Едно време много се чудех на онова древно китайско проклятие „Дано живееш в интересни времена“. Що за глупост, казвах си, всеки иска да живее интересно. За какво му е на човек скука и еднообразие, кой би искал да затъва ежедневно в монотонни занимания? Трябва да има екшън, разнообразие, предизвикателства! Това не е никакво проклятие, ами благословия! Изглежда Непознатият отгоре дочу моите богохулни разсъждения и реши да ме „благослови“. Нямам друго обяснение за нещата, които ни се случват през ден, да не кажа и всеки ден, и с които вече напълно съм свикнала и дори не им се учудвам.

Ето например, вчерашният ден започна като един твърде обикновен вторник. Момчетата във ваканция, излязоха сутринта и наминаха само да хапнат и да вземат пари за сладолед, Алекс отиде на градина без много протести. Ивето дойде на кафе и донесе най-вкусните мекици на света и домашно сладко. Чарето и Фройд се въргаляха по плочите и търсеха хлад. Успях да посвърша малко работа и дори да прескоча до мола и да си купя обувки за сватбата на Теди. Изобщо необичайно идиличен летен ден. Но „затишие пред буря“ не е просто поетична метафора. Не и в нашето семейство.

Вечерта с Пеев, Чара и Алекс се връщаме от разходка и заварваме младежите обилно натъпкани с мекиците на Ивето вместо вечеря. Въздъхвам с облекчение! Няма да има готвене, сервиране и вдигане на маса. Свободна вечер за мама и тате. Ивето ми препоръча филм сутринта, така че с Пеев щастливи се разполагаме в хола. Косьо, пуберът, хуква отново някъде навън с кварталната тайфа момчетии, а Коко и Алекс се заиграват в детската, без да крещят нетърпимо. Мечтаната скучна семейна вечер може би най-после ще ни се случи.

Или пък не. Косьо звъни на баща си и чувам следното:
– Хъски ли? Къде? Ти какво правиш чак там? Добре, сега ще дойда. Изчакайте ме.

Пеев грабва една стара каишка на Чара и изчезва. След малко банда от съседски деца, плюс Косьо с баща му, се появява на хоризонта с този симпатичен младеж, целият в осили, изплашен, жаден и гладен.

Животинчето е кафяво като Чара и Алекса, със същия златисто-кехлибарен поглед. Ето ги нашите две сестри, за сравнение.

Ако живеех в латино сериал, със сигурност щеше да се окаже, че сме намерили отдавна изгубеният им брат Хуанито, отвлечен от злата мащеха Фернанда и продаден на катун цигани срещу бяла магия за любов, още по време на третия брак на бащата Консито в дванайсети сезон. Примерно.

Коко и Алекс интуитивно усещат, че нещо забавно се случва на улицата пред нас и изскачат да не пропуснат купона. Теди също пристига след две минути – сам, защото Яна е на моминско парти. Семейството шумно обсъжда план за действие. Съседските хлапета ентусиазирано се включват с идеи, предложения и съвети. В крайна сметка решаваме, че ще пуснем обява в групите за изгубени животни и ще отидем на ветеринар да проверим дали е чипиран, след което ще мислим какво да правим. Всички до един звънят на родителите си с надеждата да им бъде позволено да приберат кучето поне за тази нощ. Очаквано, никой не е съгласен. Забелязвам как момчетата оклюмват глави, забиват поглед в земята и подритват тротоара с прашни кецове. Мисля си, че ако родителите им видят точно тази физиономия, това мълчаливо разочарование и тихо недоволство, не биха отказали с такава лекота. Мисля си още, че след тази вечер, поне за няколко дни, поне в очите на съседските деца, ние сме героите на квартала. Приемам с удоволствие тази роля, след като само два дни по-рано бях най-гадната майка, която крещи бясно и заплашва с шамари четирима хлапака, разпънали палатка на поляната, защото се гонят, хилят и будят съседите с адска врява в два през нощта. Единият от тях беше моят Косьо, но това е друг въпрос.

В крайна сметка Иван прибира в колата 6 деца (4 собствени и две съседски) и клетото куче, което сред всичкия този шум може би се чуди дали е спасено или обречено. Междувременно във фейсбук кипи активна кампания за разпространяване на снимката на Коко Мънчи, както момчетата го кръстиха, след като забелязахме, че се обръща, като викам моя Коко, и благодарение на завидния апетит, с който погълна на два пъти цели 400 грама от гранулите на Чара. Тук е моментът да благодаря на всички приятели и непознати, които споделиха снимката му. Надявам се все пак стопанинът му да го намери. Нищо чудно някое детенце да плаче за него сега.

Някъде към 11,30 спасителният отряд се прибира, натоварен с допълнителна храна за Коко Мънчи. Оказва се, че сладурът няма чип. Сложили са му за всеки случай ваксини за вътрешни и външни паразити, прегледан – здравичък и в отлично състояние, макар и доста мръсен. Съседските деца се прибират, а ние решаваме, че Коко Мънчи ще отиде у Теди и Яна, при Алекса, за да не провокираме бременната Чара и да не образуваме нерви на Фройд. За да не нахлуем грубо в територията на Алекса, решаваме първо да поразходим животинките в градинката и да свикнат един с друг на неутрален терен.

И така в 12 през нощта семейство Пееви, целокупно, с четири деца на възраст от 3 до 22 години, и две кучета, едно старо и едно ново, с бутилка розе и няколко чаши, любезно предоставени от Моника, (приятелка, съседка, пианистка и кучкарка, която веднага се отзовава на помощ), окупира кварталната градинка. Ние, големите безпощадно изпиваме розето, кучетата се гонят, Алекс и Коко се люшкат, Косьо лови покемони. Събуждаме едно-две бебета и разлайваме две-три кучета. Говорим си за живота, вселената и всичко останало и в два часа благополучно оставяме Коко Мънчи да спи у Теди и се прибираме у дома, почти влачейки се от умора (и розе). Слава богу, поне никой съсед не е повикал социалните да приберат горките ни дечица, които принуждаваме да седят по градинките в малките часове. Чара само ни подушва, хвърля ни възмутен поглед и достолепно ни обръща гръб и се оттегля под стълбището. Не помня как успяваме да нахлузим пижамите на децата, но помня, че преди да се проснем по леглата, Иван подхвърля:

– Искаш ли да гледаме филма?

След което заспива, преди да успея да му отговоря.

Жалко. Щях да му кажа, че някой ден децата ще пораснат и ще си хванат пътя, ще им дадем и кучетата без никакво колебание, а ние ще имаме всичкото време на света да скучаем, да гледаме филмчета и може би да правим ето така…

Преди да отидем в Страната на чудесата, както я нарича Коко.

Между другото, Коко Мънчи все още търси своя стопанин. Ако случайно го познавате, непременно ми пишете. Не че му е лошо при нас, но той си има негов човек и го обича. Ако пък е изоставен нарочно, моля, пишете да кажете поне как му е истинското име. Не съм сигурна, че някой би могъл да е щастлив с името Коко Мънчи.

Тогава открихме с ваша помощ стопаните на Коко Мънчи и те си го прибраха. Впоследствие го губиха още няколко пъти и други хора го намираха и пускаха негови снимки в групите за изгубени кучета. Собствениците си го прибираха всеки път с обяснението, че той просто обича да бяга. Не искам да ги съдя. 

Днес, 20 януари, Коко Мънчи, който всъщност се казва Руно, отново беше изхвърлен на улицата този път завинаги. От миналата събота снимката му се развява по групите за намерени кучета. Стопаните не проявяват интерес да си го приберат, макар че им писахме многократно. Синът ми днес отиде да го прибере от улицата, а едно мило момиче, приятелка на Теди и Яна, го прие временно, но му търсим стопанин, истински човек, който да го обича и да не го изхвърли безпризорен отново. Кучето е чудесно. Моля ви, помислете си дали не искате нов приятел. Ако не, поне споделете, за да му намерим ЧОВЕК.

П.С. Коко Мънчи е осиновен от добри хора. Редовно ми пращат снимки и видеа, той вече е здрав, добре гледан и щастлив. Някои кучета се раждат с късмет.

Сватбата беше точно както си трябва – имаше и смях, и сълзи, и ритуали, и танци, и целувки, и горчиво вино, и сладка торта. Булката беше прекрасна, младоженецът щастлив и леко смутен, кумовете млади и горди с отговорността си, шаферките и шаферите – красиви и сияйни. Майките малко си поплакаха и повече си потанцуваха, бащите се радваха на порасналите си деца и тайничко си потъгуваха, че заедно с децата са пораснали и те. Гостите се забавляваха и опознаваха, тук-таме може би пламна и някоя искрица между младите.  Коко не можеше да свали очи от Яна:

– Това е моята булка!

Пееви сме щастливи, че вече има още една г-жа Пеева. Дай боже да има и г-ци Пееви някой ден. Алекс беше хипнотизиран от булката. Той трябваше да е сред шаферите, но предпочете да гледа ритуала на сигурно място в ръцете на татко.

А някъде в малките часове Теди ни каза, че и да беше избирал, не би могъл да намери по-добри родители от нас. Не е нещо, което чувам всеки ден, нито всяка година. Благодаря ти, Теди! Не знам дали осъзнаваш изобщо колко много означават тези думи за нас. Някой ден ще станеш баща и ще разбереш. И както ви обещах, сватбената ми реч.

Скъпи младоженци, уважаеми кумове, мили роднини и приятели, Най-напред искам да благодаря на всички, че споделихте нашето събитие. Благодаря ви за подкрепата, обичта и уважението. Присъствието ви тук означава много за нас и пълни сърцата ни… Обратно пропорционално на портфейлите. (тук очаквах гостите да се засмеят, но настъпи неловко мълчание. Взимам си бележка - шегите на сватбите май звучат добре само на кино.) Да произнасяш сватбена реч е изключително отговорна мисия, особено ако си майката на младоженеца. Трябва много да внимаваш какво ще кажеш. Ако си прекалено назидателна, ще подразниш младите. Ако си прекалено сантиментална, ще разплачеш гостите и ще съсипеш много красиви лица, включително своето собствено. Ако си прекалено радостна, гостите ще си помислят: „Тук има нещо гнило, щом толкова бързат да оженят момчето“. Ако си прекалено тъжна, ще излезе, че не харесваш снахата, а нашия случай е точно обратният – ако е възможна любов от пръв поглед между снаха и свекърва, това сме ние. Така че доста се чудих не какво искам да ви кажа, а как да го кажа по най-добрия начин. И ето какво измислих вчера, докато гладех седем броя ризи и треперех да не скъсам някое копче. Брачният живот е като да бродираш гоблен. Без да притежавате никакви специални умения и дарби, от една панама и малко разноцветни конци можете да си избродирате прекрасна картина. Достатъчно е имате любов и търпение. Моделът ще изберете сами. Дали ще е батална сцена или пасторална идилия – вие ще решите. Само не се заблуждавайте, че гоблен се бродира лесно.

Ще има безсънни нощи, колебания, грешки и спорове, понякога и моменти на отчаяние. Но хубавото на гоблена е, че дори да объркате някой цвят, тук-таме да скъсате някое конче, да пропуснете някой бод или да убодете някой пръст, винаги можете да поправите грешката и в крайна сметка да създадете една красива картина. Достатъчно е да имате любов и търпение и да не се предадете някъде по пътя. Не смея да погледна Иван, защото съм сигурна, че се подсмихва на това сравнение. В единствения случай, когато хванах игла да му зашия копче на ризата, незнайно как копчето се оказа пришито не само към предницата, но и към гърба… И все пак успях да ти избродирам едно прекрасно семейство, нали, Ванка? Пожелавам ви да избродирате заедно гоблена на своя живот с много любов и търпение. Вярвам, че ще е прекрасен. Бъдете здрави и щастливи.

Наздраве! И горчиво! Накрая, благодаря на всички приятели, които споделиха с нас мига и емоцията – не само на живо, но и виртуално.

Дай Боже да се сбъднат прекрасните ви пожелания!

В нашия свят понякога се обръщаме с носталгия към далечните времена преди 4 века, когато свръхсветлинните магистрали все още не са съществували, когато всички сме обитавали една планета и сме се събирали с роднините си всяка Коледа физически, а не само като холограмни образи. Но ви уверявам, скъпи читатели, че ежедневието на нашите предци никак не е било леко. Сякаш не им е била достатъчна ежедневната скучна и принудителна работа, от която зависи изхранването им; податливостта на странни и отдавна забравени болести; ужасите на войните и културните сблъсъци, но на всичкото отгоре те сами си създавали модели на поведение, практики и традиции, които на съвременния човек от 25-и век изглеждат напълно излишни и необясними.

Сега ще ви представим три от тези жестоки и ужасяващи интервенции, които нашите прабаби и прадеди доброволно са си причинявали, с идеята, че го правят в името на красотата и личностното си развитие.

Уголемяване на половите атрибути

Ще ви се стори странно, но в онези времена изглежда основната функция на много жени е била да служат като сексуален обект на мъжа, както се вижда от горната снимка. Гърдите им били приемани за най-важния атрибут, ако съдим по запазените артефакти в книжен и дигитален вид. Ще се учудите, но всъщност именно с откриването на свръхсветлинните магистрали през 2060 г., които бележат истинското начало на космическите пътувания, човешкото тяло постепенно придобива съвременния си издължен и елегантен вид, толкова различен от заоблената визия на предкосмическите времена. Но дори да приемем, че естетическият вкус на предците ни е одобрявал подобни непропорционални издутини, не можем да разберем как тогавашната жена е могла да си причини толкова болка и да се обрече на постоянен ежегоден тунинг след подобна хирургическа намеса. Интересно е, че мъжете не са им отстъпвали. Те пък често правили операция за уголемяване на… пениса си! Да, не се учудвайте, не на мозъка, а на пениса! О, времена, о нрави, както е казал древният мъдрец. Всъщност статистическо проучване доказва, че основната функция на мъжете също е била да са сексуални обекти на жените, които обаче умело са успели да скрият този факт от силния пол в продължение на векове.

Зъболекарски услуги

В странните времена преди генетичната медицина да изкорени веднъж завинаги всички болести, хората често страдали от бацили, наречени "кариеси", които с времето се превръщали в "пулпити" или "гангрени", и ги обезобразявали. С напредъка на медицината хората се научили да ги третират, но цената била безобразно висока. Не само финансово, но и физически – болката била толкова нетърпима, че въпреки слабите методи за упойка, които съществували по онова време, зъболекари ставали предимно хора с атрактивен външен вид, които да привлекат сексуално пациентите и да разсеят вниманието им от неприятните процедури, които се извършват върху тях. Това било негласна практика, за която обаче имаме сериозни доказателства от изкуството в онзи период. На снимката виждате зъболекарка от 21 век, която се готви да изтезава пациента, докато междувременно го разсейва със сексуални намеци.

Обезкосмяване

 Атавистичният белег на нежеланото окосмяване отдавна вече не съществува. Миналата година в междугалактическата преса се появи сензационен случай с младеж, на когото му пораснаха странни косми над горната устна, но проблемът бързо се реши с една елементарна ДНК проекция. За нашите предци от 21 век въпросът не е стоял така. И мъжете, и жените са имали окосмявания на нежелани места, които са премахвали с изключително болезнени и неприятни процедури. Мъжете са практикували тъй нареченото "бръснене". Освен че се налагало да го правят всеки ден, то раздразвало кожата им и предизвиквало неприятен сърбеж и възпаления, наречени пъпки. Някои от тях отказвали да го практикуват и си пускали дълги лицеви опашки, наречени бради, в които понякога съхранявали хранителни запаси или развъждали особен вид домашни любимци, наречени въшки.

Интересно е да се отбележи, че имало кратък период в историята, когато брадатите се обединили във воюваща секта и обявили, че искат да превземат целия свят и да принудят всички да носят бради, а тези, които нямат, да си покриват главите с кърпи. Накрая обаче голобрадите надделели, брадите на всички агресори били обръснати по гореописаната процедура и станало ясно, че цялата тази агресия произлиза от неизвестната до този момент корелация между дължината на мъжката брада и липсата на женска ласка. Статистическите данни доказали, че мъжете с дълги бради страдат от липса на женско внимание и съответно инвестират неосъществения си хормонален потенциал в агресия и войни. Впоследствие медицината се погрижила генетично да заличи нежеланото окосмяване и хората се отдавали все повече на любов, откривателство и приключения. Тогава настъпил и Платинения век на междугалактичните пътувания и вече никой нямал време и желание за глупави междуособици. Жените също имали нежелани окосмявания, но те тихо и кротко ги премахвали с една твърде болезнена процедура, за която мъжете така и не разбрали, защото се провеждала в шумоизолирани помещения, под строг медицински контрол, със силно упойващо вещество, което се излъчва от ароматизирани свещи и под хипнозата на тиха и приятна музика.

Толкова от мен за днес, 2417 земна година, 21 февруари.

Мария Пеева

Два дни до сватбата. Днешният ден съм посветила изцяло на Теди. Майка и син по задачи. Едно такова ми е объркано, почти сюрреалистично. Едновременно съм там и се виждам отстрани. Цял ден ми се пълнят очите със сълзи, после се заливам от смях без никакъв повод. Сякаш душата ми още се колебае дали се радва или плаче.

Във фризьорския салон ни оглеждат и се подсмихват дяволито. Докато разберат, че сме майка и син, тогава почват да се усмихват уважително. Ето нещо, което няма да преживея с по-малките ми момчета, си казвам. Там разликата е голяма и никой няма да ни вземе за модерна двойка. Колко млада майка съм била. После подстригват Теди и изпод рошавата четина изведнъж се появява моето красиво момче. Спомням си как веднъж настояваше да се изруси в пети клас и за ужас на баща му, аз го заведох. Колко готина майка съм била. Спомням си още как го подстригахме за първи път на годинка – нула номер, защото някой ми каза, че така косата много се сгъстявала. Той плака като че го колят, докато меките къдрички тъжно падаха на пода. Колко наивна майка съм била. Просълзявам се, но Теди се оглежда критично и подхвърля:

– Жалко, вече няма да си намирам фъстъци в брадата.

Избухвам в смях.

После хапваме в близкото кафе и той си поръчва чийзкейк. Спомням си как веднъж като мъничък изяде два чийзкейка в „КФС“ и после повърна на улицата. Колко безотговорна майка съм била. Пак ме стяга гърлото, но Теди се обажда:

– Искаш ли чийзкейк, маме?

– Не, благодаря.

– Много се радвам.

И отново се смея. За всеки случай слагам и слънчевите очила, така не личат сълзите. После пътуваме до Ихтиман да оставим документите за ритуала в общината и по пътя слушаме хип-хоп и Теди се обажда:

– Пусни нещо от твоето време, Snoop Dogg, Dr. Dre, намери The Next Episode.

И си спомням как веднъж поиска албум на Мишо Шамара и аз му го купих, без да съм чула нито едно парче. Той си го слушаше на уокмена, но веднъж случайно го пуснахме в колата и като чух текстовете, ми се кръстоса погледа. Колко глупава майка съм била.

После оставяме документите и потегляме обратно към София, а по пътя, малко след Ихтиман виждаме рошаво сиво кученце край пътя. Споглеждаме се с Теди. Спомням си Рижко, уличния котарак, който умря в ръцете му, преди да влезе в лекарския кабинет, и как Теди се прибра и плака като дете на рамото ми, пък си беше голям дангалак. Добра майка съм била. Спираме да приберем кученцето. То пък се оказва агънце и ние бързичко се изнасяме, искрено засрамени. Градски деца, какво повече да кажа. Спомням си как всяко лято пращах Теди при баба му в Пловдив, а той на всички обясняваше, че отива „на село“. Целият ми ден е въжен мост от спомени и с всяка крачка изскача нова случка, а аз се люшкам между сълзи и усмивки и губя равновесие.

После пазаруваме във „Фантастико“ и Теди ми се смее как влизам без количка само за едно мляко и в крайна сметка стигам до касата, затрупана с покупки, които от време на време падат по земята и аз се навеждам да ги събирам, при което други се изсипват и изобщо пазаруването се превръща в сложно изпълнение на еквилибристи. Спомням си как веднъж се смя, докато се разхълца, когато в „Метро“ без да искам взех чужда количка и се усетих чак на касата. Забавна майка съм била. Спомням си още как друг път се тръшкаше за шоколадово яйце и аз му го купих, за да не прави сцени, но навън му го взех и пред очите му го хвърлих в кофата, за да „си вземе поука“. Ужасна майка съм била.

Иван се прибира от работа и пита как съм.

– Ами… Малко не съвсем.

– Е, защо така?

Спомням си как ревах на първия учебен ден. После на празника на буквите. След това на последния учебен ден. И на още десетки празници и събития. Накрая и на абитуриентската. Ревях си от сърце, ама си ревях, защото той си е мой. А сега рева, защото вече няма да е мой. Обяснявам му на Пеев, доколкото ми е възможно, а той се умълчава за малко и после ми казва:

–  Ти нещо си се объркала, Мерче. Никога не е бил твой, нито мой. Точно обратното е. Ние сме негови. И винаги ще бъдем.

Тогава още малко си поплаквам и си мисля: Боже, днес е още петък, до неделя сигурно ще съм тотал щета (и с червен нос като дядо Коледа на снимките, както ме предупреди Ивето, фотографката). Не ме съдете. Не мога да проумея как е възможно. Уж бях до него през цялото време. Кога успя да порасне толкова бързо? До вчера беше живо гукащо-ревящо вързопче в ръцете ми. А сега ще си има свое семейство. И някой ден ще стане татко на друго гукащо-ревящо вързопче. Е, тогава вече ще е големият рев. И големият смях. Животът продължава.

Вижте още: Следсватбено

Тя е обикновено момиче, младо и свежо, все още по-близо до детството, отколкото до зрелостта. Няма да напише докторат, но може да отиде на лекции, след като е танцувала цяла нощ. Няма да стане фотомодел, но когато се усмихне, нечие сърце трепва. Тя е отворена е към света и го попива в себе си. Понякога е свенлива, а понякога дръзка. Учи се да обича. Учи се да е свободна. Учи се да е отговорна. Пада и става. С дънки все още прилича на хлапе. Любовта я намира непотърсена. Понякога бяга от нея, друг път се оставя да я настигне. Близките й въздишат: „Дано има късмет.“, а тя просто вярва в себе си. Сърцето няма да я подведе.

Тя е зряла жена, поела по пътя си. Влага се и в работата и у дома, но не за да докаже, че е повече от другите, а защото в душата й тлее неугасимото пламъче на онази тиха женска сила, посветеност и любов към красотата, която е карала прабабите ни да бродират бебешките ризки, да садят цветя край зеленчуковите лехи и да оформят погачите със сложни плетеници. Не винаги постига съвършенство и не винаги усилията й се оценят, но тя не се предава. Пътят й носи повече удовлетворение от крайната цел.

Тя е майка. Няма да сътвори шедьовър на изкуството, но е създала живот. Обича го не само със сърцето си. С цялата си същност го обича, с мозъка на костите си, с всяка своя капчица кръв, с най-първичния и извечен инстинкт на живата вселена. Малкото й творение е по-голямо от нея, по-голямо от света. Нейното всичко. Което не му пречи да я разплаква, вбесява и изцежда като лимон всеки ден. Тя вече не живее само в собственото си тяло. Живее и извън себе си. Всяка негова радост и болка са и нейни. Тя е богата. Няма да има милиони долари, но всичко, което иска, е в ръцете й.

Тя няма човек до себе си. Или пък има. Но при всички положения има своята любов. Гледа куче, коте, цветя или домати в градината. Работи, танцува, бяга, бродира, плете, готви или чете. Обича да пътува, да учи, да общува. Грижи се за себе си, но без да зацикля. Не спира да се развива и да върви напред. Вижда света с всичките му прелести и несъвършенства и умее да му се наслаждава. Отдавна е осъзнала, че хубавият живот е низ от малки радости. Умее да ги създава за себе си, а още по-добре да ги споделя с другите.

Обикновената жена е необикновено явление. Във времето, което издига в култ свръх-жените, тя не се изживява като кралица. Предпочита да има любим мъж, а не шут, крал или роб. Иска приятелки, а не придворни дами. Може да се жертва, но когато се наложи – и да се отстоява. Не се страхува да прощава, защото не се страхува да обича. Егото й не е по-голямо от нея, но няма да се остави да го стъпчат. Не се плаши от самотата, защото има с какво да я запълни. Но и не я търси умишлено, защото има какво да даде.

Обикновената жена е по-мъдра, отколкото предполагаме. Тя не търси щастие в дните си, а смисъл. А щастието я намира само, в онези редки мигновения, когато Непознатият отгоре протегне ръка и отвори очите й. За да го види в усмивката на детето, ръката на любимия, сладкия мирис на цъфналата липа, пълните с обожание очи на кучето, докосването на тревата по босите й крака, нюанса на небето след пролетен дъжд.

И най-вече в душата си.

Тази сутрин, докато пътувах към рождения ден на едно прекрасно детенце, получих следното съобщение:

Здравейте! много Ви харесвам и искрено се забавлявам с Вашите истории и коментари! Но сега искам да Ви помоля за услуга – моля да разпространите тази страничка. Това са наши много близки приятели – прекрасно семейство, което премина през много трудности, но оцеля. Бихте ли разпространили поста, за да може повече хора да видят и да помогнат! Благодаря Ви!

Погледнах страничката, харесах, първата ми реакция беше да споделя на моята ФБ стена, но се замислих. Всеки ден по стените на приятели и непознати виждаме десетки призиви за помощ. За кученца, котенца, деца, възрастни или млади хора, за всякакви благотворителни каузи. Помагаме за една, за втора. Третата я подминаваме. На четвъртата вече сме отегчени и дори не прочитаме за какво става въпрос. След петата може и да се подразним малко, че в очите ни се навират постоянно нечии страдания. И това е съвсем естествен процес, нарича се умора на съчувствието. Живеем в епоха на информационна преситеност. Отвсякъде ни бомбардират кадри от войната, окървавени лица, ужасни трагедии. Психиката ни търси механизъм за защита и удобно престава да ги забелязва. Скриваме се в зоната си на комфорт и обръщаме поглед към по-забавните теми. Към видеото със сладки тъжни кученца, на които се карат за изядени чехли. Към чичкото с фигура на Аполон, който танцува страстно с прекрасната си млада влюбена съпруга на яхта за 3 млн долара. Към историите на мама нинджа с бандата й от палавници и домашни животни. Това е далеч по-приятно и зареждащо и никой не може да ни осъди, че извръщаме поглед от страшното, от грозното, от болестта, войната, смъртта. Те са там някъде, далеч от нас и не ни засягат. Случват се на други хора, които не познаваме. Какво ни засягат всъщност? Защо изобщо трябва някой да ни занимава с тях? Има си институции, фондации, нека се оправят.

И тъй като пътувах към детски рожден ден, както вече споменах, неволно си припомних един друг детски рожден ден преди година. Прибрахме се весели и доволни, в колата се смяхме и слушахме шумно музика. Беше прекрасен съботен ден, запечатал се е в ума ми много ясно. Слънце, малко бяло вино, точно толкова, че да видиш цветовете по-ярки, смехът на децата и невинните им шеги. Иска ми се да нямаше с какво друго да запомня този ден. Но, за жалост, има. У дома разбрахме, че смъртта е отнесла наше скъпо и близко дете. Дете, което се смееше на шегите ми, играеше с децата ми и обожаваше точно определен вид от моите мъфини – онези с парченца шоколад. Дете, което опъваше загорелите си крака с изранени колене на дивана ми и гледаше мачове с моите момчета. Което тайничко се прокрадваше у дома да поиграе на плейстейшън, когато майка му забрани. Дете с широка усмивка и добро сърце, което защитаваше по-малките на футболното игрище и от което щеше да стане прекрасен и благороден човек. Смъртта, болестта, злото идват като крадци, не искат разрешение и не предупреждават, само грабват най-ценното и си отиват без извинение. И никой от нас не е застрахован. И всички котенца, цветя, вицове и танци на света не могат да ги спрат. Смъртта няма да се откаже, ако я отричаме. Тя дебне някъде там в ъгъла и на незнайния принцип на жестока лотария идва и отнася печелившия. Без ред, възраст и заслуги. Какво да правим тогава? Как да я победим?

Не можем.

Но можем да останем хора пред лицето й. Защото ако сърцето ни спре да трепва пред чуждата болка и мъка, ако се уморим да съчувстваме и помагаме, не знам… Мисля, че това е по-страшно от самата смърт. Това би било най-голямата й победа – да ни отнеме човешкото. Да, ние ще продължим да ходим като хора, да се смеем като хора, да говорим като хора. Но най-истинското, което ни прави една идея повече от бозайници – емпатията, съпричастието, съчувствието, способността да се поставим на мястото на друг човек, те ще са изгубени безвъзвратно. Ще бъдем човеци, но не и хора. Ще бъдем по-недостойни от животни, защото дори животните понякога се грижат за чуждите малки.

Моля ви, останете си хора. Пазете сърцето си не от състраданието, а от бездушието. То е истинският убиец. Не бягайте от съчувствието. Оспорвайте на смъртта набелязаните жертви. Не се предавайте в битката със злото в многото му лица. Споделяйте и помагайте всеки според силите си. Вярвайте в каузи и ги подкрепяйте със сърце. Помагайте на болни деца, пребити кучета и бедни старци. Не защото така си купувате индулгенции, не защото така се застраховате да не се случи на вас, не защото искате целия свят да разбере колко сте добри и щедри. А защото всички сме тук за малко и всички ще си отидем. И единственото, което ще има значение тогава, в онзи незнаен ден, когато и нашият ред на лотарията дойде, ще бъде дали сме оставили след себе си поне една усмивка и една добрина. За да си отидем с мисълта, че цялото блъскане не е било напразно и сме удържали своята макар и малка победа над мрака.

Гошко, детето, чиято съдба ме накара да напиша всичко това, вече е на по-добро място. Но деца в нужда все още има и разчитат на нас. Можете да помогнете на Божидар, на Любчо, и не само. Много са. Ясно е, че никой не може да помогне на всички хора, но е достатъчно всеки от нас да помогне на един. Нали?

Моят симпатичен малък, почти бутиков женско-мамешки блог изведнъж се разрасна в нещо чудовищно. Забавната морска история на Ловеца взриви нета и стигна до стотици хиляди потребители и десетки хиляди споделяния във ФБ. Подкрепиха ме един куп сериозни електронни медии, десетки блогъри и хиляди напълно непознати хора. Отговорих на стотици съобщения и благодарих лично на всички за подкрепата. От понеделник насам половината ми ден минава в приказки, обяснения и коментари. Страшна работа, ви казвам!

Снощи с Пеев си говорим и аз се хващам за главата, че в тоталната лудница съм забравила да сготвя.

– Меро, Меро, да не те хване сега звездният грип? – смее ми се моето момче насреща. – Пак ли ще ядем пица?

– Какъв звезден грип, бе, Ванка? Много е трудно да си навири човек главата, когато всеки ден бърше я нослета, я дупета, (понякога с една и съща салфетка, ама винаги в правилния ред), после чисти кучешки лайна от градината и накрая пощи голите охлюви, дето упорито се заплитат в козината на котарака. Това си е жива ваксина срещу звезден грип. За да се възгордееш трябва да си някой от хайлайфа. Слава богу, разминали сме се с тази тежка обремененост.

– Така е, мило, ама не знам дали осъзнаваш, че в момента си яхнала гребена на вълната. Да го беше търсила, нямаше да се случи. – ми вика той.

И днес, докато пълня едни чушки, дето ги купих още в събота от пловдивския пазар (в Пловдив и хубави неща се раждат, някой да не ме е разбрал грешно, аз си го обичам този град), взех, че се замислих.

Какво се случи всъщност? От пет месеца насам пускам разни текстове, бавно си отглеждам една чудесна читателска аудитория. Интелигентна и емоционална, точно по мой вкус, която от сърце ми се смее на щуравите истории, плаче с мен на тъжните и ми носи не по-малко приятни емоции, отколкото и аз на нея. И в момента, в който съм достигнала петдесетина хиляди посетители, изведнъж един разказ прави „Бум!“ и народът изтрещява. Откъде дойде това?

Хронологията е следната. Някъде по обяд в понеделник Ловеца ми прати материала за Вълчо и ол инлузива. Хвърлих му едно око, посмях се с глас и го пуснах в „Будоара“ – категорията ми за гости, които разказват „на ушенце“. Още на същия ден вечерта беше достигнал към пет хиляди прочита и доста споделяния.

До другия ден вече бяха станали десет. Във вторник следобед ми се обади г-жа Митева. Представи се любезно, каза, че е адвокат на г-н Ветко Арабаджиев. Попита ме как може да се свърже със собствениците на блога, защото само този телефон е открила в сайта. Отговорих й, че аз съм мама нинджа и блогът е мой личен.

– В такъв случай точно вие ни трябвате. – ми обясни тя. – Възнамеряваме да повдигнем обвинение срещу вас за статията „Как Вълчо изяде ол-инклузива“.

Ти да видиш!

– Вижте, ако оспорвате съдържанието или не сте съгласни, имате пълно право да коментирате, да отговорите, дори ще публикувам разказа на някой ваш клиент, който е останал доволен. – предложих аз. Все пак така е редно. Добрите медии винаги дават право на отговор и търсят мнението на другата страна. Моят блог може да е съвсем мъничък, но следва някакви етични принципи. Само че дамата отсреща не е доволна от предложението.

– Нямаме такава практика. – отсича безцеремонно. – Не ни устройва това решение. А и не съдържанието ни притеснява толкова, колкото тона.

На момента не успявам да смеля отговора достатъчно бързо, за да й задам контра въпросът, който ми хрумна впоследствие.

„Ако съдържанието не ви притеснява, това означава ли, че сте наясно с изложените в текста проблеми, но предпочитате да ги игнорирате?“

Но така и не успях да задам този въпрос. Вместо това се опитах да обясня, че не виждам нищо притеснително в тона. Да, статията е саркастична, наистина, но е много забавна и в нея реално няма нито една обидна дума, нищо, което да засяга лично когото и да било. Наистина, има алюзия с една детска приказка и нейните герои, но не знам какво его трябва да има човек, за да се обиди от това, че са го нарекли Вълчо.

Дамата ме изслушва и отново смекчава тона.

– Най-добре просто свалете статията – ми дава тя нова идея. – Тогава няма да се наложи да се обръщаме към съда.

– Знаете ли? – казвам аз – Конструктивното решение би било да си оправите курорта. Тогава няма да има такива статии.

Тук дамата малко се подразни. И с право, сигурно не само аз виждам конструктивното решение. Но да го видиш е едно, а да го приложиш е съвсем друга бира. Пък нашите хора не пият  бира, а карнобатско, както се вижда. Разговорът върви към съвсем неконструктивен финал, в който споменавам, че ако решат да ме съдят, все пак е добре да се свържат с моя адвокат Светлана Георгиева. Не знам дамата чувала ли е за Светлето Фурията, но ако вие не сте, можете да прочетете за нея ето тук.

След разговора веднага звъня на Светла и й разказвам. Боже, винаги съм се майтапила с нея как някой ден, ако ми потрябва наказателен адвокат, поне съм подсигурена. Пък то наистина взе, че ми дотрябва. Светлето каза повече да не разговарям изобщо с тях, да им пратя нейните координати за връзка и смело да споделя историята във Фейсбук, защото е адски нагло някой да се обажда и да ми задава тона в личния блог под заплаха от съд.

Е, направих го.

След което настана Големият взрив. Впоследствие блогъри ми писаха, че си има название за това явление – ефект на Стрейзанд. Идвало от случая с Барбара Стрейзанд, която се опитала да спре разпространението на снимките на имението си в интернет преди време. Тоест, колкото повече се опитваш да предотвратиш разпространяването на някаква информация, толкова повече се изостря интереса на хората. Излезе, че адвокатката на г-н Арабаджиев му е направила неволно твърде лоша услуга. А аз направо трябва да я почерпя.

Затова, уважаеми костюмари и адвокати, без твърде голямо уважение към вас, ви отправям следния апел. Не затваряйте устите на обикновените хора. Може би в миналия век е минавало. Но този път ударихте на греда. Тази смешна история вече щеше да е потънала из виртуалните дебри, ако не бяхте се опитали да я заличите от мрежата. Е, сега и да искате, не можете. Цъфнала е по десетки медии и хиляди стени.

А вие сте си наели най-добрите пиари и рекламни лица, това е чудесно. Но още по-добре би било да инвестирате и в най-добрите експерти в хотелиерския бизнес. Оправете си курорта и дори поканете недоволните клиенти на един безплатен уикенд. Лесно ще ги намерите. В букинг, трип адвайзър, десетки български форуми и един куп руски сайтове. И не пропускайте да поканите и Ловеца. Може пък после да напише една приказка с хепиенд, в който всички се напиват дружно с мастика и пеят руския химн. 

Добрата новина за мен е, че стотици хиляди читатели подкрепиха правото на един обикновен човек да си каже мнението. Нищо че засяга интересите на някой „голям“. От цялата история най-много ми хареса това и благодаря на всички вас, познати и непознати, които застанахте зад мен и Ловеца.

И една приятна изненада! Ловеца занапред става редовен съавтор в блога ми. Ще продължа да си пускам моите мамини смехории и няма да разочаровам любимите си читатели, но решихме, че е редно да има и едно мъжко мнение, ориентирано към по-актуалните обществени проблеми.

Така че, очаквайте продължение

Грижливо изгладените ризки така и си остават на закачалките. Намусеният тийнейджър е нахлузил сива тениска върху скъсаните дънки. Третокласникът Коко му подражава, само където тениската е бяла. Поне нямат петна от закуската, и това е нещо.

– Никой не обръща внимание на дрехите, мамо – ми обяснява същият този Коко, който миналата година едва не се разплака, че му е омаляло официалното сако.

– Прав си, че не обръщат, маме. Не обръщат, когато си облечен хубаво и чисто. Да запомните от мен обаче, че дрехите са като лицето. Ако е измито и приятно за гледане, никой няма да обърне внимание. Ако е мръсно и сополиво, всички веднага ще забележат. Особено момичетата.

Никой не дава вид, че ме чува. Момчетата гледат разсеяно през прозореца, докато татко им ни кара за празника. Цяла София празнува първия учебен ден, навсякъде коли и празнично облечени хора с цветя в ръце. Моите двама ученици са нетърпеливи и малко напрегнати. Не носим цветя. Красиво опакованите книжки за подаръци на учителките са в найлоново пликче на седалката до Косьо.

Успяваме да паркираме на три преки от училище. Всичко е задръстено. Слизаме и момчетата хукват към училищната сграда. Пликчето с книгите остава в колата.

– Чакайте малко! Книгите!

– Вие ги донесете. В училище ще се намерим. Хайде, че ще закъснеем.

– Поне една целувка ми дайте, момчета! – гласът ми е внезапно изтънял. Защо изведнъж ми домъчня толкова? Сякаш не знам, че са пораснали. Сякаш ми е за първи път.

– Стига, мамо! Ще ни изложиш!

И побягват с всички сили, големият напред, малкият се опитва да го догони. Споглеждаме се с Иван.

– Догодина никакъв първи учебен ден – мърмори си баща им под носа. – Пълна лудница. Оставяме ги на входа и си тръгваме.

Училищният двор е пълен с деца и родители. Няколко речи, няколко песни. Първолачетата гледат с широко отворени очички, а майките им, усмихнати през сълзи и тревожно щастливи, си личат отдалеч. Спомням си как едно време и аз плачех на първите учебни дни. Вече съм опитна майка, много празници са ми минали през главата. Само се усмихвам и чакам да приключи ритуала, че тези проклети нови обувки толкова ми стягат. Търся Коко с поглед, за да му подам книжките. Момиченцата са прекрасни с новите си рокли и красиви прически, застанали мирно, издължили вратлета, същински малки госпожици, а момченцата едва ги сдържа на едно място, всички имат нещо да си кажат и покажат, да се премерят кой е пораснал повече това лято. Учителката е усмихната и развълнувана, току се навежда към някое дете и му казва нещо или погалва нечия главица. Първокласниците вече влизат, втори клас се понася след тях, всеки момент и Коко ще мине покрай мен и ще го изпусна. Оглеждам трескаво пъстрата тълпа хлапета да си намеря моето гардже, когато някой ме дръпва силно за ръката и едно добре познато тънко гласче ми прошепва на ухото:

– Обичам те, мамо. – и ми лепва една много бърза, много скришна целувка на бузата.

Без дори да успея да отговоря, само му подавам книжките и той хуква с останалите към входа на училището. После намирам и Косьо, който предупредително ме поглежда „Да не си посмяла да ме прегръщаш пред всички“. Е, не бих посмяла.

И аз ви обичам, момчета. Затова ще ви оставя да полетите. А ако ми се плаче понякога, ще си плача наум и дори няма да разберете.

На добър час!