да не вземе да обикаля от стая в стая и да го разнася? Не, нямаме нужда от още една скъпа машина.” И аз се разколебавах. От една страна ми харесваше идеята да пуснеш роботчето да щъка из къщи и да обира боклучките и космите всеки ден, че даже и по два пъти. От друга се чудих наистина ли върши работа това чудо, или хората, които вече са си купили, нарочно казват така, защото им е неудобно да си признаят, че напразно са си дали парите.  

Затова и ревюто дойде като идеална възможност да го изпробвам. И какво да ви кажа - има защо да го хвалят.

Милото е вълшебна работа. То бива интелигентност, ама неговото е чак прекалено. Гледаш го едно такова извънземно, черничко, обличко, като аксесоар от някой фантастичен филм. А като го пуснеш, и то започва да вършее от край до край из цялата къща и каквито и капани да му залагаш, не се плаши, само те погледне с тия ми ти роботски очички изпод вежди и продължава.

Бобчо се крие от страшния робот :) За жалост, на втория ден му мина страхът, иначе много се забавлявахме за сметка на детето.

Големият ми син ми казва “бот” и явно има защо. Чак на третия ден разбрах, че това чудо може да се управлява и чрез телефона освен с дистанционното. И може дори да не съм вкъщи, но по телефона да го управлявам отдалеч. Така и не стигнах до там да си инсталирам приложението, защото и без него вече се чувствам като в света на бъдещето и всеки миг очаквам Милото да ми заговори. А то говори всъщност, ама с екранче. Казва ми кога мустачките му са се оплели с косми, кога трябва да го почистя, кога му наближава време да се зареди. Може би дори ме ругае наум, когато дългите ми косми се заплетат в четките му. Като цяло ме търпи обаче и вярно върви след всички нас и почиства мизериите ни. И като приключи работа, сам-самичко отива да се зарежда.

Освен това с него сме страшна комбина. Къщата ни на село е голяма, обикновено ми отнема доста време да я вкарам в ред, а там нямам помощница. Но си замъкнах Милото. Пуснах го роботчето да излиже пода, през това време свърших останалото - бани, стълби и т.н. По стълбите не мога да го пусна, там използвам обикновена прахосмукачка. Изобщо важно е да се знае, че при всичката огромна работа, която Милото върши, е добре у дома да има и друга прахосмукачка, най-малкото паяжините да си обере човек. (Другият вариант е да си вземете гущерче, от опит ви казвам, че те също почистват паяжини много ефикасно). 

Но да се върнем на Милото. В началото се тревожех, че може да падне по стълбите, но както казах вече, то не е вчерашно, стига до ръба, завърта се два-три пъти над празното пространство и някак разбира, че натам не може и се връща обратно. Иначе по ъглите се завира, под диваните щъка, катери се по ниските прагчета на баните. 

Първия път, когато влезе под масата, бях сигурна, че ще се заклещи под столовете. Но то хитра машинка, намира си пътя. А отгоре на това и се пази. Лошото е само, че момчетата се опитват да мързелуват покрай него.

- Прибери си играчките. - казвам на Алекс.

- Е, Милото не може ли да ги прибере вместо мен?

- Ами, питай го.

 Чак толкова не може, макар че Алекс дълго му се моли. Но може да прави куп други неща, както видяхте на видеото. Включително и за миг да "види" и обере трохите от бисквити, които някой малък палавник ("мамо, котката беше") разсипа на пода.

И понеже все пак това е ревю и не мога само да ви разказвам колко съм възхитена от Милото, ще напиша важните технически неща, защото вие не сте “ботове” като мен и най-вероятно ще ги разберете.

Miele Scout RX2 може да се похвали с:

•  4-степенна почистваща система с четчици за ъглите и силен вакуум
• Предни камери и сензори за по-добра навигация из дома
• 3Д смарт навигация, която го праща до базата му през всякакви препятствия
• 7 инфрачервени сензора отзад и 3 отдолу, за да пази мебелите
• ХЕПА+ филтър
• Награди за дизайн и иновативност
• 2 години гаранция

Какво може Miele Scout RX2 Home Vision?

• Да се контролира мобилно и дистанционно от и извън дома
• Да се настрои за работа в определени часове
• Да направи прецизна карта за почистване
• Да работи 60 минути без прекъсване
• Да се върне на базата си за зареждане
• Да се катери по дебели килими и ниски прагчета
• Да почисти всичките ъгли 
• Да избягва препятствия, които могат да го повредят
• Лесен за поддръжка

Какво не може?

• Да почиства стълби и тавани
• Да изкачва високи прагове
• Да мие пода и прозорците
• Не замества стандартната прахосмукачка

Общо-взето ако откривам някакъв недостатък на Милото, това е единствено цената. Но Miele винаги са били висок клас уреди. Обаче използваш ли ги веднъж, разликата е толкова очевидна, че следващия път не се колебаеш много. В крайна сметка с това ревю си направих много лоша услуга, защото сега с болка в сърцето ще върна Милото обратно и ще си поръчам неговия брат-близнак. Вече съм зарибена.

Препоръчваме ви още: 

Добре дошли в клуба на идеалните майки

Автор: Ралица Йорданова

Имам две хлапета. И двете имат японски имена. Малката се казва роденасъмдамрънкам, а големият - вечносъмнедоволен. Големият кара нормален пубертет, Малкото все още бебешки, а себе си не мога да определя - или е късен пубертет, или ранна критическа. Вкъщи винаги и двамата са недоволни. Тийнът мрази всички и всичко, Малкото не може да живее без да мрънка. Ама денонощно е нейното мрънкане. В момента, в който получи или не получи (за нея няма голямо значение) това, което иска, започва веднага да се сърди за друго.

- Мамо,откъде ме купихте ?
- Не сме те купили, родих те.

Малеее, дойде края на света, настъпи Апокалипсис.

- Не е вярно, тати ме родииии.

Рева и пищя 2 часа.
Реве и се тръшка защо има слънце, защо няма слънце, защо ще ходим на разходка, защо няма да ходим. Защо имала брат, а не сестра, защо Луната изгрява (ех, тази нагла луна), защо не може да яде от храната на кучето и т.н. Абе с две думи, за всичко. Тийнът е друга работа. Вечно е недоволен от всеки и всичко.

-Защо всички дрехи са ми за пране ?
-Аз в коша за пране твои дрехи не виждам.
-И това означава, че трябва да ходя неизпран ли?
-Ами нямам достъп до стаята ти. Донеси ги, ще ги пусна.
-Ето, пак правиш напук. Винаги когато излизам, тогава ми переш дрехите.
-Ами ти всъщност не се прибираш.
-И това е причина да нямам чисти дрехи?

-Харесва ли ти вечерята ?

-Не, отвратителна е! (разбира се, всичко е изядено)

Избирам му онлайн дрехи.

-Харесват ли ти?
-Не, много са грозни.
След два дни :
-Кога ще ми дойдат новите дрехи ?
-Не съм поръчала, защото ти не ги хареса.
-Ей,какъв човек си ти, бе? От ирония не разбираш ли? Оффф, какво ли се занимавам с теб. Всичката ти такава.

Имате ли тийнейджър вкъщи, забравете си имената. Вкъщи сме брат, бро и мой. Вече съм си забравила името и ако някой ми извика по име, го гледам като душевноболен. Цял ден и двамата се надвикват. И как пък все към мен са им претенциите, не знам. По някое време започвам да чувам само "Мамооо, дъра-бъра, мамо, дъра-бъра." Това в две тоналности. На всичко отговарям с "да", щото не ги слушам, нали. Колко безумия съм позволявала така, не е истина.

Тийнчето заминава на село. Звъни след два часа:

- Бро, може ли малкото келешче? Затъжих се.

Разговора протича така:
-Дребно, ко прайш?
-Ти ши много гаден.
-Ти пък си бебе.

(Тук следва пронизителен рев "Мамооо, чу ли го?)
-Няне(Стилияне), ти ми миришеш на риба, а пък аз такава риба не ям.

-Мразя те.

-И аз те млазя.

Това на техен език означава "обичам те". Следват 5 минути в онлайн прегръдки и целувки, защото трябва да затварят.

Най-любимият ми час е 22 ч. Тогава Малкото заспива и най-после имам 1-2 часа тишина. Да, ама не. Баткото точно тогава решава, че има неотложни неща, които трябва да обсъдим. Примерно какво колело иска. Ама това ли да е, друго ли да е... Защо му отказваме мотор? Защо никога няма да му купим мотор? Защо е нужно да ходи на училище и т.н. Все такива неща, от които му зависи животът в десет вечерта.

Към тази картинка като прибавим и едно огромно куче, което си мисли, че съм човешката му майка и съществувам, само за да му се възхищавам и да му слугувам, не знам какво да кажа.. Офффф ми е новото име.

Вие как се казвате?

Чели ли сте "Мамо, може ли да го сменим за кученце?"

Автор: Йоана Боянова

Със съпруга ми сме заедно от миналия век, даже от по-миналия, абе от много време. Аз съм си пернишко момиче и му се брои и за отбита военна служба, и за стаж в морската пехота даже. Когато се запознахме, аз бях на 18 години, първи курс студентка, той трети, аз не работех още, той нощем в едно магазинче. Пари няма, не че сега има, ама тогава съвсем. Заведе ме на село, неговото си село. Най-невероятното място в Северозападна България с още по-невероятни хора. Още с влизането във въпросното село започнаха щуротиите от моя страна.

Бързахме да купим хляб от едно малко магазинче преди да затвори. На площада млади хора и в разговора го питат искаш ли довечера на чай. Викам си - тука са някакви изискани тези, вечер чай пият, ние бира лющим в София. Хората са се объркали за тоя край, тук ракия не близват, пият чай. След като купихме хляба и си тръгнахме, питам мъжа ми къде го пият тоя чай, защо го пият и най-важното какъв е? Така не се беше смял моят човек отдавна. Дискотеката се казвала "Чайка", ама кой да ми ти слуша. Потвърждавам - чай не пият, за ракия няма да казвам нищо. 

Аз - градско чедо, Дунав никога не я бях виждала и нямах търпение, даже още същата вечер държах да отидем. Отиваме ние, вечер, тъмнина, щурците ни пеят, музика сътворяват и едно небе пълно със звезди. Никога в живота си не бях виждала толкова звезди. После ще ми обясняват, че небето било за всички. Там е друго. Представете си романтика, сладки приказки и... едно умряло прасе се носи по реката! Бях много впечатлена, беше огромно! Мъжът ми каза да бягам, че може да гръмне. Ох, не гръмна де, ама да не си помислите, че романтичната вечер с това приключи? Дойде катер на гранична полиция и 30 минути ни свети с един прожектор да ни разпитват. Pосле се оказа, че полицаят бил роднина на мъжа ми. Така се бях стреснала!

На тази наша първа почивка ме заведе във Видин, на ресторант, във водата. Беше много романтично, докато не отидох в тоалетната и не се заключих там. Такова пищене му ударих, че как тати не ме чу в София, не знам.

Ожених се за това момче, сватбата ни беше септември. Аз с мечти за меден месец, седмица, уикенд поне. А той: "Петък тръгваме за село , че гроздето трябва да се обере." Романтика ви казвам. Днес в бяло, утре - с ножица в ръка грозде да бера. Обаче роденото с късмет си е родено. Ножицата ми се разпадна в ръцете и нямаха друга. Отговорях за доброто настроение.

Прочетете още: 

Излагаме се на слънце и не само

10 начина да го накараш да се влюби в теб

„Да изчистим България заедно“ стартира национален конкурс за детско творчество под мотото „Добрият пример“

До 5 септември деца от цялата страна ще могат да влагат таланта и въображението си в изработката на плакати за участие в деня на голямото чистене

По повод деветото издание на най-мащабната доброволческа инициатива у нас - „Да изчистим България заедно“, bTV Media Group организира национален детски конкурс за плакат на тема „Добрият пример“. Той стартира на 9 август и има за цел да мотивира най-малките да творят в името на една по-чиста и красива природа. 

Участие в конкурса могат да вземат всички деца до 13-годишна възраст (включително), като изработят плакат, с който призовават хората в дадено населено място (град, село, квартал, междублоково пространство, парк, местност и т.н.) да дадат добър пример, като се включат в кампанията „Да изчистим България заедно“ на 14 септември. 

Основното условие, с което младите творци трябва да се съобразят, е плакатът им да съдържа информация за датата, часа и мястото на акцията за почистване, облагородяване или залесяване и да бъде във формат А3 (297mm x 420mm). Участниците са свободни да изберат сами техниките и инструментите, с които ще творят – от традиционните средства до компютърните програми. Плакатите трябва да бъдат сканирани или снимани цветно в пълен размер и изпратени на e-mail адрес: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. до края на конкурса на 5 септември. Необходимо е да бъдат придружени с попълнена и сканирана декларация за съгласие от страна на родителите/ настойниците за участие на тяхното дете в конкурса. 

Изпратените творби, които отговарят на условията на конкурса, ще бъдат оценени от петчленно жури от изявени творци и доказани специалисти в различни области. Сред тях са Радостина Николова - първият български детски автор, чиито книги се превеждат и продават в Китай, и неколкократен носител на наградата „Бисерче вълшебно“, едно от най-обичаните лица на bTV и дългогодишен посланик на „Да изчистим България заедно“ – Станислава Цалова, и детският писател, популярен с трилогията за приключенията на Унки Марлюнки - Иван Раденков.

Журито се допълва от Милена Радева, която има над 120 илюстрирани книги в цял свят и е създател на сайта „Българска илюстрация“, както и от Мария Пеева – главен редактор на любимия на хиляди български семейства сайт mamaninja.bg и щастлива майка на четирима синове. Те ще имат нелеката задача да отличат най-добрите плакати по няколко критерия, сред които оригиналност на идеята, послание, креативност и съответствие с поставената тема. Петнайсетте най-открояващи се творби ще получат пакет специални награди. Имената на наградените участници ще бъдат публикувани на сайта http://daizchistim.bg/ на 12.09.2019 г.

Прочетете още за кампанията Да изчистим България #заедно. 

Автор: Моника Колчевска

Обожавам да планирам. Любимото ми занимание е да си правя списъци със задачи, графици за цялата седмица, рецепти за месеца, домашен бюджет за цялата година. Ако отиваме на почивка с моя Любим Англичанин, най-хубавата част от цялото нещо е да сътворя папка с разписания, карти, пътеводители и топ 10 музеи за посещение, разделено по теми, координирани по азбучен ред и цвят. Аз съм твърд привърженик на идеята, че животът помага на подготвените.

Със същия ентусиазъм започнах да се подготвям и да забременея. Направих си списък с 25 неща, които да свърша преди да започнем – смесица от сериозни неща, като да спестим определена сума пари и да ремонтираме банята – до особени неща като да прочета всички книги от списъка на Рори Гилмор (бел.ред. - главната героиня в сериала Момичетата Гилмор, която много обича да чете книги) и да имам ръчно изработена броня за Рен(есанс) Фест. Същевременно започнах да пия пренатални витамини и да се храня по-здравословно. Моят Любим Англичанин също отслабна, защото бяхме чели научна статия, според която теглото на бащата по време на зачеването се отразява на детето и вероятността да има склонност към по-нездравословно тегло. 

Може би подведена от американските форуми, си записах час за консултация с личния ми лекар. Няма начин и английските доктори да не ми дадат някакъв режим или трикове, нали? Горкият ми личен лекар се ококори, но учтиво ми каза, че обикновено хората идват на консултация след като са забременели, не преди това... 

Вдъхновена от друго проучване, според което най-щастливите хора са родени през май месец, заявих, че ще започнем с “бебешкия танц” през август. В продължение на 7 години бях използвала мобилната апликация Clue, в която въвеждах всеки цикъл, съответно Clue предвиждаше с абсолютна точност кога ще ми дойде и – най-важното – кога ще овулирам. 

Дори за секунда не ми хрумна, че няма да ни се получи от първият път. Аз съм зачената месец след сватбата на родителите ми. Лесно ми е да сметна, че ситуацията е била същата и с баща ми. Наум веднага ми идват истории на приятелки, които също са забременели от първия опит – една от тях даже я бяха предупредили, че ще й отнеме повече време, заради  здравословни проблеми, които имаше. На едната си ръка мога и да преброя роднини и бивши съученички, които не са планирали да забременеят – просто така им се е случило. 

Следователно въпреки любовта ми към фактите и научните изследвания (според които шансът за забременяване е между 15% и 25% на месец), корените на оптимизма се бяха задълбочили. Все пак баба ми не е имала апликация, която да й каже кога е най-оптималният ден за бебе-правене; не е имала лентички (купих си цял пакет със 100 броя от Амазон), които с лилав цвят ти показват, че овулираш; не си е мерила температурата веднага като се събуди (температурата на една жена е обикновено между 36.1 и 36.4, но по време на овулация се качва между 36.4 и 37 градуса). Бях убедена, че ще имам пролетно бебе – животът помага на подготвените, нали?

Август месец мина. Изведнъж и есента приключи, и зимните празници заминаха. Станах на 28 години – същата възраст, на която майка ми е била, като ме е родила. Тогава даже са я били записали като “възрастна майка”. Много бързо спря да ми пука кой месец ще е роден нероден Петко. Даже нека съвсем откровено да ви призная: когато веднъж се видях с тази моя приятелка, която забременя от първия път – въпреки че докторите й бяха казали, че ще й е трудно – й взех назаем един ластик за коса и започнах само с този ластик да се връзвам. За късмет! Все пак животът помага на подготвените…

Мон и нейната ръчно изработена броня!

Свърши се и май месец. Въпреки че не беше минала година от началото на опитите ни, отидох при личния си лекар и му казах, че искам да направим изследвания. Обикновено тези се правят на двойки чак след година опити – шансът за забременяване нараства повече и повече с всеки изминал месец преди това. Но даже добрият доктор се съгласи, че няма да е зле да се проверят нещата за всеки случай – все пак бях първият му пациент, появил се с принтирани чертежи, с помощта на които в продължение на седем месеца уцелвах статистически най-добрите дни за забременяване. Та отидох аз на четири кръвни изследвания и на два отделни гинекологични прегледа. Моят Любим Англичанин пък се срещна само един път с една чашка.

Докато очаквах резултатите, потърсих емоционална утеха в любимото ми кошче за душевни отпадъци – мама. Осъзнавам, че със сигурност много съм я притеснила, като съм й разказала за изследванията. Все пак аз съм нейният Юнак, който или не се разболява, или ако ми има нещо, се преструва, че нищо му няма и продължава напред - най-скорошният пример е като не й се обадих цял месец, за да не я притесня, че имам стрептокок. Като ме пита как съм се лекувала, й казах: “Сладолед и видео игри.”

Та, мама в рамките на един разговор ми каза различни вариации на фразите, които съм сигурна, че и на вас ви се въртят в главата, докато четете това:

“Не стават насила тези неща.”

“Ако е рекъл Бог.”

Дори версия на цитатът на Джон Ленън, че “Животът е това, което се случва, докато сме заети да правим други планове.”

“Когато се случи – тогава, не го мисли.”

По принцип не лош съвет. Обаче се ядосах. 

- Писна ми от секс! – заявих аз на майка ми. – Писна ми! Кажи, колко пъти си правила секс преди да забременееш, а? Хм? Баба там ли е? Я, попитай я и нея колко пъти е правила креватна гимнастика с дядо преди да се появи бащатко ми?

Признавам, отчасти исках да я разсмея – исках да спре да се притеснява. Когато си счупих носа, изобщо не ми беше хрумнало да се тревожа, докато майка ми не започна да се паникьосва. Отчасти просто й бях ядосана, защото честно, какво знае тя? Не само, че от първия път й съм се получила, ами се оплаква, че не са й отстъпвали място в автобуса, докато е била бременна, защото не й личало; да не говорим, че съм се родила за половин час някъде. Много досадно, нали?

Изследванията показаха, че сме здрави, плодородни влюбени – никакви медицински проблеми. Само дето се оказа, че имам дефицит на витамин Д. Пошегувах се дали това означава, че съм станала пълнокръвна англичанка? Оказва се, че не е чак толкова често срещано във всеки островчанин – само в интровертите. Та, моята саможивост и аз сега се паркирваме в парка и там четем книги.

Този август става една година откакто започнахме първата фаза на дългосрочният ни план по човешко развитие.

Корените на оптимизмът ми не са прогнили. Лентичките ми за овулация свършиха и все още се опитвам да разубедя моя Любим Англичанин от най-крайните му идеи за имена (стига с този Тибериус!). Не плача, когато се появи първото петно кръв. Има даже един много прекрасен момент в деня преди очаквания цикъл, в който съм потенциал от две възможностти – бременна и не-бременна. Ако не съм бременна, имам още един месец да си харча парите за книги или настолни игри, да се побирам в любимите ми дънки и да ям суши. Пък ако съм бременна – ами ето! Нали ви казах – животът помага на подготвените.

Прочетете още:

Бременна сте - спрете чушките!

Едно бебе и 1616 спринцовки

Анимирани и озвучени Viber стикери със Зеленко, чатбот и забавна куиз-игра вдъхновяват още доброволци да се включат в голямото чистене на 14 септември 

За първи път най-мащабната доброволческа инициатива у нас - кампанията „Да изчистим България заедно”, предоставя възможност на феновете на онлайн общуването да се сдобият с 12 свежи и интересни Viber стикери, в които основен акцент е любимият на малки и големи талисман Зеленко. „Замисълът им, както и посланието на тазгодишното издание на кампанията – „Да дадем добър пример”, целят да ангажират и стимулират обществото да бъде по-отговорно към околната среда“, каза Атанас Райков, старши директор “Бизнес развитие” на Rakuten Viber за Източна Европа, в ефира на „Тази сутрин“.

Озвучените и анимирани илюстрации са достъпни от 7 август, като с изтеглянето им потребителите на Viber автоматично ще се абонират и за чатбота на инициативата. В него Зеленко ще бъде пръв помощник на тези, които желаят да получат повече информация за зелените идеи на кампанията, и ще помогне на всички, които искат да разберат как могат да дадат добър пример, като се включат в голямото чистене на 14 септември. 

Освен да запознае потребителите на Viber с целите на инициативата, в чатбота ще се проведе и образователна куиз-игра, която ще бъде разпределена в 3 кръга, всеки от които ще продължи по 10 дни. Въпросите засягат темите "Опазване на околната среда", "Чиста България" и "Да изчистим България заедно". При отлично преминаване на всеки един от кръговете, участниците ще се сдобият с бадж за съответната тема, а при успешното събиране на всички баджове - ще получат възможността да се регистрират за участие в томбола с разнообразни награди. Играта ще продължи до 3 септември, а имената на печелившите ще бъдат обявени на следващия ден на сайта https://daizchistim.bg/. 

От старта си досега, „Да изчистим България заедно” е получила подкрепата на над 2 050 000 доброволци от цялата страна. За същия период по информация от Министерството на околната среда и водите са събрани близо 90 000 тона отпадъци, а от картата на България са изчезнали над 13 700 нерегламентирани сметища и замърсени зони.