Конкурсът „Фото Puls” търси най-харесваните настоящи и бъдещи родители за втора поредна година

Победителите ще запечатат семейни спомени с професионална фотосесия за корицата на списание, специално издадено за „Форум бременност и детско здраве“.

За втора поредна година здравният сайт Puls.bg организира фотоконкурсa “Фото Puls” за всички настоящи и бъдещи родители по повод осмото издание на „Форум бременност и детско здраве“, което ще се проведе на 31 март и 1 април в Sofia Event Center, София.

В конкурса могат да участват всички семейства с деца от 0 до 2 години, както и всички бъдещи родители в периода на бременност, като споделят свои семейни снимки. Срокът за изпращане на снимките е до 8 март 2018 г. Конкурсът се провежда на сайта Puls.bg, а гласуването стартира след предварително регистриране на онлайн платформата.

Победителите в конкурса “Фото Puls” за най-харесвани настоящи или бъдещи родители ще спечелят специално организирана тематична фотосесия „Мама, татко и аз“. Те ще украсят и корицата на специализирано списание, специално издадено за „Форум бременност и детско здраве“, а освен това ще получат и комплект за хранене „Труман“ на Philips AVENT. Във втория етап на фотоконкурса участниците, класирали се от 2-ро до 6-о място, ще имат възможност да се състезават за наградата на публиката (Повече за наградите вижте в сайта).

Подробности за условията и регламента за участие в конкурса вижте тук.

Тазгодишното издание на „Форум бременност и детско здраве“ фокусира вниманието на аудиторията върху разпространени в съвремието сериозни симптоми през бременността, активното раждане и кризите в детската възраст. Програмата предвижда специално време за въпроси на посетителите към лекторите. По традиция събитието ще представи най-новите продукти и услуги от полза на младите семейства. За повече информация и регистрация – посетете сайта.

Препоръчваме ви още:

За специалистите, на които се доверяваме

„Форум бременност и детско здраве“ стъпва и в Пловдив

За лекарите вълшебници и техните войници - лекарствата

Фондация „За Нашите Деца” стартира благотворителна кампания в подкрепа на деца, лишени от майчина обич. Всяка година в България поне две деца се разделят със своите родители, като 90% от тях са бебета под 1 годинка.

За хиляди български деца, 8 март е ден от годината без специално значение, защото те растат без любовта и топлината на семейството.

Тази година фондация „За Нашите Деца“ ще посвети деня, в който почитаме и благодарим на майките си, на децата, които няма на кого да благодарят.

Апелът е към хората, които вярват, че всяко дете има право да расте в семейство – щастливо, обичано, обгрижвано. Всеки може да помогне за сбъдване на тази съкровена мечта, за да виждаме повече детски усмивки.

Предизвикателството на фондацията е:

Вместо красив букет цветя, или луксозна кутия шоколадови бонбони, дарете пакет памперси или сумата, която сте заделили за подарък, в подкрепа на деца без семейство.

Дарените в кампанията средства ще бъдат използвани за закупуването на бебешка козметика, адаптирано мляко, бебешки пюрета, памперси и други необходими продукти, които ще бъдат използвани, в каузата за превенция от изоставяне, с която ще могат повече семейства да останат заедно.

Можете да подкрепите най-уязвимите деца, като донесете памперси в един от центровете на фондация „За Нашите Деца“, или дарите избрана от вас сума онлайн, чрез сайта www.detebg.org, или по банков път - IBAN: BG 32 RZBB 9155 1060 5337 67

Можете да намерите "За нашите деца" на адрес:

Център за Обществена Подкрепа "Света София" - гр. София, ул. „Гюешево“ №21;

Център за настаняване от семеен тип "Детска къща" - гр. София, ул. „Охридско езеро“ №2;

Център за Обществена подкрепа „За деца и родители“ - гр. Пловдив, бул. „Марица“ №21;

Централен офис - гр. София, бул. „Христофор Колумб“ 64, София Еърпорт Център, Логистичен център, сграда Б 2, етаж 2.

Кампанията ще продължи до 11 март, включително. Набраните материални дарения и средства ще бъдат обявени на сайта и фейсбук страницата на фондацията на 12 март.

Препоръчваме ви още:

Подкрепа за децата с трудности в развитието

Над 800 деца, родители и специалисти подпомогна проект „Грижа в ранната възраст“

47 деца с трудности в развитието подкрепи фондация „За Нашите Деца“

Тези видове баби не се срещат толкова често в природата, но ако имате нещастието да се случат точно във вашето семейство, направо могат да ви пометат с взривна вълна от добри намерения и подробни съвети. Дори ако са затворени в херметичния си безупречно чист и подреден апартамент далеч от вас, те разпространяват негативното си влияние по скайп, по телефона и дори по въздушно-капков път, чрез съпруга ви:

„Мама каза… “

Помислете добре, преди да ги изпратите с внучето на разходка.

Ние, разбира се, се шегуваме с любимите си родители, но тенденцията съществува – все повече хора наемат съвършено непознати жени, които да гледат децата им, вместо да помолят баба или дядо да поседят с внучето. Социолозите говорят за междупоколенчески разногласия в гледните точки за ябълковото пюре или възпитанието като цяло. Ясно е какво стои зад това – просто сме попаднали на неподходящите баби. Като тези например.

1. Бабата с мекичките

Истинската виновница за диатезата, алергията и за онова подозрително зачервяване в сгъвката на коляното. Смята, че основната причина за здравословните проблеми на детето е недояждането. Убедена е, че леката закуска между основните хранения трябва да се състои от три ястия, сандвич и компот. Способна е за половин час да организира трапеза за сватба от 50 човека, но за съжаление, всичко това ще трябва да изядете вие с детето. Най-често задаваният въпрос е: „Да ви стопля ли още?“
Истинското бедствие настъпва, когато тази баба пропуска вашите инструкции покрай ушите си. „Той има непоносимост към глутена, лактозата и алергия към шоколада.“ Бабата кима с глава, всичко е под контрол. Но когато се приберете, видът на детето ви подсказва, че не ви е послушала. После разбирате, че баба е направила на момчето тортичка, съвсем здравословна, защото не е слагала никакъв глутен в кравето масло.

На практика е невъзможно да се договорите, защото бабата смята питката с кренвирш просто за питка и очевидно не ви чува, когато й казвате, че детето не трябва да яде колбаси, защото в този момент си мисли: „Съвсем се е свършила. Дали не е болна? И гласът й едва се чува.“

Как да се преборите?

От бабата с мекичките, никой не може да си тръгне гладен. Дори някой просветен веган-суровояд не може да се измъкне читав от хватката й. Правилната стратегия е да я търсите за разходки, за които предварително сте подготвили закуската с всички разрешени за детето продукти. А може и да й поставите непоносимо тежки условия: „Заредила съм хладилника с всичко, което е необходимо. Сготви нещо от тези продукти.“

2. Бабата с телевизора

Ако четиригодишната ви дъщеря е в състояние да пресъздаде диалог от поредната телевизионна сапунка, веднага ще ви стане ясно, какви са били основните й занимания по време на гостуването. Разбираемо е, че много родители възприемат бабата с телевизора като заплаха за интелектуалното развитие на детето. Но тя просто иска дома й да бъде озвучен, иначе е толкова самотно. А и на внучето му е интересно. На въпроса: „Какви глупости гледаш?“ може да се обиди или да се измъкне: „Ние не гледаме, телевизорът е само за фон.“

Как да се преборим?

Все пак не можем да диктуваме реда в чуждия дом. Но ако телевизорът е включен непрекъснато, поне можем да помолим да смени канала с някой образователен – нещо за природата, за пътешествията, за технологиите.

3. Бабата с нетрадиционните възгледи за здравето

„Първо си отгледай децата, после ми обяснявай, че чорапките с оцет не действат.“ – крещи възмутената възрастна жена. И наистина е обидена. Все пак тя ви е отгледала с оцет, сода за хляб, мас и газ и от вас е станал човек. Едните памперси могат да доведат до конфликт, предвид тяхната вреда за здравето и бъбреците на детето. Та вие сте отгледани с пелени, за Бога! Какво ви има? Особено конфликтни са въпросите свързани със захранването, обличането на детето. Дори наглед безобидният въпрос - трябва ли да се обува втори чифт чорапки или шапка може да предизвика кървава дискусия.

Как да се преборите

Едва ли бабата си е поставила за цел да разболее внучето. По-скоро искрено иска да бъде полезна и нужна. Изпратете я на разходка или на басейн с детето точно, когато някой популярен телевизионен „доктор“ дава здравни съвети по телевизията.

4. Бабата с тежката ръка

Вие може ясно да съзнавате, че физическите наказания са неприемливи, но тя не вижда проблем в това да шляпне внучето по дупето, през ръцете или зад врата. Всъщност тя не е единствена. Все още внушително количество хора смятат, че в пляскането няма нищо осъдително. Възможно е детето дори да не разбере, че е било обект на физическо наказание, ако не види как мама и баба са се хванали за гушите и не чуе израза „психологична травма“.

Как да се преборите

Вместо да разигравате драматични пиеси пред детето, поговорете с възрастната жена. Обяснете й, че тя няма за задача да възпитава, че това е ваша работа и отговорност. Опитайте да й разкажете какви опасности за психиката на детето крие твърдия й подход. В краен случай просто и забранете тези възпитателни методи.

5. Бабата – фелдфебел

Вие не сте й поверили внука. Тя сама е решила да се отбие да го види. Без да ви предупреди. Докато нежно го глади по главичката, вече е огледала интериора и ви пита кога ще правите ремонт. Ако й кажете, че няма да е скоро, вероятно ще предложи да ви изчисти. Стилът й е авторитарен и особено вреден за детето, което вижда как майка му, която изисква подчинение, се превръща в друг човек, когато дойде баба. Тя обаче трябва да знае, че във вашия дом вие командвате парада.

Как да се преборите

Пораснете. Използвайте най-властния си тон и репетирайте, докато усвоите напълно фразата: „Не, благодаря!“

6. Бабата с изненадите

Това е извънредно енергична жена, изпълнена с добри намерения и нежелани подаръци като шоколад преди обяд или играчка с неизвестен произход, която бебето може да разглоби и погълне. Често обаче може да чуе: „Мамо, ако обичаш, обаждай се, преди да дойдеш в 10 вечерта.“ Или пък: „Идеята ти да изведеш внучето на разходка е чудесна, но точно сега то е на плуване.“

Как да се преборите

Съдейки по коментарите в родителските групи неуместните подаръци на бабите не са рядко явление. Ще трябва да се примирите, а може и да ги „загубите“, разбира се, съвсем случайно. Изобщо разногласията са нещо нормално, а бабите и дядовците са необходими елементи в света на детето. По-добре баба с неуместен подарък, отколкото баба, от която се налага да те крият.

Всъщност колкото повече заинтересовани хора общуват с детето, толкова по-голямо е „дървото на привързаността“ му. То се чувства уверено, в безопасност, общуването му с възрастните ви родители разширява представата му за моделите на поведение. Колкото до бъговете, които може да предизвика някоя от споменатите баби у детето – тях може да ги компенсира всеки внимателен родител. Не е ли така?

Източник: mel.fm

Препоръчваме ви още: 

Какво представлява бабата

Защото баба така каза!

Съвременната баба

Баба, дядо и здравословното хранене

Автор: Ина Зарева

- Ще ми напишеш ли любовно писмо? – мъркащо го пита тя.

- Знаеш, че не си падам по глупости. – изръмжава той.

- Нали твърдиш, че ме обичаш?

- Разбира се, че те обичам!

- И тогава няма ли да направиш всичко за мен?

- Бих се борил с мечка заради теб, бих ти дарил орган от тялото си, бих влязъл в огън и вулкан заради теб!

- Обаче едно писмо не можеш да напишеш?!

- Аз ти казвам, че за теб ще се бия, горя и ще си режа тялото, ти го сравняваш с няк`ва си хартия – много ядосан е той.

 - Ама аз не искам да правиш нищо от това за мен, а само едно писмо! – вече истински плаче тя.

Завеса и… последвала раздяла след няколко седмици.

- Хайде да се видим тези дни! – чат с приятелка.

- Болна съм цяла седмица, ужасен грип.

- Имаш ли нужда от нещо? Да дойда ли?

- Не, благодаря ти. Любимият се грижи за всичко. Чак не мога да повярвам! Прави ми чай, супа, дори изчисти и пусна пералня.

- Браво на него! Ти сега да не боледуваш нарочно по-дълго?

- Гледам го как прави твърде много за мен и си мисля, че наистина ме обича. И сигурно не трябва да се сърдя, като не се сеща едно цвете да ми купи иначе? Но всъщност едното няма нищо общо с другото, нали?

- Естествено, че няма! Едното е грижа за обичан човек, другото е жест към любима. – пишат едновременно и двете.

Завеса. Следва оздравяване и скандал защо той не прави никога никакви жестове за нея.

Много ли искаме ние жените? Наистина ли никога не ни стигат романтиката и вниманието? Или мъжете са виновни, задето сливат всички цветове, нюанси и форми на любовта в нещо безцветно, безвкусно и безформено, което изглежда като: "Е, как да не те обичам? Нали ти смених маслото на колата!"

Според проучване, проведено през този месец във Великобритания, романтиката представа да бъде на дневен ред за мъжете след 6-ия месец от връзката. Анкетата е обхванала 1500 жени в дългосрочни връзки, които е трябвало да отговарят на въпроси за романтичните нагласи на партньорите си.

70% от анкетираните жени си обясняват липсата на романтика у партньора си с примера, който е получил от своя баща.

10% от жените разкриват, че партньорите им избягват да правят романтични жестове от страх, че приятелите им ще разберат и ще им се подиграват.

Внушителен процент от представителките на нежния пол споделят, че никога не са получавали любовно писмо, прочувствена поема, закуска в леглото или дори романтично съобщение от своя партньор в живота.

20% от участничките споделят, че мъжете на приятелките им се проявяват като по-големи романтици от техните собствени (анкета на ДарикНюз).

Ахаа! Значи все пак има такива мъже, които са по-големи романтици от всички останали. И, разбира се, вината е тяхна, защото дават лош пример на приятелките на жените си и нямат никаква мъжка колегиалност!

Трябва ли да спрем да искаме?

Трябва ли да сме благодарни, че не пие, не бие и тези три неща?

Трябва ли да изтрием цветовете от деня си и да свикнем със сивотата?

Без изненади.

Без тръпки.

Без лиготии.

Полуусмивка, получувства, полуживот.

Знаем, че никога няма да е същото, както в началото. Никога няма да са само цветя, само целувки и само любов. Колкото по-напред се движим с човека до нас, толкова повече борби, болки, сълзи и разминавания ще се трупат като сплав помежду ни. И точно затова са ни животворно важни и музиката, и цветето, и пътуването, и събота вечер, и кафето сутрин, и закачливият смс, и прошепнатите думи, и свещите върху старата покривка, и шепата миди, и обелените зърна от грозде, и непохватната вечеря, и смяната на маслото на колата ни, разбира се!

- Заедно сте от 24 години, а продължавате да се изненадвате и да си подарявате красиви жестове! Каква е тайната? – въпрос към съпругата

- Когато бяхме най-силно и пламенно влюбени, аз го попитах какво ще правим, когато това свърши и се изморим един от друг? Той се засмя, прегърна ме и с хлапашка безгрижност даде своето мъжко обещание: „Когато това стане, ще те заведа на околосветско пътешествие! Ще се преоткрием и всичко ще започне отначало!“  Сега сме с две деца, куче и кредит. Не можем да си позволим никакво околосветско пътешествие, затова много внимаваме да не се докараме дотам. – бурен смях.

Знаем, че сме трудни за разбиране, за понасяне и за угаждане. Знаем, че ние също често забравяме да бъдем вашите момичета. Знаем, че битовизмът е мухълът на всяка връзка.

Но не са напразни жестовете ви, момчета. Важни са ни! Ценим ги и пазим грижливо като имане.

Ще го завещаем на децата си заедно с вашето несбъднато околосветско пътешествие.

Препоръчваме ви още:

За него

Царят на комплиментите

„Искаш ли да ходиш с мен?“

Автор: Валентина Вълчева

„Арктически дневници”, но не от проф. Пимпирев. Преживяно лично от мен някъде из Сибир, област Видин, на териториите на две-три северозападни общини.

И така, писала съм се доброволец за командировка до София. Писала съм се още от преди месец – сакън, да не се прекарам да пропусна възможността за поредния воаяж на служебни разноски. Плюс това става дума за кръгла маса за авторските права, т.е. благодатна почва за махленски препирни на високо професионално ниво. И не на последно място, щели да идват колеги библиотекари от чужбина. Ето ти възможност за нови контакти! Не че някога са ми трябвали, но човек никога не знае. Може пък да се уредя с някоя обмяна на опит в желана дестинация или нещо подобно. Освен това винаги ми е било любопитно дали в далечните страни (доколкото Германия може да мине за далечна, разбира се) има някакви по-екзотични разновидности библиотекари, защото родния набор от такива не е много разнообразен. Не стига, че преобладават жените, ами сред мъжете тези, които бихте нарекли „готин тип”, са горе-долу толкова често срещани, колкото розовите еднорози например. Да, много от тях започват с подобни заявки, но в крайна сметка, в рамките на една година максимум, усвояват една солидна част типично женски привички, които съсипват мъжкарския имидж необратимо. Лошо няма, стават мили, чувствителни, разбиращи… малко клюкарки, но на мен винаги ми е било малко неловко, ако мъжът до мен се окаже по-суетният от двама ни.

26 януари е. Втори ден вали сняг, вихрушки веят нейде в полето, гарваните грачат грозно, зловещо... Абе, направо класика! Но това все още не е достатъчно, за да ме откаже от намерението да изпълня служебните си ангажименти, подплатени със солидна доза лични интереси.

В 7:00 съм на автогарата във Видин, премръзнала, но амбицирана. Колежката, с която сме приели предизвикателството, пристига малко след мен, пръхтяща от студ и ръсеща сняг. От новинарските сайтове ме заливат апокалиптични прогнози за снежни капани, бедстващи шофьори, потрошени таралясници и изхабени нерви. За всеки случай питам недоспалата дама на гишето:

- Ще има ли автобус до София при това положение?

- Разбира се. Тръгва по разписание.

- А дали се предвижда да пристигне по разписание?... Поне горе-долу…

- А, това вече е божа работа. Аз мога само да обещая, че ще тръгнете.

- Е, все е нещо, мисля си.

А трябваше да помисля повече. Но… уви! В 7:30 сутринта не съм в най-добра форма. Достатъчно добро начало на деня е, че все пак съм излязла в нормален външен вид, защото в други подобни сутрини ми се е случвало да тръгвам в преспите по домашни чехли.

И наистина, точно в 7:30 тръгваме по разписание.

Иначе аз съм предвидлив човек. Не обичам импровизациите, особено по време на път. Затова съм тръгнала с два заредени телефона, лаптоп, от който евентуално мога при нужда да си заредя батериите отново, резервен чифт чорапи в чантата, удобни ботуши и бутилка вода. И ако форумът не предполагаше известна официалност, като нищо бих заменила дамската чанта с туристическа раница. Нищо, че идеята е да се върна обратно във Видин до вечерта.

Още на излизане от града попадаме на пречка първа. Катастрофа или нещо подобно. Пътят е затворен. Хайде обратно да търсим обходен маршрут.

Това всъщност беше и моментът, в който за пръв път ми мина мисълта да се връщам, докато още мога. Предпочетох да пропусна възможността. Не обичам да се отказвам лесно.

По обходния маршрут успяваме да излезем на основния път сравнително бързо. С колежката клюкарстваме по адрес на други колеги. Аз използвам момента, за да попрелистя отново Закона за авторското право и Закона за обществените библиотеки. Държа да съм подготвена за словесни битки. Иначе за какво съм тръгнала да дивея през половин България в условията на бедствено положение!

После се сещам, че заради тъпата командировка ще изтърва началото на „Като две капки вода” и се вкисвам. Това ме кара още повече да се настървя да съм контра на предстоящата кръгла маса.

И тук Господ реши да бъде на страната на организаторите на въпросната кръгла маса. Някъде след Арчар, на разклона за Добри дол един джип е препречил пътя и ни се обяснява, че сме дотук. Поглеждам часовника – 8:10 е. Все още имаме време.

Спокойна съм.

В 8:20 все още съм спокойна. Две колежки ми пишат на месинджъра да питат къде съм и давам отчет. Те започват да се притесняват.

В 9:00 започвам леко да се изнервям. По телефона някой се жалва на шофьора ни, че е закъсал при село Смирненски.

В 9:15 вече съм осезаемо притеснена. По телефона някой се жалва на шофьора ни, че е закъсал на Люти дол. Май не само „Като две капки вода“ ще пропусна, ами и може изобщо да не успея да се прибера довечера.

В 9:20 някак започвам да осъзнавам, че не само няма да успея да се прибера – няма да успея и да пристигна навреме. По телефона някой се жалва на шофьора ни, че е закъсал покрай Ботевград.

В 9:21, когато за пореден път по телефона някой се жалва на шофьора ни, че е закъсал край Враца, пускам не много настоятелен зов за помощ на месинджъра на шефката. Тя звъни само 30 секунди по-късно с точни инструкции:

- Слизайте от автобуса, идваме да ви приберем!

- Супер!

- Къде сте?

Á сега де!

- Ми де да знам. Някъде в преспите след Арчар.

- След Арчар има много. Къде точно?

- Някакъв разклон има отляво, отдясно – един мотел, ама не му виждам името в тая виелица.

- Ясно. Знам къде е. Слез от автобуса и виж работи ли мотела! Ако работи, чакайте там!

Грабвам си чантата и налитам на шофьора.

- Трябва да сляза до мотела.

- Ама то може всеки момент да отворят пътя…

- Пет минути! Ако мотелът е отворен, ние с колежката слизаме.

Той ме гледа с един поглед, който аз си пазя само за хората, изпадащи в нервна криза пред очите ми.

Свива рамене и отваря вратата. Един вид, дивей си, щом искаш!

Тичам през преспите, но още преди да стигна до мотела, насреща ми се задават в индианска нишка двама мустакати мъже по пуловерчета и еспадрили. В преспи до коленете. Дори не намирам за нужно да се учудя. В условия като тези вероятно и човек по розов бански с венче от маргаритки на главата не би ме изненадал.

- Извинете! Има ли тук топло помещение, където да почакаме да ни приберат от Видин?

Още докато го казвам, усещам, че ще е трудно. Иначе и двамата се усмихват като за реклама на паста за зъби, но по погледите им разбирам, че със същия успех можех да ги заговоря и на суахили.

Разменят си неразбиращи погледи и някакви думи очевидно на турски, при което моментално включвам на автопилот и изстрелвам насреща им:

- Ресторант?

- А, ресторант!!! – кимат въодушевено и ми сочат зад гърба си.

Преодолях импулса да ги разцелувам и с махане призовах колежката да ме следва.

В ресторанта се оказа, че има всичко на всичко девет души – осем тираджии и един барман. По какво познах, че са тираджии ли? По еспадрилите. Само идиот или тираджия ще тръгне по домашни обувки в сняг до гърди. Опитвали ли сте да шофирате с ботуши? А камион? Десет часа например?

Точно този момент избира майка ми, за да звънне. Решавам да спестя и на двете ни неприятното преживяване и не вдигам. Половин час по-късно, след две принцески, кафе и кóла вече съм в по-човешко настроение и ѝ се обаждам. Не навлизам в подробности, за да си спестя вайкането и хабенето на малкото ми оцелели нерви. Прибирам се и толкова!

Междувременно шефката е звъннала да ни уведоми, че тръгват с един от колегите и да уточним в коя пряспа „след Арчар” да ни търсят. Дето викаше моят Коко, след една скорошна разходка в снега, „замръзнали са ми големите крака на пръстите”, обаче вече съм малко по-добре. В крайна сметка всичко е поправимо с един горещ душ и чаша безкофеиново кафе, които вече съм си планирала за довечера.

Зависваме на прозорците на ресторанта в компанията на тираджиите да чакаме.

Вие поне ще се приберете рано или късно, а ние – напролет с лястовичките сигурно – въздъхва единият от тях.

Лека полека гадното настроение се изпарява. Гледам ги тия момчета, заседнали са в преспите по чехли и по еспадрили (един от тях е по чехли и с официален костюм дори), обаче не спират да се усмихват. Свикнали са – не им е за пръв път. Знаят, че и да се тръшкаш, и да не се, пак напролет с ластовичките! Над нещата са. То нямат и много голям избор, де – и най-нервният тираджия мине ли три-четири пъти по българските пътища, се превръща във философ-стоик. Ако не е снегът, ще са горещини, от които се топи асфалта. Ако и това не е, ГКПП-тата винаги могат да те научат на основни похвати от дзен-будизма, докато чакаш трети ден да минеш.

Около час по-късно виждаме как автобусът, от който сме се спасили, неуверено потегля нагоре по пътя.

Малко след това шефката и колегата пристигат. Хайде още по едно кафе, че не се знае дали и на връщане няма да има непредвидени престои някъде, след което поемаме обратно към Видин! Използвам момента да заявя, че отказвам да поемам командировки поне до края на април или, ако ще има такива, то да са на не повече от 20-30 километра от вкъщи.

А, да. В крайна сметка хванах „Катко две капки вода”. Както е казал народът, всичко е добре, когато завършва добре.

Препоръчваме ви още:

Този много кратък и много сладък живот.

Като деня и нощта

Голямата господарка на малката къща

Автор: Лени Рафаилова

- Извинете, имате ли часовник?

- Да, имам!

- А знаете ли колко е часът?

- Да, знам!

Това е нещо подобно на оня виц за човека с бананите в ушите. Толкова е тъпо, ама и сега някой да ми го разкаже, пак ще се разхиля като олигофрен. Тя, идиотията, не ме напуска цял живот време. Даже съм убедена, че все повече заприличвам на човека с бананите в ушите. Чувам, ама нещо не ми се ще. Дето се вика, искам, ама нямам желание. Не ме притеснявайте, не ме притискайте, искам ей тъй да си вървя и да не ми дреме кое време е станало. Аз часовник не съм. И нямам. Имала съм. Няколко даже. Електронни, със стрелки, големи, мънички, евтини и малко по-скъпи. Последно взех тоя на детето, дето на циферблата е нарисуван френски булдог. Ама на нито един от тия часовници не му провървя с мен.

Първият беше електронен, че и с калкулатор. Последен истеричен писък на модата. Особено в България, и то там някъде през 1984-85 година. Прилягаше чудесно на пухкавата ми ръчичка, която точно се бе научила да дращи ченгелчета с молив между тесни и широки редове в старателно подвързана със зелен картон тетрадка. Много ми го искаха децата и аз много им го давах. Така. Отбелязвам, че стисната никога не съм била. Освен сега, ако става въпрос за скъпи цигари и квалитетно уиски. Та, давах го аз часовника, те си ми го връщаха. Всичко си беше чудесно. Може и да са ми завиждали, не знам, а и не ме интересува. Ако някой  бе поискал да му го подаря, сигурна съм, че щях да го направя, без изобщо да се замислям какво ще ме направи майка ми после. Така навремето подарих портмонето й на някакво дете от съседния блок. Даже не погледнах дали вътре има пари. Малко ми се губи какво се случи после вкъщи. Не, не, бой не съм яла. Шамар съм получавала един единствен път и то някъде към деветнадесетгодишна, ама него го заслужих с безобразната си, стопроцентова наглост. Та тоя хитов часовник не изкрета дълго с мен. Прецака се в един бой с най-якото (разбирай на кило) момче в класа. Тогава изгубих и има-няма сто грама коса, та се наложи да ми резнат готината кичара. Ама в боя победих! Часовникът отиде в кофата, придружен от кило, кило и половина сълзи. Аз, така все си плача, сигурно само за захарната тръстика няма да ревна. Не се знае обаче!

Плуването е интелигентен спорт. И аз, понеже съм била интелигентно дете, съм се записала на тренировки в близкия басейн. Обаче интелигентните хора са точни, а за да са точни им е необходим часовник. Страхотен, уникален SWATCH! Прозрачен, с прозрачна мека каишка. Гледаш вътре как си цъкат чарковете и се връткат разни миниатюрни колелца. Грандиозно произведение, радост за окото. Особено за това на крадеца. Интелигентното дете, интелигентно си оставило часовника в отворената съблекалня. Защо? За да не се развали, разбира се. От водата. Кой ти гледа, че пише WATERPROOF. Тоя път сълзите минаха два килограма и двеста, а интелигентността реши, че може и да закъснява понякога.

Мама. Мама си е мама. Купи на детето нов часовник, тип гривна, позлатен отстрани, май. Кой пък гледа такива дреболии в шести клас. Ама много женски, бе мамо, ще ми се смеят всички. Тя ме застрелва с поглед, аз млъквам и завъртам часовника наопаки, да си мислят всички, че някаква проста гривничка, така, без да искам, съм си мушнала на ръчичката. Не го показвах, ама много го обичах, защото беше от нея, а мама няма как да не се обича, особено пък, ако е и твоята. От доволното въртене на китката, закопчаването нещо ще да се е прецакало и в едно междучасие усетих, че аз часовник нямам. Ама в училище има звънци. Гръмогласни. Дрънчи оня ми ти звънец и тълпата се юрва по коридора към стаите. Аз съм се привела, все едно ще бера гъби, и се цъкля в пода, с надеждата, че часовникът е паднал точно ей сега и точно някъде ей там. Права бях. Ама го разбрах, чак когато чух болезненото изхрущяване на пластмаса и стъкло под обувката на един едър осмокласник. Иначе хубаво момче беше. Извини се, не, че е бил виновен де, ама нали казах, хубаво момче, че и възпитано отгоре на това. Е, сега няма да ми се размине вече. Размина ми се, ама ми беше мъчно. Повече нашите часовник не са ми купували. Купих си аз, на седемнайсет. От ония кръглите с диаметър на циферблата приблизително равен на дължината на екватора. Отгоре на това пишеше с някакви стъкълца LOVE, ама аз понеже все недоглеждам нещата и интелектът ми все закъснява, изобщо не съм и разбрала. Едно гадже ми каза. На трамваите, нали знаете, пише да спазваш дистанция, та и аз, за да не ме забърше един на завоя с металната си задница, се метнах със засилка на тротоара. Приземяването не ми се получи. Ръце, колена, строшен часовник. Разбит стъклен LOVE.  Гаджето си би шута при друга. Пфу!

Намерих си ново. След време. Един ден той ми вика, че искал нещо много специално да ми подари. Казвам, добре, аз подаръци от дете обичам, давай, каквото там си приготвил. Хоп, слага на  ръката ми тъничък, елегантен, сребърен часовник, много красив и някак малко антикварен. Питам откъде го е взел. Обяснява ми, че му е спомен от предната му приятелка, трагично загинала при инцидент, няколко месеца преди да ме срещне. Господи! Тая история е толкова покъртителна и ужасяваща, че е трудно да бъде разказана. Едно момиче загубва живота си в прилива, сред вълните. Отишло си е, часовникът е останал. Оцелял е, момчето също, като по чудо. Сега това момче дава часовника на мен. Някак ми е страшно, но го приемам. Пазя го много. Не го въртя, не го мокря, не се хвърлям през тротоарите. Но той спира. Сменяме батерията, тръгва. После пак спира. Непрекъснато. Свалям го. Този часовник не е за мен. Прибирам го. Част от нея е съхранена между малките стрелки. Тя си е за него, не за мен. Приключих с часовниците.

На работа съм. Майка ми звъни. Баба ми е починала. Изпускам слушалката на бюрото. Чудя се как е баща ми. Болен е много. Ужасно студена зима, от тия вкочанясващите, дето като излезеш за шест минути навън и дънките ти се впиват в краката и се втвърдяват, като прегорели пържоли. Ей, такава зима беше. Гадна. Отивам да видя баща ми. Говоря му... и той на мен… колкото може. Няма сили и глас. Опериран е и вече не мога да чувам гласа му. Не е добре. Карам майка ми да включи парното, не да прави икономии. Стига! Тя ми подава нещо в ръката. Часовник. От баба ми. Мъничък, златен, уникално красив. Не, не, майко, не го искам! Обаче баба ми казала, че е за мен. Въздъхвам. Баща ми стои на фотьойла и гледа толкова тъжно. През прозореца виждам Витоша. Облаците са се покатерили на Камен Дел и залезът ги прави живи. После мръква. Целувам баща ми, майка, слагам часовника на ръката и тръгвам. Вероятно пак ще трябва да готвя. Вечерта изпивам бутилка вино, не защото ми е кеф, а защото наистина ми се иска да се удавя. Все едно в какво. Стоя в тъмното сама, всички спят. Часовникът цъка леко като балерина на първата си премиера. Още малко, още малко време, по дяволите! Хвърлям цигарата и запалвам друга. Часовникът не спира. Не е спрял и до днес, но верижката му се къса непрестанно. Поправям я, после пак. Къса се. Не знам защо.

Седем часа сутринта. Събота. Звъни телефон. Не моят, на мъжа ми. Той вдига. Знам, че е майка ми, просто знам. Чаршафът е мокър. Студена пот. Не, не може да е вярно. Но е вярно. Не знам как съм станала, какво съм излъгала децата, помня само, че асансьорът спря, а аз стоях като посечена и не мърдах, не можех да прекрача линията. За да видя смъртта. Прекрачих я и я видях. Страшна беше, но по-страшното беше да видя майка си... жива. Изгладих панталон и сако на татко. Излъсках обувките. За да не го прави тя. Идват хора… разни. Влизат, излизат, плачат, говорят, досаждат, измъчват и отново реват. Аз не плача. Повръща ми се. От болката. Майка има часовник, последен подарък  от баща ми. Вероятно евтин, но нежен… като любовта им. Часовникът е спрял на шест часа и няколко минути. Вероятно тогава той е тръгнал към едно по-хубаво място. Изминали са почти пет години. Тя не излиза без да сложи часовника си. В него е той и тяхното време. На този часовник батерията така и не се изхаби. Не зная защо.

Лято е. На вилата всичко е потънало в бурени и бодли. Баща ми го няма вече, аз нямам време или просто съм твърде мързелива. Паля свещ там, където той ми беше казал. Оправям двора. Всичко. Едно куче идва да ни види. Давам му салам и парче домат. Май и той така правеше. Варя кафе за двама в кухнята. Никой, освен мен, тук не пие кафе. Преди пиехме заедно с него. Чашата някак се изплъзва от ръце ми. Поглеждам часовника. Спрял е на шест и няколко минути. Искаш ли една лъжичка захар, татко? Говоря си с него наум. Знам, че ме чува. Вдигам чашата и наливам горещо кафе. Чакам часовника да проговори. Навън падат зрели, големи череши. Тик-так, тик-так, тик-так.

Препоръчваме ви още: 

Ние бяхме и вече не сме

Мъдростта боли 

За хората, които се счупват

Код 1-2-2-1 

Страната отново е в ступор от зимното бедствие. Сняг през февруари? Кой би предположил! Ето ви кратко, но за сметка на това забавно резюме на метеорологичната катастрофа от приятели в социалните мрежи :)

Янка и Чочо Старк от Зимен хребет

Сутрешна разходка с Чочо. Облечени сме до зъби - аз, като лейди Санса от Севера, с най-дългата шуба; любимецът - с черно яке, с апликиран кокал, леопардов принт (шивачката беше фен на Кавали). Излизаме и потъваме в сняг. Той тича с ентусиазъм, заровен до муцунката, аз плета крака след него. Маркира с кеф девствения сняг, от време на време спира и се чуди къде да препикае най-напред. Белотата е необятна, студът - също. Правим пътеки, да им е по-комфортно на кучкарите след нас. Оглеждаме се за бели бродници. Не ме е страх особено, защото Чочо ще ги разгони с лай - капацитетът му е сериозен, веднъж изплаши едно огромно чау чау. Нашарихме снега с жълти петна и се прибираме. Мокра съм до коленете. В една цивилизована държава, за непочистени кучешки алеи, кметът отдавна щеше да си е подал оставката :)

***********

Мина Стоянова-Димитрова – Браво, момчета!

Когато ви казвам, че най-малкото, което можем да направим в този живот, е признанието - имам предвид ТОВА!!!
Човек прегаря, ако само изискваш от него и никога не го поощриш или поздравиш!
Понякога една топла и искрена благодарност - дава адски много!
Да не говорим, какво е усещането да видиш документирано, от абсолютно непознат човек, усилията на човека, когото обичаш!!!
Мъжът на живота ми Атанас Димитров - излезе в 6.45 ч.
Хората му са били преди него там...
Браво момчета!!!!

**********

Милена Ташева – Да обявим България за тропическа държава!

Това, сивото вещество, е ледена локва, дълбока около 10-12 сантиметра. През нея трябва да прецапаш, ако имаш желание да слезеш от автобуса.
Бонус - след локвата те очаква висока до коляното пряспа МРЪСЕН ГНУСЕН КАЛЕН сняг, за да стигнеш до „тротоара”, където те очаква нова пряспа, този път препикан и осран сняг, който ранобудните кучкари са ти оставили за добро утро. Честно казано и на това трябва да сме доволни, защото е сняг. След два три дни ще е лед, който я се стопи до април, я не.
Аз не съм скиор, но сериозно обмислям инвестицията в оборудване, за да може през двете седмици зима да стигам все пак на работа в луксозния европейски квартал в европейската столица София на европейската държава България, в която в момента тече, познайте какво -  европейско европредседателство на Европа и е пълно с европейци, които сигурно се чудят кой по дяволите ни е пуснал в Европата.

Другият вариант е просто да обявим България за тропическа държава, а снега - за кулак и народен предател. Иначе на „Московска“ е красивичко, романтично даже...

**********

Tsvetelina Tsekova - ВАЛИ СНЯГ ПРЕЗ ЗИМАТА, ОБОЖЕМОЙ!

Хората са в истерия, кметицата получава angry reactions на постовете си, хора настъпват други затрупани в снега хора, докато отиват за работа. Вият вълци и има полярни мечки на Женския пазар. По магазините пак продават елхи, има скиори на булевард „Стамболийски“ и за всичко са виновни някакви хора, които цяла нощ ръсят сняг по улиците и НЕ СПИРАТ. Няма снегорини. Няма синя зона, зелена зона и безплатна СПА зона дори няма в тая скапана държава.
ОТ МЕН ИМА СНИМКА НА МОРЕ. Това е.

**********

Tanya Gencheva  - Бяла красота

Зимна приказка на хижа Хубавец!
Да си пиеш кафето на "верандата", да се наслаждаваш на бялата красота и продължаващия да вали сняг....
Благодаря!

Снимки от фейсбук, водеща снимка - Таня Генчева

Препоръчваме ви още:

Помниш ли онова момиче в снега

Дивите цветя, които осмислят живота ни

Рокаджийките обичат чалга

Какво правите, когато детето е разстроено? Утешавате ли го, бързате ли да решите проблема му? А може би го оставяте да се справи само? Психотерапевтката д-р Ерин Ленард споделя кои са ефективните реакции на родителите към преживяванията на детето.

Работя като детски психотерапевт. Най-разпространеното оплакване на родителите е: „Детето ми отказва да говори с мен.“ А близостта между родители и деца е най-надеждният индикатор за бъдеща емоционална и психическа стабилност. Ако детето не ги открива в родителите си, когато е разстроено, значи отношенията не са достатъчно близки. Защо е така? Две са родителските грешки, които най-често отблъскват детето – отричането на детските емоции и проявата на съчувствие вместо емпатия.

1. Отрицание или емпатия

Когато детето преживява силно негативни емоции – гняв или огорчение, тревога или вълнение – се нуждае от помощ. За съжаление, твърде често първият родителски порив е да му забраним да чувства: „Не се разстройвай.“ или „Не се ядосвай.“ - До какво води това? Детето изпитва срам от чувствата си, болката му се задълбочава. Осъзнава, че родителят му не го разбира и се затваря в себе си, чувства се самотно. Научава урока „не споделяй с другите, ще стане по-лошо“.

Изказванията, които е добре да избягваме:

Не се разстройвай.

Не бъди такъв.

Не се ядосвай.

Прекалено си чувствителен.

Нека проявим емпатия, нека уважим детските чувства. Те, сами по себе си, не могат да бъдат неправилни, съвсем друго е какво детето прави с тях.

Кои са правилните реакции:

Разбирам защо се вълнуваш толкова.

На твое място също щях да се разстроя.

На твоята възраст и аз се чувствах по същия начин.

Ти си ядосан? Разбирам те. Имаш право да се чувстваш така. Наистина е тъжно да виждаш как друго дете прави това, което ти засега не можеш.

Сигурно имаш важна причина да се ядосваш. Разкажи ми.

Това помага на детето да почувства, че го разбираме и укрепва връзката помежду ни. То се успокоява, чувства се в безопасност, приема помощта ни за разрешаване на проблема и може да продължи напред.

Да проявяваш емпатия не означава да поощряваш лошото поведение. Миналата седмица синът ми се върна бесен, блъсна вратата и хвърли палтото си на пода.

- Не знам, защо си толкова ядосан. Сигурна съм, че има причина и бих искала да я чуя – казах аз – Но не бива да хвърляш вещите си. Върни се и си вдигни палтото.

Синът ми прибра палтото си и ми разказа, че е сърдит, защото се е скарал с приятеля си.

2. Емпатията е по-ефективна от съчувствието

Разбира се, ние не бихме искали децата ни да се самосъжаляват и да драматизират излишно. Може би тези опасения ни пречат да проявим емпатия. Но ако уважаваме чувствата на детето, то ще престане да се изживява като жертва. А съчувствието е пътят към възпитаването на разглезени деца. Родителите започват да ги предпазват от негативни емоции, вместо да им помогнат да се справят с тях.

Една вечер, когато се връщахме от тренировка по хокей, осемгодишният ми син каза:

- Днес играх най-зле от всички. И така е всеки път! Почти не ме пускат на леда.

Имах избор – да му отговоря от позицията на съчувствието или на емпатията.

Реакция на съчувствие:

- Милото ми момче, ще говоря с треньора ти. Това не е честно, той те държи при резервите през по-голямата част от тренировките.

Реакция от позиция на емпатията:

- Знам, че ти е неприятно. Лошо е да се чувстваш изоставащ. Прекрасно те разбирам. Аз съм изпитвала същото много пъти. Това е ужасно. Продължавай да тренираш и ще се получи.

Когато съчувстваме, имаме необходимост да се намесим в ситуацията и да поискаме да се променят правилата или да зарадваме с нещо нещастното си дете. Това го учи да се възприема като жертва. Реакцията с емпатия изисква да превключим на емоциите на детето. Така синхронизираме чувствата си – припомняме си какво е да си изоставащ, за да се поставим на мястото на детето. Така то да почувства, че го разбират и подкрепят. Усеща, че е в  безопасност и е готово да продължи напред. Така го учим да не се предава при възникване на трудности.

Препоръчваме ви още:

Емпатията – вродена ли е способността ни да съчувстваме?

Доверявай се, но проверявай

Детската психична травма