Автор: Янка Петкова

Гледахте ли филма „Чудо“? „Пичът“ е едно 10-годишно момченце, с рядка лицева деформация, на което след 27 пластични операции, продължават да му задават въпроса: „Какво ти е на лицето?“. Питат го и децата от класа, в който постъпва, след години домашно обучение.

Оги Пулман е тест за човечността на тия деца и на родителите им. Не може да остане незабелязан не само заради необикновената си външност, а и заради ума, самоиронията и смелостта си. Въпреки че упорито я крие зад космонавтски шлем. Оги е специален и защото се ражда точно в това семейство. Хората в него се обичат и му се посвещават, без самосъжаление, в стремежа си да му осигурят ежедневието на „нормално“ дете.

Познавам такива семейства. Сигурно и вие познавате. Познавате майки, които захвърлят живота, кариерата, мечтите си, за да се отдадат на специалното си дете. Които стискат зъби и преглъщат сълзите си, когато на това дете му предстои изпитание. Знаете как ние, майките, обикаляме като вълчици около училището или детската градина, когато отрочето ни стъпва там за първи път. Стоим край оградата и се оглеждаме ще излезе ли с рев отнякъде. Вълнуваме се как ще го приемат, ще си намери ли приятели, ще попадне ли на добри учители. Да умножим тези вълнения по безкрайност и може да добием някаква представа за това, което преживяват жените като Изабел, майката на Оги Пулман. Знаем и как бащите учат момчетата си на някои типично мъжки стратегии – как например да отвърнеш на удара с удар, ако трябва да се защитаваш от друг хлапак, и да не се даваш. Можем ли да си представим какво струва на един мъж да продължава да го прави, въпреки необичайния вид на детето си, само за да му създаде усещане за нормалност? Дори, ако затова се наложи да му скрие шлема в офиса си? А когато признае прегрешението си, да се оправдае с думите: „Обичам лицето ти и искам да го виждам.“ Сигурно знаете и как растат другите деца в такива семейства. Растат между другото, защото никой няма време за тях, носят вината за това, че са се родили без увреждане и им е също толкова трудно да намерят приятели, колкото на необикновеното им братче или сестриче.

В тази история има и един училищен директор, г-н Дупман, странен като името си. Той си пише бележки с учениците, които са направили беля, и най-строгото му наказание е отстраняване за два дни. Разбира какъв урок е да ти дойде необикновено дете в училището и прави всичко възможно учениците му да го научат. Не мигва, когато влиятелни родители го заплашват, че ще се оплачат от него на също толкова влиятелните си познати, защото е убеден, че това, което прави, е правилно. Чувала съм, че такива директори и учители има и у нас. Рядкост са, също като тези от филма, но съществуват и са благословия за някое специално дете, което търси мястото си в училище.

Има и такива деца като приятелите на Оги Пулман. И те не са много, но както се оказва, един-двама са напълно достатъчни, за да полетиш из коридорите на училището, въпреки че останалите те избягват, за да не се заразят с „чумата“. Е, не липсват и агресорите, които те засипват с бележки: „Умри!“, само трябва да си достатъчно силен да ги преживееш, дори да си на 10. И това не е невъзможно, ако си роден да изпъкваш.

Джулия Робъртс е великолепна в ролята на Изабел – майката на Оги. С бръчките, с несресаната си коса, с изопнатото лице, което отразява всяка емоция на детето й – изобщо, откакто спря да играе хубавици и остана само по актьорски талант, е друго удоволствие да я гледаш. Оуен Уилсън – татко Нейт също е много различен от амплоато си на „ловец на шаферки“. Отдаден на семейството си, подкрепящ съпруг и родител, от тези, които не бягат, защото не могат „да понесат мъката“ да гледат безпомощните си деца, и плачат, когато им умре кучето. Наричат Джейкъб Трембли (в ролята на Оги) – „новото дете-чудо на Холивуд“. Извън сензационните определения в медиите той е наистина необикновено талантливо момче, затова вероятно никак не му е трудно да изиграе Огъст.

Разбира се, филмът е по бестселър - едноименният роман на Ар Джей Паласио, който Американската асоциация на книгоразпространителите отличи с наградата за най-добра детска книга. Великолепно четиво, което адаптира и режисира Стивън Чбоски.

Хубава история. От тези, след които си казваш: „Все още има надежда за хората.“ Всъщност такива истории има и около нас, но кой знае защо не ги търсим. А трябва само някой да напише книгата.

Снимка: imdb.com

Препоръчваме ви още:

"Странен" или "уникален" - зависи от нас

Майки, за които няма празници

Братът с лъвско сърце