Автор: Весела Георгиева

Бебето от малко е купонджия. Всяка вечер ме разкарва по кръчми и заведения. Поне до 4 часа. Аз обаче съм от старата школа, закърмена с хард рок, примесен с психоделик и транс – не ме грабват хитовите кючеци „Лаааааа – лаааааа“ и „Гууууу – гууууу“. Та, докато той развива новородения си певчески талант, а аз спя с едното око, седя и си мисля разни битовизми, които в представите ми граничат с бъдещ апокалипсис. Притеснението ми е толкова голямо, че не само второто ми око не може да заспи, а се е облещило като прожектора на караулката на Софийския централен затвор.

Къща голяма. Кеф ти долен етаж, кеф ти горен. Кеф ти една тоалетна, кеф ти втора. Че и голям двор за нужди при напрегнати ситуации. И въпреки това разхищение на пространство винаги има момент, в който човек просто няма къде да се издриска.

У дома всеки си има строго определено, лично негово си място за разтоварване. Баща им разпуска напрежението на втория етаж. Баткото вмирисва тоалетната долу. Зарко също не е любител на изкачването на стълби в екстремни ситуации и се опитва да издъни вратата на долното заведение, докато батко му е вътре. Бебето и Роско акат все още в движение, но затова пък, след отваряне на пакетите, превръщат целия хол, като помещение с най-подходящи условия за смяна на превързочните материали, в място негодно за живеене поне за следващите три луни. Ние с баба им гледаме да не акаме много или си вършим работата в малките часове, когато вероятността някой да нахлуе заедно с вратата, е минимална (но не и изключена!).

Когато баща им се прибере от работа, обикновено много бърза. Толкова много, че капчици пот избиват по полуголото му теме и блестят като кристали Сваровски върху циганска булчинска рокля. Има време само за едно прецедено през зъби „Добър ден“ и изчезва. Виждайки оцъкления му поглед, все се чудя как успява да балансира положението, докато изкачва ужасно стръмните в този момент цели 12 стъпала, за да стигне до втория етаж.

Преди години отиваше на среща при Президента. Ако Президентът отсъстваше, отскачаше на заседание на Министерски съвет. После се смени политическата класа, а той отсече, че и Президента, и кабинета са дрисльовци, с които не му е интересно да си говори повече. Започна да гони годзили. „Колко годзили се излюпват за 24 часа в стомашно-чревния ти тракт?“, питах го аз, а отговорът се изразяваше в 45-минутна ожесточена борба и две рула тоалетна хартия. После мина на интелигентна вълна. За седмица прочете „Война и мир“, „Наследникът от Калкута“ и трилогията на Толкин. По 4 пъти всяка. Забелязах, че обемът на някои значително е намалял по лесно обясними причини. Купих му електронна книга. Вече влиза в тоалетната с тефтер, в който си води бележки. Писането не му е от силните страни, та за всеки случай поръчал цял кашон тефтери от печатницата. Настръхвам при мисълта, че може да се върне отново към младежката си страст, когато разписал по стените на нужника уравнението за принципа на работа на тоалетното казанче.

Батко им е спортист. Все на режими, все на диети. Изключително разтоварващи. 10 минути след татко им се прибира и той с гръм и трясък от тренировка. Няма време дори за едно „Добър ден“, прецедено през зъби. Но пък намира воля да удържи положението, докато си събере слушалките, шапката идиотка, външната батерия за телефона и една опаковка домакински свещи – за всеки случай, ако зацикли и спрат тока. Като всеки 13-годишен тийн, имащ себе си за „топ класа“ сред останалите тийнове, през целия ден е изключително натоварен – съдейки по неговите думи само и единствено с учебни и интелигентни дейности. Затова, отново по неговите думи, кенефът е идеалното място за писане на преразкази, упражняване на глаголните времена, химични експерименти, развиване на научни трудове и пренаписване на основните закони на физиката. За близо час затвърждаване на знания и придобиване на нови умения, синковецът е успял да качи и 389 селфита в социалните мрежи от различен ъгъл в тоалетната и с различен наклон на шапката идиотка, прочел е целия нюз фийд на щата Алабама и си е уговорил среща със застаряваща девица от Свазиленд.

През времето, в което се препрочитат дебели томове в тоалетната и се тренира за рекламно лице на новия Циф, бебето е за смяна. А бебето винаги е насрано. Винаги. Независимо дали дриска нормално, дали е запечено или го кара на вода. Бебето винаги има нещо цветно в гащите и винаги е готово за нови подвизи. Освен това има непоносимост към смяна на памперси. Определението „мята се като риба на сухо“ бледнее пред възможностите на триседмичния ми син като бяла прашинка върху работното сако на коминочистач. Неравната борба започва с успешно отстраняване на препълнения памперс и продължава с опити за поставяне на нов. Бебето обича да ака в ръцете ми. Все едно по поръчка. Подложа ли чистия памперс под дупето му и втори дубъл започва с дрискане от полет и височина поне две педи. При достатъчно късмет успявам да уловя съкровищата още във въздуха върху предварително приготвена мокра кърпа, но при липса на такъв – ситуацията може да ескалира до наистина омазани нива. Силно се надявам като порасне, това да не се превърне в някакъв фетиш и да преследва хората, за да дриска в шепите им.

Що се смеете на чуждото страдание!

Докато ловя в движение бебешките екстременти, Зарко вече се е присламчил на безопасно разстояние и наблюдава. Месинджърът ми дрънчи и с кръстосани ръце хвърлям един далечен поглед – сигурно батко им страда от недостиг на тоалетна хартия. „Mamo, 6e mi dade6 li nekoi lev da ida do Svazilend 4e sum si 4uknal sre6ta?“ WTF? Трудно ми е да прочета, камо ли да осмисля написаното, затова го пускам по допирателната.

За четиригодишно хлапе Зарко има перфектен метаболизъм. Посещава качествено и задоволително санитарното заведение поне по три пъти на ден. И, разбира се, единият път е точно, когато всички кенефи у дома са заети, а аз задължително бърша нечий бебешки или полубебешки задник.

- Мамууууууууу, ака ми се!

- Ей там ти е гърнето, акай.

- Искам в туйлетната!

- Батко ти е в тоалетната.

- Искам гойе!

- Татко ти ака горе.

Осмисляйки внимателно получената информация, млъква за малко и си припомня онзи хубав пролетен ден, когато се наложи да дезинфекцираме цялата къща с препарат против пълзящи насекоми. Изкарахме домочадието за половин час в задния двор, затворихме всички врати и прозорци и се наслаждавахме на приятната вечер. Докато на Зарко не му се доака. Аман-заман, прибягахме като диверсанти покрай зоркия поглед и острия слух на баба Куна и баба Дража, които уж си хортуват през три улици от нас, но нищо не им убягва, дори и в Марица. Нагънах наш Зарко на хармоника в единия край на двора. Пушекът на теца направи лек завой у лево от земетръса, а удовлетворената му усмивка можеше да бъде сравнена единствено с кефа на оня врабец, който успя три пъти да ме нацвъка за един час. Синковецът три дни си търси из двора акито и беше много разочарован, когато установи, че за една нощ мравките са го изяли.

- Искам навън акам! – връща се в настоящия все по-миризлив разговор.

- А бе, не може навън да акаш! Сваляй гащите и сядай на гърнето!

- Ти!

- Аз не мога, оправям бебето.

- Баба!

- Сваляй гащите и акай, че ако направиш някоя беля ще ти запържа задника!

- Нееееее! Баба! Баба! Бабаааааааааа! – последния призив към баба му наподобява рев на изгладняла лъвица в цикъл. 

Докато аз се боря с памперса, баба му се надига от другата стая като приливна вълна в Мексиканския залив. Сяда до него жената, сваля му гащите, едва ли не го намества на гърнето. Вече доволен придобива онази така сладка физиономия с леко зачервени бузки и насълзени очички, вперени в светлото бъдеще, че все се чудя дали е израз на любовта му към мен или тъкмо е открил начин да пресъздаде антиматерия в огромни количества.

Месинджърът пак дрънчи и Роско, на който му е доскучало в съседната стая, ми поднася телефона да видя по-добре. „Mamo donesi gaz papir“. WTF отново??? Ще чака.

Роско е най-консервативен и последователен що се отнася до въпроса с облекчаването на голямата работа – един път на ден, по едно и също време, крайно задоволително. След пълноценно разтоварване в банята наблягаме много сериозно на ушите. Адаптирайки се в дрисливата обстановка, прихваща част от енергията на Зарко, струяща от изцъкления му поглед. Сега, мамо, е идеалният момент за моето пълноценно изтропване! И мигом придобива същата неопределена физиономия и плувнал поглед, забит в нищото. Да ги изпапкаш бе! Като две капки вода. Душици златни! Все едно един баща ги е правил.

След размятане на памперси, гърнета, тоалетни хартии и всякакви други принадлежности на килограм, в един миг всичко у дома е нормално. И мирише на рози. Налягането в канализационната мрежа на квартала рязко е спаднало. Баща им слиза нахилен, малко по-начетен и олекнал с кило и триста. Антиматерията на Зарко е изхвърлена в тоалетната чиния и вече наближава мантията. Ушите на Роско са чисти. Бебето пръцка тихичко и сигурно отново е насрано, но не му личи. Батко им си брои спестяванията дали ще му стигнат да иде до Свазиленд.

Веднъж в магазина ме бяха попитали какво правя всичката тая тоалетна хартия. „Варя я с миди и ориз. Къде ви е девесила, че и той ми е на привършване?“ А в голяма верига супермаркети отказаха да ме обслужат след третата количка мокри кърпички.

Бебето някак накъсва пеенето и от кючеци е минал на фаза кръчмарски балади. Явно скоро ще се прибираме. Второто ми око накъсва електромагнитната вълна и примигва невротично при мисълта каква ще е хавата у дома след 4-5 годинки. Две тоалетни с опция да се появи трета. Не, не е опция, а задължително условие, ако искам да осигуря поне минималния минимален минимум на природосъобразно съществуване у дома. Срещу тях пет мъжки задника. Които серат едновременно!

В пристъп на паническа атака започвам да мисля варианти за спасителен план – кои консервативни, кои алтернативни. Три-четири химически тоалетни под наем. Иновативно строителство в задния двор с голямо санитарно помещение с пет тоалетни чинии и прикрепена мъничка жилищна част към него; тоалетни бункери с шумо и арома изолация; вградена автоматизирана клизма тип „кенгуру“ с еднократно изпразване на 24 часа. Каквото и да ми дойде на ума, една мисъл не ми дава мира: екологичната катастрофа в близко бъдеще е неизбежна!

Часът е 4:03 сутринта. Ака ми се. Бебето спи и е насрано.

Прочетете още:

К'ъв секс бе, човеко?!

Автор: Таня Стоянова

Дъщеря ми от известно време е голям фен на суши. Много й е любимо и като говори за него, прави едни физиономии и върти очите в знак на блаженство. Кога успя да го хареса толкоз, кога стана такъв ценител, така и не разбрах. До вчера си поръчваше цаца и пържени картофи, сега вече суши. Лошо няма! Развива си вкусовете детето. 

Имаме си традиция с въпросната девойка, като останем сами през уикенда понякога, да си спретнем вечеря навън. Само двете! Много ми е хубаво! Поръчваме си нещо завъртяно за ядене и бутилка вино (спокойно, пълнолетна е) и говорим за неща, за които вкъщи нямаме време. Напоследък обаче е социално много ангажирана. То не са репетиции с хора, много важни срещи с приятелки в мола, излизания с гаджето, кафета и дискотеки, все неотложни ангажименти.

Поразсърдих се аз няколко пъти демонстративно, верно, трябваше й време да разбере, че съм сърдита, но една събота вечер ме забеляза, че се цупя и реши. Ще ме води на суши. Първоначално отказах, защото не харесвам веригата ресторанти, където според нея сушито е „убийствено“, но тя твърдо беше решила да ме направи съпричастна с любовта си към малките рулца сурова риба с водорасли и ориз. Кратко проучване в интернет и консенсус беше постигнат. В близост до нас наскоро отвориха азиатски ресторант, където се оказа, че предлагат суши и където хигиената сравнително се доближаваше до моите стандарти за чистота.

След кратко „оправяне“, включващо гримиране, изправяне, разхвърляне на дрехи из цялата стая и реплики от типа „Оффф….нямам какво да облека“ и „Мамооо, махни я тази бабешка блуза, няма да ме излагаш“, последваща кратка словесна атака и заплахи от моя страна, най-сетне тръгнахме към ресторанта. Как се върви и пише едновременно на телефона, без да се спъваш и блъскаш в хората, завинаги ще остане загадка за мен. Дори успява и да отговаря на въпросите ми от време на време. Ей, голям талант е това дете…

Ресторантът се оказа почти празен, щото стана среднощ, хората се наядоха и си тръгнаха. Прецених обаче, че така е по-добре, все пак ще ми е първи опит за ядене с клечки и не е необходимо да ми се смеят обезсърчително. Поръчваме салатата, детето забива компетентно нос в Суши менюто, а аз задавам логичен въпрос:

- Какво се пие със суши? |Щото аз докато чакам сушито, трябва да я преглъщам с нещо тази салата.

- Ми не знам, май с нищо.

Е, тая вече няма да я бъде! Аз суши „на сухо“ не мога да преглътна. Поръчваме бутилка розе, като се уговаряме, че ако не ни върви със сушито, ще сменим питието. Въпреки че аз виното с всичко мога го да пия.

Последва кратък диалог със сервитьора на непознат за мен език. Сефте ги чувам тия Нигири, Футомаки и Хосомаки, но гледам да не ми личи много. Хапваме си ние салатка, пием си винце и си говорим за онези неща, за които нямаме време в къщи. За сложните отношения между 18-годишните девойки, за раздели и неверни момчета, за различните аромати за наргиле и най-после дългоочакваният момент дойде. Сушито е сервирано.

Придавам си аз компетентен и невъзмутим вид. Все пак съм виждала суши… по филми, по реклами, по кулинарни списания, а и детето ми е разказвало за маринован джинджифил и уасаби. 

Като за почти единствени клиенти наистина се се постарали. Всичко е много красиво подредено върху дъските за сервиране и тези малки купички с добавките са много симпатични.

Влюбване

Следва бързо разяснение кое какво е и по колко да взимам от уасабито и ми се връчват клечки. Да бе! 

Гледам аз внимателно нейните ръце, размятва ги тези клечки, топи в соевия сос, гребва си по една трохичка от уасабито, даже и маникюра не й пречи на клечките! Викам си - ще пробвам, сигурно не е толкова трудно. Взимам клечките и спазвам всички инструкции „Единият пръст отгоре, другият отдолу, третият по средата… А сега мамо, пробвай!" Ми не става! Въобще не мога да взема нищо. Бре, ще си остана гладна, добре, че детето е много подредено, та раздели предварително на две сушенцата, и моята половинка стои непокътната. Втори опит, трети, пети, не става! Слава богу в ресторанта има WIFI и следва кратък видео урок. Тц, не мога да си оправя пръстите и т'ва е! 

Тамън хванах едно по-мъничко и го изтървах в соевия сос. Детето обаче е с бърза реакция и отскочи светкавично назад и последствия няма.

- Абе, мамооо, много си схваната, само се излагам с теб!

Викам си… ами ще ги набучвам с клечките, те сигурно за това са подострени. Много добре ми се получава, набучвам здраво едно футомаки, топя си го в соса, взимам си малко уасаби, после джиджифил за прочистване на вкуса, ха сега и едно Нигири. Горе-долу стават за мезе на розето, само дето девойката ме гледа изумена с невярващ поглед и следва нова порция: „Мамооооо, само ме излагаш“.

Явно не трябва да се бучат сушенцата.

Става ни смешно и започваме да се хилим неистово, с риск да се задавим с парче змиорка или някой водорасъл. Накрая си поисквам нож и вилица, режа си парченцата суши, топя си ги най-акуратно в симпатичните купички и си допивам винцето. Даже си поръчвам още една чаша вино и замезвам с уасабито и маринования джинджифил, щото сушито свърши. Любителката на суши ми обещава да ме научи в къщи да ям с клечки. Аз забърсвам учебните помагала, увивам ги в една салфетка и си ги прибирам в чантата. Така де, платила съм ги, а почти не съм ги ползвала.  Детето се хваща за главата и отново чувам: „Мамооо, излагаш ме!“

На път за вкъщи звънна на брат си в София и му разказа с подробности: "И представяш ли, бате първо ги набучваше като на шиш, после ги ряза с нож и вилица. Голяма излагация, ти казвам."

Та така протече първата ми среща със сушито. Признавам си, не беше любов от пръв поглед, но в интерес на истината впоследствие и аз го заобичах, и ходим от време на време в азиатския ресторант. И, да ви кажа честно, суши и с бяло вино ми върви, че и с бира даже.

Но още го ям с нож и вилица.

Прочетете още:

Бързо, лесно и вкусно домашно суши

Тиганът, без който не можем 

Шерше ла суп

Автор: Мария Пеева

Поколението на родителите ни е родено и отрасло във времената, когато всички бяха еднакво бедни, което ги караше да се чувстват еднакво богати. Капитализмът ги завари съвсем неподготвени, голяма част от тях изгубиха спестяванията си, като инвестираха в пирамиди или хиперинфлацията ги изненада и обезцени влоговете им. Неслучайно много възрастни хора в наше време едва оцеляват, съвсем на ръба на бедността, а от нашето поколение - техните деца - се очаква да се научи в движение как да се справя с парите и да се научи да борави със съвременните финансови инструменти.

Част от тези финансови инструменти са кредитите. Въпреки ужаса от заеми и кредити, който родителите ми бяха успели да ми внушат, някак преодолях страховете си и първия си кредит теглих някъде около 22-23 годишна. Купихме си компютър с него. В онези времена, дръжте се да не паднете, сумата беше 1 милион лева. Така че без никакво преувеличение мога да кажа, че съм кредитен милионер. Просто преди толкова години това беше цената на един компютър, а доларът достигна 3000 лв. И в тази лудница едно младо семейство тегли кредит, за да си купи компютър, представяте ли си?

Да, направихме го. И досега вярваме, че благодарение на този компютър и смелото ни решение, и двамата със съпруга ми си намерихме нова и добре платена професия, сменихме града и общо-взето направихме сериозна крачка напред.

Разбира се, можеше да изтеглим този кредит и да инвестираме в пирамида (колко обещаващи изглеждаха тогава тези финансови схеми), с надеждата да спечелим още повече пари - бързо и лесно. Ако ще взимате кредит за рисковани начинания или хазарт, моля ви, не го правете в никакъв случай.

Впоследствие ползвахме и други кредити, а и досега изплащаме някои от тях. Но успяхме да го направим така, че не само да не се отрази зле на качеството ни на живот, а дори да го подобри.

Благодарение на кредит живеем в хубав квартал.

Благодарение на кредит се сдобихме с къща на село.

Благодарение на кредит синът ми учи в чужбина.

Благодарение на кредит инвестираме за старини - да, дори това е възможно.

Благодарение на кредит 25-годишният ми син и съпругата му живеят вече от две години в просторно собствено жилище и имат собствена кола.

В същото време срещам хора, които се оплакват от убийствени кредити, които не успяват да изплащат. Или не могат да рефинансират при по-изгодни условия. Наскоро говорих с приятелка, която е изпаднала в тежката ситуация да не може да се лекува от тежко заболяване, защото банковата й сметка е запорирана заради кредит и тя е принудена да работи, без да се осигурява и съответно без да плаща здравни осигуровки. Наложи се няколко приятелки да съберем пари и да й помогнем, като платим поне здравните. Тогава се замислих колко ли хора изпадат в подобни ситуации и как един кредит може да те изстреля напред, да направи живота ти по-добър, или точно обратното - да те върне години назад и да се превърне в източник на постоянен стрес. И защо е толкова важно в някои случаи да се направи застраховка при взимане на кредит. Така ще може да се подсигурим при някои непредвидени ситуации и да не изпадаме в затруднение за плащане на вноските по кредита. 

Когато отидем в банката, обикновено ни искат документи, проверяват доходите и кредитния ни рейтинг, но има някои детайли, които банкерът няма да ви каже, просто защото вие няма да го попитате.

Аз обаче го направих. Обърнах се към финансов експерт от кредитния отдел на БНП Париба Лични Финанси, които имат най-голямото портфолио от потребителски кредити в страната и са клон на най-голямата финансова група в еврозоната, и му зададох няколко важни  въпроса. Ето и каква полезна информация получих:

1. Какво означава кредитен рейтинг и как да го поддържаме висок?

Кредитният рейтинг отразява кредитоспособността на дадено физическо лице и показва доколко надежден е кредитополучателят. Важно за поддържането на висок кредитен рейтинг е навременното плащане на вноските по кредитите. Информация за това се пази в Централния кредитен регистър към БНБ. 

2. Защо е важно да изискваме от работодателите си да ни осигуряват на реални доходи?

Осигуряването на реални доходи носи редица предимства. Едно от тях е по-адекватната финансова консултация при кандидатстване за кредит. Така нашите консултанти ще могат да предложат оферта и вноска, съобразена с настоящия месечен бюджет на клиента, която няма да го затруднява при изплащането на заема. 

3. Какво съотношение месечни вноски спрямо доход няма да натовари бюджета ни?

Добрата практика, която е хубаво да се следва, е всички вноски по кредити да не надвишават 30% от месечния бюджет. 

4. Кога потребителският кредит е за предпочитане пред ипотечния?

Ползването на различни видове кредит зависи от целта на финансирането. Ние в БНП Париба Лични Финанси предлагаме широка гама от потребителски кредити. Те могат да бъдат за лични цели. Също така имаме потребителски кредити, които са свързани с по-конкретни проекти – ремонт и освежаване на дома, автокредит за покупка на нов или употребяван автомобил, кредит за обединяване на задължения, кредит за покупка на стоки на изплащане, както и кредитни карти. 

5. Може ли съпругът ми да тегли кредит без мое знание или обратното?

Всеки пълнолетен български гражданин може да кандидатства за кредит, като сам прецени дали да сподели за това на своите близки.

6. Как е по-добре да погасяваме кредита - с равни вноски или с намаляващи?

Кредитите, които предлагаме, са само с равни и непроменящи се вноски. Така знаете още от самото начало каква сума ще заплащате всеки месец и можете по-добре да прецените каква вноска ще бъде подходяща за вашия бюджет.

7. Какви мерки може да вземе кредитополучателят при възникване на спешна ситуация - внезапно заболяване, тежка загуба, безработица? Може ли да се предоговори кредита и да се намалят месечните вноски при временно затруднение?

Много са факторите, които могат да поставят кредитополучателя в ситуация, в която не може да изплаща задълженията по кредита си. В такъв случай е изключително важно той да поддържа контакт с кредитодателя, да обясни ситуацията и да поиска съдействие. Обикновено кредиторите предоставят възможност на своите клиенти, изпаднали в просрочие, в определен период от време да подновят коректното изплащане на кредита. Поддържането на контакт в ситуация на затруднения е изключително важно, тъй като в диалога може да се стигне до изгодно решение и за двете страни.

8. Как се определя лихвеният процент и как се променя във времето?

Годишен лихвен процент или ГЛП е цената, която кредитополучателят заплаща за използването на определена парична сума за период от една година. Този процент може да бъде променлив или фиксиран. БНП Париба Лични Финанси отпуска кредити само с фиксиран лихвен процент, което означава, че той не се променя във времето и остава същия през целия период на изплащане на кредита. 

9. Има ли такса при предсрочно погасяване на кредит?

При предсрочно погасяване на потребителски кредит е необходимо потребителят да информира кредитора, като отправи заявление в писмена форма до него. Кредиторът от своя страна трябва да преизчисли сумата за предсрочно погасяване на потребителския кредит и да я съобщи на кредитополучателя (например под формата на анекс към договора за потребителски кредит). В определен срок кредитополучателят трябва да плати посочената сума на кредитора, с което предсрочното погасяване на задължението е налице. При упражняване на това свое право кредитополучателят дължи обезщетение на кредитора в размер на 1% от предсрочно погасената главница,  ако оставащият срок на кредита е равен или по-голям от 1 година, и 0,5%, ако този срок е по-малък от една година.

Надявам се да сте намерили полезна информация в тази статия. Тук може да прочетете и една наша история, която ме накара да обърна специално внимание на финансовата грамотност на децата ми.

Автор: Калоян Явашев/Татко Калоян

Викате, че харесвате чувството ми за хумор и шегите, а аз се обезсърчавам, защото всичко, което ви разказвам е тъжната и неподправена истина! Как да ви убедя, че това е трагедия, макар да ви прилича на комедия?!
Стоя си на тоалетната чиния и простодушно се напъвам докато чета биографията на Джеки Чан. Да, там чета, защото ако хвана книга в друга стая, ТЕ я дърпат и късат от ръцете ми, сядат на главата ми, а веднъж я заляха със супа. Затова най-неприкосновеното и скришно място, където да получа малко покой е тоалетната и аз се възползвам максимално. Един хладилник, тоалетна чиния с подлакътник и с този затворен кръг може изобщо да не излизам от там! 
Чета за благотворителната дейност на китайския актьор и ми засяда буца в гърлото, защото разказват за едно шестгодишно детенце, което е наследило вируса на СПИН от родителите си, а когато останал кръгъл сирак и съвсем самичък в къщата, започнал сам да си готви, пере и да се грижи за животните. Тъкмо си представях как малкият герой слага свежа зелена тревичка пред козичката, забърква ярма на прасенцето и простира малките си чорапчета на опънато въженце, докато кучето върви до него и зорко бди над невръстния си стопанин и…
- ТАТЕЕЕЕЕ, ИМАМ ПИИИИШ! - силни удари по вратата на тоалетната ме изтръгват от унеса и дебелото ми черво получава паник атака и гърчове. Големият ми син мрази тишината, чистотата и не зачита чужди права. 
- Тате, стискай малко! - опитвам се да спечеля време, за да си обърша поне задника.
Дръжката бясно се върти, вратата кънти от удари с количка Макуин от "Джъмбо" за 15,99 лв., а той вие:
- НЕ МОГААААА!

Едно знам за големия ми син: каже ли, че не може да стиска, то имам три секунди да реагирам.

Отключвам бързо вратата, ставам от тоалетната и тъкмо да вдигна седалката… той отваря със замах, сваля си гащите и почва да пикае. Инкасаторката за водата стои в коридора и ме гледа стреснато, а аз инстинктивно си прикривам слабините с книгата (45 см. по диагонал, кълна се, че едва ми стигна!). Тя май се зачете в заглавието, а за да не стане неловко(!!!), аз я поздравих:
- Как е?
Тя си премести погледа по-нагоре и промълви:
- Бива! - не разбрах кое точно бива и затова стегнах де що мускул можах, отстъпих заднишком под душа и свенливо дръпнах завесата.
- Аз да погледна водомерите - бедната жена започна да ми се извинява.
- Да бе, ясно, ама нали разбираш, че ще трябва да изчакаш, щото…
- Да, да, няма проблеми! - вдигна ръка и заотстъпва назад моята събеседничка, с което явно показа, че й е замирисало.
- ТАТЕЕЕЕЕ, МНОГО ГОЛЯМО АКО СИ НАПРАВИИИИИИЛ! - с едната ръка си държи чурката, а с другата сочи в гърнето моя гръмогласен син.
Ако бяхме насаме бих му отговорил с гордост - " Като малко дакелче е, нали тате?!", но заради публиката се наложи да му изсъскам - "Пусни водата бе, тиквеник!".
- АМА ТО ЩЕ СИ ИДЕЕЕЕ! - крещи диването.
- А ти в хербарий ли ще си го слагаш?! Портрет ли ще му рисуваш?! - един път бе хора, един път искам да кажа нещо и то да се изпълни без триста въпроса и възражения!
- Тате, какво е бердарий? - дъщеря ми стои на вратата и очаква смислен отговор, но получава друго:
- Я затваряй вратата, че ще те бердерясам ей сега!

Сега давате ли си сметка, че ТЕ ми отнемат всичко.

Моето лично пространство, моите чувства и естествени нужди и моето достойнство не означават нищо за тях! И това не е единственият случай, когато моите деца рушат иначе сносната ми репутация.
Като бяха по-малки им беше много забавно да ме издебват, докато говоря с някой на входната врата и да ми свалят гащите. Фактът, че не нося бельо, направи разговорите със съседите, куриерите и домоуправителите доста несвързани и наситени с неловки паузи и погледи (само за тях, аз съм си свикнал!). Оттогава винаги си държа гащите с двете ръце, когато съм близо до врата, което ме затруднява да ползвам БДЖ и асансьори.
Веднъж в една банка се приближи охраната и ме попита:
- Господине, за какво ви е това дистанционно?
Все едно ме пита как се транжира мравояд с тесла! Погледнах го недоумяващо и възмутен го попитах:
- К'во дистанционно?
- Това дистанционно в джоба ви? - посочи надолу.
Ако бях наспан, изкъпан и отпочинал бих му отговорил : "Това, господине, не е дистанционно, а мобилен трансморфично-плазмосилициев кеймтрелс тригонометър, с който мога да спирам времето, да създавам черни дупки и да си обезкосмявам гърба. Не ме карайте да го използвам срещу вас, тъй като има реверс функция и мога да направя така, че да си вързвате веждите и да си настъпвате космите под мишниците!". Обаче като всеки родител на три и повече подрастващи анархистчета, отговорих безразлично:
- Да сменям каналите бе, господине! Постоянно ме е страх, че ще го загубя, а телевизора ще е запецнал на DSTV (ретро чалга канал) и ще си докарам цироза и проказа! Всичко ценно нося в себе си, щото ТЕ го крадат и чупят, а ако искате мога да ви покажа къде крия и любимата си кредитна карта от любимата си банка!
Обиди се служителят и имаше право!

Знам, че хората притежават този отвратителен порив да намират смешното в чуждото страдание, но трябва да има мярка.

Всеки би се засмял инстинктивно на подхлъзване върху бананова кора, но на опитите да водиш нормален живот докато отглеждаш три деца… айде, спрете се! Ако родителите с едно дете имат чувството, че отглеждат ангелче, което изпълва живота им с щастие и розов цвят, то отглеждането на три близки на възраст деца е метеоритен дъжд от падащи ангели, чиято житейска мисия е да организират и построят вечен родителски ад! Те се бият, плачат, замерват, дразнят, спъват, цапат, чупят, крещят, вият и нараняват ПОСТОЯННО - 24/7/365! Ако си направим още едно дете, ще попълним бройката за четиримата конници на Апокалипсиса! 
Седнах да чета " Психология на тълпите", щото от тълпите никога нищо хубаво не излиза и ми трябваше помощ, за да овладеят детската агитка вкъщи. Аз подозирах, но авторът направо ми сервира отговорът - диктатура! И на един семеен пленум обявих себе си за диктатор, Росито за опозиция (колкото да не е без хич!), а децата за електорат. Следващите дни се убедих, че май не съм обяснил всичко правилно. Електоратът продължаваше да изнервя и дразни диктатора, а той беше длъжен да продължава да им осигурява храна, подслон и забавления. Това статукво беше твърдо подкрепяно от опозицията, която се оказа, че разполага с мощни лостове за влияние над диктатора (лишаване на последния от пържени тиквички и чисти дрехи!). И аз как да упражнявам терор и да внеса ред?! И какво против методите ми имаше опозицията? Например Микаела краде камиона на брат си и я наказвам с3 години строг тъмничен затвор в мазето. Като излезе и повече няма да краде камиони, макар че е възможно да я откажем трудно да яде плъхове и да съска по хората.

Така че е време да се създаде една Стратегия за защита на многодетните родители и да имаме право на протекция!

Искам да ме извеждат принудително от вкъщи и да ме пращат в Норвегия! Искам у нас да влизат социални работници без разрешение или покана, за да разнообразяват обезобразения ни и лишен от нормални човешки отношения бит (първо да поговорят с инкасаторката!)! Искам да ме пращат в еднополови женски норвежки русокоси и дългокраки приемни семейства с едно дете, за да… всъщност може и без дете! Искам някъде, където не ме познават и където ще имам възможност да започна отново и да докажа, че мога да се справя по-добре! Единствено ме притеснява факта, че досега съм давал най-доброто от себе си и едва ли ще успея да се справя по-добре, ако ми дадат друг шанс! Шанс, който всъщност никога не бих поискал!

Още от татко Калоян: 

Децата най-лесно се приспиват с крещене

Когато жена ти е делфин

Автор: Мария Пеева

Събудих се в пет сутринта от молитвата на ходжата. Трябва много да обичаш своя Бог, за да го славиш неуморно преди да се зазори всяка нощ. И още няколко пъти през деня. В Истанбул сме.

Къщата, която наехме, се намира в Юскюдар (не съм сигурна за произношението на имената, които ще срещнете в текста, опитах се да ги запиша, както ги чувам). Юскюдар е в азиатската част. Около нас са все имения с високи огради и изглед към Босфора. Пред едното има въоръжена охрана и полиция. Държат се любезно с нас и ни се усмихват, но погледите им са преценяващи. А ние упорито си минаваме покрай тях всеки ден на път към крайбрежнaта улица на километър по-надолу, по стръмната павирана улица покрай невероятно елегантните гробища и прекрасния ресторант, който открихме. Но за него след малко. Да се върна на нашата вила.

Момчетата веднага я кръстиха Султанското имение. Не е чак султанско, но определено може да мине за везирско. Добре де, за адютанта на някой везир. Въпреки това със сигурност е най-богатата къща, която сме наемали от airbnb. Всичко е в мрамор, кристали и злато, спалните са колкото нашия хол, имаме си вътрешна сауна и малък фитнес, външен басейн и джакузи с отделен бар към тях, а най-прекрасното е, че имаме изглед към целия град и към Босфора, разбира се. Не мога да се отлепя от терасата. Те са три впрочем, на всеки етаж по една. Деля последната с един гларус, който нахално и упорито ме наглежда, докато се полюшвам в плетената люлка. Алекс го нарича нашия Орел и иска да си го носим в София. Къщата има високи огради с електричество отгоре, и за да влезеш, минаваш през две огромни железни порти с дистанционно, между които има алея - вероятно, за да те огледа добре охраната. Може би заради това не се чувствам кой знае колко уютно тук. Напомня ми някак на златна клетка. При все това е интересно да си на такова място, стига да е само за няколко дни. 

Истанбул… Някога Наполеон е казал за него, че ако светът беше една държава, Истанбул щеше да е столицата й. Това е най-живият, пъстър, многообразен и интересен град, в който някога съм била. Като всеки мегаполис ме кара да се чувствам едновременно нищожна и значима. Нищожна, заради огромните сгради и уханието на древност; значима поради простичкия факт, че дължи съществуването си на милиони такива обикновени и малотрайни същества като мен. Но в Истанбул има и още нещо, различно от другите европейски градове, и то е преливането на континенти, религии и раси. Синята ми капела се губи сред всевъзможни забрадки, бурки, бейзболни шапки, кърпи и расти наоколо, аз съм никоя. Действа смиряващо някак - да осъзнаеш колко малка част от света си всъщност ти, бялата християнка от съседна държава, която местните одобрително наричат “комши”. Но да не се отклонявам твърде много.

Градът е толкова е кипящ от енергия и разнообразие, че може да ви изтощи. Всеки път разглеждаме по нещо от забележителностите и все още не сме видели нищичко от него. Този път сме със съвсем малко бебе - внучето е с нас, и по тази причина се ограничаваме със забележителности, подходящи за него и за 6-годишния Алекс, който бързо се отегчава. След дълго избиране, се отказваме от дестинациите, които вече сме разглеждали като Синята джамия и “Света София” и дворците, и се спираме на приключения, подходящи за деца.

Разходка с лодка - избрахме за това първия ден и добре, че го направихме, защото впоследствие времето се поразвали. Наехме си гид, който ни качи на нещо като корабче - градски транспорт и ни разказа за вилите и дворците покрай брега на блестящ английски. Беше млад човек, завършил в Щатите, запален противник на Ердоган, който с еднаква страст ни говореше и за история, и за политика. Пак той ни заведе и на една малка уличка за закуски в Бешихташ, където преядохме с местни специалитети като лахмаджун, например - турската пица, която непременно ще се науча да приготвям. Бешихташ и Таксим са два квартала, които непременно трябва да посетите и да опитате от уличната храна, да пиете чай или турско кафе на малка масичка на самия тротоар, и може би да изиграете една табла или да пушите наргиле. Наргилета тук има навсякъде, а алкохол няма да откриете във всички ресторанти, може би само в туристическите. Но пък може да опитате шербета - наистина е невероятен. 

Следващото развлечение, на което се спряхме, е увеселителният парк “Виаленд”. Там вече сме били с Алекс в съвсем бебешка възраст, така че за него е съвсем ново. Паркът не може да се сравнява с Леголенд или Дисни, но си има своето очарование. Хлапетата и младите се впускат по люлки и пързалки, а ние с Бобчо се оттегляме на разходка в близкия открит мол, където има подходящи за по-малките забави като разходка с влакче, куп вкусотии и изобщо теренът е подходящ за количка.

Турците обичат деца, но не ги издигат в култ и никъде не дават предимство за майки (баби) с колички. Изобщо въпросът с предимствата в Истанбул никак не е уреден, при шофиране включително. Не ме разбирайте погрешно, пътни знаци има навсякъде, но личните ми впечатления след пет дни шофиране в града заслужават цяла отделна история. Добре е да имате предвид, че в Истанбул пешеходците тръгват да пресичат на червено толкова често, че на първия ден се зачудих да не би в Турция светофарът да сигнализира обратното на цял свят. Като някакъв закон е това - светва червено и групи хора се втурват да пресичат. При автомобилите важи абсолютно същото, когато трафикът е натоварен. В най-общи линии може да се каже, че предимството тук е на най-нахалния участник в пътното движение. А интересното е, че улиците са пълни с групички полицаи, които съвсем безучастно наблюдават какво се случва, докато си пушат цигарите и дори коментират най-забавните сюжети - примерно човек, теглещ нещо като каручка, който се изтъпанчва насред коли и камиони на светофара и тръгва да пресича диагонално. Пред колата ни изскачаха дори хора с бебешки колички, а велосипедистите и моторите дори не смея да коментирам, всяка вечер благодаря на бога, че противно на всяка логика, не сме убили никого. Всеки минава откъдето свари, обръща ти огледалото, маха с ръка и подвиква нещо, не знам дали е ругатня или извинение. В същото време, докато охкаш с облекчение, че навреме си ударил спирачка, те запушва камион, тръгнал да пресича на червено, и отвсякъде пищят клаксони, не, не към нас, а просто ей така, да се регистрират сякаш - ето, и аз съм тук, и аз искам да кажа нещо. Из центъра има улички, в които навигацията ви води и би трябвало да са еднопосочни, но някой изведнъж изниква в неправилната посока и ви качва на тротоара. Или пък стигате до края на улицата и откривате, че ВЕЧЕ е затворена - не с колчета или с нещо легитимно, а с кашони, чували и с 10-литрови бутилки вода, а по платното са наредени масички или сергии. Пътните правила в Истанбул са пожелателни, това мога да ви кажа. Мислете му, ако пътувате с кола и се въоръжете с огромно търпение.

Другата дестинация, която избираме заради децата, е Аквариумът. Дотам, слава богу, пътят е шестлентов и движението е съвсем различно. Но в Турция дори магистралите не са това, което са в познатия ми свят. Тук на магистралата продават гевреци, дини и пъпеши, и няма нищо необичайно в това човек да спре ей така, насред магистралата, дори не в отбивка, и да си купи нещо за подкрепа по пътя. За ужас на Иван, правим го и ние, още на идване. Като си в Рим, прави като римляните, нали така? Но да се върнем на Аквариума, който е прекрасен, наистина. С децата изчитаме малка част от описанията на морския живот, строежа на Суецкия канал, легендата за Гибралтарския проток, наслаждаваме се на безброй видове рибки, скатове, корали, невероятната капибара, която момчетата помолиха да им купим, пингвините, пираните, и разбира се, акулите, които изглеждат толкова симпатично усмихнати през стъклото.

Всъщност този път бяхме в Истанбул с конкретен повод - на футболен туризъм, както го наричам, а именно за мача за Суперкупата Ливърпул - Челси. Бешихташ, оказа се, подкрепят нашия отбор за този двубой и докато бяхме в квартала им, отнякъде изскочи екип на националната телевизия и, представете си, взеха интервю на Косьо като фен на Ливърпул. После го попитаха каква турска храна харесва, при което той много се смути и каза, че не обича баклава. Умряхме от смях всички, а интервюто най-вероятно не са го излъчили заради тази му реплика. Но беше забавно.

Косьо наистина не хареса баклавата, но за сметка на това в едно близко ресторантче, не туристическо, открихме страхотни десерти, с които си подсладихме душата след кебаба и кешкека и не знам още какво, защото не успях да запомня названията на всичко, което поръчахме и някак успяхме да погълнем. Оказа се, че ресторантът (дръжте се да не паднете, но проверих в интернет и наистина е така, управителят не ни е излъгал), е собственост на Нилхан Османоглу, внучка на султан Абдулхамид, който е бил на власт, когато България се е освободила от османско робство. Тази потомка на древния род днес прави бизнес и твори изкуство, има профил в социалните мрежи и пише книги. Не е ли парадоксално как се променя светът? Някога моите прадеди са треперили пред султана, а днес неговата потомка нахрани моето семейство в ресторанта си. Впрочем ресторантът е прекрасен и много го препоръчвам, а към него има и магазин с ръчно изработени бижута, бутикови есенции на баснословни цени и прекрасни занаятчийски творения за дома, на които трудно може да се устои. Ако имате път към тази част на Истанбул, може да се разходите и дотам. Джуджу, управителят, ще ви омае и ще си тръгнете с празни джобове и пълни сърца. Това турците наистина го умеят.

Което ми напомня за Капалъ Чаршъ, откъдето в друго магазинче, на име Сан Султан, си тръгнах с подправки, които вероятно ще ми стигнат да готвя и за правнуците. Не ме питайте за шафрана, моля ви. Ще ви кажа само НИКОГА да не пиете кафе с търговеца, колкото и упорито да настоява. Подозирам, че слагат нещо в това кафе, за да ви замае главата и да не се усетите изобщо какво купувате. Факт е - вадят ти душата, но я вадят с памук. И дори когато те излъжат, си тръгваш доволен, поне докато не видиш разпечатката от кредитната карта.

Изобщо, ако говорим за пазаруване, Истанбул е място, където всеки ще намери нещо за себе си. В малки магазинчета из Капалъ Чаршъ и целия град има ментета на скъпите марки, а в моловете са оригиналите. В моловете има и страхотни нечувани за мен турски брандове, впрочем, които по цени и елегантност не отстъпват на големите европейски марки. Най-фин порцелан, висококачествена кожа, скъпи бижута, редки подправки и памучни изделия от най-висок клас се продават на една улица с фалшивите стоки и имитациите. Турците са велики търговци, признавам им го. Брутният вътрешен продукт САМО на Истанбул е три пъти колкото този на цяла България. За мача на Ливърпул-Челси например се изчислява, че приходите им са 100 милиона евро. Не е зле, нали?

За мача не мога много да ви разказвам, защото го прекарахме с внучето в султанската вила. Останалите обаче се върнаха щастливи и превъзбудени. Хубаво е да побеждава твоят отбор.

Днес се прибираме в София, изморени, щастливи и пълни с емоции и покупки. След някоя година пак ще посетим Истанбул, списъкът ми със забележителности продължава да е все така пълен и все още не съм отметнала и една четвърт от него. Но в същото време съм видяла и всичко - човечеството в огромното му разнообразие. Защото тук целият свят е събран в един град, на един сокак, в едно кафене, където на масата до теб дългобрад достолепен турчин, сякаш излязъл от по-миналия век, вглъбено си реди броеницата, на отсрещната маса - кротка група блажено усмихнати азиатски туристи скролват хиляди снимки, а между тях ние, шумните европейци се радваме на пъстрите си покупки, ядем локум и кюнефе, докато баялдисаме и се чудим дали ние сме превзели Изтока или той - нас. Нима това не е светът?

Още от нашите семейни пътувания: 

Лондон - винил и караоке

Пустиняци на път за Мадрид

Виенски истории

Мюнхен - правете фалафел, а не война

Автор: Мария Пеева

Казвала ли съм ви, че съм страшна късметлийка?

Едно време не вярвах в късмета особено. Даже обидно ми ставаше, когато някой тръгне да ми пожелава късмет. За какво ми е късмет, мислех си. Идеално се справям и без него. Важното е човек да положи достатъчно усилия, да не се пести. И във всичко ще успее. Късметът е измислица на мързеливите, си мислех също. Имах цяла теория как с липсата на късмет хората си намират оправдание за неуспехите, за пропуснатите шансове. Може би има нещо вярно в това, но донякъде само.

Защото без късмет не става.

Пораснах много тази година. С всяка година пораствам, но тази особено. Късметът ми удари голям шамар, изневери ми, както се казва, та белким взема да се освестя.

През април моето щастливо и здраво внуче, дете на моите щастливи и обичащи се син и снаха, племенник на моите щастливи, здрави, успяващи във всичко, умни и добри момчета, взе, че се разболя. Тумор на Вилмс, казаха докторите, след всичките изследвания, скенери, ръчкания и боцкания, през които мина малкото му пухкаво, гушкаво и нежно телце. “Но защо, откъде дойде, как така рак - това малко невинно човече, то никога от нищо не е боледувало?” Докторите вдигаха рамене. “Изтеглихте късата клечка”, каза онколожката.

Защото това е от лошите диагнози, пояснявам - за онези, които не знаят. От ония, които, като ги чуеш за някое близко детенце и веднага бързаш да чукнеш на дърво. Сякаш някога това е спасило някого. 

Много бързо се разви всичко тогава, този черен април, за дни намерихме най-добрите лекари за операцията, най-добрите клиники за химиото след нея, проведохме стотици разговори с десетки хора, които нещо и някак могат да помогнат - къде с информация, къде със съвет. Вие нищо не разбрахте тогава. Ще ми простите, уж всичко ви казвам, но това, страшното, нямах сили да го изрека. Който го е преминал, ще ме разбере. 

Много преосмислих тогава мнението си за късмета, хора.

Седяхме една вечер с моя Иван на верандата, вечерта преди операцията на Бобчо, изтощени след цял ден усмихване и убеждаване на деца и близки как всичко ще мине наред.

Беше топла априлска вечер, никога няма да я забравя, ясна, приятна, спокойна, децата вече заспали. От онези вечери, които чакаме с нетърпение с мъжа ми, за да се подържим за ръка като ученици, защото още го правим, да, и още си казваме колко се обичаме и колко е прекрасен светът. 

Ама не беше прекрасен светът в онази вечер и ние нямаше какво да си кажем. Следващия ден можеше да го обърне - целия ни живот да обърне, и двамата го знаехме много добре и толкова болеше от тази мисъл, че никой не смееше да я изрече на глас.

- Всичко ще е наред утре, ще видиш. Ще мине и това. - казах накрая, повторих моята си мантра, с която от няколко дни си лягах и ставах, и повтарях на децата, които ме гледаха с огромни, потъмнели, уплашени, невярващи очи - “какво му е на Бобчо, мамо, ще се оправи ли Бобчо, това лошо ли е, това страшно ли е?”. И аз послушно отговарях: “Всичко ще е наред, всичко ще се нареди, добре е Бобчо.” А отвътре сърцето ми свито на камък. Същото казах и на Иван, ей така, колкото да кажа нещо, защото тишината понякога крещи непоносимо и трябва някак да опиташ да я разсечеш.

- Не мога да си представя свят, в който него го няма. - каза Иван. - Не мога и да се опитам даже. Ти представяш ли си? Толкова работа, толкова усилия, толкова битки и накрая едно щракване с пръсти и всичко свършва. И нищо не зависи от теб. Нищо. Нищо не можеш да промениш. От кожата си да излезеш, не можеш. Късмет.

Операцията мина на другия ден. Успешно мина, извадиха всичко, разсейки казаха - няма. А след две седмици излезе хистологията и плакахме много цялото семейство, и аз дори. Този път си позволихме сълзи. От радост.

Оказа се доброкачествено. Противно на всички диагнози. От късите клечки излезе, че сме изтеглили най-най-най-дългата.

Затова ви казвам, че съм страшна късметлийка.

Нищо не си пожелавам вече освен късмет. За останалото се боря и си го постигам. Но късметът прави разликата между щастието и нещастието, живота и смъртта. Късметът, че хората, които обичам, са до мен, живи и здрави. Късметът, че изобщо има кого да обичам. Това е всичко, което искам на този свят и то изобщо не зависи от мен.

Страшна късметлийка съм, казвала ли съм ви?

За Бобчо Яна ви разказа ето тук. Сама го реши. Не бих си позволила иначе да го направя. 

Автор: Мария Пеева

Милото се появи у дома след две години колебание искаме ли го, или не. 

Може би нямаше и да се престраша, ако не се бяха обадили едни хора да кажат - предлагаме ви да пробвате нещо ново и да напишете после ревю, ако ви хареса. “А ако не ми хареса?”, попитах. Те се засмяха. “Вие го пробвайте, пък после ще си говорим.” 

Милото всъщност е едно роботче. Ей такова едно кръгличко, дребно, жужащо, с очички. Носи гръмкото име Miele Scout RX2 Home Vision. “Миеле? Обичам Миеле! Имам гладачна система и прахосмукачка.” възкликнах. “Всъщност се произнася Миле”, ме поправиха отсреща строго. И от “Миле” веднага го прекръстихме на Милото, както може да се досетите. 

Та да ви разкажа за Милото. 

За роботи-прахосмукачки много съм чела и много съм се чудила. Не е малка инвестиция, а вече имам скъпа прахосмукачка, имам и жена, която помага за почистването. “За какво ни е, Меро?” - убеждаваше ме мъжът ми, у когото вродената любов към реда и чистотата (прякорът му у дома е Монк) се бореше със също толкова вродената спестовност. “Нали си имаме Ванчето? Какво ще прави тя с този робот? Да не вземе да обикаля от стая в стая и да го разнася? Не, нямаме нужда от още една скъпа машина.” И аз се разколебавах. От една страна ми харесваше идеята да пуснеш роботчето да щъка из къщи и да обира боклучките и космите всеки ден, че даже и по два пъти. От друга се чудих наистина ли върши работа това чудо, или хората, които вече са си купили, нарочно казват така, защото им е неудобно да си признаят, че напразно са си дали парите.  

Затова и ревюто дойде като идеална възможност да го изпробвам. И какво да ви кажа - има защо да го хвалят.

Милото е вълшебна работа. То бива интелигентност, ама неговото е чак прекалено. Гледаш го едно такова извънземно, черничко, обличко, като аксесоар от някой фантастичен филм. А като го пуснеш, и то започва да вършее от край до край из цялата къща и каквито и капани да му залагаш, не се плаши, само те погледне с тия ми ти роботски очички изпод вежди и продължава.

Бобчо се крие от страшния робот :) За жалост, на втория ден му мина страхът, иначе много се забавлявахме за сметка на детето.

Големият ми син ми казва “бот” и явно има защо. Чак на третия ден разбрах, че това чудо може да се управлява и чрез телефона освен с дистанционното. И може дори да не съм вкъщи, но по телефона да го управлявам отдалеч. Така и не стигнах до там да си инсталирам приложението, защото и без него вече се чувствам като в света на бъдещето и всеки миг очаквам Милото да ми заговори. А то говори всъщност, ама с екранче. Казва ми кога мустачките му са се оплели с косми, кога трябва да го почистя, кога му наближава време да се зареди. Може би дори ме ругае наум, когато дългите ми косми се заплетат в четките му. Като цяло ме търпи обаче и вярно върви след всички нас и почиства мизериите ни. И като приключи работа, сам-самичко отива да се зарежда.

Освен това с него сме страшна комбина. Къщата ни на село е голяма, обикновено ми отнема доста време да я вкарам в ред, а там нямам помощница. Но си замъкнах Милото. Пуснах го роботчето да излиже пода, през това време свърших останалото - бани, стълби и т.н. По стълбите не мога да го пусна, там използвам обикновена прахосмукачка. Изобщо важно е да се знае, че при всичката огромна работа, която Милото върши, е добре у дома да има и друга прахосмукачка, най-малкото паяжините да си обере човек. (Другият вариант е да си вземете гущерче, от опит ви казвам, че те също почистват паяжини много ефикасно). 

Но да се върнем на Милото. В началото се тревожех, че може да падне по стълбите, но както казах вече, то не е вчерашно, стига до ръба, завърта се два-три пъти над празното пространство и някак разбира, че натам не може и се връща обратно. Иначе по ъглите се завира, под диваните щъка, катери се по ниските прагчета на баните. 

Първия път, когато влезе под масата, бях сигурна, че ще се заклещи под столовете. Но то хитра машинка, намира си пътя. А отгоре на това и се пази. Лошото е само, че момчетата се опитват да мързелуват покрай него.

- Прибери си играчките. - казвам на Алекс.

- Е, Милото не може ли да ги прибере вместо мен?

- Ами, питай го.

 Чак толкова не може, макар че Алекс дълго му се моли. Но може да прави куп други неща, както видяхте на видеото. Включително и за миг да "види" и обере трохите от бисквити, които някой малък палавник ("мамо, котката беше") разсипа на пода.

И понеже все пак това е ревю и не мога само да ви разказвам колко съм възхитена от Милото, ще напиша важните технически неща, защото вие не сте “ботове” като мен и най-вероятно ще ги разберете.

Miele Scout RX2 може да се похвали с:

•  4-степенна почистваща система с четчици за ъглите и силен вакуум
• Предни камери и сензори за по-добра навигация из дома
• 3Д смарт навигация, която го праща до базата му през всякакви препятствия
• 7 инфрачервени сензора отзад и 3 отдолу, за да пази мебелите
• ХЕПА+ филтър
• Награди за дизайн и иновативност
• 2 години гаранция

Какво може Miele Scout RX2 Home Vision?

• Да се контролира мобилно и дистанционно от и извън дома
• Да се настрои за работа в определени часове
• Да направи прецизна карта за почистване
• Да работи 60 минути без прекъсване
• Да се върне на базата си за зареждане
• Да се катери по дебели килими и ниски прагчета
• Да почисти всичките ъгли 
• Да избягва препятствия, които могат да го повредят
• Лесен за поддръжка

Какво не може?

• Да почиства стълби и тавани
• Да изкачва високи прагове
• Да мие пода и прозорците
• Не замества стандартната прахосмукачка

Общо-взето ако откривам някакъв недостатък на Милото, това е единствено цената. Но Miele винаги са били висок клас уреди. Обаче използваш ли ги веднъж, разликата е толкова очевидна, че следващия път не се колебаеш много. В крайна сметка с това ревю си направих много лоша услуга, защото сега с болка в сърцето ще върна Милото обратно и ще си поръчам неговия брат-близнак. Вече съм зарибена.

Препоръчваме ви още: 

Добре дошли в клуба на идеалните майки

Автор: Ралица Йорданова

Имам две хлапета. И двете имат японски имена. Малката се казва роденасъмдамрънкам, а големият - вечносъмнедоволен. Големият кара нормален пубертет, Малкото все още бебешки, а себе си не мога да определя - или е късен пубертет, или ранна критическа. Вкъщи винаги и двамата са недоволни. Тийнът мрази всички и всичко, Малкото не може да живее без да мрънка. Ама денонощно е нейното мрънкане. В момента, в който получи или не получи (за нея няма голямо значение) това, което иска, започва веднага да се сърди за друго.

- Мамо,откъде ме купихте ?
- Не сме те купили, родих те.

Малеее, дойде края на света, настъпи Апокалипсис.

- Не е вярно, тати ме родииии.

Рева и пищя 2 часа.
Реве и се тръшка защо има слънце, защо няма слънце, защо ще ходим на разходка, защо няма да ходим. Защо имала брат, а не сестра, защо Луната изгрява (ех, тази нагла луна), защо не може да яде от храната на кучето и т.н. Абе с две думи, за всичко. Тийнът е друга работа. Вечно е недоволен от всеки и всичко.

-Защо всички дрехи са ми за пране ?
-Аз в коша за пране твои дрехи не виждам.
-И това означава, че трябва да ходя неизпран ли?
-Ами нямам достъп до стаята ти. Донеси ги, ще ги пусна.
-Ето, пак правиш напук. Винаги когато излизам, тогава ми переш дрехите.
-Ами ти всъщност не се прибираш.
-И това е причина да нямам чисти дрехи?

-Харесва ли ти вечерята ?

-Не, отвратителна е! (разбира се, всичко е изядено)

Избирам му онлайн дрехи.

-Харесват ли ти?
-Не, много са грозни.
След два дни :
-Кога ще ми дойдат новите дрехи ?
-Не съм поръчала, защото ти не ги хареса.
-Ей,какъв човек си ти, бе? От ирония не разбираш ли? Оффф, какво ли се занимавам с теб. Всичката ти такава.

Имате ли тийнейджър вкъщи, забравете си имената. Вкъщи сме брат, бро и мой. Вече съм си забравила името и ако някой ми извика по име, го гледам като душевноболен. Цял ден и двамата се надвикват. И как пък все към мен са им претенциите, не знам. По някое време започвам да чувам само "Мамооо, дъра-бъра, мамо, дъра-бъра." Това в две тоналности. На всичко отговарям с "да", щото не ги слушам, нали. Колко безумия съм позволявала така, не е истина.

Тийнчето заминава на село. Звъни след два часа:

- Бро, може ли малкото келешче? Затъжих се.

Разговора протича така:
-Дребно, ко прайш?
-Ти ши много гаден.
-Ти пък си бебе.

(Тук следва пронизителен рев "Мамооо, чу ли го?)
-Няне(Стилияне), ти ми миришеш на риба, а пък аз такава риба не ям.

-Мразя те.

-И аз те млазя.

Това на техен език означава "обичам те". Следват 5 минути в онлайн прегръдки и целувки, защото трябва да затварят.

Най-любимият ми час е 22 ч. Тогава Малкото заспива и най-после имам 1-2 часа тишина. Да, ама не. Баткото точно тогава решава, че има неотложни неща, които трябва да обсъдим. Примерно какво колело иска. Ама това ли да е, друго ли да е... Защо му отказваме мотор? Защо никога няма да му купим мотор? Защо е нужно да ходи на училище и т.н. Все такива неща, от които му зависи животът в десет вечерта.

Към тази картинка като прибавим и едно огромно куче, което си мисли, че съм човешката му майка и съществувам, само за да му се възхищавам и да му слугувам, не знам какво да кажа.. Офффф ми е новото име.

Вие как се казвате?

Чели ли сте "Мамо, може ли да го сменим за кученце?"