Автор: Надя Брайт

Скъпи съжители на гр. София. Някои сте съграждани, други... не сте. Включвам се със закъснение в предизборната надрепавара за кмет на София, но както е силен моят слоган: “Гласувайте за Надя - поне не е селянка”, така е силна и волята ми за победа. Победата на тези избори ще посветя на две цели - да дам на София облика на европейска столица, който тя заслужава, и да се опитам да присвоя по някакъв начин един апартамент до Народния театър “Иван Вазов” (няма да посочвам кой е апартаментът, за да ви изненадам след изборите).
Нека се фокусираме върху първата ми цел. За да я постигна, имам нужда от вас - моите поддръжници, съмишленици и (само предполагам) сеирджии.
Слагам тук няколко опорни точки, на които би могла да се построи моята платформа. Гласувайте с коментар под поста.
От вашите гласове зависи какви ще бъдат моите приоритети.
Моля, гласувайте по съвест, с разум и сърце за следните опции:
Да го направим за София!

1. Задължително къпане (със сапун!) два пъти седмично;

2. Колите произведени преди 2000 година, да се върнат за скрап;

3. Превозните средства на Общински градски транспорт, които изглеждат като извадени от автоморга - да се паркират пред балкона на г-жа Фандъкова;

4. Хората, които пътуват гратис в градския транспорт, да бъдат намятани като пране по жиците на тролеите и трамваите;

5. Продавачки, които не се усмихват и не поздравяват клиентите, да бъдат ондулирани и да гледат предаването “Семейни войни” 23 часа без сън;

6. Хора, които не почистват след кучетата си, да научат наизуст всички промоции на Лидл и Кауфланд и да стоят пред магазините и да ги рецитират;

7. Хора, които не се съобразяват със съседите си, да получават безплатен имот в северозападно запустяло село и еднопосочен билет за дилижанса до там;

8. Хора, които не спазват указателни знаци, от какъвто и да е характер, и нарушават правилата за движение или обществен ред, да бъдат набучвани на знаците;

 9. Хора, които изхвърлят боклука си през терасата... Е, ако се хвърлят с него, не е толкова просташко;

10. Средствата постъпили от Синя и Зелена зона, са си супер така - нямам забележки, не искам да се сбогувам с капачките на коленете си.

Моля, добавяйте важни за вас точки - сега ни е паднало!

Разбира се, Надя се шегува, както обикновено, но посланието на тези редове, надявам се, е ясно за всички. Софиянци, откъдето и да сте дошли, бъдете граждани, за да ни е хубав градът. Един кмет град не прави.

За автора:

Надя се занимава с психология, пилатес и е стендъп комедиант. Както би казал любимият ѝ сър Пратчет – имала е един свой съпруг и няма да броим колко чужди. Чете и говори безспирно, което, естествено, прераства в писане. Освен това, както виждате от снимката, обича да се снима в асансьори. Ако искате да ви разсмее и на живо, елате на шоуто ѝ на 24 октомври в клуб Терминал 1.

Още от Надя:

Животът на 30+годишната жена

Типовете мъже според Надя

Автор: Татко Калоян/Калоян Явашев

Телефонът ми звънна една сутрин и любезен женски глас ме пита дали искам да участвам в дискусия на списание "EVA", чиято тема е "Родители и деца-кой кого възпитава". Първо си помислих, че явно е изтекъл газ в редакцията на списанието и очевидно неадекватната ми събеседничка е объркала телефона. Какво бих могъл да правя аз на подобно събитие? Момичето ме увери, че е трезва (не й повярвах!) и повод за поканата е книгата, макар че след излизането й очаквах хората да ме гонят с търнокопи по улицата и да крещят, че съм убиец на българската литература, а не да ме канят по дискусии и интервюта.

Съгласих се и когато денят настъпи, се озовах в залата, където се срещнах за втори път с екипа на "EVA" и останалите участнички. Не се подценявам с фалшива скромност, но първата участничка управлява фондация в помощ на семействата, другата е психоложка с дълга и успешна практика, а третата е основала Първа детска академия за добри обноски. В тази компания се чувствах като на конкурс за цигулари във Виенската филхармония, на който съм се явил с банджо и по бял лекьосан потник.

Помня, че ако искаш да прикриеш мозъчните си недъзи, е най-добре да мълчиш и затова започнах да се усмихвам загадъчно и да кимам сериозно с надеждата водещата никога да не ме попита нещо. Ако това се случи, смятах да погледам многозначително тавана и да отговоря, че съм напълно съгласен с мнението на трите ми "колежки", дори и да бяха обсъждали собствената ми кастрация.

Всяка от другите участнички се беше подготвила със слайдове и гладка презентация, което, предполагам, правят нормалните и организирани хора. Затова не бива да ви учудва, че аз бях скалъпил кратка бележка на таблета, с която накратко да се представя и да хвърля цялата вина за всичко лошо, което ме е сполетяло в живота, върху майка ми. Всички разбраха, че съм жертва на отсъстващия педагогически усет у родителите ми и този техен недостатък ми е попречил днес да бъда световно признат литературен гений. Очевидно беше, че не са успяли да съсипят всичко, но исках всички в залата да разберат защо в повечето време, когато ми дават думата, звуча неадекватно!

Трябва да знаете, че не може да ви поканят на подобно събитие, да ви дадат микрофон, да ви изтъпанят пред публика и на въпроса "Какво мислите за насилието над деца?" да избухнете в ридания и сред водопад от сополи, да отговорите - "Малко им е на лайненцата! Вече нямам приятели, здрави вещи, спокоен сън и нервите ми са като на сапьор с Паркинсон!" Вместо това направете възмутена физиономия и поклатете снизходително глава, но аз направих грешка да се сетя как преди два дена Микаела събори целия пълен с чинии и чаши сушилник на земята и всъщност се озъбих и заканително взех да си клатя кратуната, което остави впечатление у гостите, че аз подкрепям насилието, разфасоването и изяждането на деца до 10 годишна възраст.

Темите и въпросите на публиката бяха разнообразни, а аз с нетърпение очаквах някой да попита "А какво мислите за лекуването на махмурлука с твърд алкохол и наистина ли бирата е храната на бъдещето?!", където можех да блесна с обосновано мнение, подплатено от огромно количество (измерено в литри) опит! Въпреки, че не стигнахме до този толкова важен въпрос, останалите бяха доста провокативни.

Например "Трябва ли да бъда приятел с детето си?". Аз разказах единствения случай, в който баща ми реши да се сприятелява с мен и той беше след като ме хвана с приятелите ми да му пием ракията, когато бях на 15. Накара ме да нарежа мезе, да седна да пия с него и да му споделя най-съкровените си тайни! Ей така, щот сме аверчета! И пред майка ми!

Първият въпрос беше дали съм девствен, но от устата на баща ми, който се слави с дълга миньорска кариера и характер на ръчна граната, звучеше маааааалко по-различно. Първо се закашля, изхрачи се през терасата, ритна една заблудена табуретка в коридора и, сядайки, ме попита приятелски:

- Ти еВал ли си ве?
Майка ми стоеше на дивана срещу мен и така напрегна слуховите си окончания, че взе да прихваща шпионски радиосигнали и да управлява сателити с ушите си. Аз гаврътнах 50 грама ракия на екс (майка ми тихо изскимтя) и реших да бъде смел:
- Да, ъъъъъъ такова де! Един, два пъти…
Майка ми започна да вие и телевизията в окръга спря:
- Оууууууууууууу, Калоянеееееееее, майкоооооооо! Как можа, беееееее?!

Не знам какъв е сексуалният живот на родителите ми, но от тази реакция реших, че е болезнен и зловещ. Тая жена реагира все едно съм правил тройка с умрял лешояд и зъбните протези на баба ми.

Невероятно, но баща ми реагира най-адекватно и каза точно това от което имах нужда:
- Хубу! - и след като не му хрумнаха други приятелски теми(не че изобщо потърси), които да обсъждаме, пусна някакъв мач.
За съжаление другият ми родител беше успял набързо да си подготви кратка, но обстойна викторина и аз бях подложен на разпит:
- Кога бе, майко? - попита ме толкова жално, все едно съм пипнал Ебола.
- Ми помните ли като ходихте за три дена на Отманли?
- Ама то беше преди един месец! - възкликна ужасена. Тонът й настойчиво ми подсказваше, че би ме оправдала за масово убийство, но не и за правенето на секс.
- Еми, на тогава!
- И къде? - тук взех да забелязвам известно окопитване, което предизвика у мен желание да се пошегувам с нея. Майка ми има висок морал, който винаги върви неотлъчно в комплект с липсата на чувство за хумор. Ако й бях отговорил, че съм изживял първите си сексуални трепети в кухнята,тя щеше моментално да размрази хладилника, да продаде фурната и да изхвърли кутията за хляб. Вместо това, реших да съм честен, макар че това я шокира още повече:
- Ами ей там на дивана!
Майка ми се изправи бавно, очите й бяха придобили свръхестествен цолаж и попита с обречен тон:
- Кой диван, бе? - с такъв глас осъдените на смърт биха попитали палача минутка преди екзекуцията си " Ама тая гилотина не е истинска и всичко е на майтап, нали?".
Никога не сме били заможни и винаги сме имали само един диван, но тези мисли очевидно не можеха да си пробият път в заетата с възмущение и ужас глава на майка ми. Аз глътнах още 50 грама ракия и невъзмутимо посочих:
- Ми тоя диван.
Комодски варан с проказа би получил по-благосклонен поглед от погледа, с който бе удостоен дивана. След една седмица имахме нова холна гарнитура, катинар на шкафа за ракията и никакво желание да се сприятеляваме.
Не знам какво разбраха хората в залата от тази история, но се почувствах длъжен да я споделя с тях. Друг попита дали е правилно да се чете личната кореспонденция на децата. Аз разказах как прочетох веднъж дневника на сестра ми, която е 7 години по-малка от мен и никой не остана доволен от това, а и белегът, който й остана, винаги ни го напомня.

С напредването на вечерта споделих и други мисли за родителстването. Обясних, че за мен това е война и сме ние срещу тях, споменах също така, че дисциплината и наличието на правила дава сигурност на всички у дома и най-вече обявих на всеослушание, че аз ще се опитам да възпитам децата си много по-добре от родителите ми (това прозвуча малко двусмислено).

Събитието приключи без никой да хвърли нещо по мен, което приех като личен триумф и бе време да се прибера у дома. Шофирайки по празната магистрала си мислех, че всеки може да каже нещо за отношенията между родители и деца, тъй като е бил поне едно от двете. Някои се раждат в щастливи и хармонични семейства, но се провалят в опита си да създадат такива. Други преживяват тежко детство и въпреки това, а може би и точно заради това, създават здрави и щастливи фамилии. Няма универсални формули за човешките отношения, но едно е сигурно: колелото се върти и докато вдигате обвинително пръст към собствените си родители, зад гърба ви вече се промъква сянката на вашето дете, което ви обвинява в същите престъпления. Имайки деца, вие придобивате божествен статут и в началото буквално държите съдбата им в ръцете си. От вас зависи това ревящо и акащо парче месо да оцелее и то се вкопчва във вас с огромна сила, която е подхранвана от желанието му за живот. Впоследствие осъзнавате, че ролите се разменят и вкопченият сте вече вие, а малкият антихрист ви е разбожествил и това ви наранява ужасно.

Дайте им свободата от малки да взимат решения и да носят отговорност за тях! Ще падат, ще губят и ще страдат, но винаги бъдете готови да ги вдъхновявате за нови опити и може би най-голямата отплата, която ще получите ще бъде денят, в който те вече няма да имат нужда от вашата подкрепа, а самите те ще са се превърнали в нечия опора!

П.П: Майко, онова петно на дивана наистина не беше от майонеза!

Още от Калоян: 

Практически наръчник за боравене с бременни жени

Понякога се случва да попадна на обява, в която се подарява куче, защото скоро в семейството ще се появи бебе. Споделям с вас няколко истински истории, разказани в майчинската ми група. Изводите оставям на вас.

Елена Конова:

Винаги сме имали кучета. Деца и кучета, кучета и деца.
По едно време имахме пуделът Нино и ерделтериерката Сара, която дойде при нас изневиделица, нежелана от семейство с 3 деца. Тя милата, беше красива и изискана, умна и породиста и по паспорт се казваше Брит фон Йорген Сара Волфганг, а паспортът, й паспортът й... не сте виждали такова нещо, 20 години назад баби херцогини, дядовци графове фон дьо и мон дьо, забравяш, че е куче и ставаш прав с изпънати шпицели.
Нино.... Какво да кажа за него, със сигурност приличаше на куче, сякаш беше куче да, обаче можеше и да лети, можеше да става невидим, да се телепортира, левитира и модифицира в прилеп, плюшена играчка и жив дявол. (3кг и половина).

Усмихнатият Амиго на Тоня Петрова

Когато го извеждах навън, толкова силно искаше да е свободен, че вървеше само на задните си крака и пищеше в изнемога. Минем ли покрай малко сладко момиченце, не знам как и защо разбираше, но падаше възнак и се правеше на умрял, а те се втурваха да го галят и съживяват. Веднъж една малка красавица вървеше пред нас с татко си, а Нино, болен за внимание се разскимтя, взе да си влачи краката и дори успя да си заметне едното ухо, та тя с жален глас възкликна: Тате, тате виж, отрязали са му ушенцето!! (аз представете си, аз!)
Един ден, слънчев и приятен, стоях с Нино пред блока, а навън хора, деца, слънчева навалица . И да, артистът в него заговори, целият свят е сцена и всички кучета са артисти. Примъкна се тихо в един храст, поседя си малко там мирно и кротко и като залюля този храст ви казвам!! Хем куче се не види, хем храст от нищото се люлей, хора се спират, гледат ужасени и очакват Мойсей и Огъня Божествен и храста да проговорят с гръмовен глас.
Сега имаме Оскар. Сара и Нино отдавна са кучешки ангели.
Оскар и той дойде при нас от друго семейство, в което са живели 5 жени и всичките вегетарианки. Оскар е умен, мил, говори няколко езика, никога не лае и обожава моркови и спаначено смути.
Да живеят кучетата, не е живот без тях.

Линда и Лейди на Радмила Александрова, които освен тези два великана имат и папагал.

Лора Райчева 

Когато бях малка, живеехме в къща. В един двор три къщи - нашата, на баба и дядо и на леля ми. Леля имаше куче. Порода Лхаса апсо. Да, знам, че не сте го чували тези кучета. Тибетските монаси са ги отглеждали преди повече от 2000 в земите до река Цанг По, старо име Брахма путра (ако не ме лъже паметта, че не съм разказвала от 15 години за тази порода) като пазачи на манастирите. Дребни са, с права, светла козина до земята.

Баба ме гледаше, не ходех на градина аз. Вилнеех из двора и прекарвах часове върху една лоза, удобно порастнала под формата на шезлонг. Кацвах отгоре и гледах тържествено и комфортно света (по-точно малка софийска уличка) от около метър и половина височина. Но понякога ми доскучаваше и молех баба да пусне кучето. И тя се съгласяваше. Той се казваше Фори. Беше кръстен на групата Форинър и двамата бяхме страшен екип. Гушкахме се, гонехме се, а когато се сдобих с брат, той умираше да му извжда нааканите гащи (нямаше памперси тогава и мама ги оставяше настрани, докато оправи брат ми, а Фори се стрелне от някъде и заблажи с тях).

Лори и Фори

Мина време, порастнах, тръгнах на училище и се преместихме с нашите. Но ходех много често при баба и пак си играех с Фори.

Една година по-късно, ни отчуждиха къщите и всички се разпръснаха. Леля отиде да живее далеч от нас и с Фори се радвахме на любовта си едва няколко пъти годишно. Но леля виждаше колко го обичам и ми предложи да ми подари кученце. Бебе на Фори. Ох, как подскачах от щастие. Ах, колко го исках. Заклех се на нашите, че няма никога да искам нищо от тях, ще се грижа съвсем сама за него и те се съгласиха. (Удържах на обещанието си, впрочем, макар да бях на 11 години, когато поех този ангажимент).

Е, нямаше женска Лхаса апсо. Имаше по онова време още един мъжки в София и с това се изчерпваше породата, тъй че Фори се сгоди с една булонка. Малко след това, леля ми донесе едно малко, бяло кученце. Една шепичка живот. Миришещо на мляко малко същество. Моето куче! Бях горда, бях отговорна, бях грижовна. Кръстих го Фози, на мечока от Мъпет шоу (онзи с големите уши, който свиреше на пиано). Тристепенно меню му готвех, каишка от чиста кожа му купих, най-красивите панички му подредих, а всеки заминаващ за чужбина биваше помолван да донесе гумена играчка за принца.

Фози растеше и ставаше все по-грозен. Оформи се чудна обратна захапка. После като му паднаха млечните зъби, порастнаха нови във всички посоки, но ни един в правилната. Никакво фон дьо, никакво мон дьо. Никакво фондю, дори. Пълна грозотия и липса на финес. Наред с това започна да се оформя и ужасният му характер.

Насилникът Фози

Отначало го решех всеки ден, беше пухкав и чист. Постепенно започна да не ми дава и, ако ме види с гребена ме хапеше. Спрях да го реша и минахме на вариант подстригване. Първият път издържа. Вторият искаше да хапе, но с намордник, фризьорката го подстрига. Третият... никакъв шанс да му се сложи намордник... До края на живота му го подстригвах с пълна упойка, използвайки, щом го приспят, да му изстискат жлезата, да му почистят зъбите и да го прегледат. Мразеше ме и ме хапеше по три дни, след упойка. “Привиждат му се крокодили, не му се сърди, но внимавай” каза доктора. Не му се сърдех. Обичах го. Много го обичах. А той хапеше ли хапеше.

Две от кучетата на Светлана Павлова - Тита гледа бебе Гергана - брой на породите неизвестен

Веднъж ми беше много сърдит. Пътувах до САЩ и го оставих при нашите (вече не живех при тях тогава), но той не разбра, че пътувам, защото не ми видя куфарите и реши, че го изоставям. Като се върнах и си го взех ме гледаше лошо и не ме доближаваше. Кръвно обиден. И след два дни, както си седя и си гледам тв, той дойде и ме захапа. Перофира ме така между два пръста, че си виждах ръката в цялата и вътрешност, кръв течеше като от заклана кокошка и ми прилоша. Гаджето ми го изрита (защото дърпайки го с ръце, пръскайки го с вода и не помня още как, не успя да го махне от ръката ми, която той дъвчеше в умопомрачение) и ме грабна, да ме води към спешното. Месеци наред нямах чувствителност на три от пръстите си...

Живя почти 17 години. Умря от старост. Може би защото попадна на мен... Всички, абсолютно всички около мен са ми казвали, че не биха го търпяли да ги хапе. Ама аз го обичах. Той беше насилникът в моя живот. Един шамар не съм изяла в живота си от родители, гаджета или по погрешка, дори. Но Фози ме правеше на решето 16 години. Литри кръв загубих заради него.

Но, в живота ми има баланс. Следващото ми куче беше най-доброто на света. Никога в целият си кокерски живот не се озъби дори. На никой. Той обичаше целият свят. И всички обожаваха него.

А това е Мъфин на Виляна Колчева - какъв поглед, боже мой...

Даниела Христова 

Нашият кучешки ангел се наименуваше ( по паспорт ) Зигфрид фон Рабенщайн Ди Ундалия, последния да затвори вратата. Испански благородник с потекло, родословие до 9-то коляно и маниери на селянин от Андалусийските села .
Та английският кокер шпаньол беше благородник, ама само по папорт, пазителят на къщата не пускаше никой да излиза от нея без да е наръфал поне 10 чифта чехли, пантофи, обувки и прочее. Имах фобия като тръгна да излизам дали няма и мен да сръфа.
“Пазителят на Златното руно” не даваше и никой да се приближи на повече от 2 метра от спящ човек! Като виден представител на испанската корида се хвърляше с неистово ръмжене върху спящия в опит да опази “спокойният“ му сън! Фобия имах и от това да ставам нощем до тоалетна, не можех да се върна в леглото при мъжа си без всички в блока да не разберат, че съм станала, включително и съпругът.
“Пазителят” беше и страшен чревоугодник - станеше ли дума за ядене, Зичо беше първи, от прахосмукачка нямах нужда, всичко що става за яде се омиташе моментално и не даваше земята да докосне - обелки от картофи, моркови, краставици. Не обичаше само маслини и грозде, всичко останало натъпкваше в 9-те си стомаха! А неговата си паница я пазеше с цената на живота - не смеехме да минем покрай мястото на чревоугодничеството му, докато принцът яде - ръмжене и лаеене в посока всеки дръзнал да погледне и съответно по “благороднически “ после се оригваше и пърдеше. И биричка обичаше, от време на време се черпеше. Как да не го обича човек?

Норта на Валя Ташева - тя съжителства с котарак на име Луцифер

Ралица Йорданова 

Нищо доберманско няма в този келеш! Ще ни изнесат с къщата хич няма да усети (добре че имаме едно дребно, то лае и за двамата). Иска само месо, налага се да му стържа зеленчуци в храната. Спи разчекнат на 16 страни, пръв приятел е на малката (тя му отваря хладилника) и следва шоу. Със самочувствие до небето, а обноските му са нулеви. Водата за него е най-голямото унижение, а ако го изкъпем,после го видим на психолог, че сам не може да се справи с травмата. Редовно ми краде възглавницата и бяга с нея в градината. Винаги съм модерно обута -всички обувки са нагризани. 

Анелия Василева

И аз мога да разкажа за кучетата артисти. С брат ми бяхме тийнейджъри. Първото ни куче - старонемската овчарка Нора. 60-килограмова дългокосместа мечка. Куче-мечта. По стечение на обстоятелствата първите няколко години не искахме да я окучваме по различни причини. Нора стана на 4-5 години и решаваме да я заведем на мъж. Харесахме една мъжка овчарка в квартала - прекрасен почти колкото Нора. Срещнахме ги, запознаха се, обаче любовната игра въобще не се хареса на нашата хубостница. Първия ден - греда. Хапаници, бой. Не ще и не ще. Втория ден решаваме да опитаме с намордник /хвана ни страх да не повредим нещо чуждото куче/. Пак греда. Нора счупи 2 намордника. Козината й беше чисто мокра от целувки и мъжки ласки. На третия ден, Нора като се усети къде я водим и почна да накуцва с едната лапа. Ама куца все едно някой я премазал. Почнаха се едни масажи, разтриване на лапата. Не минава и не минава. Хайде на ветеринар, рентген - нищичко. И дотук бяхме с опитите за малки кученца. И до края на дните си само да решим да минем оттам, Нора започваше да куца. И като отминем - рязко оздравяваше.

Нора мъжемразката :)

Дани Георгиева

Моето любимо същество обожава да се гушка, да целува. Като малък беше лудо животно, до 3-годишен ни се водеше, ни се караше, все дърпаше нанякъде, заради него започнах да тренирам, за да съм достатъчно силна да го удържам. Сега вече е на 5 г. и е спокоен, горд и уравновесен, чак се оплаквах на мъжа ми, че много скучен е станал дивака ни.

Най-сладък беше като много мъничък, взехме го на 40 дена, разболя се и дълго го лекувахме. Миличкото ми късаше сърцето с един абокат на лапичката и тъжен поглед и все си го гушках, постоянно, дори докато готвех или правех нещо, той ми висеше до крака и скимтеше да го взема. На терасата го бях научила да го вземам на ръце и да гледа навън, а като стана на 4-5 месеца милият не се събираше в скута ми, но сигурно около месец продължаваше да се опитва.

Това са само няколко от десетките истории за кучета и семейства в групата ни. За котките, костенурките, зайчетата, рибките трябват отделни теми. Ще се радвам да споделите и вашите кучешки истории.

На основната снимка виждате най-големия ми син с техните две кучета и бебе Борис. У нас има още две кучета и котарак, и още три деца. Всички сме живи и здрави. Смея да добавя - и щастливи, поне през по-голяма част от времето.

Още по темата:

Доброто куче Чара 

Коридорът на любовта

Едно от най-добрите решения, които някога съм вземала

Автор Мая Велизарова:

Децата, които прекрачиха прага на училището през 2019 г. ще са млади възрастни през 2030 г. Училището може да ги подготви за работни места, които все още не съществуват, технологии, които все още не са измислени, проблеми, с които все още не сме се сблъсквали, но които те, децата на бъдещето, ще трябва да преодоляват. Наша отговорност е да използваме възможностите, които ни се предоставят и да намираме решения.

Два милиарда  работни места ще изчезнат до 2030 г., защото ще бъдат заменени от софтуерни системи и роботи. Според учени в Йейл и Оксфорд до 2024 г. компютърни програми ще могат да извършват превод по-добре от човека.

Дали вече не е отживелица прегърнатата през последните години у родителите теория, че да учат език е едно от най-важните конкурентни предимства за децата им?

И ако приемем тази теория за развенчан вече мит, кое е нещото, което със сигурност трябва децата ни да притежават, за да се реализират добре  - не само в професията, но и в живота?

Истината е, че с напредването на технологиите последните 20 години и то с темпото, с което всичко се случва, трудно бихме могли да имаме реалистични очаквания. Но едно от нещата, за които учените са категорични е, че технологиите ще навлизат все повече и повече във всички професии. Без изключение!

Изводът от това е, че човекът без широкоспектърни умения, независимо дали иска да се развива в медицината, инженерството, изкуството, кулинарията или животновъдството, не би бил конкурентноспособен.

Да, децата ни се сблъскват с редица технологии от най-ранна детска възраст. Дори в България тези темпове са по-скоро забавени, отколкото в други по-развити страни, но статистиките категорично сочат, че те нямат умения да боравят с технологиите ефективно, а по-скоро „скролват“ по екраните на различни устройства безцелно. В такъв случай какво се крие зад понятието „широкоспектърни базисни дигитални компетенции“? Далеч не значи, че всяко дете трябва да учи програмиране, или че всяко дете трябва да разбира от софтуeрно инженерство. Но да, след 10 години всяко дете, ученик и възрастен, ще трябва да има много по-добри умения от рода на:
-       Онлайн защита, боравене с шифри, кодове, криптирана информация
-        Приложения – дизайн и лесно боравене с тях
-       Анимация – статиите остават в миналото, бъдещето е на видеото и на анимацията. Та дори и това как ще представиш себе си, ще се определи от уменията ти в тази сфера
-       Роботика
-       3Д принтиране – навлиза във все повече сфери от живота, а уменията за това да създадеш 3Д модел са по-леснодостъпни от всякога
-       Фотография, видеорежисура, блогинг и влогинг, мобилна журналистика – новите начини на старите неща
-       Изследвай интернет – критично мислене, разграничаване на истинска от фалшива информация.

Независимо дали са социални, икономически или екологични, пред нас стоят безпрецедентни предизвикателства, тъй като глобализацията и технологичният прогрес се развиват неимоверно бързо. В същото време тези сили ни предлагат множество нови възможности в подкрепа на човешкия прогрес. Бъдещето е несигурно и непредсказуемо, но трябва да запазим открито отношение и да се подготвим за него…

За учениците от 1-4 клас Фабрика за Мечти «Светлина» е подготвила следните два класа:

1.КРИПТИРАНЕ, ШИФРИ  И ДИГИТАЛНИ ДЕТЕКТИВИ

В този курс децата ще се сблъскат с Декодирането на символи, Шифри и криптиране, Шпиони и секретни кодове, Защита на информацията, Криптовалута и дигитална сигурност

2.АНИМАЦИИ! КАК ДА СЪЗДАДЕМ СВОЯ СОБСТВЕНА АНИМАЦИЯ

В този курс предизвикателството за дигиталните творци ще бъде да се запознаят подробно и да научат какво точно е анимацията, ще преминат през всички процеси от създаването на сториборда до анимацията - такава, каквато я познават.

За учениците от 5-7 клас са подходящи следните курсове:

1. ДИЗАЙНЕРСКО СТУДИО ЗА ПРИЛОЖЕНИЯ

В този курс децата ще подобряват своите дизайнерски умения, ще разсъждават върху това, което ги вдъхновява и на база на това ще могат да проектират свое собствено приложение, което след това ще се научат как да промотират.

2. ВЪВЕДЕНИЕ В 3Д МОДЕЛИРАНЕ ПРЕЗ TINKERCAD

Класът по 3Д моделиране през TINKERCAD позволява децата да положат основите на моделирането в глобалното общество, ще разберат как се става 3Д дизайнер и ще създават свой собствен 3Д модел.

Побързайте и изберете заедно със своето дете курс, който да посещава с нетърпение през тази учебна година! 

За повече информация може да се свържете с нас на телефон 0897 811 453 или направо да ни посетите в зелената част на квартал ”Лозенец”, ул. ”Свети Седмочисленици 23”.

Разберете повече на www.fabrikazamechti.svetlina.net 

Още по темата:

Професиите на бъдещето

Автор: Светла Чимчимова

Всички обичат кюфтета. Или поне така смятах до вчера. Че баш вчерашните ми кюфтенца ще бъдат препъни камък на моята кариера на стихоплетец, пописвач из разни сайтове с предимно дамска аудитория и въобще нормален член на обществото, не съм знаела. Видяхте ги какви са милички, сочнички и препеченички. На кого може да направи зло едно кюфте? Айде двайсетина кюфтета.

Ами на будната душа на някой любител на моята поезия.

Един любезен господин ми писа, че настоятелно ме моли, но всъщност ми препоръчваше да взема мерки спрямо себе си. Ще цитирам по памет, щото и господинът и кореспонденцията ни са вече минало. Тъй се ядосах, че в първия момент блокирах по грешка един напълно невинен гражданин, който нищо не ми бе направил. Аз съм много търпелив човек и досега съм блокирала само някакъв мосю, който накрая започна да ме плаши и един пич, дето ми крадеше нещата и ги публикуваше като свои, и си приемаше поздравления за тях като пич. Даже не ги криеше от мен. Веднъж не се сдържах и му написах отдолу ,,благодаря, че ме популяризираш" - иронично, нали. А той ми лайкна коментара и ми отговори учтиво ,,няма проблеми ". И аз вече реших, че е много нагъл. Ама може и от завист да е било, щото на неговата стена имах голям успех. Само дето хората не знаеха, че съм аз. Вярно той има 2300 приятели, а аз много по-малко. А това е друг въпрос, на който ми се налага да отговарям постоянно. Защо имам толкова малко приятели. Ми защото са малко, ама са цветът на обществото. Не искам някакви идиоти да ми надничат в живота.

Отплеснах се. Да се върна на господина с кюфтета и справедливия гняв.

Та ето що рече човекът. По памет...

,,Мила Светла. Вие сте много талантлива жена. Поезията Ви докосва хората, но има един проблем. Това са вашите постове с храна. Вие може и да сте добра готвачка, обаче на кого му пука? Днешните кюфтета вече преляха чашата на търпението ми и реших да Ви кажа какво мисля, за ваше добро.

Разберете, никой, никога няма да Ви приеме за сериозен автор, докато Ви вижда да пържите кюфтета! Това е недопустимо!"

Автор: Мария Пеева

Обичате ли Банско през есента?

Моите синове са запалени скиори (за разлика от мен) и завали ли първият сняг, са готови да товарим багажа и да заминаваме. А аз предпочитам Банско извън ски сезона. През лятото там е прекрасно, а есента не му отстъпва. Не заради спокойствието, защото туристи има през всички сезони. Но заради красотата на природата, прохладата и многото развлечения и прекрасни места, които можем да споделим с децата и за които през зимата все не остава време.

Тази есен си имаме специален гост от Доминикана - братът на съпруга ми, за когото ви разказах в "Митичният чичо Митко". Не е за вярване, но той не само се върна в България един-единствен път през 30-те години, откакто емигрира, но и никога през живота си не е бил в Банско. С мъжа ми му измислихме програма в стил “Опознай родината, за да я обикнеш” и първото място, за което се сетихме, разбира се, беше Банско.

Той не беше единственият изумен. Последно сме били там преди две години и оттогава насам градът буквално е разцъфтял - чисти улици, китни къщи и хотелчета, никакви строежи и разкопани тротоари. Ето така трябва да изглеждат българските курорти и няма да се отървем от туристи.

Избрахме отново любимия ни Лъки Банско по ред причини - заради спа зоната - да се поглезим и ние, и Митко; заради планинския водач - да направим един хубав преход, и заради басейна - Алекс настояваше за това (сякаш морето му беше малко това лято, но децата са си деца).

Този младеж почти не излезе от басейна със солена вода и изкуствени вълни.. Освен това обиколихме всевъзможните сауни, ледени и горещи вани, релакс стаите и всички удоволствия на спа зоната. Някакви екзотични рибки ни правеха специален гъделичкащ пилинг на краката (всъщност се оказа, че това било много сериозно лечение за псориазис и по света има клиники с такива процедури), Митко си прави специална терапия с водорасли, изобщо беше голямо глезене. Зимата сме цял ден на пистата и много не остава време за това. Пак ще отидем.

Без грам да преувеличавам, Митака беше спечелен завинаги. И ако се върне в България още догодина, красотата на Пирин, гостоприемството на хотелиерите и банските кръчми ще имат голяма заслуга за това. Макар и само за три дни, се постарахме да опита от всичко, което Банско предлага. Сутрин бродехме из планината, следобед разпускахме в басейна, поглезихме се в пет вида сауни, пробвахме масажи, привечер се разхождахме из Банско и, разбира се, отделихме доволно много време на гостоприемните механи. 

Какво може да се прави в Банско през есента?

Поход в планината.

За това занимание от хотела ни осигуриха планински водач и транспорт до пункт за тръгване и планински водач. Има цели 12 маршрута, от които може да се избира, с различна трудност. Местните хора наричат Банско входната врата за пешеходния туризъм из прекрасния Пирин.

Впечатлена съм, че е помислено дори за деца в количка и хора с увреждане. На 4 километра над Банско например е екопътеката „Драгостинов чарк“, която е подходяща за туристи със специални потребности – има пътечка към местата за отдих, специална настилка, тоалетни и т.н.

Проверихме и преходите - те са с различна трудност. Начинаещите планинари като нас могат да изберат преход до Окото, най-ниското от Бъндеришките езера, той е само час и половина. Преходът минава край Байкушевата мура, която е на 1300 години. Среднотрудните преходи са по 3-4 часа и водят до хижа Безбог, Рибното езеро и Поповото езеро. А за напредналите планинари има високоадреналинови походи като този до Кончето, където ще ви се наложи да преминете стръмна седловина с 400-500 метрови отвесни склонове и само 50 см широчина на пътеката. Казват, че преди да се сложи обезопасяващото въже, туристите са преминавали ръба с пълзене или като са го възсядали. Чак през 70-те години е сложено въже и направена пътека.

Алекс на път за Бъндеришка поляна, където в момента няма ски, но има други атракции за младите (и не толкова млади) спортисти

Забележителности:

В Банско видяхме и музея на Вапцаров в родната му къща. За следващия път остана дома на Неофит Рилски и мемориалът на Паисий Хилендарски в новата сграда, издигната на мястото на къщата му. Докосването до подобни места поддържа жив интереса на децата към историята и литературата, която изучават в училище, затова подобни екскурзии не само са приятни, но са и много полезни за малките ни ученици. Мисля, че не по-малко вдъхновяващо беше и за нашия гост от чужбина, на когото много добре му се отрази глътката българска история и култура 

Този път не успяхме да стигнем до резервата на мечките в Белица, който се намира съвсем наблизо, но сме го планирали съвсем скоро. И преди сме ходили там, даже имаме цяла история, но нея ще ви разказвам друг път.

А зимата ще се върнем отново, не само заради ските, а и заради ескейп стаите в "Лъки Банско", които за наше огромно съжаление бяха затворени.

След слънчевото ни морско лято това беше наистина прекрасно начало на есента.

Тук може да прочетете за пловдивските ни приключения.

Автор: Весела Георгиева

Влезе ли септември в дома ни, обявяваме дългосрочен семеен фалит, без изгледи за скорошно възстановяване нормалната работа на предприятието. Откриваме сезона с подготовка за яслено-градинските удоволствия. Товарим минивана с четири хлапета на възраст от 0 до 12 години; с бебешка количка; с триколка за близнаци (нищо, че нямаме близнаци); с три куфара резервни дрехи – долни гащи, горни гащи, якета, потници, ушанки; с памперси, лигавници, шест стека мокри кърпи; кубик вода за из път и цял долап хранителни запаси. Товарим и себе си – два броя родителски тела, някъде между огледалото за задно виждане и резервната гума. Баща им натиска с кутрето на десния крак педала на газта, благодари на гения си, че е избрал автомобил с автоматични скорости, и потегляме към най-близкия битак. Ходим по открити тържища и пазари, тип „зората на демокрацията“, за по-лесно сливане с тълпата и избягване на неудобни ситуации в модерните търговски центрове, свързани с дълги обяснения, че всъщност не сме семейството орангутани, избягало наскоро от старозагорския зоопарк.

Нашето семейство нагледно разбива мита за приемствеността в носенето на дрешките и предаването им от по-големите към по-малките. Дрехите на четиригодишния Велизар са лекьосани, дъвкани, плюти, с дупки по задните и предните части, и толкова пъти изпрани, че цветовите им комбинации са достойни да предложат съвсем нова RGB палитра, а остатъците от щампи разкриват нецензурни думички с йероглифи. След като осигурим краткотрайния приличен вид на двамата подрастващи на цената на доживотната издръжка на 17-членно босненско семейство, товарим по обратния ред минивана, прикачаме двуколесно ремарке, спазарено на същия битак, натоварено с три гардероба покупки, и победоносно се прибираме. Едното родителско тяло се принуждава да остане у дома с двете хали и вечно наакания бебе Боб, а другото се жертва за придружител на Бранимир, за да обновим и неговия стайлинг, както и да изпълним енциклопедичните списъци с пособия, необходими за училище. Разкачаме ремаркето, но за по-сигурно махаме петте седалки на минивана. Потегляме, този път към някой от големите търговски центрове в града – пуберът е капризен, а когато сме двама, не искат да ни прибират в зоологическата градина – охраната е мобилизирана да опази целостта на магазините и посетителите в тях, но като цяло нямаме сериозни проблеми с органите на реда. Следват безкрайните родителски срещи в градината, в яслата, в училище. Тръскаме джобовете за помагала; за учебници по български и математика на втора група; за цветни моливи и безцветни моливи; за пластилин и конструктори; за пеещи жаби и шарени килимчета, върху които по-комфортно да се бият; за охрана, която трудно охранява дори себе си от нашествието на синовете ни.

След като мълчаливо изпълним гражданския си и родителски дълг към образователната система и доказано неподатливите на образоване домашни зверове, идва най-тежкият период на месец септември – двама рожденици през четири дни, а между тях – годишнина от сватбата. Последният повод не съм сигурна колко е за празнуване, а и трудно вече го помним, но разни усмихнати хора, които явно имат достатъчно свободно време, се обаждат с ведри гласчета да ни напомнят, и ни честитят някакви далечни неща като любов, щастие, мир, спокойствие и разбирателство. А и баща им все търси нещо сладичко за десерт, така че макар и проформа, отбелязваме и тази далечна дата с излишни харчове за торта, баклава, пияни вишни и печени фъстъчки с карамел. И така. Всяка година за децата, има-няма за друго, чудеса от храброст правим, но все успяваме и ние като белите хора да им организираме празници, които да ги направят щастливи, което често е непосилна задача, защото все нещо не им отърва. Запазвам ресторант и си мечтая, че и ние като баровците ще се излегнем удобно на някое сепаре, докато те трошат инвентара на заведението. Мечтая си за глътка студена бира, без някой да ми бърка в устата и да ме хапе за глезените. Мечтая си за сготвена вечеря от някой друг, която да изконсумирам, без да плюя обелки от банан и части от лего, случайно попаднали в нея. И всяка година мечтите ми се разбиват на пух и прах в хубавата им част – сядаме в сепарето и на мига поне едно шимпанзе ни се качва на главите, докато останалите трошат заведението заедно с гостите. Но все пак сме на ресторант - истински баровци!

Пристига преди месец Бранимир, който от миналия октомври се тресе от вълнение за 13-ия си рожден ден. Сприхав ми се видя, но не обърнах голямо внимание – обикновено такъв е видът му, след като Зарко го е налагал с чука за пържоли. Което често се случва.

- Мамо, тази година искам да празнувам рождения си ден у дома.

А погледът му един такъв плах и треперещ, все едно е очаквал да му отвърна:

- Как така бе, маме?!? Ресторант съм запазила, три заплати на фотографа съм дала, сватбената агенция за украсата ангажирах. Какаото за белгийския шоколад на тортата вече съм посадила. На леля ти Марче от Панагюрище пратих покана. Костюм с папийонка съм ти поръчала за снимки пред Общината, зад Общината, на градския фонтан и в златната каляска с три арабски коня пред нея. Че и оркестър от Дулово викнах.

За част от секундата обмислих желанието на големия си син. Пред очите ми като на лента минаха кадри от последните няколко заведения, в които се наложи да платим щорите, газовата бутилка и престилката на готвачката. Представих си Велизар и Роско развихрени на терен, освободени от всякакви задръжки (доколкото изобщо имат такива) и изпаднали в допълнителна еуфория от присъствието на батко им и дузина интересни хлапета на неговия акъл, опиянени от последния хит в кей поп вълната. Представих си ги у дома. И видях къщата, потънала в разруха. След това си спомних, че от ремонта, преди няколко месеца, вече няма и следа. По лилавите ми стени в хола има целувки от лютеница, пръсти с паста за зъби, размазани сиропи за кашлица, сополи, кюфтета и ако на Борето. Чувам как новият диван стене и моли да го изхвърля на сметището, а на телевизора трудно се четат субтитрите, защото така и не успях да изчопля пльоснатата върху него купа с бобена чорба. Колко по-лошо може да стане?

- Добре, Бранко, тази година ще празнуваш у дома.

И оттогава започнах да сънувам кошмари. Процентът ми на спокойствие удари дъното, защото покрай озаптяването на сборната група, съм забравила какво е у дома да има гости. 37 пъти исках списък с децата. Преговарях менюто, докато овцете на заспиване не започнаха да ми го рецитират. Всеки ден броях наличните вкъщи столове и се молех да не ги изгризат, докато празникът не отмине. Купих си нова покривка, бака лилава боя да замажа положението в хола, вълшебни кърпички за боба по телевизора, милвах дивана и се молех на Борето да не ака по стените. Ден преди празника изчистихме предния двор, да се види къде е пътеката. Изкъпах и сресах санбернарите, вързах оранжеви панделки на котките и сребърни гривни на два преминаващи косери. Нощта срещу рождения ден изобщо не спах. Бях позамазала положението в хола, горният етаж светеше от чистота, че дори ми беше трудно да го позная. Молех се да вали дъжд, да падат жаби от небето и да прехвърчат снежинки, че поне след толкова мъки, купонът да е вътре. В моя чест слънцето изгря 30 минути по-рано. Едно ярко, галещо… Птички пеят и се веселят. Бранимир стана и той весел. Мамо, отзад ще сме! А на мен ми призля. Изметох задния двор. Мислех, че само лудите метат 500 квадрата зелена площ, ама ей на. Под шумата от дърветата си намерих череши, достатъчни за седем дози със сладко. Със задоволство открих, че огромното нещо в средата на двора, което цяло лято мислех за синя паяжина, всъщност е мистериозно изчезналия батут. Разни буболечки бяха построили цивилизация в дворната къщичка за игра и тъкмо се канеха да изобретят колелото, когато се развилнях с маркуча и отнесох технологичния им напредък. С лопатата за въглища изстъргах една педя пръст и четири колички бурени от плочките, които собственоръчно редих едно цяло лято, преди къщата ми да се напълни с трио бебешки индивиди. Изчистих и вътрешното стълбище, което вече пета година стои на бетон – тези четиримата така ни друсат гранулите, че време и сили за секс не остават, камо ли за ремонтни дейности. Гоги, – баща им гледаше философски върха на стълбището, където плътни паяжини си бяха нарисували приказна арка, - тук е замязало на тунел в замъка Бран. Девойките няма да искат да се качат, младежите на ръце ще трябва да ги катерят. А ние после ще им купуваме илачи за ишиас и лумбаго.

Процентът ми на спокойствие се покачи на 30. Необходимите столове бяха на лице. Чаши, чинии, салфетки – също. Домашните цяла сутрин пищяха и се замерваха с пуканки, духаха в тръбата на прахосмукачката и изстискваха мопа в чашата за вода на баба си, но като цяло бяха послушни. Три часа преди началото на празника се захванах да режа продукти за сандвичите. Нарязах половината, другата половина – изядоха. Баща им ходи до магазина за две пръчки салам и три хляба. Зарко подскачаше пред хладилника в опит да докопа декоративните бонбони от тортата на Бранимир, а Роско отиде да спи, сърдит, че не му позволих да отвори новия хляб. Преди няколко дни купих микрофон. Предните три Зарко изяде. Поканените девойки много искали да пеят караоке. Пазих го стриктно до деня на празника, но рожденика беше толкова развълнуван да покаже липсата си на певчески способности, че с притеснение им го дадох. Когато се примири, че няма да може да съсипе шоколадовата торта, Велизар награби микрофона и започна да пее. Цял следобед пя „Happy Birthday на бате!“, наду главата на съседните две улици, но поне не поиска да го яде. В песни, закачки, скандали и кухненски дейности времето неусетно се изтърколи и първите гости започнаха да пристигат. Разни деца влизаха и прелитаха покрай мен, а аз белех картофи, печах сандвичи и панирах пилешки хапки едновременно. Зарко висеше на крачолите на едно девойче, а Роско пищеше, захапал нечия маратонка. Рожденикът се опитваше да въдвори малко ред в настъпилия хаос и показваше на гостите пътя към задния двор с надеждата да се изнесат по-бързо. Тълпата замина, вратата се затвори, а Велизар и Роско започнаха да се дерат и да блъскат по нея, изоставени вътре. В едната ръка държах полуобелен картоф, с другата метнах Роско под мишница, а Зарко ме захапа за бедрото, и тримата се опитахме да влезем към вътрешността на къщата, където да продължим да пищим и да се тръшкаме, но не толкоз пред хората. Батко им беше заобиколил и с укорителен поглед подаваше глава през комарника на кухнята. Мамо, защо не се преоблече?!? Махнах пренебрежително с ръка. Когато си преминал отвъд ръба на лудостта, че да не обръщаш внимание на чифт мръсни чорапи в тигана с нагорещеното олио, едва ли можеш да се впечатлиш особено, че посрещаш гостите на сина си по плувни гащета и безшевно бельо.

Освен това нещо в скарата миришеше на изгоряло. Едно момиченце подаде глава до тази на Бранко, усмихна се и ми каза:

- Много хубава къща имате!

Мхм… Ела ти живей в нея! – изсъсках на ум, без лоши чувства към детето.

Усмихнах се учтиво и побързах да изстържа изгорелия сандвич от скарата (и Велизар от бедрото си). След миролюбиви обяснения, че днес батко им има празник и трябва да го оставят на мира поне един ден в годината, и след тържествената ми клетва, че по-късно ще ги пусна отзад на купона, Велизар разхлаби захапката, а Роско спря да се дере. Позволиха на баща им да ги облече и да ги изведе на разходка. Прелитайки между кухнята и задния двор с пържени картофки, прегорели сандвичи и панирани наполовина пилешки хапки, видях как съседското момче къпе седем девойки, които дружно се подмятаха в завърналия се батут. Бранимир се превиваше от смях на тревата, девойките пищяха, музиката дънеше, две момчета се замерваха с краставици, а едно хлапе ме помоли за три бутилки кока-кола. На следващото ми излизане девойките вече ревяха, защото не можеха да решат коя от тях да спечели приза „Мис мокра фланелка“, Бранимир продължаваше да се превива от смях, момчетата мятаха по себе си цели сандвичи, а хлапето с колата се беше скрило в къщичката за игра и привършваше третата бутилка.

Празникът вървеше отлично. Двете хали се прибраха от разходка. Трябваше да спазя обещанието си и с притеснение отворих вратата на задния двор. Зарко връхлетя като хала и награби девойките, които бяха успели да решат спора за приза и дори се бяха преоблекли. С чар и обаяние Велизар омайва всички край себе си. Новият хит на Криско беше спрян на момента, а каките се строиха дружно, за да му изтанцуват Арам-зам-зам. Роско не обърна внимание на пиршеството и кротко се скри в ъгъла на двора с купа пържени картофк и една пожарникарска кола, която изрови от пясъчника. Зарко не можеше да реши кое от момичетата му е най-любимо, затова обиколи няколко пъти всички, седна в скутовете им, бръкна в пазвите им и подари на всяка изгнила черешова костилка. Той обаче беше любимец на всички по равно. Заобиколени от внимание и снабдени с достатъчно количество джънк фуудс, присъствието на двамата подрастващи бебешки индивида не наруши особено ритъма на празненството. Бяха послушни, Роско – дори незабележим. Слънцето се скри и на девойките им стана студено. Предвидливо изключих контакта на водната помпа, че съседското момче имаше мераци да ги загрее. В миг тийновете опразниха хранителните запаси от дворната маса и в тръст се запътиха към втория етаж. Прибрах Зарко и Роско, които забравиха, че могат да бъдат послушни и се скараха за пълнежа на една плюшена панда. Докато двамата смучеха взаимно чорапите си, успях да се оправя с празните чинии от вън, да ги напъхам в миялната и да изхвърля четирите чувала с отпадъци. От горния етаж се чуваха стъпки, все едно стадо бизони прекосяват моста на Кольо Фичето. От време на време женски крясъци и мъжко ръмжене. Лампите угаснаха, Бранимир извади новата си китара, на която не може да свири. Крясъците и ръмженето спряха и до ушите ми достигнаха леки въздишки.

Всичко вървеше по план! Какви ли чудеса не прави една китара в ръцете на нескопосан, ама красив младеж?

- Мамо, искам хапи бъте! – Зарко дотърча, развяващ двата подгизнали чорапа на Роско.

- Маме, не можеш сега да хапеш батко си, има гости.

- Искаааааааааааам, хапи бътеееееееееееееееее!

- После ще се хапете, сега няма да го излагаме пред девойките. Чуй как ги омайва.

- Искам и аз по жени!

Едва, когато купонът приключи и последният гост беше изпратен, разбрах, че този път Зарко не е искал да хапе батко си, а просто да му изпее хепи бърдей. Слава богу, микрофонът вече не работеше. Бранимир беше доволен. Гостите бяха доволни. Аз бях доволна. Зарко и Рос - предоволни. Борето проспа целия ден и хич не му пукаше. Баща им по природа си е непукист. Къщата беше цяла. Имахме остатъци от храна до края на месеца. Никой не беше удавен с маркуча, никой не излетя от батута, нямаше травми от замерянето със сандвичи. Само се чудя майката на хлапето с трите бутилки кока-кола дали го е укротила у тях.

Вечерта завърши романтично с китара и с едно детско гласче, което пееше тихо: „Хапи бъте на-ба-те, хапи бъте, ба-те…“

Къщата вече спи. Процентът ми на спокойствие вече е 32 – най-високо ниво от почти четири години насам. Вдигнала съм крачка на горкото диванче, гриза печен сандвич и разсъждавам колко много неща научих от един рожден ден у дома. 30 препечени сандвича за дузина хлапета са много, дори и когато само се замерят с тях. Два стека кока-кола обаче са малко. Три кила пържени картофки също не ги оправят. Не е добра идея наблизо да има работещ маркуч. Дворните батути издържат много повече от 130 килограма. Велизар е изключително добро хлапе, когато е сред непознати. Роско гледа от него и също може да бъде послушен. Много по-лесно е да се справя с дузина чужди деца, отколкото с моите собствени. След два дни Роско има рожден ден. Малък е още, никакви претенции не приемам от него. Ще празнува навън! До вчера си мислех, че баровците ходят по заведения. Тъкмо обратното е! Истински баровец си, когато изчистиш цялата къща, опазиш имуществото от собствените си деца, подсигуриш напоителната система за вечно жадни за кока-кола и адреналин тийнейджъри, и оцелееш! Трябва да ставам. Първата доза сладко от череши е готова, време е да зареждам следващата.

А и Борето май е наакан.

Още от Весела:

Петима мъже и нуждата от разтоварване

К'ъв секс бе, човеко?

На 7 октомври фондация „За Нашите Деца“ организира най-голямото си благотворително събитие за годината – „Вечер на добродетелите 2019“ и ще отбележи 10-ата годишнина от първото му издание. То ще се проведе в Sofia Event Center, Paradise Center, а началният час е 19.30. Вече 10 години Вечер на добродетелите събира над 400 социално отговорни лидери в нашето общество -  представители на държавната и местни власти, на социално – отговорния бизнес, на неправителствения сектор и на културните среди, които знаят, че инвестирането в развитието на децата още от раждането е основа за постигането на развито и цивилизовано общество в България.  

Патрон на десетото издание на Вечерта да бъде вицепрезидентът на Република България г-жа Илияна Йотова. 

Фондация “За Нашите Деца” вече 27 години успешно се справя със ситуации с висок риск за децата, които живеят в дом за деца, имат увреждане или с редица проблеми в семейната им среда – трайна бедност и социална изолация, насилие, безразличие и отчуждение. Вече 27 години висококвалифициран екип от специалисти работи за това всяко дете да живее и да води пълноценен живот в семейство, за да може  да разгърне своите таланти и способности още в първите години от своя живот. За 27 години фондацията е успяла да помогне на над 13 500 деца и семейства.  

Каузата на Вечер на добродетелите  2019   е шанс за пълноценно развитие и щастливо детство за деца от 0 до 7 години.  Ще насочим усилията си не само към деца в риск от раздяла от родното семейство и деца в приемни и осиновителни семейства, но и към тези, чиито потенциал и развитие са блокирани от невидими рискове като родителското отчуждение и бедността, както и социалната изолация. Фондацията вярва, че освен сигурността на семейството, интензивната стимулация, благодарение на която най-малките учат активно за света около тях и разкриват своя заключен потенциал е ключова инвестиция за успеха им в нашето общество, в образованието и трудовата реализация в последствие.  

С набраните средства, в двата комплекса за ранно детско развитие в София и Пловдив, ние ще подкрепим поне 800 деца в ранна възраст и техните семейства.  

Програмата на Вечер на добродетелите 2019 ще даде възможност на гостите да се докоснат по един неповторим начин до реалните съдби на деца и семейства, променени с подкрепата на фондацията. По традиция, тя включва арт програма, в която ще вземат участие популярни български артисти, които застават за каузата на фондацията, както и благотворителен търг, който ще даде възможност на гостите да наддават за ценни и атрактивни предмети и преживявания с висока емоционална стойност.  

Повече за събитието може да научите ето тук.