Ей, колко обичам историите, които ми разказвате в Будоара. Благодаря ви, момичета, за споделеното. Представям ви Вяра и нейния разказ за ината, любовта и житейския опит, който понякога ни струва твърде скъпо.

Вяра, благодаря ти! И за интересната история, и за това, че ме накара да се замисля. А описанията ти на любовта са толкова истински, че имах чувството, че съм в тялото ти.

На мен ми е трудно да разказвам истории, в които не излизам добър герой, но ще се опитам в името на откровеността да споделя една, в която инатът ту побеждава, ту бива победен, та дано има малко смисъл от това да съм правила грешки.

Започвам с това, че в училище бях от непокорните, чаровни деца, на които все им се разминава, дори когато са идиоти. Не се самолаская, но бих го нарекла „харизма“, оная харизма дето е нож с две остриета, привлича повече хора, отколкото човек може да поеме и отключва капризното и непоследователно поведение, което в последствие да отсее и отдалечи част от твърде многото „приятели“.

Добре, ама научиш ли се на лошо, трудно променяш модела и тая своенравност започна да пресява и мъжете в живота ми. В студентските години е лесно, никой не бърза да се жени и да ражда, но когато срещнеш любовта на живота си най-тъпото нещо, което можеш да направиш е да се фръцнеш и да го оставиш насред улицата, с печалните му книги за географски открития и самоубили се немски писатели, и да смяташ че както винаги, нещата ще се оправят сами. За бога, кой има време да поправя счупени отношения, когато има още много риба в морето и славни лета за живеене! Към днешна дата обаче, спокойно мога да нарека точно това свое действие тъпо, защото истинската любов и семейство е като да сърбаш домашния борш от виенския сервиз на баба ти, па макар и с пукнатини и белези, а не да си спестяваш труд и миене с еднократни чинии от Джъмбо.

Оставих го аз там, на улицата, моята голяма любов, защото ме ядоса, че не знае накъде отиваме, ще продължим ли заедно, ще можем ли да обитаваме един апартамент и да си напаснем навиците, аз – спортуваща любителка на природата и добрите хотели, вечерите навън, пътуванията и най-вече – непредсказуемото „утре“ и той – домошар, който се бръсне педантично всяка сутрин, мирише на сапун, мери и сравнява по три дни гайки и бормашини и обича вечер да гледа телевизия, след вечеря, на дивана. И така както го оставих този моят топъл домошар, намерила го една държавна служителка от морско градче и кротко си го прибрала. Казал и той, че първо – не иска деца и второ – излиза от „тежка връзка“ (гледай го какъв е измекяр. Но такъв си го обичам) и не иска сериозна нова. Минали й покрай ушите тези предупреждения.

И така, в мълчание и инат мина време, една година и нещо и един ден инатите ни се пречупиха, сдобрихме се, но държавната служителка бе забременяла, второ дете от втори мъж, това беше нейния начин да си намира мъж, не случайно уточнявам че е чиновничка, защото то си е държавна политика това, не всеки в частния сектор го може: първо забременяваш и после изискваш документ за брак – това си е висш държавен пилотаж за узаконяване на средства, които ти се полагат просто и единствено защото си си подала задника и си го стиснала когато трябва. Но да не я съдя, утре може на приятелка да се случи и тогава ще се наложи да проявявам разбиране. Така все пак моят мъж се ожени, когато тя бе в седмия месец. И такъв си го обичах.

Всеки бърз план за усвояване на мъж обаче си има цена и докато чиновничката пишеше в бг-мама къде има пащърнак, ние с него излизахме всеки от своя свят, за да крадем следобеди и нощи заедно, като да не си мислите, че да правим любов бе гвоздеят на програмата? Нищо подобно, най-приятни бяха обедите, в които той ме скастряше, че се накапвам със супата и бършеше потопените ми в яхнията ръкави със салфетка. Аз се веех из столичния град и всяка сряда на обяд му разказвах несвързани истории, а той сумтеше и омаловажаваше всеки мъж, за който се пробвах да му разкажа – тоя сигурно с кредити си купил тая кола, оня бил лилипут, трети имал „изнервящо име“. Да не се повтарям, но какво ли не чу тоя човек и пак си ме обичаше.

Лош човек ли бях, защото се срещах с бивш, вече нечий съпруг и баща? Не, жънех последиците на своя инат. Бях глупачка, която не знае кога трябва да замълчи и да си седне на задника, вместо всеки път да тръшва вратата. За втори път казвам „задник“ в тоя разказ, дано не се наложи и трети, че ще ми излезе име на вулгарна.

Мина време, успокоиха се нещата и за нас двамата, казахме край на любовната връзка, но останахме добри приятели. Аз, понеже природата ни трудно се променя, останах своенравна, все така ми беше трудно да харесам някой, да излезем, а да стигнем до секс още по-. И един ден и аз си намерих майстора.

Той беше невротик. Капризен син на известни родители. Красив. С тяло без недостатък. С живот без недостатък. Отгледан като писано Фаберже яйце в известен британски колеж след швейцарско училище. Такива обичат да ги унижават, разбирате ли. Не в оня 50 нюанса сиво смисъл, не. Просто ако не ги поставиш на място, започват да се налагат, докато те подлудят. Добре дошъл в това, което мога най-добре. Тук мога да кажа „ние единствени на Балканите правехме любов толкова добре“, като няма нужда да го питате така ли беше, в нашата връзка аз бях величеството, което да говори за себе си в трето лице, множествено число. Седмицата, преди да правим любов за първи път, прекарах всички дни без сън и без храна, в изнурително чакане да се прибере от Лозана. Да уточня, че в живота си нямам сутрин без закуска. Когато за първи път отидох в тях, седнахме край масата в кухнята и си мълчахме около десет минути. Когато и двамата са в огън, нищо не помага. Първия път, когато прокара ръка по гърба ми, тялото ми се скова и загубих съзнание. Не го обсъждахме. Понякога, след като правехме любов докато мракът в стаята изсветлееше, той лягаше в скута ми като за молитва и това съвършено тяло с уморена коса и притворени огромни очи, заровено в моите женски форми никога няма да забравя. Такива спомени пази неговото легло. И баня, и кухня, и балкон, и кола и паркинг. Обожавах тялото му, обожавах невротизма му. Той – точно същите две неща в мен.

И както се досещате, един ден млъкнахме и двамата. Не се разбрахме за нещо незначително, но го оставих той да протегне първи ръка. Той направи същото. Не си говорим и до днес. И тогава се обадих на старата уютна, винаги насреща, домашно топла и предсказуема любов.

„Направихме ли грешка като се сдобрихме с теб? Дали нямаше да е по-добре да останем в конфликт, докато света посивее и умре и никога повече не се срещнем?“ – попитах в тоя поетичен формат, но той и такава ме разбира. Разбирате ли, жена му тук би казала: „Махай се ма, защо не си отиде по пътя, ми се сдобряваш!“. Но той отвърна: „За нищо не съжалявам. Радвам се че се сдобрихме.“

И тогава му разказах цялата история с моето Фаберже и го попитах: „Има ли смисъл да се сдобрявам с него?“

„Не“ – каза той. – „Но не защото ревнувам или не искам да си щастлива. А защото и двамата сте болни“.

Болни. Не специални. Болни.

Да, и хиляди животи да имахме, с моето красиво момче пак щяхме да се разделим. Защото и двамата сме болни. Ние сме тревожни, инати, своенравни красавци, застаряващи самотници, неудачници в топлия свят на семейната обич. Нищо добро не излиза от двама закоравяли невротици.

И така, аз си тръгнах и след два месеца срещнах настоящия си съпруг. Животът е устроен така – поне един от нас да е спокоен и да държи юздите, когато светът на другия се разпада. Никога повече не проговорих на страстния си двойник, на моята душа-близнак.

Това исках да ви разкажа и дано съм ви била полезна, ако днес случайно сте се заинатили на някого за нещо без причина. Не бъдете задници с всеки. Само с когото трябва.

(Упс, съжалявам! Не съм вулгарна.)

Историята на Лена може и мъничко да ви шокира. За съжаление такива неща се случват… и оставят у човек особен горчив вкус в устата.

Не съм особено по писането, нямам дар слово, но статията „За хората, които се счупват и другите, които го допускаме“ наистина ме разтърси. Обаче изведнъж в ума ми изплува една друга история – на пръв поглед подобна на тази, но с много различен финал. Не бях ходила на сбирка на класа от петгодишнината. По ред причини.

Като всяка достойна принцеса и аз завъдих два принца.
Два броя за героя.
Двойка кебапчета с гарнитура,
Защото две е повече от едно…

Защото, когато човек види, че нещо е сполучливо е длъжен поне веднъж да го повтори!
И като една достойна кукундрела, естествено е принцовете да са едни чудесни кукундрелчета. Достойни синове на майка си по царственост и кукундрелставане.
Естествено, не пропускам всяка предоставена ми възможност, да демонстрирам на целия свят прекрасността на моите наследници, та и днешния слънчев пролетен ден, беше оползотворен в красенето на белия свят.
Още щом показаха нослета навън, две мухи моментално се сблъскаха до оградата, заслепени от лунички, огнени очички, навирени нослета и звънливи гласчета. Така и така, двете мухи оплетоха крака, криле и хоботи, решиха да се чифтосат до едно листо и да се правят, че уж нарочно за това бяха тръгнали. Нооооо, всички знаем, кой е виновникът за сблъсъка!
Натоварени в семейното возило, тръгнахме да търсим място без бетон и смог, за да газят царствените ни копитца из дивната природа на Майката Земя. Направихме пълен списък с предположения къде ще ходим:
– Ама на планина ли, мамо? Ама да е най-високата. Може ли да не е толкова висока, защото веднъж бяхме на най-високата и помня, че бях с ботуши, Мамо, къде са ми ботушите? Защо не ми взе ботушите? Предлагам по-ниска планина. Някоя, от която ще можем да видим Айфеловата кула. Айфеловата кула в Китай ли е? Китай нали е по далеч от планината? Ама северния полюс е по-далеч от Китай. Ама на южния е по-студено. Пишка ми се. Носим ли вода?
Стигнахме.
Не сме в Китай и за съжаление не се вижда Айфеловата кула, но слава богу, няма нужда и от ботуши. Нямам подходяща тениска за ботуши да му се не знае. Несериозна работа.
Поне е зелено, и слънчево, и тихо и красиво… Чувам мушички, птички, пчелички и:
– Мамо, ще ти задам гатанка: малко, червено, няма точки, не е калинка и не се яде?!
– Не се сещам, помогни ми.
– И аз не знам, ама го видях преди малко! Даже го настъпах и то умря.
– !?!
Газихме в трева, пихме вода, видяхме змия, и добре, че сме шумно и страховито стадо кукундрели за една беззащитна змия, тя побърза да се скрие от нас преди да сме сварили да се разпищим. Някои да се разпищим…
– Защо змията избяга? Ще се върне ли? Тя ще ни изяде ли? Добре, че си намерих пръчка. Ще я ударя по главата. Мамо, змията може ли да ми вземе пръчката? А ако тя ме удари по главата? Сега сезонът на змиите ли е? Сега трепери някъде от страх, нали? Змиите треперят ли? И като нямат пазва, къде плюят, като се стреснат?…Пишка ми се. Водата в колата ли остана?
Изведнъж се оказахме на хълм. Ми то бива прелест, красота… Не, не се вижда Айфеловата кула! Но и красота и прелест се носят на талази. Небето нашарено с разнообразни облачета, слънцето се провира през пролуки и огрява живописното пъстроцветно поле. Душата пее, очите греят, сърце трепти…
– Мамо, пълно е с красиви камъчета. Събирам си ги в шепичка, да си ги нося у дома. Ще ти подаря най-красивите. Те са вълшебни и необикновени. Ако всичките много ги харесаш, ще ти подаря всички. Никога не си виждала такива. Даже са малко меки…
– !!!?
– Мамо, мирише ми на лошо.
– !!!
– Мамо, камъчетата не ти ли приличат малко на ако?
….
Другата неделя ще повторим. Ще внимаваме да не забравим водата в колата, ще си носим мокри кърпички. Мястото обещава да е пълно с мащерка и лайка. Принцесите обичат чай от мащерка и лайка. Нима сте виждали принцеса, която да не пие чай от мащерка и лайка? Кукундрелчетата ще берат билки и ще внимават много с необичайните и вълшебни камъчета!

Оказва се, че дори Ева Стоева е била лошо момиче и за малко да й намалят поведението Ей, ама как треперехме едно време от това „намалено поведение“. Ева, благодаря ти за страхотната история.

Най-„парещият спомен“ от учението ми е, когато щяха да ме изключат от Музикалното училище в 9-ти клас.

Този разказ дойде в будоара преди известно време. „Искам да пишете за щастието.“ се обръща към мен авторката, която условно ще нарека Кристина. Признавам си, имах известни колебания дали да публикувам тази история. И не заради друго, а защото знаете, че съм отчаян защитник на семейството, радетел на брачния живот, твърдо убедена, че човек може да е истински щастлив, единствено ако има с кого да сподели дома си и да отгледа децата си. Но когато чета подобни текстове, абсолютно искрени и автентични, когато разговарям с приятелки, които са обърнали гръб на едно прекрасно семейство, защото не се чувстват добре… Мисля си, че може би щастието има много лица. И няма нужда да вкарваме хората около себе си в собствения си шаблон и да ги мерим по своите стандарти. Благодаря ти, непознато момиче, че сподели историята си с нас. И че ме накара да погледна живота от твоята гледна точка.

Семейна двойка се разхожда с двете си деца. Двойката е хармонична дори в наднорменото си тегло. Общественото жури ги оглежда и констатира: „Колко се е запуснала, откакто е омъжена! А той изглежда добре гледан мъж!“
Жената се е „запуснала“, а мъжът е просто „добре гледан“. Подобни коментари, нас жените, винаги ни изстрелват в поредица от диетични експерименти. Но не така стоят нещата с „добре гледаната“ половинка, която смята диетите за безсмислени упражнения по глад. Все пак каузата не е загубена, имате полезни ходове особено ако сте обсебена от идеята за перфектна форма, макар съпругът ви да няма подобни „дистреси“.

Той не променя хранителните си навици от съпричастност дори в периодите на 30-дневната, 50-дневната или 90-дневната ви диета. Да не говорим за Лунната. Това поведение трябва да бъде коригирано!

Поставете го на диета незабелязано.
А може и забелязано, но ако действате подмолно, съпротивата ще закъснее. Така ще имате достатъчно време да наберете преднина. Не изпитвайте угризения! Така правят умните и просветени жени като Амал Клуни. Въпреки, че неутрализира един от най-желаните от десетилетия мъже, не се поколеба да го постави на диета – принуди го да се откаже от алкохола, мазното месо, млечните продукти и любимата му мексиканска храна. Говорим за Клуни все пак, вашият случай не е такъв!

Все още се колебаете? Ето ви още няколко аргумента:

За времето на съвместното ви съществуване неговото тегло непрекъснато се увеличава.

Прави ви впечатление, че гардеробът му се обновява по-често от вашия.

Успоредно с тези проблеми, започва да се оплаква от високо кръвно, задъхва се, докато изкачи стълбите на първия етаж и се изморява твърде бързо… по време на секс.
Могъщото му хъркане е причина за хроничното ви безсъние.

Коремът му е толкова голям, че напоследък си връщате данък „бременна“, помагайки му да се обуе.

Ако поне една от причините е актуална за вас, можете да подготвите на партньора си голям подарък, за който той първоначално дори няма да подозира. Какво е необходимо?

Предпазливост
Тя никога не е излишна, особено ако половинката ви е поддръжник на теорията, че пълният мъж е добре гледан мъж. За правилна стратегия ще ви е от полза да установите от какво всъщност напълнява съпругът ви – наследственост, стрес, страст към сладкото, чести закуски между основното хранене. Наивно е направо да предложите на човека да мине на диета. Мъжете понасят диетите изключително трудно. Ако не искате да претърпите фиаско, не заставяйте мъжа да гладува. И мълчете! Мълчете! Думите „диета“ и „отслабване“ са табу. Преди всичко никак не е задължително да го посвещавате в тънкостите на приготвянето на обяда или вечерята. Забелязал е, че в салатата например сте сложили зехтин вместо традиционното олио – решили сте да експериментирате. Мърмори, че картофите не са в предпочитания от него вариант – пържени във фритюрника, а задушени на фурна – свършила ви е мазнината.

Разумни ограничения
Да, възможно е с времето да възприеме принципите на здравословно хранене и да предпочете сокът от целина (предвид легендата за увеличаването на мъжката потентност), вместо пържените картофи (макар че е малко вероятно). Но ако внезапно през нощта в неделя срещу понеделник направите основно почистване на хладилника, заменяйки обичайните продукти със „здравословни и полезни“, едва ли ще остане незабелязано. Това е ултиматум и не са изключени ответни действия. Може да премине на готова храна от хипермаркета, може тайно да компенсира калории в колата или в заведение за бързо хранене. В никакъв случай не изключвайте рязко от менюто продукти, които преди са били ежедневие. Мъжът ви веднага ще почувства, че се случва нещо нередно. Бъдете изобретателни – едно оправдание „забравих да купя“ няма да събуди особени подозрения, но само на първо време. За по-нататък ще трябва да сте готови с убедителни аргументи. Поровете в интернет, открийте интересни рецепти с продукти, които отдавна не сте ползвали, със сигурност ще попаднете на добри идеи, а новите вкусове ще предизвикат ентусиазъм за консумация.

Достъпни методи за снижаване на калоричността на „мъжката порция“:

Купувайте „постни“ продукти (вместо пилешки бутчета, нека са пилешки гърди). А ако все още не сте готови на такива „резки промени“ (или не сте сигурни, че няма да остане незабелязано) просто преминете на продукти с нисък гликемичен индекс и заменете простите въглехидрати със сложни. Разбрахме се, нали? Съчетавайте месото (телешко, пуешко, пилешко) със задушени зеленчуци (или с киноа, нахут, лимец и всякакви други модни култури), а не с картофи. Ако правите паста – нека е с морски дарове. Вместо захар в десерта – сложете мед.
Изрязвайте мазнината по месото, още докато го разфасовате или гответе в „собствен сос“, без добавена мазнина.

Постепенно намалявайте количеството сол в яденето (обратно пропорционално на схемата с арсеника, която се препоръчва при други случаи). Излишъкът на сол вреди на всичко, това го знаете, и възпрепятства извеждането на течностите от организма.

Не прекалявайте с подправките и снижете пикантността: лютите и пикантни храни събуждат не само желанието, но и апетита – друга е вашата цел.

Усвоявайте алтернативни начини на готвене. Подарил ви е мултикукър за рождения ден – не бързайте с речта против прагматичните подаръци. Мислете в перспектива. В такива уреди може да се готви без мазнина, избягва се вредното пържене. Варенето на пара, запичането и задушаването са не само диетични, но и здравословни кулинарни методи.

Плодовете и зеленчуците са задължителни. Купете голяма прозрачна купа, напълнете я с портокали, ябълки, грейпфрут, разхвърлете артистично фурми и сушени плодове отгоре. Не можеш да насилваш мъжа да опитва „храна за птички“, но тя трябва да присъства на масата и да се вижда, окото огладнява бързо.

Разчистете скривалищата с десерти… дори и вашето. Заменете млечния и бял шоколад с черен. Има добри варианти в секциите за диабетици в магазините, някои дори стават за консумация.

Заменете кока колата и „плодовите“ сокове с домашни производни – един пасиран компот например е много по-вкусен от дрогираните с консерванти „нектари“.

Най-трудната част – шкафчето му с алкохола. Той е много калоричен, освен това с него се яде повече. Предполага се, че съпротивата ще е жестока, затова предлагаме мек компромисен гурме вариант – чаша сухо вино и плато сирена, вместо бира и чипс.

Извадете малките чинии. Но не го правете изведнъж, плавно скъсявайте диаметъра, до този, който ви устройва. Ако вашите геометрични усилия бъдат забелязани, винаги можете да скочите с контрааргумент за размера. Все пак и той настоява за някакви 18-20 см, но гастроентеролозите свидетелстват, че в общия случай става дума за 13-15.
Търпение
Ще ви е нужно в големи количества. Затова, ако сте холеричка, най-добре се откажете, не е работа за вас. Но ако сте хладнокръвна, педантична натура бъдете винаги нащрек и контролирайте, контролирайте, контролирайте – това поне го можете. Тъжните истории за мъже, които са удвоили теглото си, защото жените им са намалили своята бдителност, не са празни приказки. Успокоявайте се с мисълта, че ангелското ви търпение ще бъде възнаградено.
Физическа активност

Променяйте плавно не само хранителните навици, но и начина на живот. Открийте способи да увеличите физическата му активност. Няма се предвид да го оставите без въздух от обиколки в мола или да го влачите по тъмно до близкия стадион.
Ще ви лесно, ако партньорът ви по принцип е спортна натура. Но вашият случай не е такъв? Тогава могат да ви помогнат следните стъпки:
– стабилизирайте дневни режим. Това се отнася както за работните, така и за почивните дни. Не лягайте след полунощ и ставайте не по-късно от 7,30 сутрин. Като се има предвид стандартното работно време, това не би трябвало да е проблем.
Според диетолозите такъв режим активизира обменните процеси в организма и подпомага отслабването.
– спортувайте заедно – фитнес, секс, домакинска физическа дейност, секс, съвместни разходки в парка, секс. Мотивирайте го, в крайна сметка добрата физическа форма е залог за здраве, повишен имунитет, борба със стреса. И да не пропускаме – секс.
– ходете пеша, дори ако и двамата обичате да шофирате. Още по-добре е да се снабдите с велосипеди, ей къде е лятото.

Психологически аспект
Дипломатичността е жизнено необходима за отслабването на мъжа ви. Забелязвате, че с усилия коленичи да си обуе обувките – не правете хапливи забележки. Поднасяйте внимателно опасенията си не за външния вид на мъжа (не си го и помисляйте!), а загрижеността за здравето му. Кажете му например, че бродейки в интернет сте попаднали на статия, според която мъжете с наднормено тегло умират по-рано от слабите си събратя, дори ако не са имали сърдечни оплаквания. Всъщност това е истина. Шведски учени са я доказали още преди години. Не искате да говорите по такива тъжни теми? Ами не говорете,  оставете лаптопа си включен точно на шокиращата статия за повишената смъртност при мъжете с наднормено тегло. Нека знае, че не мрънкате по традиция, а сериозно се притеснявате за него. Всъщност вие наистина се притеснявате.
Вегана Здравкова – нутриционист, холицист, ексхибиционист

Автор: Станил Йотов

Сега да ви разкажа за една от най-яките сватби, които съм гледал. Значи ще е било някъде в началото на 80-те години, а едно от най-красивите момичета в Казанлък беше Анито. Живееше точно срещу нас на първия етаж в кооперацията ни. Знаете, в Казанлък като се каже красива жена и летвата отива много високо. А Анито си беше голяма хубавица.

Ще да е била на 20-21 години, мома за женене. Отива за нещо си в София, един я вика в едно фотоателие, и вика: „Изумително красива сте, може ли да ви снимаме за реклама на ателието…” Аман-заман, залюбили се, и айде – сватба. Насрочиха я за една събота преди обяд. На всичкото отгоре женихът уж в София работел, ама всъщност се оказа от Ботевград.
На Анито баща й беше чичо Митя. Руснак, пийваше доволно. Беше лятно, топло време. Още в сряда в двора на кооперацията опънаха масите, събра се махалата и почна едно юнашко пиене, не ви е работа. Изтърколи се четвъртъка, дойде петък, отвън се пие и се пее.
Та в петък вечер чичо Митя удари по масата и каза, че не е навит да си дава щерката на някакви пришълци от Ботевград. Беше само по един бял потник, зачервен целия. И гледаше лошо… А иначе смелчага, имаше нас сто скока с парашут. Опасен човек, ей!
Тъъъй… В събота около 9 сабахлем пристигна противниковата рода. Дойдоха страшни като английските запалянковци от „Милуол”, с два рейса „Чавдар”. Смятайте, от Ботевград до Казанлък са над 200 километра, бяха пили през цялото време. Мъжете си бяха хвърлили саката, останали бяха само по белите ризи, с навити ръкави. Ясно беше, че ще става търкал в операцията по крадене на булката, няма начин… Жените от врага бяха се барнали с едни летни роклички, абе хващаха окото.
Ама и ние не спим! Митята беше събрал в двора на кооперацията цяла сюрия роднини, дето пък щяха да бранят булката от онея. Както споменах по-горе, и те бяха пили цяла нощ. Заеха позиция на кръгова отбрана на входа.
Онея се групираха в градинката между блоковете, отпред се появи трио музиканти с кларинет, акордеон и тъпан. Засвириха някакъв марш на печенегите и тръгнаха към блока ни. Каквото имаше да става, щеше да става…
На нашата позиция най-отпред беше Митята, с кръвясал поглед. Онея се спряха пред него. Излязоха младоженецът и кумът. На въпроса чий го крепят тук отговориха, че са дошли за булката. Първо да ви видим колко ще си платите, че ми е единствена щерка, отсече Митята.
Кумът си бръкна в джоба, извади шепа стотинки и взе да ги брои нещо. В този момент някой от противника изрева „Нападай!” и онея натиснаха да превземат входа и да гепят Анито…
Уж сичко беше на майтап, нали такава е традицията, обаче някой от нашите цапардоса в муцуната един от техните. Оня отвърна, и стана някакво яко сбиване. Обаче онея излязоха по-окомуш, натиснаха като стадо глигани и разбиха вратата на входа. Обаче тя пък с едни стъкла, като се начупиха, като се разхвърчаха… На един парче стъкло му поряза кръста, на друг ръката, трети се оказа с разрязан панталон и рана в крака. Кръв се проля, но за наш срам ботевградчаните нахлуха в апартамента и плениха Анито…
В тва време отвън неколцина още си скачаха на бой, ама дядо ми Петър като домоуправител си влезе във функциите и ги укроти. Междувременно отнякъде довтаса милиция, ама ги убедиха да си ходят, сватбарска работа, нали знаете как е.
Възникна обаче въпросът за ранените от стъклата кво да ги правят. На никого не му се ходеше по болници, а и беше време за гражданското. Тъй като живеехме в отсрещния апартамент, баба ми Веска опъна дивана, постла един чаршаф и жертвите лягаха върху него. Нямаше начин да ги промият с йод или реванол, тъй като сичките бяха с бели ризи и щяха съвсем да се омацат. Затова в работа влезе един тампон памук, натопен в ракия. Баба ми и леля Ленче, майката на Анито, им промиха раните с гроздовата, бинтоваха ги, туриха им по една лепенка и те така. На оня със срязания панталон дядката му услужи с един негов, за късмет му стана и така.
После на сватбата в ресторант „Мазалат” имаше едно 200 души барем, да не казвам голяма дума, ако не и повече. Станаха две-три локални сбивания между масите, щото някои от нашите решиха да си разчистват сметките с онея от Ботевград, ама като цяло сичко мина горе-долу културно. Та така за Анито и нейната сватба.

Снимката е от филма „Черна котка, бял котарак“, има си хас да е от друг, нали?

Станиле, благодаря ти за историята! Цвиля от смях!

Мама Нинджа беше поканена в детската градина на Алекс да чете книжка. Всяка седмица канят по един родител, баба или дядо да присъства на занимание и да прочете на дечурлигата книжка по свой избор. Впрочем много добра идея, която можете да предложите и във вашата градина, ако администрацията й се вслушва в родителското тяло, разбира се.

След като прегледах купищата книжки от четири поколения деца в библиотеката на момчетата, реших да не залагам на класиката, а на нещо съвсем ново и различно, което има шанс хлапенцата от групата на Алекс да не са „чели“. И така избрах „Машина за гушкане“ на Скот Кембъл, която моя приятелка подари на Алекс за рождения ден.

 Книжката разказва за малко момченце, което е Машината за гушкане. Гушка мама и татко, гушка полицая на улицата, бабата с пазарската чанта, случайните минувачи, дори пейката. Гушка кученцето, мечока и пощенската кутия. Гушка плачещото бебе. Качва се на стълба, за да може да гушне кита. Таралежът му се оплаква: „А мен никой не иска да ме гушка“. На следващата страница виждаме как момченцето го е гушнало и му казва

 „ТЕ НЕ ЗНАЯТ КАКВО ИЗПУСКАТ“.

 На края на книжката Машината за гушкане е изтощен, вече няма сили да гушка и познайте какво! Виждаме как мама го гушка и той отново е зареден и готов за подвизи. Много сладка книжка, с чудесни илюстрации и ясно послание за обич и емпатия :) Алекс се влюби в нея от първия прочит и доста време се приспивахме с „Машината за гушкане“.

 Ето и как протече на практика нашето литературно-гушкаво четене. Седнахме на малките столчета, в кръг, Алекс естествено се залепи до мен. Помолих хлапенцата да се представят. На всяко едно Алекс обясни с леко назидателен тон:

 ТОВА Е МОЯТА МАМА!

 После им прочетох книжката и разгледахме илюстрациите. Децата се забавляваха много с момченцето, което гушка всички наред. Разбраха, че машината за гушкане обича пица също като тях. След което ги попитах кой от тях иска да е машина за гушкане и настана едно ГОЛЯМО ГУШКАНЕ! На всички деца, които дойдоха да гушнат мен, Алекс разбира се, изкрещя:

 НЕ ПИПИ МОЯТА МАМА!

 Чудесно си изкарахме, което не попречи на моето човече да удари един голям рев, че мама си тръгва от детската градина. Но без това не може.