Небрежна октомврийска вечер, с наметнато лято на рамо и смешно накривена зимна шапка. Градът е в онази кратка затихналост между бързея на деня и карамеленото изкушение на нощта. Фарове си намигат съзаклятнически, а светофарите ги гледат строго и от упор. Вятърът се носи волно като босоного дете и поръсва наоколо капризите си. И никой не се противи на този водовъртеж, в който сезоните си подават щафетата, а хората се движат по-бавно и по-въздушно от обикновено. Вдъхва се от всичко, попиват се светлини, целуват се спомени.

Въздухът рязко сменя вкуса си, когато влизаме в магазина за цветя. Сладостта на хризантемите и тръпчивостта на еустомите веднага започват да танцуват по ноздрите ни. Очите ни изпълват пъстротата на алстромерията, наситеността на гербера и категоричността на калиите. Рози и антуриуми се прегръщат страстно. Гипсофилът закачливо запознава гордите стръкове в пищните букети, а далиите тихичко си шушукат.

Уютно, спокойно и магнетично е като в картина на Моне. Жената – художник на това място, изчаква с търпелива усмивка да се отлепим от сетивата си и да поръчаме това, за което сме дошли. След дългото плуване в нюанси и аромат, пулсиращият ни от цветове букет вече е почти готов.

Внезапно в магазина влетява млад мъж и без дори за миг да спре, да огледа или да вдъхне този малък свят вътре, изстрелва въпроса си:

- Продавате ли диви рози?

Жената застива с ръце върху творението си и го поглежда с неизреченото „А мислих, че вече няма какво да ме изненада”:

- Диви рози?! Едва ли ще намерите в цветарски магазин, още повече по това време на годината.

Любопитството ме залива по-обречено и от аромат на лилиум:

- Защо точно диви рози? – питам, спомняйки си водопадите от трендафили и диворастящи розови храсти пред къщите от детството ми.

- Видях жена ми да търси в нета. Цял ден се любува на снимките. Най-естественото нещо на света беше да изляза и да й купя.

Щях да прихна в смях, ако не виждах решимостта в погледа му. И една много, много, много голяма, неопитомена любов.

- Няма да намерите в центъра на София със сигурност – стопявам бързо надеждите му– Но може да подарите каквото и да е цвете на жена си, а дивата роза сигурно ще си я родите някой ден – започвам да развивам романтичния си сценарий аз, но той ме изпреварва:

- Тя вече се роди! – вади телефона си и показа снимка на 3-годишно къдраво момиченце с диво погледче и усмивка, нежна като розов лист, която веднага засенчва всички цветя в магазина.

Обсипваме го с комплименти и с предложения коя точно роза от наличните да купи, но той благодари със загадъчна усмивка и си тръгва. Сигурна съм, че няма да се откаже, докато не попита поне в още десет магазина за дивите рози, които жена му гледа цял ден в интернет. Когато все пак се прибере, двамата ще гмурнат в необузданите къдрици на дъщеря си и ще сънуват голямата къща на мечтите си, потънала в трендафили.

Цветето винаги е било безмълвното продължение на вените ни. То пренася най-бързо посланията на душата ни, а често изписва и цели романи. Дали ще кажеш „Пази се за мен“ с крехката Азалия, „Единствена си“ със себичния Нарцис или „Обичам те“ с огнената Роза – историята вече се пише.

Оставаме на въображението на романиста, какъв емпиричен опит е родил имена като Бегония, Лайкучка или Мушкато. Колко коприва, татул и тръни е срещнал героят по пътя си, докато стигне до дивите рози. Колко кактуси е целунал и колко беладони са го оставяли в безпощаден делириум.

Над колко много копър са плакали героините, очаквайки поне теменужки, колко магданоз са накълцали, представяйки си някой нарцис и колко хмел са пролели, вместо да бъдат целунати под имела.

Но каквито и цветя да сте скъсали, получили, подарили или на каквото и растение да сте кръстени, не се оставяйте на бурените. Намерете дивото, убодете се на него, вземете го със себе си и го вплетете в опитомения си свят. То ще ви накара да излезете в тръпнещата есенна вечер, заради любимия си човек, да се отскубнете от рутината и да сбъднете мечтите си.

Ще ви накара и да влезете в църква, за да си вземете осветените клонки, които за разлика от библейските победоносни палми, у нас са от плачеща върба. И сигурно наистина сме за оплакване с изкуствените цветя във вазите, с пъстрите емотикони и с любовта в монитора.

Потърсете дивите рози още сега и те ще ви намерят сами, за да ви извадят от оранжерията и да вдъхвате заедно живота, с всичките му шипове, цветове и аромати.

И бъдете цветя. И по-добре да сте диви.

Автор: Ина Зарева 

Днес срещнах чудесни хора. Хора, които вярват в каузите си, които разказват за тях завладяващо и откровено, които не се притесняват да разкрият мечтите, дори и несбъднатите. Форум "Ключ", благодаря ви. А публиката беше невероятна – пълна зала с хора на всякаква възраст (най-вече млади), активна и заинтересувана, хора, които са убедени, че светът може да стане по-добър и ключът за промяната е в тях.

Всички лекции бяха смислени и интересни, и скоро ще можете да ги видите в интернет, но искам да споделя с вас две от тях. Едната, защото ме предизвика, а другата, защото ме просълзи. Започвам с първата – на Константин Вълков, програмният директор на „Дарик Радио“.

Константин беше избрал за тема на презентацията си късмета. Ето какво сподели с нас.

„Мона Лиза“ несъмнено е най-известната картина в света. Интересен е обаче фактът, че преди 21 август 1911 година, тя далеч не се е радвала на такава популярност. Била е само една от 250 000 творби на изкуството в „Лувъра“, изложена между много други шедьоври в салон с ренесансови картини. В първия пътеводител на Париж от 1878 г. на Бедекер има само две думи за „Мона Лиза“. Какво се случва обаче?

21 август 1911 година е почивен ден за „Лувъра“, най-голямата сграда в света по онова време, в която 150 охранители пазят 250 000 творби. На този ден трима крадци, Винченцо Перуджа и братята Ланчелоти, облечени като ремонтни работници, отмъкват „Мона Лиза“. Избрали са я, не само защото е на Леонардо, а и защото е сравнително малка и може да се навие и скрие под шлифера. Представете си колко незабележителна е била картината, след като липсата й бива открита чак след 26 часа! Новината се превръща в сензация заради наглостта на крадците и на 23 август 1911 г. кражбата е вече във всички френски вестници, а после и по света. Снимка на картината се разпространява навсякъде, разлепват плакати с „Търси се“, в салона идват туристи, специално за да видят празната стена, пише се сатира, стихотворения и кабаретни песни за откраднатата „Мона Лиза“.

Арт-дилърът, с когото Перуджа е договорил да размени откраднатата картина срещу наркотици и оръжие, се стряска от неочакваната популярност и предава бандата на полицията. След връщането на картината 100 000 души се тълпят на опашки пред „Лувъра“ само за да я видят. Така „Мона Лиза“ става известна по цял свят, а според мнозина тази слава се дължи на чист късмет.

Лекторът ни даде още един подобен пример с Ал Пачино, който от неизвестен актьор става световно популярен с ролята си в „Кръстника“. Уорън Бийти бил предвиден за тази роля, но Копола толкова настоявал, че иска млад и неизвестен актьор, че бил готов да си тръгне от снимките. Пачино сам казва, че е жертва на късмета.

Още едно интересно сравнение – дете, родено в Конго на една дата с дете, родено в САЩ. Чист късмет е къде ще се родиш, но детето родено в САЩ има 100 процента вероятност след 35 години да има 93 пъти по-висок доход от детето, родено в Конго.

Имаше и още примери, които можете да видите във видеото от форума. Лекцията на Константин ме накара да се замисля за късмета, без който не можем. Но който сам по себе си е крайно недостатъчен, поне според мен. Защото има и много други актьори освен Пачино, които правят един велик филм и после потъват в неизвестност. Изобщо птичето на късмета каца на много рамене, но не всички са достатъчно силни да го изнесат до успех. Надявам се Константин Вълков да посвети следващата си лекция на другите качества освен късмета, които са нужни за успеха.

Стигнах и до лекцията, която ме просълзи. Изнесе я един симпатичен младеж,  за когото вероятно сте чували. Наско Атанасов, тенисист, актьор и истински пожар от енергия и вдъхновение. Честно ви казвам, щастлива съм, че има такива млади хора. На фона на всеобщата инертност, безразличие, материалност, липса на ценности и идеали – в световен мащаб, не става дума само за България, такива пламъчета са жизненоважни, за да палят фитила на всички ни. Наско ни разказа за несбъднатите мечти. Всички ние имаме такива, особено тези, които сме поживели повечко, а които не са – със сигурност ще имат. Но според Наско, те никак не са страшни, а напротив – без тях не може. Той разказа историята си, млад тенисист, който заминава да учи в САЩ с пълна стипендия и мечтата да стане шампион. Работи за нея упорито и се влага на 100 процента, с малки, но упорити стъпки доближава целта. Минава на специална диета, за да е в отлична форма. Не се връща при семейството си в България, за да може да тренира часове наред. И дни преди финала една болезнена травма му показва, че и най-големите мечти на мишките и хората остават често неосъществени. Всичките му усилия отиват на вятъра. Дали?

Докато се бори за голямата си мечта, Наско учи театрално изкуство. Играе дребни роли, когато изведнъж за дипломната работа неговият професор и ментор му възлага… мечтата на всеки актьор – ролята на Хамлет. Пред разочарования тенисист се очертава тежък път, защото вместо да чете, до този момент е тренирал. Но всичко, което е преживял дотогава, целият опит, който е натрупал, умението да се мобилизира, да се фокусира върху целта се оказват безценни. Не му е проблем да ходи на лекции, да работи и репетира, и да чете Шекспир по 6 часа на ден. Всичко това би било невъзможно, ако не беше несбъдната му мечта. Благодарение на нея, той се е научил да се бори, да издържа на напрежението и да не се предава.

Не е толкова важно дали ще сбъднеш мечтата си. Пътят до там и уроците, които научаваш, са съществените. Защото изграждат характера и осмислят живота.

Благодарение на този опит Наско успява да сбъдне и една прекрасна мечта – проектът му „Отключи сцената“, който възражда театъра в малкото българско селце Татарево. Може да видите този страхотен филм за каузата му в края на статията, а ние специално ще го поканим да ни гостува, защото е изключителен и вдъхновяващ човек.

Повече за форум „Ключ“ можете да видите на сайта им.

На снимките виждате Наско и Косьо, двамата лектори, за които ви разказах. Скоро ще ви представя и Светлана Михайлова, чиято презентация беше фокусирана върху образованието. Ще поканим и нея да ни гостува и да сподели с нас мнението си по един много важен въпрос, как се развива балансирано национално самосъзнание - далеч от крайния патриотизъм, но и от чувството за малоценност.

Автор Мария Пеева

Уважаема госпожо, госпожице, приятелко, любима.. и ти, съпруго!

Ако се съмняваш, че може би си дебела, напълно възможно е това да е точно така. Не ме питай, отказвам да отговоря. Иначе току-виж се сетя за онзи епизод от стар анимационен филм, в който свинята с четирите сутиена надуваше зайче-балон.

Ако искаш нещо, напълно достатъчно е да ми кажеш какво. Разбери най-накрая ние мъжете сме просто устроени. Ние не разбираме тънките завоалирани намеци. Заобиколните въпроси не работят, елементарните съпроводени с въздишки и гримаси – също. Кажи в прав текст какво искаш.

Ако зададеш въпрос, на който не очакваш отговор, не се учудвай, ако ти кажа нещо, което не искаш да чуеш.

Ние – мъжете, сме просто устроени. Ако те помоля да ми дадеш хляб, аз нямам предвид нищо друго. Това не е упрек, че няма хляб на масата. Ние не прибягваме към завоалирани поучения и упреци.

Ние сме просто устроени. Няма никакъв смисъл да ме питаш за какво мисля. В 95% от времето си мъжете мислят за секс. Не, ние не сме обсебени, факт е, че сексът ни харесва най-много.

Ние сме просто устроени. Понякога аз не мисля за теб. В това няма нищо лошо. Свикни. Не ме питай за какво мисля, ако не си готова да говориш за политика, финанси, футбол, коли…или жени.

Събота=приятели=футбол по телевизията=бира=лоши маниери. Това е като пълнолунието, като приливите и отливите. Това е неизбежно.

Да обикалям по магазините не е удоволствие и никога няма да ми хареса. Не се надявай.

Ако ще ходим някъде, запомни – най-добре ти стоят дрехите, с които си облечена. Кълна се!

Ти имаш достатъчно дрехи и обувки. Да се оплакваш е изнудване. Моят банкрут няма да бъде доказателство за любовта ми към теб.

Повечето мъже имат по 3 чифта обувки. Пак повтарям – ние сме просто устроени. Не знам защо си мислиш, че мога да реша кой от твоите 30 чифта най-добре подхожда на тоалета ти.

Кратките отговори от рода на „да“ или „не“ са напълно изчерпателни, независимо от въпроса. Ако имаш проблем, сподели, ще ти помогна. Но не търси съчувствие или състрадание – затова си имаш приятелки.

Главоболието, което продължава 8 седмици, не е главоболие. Иди на лекар.

Ако ти кажа, че от дадена ситуация има два изхода и единият те тревожи, запомни – имам предвид другия.

Всички мъже виждат само 16 цвята. „Праскова“ е плод, не е цвят.

Бирата ни харесва, тъй както на вас - дамските чанти. Вие това не го разбирате. Ние вас – също.

Ако те попитам какво се е случило и ми отговориш „нищо“, аз ще ти повярвам и ще се държа сякаш наистина всичко е наред.

Не ме питай дали те харесвам. Бъди сигурна, че ако това не беше така, отдавна нямаше да съм тук.

Основно правило: в случай и на най-малко съмнение, независимо за какво става дума – избирай най-простия вариант. В крайна сметка ние мъжете сме много просто устроени.

Моля, разпространете този манифест сред максимален брой жени, за да разберат най-сетне мъжете. Веднъж и завинаги.

Тъй като ние, жените, често се оплакваме, че мъжете не ни разбират, решихме, че е редно да им дадем думата, затова и публикувахме този манифест. Все пак, и те имат право да изохкат от време на време. Стига, разбира се, после да ни се извинят и да ни кажат, че ни харесват с новата рокля в цвят "праскова".

Питър Мей за мен е нов автор. Тъй като се впечатлих от първия му роман, който ми попада -„Черната къща“, реших да попрочета нещо за него и открих, че е изключително интересна личност.

Роден е в Глазгоу преди цели 65 години и от дете мечтае да пише романи, и тъй като писането очевидно му се удава, става журналист. В интервю казва, че първия си роман е написал на 4 години, но всъщност първият роман, който се опитва да издаде, пише на 19 години, обаче издателство „Колинс“ го отхвърля. На 21 години печели награда за журналистика и титлата „Млад шотландски журналист на годината“. На 26 години успява да публикува „Репортерът“, след което Би Би Си го канят да напише адаптация за телевизионен сериал и той напуска журналистиката и почва да работи по телевизионни сериали. Мей прави блестяща кариера на телевизионен сценарист, а един от най-забележителните му сериали Machair е заснет на остров Люис, където се развива действието на „Черната къща“. Сериалът е заснет на келтски и върви с английски субтитри и въпреки това влиза в топ 10 на тв рейтингите в Шотландия, което може би не учудва българския зрител, свикнал на субтитри, но повярвайте, за англоговорящите е прецедент. През 1996 г. Мей напуска телевизията и се посвещава само на романите.

Първата му поредица от шест романа е „China Thrillers” – “Китайски трилъри“. За да са достатъчно автентични, Мей пътува всяка година до Китай и създава контакти със съдебни патолози и детективи. Той е единственият западен автор, когото Китайската асоциация на криминални автори кани като почетен член. Тази поредица излиза във Великобритания през 1999 до 2004 година и впоследствие я превеждат и издават в цял свят. В САЩ и Обединеното кралство през 2016 и 2017 година излиза и второ издание. Надявам се да я прочетем и на български, защото изобщо нямам съмнение, че след „Черната къща“ Питър Мей ще се сдобие с много фенове. Впрочем той е автор и на още две поредици. Действието в „Enzo Files“ се развива във Франция и разказва за професор по биология, бивш съдебен патолог, който разкрива убийства с новаторски научни методи. Мей отново прави уникално задълбочени проучвания за поредицата си, което не го затруднява особено, след като живее във Франция от години и през 2016 г. става и френски гражданин. Наистина е автор, който влиза в кожата на героите си. За трилъра си „Virtually dead“ например започва работа като частен детектив и цяла година работи за клиенти по всякакви случаи - от защита до разследване на изневери. Казва, че всичките му клиенти са 100 процента доволни от резултатите.

Стигаме и до трилогията за остров „Луис“. Първата й част - „Черната къща“ - е тази, с която го открих и със сигурност няма да ми е последна. Интересен е фактът, че британските издателства отказват да я публикуват, но през 2009 г. тя излиза на френски и веднага бива обявена за шедьовър. Получава куп престижни награди и излиза в цяла Европа, докато най-после британско издателство решава да я издаде през 2011 година. Втората и третата книга стават бестселъри незабавно, а трилогията достига милионен тираж във Великобритания.

На снимката виждате Питър Мей на остров Луис. Източник WriterPictures/Angus Blackburn

А сега и за самата книга, като много ще внимавам да няма спойлери, защото няма нищо по-гадно от това да разбереш, че убиецът е градинарят.

Първото, което веднага ме впечатли, е че Мей пише блестящо. Стилът му далеч не е кинематографичен, както бихме предположили предвид дългата му кариера като тв сценарист. Напротив, описанията му на природата са дълги и напоителни, на моменти буквално настръхваш от вятъра, който брули мрачния северно-шотландски остров Луис. Самият остров и неговото келтско население с характерните си ритуали и отношения е основополагащ в романа и ключов за сюжетните линии, които са три и се развиват успоредно. Едната е разследването на инспектор Фин Маклауд, който е роден на ветровития остров, но от години не се е връщал там. Втората са спомените му от детството, които постепенно разкриват зловещо минало и ужасяващи престъпления. А третата, която остава висяща и вероятно ще се доразвие във втория роман, е семейната му драма. Хареса ми похватът на автора да описва настоящото разследване в трето лице, като ни дистанцира от инспектора и ни позволява да сме по-обективни, докато историята от детството му се разказва в първо лице, което автоматично ни показва света през очите на самотното хлапе, подхвърляно от съдбата като лодка в бурните води на Външните Хебриди. Описанията на острова, забулен в мъглите са изключителни и навяват асоциации с мрачното минало, което толкова често предпочитаме да забулим в мъгла, за да го скрием, но всеки полъх на вятъра може да го разкрие най-изненадващо. Много ми допаднаха и образите на местните жители и странните им традиции, ужасяващи с реализма си. Някои от героите ми станаха много симпатични и се надявам непременно да ги открия във втория роман от поредицата.

Между другото „Черната къща“ също е адаптиран за телевизионен мини сериал на Би Би Си. Не ми се вярва да бие книгата обаче. Твърде много психология има и е доста заплетено, за да се предаде с четири 30-минутни серии.

Наистина ми хареса този роман, надявам се „Колибри“ да не се бавят с издаването на втора и трета част. 

Отличен превод на Деян Кючуков.

Автор: Мария Пеева

Фондация „За Нашите Деца“ изрази следното становище по проект на Наредба за стандартите за ранно детско развитие:

Работна група с участието на експерти от държавния и неправителствения сектор да прецизира проекта на Наредба за стандартите за ранно детско развитие, който беше изготвен от Министерство на здравеопазването и Министерство на образованието и науката и публикуван за обществено обсъждане. Това предлага фондация „За Нашите Деца“ в изпратено до институциите становище, в което изразяваме готовността си активно да участваме в работната група, която да направи преглед на всички постъпили предложения за промени и коментари и да изработи рамка и план за прилагането и внедряването на наредбата. Според нас е важно е това да бъде поставено в рамките на по-широкия процес на разработване на национална стратегия за ранното детско развитие - документ, който да очертава споделена философия и единен подход към ранното детство на национално ниво. Нашата фондация работи в сферата на ранното детско развитие вече дълги години и ние се радваме, че в последно време има растящ обществен интерес към тази тема

Оценяваме положително усилията на държавата за изготвянето на наредбата, чиято цел е да повиши качеството на грижата в яслените групи за деца като спомогне за осигуряването на стимулираща среда за всички деца. Приветстваме определянето в нея на ранното детско развитие като национален приоритет, както и отчитането на факта, че инвестициите в него са с по-висока обществена възвръщаемост от инвестициите в повечето други сфери.

Същевременно в проекта за Наредба има сериозни пропуски.

Един от най-съществените е липсата на каквото и да било внимание за децата с увреждания и забавяне в развитието, които изобщо не фигурират в документа. Не става ясно как ще се проследява прогреса на децата и какво се случва с тези от тях, които не достигат до определените за възрастта си стандарти. Липсват адекватни механизми за проследяване и ранна идентификация на рисковете.

Ако приемем, че една от най-основните функции на стандартите за ранно детско развитие е да подкрепи ранната идентификация на проблемите и образователните затруднения, следва да има регламент за процеса, който се прилага ако такива бъдат установени. От особено значение е навременното насочване към специализирани услуги за ранна детска интервенция и други подкрепящи терапии и социални услуги в общността.

В проекта за Наредба на родителите се определя ролята на пасивни наблюдатели, а не на активни участници в прилагането на стандартите за ранно детско развитие.

От съществено значение за успеха на наредбата и целите, които си поставя, е проследяването на нейното прилагане и конкретните действия и ресурси, които ще бъдат заложени за нейното изпълнение. Най-ключовият елемент от това е осигуряването на обучения за персонала, които да подкрепят развитието на умения за работа с децата.  

„Lidl Неделя в Музейко“ кани всички любознателни малчугани на пътешествие към „Забравеното селце“ от нашумелия филмов хит „Смърфовете“. Както всяка втора неделя от месеца, на 09.04.2017 г., детският музей отваря врати с входна такса от 2 лева за деца и родители. Партньорството между Лидл България и Музейко цели да насърчава любознателността у децата и да възпитава у тях любов към движението и здравословния начин на живот. „Смърфовете: Забравеното селце“ вече е в кината.

Тази седмица Lidl и Музейко ще увлекат малките почитатели на симпатичните сини герои с бели шапки в приключение с много изненади. Специален гост на събитието ще бъде Михаела Филева (гласът на Смърфиета от филма). От 11:30 ч. тя ще зарадва децата с изпълнение на песен от „Смърфовете“. Благодарение на сдружение BG Бъди активен – партньор на инициативата „Lidl – за твоето дете”, спортните игри ще се превърнат в забавно предизвикателство. За ентусиастите в покоряването на върхове на разположение е стената за спортно катерене.

По пътя към „Забравеното селце“ децата ще могат да се включат в работилница за изработване на смърфове от пластилин и ще оцветяват картинки с любимите си герои в ателието по рисуване. Преди една седмица Лидл България стартира кампанията Stikeez Смърфове: познатите на поколения сини герои се превърнаха в малки гумени играчки за колекциониране и игра. Най-големите любители на Stikeez Смърфове ще могат да разменят събраните досега стикита и да попълнят колекцията си. Изненадите се допълват от кът за весели „смърфо-селфита“ и игра за виртуално събиране на смърфове.

Партньорството между Лидл България и Музейко е част от инициативата „Lidl – за твоето дете“. Лидл България заявява дългосрочния си ангажимент към грижата за децата. Инициативата включва серия от активности в три основни и важни области – здравословното и балансирано хранене, спорта и активния начин на живот и образованието и развитието на талантите.

Илюстрация: Alexandra Films

Д-р Валери Велев е завършил медицина в МУ-София. Има признати специалности по медицинска биология (2008 г.) и медицинска паразитология (2015 г.), специализант е по инфекциозни болести от 2016 г. От 2013 г. e докторант по докторска програма "инфекциозни болести" към МУ-София. Клиничните му интереси са детски инфекциозни болести, паразитози, чревни инфекции. От 2004 до 2011 г.  е асистент и главен асистент в Катедра по биология на МУ – София. От 2011 г. - асистент в Катедра по инфекциозни болести, паразитология и тропическа медицина на МУ-София и лекар в Детска клиника на СБАЛИПБ "Проф. Ив. Киров". Вече ни е гостувал с експертното си мнение за морбили. Този път го поканихме да ни разкаже откровено за живота на лекарите извън работата, доколкото изобщо имат такъв при тяхната свръхнатоварена програма.

Как боледуват лекарите?

Кихат, кашлят… имат цялата гама от симптоматика, характерна за дадено заболяване. Когато са по-сериозно болни, не четат в интернет за заболяването си, а четат художествена литература за отдих. Принципно избягваме да се фиксираме в заболяването, а се оставяме в ръцете на добър колега.

Как лекуват децата си?

Забелязал съм, че детските лекари се отнасят към болестта на децата си спокойно, но процентът подплашени и несигурни родители сред лекарите от другите специалности е точно толкова, колкото и сред родителите – нелекари. Просто да работиш с деца е друга Вселена.

Какви са вредните навици на медиците?

Избройте вредните навици на хората, които не са медици. А сега ги умножете по три.

Как избират лекар, при когото да се лекуват при проблем?

По различни начини. Зависи за какво заболяване се касае. Но в повечето случаи постъпват като всички останали – лекуват се при човек на когото имат доверие. В медицината може би повече от всяка друга сфера доверието между хората е водещ фактор, за да се случат нещата.

Най-смешният лекарски виц?

Ако е наистина смешен, не е виц. Повечето сме ги слушали толкова често, че ги приемаме за клишета. Сега се сещам за един – два, но са цинични и ще си ги спестя, защото имам респект към аудиторията на блога. Иначе не бих.

Кои са най-безумните легенди за лекарското съсловие?

Първо искам да напомня, че обобщават само глупаците. Мит номер едно, че сме масово корумпирани. Истината е, че има корумпирани лекари, но в нашето съсловие този грях се среща с много по-ниска честота отколкото другаде. Просто естеството на работата ни е такова, че хората са изключително чувствителни и една лъжица с катран съсипва меда в цялата каца. Другата безумна легенда е, че сме некадърни – огромното мнозинство от българските лекари бие по теория и практически умения колегите от богатите страни. Проблемът обаче е, че за да правиш качествена медицина имаш нужда от пари – за апаратура, изследвания, наука. Това ни връзва ръцете.

Вярно ли е, че лекарите се обвързват с лекари?

Всеки от вас има познати лекари. Според вас вярно ли е? Да, масово е така. Кой ще те търпи да липсваш от къщи на всеки втори празник или минимум по 7-8 нощи месечно? Само колега. А и противоположностите в любовта се привличат само в началото. За тръпка. За неангажираща връзка през годините на младостта. Когато търсиш партньор за семейство ти трябва някой с който ще гледате в една посока.

Каква жена може да впечатли един лекар?

Поредният мит – че лекарите се впечатляват от жени с някакви по-особени качества. Ако трябва да кажа за себе си - жената трябва да е умна, красива, забавна и чувствена. Случвало се е и друг път да го казвам, но оная работа с мусаката е силно надценявана. А и повечето мъже-лекари готвят добре и с удоволствие. Тоест, кухнята не е нужно да е силната й страна. Спалнята също е важна. А най-добре е когато излезе с мъжа си, да предизвиква възхищението на околните - ако той е истински мъж, ще се гордее с това.

Какви хора са приятелите ви?

Аз познавам страшно много хора. Но приятелите ми изобщо не са много. Най-общо, хора на които мога да разчитам наистина за всичко. И пред които дори мога да се разплача (не мислете, че го правя редовно). Повечето ми приятели са хора от областта на медицината, но далеч не всички.

Как релаксирате, имате ли хоби?

Обожавам да чета художествена литература, да ходя на театър, обичам новите заведения с хубава кухня. Откакто станах болничен лекар имам само едно сериозно хоби – съня. Все не ми стига.

Информират или дезинформират социалните мрежи?

И двете. Зависи от интелекта и критичността на потребителя.

Какво бихте променили веднага в здравеопазването?

Ще премахна клиничните пътеки и ще поставя здравната каса в условията на пазарна конкуренция.

Автор: Ина Зарева

Той пропуска всички училищни купони, защото винаги има да учи.

Дава на останалите да преписват по всичко.

Защото той знае всичко.

Кандидатства само за една-единствена специалност.

Класиран е на първо място.

Пропуска и студентските купони, защото винаги има да учи.

Стоически издържа занятията и практиките.

Не се плаши.

Не се отказва.

Не съжалява.

Не се пести в нищо.

Облива се с ледена вода нощем, за да не заспи и продължава да учи.

Няма по-амбициозен и целеустремен човек от него.

Завършва обучението си с отличен.

Започват години денонощна работа и специализации.

Още много дълги нощи с ледена вода.

Вече работи това, което винаги е искал.

Няма почивен ден.

Телефонът му звъни денонощно.

Усмихва се извинително: „Знаете как е” и тръгва по средата на всичко.

Умората, която се трупа върху него е толкова осезаема, че може да се пипне.

Работа и учене, учене и работа.

Някак между всичко успява да се ожени за колежка.

Двамата продължават успоредния си марш – работа и учене, учене и работа

Малкото им детенце често казва – „Аз живея при баба, а мама и тате живеят в работата”.

Работа и учене, учене и работа.

Заплата, на която приятелите му се смеят иронично.

Бюрокрацията и безумните нововъведения, които довършват силите му.

Спуснатият от високо колега, който допуска страховити пропуски.

Предупрежденията не предотвратяват фаталната грешка.

Отнася го той, вместо колегата си.

Пребиват го след края на убийствен работен ден.

Счупени ребра, множество фрактури, комоцио.

Връща се на работа все още в гипс.

Колегата му продължава да работи и да печели признания.

В единствената работа на света, в която грешките са забранени.

В която цялата отговорност е само лична.

В която всяка секунда е решаваща.

В която не можеш да започнеш отначало.

Той продължава да вдига телефона си денонощно.

Да закъснява за рождения ден на детето си.

Да бърза от погребението на баща си.

Да не си позволява да е болен, тъжен и уморен.

Да казва истината, каквото и да му коства.

Да не се отказва, дори когато Бог се е отказал.

Да държи ръката, която всички други са пуснали.

Да попива с всяка фибра на кожата си болката и страданието.

Да не спира да се грижи за всички, дори когато няма кой да се погрижи за семейството му.

Да не спира да изненадва с това, което се очаква от него.

Да няма свой собствен живот.

Да е на разположение.

Винаги.

На разположение.

Винаги.

Той –

твоят спасител.

Лекарят.