Седя си вчера кротко и превеждам интересен епизод на „Медиум“, хем кримка, хем психо, хем Патриша Аркет. Изведнъж чувам как от дневната се разнасят кански крясъци – момчетата пак се карат за нещо.

Крясъците не спират вече пет минути и решавам, че няма да мине без родителска намеса. Заварвам целият хол, разхвърлян с главата надолу половин час преди баща им да се прибере. Уж трябваше да учат, а по телевизора върви Дисни Чанъл надут на макс, навсякъде папки, учебници, тетрадки, химикали, албуми, стикери, обелки от стикери, обелки от бонбони (откъде се появиха тези бонбони, уж всички раздадохме на Хелоуин), и сред целия този хаос двамата се разправят за въпросните стикери с футболисти. Поемам си дълбоко дъх и кротко, но не и благо, разпореждам да почват да разчистват и да си дописват домашните, на което получавам омразния отговор: „След малко.“ Почвам аз да разчиствам, подавам на Коко една купчина папки да си ги прибере, той дори не протяга ръце към мен. Казвам: „Вземи ги и си ги занеси в стаята веднага“, той пак ме гледа в очите и ми обяснява как Косьо му взел някакъв стикер и не знам си кво си. „Ами, оправяйте се тогава“ заявявам и пускам папките на земята. Да се научат да си подреждат, щом много знаят. След петнайсет минути (едно кафе на верандата, две цигари, успокояване на нервите) холът разчистен почти без да се налагат довършителни работи, бунтовниците вече не се карат, пишат домашни. Решавам да не се оплаквам на баща им. Ето същата случка, разказана от момчетата на Иван: „Седим си ние и тихо си пишем домашните, а мама цял следобед работи. Изведнъж слиза долу, сигурно нещо се е ядосала от филма и като почна да ни гони из хола и да ни замеря с папки… Ама ти нищо не й казвай, ние се разбрахме и не й се сърдим.“