Автор: Мария Пеева

Тази история никога нямаше да бъде написана, ако преди 30 години в едно свежо априлско утро баща ми, този толкова мил и разсеян човек, не си беше забравил очилата.

Какво нещо е случайността, нали? И до каква огромна степен животът ни (а явно и смъртта) се определя от случайности и дреболии, които на пръв поглед са толкова незначителни.

Може би е добре да започна малко по-отдалеч.

В началото ще кажа, че не обвинявам родителите си за нищо. Те винаги са ме обичали, единствено дете съм, дълго чакано и много желано. Просто си бяха от стария тип родители - онези със строгите изисквания и прекалените очаквания - мисля, че цялото им поколение беше такова. А аз бях едно доста добро дете - отличничка и всичко останало.

Поне докато не влязох в пубертета, когато изведнъж открих, че имам своя воля и искам да правя разни неща, които те не одобряват. Но въпреки това аз толкова искам да ги направя, че съм готова да рискувам да ми се скарат. Ако ме хванат, разбира се. Тогава се научих да ги лъжа и да се крия. И толкова много ми харесваше да съм непослушна и те да не ме хващат, че дойде момент, когато правех много по-щури неща от връстниците си, на които всъщност им позволяваха доста повече. Разбирате ли парадокса? На мен уж ми беше позволено много по-малко, а аз правех много повече и по-опасни неща от приятелките си. У дома и в училище бях добро дете и отличничка, а на улицата, извън клас имах съвсем различно лице. И него си харесвах много повече. Мислех си, че това съм истинската аз. След много години осъзнах, че по-скоро съм била преувеличената си версия - малко по-дива, малко по-откачена, малко по-лоша, отколкото всъщност съм. И всичко това, само за да компенсирам онова твърде послушно момиче, което най-близките ми хора виждаха в мен.

И мама е правила глупости

Това малко по-диво и лошо момиче един ден реши да си накъдри косата. Знаете ли какво е студено къдрене? Мисля, че вече никой не си причинява такива неща на косата, но едно време беше страшно модерно. И за да бъда готина и интересна, на 16 години, в девети клас, без ничие позволение, отидох на фризьор и се накъдрих. За сравнение това е все едно сега дъщеричката ви да отиде и да си боядиса косата със зелена боя, която не се измива. Шок и ужас, нали? А по онова време беше още по-зле. Помня как една учителка дори ме заплаши, че ще ми намалят поведението.

Изобщо не ми дремеше какво ще кажат учителите. Толкова много се харесвах.

Спомням си и какво ми каза един съученик, по когото май малко си падах. “Гледам някаква жестока мацка в автобуса за училище, а тя се обърна и ха! Това било нашата Мария”.

След няколко години се ожених за него, но това е друга история. Той впрочем все още ме харесва къдрава.

И така, моето красиво и щастливо накъдрено аз се прибра вкъщи и си върза косата с ластик с надеждата майка му и баща му да не забележат.

Имаше един Иван

Но този път ударих на камък - спипаха ме.

Майка ми крещя повече от обичайното и ме нарече с по-тежки думи от обичайното. Това можех да го понеса. Но когато ми каза да отида на следващия ден и да се подстрижа, ми дойде в повече и си поплаках. Не пред нея, разбира се. Не и пред приятелките - пред тях бях кораво хлапе.

На следващия ден не отидох на фризьор. Надявах се, че ще ѝ мине. Плюс това започна пролетната ваканция и бях сигурна, че докато се върна отново на училище, косата ми няма да е чак толкова ситно накъдрена и учителите няма да ми правят забележка. Подозирах, че някой от тях ѝ се е обадил да заплашва с намалено поведение.

На майка ми не ѝ мина обаче. Отново ми се накара, отново ме обижда и заплашва. Накрая каза, че ако на следващия ден не отида да се подстрижа, ще ми отреже косата сама.

Звучеше си като доста сериозна заплаха.

Но аз намерих решение.

Реших да се самоубия.

Съвсем истински го реших. За кратко си поиграх с мисълта само да се престоря, че се самоубивам. Но не ми се стори достатъчно наказание. А аз исках да я накажа, о, колко много исках. Татко не толкова, защото той не се намеси в този скандал. Но нея… направо я мразех с яростно тийнейджърско непримирение, отчаяно я ненавиждах и исках да страда. Да страда много.

Защото, виждате ли, винаги съм знаела, че аз съм смисълът на живота й. Тя просто нямаше никакви други интереси освен мен. Или поне така ми изглеждаше тогава.

На следващата сутрин станах, написах три сърцераздирателни писма - до татко, до най-добрата ми приятелка и до гаджето ми по онова време. До мама - не. Нека ѝ! Даже писмо няма да има.

Хубави писма бяха, мисля. Помня, че след като ги написах, ги прочетох и си поревах на тях. Ами да, за рев си е. И сега ми се реве. Бива ли за една коса дете на 16 години да сложи край на живота си? Абсолютна нелепост. А тогава ми се струваше най-логичното решение на проблема ми с мама.

Говорете с децата си... моля ви!

След като написах писмата, ги прибрах в пликове, които грижливо надписах. После извадих от шкафа с лекарства всичката налична химия вкъщи, а тя беше доста. Майка ми взимаше лексотани, приспивателни и всякакви видове успокоителни. Не ще да съм била толкова лесно дете, може би. Или все пак е имала живот извън мен и проблеми извън мен… 

Към тях добавих аспирините на татко, аналгините и амидофените.

Стана солидна купчинка, която погълнах с един буркан от любимия ми домашен компот. После си легнах, като си представях погребението и как всички плачат горко за мен. Тази картина доста ми харесваше. Със сигурност повече от картината, в която отивам на училище без страхотните си къдрици. После не помня нищо.

Но явно в онзи ден Непознатият отгоре е решил, че ми е рано и все още не съм направила достатъчно щуротии на този свят.

Баща ми стигнал до работата си на другия край на Пловдив и установил, че си е забравил очилата. При което тръгнал обратно, защото без тях няма как да изпипа сложните машинни чертежи, които правеше. Като се прибрал, ме заварил заспала и тъй като вече беше ваканция, най-вероятно е щял да тръгне обратно към работа, но забелязал на масата купчинката шишенца и празни блистери. После видял и писмата.

Когато татко ми разказа всичко това, не плачеше. Сълзите са били преди това. За тях разбрах от една съседка, чак след като ме изписаха от болницата.

- Миме, какво стана с теб? Добре ли си? Видях една сутрин как баща ти те носеше на ръце към колата, а вечерта плакаха и двамата с майка ти. Целият блок ги чу. После казаха - апендицит.

Естествено, че ще кажат така. Беше си срамна работа това, да направиш опит за самоубийство, че и неуспешен отгоре.

Както и да е.

Два дни съм била в кома. Не помня промивките, лечението, нищо. Помня само, че като се свестих със системите, в стаята имаше някакъв професор с цяла група студенти, на които обясняваше:

- Момиче с опит за самоубийство, натровила се с медикаменти…

Психолози по онова време май нямаше. Но за сметка на това ме заведоха на отчет в детска педагогическа стая, където ме повикаха веднъж или два пъти. Бързо се отказаха от мен, щом разбраха, че не съм обект на насилие, нито някой ме е подтикнал по какъвто и да е начин. Жалко, защото ми беше толкова забавно. Винаги съм искала да стана следовател.

А може би все пак е имало психолози в онези години, защото мама и татко се промениха малко след тази история. Поне се опитаха, доколкото им е възможно.

Защо ви разказвам всичко това? Защото децата понякога правят невъобразими неща. Такива, които на един зрял човек биха се сторили абсолютна глупост. Но които понякога завършват фатално. Господ не може да е навсякъде, затова е създал нас, майките. А когато и ние не сме на линия, какво става?

Преди месец една приятелка учителка ми разказа за своя ученичка, 12-годишна, която направила опит за самоубийство. Защото изкарала двойка и я заплашили да ѝ вземат телефона.

Миналата седмица 16-годишно момиче в Индонезия се самоуби, след като публикува снимка в Инстаграм с анкета - да живея ли, или да умра. 69 процента от отговорите били да умре.

Дали ако последователите ѝ бяха отговорили по друг начин, това дете все пак щеше да отнеме живота си?

Социалните мрежи ли са виновни за смъртта му? Или родителите, които по някакъв начин са го предали? Които са пропуснали да приемат сериозно “детинските” му проблеми?

Не мога да отговоря на тези въпроси. Мога само да градя отношения на доверие и обич с моите деца. Моите прекрасни четирима сина, които нямаше да ги има на този свят, ако в онова априлско утро баща ми не си беше забравил очилата. Странно, сега мога да си представя свят, в който ме няма. Но не бих могла да си представя света без тях.

Не правете глупости, хлапета, колкото и да ви е криво, самотно и страшно понякога. Не само защото някой някъде ви обича. Най-вече защото тепърва в живота ви ще има хора, които вие ще обичате. Струва си да дадете още един шанс на този шибан живот - поне заради тях.

Прочетохте ли

Мамо, не прави така