Автор: Мария Пеева

Чудесни са ми децата, не че се оплаквам. И четиримата са разкошни. Обаче са такива малки кръвопийци. Малки ли казах? Двамата са малки, ама двамата са по-големи даже от баща си. Не ме разбирайте грешно, обичаме си ги и малките, и големите, и все в пакет си движим, но… понякога ни идват нанагорно. Ай сиктир, както казват съседите.

Ето днес, неделя - ден за почивка. У нас обаче луд умора няма, измръзнахме цяла сутрин навън - то не бяха разходки с кучета, футбол (мъжете), фотосесия (по женска идея, за ужас на мъжете и кучетата). Хапнахме наобяд салата и сандвичи и момчетата набързо се изнесоха, преди да ги хванем да вдигат масата. Аз уж имах планове да готвя, да домакинствам някакви специалитети, обаче като ми стана едно топло и отпуснато, изведнъж установих, че краката не ме държат. Казах си, какво пък, неделя е, ще подремна на дивана. Пеевчето, моята половинка, дето наистина няма умора, и той паркира до мен. Мъж, мъж, ама и той душа носи. И се одрямахме двамката, завити с плетеното одеялце, където кучетата вече са му пуснали бримки, но снахата има такъв пуловер на бримки и каза, че било модерно. Пък топли пустото му одеялце, не ми се хвърля. И как приспива, почти все едно гледам футбол. Котаракът се настани и той в краката ми, и с Пеев си захъркахме кротко и блажено, без на никого да пречим.

Е, познайте дали някой ни остави да си починем. За час и половина - седем пъти ни събудиха.

Първо през някаква далечна мъгла чувам четиригодишният Алекс да крещи като на пожар:

- Мамоооо, акам! Татееее, акам!

Кой знае колко се е драло клетото, докато го чуем. Добре, хайде, той е малък, не може да се хигиенизира, човещинка е. Какво да правя, станах.

После деветгодишният Коко довтаса. Татко му обещал да ги води на кино. Е, да, ама филмът е в шест часа, защо ще ни напомня в три и половина? Изръмжах му да не буди баща си, че ще гледа филма през крив макарон. Коко е от новия век и такива стари лафове не знае, затова ме поправи, че се казвало “пене” и напусна хола с гордо вдигната глава. Това дете верно ще стане готвач.

После тамън заспахме, влетя пуберът. Кой му бил спрял тъпия интернет, та не можал да си довърши тъпата игра? Като ни видя, че дремем, явно го хвана срам и се изнесе, без да чака отговор. Тъпият интернет изглежда се смили над нас и се оправи сам, защото поне този младеж повече не ни удостои с вниманието си.

После телефонът звънна. Най-големият ни син, мъж като слънце, ремонт прави у тях, майстори влизат, излизат, и пак все за нещо се присеща и на баща си да звъни. Отрязах го да се оправя. И татко е човек. Ще му дойде и на неговата глава съвсем скоро.

След малко Коко отново се появи. Много е забавен значи. Влиза с тиха стъпка, уж да не ни събуди, деликатен го раздава, застава до нас и с висок шепот в ухото пита:

- Мамо, спиш ли?

- Коко, изчезни! Има време за филма.

- Ааааа, не за филма. Да те питам... имаш ли случайно пергел?

Добре че нямах подръка, че не знам.

Коко се изнесе набързичко, но кучетата влязоха с него и си останаха. Първо кротуваха, но след малко им доскуча и дойдоха да ни теглят по един език. Наругахме и тях, а те се навряха под малката холна масичка засрамено и заспаха.

Накрая пристигна тежката артилерия - Алекс. Коко му беше промил мозъчето, че тате спи и няма да ги води на кино, така че Алекс влетя с апломб да каже, че ако не слушаме, няма да ни води на кино, затова веднага да ставаме, веднага! На проклетото хлапе е много трудно да му се сърдиш. То май на всички е трудно да се сърдиш, затова са ни се качили на главата.

Но те не знаят какви планове кроим с баща им. Някой Божи ден ще пораснат, а ние ще грабнем по един куфар багаж и ще хванем пътя двамката. Ама така ще зачезнем, че даже диря няма да оставим. Ще си намерим някое кътче накрая на света, с един диван и плетено одеялце, и друго не ни трябва. Ще си дремем колкото щем, ще ходим където ни хрумне и никой няма да ни дава тон в живота.

Само където хич не ми се иска да изпуснем сеира, като почнат и тях да ги будят... техните кръвопийчета.