logomamaninjashop

Лов на хъскита

Хъскитата избягаха. И двете. Малкият ми син им отвори вратата „да се поразходят“ и те духнаха. Подскочиха три-четири пъти из незаградения, заснежен двор и поеха нагоре по реката, като само веднъж мернахме белите им опашки да подскачат наперено в далечината между дърветата. И това беше. Ни се чуха повече, ни се видяха.

Може би трябва да почна малко по-отдалече. Семейството в разширен състав, който включва сватове и три приятелски фамилии, с прилежащите баби и дядо, се изнесе на тридневна коледна почивка на Априлци. Априлци е чудно местенце, ако не сте ходили все още, непременно да го посетите. Къщичката е в самия край на селото, така че да е винаги удобно за разходка в гората или по черния път, който се вие успоредно на рекичката. Напролет е пищно зелено, лятото е прохладно, а зимата е мека, снежна и обикновено безветрена дори и в най-студените дни. Вълшебно кътче. А близката кръчма е… Единственото място на света, където си разпускам все едно съм у дома, само че не готвя и не сервирам аз. Не е малко.

За тези от вас, които не са имали близък контакт с хъски, се налага да поясня, че то не е куче като другите кучета – покорно и изпълнително. Един стар хъскар ми беше казал, че генетично 95 процента е вълк. Било най-близо до вълка от всички кучешки породи. И дивото наистина го зове. Колкото и да те обича, колкото и да е свикнало с теб, замирише ли му на свобода, дим да го няма. А мястото му е чуждо и ново, не е сигурно, че ще намери обратния път в мрака и снега. Може да е северна порода, но куче, което зимува на парно и ражда с доктор… Изнежена работа. Да не говорим, че в онзи край има чакали, мечки и див живот колкото искаш.

Въпреки това в началото не се притеснихме чак толкова. Мъжът ми, снахата и най-големият син излязоха да пообиколят с няколко кучешки бисквитки, след като се накараха на Алекс, че е пуснал гадинките. Той ревна. Това бяха първите от многото сълзи, който се изплакаха онази нощ.

– Ще се върнат, няма къде да отидат. Нали малкият Цезар е с нея, няма да го отведе надалеч. – успокоих го аз и си налях малко домашно вино за успокоение.

Междувременно се стъмни. Тримата спасители се върнаха мрачни и измръзнали. Обикаляли с бисквитките и каишките в радиус от три километра и нито следа от кучетата. Атмосферата леко се напрегна. Набързо сформирахме втори отряд за „лов на хъскита“, който включи всички мъже и големи момчета от компанията, заедно с мен и снахичката Яна. На останалите поверихме малките деца и отново хванахме гората.

Аз съм градско момиче. Нямам никакъв опит в планини и горски преходи, освен това съм зиморничава. Но сърце не ми даде да остана на топло. Цезар, кутрето на Чара, е най-привързан към мен. Когато седна на компютъра, ето, дори в този миг, докато пиша, поляга до мен, дебеличък, пухкав и мекичък, и полага муцунка в скута ми, гледайки замислено екрана, все едно всеки миг ще зачете на глас. Много ми е мил на душата. И Чарето си обичам, но за нея толкова не се притесних. Тя е силна, здрава кучка, командорка и побойница. Бас ловя, че дори чакалите в гората ще разхвърля, без окото да й мигне. Виж за палето Цезар, който още няма четири месеца, тромавичък, палав и неразумен, за него ми се сви сърцето. Представих си разни апокалиптични картини, в които е пропаднал в заледената река, скимти и драска в безуспешни опити да се изкачи, а майка му вие безутешно на брега и подскача безпомощно. После се присетих, че Чара е разгонена и картинката се смени. Сега вече бяха заобиколени от глутница мърляви чакали, който обсаждат Чара и се бият за благоволението й, тя им ръмжи и все пак върти опашка закачливо, а после хваща горите с някой проскубан мъжкар, а останалите озлобено се нахвърлят и впиват криви зъби в пухкавото, чистичко, по бебешки дундесто телце на изумения Цезар, който пищи отчаяно и в последния си миг милостиво губи съзнание от болка и ужас, за да издъхне със спомена как галя гладката кадифена козинка на сребристото му челце, докато присвие очи от удоволствие и се обърне на земята по гръб, размахал четири къси крачета с несъразмерно големи лапички и навирил пълно бяло коремче. Ей това си представих и набързо нахлузих огромната дебела шуба, шала, плетените ръкавици и шапка и потеглих заедно с „ловната“ дружина.

Хора, казвам ви, зиме по тъмно в гората… Ами то направо си е страшно. Първо тръгнахме пеш, но видяхме, че далеч няма да стигнем и се върнахме за джиповете. С тях дръпнахме бързо по черните пътища, като на всеки няколкостотин метра спирахме, слизахме, обикаляхме и викахме.

– Чараааааа! Цезаааар! Чараааааа! Цезаааар!

Сигурна съм, че де що мечка имаше, събудихме я. Викахме до прегракване. Обикаляхме, докато пръстите на ръцете и краката ни измръзнаха. Спомних си за онзи планинар, който наскоро се беше изгубил. Не мога да си представя какво е преживял този човек, сам, на студа, дни наред. Само за двата часа, през които от време на време влизахме в колите да се постоплим, ние измръзнахме, останахме без глас, вледениха ни се крайниците и физиономиите. А от Чара и Цезар – никаква следа. За сметка на това открихме всякакви следи от други животни. Което добави не малко съспенс. Да не пропусна факта, че чувахме как в гората пукат съчки и виждахме как проблясват очички, също като във филмите за оцеляване сред природата. Някъде към 10 вечерта се отказахме и се върнахме. Тогава вече децата му удариха големия рев. Иван и мъжете от тайфата се постоплиха и направиха още една, последна обиколка, отново без никакъв успех. Настроението на компанията вече беше доста под нулата, в унисон с температурата навън.

Децата заспаха най-после разплакани, а ние двамата седнахме мълчаливо пред камината и се оклюмахме.

– Нали знаеш, че няма да се върнат? – по едно време се обади Иван.

– Ще се върнат.

– Най-много тя да се върне без него. Кучка с кучка. Той никога нямаше да се отдалечи толкова без нея.

– Ще се върнат, ще видиш.

Заспахме и двамата на дивана, с дрехите, до вратата към дворчето, от което избягаха проклетите гадинки. Иван прочете в някакъв сайт, че когато кучето ти избяга на чуждо и непознато място, е добре да оставиш своя дреха навън, за да се ориентира къде да се върне по миризмата и си метна пуловера на дървената веранда.

По едно време към пет през нощта и двамата подскочихме. Може би сме доловили скимтене или някакъв приглушен звук навън. Погледнахме през прозореца… Чара беше отпред, до пуловера.

– Ето я! – извика Иван, скочихме и двамата да отворим вратата. Тя се шмугна навътре с бясна скорост, тегли ни по един език и направо отиде на купичката с вода. Сърцето ми се сви. Сама е. Излязох навън и се развиках в мрака.

– Цезар! Цезар! – усетих как ми трепери гласът и гърлото ми се стяга.

– Цезарееее! ЦЕЗАР!

И тогава го видях, сиво петно върху белия сняг, се носи към мен с тромави подскоци и леко накуцване, скача върху ми, почти ме събаря на земята от радост, мокра космата топка любов, моето паленце, живо и здраво, само с набити и измръзнали лапички.

Иван събуди момчетата и настана голяма среднощна веселба. Намачкахме ги, поревахме си този път от радост и накрая всички заспахме на купчина върху дивана. Сутринта кучетата бяха толкова изтощени, че даже не поискаха да излязат на разходка.

А мама си е мама, ако ще и да е кучка. Прибра си малкото живо и здраво. Не знам какво са преживели в гората, но сигурно е било голямо приключение. За нас беше със сигурност. И го поляхме с обилно количество младо червено вино, както подобава.

Последно променена в Вторник, 14 Април 2020 12:15
Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам