Моите родители са добри хора, скромни, възпитани, съвсем обикновени. Едно дете съм, дълго чакано и желано. В онова време методи като инвитро и инсеминация не били познати. Майка ми много страдала, че 9 години няма бебе, докато всичките й приятелки и сестри вече се радвали на рожбички. Можете да си представите радостта й, когато най-после съм се пръкнала на бял свят, малко преждевременно, миниатюрно кресливо човече, червено и сбръчкано като маймунче, грозновато и кекаво, но нейно.

Бях много обичано дете, в това не се и съмнявам. Но може би точно защото ме обича толкова, майка ми постоянно се опитваше да ме моделира по своя идеал за дъщеря и да ме превърне в някаква подобрена версия на себе си. Е, не й се получи, не успях да вляза в нейния шаблон. Интересно е, че имаше период, когато се опитвах да го направя, за да спечеля одобрението й, но слава богу, той бързо премина.

Реших да споделя с вас нещата, които най-много ме измъчваха в детството ми. Вече съм ги простила, но никога няма да ги забравя. Моля ви, помислете дали някои от тях не са практики в дома ви под каквато и да е форма. Ако е така, послушайте едно пораснало дете и ги прекратете навреме.

1. Цвете в саксия. Майка ми постоянно трепереше над мен от най-ранно детство. Списъкът с опасностите, които ме причакваха отвсякъде беше безброен. Да не тичам, защото ще се изпотя, ще настина и ще умра. Да не галя улични животни, защото ще хвана глисти, тения и бълхи и ще умра. Да не се катеря по огради, защото ще падна, ще се пребия и ще умра. Да не пия студена вода, защото ще хвана ангина, отит и менингит и ще умра. Това продължи и в пубертета ми, но вече не ме дебнеше смърт, а друга още по-голяма опасност. Да не се прибирам по тъмно, защото ще ме причакат и ще ме изнасилят. Да не излизам с момчета, защото ще ме отвлекат и изнасилят. Да не излизам с момичета, защото момчетата ще ни подлъжат, отвлекат и изнасилят. Да не ходя на дискотека, защото ще ме издебнат отвън и ще ме изнасилят. Да не ходя на екскурзия, защото ще ме напият, приспят и изнасилят. Изобщо всички момчета около мен искаха едно-единствено нещо и най-добре би било да си седя вкъщи или евентуално може би да стана монахиня. На всичкото отгоре, за да ме стресне малко повече, майка ми винаги подбираше възможно най-цветистите фрази. „И в никакъв случай не се качвай в кола с момчета, защото ще те разчекнат на някой кръстопът и ще те хвърлят в канавката.“ Да, неслучайно народът казва: Да не ти се случи това, което мисли майка ти. В резултат на отглеждането като цвете в саксия бях едно твърде изнежено и постоянно боледуващо дете. Но много бързо разбрах, че повечето изброени опасности са абсолютно нереалистични и вместо да се страхувам от тях, започнах да ги търся с пламенната любознателност на непълнолетна авантюристка. Прибирах всички улични котки, катерех се по всякакви дървета и огради, пробвах всевъзможни щуротии, излизах с най-лошите момчета, никой от които не ме пипна с пръст, скитосвах по улиците и при всеки удобен случай нарушавах забраните. Единственото, на което се научих, беше да крия от нея, да лъжа с най-невинен поглед и да не споделям абсолютно нищо. Споделях с баща ми, а когато тайните ми започнаха да стават прекалено женски, споделях само с приятелки.

2. Забележките. Майка ми винаги е била хубава и поддържана жена. Идеята й за красива дъщеря представляваше момиченце в розова рокля и прическа с бретон и две опашки с бели панделки. В момента, в който започнах да проявявам някакви собствени предпочитания към дрехите, се сблъсках със стена от негодувание и критики. Дънките ми бяха прекалено впити, полите ми – неприлични, блузките – къси. „Облякла си се като леко момиче.“ „Как ще раждаш деца с този гол кръст?“ „Защо ще носиш грим, ти си ученичка.“ „Кой ти разреши да си накъдриш косата? Утре отиваш да се подстрижеш.“ Един от най-ужасните ми детски спомени е как ме караше да ходя на училище с някакви отвратителни червеникаво-кафяви мокасини и упорито отказваше да ми купи маратонки, защото били „мъжки“. В наше време забележките звучат по друг начин. Онзи ден изтръпнах, като чух една майка да казва на дъщеря си в мола: „Докога ще се обличаш като парцал?“. Винаги, когато ми е на устата да смъмря момчетата ми, които упорито носят само кецове и спортни дрехи, си спомням за навъсеното лице на мама и колко отчаяно ми се искаше поне веднъж да чуя колко съм хубава. И ако вече съм изпуснала някоя реплика, започвам да мажа, за да компенсирам някак грешката си. Децата имат право на собствено мнение как да се обличат. И също така им е нужно одобрението ни, дори и да не разбираме днешната тийн мода.

3. Неодобрението към приятелките/приятелите. „Аз винаги съм си подбирала много грижливо с кого общувам. Всичките ми приятелки бяха отличнички и порядъчни момичета от добри семейства.“ Ей, от тази реплика ми идваше да си повърна малко в устата. „Мамо!“, душата ми би закрещяла, ако можеше да намери точните думи, „Аз самата съм отличничката и порядъчното момиче! Искам приятелите ми да не са такива! Искам да общувам с всякакви хора, и бунтари, и аутсайдери, и различни, и откачени. Искам да опозная света и да си намеря мястото в него. Не искам поръчкови приятелства, а спонтанни. Искам да ме наранят и аз да нараня, да ме отсеят и аз да отсея. Остави ме да дишам, за бога! Остави ме да сгреша и да си направя изводите сама.“ Иван и досега си спомня с усмивка как майка ми не го харесваше едно време и никак не ме даваше. Добре че не я послушах и се дадох сама.

4. И накрая, но не на последно място – снизхождението. Ясен спомен от детството ми – мама глади дрехи на кухненската маса, а аз се навъртам около нея и й разказвам случка от деня ми. Тя уж слуша, но в един миг се пресяга и сменя станцията на радиото. Тогава ми проблясва, че тя изобщо не ме чува, а просто кима с глава от време на време. Моите детски вълнения са прекалено скучни за нея и тя гледа на тях снизходително. Мисли си разни свои неща или предпочита да слуша Лили Иванова. Този модел се повтаря под всякакви форми. Например, споделям й някаква моя детска тайна (по времето, когато още се разкривах пред нея), а тя я разказва на лелите ми. Няма да забравя колко бях потресена, когато спомена съвсем между другото пред сестрите си, че цикълът ми е дошъл за първи път. Направо ми идваше да заровя глава в земята. В моята малка главица това беше огромно и съдбовно събитие, което тепърва трябва да осмислям и приемам, и не можех да разбера как може собствената ми майка да го принизи до нещо съвсем незначително, което се обсъжда между плетките и рецептите за сладкиши.

Не знам кой вариант е по-добър – да влезем в модела на родителските грешки или в старанието да ги избегнем, да допуснем нови. С годините осъзнавам, че в отглеждането на децата няма еднозначни решения. Няма формула, която да ти гарантира, че ще се справиш идеално и ще получиш желания резултат. Има опити, грешки, извинения и прошка, понякога обида, друг път благодарност. Може би най-важното е да разговаряме с децата си и да ги изслушваме. Да им разказваме за своето детство, вместо да ги назидаваме. Да търсим мнението им, да приемаме критиката им и да се опитваме да сме по-разбиращи, по-спокойни и търпеливи. Искрено вярвам, че когато обичаш децата си, дори и да сгрешиш, в крайна сметка нещата приключват добре. Както между мен и майка ми, с която след години намерихме път една към друга. Но трябваше и аз да стана майка, за да разбера как най-добрите намерения често водят към най-големите грешки. Неминуемо ги допускам и аз, макар и различни от нейните. Мога само да се надявам, че и на мен ще ми бъде простено някой ден. Едно е абсолютно сигурно. Въпреки всичките ни усилия децата ще пораснат и ще поемат по пътя си. А когато погледнат назад, винаги ще има за какво да ни винят. Но и за какво да ни обичат.

Цвети, психолог, поетеса, инженер, работеща мама и моя приятелка, ми прати този текст, за да ни напомни една важна житейска истина, която понякога забравяме в ежедневните грижи. Смисълът на майчинството не е да се изгубим в него, а да се намерим. Благодаря ти, Цвети!

Автор: Цветелина Чобанова

Чета прекрасните текстове на Мария и се смея от сърце. Животът с непрестанното му бързане става по-лек и го виждам от забавната му страна. Всъщност, животът наистина е забавен. Той е едно чудо, на което се радваме във всяка една минута, с всяко свое вдишване и издишване.
Едно от чудесата на живота е, че именно на нас жените, светът е дарил чудото на сътворението, на продължаването на живота. Ние жените сме СъТворци в тази вселена и това е неоспорим факт. Свещено е чудото на живота, свята е всяка жена, защото в нашите утроби се ражда живот и ние го продължаваме, дори понякога с риск за собствения си.
По никакъв начин не омаловажавам мъжете, разбира се, в тяхната роля на бащи, на тези които дават част от себе си, за да стане това чудо, но основният принос за мен е този на жената.
И може би именно тази отговорност, тази важна задача, тази гордост, която носим несъзнавано, ни прави толкова обвързани с аспекта – Майка. Майка – жената в чието тяло се заражда живота, която го пази в себе си 9 месеца до момента на раждането, жената която дава живот, без да мисли за себе си и без да се уплаши пред болката. Която бди над детето си, грижи се за това да е нахранено, нагушкано, да се чувства обичано, желано и в безопасност.
Не случайно майката е първия любовен обект на детето, та нали тя е неговият свят, тя е единственото, което то усеща, вижда, докосва. Детето не преживява себе си като отделен обект в първата една година, а липсата на майка му за неговата психика е равнозначно на смърт, на изоставяне. Не случайно връзката на тази първа любов, определя много от връзките в живота ни като големи. Майката е тази, която обича детето си безусловно, подкрепя го, окуражава го, пази го. Ако Мама ни е приела, обичала, грижила се е за нас, била е до нас в моментите когато сме били безпомощно бебе, то ние ще растем след това уверени, обичащи и сигурни в себе си и в другите.
За мен Майката е началото и края. Тя е не само конкретна фигура, тя е съвкупен образ, който свързвам с мека топлина, нежност, даване, любов, храна, защита, подкрепа, прегръдка, грижа, топла супа, вкусна торта, палачинки, приемане, безусловност.
Не случайно жените приемаме този аспект несъзнавано и даваме всичко това на нашите деца, на любимите ни хора, на животните, природата, даваме, даваме, даваме. Това е една от ролите, които приемаме и проявяваме с лекота, радост, желание и гордост. Тя е вътре в нас жените, тя е част от нас.
Но, искам да ви подсетя мили момичета, че ние имаме и много други аспекти в нас. Ние не сме само майки. В нас има съпруга, любима, дете, артист, писател, художник, лидер, редник, кокетка, приятелка, моден съветник, дизайнер, танцуваща, смееща се, забавляваща, управляваща и хиляди други лица, за които дори няма да се сетя сега докато пиша и едва ли ще успея да ги опиша.
Важно е да не забравяме, че Майката не е единственият аспект, който можем да проявим. Както твърди Юнг, психичното здраве на личността е когато изразяваме всичките й аспекти. Никой аспект не трябва да израства за сметка на другите.
Помислете дали не сте забравили някоя част от себе си, дали на всички давате свобода да бъдат видени, да бъдат изживени от вас, дали показвате на света и на себе си своята пъстрота и многоцветност.
Много майки осмислят живота си единствено чрез децата си. И един прекрасен ден разбират, че те са пораснали, имат свой собствен живот, тръгват по своя път и тогава на тяхно място остава една голяма празнина, която няма как да се запълни, защото някъде по пътя са забравили себе си. Да, ние жените даваме живот, раждаме своите деца, гордеем се с това, но не сме само това.
Не позволявайте да се изгубите в мечтата си за всеотдайната и съвършена майка. Не забравяйте, че ние сме тук, за да проявим най-доброто от себе си, ние сме на този свят, за да се грижим първо за себе си. Грижата, радостта, щастието струящо от една жена, обичаща и развиваща и реализираща себе си е нещо съкровено. А какво по-добро от това да дадем пример на своите деца какъв е смисъла на живота, какво представлява щастието, освен ние самите да им го покажем.
Всяка майка е щастлива, независимо дали го казва или показва, когато детето й е щастливо. Но и всяко дете се чувства прекрасно, когато вижда родителя си щастлив и грижещ се за себе си. Помислете, колко е различна да чуете майка си да се смее, да я видите да кокетничи, да бъде категорична, да се заявява и отстоява когато има нужда, да играе, да се забавлява, да се радва на моментите в живота си, да бъде различна, да бъде естествена.
Скъпи майки, във всяка от нас има по едно дете, което също има нужда от грижа. От грижата на самите вас като негови майки. Грижете се за него, давайте му пространство, позволявайте му да се изяви, бъдете грижовни към него, позволявайте си, обичайте се. Бъдете всичко, което искате. Пробвайте да бъдете такива каквито се виждате в мечтите си. Бъдете Майки на своите деца, но бъдете и всичко друго. Не забравяйте, че смисълът е в това да бъде цялостни, да бъдем различни, да живеем и да се радваме на живота.

Един прекрасен автор за нашите деца, но също така и за децата в нас. Ето нещо любимо, което винаги ме разплаква.

Как започват разделите
Мая Дългъчева

Първо тръгва мечето, на което
един ден му пада крачето,
а след него и двете кафяви очета –
стъкълца се оказват, зашити с кончета.
Няма кой вече твоите тайни да слуша,
няма кой в тъмнината до теб да се сгуши.
Първо тръгва мечето и с носа научаваш
колко пари за първи път да се прощаваш.
Ала още си елф, още пърхаш невинно
и сънуваш в сияйния мед на пчелина…
После баба, която садеше лалета
и те возеше в приказки с пъстра карета
изведнъж сам-сама е леха разцъфтяла –
спи в лалетата – мъничка, тиха и спряла
сред каретата, синя пътечка избрала…
В тази приказка баба не ще да те вземе –
тропаш с крак и се сърдиш на всички големи!
И с юмручета кратки ще строшиш гардероба –
две забрадки, догадки – това ли е “Сбогом”?
Върху хляба – свещичка мига с огънче слабо
и ти сочи – звездичка е станала баба.
Как ще става звездичка, без дори да помаха!?
Научаваш, че “Сбогом” е бодили в стомаха….
После някой приятел, ей така, те предава –
за броени стотинки плюс махленска слава…
И в минути броени онзи сняг в твойте вени
трупа, трупа, затрупва сто игри споделени…
Две светулки в окото – светлинки вкаменени,
се търкулват в тъмата, дето гъста извира,
спира плавното лято, топлинката ти спира.
И с чукчета звънливи – чук-чук! – пулсът забива
сто пирона лютиви в кръвта доверчива –
закована е вече – не бълбука, а тлее…
Научаваш – далече твойто детство живее.
И поемаш натам, дето ставаш голям.
А тогава – тогава любовта те предава.
Почва тъй, неусетно, не е никак конкретно –
разрешаваш задачи, но на филми не плачеш,
храбро скиташ из мрака, ала елфи не чакаш,
Дядо Коледа, ех – това старче лъжливо,
през комина обратно яко дим си отива –
научаваш: мечтата с кош пари се купува,
а съня на пчелата… Нека друг го сънува!
После – имаш усмивка, ама смях в нея няма.
После – имаш завивка, но не стига за двама.
После – мудни камили – се тътрузят неделите,
в тежки гърбици скрили тежестта на разделите.
И така си пустинен – с онемели пчелини…
И така си пораснал, че почти си угаснал.
Как започват разделите? Първо тръгва мечето…
А след него, невидимо, си отива детето.
А тогава… Тогава – я, отде те закача
едно тайно хлапенце, търпеливо юначе?
Под лъжичката шепне и блещука с лунички –
абе някак отнякъде те гъделичка!
Абе някак и някъде те очаква послушно,
а насън вместо Мечо идва то да те гушне.
И насън, вместо баба, то те вози с карета
до поляната с елфи, лазур и лалета…
Потърси, намери го – след последното дирене
научаваш: разделите свършват с намиране.

Мая Дългъчева е сред любимите ни съвременни български писатели и поети. Автор е на мюзикли, пиеси, над 100 детски песни, част от които намираме и в учебниците по музика, много книги за деца и стихосбирки. Една от най-прекрасните й творби е „Приказки от Оная гора“.

За моя голяма радост и изненада получих покана от „Моето бебе и аз“, любимото ми детско списание, да пиша за тях. За мен те са част от детството на моите хлапета, следя ги от самото начало и дори сме пращали снимки за конкурсите им. Когато редактор Янка Петкова ми писа, изобщо не знаеше, че се среща с истински фен. Благодаря ви, чудесно списание!

В юнския брой излезе първата ми публикация „Работим за спомени“. Ето част от нея:

Изумително е колко различно може да бъде запомнена една и съща преживелица. Когато седнем на вечеря, понякога се сещаме за някоя ситуация от близкото минало, и всички сме на различно мнение какво точно се е случило. Спомените на всеки минават през призмата на собствените му емоции. Веднъж си говорехме за една семейна почивка на море, на която валя безспирно, ако щете вярвайте, цели две седмици. Беше толкова гадно и студено, че нито един-единствен път не успяхме да влезем във водата. На всичкото отгоре бяхме наели едно доста скромно бунгало, потънало в гъста зеленина, което изглеждаше толкова романтично на снимките, но на живо се оказа… как да се изразя… така си представям колибата на някой сериен убиец – с тесни, неудобни легла с железни рамки, мръсни матраци със съмнителни петна по тях, масичка, застлана с изтъркана мушама, и огромни кървави петна от размазани комари по стените. Кракът на единия стол постоянно падаше и момчетата си умираха да си го подлагат един на друг, при което двама се заливаха от смях, третият ревеше, а ние с баща им крещяхме до бога. Та заприказвахме се за въпросната почивка и аз изохках:
– Кошмарно беше! Помня как на третия ден вече бяхме изцапали всички дебели дрехи и се наложи да си купуваме анцузи и суечъри от пазарчето в близкото село.
При което децата гракнаха в един глас:
– Излагаш се, мамо! Това беше най-яката почивка! Скъсахме се да играем карти, шах и монопол по цял ден! И ви РАЗБИХМЕ!
Излиза, че дори когато сме толкова далеч от съвършенството, децата пак са щастливи. Малко им трябва на тях – мама да се засмее, татко да ги похвали. И най-вече да сме всички заедно.
И сега, винаги когато се случи някоя щуротия, когато нещо не потръгне според очакванията и надеждите ни, се споглеждаме и се засмиваме: „Няма нищо, работим за спомени.“ Изработили сме им невероятни, неповторими спомени – как татко стъпи в новогодишната баклава, как лепихме тапети на тавана, как Коко повърна на главата на батко си, как веднъж забравихме да вземем Теди от училище, как ми размениха Косьо в родилния дом, само че аз веднага си го познах, как теглихме чоп, за да изберем името на Алекс, как кучето ни си осинови коте, как паднах и си разбих зъбите, бременна в петия месец, но спасихме бебето… десетки, стотици запечатани усмивки и сълзи. С Иван си имаме един принцип – не се плашим от нищо, което някой ден можем да разкажем със смях на семейната вечеря. Защото спомените са нашата най-голяма инвестиция в бъдещето. Всеки забавен гаф, всяка споделена радост, грижа, болка, всеки миг запечатан в съзнанието на децата ни остават в тях сега и завинаги. Те ще им вдъхват утеха в тежки моменти, ще връщат усмивката на лицата им и лекотата в сърцата им. Спомените са основата, върху която ще изградят дома на собствения си живот. Дай Боже да ги положим здрави и солидни, с малко смях, малко мъдрост и много любов.

Благодаря на „Моето бебе и аз“, че ме намериха. Аз съм ги намерила отдавна  Успех, мило списание! Обещавам да не издавам какво написах за юлския ви брой. Ще кажа само, че има деца, любов и още нещо.

За моя голяма радост и изненада получих покана от „Моето бебе и аз“, любимото ми детско списание, да пиша за тях. За мен те са част от детството на моите хлапета, следя ги от самото начало и дори сме пращали снимки за конкурсите им. Когато редактор Янка Петкова ми писа, изобщо не знаеше, че се среща с истински фен. Благодаря ви, чудесно списание!

В юнския брой излезе първата ми публикация „Работим за спомени“. Ето част от нея:

Изумително е колко различно може да бъде запомнена една и съща преживелица. Когато седнем на вечеря, понякога се сещаме за някоя ситуация от близкото минало, и всички сме на различно мнение какво точно се е случило. Спомените на всеки минават през призмата на собствените му емоции. Веднъж си говорехме за една семейна почивка на море, на която валя безспирно, ако щете вярвайте, цели две седмици. Беше толкова гадно и студено, че нито един-единствен път не успяхме да влезем във водата. На всичкото отгоре бяхме наели едно доста скромно бунгало, потънало в гъста зеленина, което изглеждаше толкова романтично на снимките, но на живо се оказа… как да се изразя… така си представям колибата на някой сериен убиец – с тесни, неудобни легла с железни рамки, мръсни матраци със съмнителни петна по тях, масичка, застлана с изтъркана мушама, и огромни кървави петна от размазани комари по стените. Кракът на единия стол постоянно падаше и момчетата си умираха да си го подлагат един на друг, при което двама се заливаха от смях, третият ревеше, а ние с баща им крещяхме до бога. Та заприказвахме се за въпросната почивка и аз изохках:
– Кошмарно беше! Помня как на третия ден вече бяхме изцапали всички дебели дрехи и се наложи да си купуваме анцузи и суечъри от пазарчето в близкото село.
При което децата гракнаха в един глас:
– Излагаш се, мамо! Това беше най-яката почивка! Скъсахме се да играем карти, шах и монопол по цял ден! И ви РАЗБИХМЕ!
Излиза, че дори когато сме толкова далеч от съвършенството, децата пак са щастливи. Малко им трябва на тях – мама да се засмее, татко да ги похвали. И най-вече да сме всички заедно.
И сега, винаги когато се случи някоя щуротия, когато нещо не потръгне според очакванията и надеждите ни, се споглеждаме и се засмиваме: „Няма нищо, работим за спомени.“ Изработили сме им невероятни, неповторими спомени – как татко стъпи в новогодишната баклава, как лепихме тапети на тавана, как Коко повърна на главата на батко си, как веднъж забравихме да вземем Теди от училище, как ми размениха Косьо в родилния дом, само че аз веднага си го познах, как теглихме чоп, за да изберем името на Алекс, как кучето ни си осинови коте, как паднах и си разбих зъбите, бременна в петия месец, но спасихме бебето… десетки, стотици запечатани усмивки и сълзи. С Иван си имаме един принцип – не се плашим от нищо, което някой ден можем да разкажем със смях на семейната вечеря. Защото спомените са нашата най-голяма инвестиция в бъдещето. Всеки забавен гаф, всяка споделена радост, грижа, болка, всеки миг запечатан в съзнанието на децата ни остават в тях сега и завинаги. Те ще им вдъхват утеха в тежки моменти, ще връщат усмивката на лицата им и лекотата в сърцата им. Спомените са основата, върху която ще изградят дома на собствения си живот. Дай Боже да ги положим здрави и солидни, с малко смях, малко мъдрост и много любов.

Благодаря на „Моето бебе и аз“, че ме намериха. Аз съм ги намерила отдавна  Успех, мило списание! Обещавам да не издавам какво написах за юлския ви брой. Ще кажа само, че има деца, любов и още нещо.

Не знам как се сетих за тази история, може би защото скоро отиваме на моренце. Ще ви я разкажа, за да имате едно наум, че и мамите понякога са обект на гларусен интерес, макар че далеч по-трудно падат жертва на летни флиртове. И така, действието се развива преди няколко лета, когато грабвах Косьо, Коко и една мила баба Валя, и прекарвах цяло лято в чудесен комплекс на българското черноморие. Ванката идваше за петък, събота и неделя и тайно ми завиждаше, задето работата ми е такава, че мога да си цъкам на клавиатурата където и да съм, стига да има интернет и относително спокойствие няколко часа на ден. Теди беше в пуберския период, отказваше да почива с нас и идваше максимум за седмица-две. Обикновено водеше цяла тумба приятели, наемаха отделен апартамент и след като си тръгнеха, се налагаше да правим основно почистване и малък освежителен ремонт, но това е друга тема. На онези дълги морета създадох чудесни приятелства, някои от които поддържаме и до днес. В комплекса имаше предимно руснаци и англичани, които всички седяха по цяло лято, и доста по-малко български семейства. Руснаците се напиваха съвсем прилично, англичаните гледаха домати и трева по терасите и цареше мир и любов. Плажът беше много приятен, но доста закътан, далеч от пътя и градчето, почти нямаше приходящи летовници и не знам как изобщо моят гларус се обърка да попадне там.

Редно е да поясня също така, че макар и моя милост да е най-красивата жена на света за нейните момчета, то тя е твърде далеч от идеала за плажна красота. Първо, не е на подходящата възраст между 15 и 25 години. Второ няма никъде по тялото си силикон и корекции, но за сметка на това притежава достатъчен брой заоблености и издутини, някои в повече. Освен това е винаги придружена от деца, надуваем дюшек, безброй чанти с аксесоари, мазила, хавлии и кофички. На всичкото отгоре, плажът изобилства от рускини, които пословично жадуват за компания. За една от съседките ми например, се носеха легенди, че когато мъжът й си замине, си окача гащите на прозореца. Гащите й винаги висяха там, дори когато мъжът й се навърташе наоколо, така че предполагам, жената просто си ги е сушила. Но друго си е да вкараме малко интрига и секс, нали?

И така един прекрасен слънчев следобед, разположила съм се на шезлонга, чета книжка, Косьо рови с кофичка, баба Валя се е прибрала с Коко да спят, а на хоризонта се появи младежът Крум (тогава още не му знаех името). Младеж напомпан, доста грубоват, със силен пернишки акцент, който на морето минава за софийски. Със срам ще призная, че не разпознах веднага, че е гларус, защото вместо да заходи към мен, заговори първо Косьо. Естествено, веднага зарязах книгата и го изгледах критично, а той попита:

– Мое ли да си поиграя с хлапето? Аз съм Крум. (сякаш това незабавно го акредитира)

Косьо веднагически подскочи от радост, че си е намерил някой да му ходи по акъла и в следващите два часа горкият Крум мъкна кофи с морска вода, рови пясъка старателно, изкопа дупка, в която Косьо влиза до шията, и изобщо се раздаваше на сто процента, ако не за децата по света, то поне за едно от тях. Признавам си честно, че след първоначалните подозрения си казах, че най-вероятно му е скучно и кара закъсняло детство.
Съмненията ми се събудиха отново, когато запотеният, червен и пъхтящ Крум се стовари на пясъка до шезлонга и ми предложи да ме намаже с лосион.
– Не, благодаря. – отговорих учтиво и се вторачих в книгата с вид на сериозно ангажирана жена, която не завързва запознанства на плажа. Крум обаче явно реши, че два часа всеотдайно гледане на Косьо му дава право на вниманието ми и между нас протече следният разговор на високо равнище.
– Ти как се казваш?
– Стефка.
– Не е вярно, мама се казва Мария. – поправи ме Косьо, който застана до нас, заслуша ни с интерес и видимо се забавляваше все повече.
– Виждам, че си сама.
– С децата съм. Мъжът ми е в София.
– Скучно ли ти е?
– Не, изобщо.
– И аз съм от София.
– Много хубаво.
– От „Люлин“ съм, а ти?
– Аз не съм.
– Ама къде живееш?
– В София.
– Ей, не щеш да кажеш къде.
– Виж как се сещаш.
– В „Младост“.- намеси се Косьо.
– Аз съм охрана на … (тук не си спомням какво каза, но беше някакво животно Жабата, Змията, Крокодила, наистина ми се губи, тоя „Люлин“ е същински зоопарк), но сега съм в отпуск, че шефа нещо го подгониха и замина за чужбина.
– Интересна работа.
– Ами, добре ми плаща.
– Браво.
– Искаш ли да влезем малко във водата, да се разхладим?
– Не, благодаря.

Точно тук Косьо ме предаде. Баба Валя се показа на терасата ни да простира пране, а Косьо посочи натам и се развика:
– Крум, виж къде живеем ние! Ей там, където е оная тераса.

Изгледах ухиленото хлапе кръвнишки, станах и събрах багажа да си ходим. Косьо ме последва леко недоволен, че шоуто приключва преждевременно, а Крум предложи да ми помогне, на което твърдо отказах. Младежът обаче явно не разбираше от скрити послания, защото все пак си направи устата.

– Да те водя довечера на бар?
– Благодаря за вниманието, Крум, но аз съм много женена, с много деца. Освен това големият ми син почти ти е набор.

Крум увеси нос и се върна на плажа, а ние с Косьо се прибрахме, като по пътя му дръпнах една лекция как не бива да показва къде живеем на непознати, при което той се нацупи:
– Изобщо не е непознат. Той ми е приятел!

Вечерта хапнахме в близкото капанче с момчетата и бавачката, след което се прибрахме, народът легна да спи, а аз седнах да си превеждам – любимото ми време за работа винаги е било по нощите. Не щеш ли, за мой искрен ужас, чух в нощната тишина да кънти пронизителен шепот (много странен звук, добре познат на всяка майка, която се кара на голямото си дете, докато бебето спи).
– Мария! Мария! Мария! Марииииия!

Казвам ви, направо си потънах в земята. Младежът Крум изглежда беше решил да направи последна обсада на крепостта. Реших да се правя, че не го чувам, докато се откаже, обаче баба Валя цъфна на вратата и за мой срам заяви:
– Мими, извинявай, ама изглежда някой те вика.

Само си представих как на другия ден всички ме бъзикат, че рускините си закачат гащите по прозорците, обаче на мен ми правят серенади. Изскочих на терасата и се скарах на горкото момче:

– Я се разкарай! Ще ми събудиш децата!

Той се опита да каже нещо, но аз се врътнах, тръшнах вратата и пуснах завесите демонстративно. Надежда всяка оставете.

На другия ден за по-сигурно отидохме с хлапетата на басейн, вместо на плажа, а на следващия ден Пеев дойде и много се смя с моята история. Малко пресилено звучеше смехът му, но може да е било от жегата.

Крум го видях след това само веднъж. Беше с рускиня под мишница. Не знам дали са се оженили.

Четохте ли "Горчивината, която ни трови"?

Теди ми беше едно чудесно детенце, умно като за две, четеше от петгодишен и решаваше задачи с трицифрени числа преди първи клас. Което не му пречеше да ме вбесява ужасно от време на време. И досега го постига с минимални усилия. Ще ви разкажа една история от детството му, на която все още се смеем до прегракване вкъщи, макар че всъщност е ужасно срамна и изобщо не ме представя в блестяща светлина.

По онова време, Теди беше на пет-шест годинки, аз работех като преводач и редактор в „Александра“ и веднъж се наложи да заведа с мен детето в офиса, вече не помня по каква причина. С голяма гордост го представих на всичките колеги, те му се радваха от сърце, закачаха го, черпиха го с бонбони, а той се усмихваше учтиво и излъчваше ангелска невинност.

По едно време се появи шефът и попита закачливо:
– Я да видим сега кое е това момченце. Как се казваш, симпатяга?
– Теди. – отговаря лаконично малкият, вече поуморен от общото внимание. На мен обаче не ми е достатъчно, искам да се представи подобаващо и за целта лекичко го побутвам:
– Кажи си цялото име, маме.
– Теди Пеев.
– Не, маменце, съвсем цялото име.
– Теди Иванов Пеев. – детето отговаря послушно, но аз твърдо съм решила, че трябва да каже „Теодор“ и правя последен опит да му подскажа.
– Не „Теди“, миличък. Кажи как ти казва мама, когато ти се кара.
Теди най-после сякаш загря какво се иска от него. Погледна ме с огромните си честни сини очи и без грам колебание отвърна:
– ГОВЕДО.

Голям смях беше, казвам ви, голям смях. А за мама и голям срам.

Христина, а иначе казано Холерата, е жена с убийствен чар, жестоко чувство за хумор и огромно сърце. С едно изречение може да ви вбеси, разсмее, провокира и просълзи. Отдавна искам да споделя с вас нейната история, но най-добре да ви я разкаже тя.
На 5 години срещнах Калина. Беше в съседната група, имаше огромни черни очи и дълги дебели плитки, които някой (по-късно заподозрях майка й) мистериозно връзваше с ослепително бели и прилежно колосани панделки. Умирах си първо да ги помириша – още помня упоителния аромат на изгладено бяло и детски шампоан Кря-Кря. После си умирах да ги дръпна силно назад с наивността, че никой не ни вижда. Накрая си умирах от смях в някой ъгъл на стаята на II-ра А група, докато другарката Бочева ме гледаше изпитателно и мърмореше „Какво, какво, какво да те правя?!“ – честно казано и до ден-днешен чувам този въпрос. Шкафчето на Госпожица Прекрасна беше до моето, играехме на „Майки и деца“, тя настояваше да ми готви, а аз услужливо изяждах салатата си от листа в съседния парк, след това унизително повръщах върху вътрешните си обувки, но гордо се изправях с изкривен от спазми стомах. А напролет ми правеше салата от лалета. Може би затова оттогава любимото ми цвете е бяло лале: бяло като панделките на една Калина. Само дето сега не бих го изяла. После настъпиха размирни години – годините, които наричам Rebel Yell. Бях откАчена и всичко си беше наред. На 20 години срещнах човека, с когото нямаше как да предположа, че дори на прага на изтребване посредством опънати нерви на парче от вестник, пак ще разделим всичко поравно – включително и желанието да имаме дете. Този човек happened to be a woman (се оказа жена, бел.ред). Както винаги и дотогава, и след това. И никога повече не си зададох въпроса „Защо?“.
Частта с детето е колкото забавна, толкова и прозаична: бях сигурна, че ще е момче, цял живот съм искала син. Беше доста смешен като бебе, а всемирната любов изобщо не ме заля на родилната маса. По време на раждането слушахме Purple и Rainbow – може би затова сега той е заклет фен на Metallica. Майчинството ми беше съвсем обикновено и премина през всички задължителни за българската средностатистическа майка фази:
1. Книгата на д-р Спок, изд.’76, наследствено предавана;
2. сп.Кенгуру;
3. За и против ваксините;
4. Колики, зъби, прохождане, класически концерти на възглавници и твърдата убеденост, че синът ми е геният, който ще изобрети безплатно и леснодостъпно гориво за цепелин.
Въпросът „Къде е татко?“, зададен нехайно и между другото, получи отговор „Ти имаш две майки. Ти си едно момче с късмет!“, след което следваха неколкократни въпроси с цел убеждение, че и двете го обичаме. Синът ми и аз днес живеем в Германия. Все ви е едно защо, как и какъв е животът там. Това, което бих се радвала да ви интересува, ако децата ви общуват с моето, е факта, че той има много приятели, често яде сладолед, умее да борави с вилица над нивото на приматите, може да брои до 30 на три езика, усмихнат, чувствителен и чаровен е. И много. Много. Много обичан. Което е определящо. Животът ни е съвсем обикновен, заровен между моята работа, безкрайните немски думи, безбройните момчешки колички, неговото „Обичам те“ и някой и друг среднощен разговор с приятел от България. А какво е да си майка и гей? Не мога да ви кажа това. За сина си аз съм просто мама. За приятелите си – Холера. И може би за всички останали, които не желаят да видят отвъд – гей.
Христина, на 33 г. без косъм. Микаел, на 3,6 г. без четвърт. Приятно ни е.
И ако тази история ви скандализира, проблемът не е в Холерата, а в стереотипите, които ни е трудно да разчупим. Ето какво разказва Христина за детската градина на Мика в Берлин:
Не всички в градината на Микаел знаят, че той е дете на еднополови родители. Не съм закачала обявление на таблото. Учителите му и психолога – да. Родителите на най-близкия му приятел, с когото играят често през уикендите – също. Тъй като учебната година приключва и от новата идват други учители, досиетата на децата се ъпдейтват и ни раздадоха нови въпросници с факти от живота на децата, които трябва да попълним: цвят на косата и очите, домашни любимци, хобита, родна държава, кое е моето семейство. И снимки. Отивам тази сутрин и директорката, заедно с психолога, раздават отново същите формуляри. Гледам недоумяващо, а те:
– Коригирахме анкетните листи. В частта със семейството пише „майка“ и „баща“, а ние имаме деца, които имат цветни родители
Цветните родители се просълзиха от тоя жест на толерантност в 8:45 и отидоха да пият кафе.
И ще ви кажа, че не сме loud’n’proud. Просто сме като всички останали – ни повече, ни по-малко.
Нямам какво повече да добавя, освен че Мика е случил на майка. Даже две.