Автор: Мария Пеева

До 2-годишни момчетата ми искат само мен. Аз съм любовта на живота им, хлябът и водата, прегръдката, сънят, денят и нощта, целият им свят. Всичко това звучи много поетично, но всяка майка ще ви каже, че безусловната любов е адски изтощителна. Особено когато в два през нощта хлапето иска точно МАМА да му донесе вода, и само МАМА да го гушка.

На 4-5-6 годинки, за мое облекчение момчетата откриват, че из къщи от време на време се мотае една личност с бодливо лице, твърди ръце и колене, и с дебел глас, който може да пее само футболни химни… и ме забравят. Изобщо няма да ви заблуждавам, че съм недоволна от този житейски факт. Дори напротив. Вече дотолкова ми е писнало за всичко винаги да търсят мама, че вместо да ревнувам, се подсмихвам и вдигам рамене, когато татко все повече става корифеят по актуалните за възрастта въпроси като ритането на топка, ходенето на кино през уикенда, ски-лагерите, самостоятелното излизане и избора на телефон.

Докато изведнъж настъпва онзи етап в пубертета, когато „татко“ става „баща ми“ и от най-уважавания и любим човек в семейството изведнъж се превръща в постоянната конкуренция, пред която трябва да се доказват като по-умни, по-знаещи, по-силни, с една дума – повече мъже. И тогава осъзнавам, че живея във филм на Нешънъл Джиографик, в който старият лъв ръмжи на младите мъжкари и ги поставя на мястото им, а те на свой ред му показват зъби, размахват заканително гриви и опашки, перчат се пред глутницата, но бързо се спъхват, когато най-после го ядосат и той ги сръфа предупредително.

С най-големия ми син минахме през този период, вече е пораснал и така да се каже, се сдоби със собствена глутница. Но имаше много интересни моменти. Например, когато реши да натяква на баща си, че знае английски повече от него. Татко му се подсмихваше и отговаряше, че всеки баща се радва, когато синът му го надмине. Веднъж обаче синът обясни на бащата, че със сигурност бяга по-бързо от него. Това вече никак не се понрави на стария лъв, който много държи да е в отлична спортна форма. На следващия ден моите момчета си спретнаха надбягване на улицата пред дома ни, за голяма радост на съседите, които според мен отдавна са приели семейството ни като една от кварталните атракции. Даже залагания си организираха. Вторият син също се включи, не само със залог, а и с участие. Третият младеж заложи на големия батко, а аз естествено заложих на бащата, което ми докара сърдити погледи и цупене от страна на младите участници. Само че аз си познавам кончетата. Естествено, бащата победи, макар и с 20-30 години по-стар от синовете. Момчетата недоумяваха, а той им обясни.

- Всичко е въпрос на психика. И куц да бях, пак ще съм по-бърз от вас, защото съм уверен в себе си.

Момчетата се ядосваха, проклинаха наум и се оправдаваха с нечестна игра, искаха реванш и оплакваха изгубените си спестявания. Защото баща им неумолимо си прибра печалбата от залаганията – при него няма празни приказки, държи се на мъжката дума. На вечеря вече ми писна да ми се жалват обидените хлапаци, и си нямах друга работа, ами взех, че им обясних как според Фройд един син става мъж, чак когато умре баща му.

По-големият младеж сякаш не се впечатли чак толкова, но поне млъкна. 10-годишният хлапак обаче направо се втрещи. Само зяпна баща си и с умолително гласче, изведнъж изтъняло, каза:

- Ама аз изобщо не искам татко да умира.

Естествено, обясних му, че това е метафорично, какво всъщност има предвид Фройд и какво представлява едиповият комплекс. Което не попречи на момчето месеци наред преди лягане да уверява баща си:

- Татко, само да ти кажа, че аз не искам да умираш.

Което е началото звучеше забавно, но после някак взе да дотяга. Особено след като няколко пъти се случи дори да се стряскаме през нощта и да подскачаме в леглото, за да заварим едно малко привидение в пижама с комиксови герои, застанало до баща си, за да провери дали случайно не е умрял. Изобщо с този Фройд си взехме голяма беля на главата. Слава богу, и тази лудост я израснахме, и сега баща и син се дърлят спокойно колкото си искат за всякакви дреболии, без никой да се страхува, че другият ще умре. Повярвайте ми, това е по-добрият вариант.

Онази вечер обаче третото ни лъвче изведнъж заяви:

- Не знам защо само татко трябва да сяда на най-хубавото място на масата. Мисля, че е справедливо да се редуваме, нали така?

Спогледахме се с Пеев и аз понечих да обясня за едиповия комплекс и израстването, но едва бях споменала:

- А според Фройд…

Когато таткото подскочи:

- Няма да умирам! И никой да не е посмял да ми сяда на мястото! Точка по въпроса!

Младите лъвчета поръмжаха недоволно няколко минути и продължиха да си ядат вечерята. Вече толкова сме им свикнали, че не се впечатляваме. Ръмжат, ядат, растат. Нещата от живота.

Подозирам, че скоро пак ще се надбягваме пред къщи.

С четвъртото ни хлапе разликата с таткото е цели 40 години. Когато дойде време да се надбягват, единият ще е на 15, а другият - на 55. Аз обаче пак ще заложа на стария лъв. Дори да е окуцял.

Препоръчваме ви да прочетете и "Осиновете си татко" както и "Бащи и синове".

Автор: Ина Зарева

Четиригодишната Ирина щастливо оглеждаше новата си копринена рокля и огромните панделки на главата си, без да подозира колко силно ще бележи живота й днешният ден. Не знаеше защо са толкова възторжени всички, но реши и тя да бъде, за всеки случай. Колкото и да се опитваше, не можеше да разбере защо точно на деня на труда никой не работи, а всички се събират и празнуват заедно. Множеството от хора я притисна и понесе нанякъде. Чуваше песни, викове, ръкопляскания, но не можеше да види нищо, освен гора от рокли и костюми. Спряха. Някакъв човек започна да говори силно на микрофона. Гласът му се извиваше твърде смешно на някои изречения. Повтаряше едни и същи имена непрекъснато. Доскуча й. Клекна до една каменна саксия и започна да изучава стъблото на цветята в нея. Съвсем до ръката й падна фас от цигара. Все още димеше и огънчето му блещукаше. Сигурно и на други хора им е скучно, помисли си Ирена. Майка й така казваше - че пуши от скука. Ами тогава и тя може да опита. Хвана внимателно остатъка от цигарата, постави я в устата си и пое дълбоко въздух, както бе виждала да правят големите. Залютя й, очите й се насълзиха и се закашля много силно, но в този момент всички викнаха оглушително „Ураааааа“ и майка й не можа да чуе нищо от първомайското преживяване на дъщеря си.

Години по-късно, Ирина вече беше студентка и вместо на манифестации, ходеше на протести, но дълбоко в нея неразривната връзка труд-цигара повлияваше на всеки неин избор. Щом иска да пуши или да си доставя други дребни удоволствия, трябва сама да си изкарва парите за тях. Изпълнена с пламенен идеализъм, тя бе решена да се справя с живота си и да не разчита на никого. Но дори и най-силната амбиция на света нямаше как да не изпита сериозни затруднения във времена, белязани с купони за хляб, инфлация 300% и организирана престъпност като в „Кръстника“ 1-ва, 2-ра и 3-та серия наведнъж.

Ирина не само не можеше да спести нито лев, но дори и не знаеше дали парите за цигарите ще й стигнат от сутринта до вечерта. През деня ходеше в университета, пушеше много пестеливо и упорито си търсеше работа. Колежката й, която непрекъснато отсъстваше и взимаше лекции от нея, в знак на благодарност й съобщи, че търсят временно продавачка в един магазин. Да спомене кой я праща и да не се притеснява от нищо.

Ирина се притесняваше най-много от „връзкарството“ й всичките му проявления. Омръзнало й бе да слуша кой с кого е свързан, както сред познатите й, така и в новините, докато поясняваха чие протеже е бил поредният убит гангстер. Имаше чувството, че живее в зле написан криминален роман. Всичко около нея беше страшно тъжно и страшно опасно – хората мизерстваха, редяха се с часове за един хляб, магазините бяха празни, а през това време мутри вилнееха из града в скъпите си коли. Колкото по-противно й ставаше от всичко това, толкова повече вярваше с цялото си сърце, че както тогава на Първи май - много хора с много хубави мисли правят празник. И изпълнена с оптимизъм отиваше на поредния протест за по-добро бъдеще.

Въпреки възгледите си, Ирина започна работа още на другия ден. Магазинът беше голям, много чист и много зареден. Имаше цял щанд със сладкиши и точно там беше нейното работно място. Но работа нямаше. Хората си търсиха хляба, а не пастите. На Ирина й направи впечатление, че само в техния магазин хлябът никога не свършва, месото и колбасите са в изобилие, а нейният щанд се зарежда всеки ден, независимо, че хората изобщо не го поглеждаха, а купуваха все по-малко и все по-еднообразни продукти.

Сладкишите се бракуваха най-бързо, защото трайността им беше най-кратка. Ирина гледаше с такава жалост как изхвърлят вкуснотиите от детството й, които днес не можеше да си позволи. Управителката няколко дни наблюдаваше тъжното преглъщане на момичето, пък накрая й каза:

- Взимай си вечер каквото искаш от подготвеното за бракуване на сутринта. През нощта няма как да ги купи някой, нали така. Аз съм диабетик и не са ми потрябвали. А и шефът го няма сега, никой няма да разбере.

Ирина потрепери – „Та това е кражба!“ – каза си. „Взема ли нещо, без да го платя, значи съм го откраднала. Но да се изхвърля храна също е много лошо“ – разпъваше се от дилеми гладната студентка.

Цял ден мисли и се лута между убежденията си и изкусителното предложение. Помисли и за съквартирантките си, които разчитаха само на няколкото буркана храна седмично, изпратена от родителите им. Реши, че ако не за себе си, може да се погрижи за тях. Едната учеше медицина, а другата право. Нямаха никакво свободно време, какво остана да работят някъде.

Ирина се прибра вкъщи и сложи пред момичетата голяма чиния, пълна с еклери. Двете се ококориха:

- Рожден ден ли имаш?

- Не, премия от работата.

И така вечер след вечер изяждаха с примижали от удоволствие очи „премията“, а Ирина се чувстваше все по-малко виновна.

Няколкото месеца в магазина изтекоха бързо. Ирина се готвеше за тежка сесия, а след нея се надяваше да замине на бригада в чужбина. Не знаеше изобщо какво да очаква, но самата мисъл да е далече от тази „мутренска държава“, както вече всички я наричаха, беше съвсем достатъчна мотивация. Изпитваше все по-голямо отвращение към тези мрачни, тъмни хора, които убиваха, рекетираха и се обогатяваха непрекъснато. „Какво ли ги правят всички тези пари“ – се питаше. „Как ли се чувстват на пищните си оргии, докато нормалните хора едва си купуват хляб. С какви ли хора са обградени? Знаят ли изобщо какво е и един ден труд?“

Ей така си мислеше Ирина, докато прибираше последната порция сладкиши и си взимаше довиждане с Управителката.

- Ти точно днес ли напускаш? – удиви се жената.

- Нали си пуснах молба още преди месец – притесни се момичето.

- О, да. Документите ти са готови . Мислих, че ще останеш да видиш шефа. Той точно днес излиза.

- Къде излиза?

- Ти вестници не четеш ли? – Управителката извади изпод тезгяха вчерашния вестник, с умиление поглади страницата и я тикна пред лицето на Ирина.

„Първомайски подарък за най-големия подземен бос“ – гласеше заглавието. В текста се поясняваше, че въпреки обвиненията за рекет и убийство, гангстерът ще бъде пуснат от затвора, поради липса на доказателства. От снимката гледаше добре познатият от новините престъпник, с неизменните си тъмни очила и ехидна усмивка.

Ирина остави бавно сладкишите на рафта, а заедно с тях - цигарите и последния си залък идеализъм. Залютя й, очите й се насълзиха и се закашля много силно.

Автор: Валентина Вълчева

На прага отново почука първи май и аз като дъщеря на бивш партиен секретар, пък било то и в малка селска община, няма как да не изпадна в нещо средно между носталгия и равносметки. Отсега да уточним – няма как да храня умиление към бившия режим поради простата причина, че бях едва на дванадесет, когато митичният 10 ноември ни връхлетя подобно на хуните на Атила и почти толкова опустошителен. Но няма да влизам в полемика подобно на една популярна дама от политическия елит какво ни е отнела демокрацията – за Денят на Труда ми е думата.

Все още се чудя как един и същи народ е в състояние с такова маниакално постоянство да чества година след година Международният Ден На Труда, при това с направо стяскаща помпозност и показност, и в същото време да следва също толкова упорито максимата „Учи, мама, да не работиш!”. Народът, превърнал в изкуство скатавката, някога конкурираше братушките по манифестации и монументалност в отбелязването на 1 май. А всъщност май никой от нас не беше наясно с основната идея на въпросния празник. Стигаше ни да знаем, че денят е неработен, съответно неучебен. Едната манифестация все някак се преживяваше. Един вид необходимо зло.

В този ред на мисли... И досега ми се струва леко тъпо да отбелязваш Денят на Труда с почивен ден, но това си е мое мнение. Освен това с ръка на сърцето си признавам, нямам нищо против един ден, в който да не излизам от пижамата вкъщи. И ако поводът ще е 1 май... защо пък не?!

Но все пак да отбележиш някак деня, в който едни отдавна забравени 300 000 души някъде там в обетованата Америка (в частност Чикаго) са излезли на стачка, за да извоюват повече права и свободи за обикновените работници, всъщност не е никак лошо нещо. Нали? Защото именно от демократичния Запад тръгва традицията на 1 май. Все още ли твърдите, че е комунистически, болшевишки, социалистически, ляв и не знам още какъв? Ами не, не е. Това, че режимът си го беше присвоил и припознал за свой, е съвсем друга тема, а ние сме навикнали да го приемаме за такъв. Точно както сме свикнали да гледаме и на братя Грим като на автори на приказки за лека нощ и съответно голяма част от нас останаха силно шокирани от скорошното издание на оригиналните им „приказки”. Добре дошли в света на реалните факти!

По отношение на празника и съответно на труда народът ни открай време е имал крайно противоположни позиции. От „трудът краси човека” до „от труд не се богатее, а се гърбавее”. От „няма срамна работа” до „шамар да е – аванта да е”. И други подобни проблясъци с изгубено във времето авторство. Няма да питам вие от кои сте. Аз лично – признавам си – съм някъде по средата. Някак си все ми се иска да намеря мекото (предполагам – остатък от преддемократичното ми възпитание), но накрая все пак по-доброто ми Аз взема нещата в свои ръце, изритва ме където трябва и ме принуждава да си свърша работата като хората. Освен това от мама (да, бившият партиен секретар) знам едно – не съм чак толкова тъпа, че да разчитам на връзки. Разбира се, понякога желанието е по-голямо от възможностите. Пробвала съм се като актриса в любителски театрален колектив – не е моето амплоа и туйто! Виж, като библиотекарка бях направо недостижима. Казвам „бях”, защото след шест години работа в сферата на културата реших, че все пак ми се живее, а за целта трябва и да ям поне от време на време, та напуснах библиотеката, колкото и да не ми се искаше. Преориентирах се към частния сектор след като в инцидентен разговор с една приятелка и колежка, тя чистосърдечно си призна: „Висше образование? Трънки и таратанци! Като шивачка вземах два пъти повече.” Беше си откровение с вселенски мащаби. Поне за мен де. Или просто е бил момент на върховен идиотизъм, който погрешно съм схванала като знак свише. Каквото и да е било, резултатът беше молба за напускане, един малък, но съдържателен скандал с колега, на когото отдавна копнеех да споделя чувствата си, и ето ме в неизвестността, наречена „трудов пазар”.

Но за 1 май ми беше мисълта. Някъде между оня първи 1 май през 1886 година и познатия ни 1 май от времето на бесния социализъм денят е изгубил оригиналната си идея – няма спор. От тристахилядна стачка, завършила с над 200 ранени и четирима убити, се е превърнал в многохилядна манифестация под зоркия взор на партийни деятели, великодушно махащи ни от балкона на несъществуващия вече Мавзолей. Но колкото и да е пропит с леви идеи днес, 1 май си остава ден, в който е редно да си припомним на кого дължим днешните си права като трудещи се и равноправни хора. Мое мнение! А аз имам и друга причина да го помня и харесвам.

В един от детските си албуми още пазя една снимка от някаква първомайска манифестация. Трябва да съм била около 6-7 годишна. С бели джуфки, знаменце в ръка, плисенце... Нямам никакъв спомен от събитието. Но въпреки това ми липсва. Липсва ми, защото е част от детството ми, а е нормално и естествено детството да ти липсва. Или поне така би трябвало да бъде. Затова и всъщност харесвам 1 май в качеството му на празник – не като празник на труда, а като възможност да си спомня едно друго време, един друг свят, една друга себе си. Не съм си го избирала. Имам десетки други снимки от детството си, разбира се, но като че ли нито една не е успяла да хване спонтанността по-добре от тази – първомайската.

И така... Честит 1 май!

Този трилър на Т.Т Ричмънд буквално разчупва стереотипите на жанра. Алис Салмън, млада журналистка, е намерена удавена, недалеч от университета си, което макар и трагично, не е чак толкова изумително. Но един професор антрополог решава да излезе от стандартните си проучвания и вместо да събира костите на древните предци, да издири останките от Алис, разпилени из социалните мрежи, за да я съживи отново - ако не физически, то поне духовно. Накара ме да се замисля за всички трохички, които оставяме след себе си по форуми, чатове, мейли и съобщения. Колко прозрачен е животът на всички ни, колко се е променила комуникацията, колко по-бързо се случва (и разбира) всичко и как това може да е в еднаква степен прекрасно или опасно. Изключително добър психологически трилър, написан в модерния стил на социалните мрежи, привидно фрагментарен, но дълбоко споен от загадъчния образ на Алис, който постепенно се оформя пред нас от пъзела на виртуалните й късчета, за да разберем коя е тя и може би дори какво се е случило с нея.

Впрочем, за да е по-достоверно, британските издатели са направили дори фейсбук профил на Алис. :) Можете да го видите ето тук. Снимката, която виждате горе, е от нейния профил. Малко ме побиха тръпки от него. Колко често се случва да срещнеш убита литературна героиня? Но вместо да ви говоря за книгата, ще публикувам тук разказа на Алис за това коя е Алис, с който започва романа.

Т. Р. Ричмънд - „Коя беше Алис“

Пролог

Статия в списанието на Съвета по изкуства „Ключова дума“, 2001 г.

Какво съдържа името? На този въпрос трябваше да отговорят тийнейджъри с есе от хиляда думи в тазгодишното състезание „Нов талант“. Ето спечелилото есе на петнайсетгодишната Алис Салмън.

Името ми е Алис.

Бих могла да спра дотук. Знам какво олицетворява то. Аз съм си аз – Алис Салмън. Висока, с умерено приятна външност, големи стъпала, коса, която се къдри и при най-малкия намек за вода, общо взето, с тревожна нагласа. Страшно запалена по музиката, истински книжен плъх, любителка на природата, макар да припадам при вида на паяк. Най-често ме наричат Алис, но от време на време също Ал, Али или Лиса. За сведение последното го мразя. Като дете имах безброй прякори като Али Баба, Айс и прочие, но най-много обичах Ейс, особено когато татко ме наричаше така.

Чичо ми казва Силия, което е анаграма от Алис, макар че бъркам думата „анаграма“ с „анахронизъм“. „Как ми приляга само“, повтаря татко, когато някой каже „анахронизъм“. Между другото думата „как“ е палиндром. Това го научих вчера. Харесва ми да знам такива неща, макар най-добрата ми приятелка Меган да ме поднася, че звуча, сякаш съм глътнала речник. Не че искам да се перча, но трябва да имаш добър изказ, ако ще учиш английска литература. Стига да получа достатъчно добри оценки, много бих искала да ида в Ексетър или Ливърпул. Всъщност ми е все едно, стига да е далеч от Корби, въпреки че където и да идеш, ще срещнеш хора, които копнеят да се махнат от там. Честно казано, нямам търпение да се изнеса от къщи; мама постоянно си вре носа в моите работи. Тя го обяснява със загриженост за мен, но не е честно аз да страдам заради нейната параноя. Разбира се, последното го написах, след като тя прочете есето ми, и никога няма да го види, тъй като няма начин да спечеля.

Може би в името ми се съдържа музиката, която харесвам (днес изслушах „Да танцуваш на лунна светлина“ някъде около четиристотин пъти), или телевизионните програми, които гледам (пред вас е най-големият фен на „Доусън“), или приятелите ми, или дневникът, който си водя. Може би е смесица от всички неща, които помня, а те не са много, защото съм зле с паметта.

А дали пък не е семейството ми? Мама, татко и брат ми, който ме наричаше „бърборалис“ или „цупоралис“, сякаш беше най-голямата смешка на света. Може да са бъдещите ми деца, не че ще имам такива, не, благодаря: не ми трябва да се занимавам с пики, аки и повръщано. Нямам дори приятел, макар че ако Ди Каприо чете това, в петък съм свободна...

„Ще ти дойде друг акъл“, казва мама за децата, но го каза и за аспержите, а не ми дойде.

Може да са нещата, които имам намерение да правя, като например да пътувам; най-доброто, което съм извършила дотук, а то е, че посветих цял ден като доброволка в помощ на глухи хора (виждате ли ореол да блести около мен?), или пък най-лошото (няма да си го призная за нищо на света!).

Мога да ви разкажа за най-добрия ден в живота си изобщо. Малко ми е трудно да избера кой е той – може би когато с Мег отидохме на концерт на Енрике Иглесиас, или когато се срещнах с Дж. К. Роулинг, или когато баба ме заведе на пикник изне- нада по случай рождения ми ден. Само че това е досега, а утре може да се случи нещо по-хубаво, така че вместо „изобщо“ би трябвало да кажа „досега“.

От друга страна, понякога можеш да обясниш какво представлява предмет, като се преструваш, че не говориш за него (проверих в Гугъл, нарича се „апофаза“), така че може би в името ми се съдържат нещата, които бих могла да правя вместо това тук – например да си пиша домашното по математика или да изведа Господин Джаф на разходка.

Едно време ми се щеше повече прочути хора да се наричат Алис. Не супер прочути, защото тогава пък при това име всеки би си помислил за тях – както ако се казваш Бритни или Чери, – а умерено прочути. Вярно, има Алис Купър, но той е мъж, отгоре на всичко това не му е истинското име. Има и „Алиса в Страната на чудесата“, с която често ме свързват по повод на това, че била прелюбопитна, макар моето любимо място да е как не можеш да обясниш себе си, защото в действителност не себе си виждаш, нищо че никога не го разбрах докрай.

Предполагам, аз съм също и това, което пиша тук, но нищо чудно да са пълни глупости. Дадох го на мама да го прочете – само да го провери за правописни грешки – и тя каза, че било страхотно, макар че в първия и последния ред съм звучала като алкохоличка, но това си беше просто нейна интерпретация.

Мама твърди, че трябвало да преосмисля някои изказвания, но не виждам смисъл да пращам лъжи, макар че се съгласих да махна съкращенията, типични за социалните мрежи, също и сквернословията, а такива имаше много в първия вариант (този е седмият!). Освен това използвам много скоби и удивителни, но те си остават, иначе (отново) това няма да съм аз.

„На моменти чак се ужасявам колко си приличаме“, каза мама, след като го прочете. Е, не е единствената. В някои дни, макар да се опитва да го скрие, чисти къщата така, сякаш светът ще свърши. (Това изречение също беше добавено след нейния прочит – какво да ви говоря, полиция срещу мислите!)

Татко твърди, че трябва да съм паднала на главата си като бебе, защото с него никак не си приличаме. Само дето и двамата обичаме да ядем сьомга, което е фамилията ни, и това май ни прави канибали.

Името ми е Алис Салмън. Пет думи от моите хиляда. Надявам се да съм двеста пъти повече от тези пет думи. Ако не сега, някой ден поне.

Сега ще завърша това, ще се изправя и ще се запитам коя съм. Често го правя. Поглеждам се в огледалото. Насърчавам себе си, подплашвам се, харесвам се, мразя се. Името ми е Алис Салмън.

Откъса публикуваме с разрешение на издателство "Колибри".

Ако питате големия ми син, веднага ще ви го обясни. И цяла теория ще ви изнесе – с разни велики личности, които са постигнали огромния си успех именно благодарение на мързела. Може да ви цитира дори и някоя народна мъдрост като например „Накарай мързеливия на работа, да те научи на акъл“.

- Когато човек е мързелив, му идват повече идеи. Всички велики открития са направени така. – ми обясни веднъж, когато се ядосах, че вместо да измие сам пода, е връчил на двегодишното си братче парцала, а малкият е предоволен, че някой му е разрешил да джака във вода и да маже паркета.

Рационализаторът, естествено, беше наказан да хвърля кофата до края на живота си, подът подсушен и малкият – изкъпан.

Разбирам го детето. Аз също съм мързелива по природа. Обичам да чета, да гледам филми, мога да прекарам часове в сладки приказки за нещата от живота. Същият този живот обаче не обича сладките приказки, а иска да правиш разни неща, за да ти се случват други неща. Само с приказки не става.

На 16 години осъзнах, че ако искам да си купя кожената пола, която строгата ми майка намира за прекалено къса, тясна и неприлична, ще трябва сама да си изкарам парите за това. Почнах да превеждам разни текстове и да давам уроци по английски, и никога повече не ми се наложи да искам разрешение за нещата, които си купувам. Само от мен зависеше дали ще мога да си ги позволя. Така и не успях да обикна истински парите, но пък заобичах да си ги вадя сама. Открих, че целта на работата не бива да е да изкараш едни пари от нея, а да ти доставя удоволствие, да ти е интересно и да те кара да се чувстваш компетентен, полезен и осъществен. Давам си сметка, че никога през живота си не съм работила нещо, което не ми харесва и че има и скучни, досадни работи, които далеч не са забавни като това да превеждаш или да преподаваш, или да пишеш. Но в същото време със сигурност има хора, на които да превеждат или да дават уроци ще им се стори безкрайно скучно и противно. Така че единственото, което можем да направим, е да открием това, което ни доставя удоволствие, и да го подхванем, ама здравата и без да се жалим. Никой не е казал, че ще е лесно. Ще иска време и много усилия, но когато те кара да се чувстваш добре, не тежи. А парите… парите ще дойдат сами. И по-сладко ще се харчат, когато не са ти паднали наготово.

Домакинската работа също си е труд, и той никак не е лек. В това отношение бях още по-мързелива. Съдбата обаче реши да ми подари работлив мъж плюс четири деца и да ми даде няколко добри урока. Например, че е ужасно неловко да се върне съпругът ти от работа и да почне да подрежда, защото ти не изпитваш вътрешната необходимост всичко да си е на мястото, а той си пада малко Монк и не търпи разхвърляни книги и дрехи. Ако беше от оня тип мъже, които се прибират и сядат на дивана, сигурно нямаше да се променя. Но след като няколко пъти се случи да се върне от работа и да почне да разтребва и чисти, без да ми каже нито дума накриво, на мен ми стана толкова съвестно, че угризенията пребориха природния ми мързел и с времето станах по-бърза и ефикасна и от него. У нас никога не е било проблем как да си разделим задълженията и никога не сме си правили сметката да не би някой да полага повече усилия за дома от другия. Затова съм благодарна на свекърва ми и се опитвам да науча и момчетата на същото.

Но най-големият бонус, който човек получава от труда не са парите, нито уюта у дома, а удоволствието да си починеш. Нищо не може да се сравни с този миг, в който съм приключила с работата, къщата ми е чиста и подредена, и най-после двамата сядаме да си отдъхнем. Тогава приказките наистина са сладки.

А горкият ми уж мързелив син толкова беше свикнал само той да хвърля кофата, че когато заминаваше да учи в чужбина, ми каза:

- Маме, много се притеснявам да не затънете в боклук, докато си дойда. Това са цели четири месеца!

Е, не затънахме. Все пак си има и малки братя.

Можете да прочетете и този Наръчник за мултифункционален домакински уред "мама".

Летният сезон наближава, затова ще ви разкажем за някои приятни дестинации за семейства с деца. Надяваме се да ви е полезно. 

В последните години интересът от страна на българските туристи към северното гръцко крайбрежие постоянно нараства. Близо до България са разположени прекрасни плажове в няколко курорта и това примамва любителите на морската почивка.

Сезон 2017 г. се очаква да надмине рекордите в сферата на туризма в Гърция. 

Ираклица е курорт в община Пангео с около 1000 жители. Намира се на 14 км от Кавала и на 3 км от Неа Перамос. От КПП Кулата е на 130 км Серес - Елефтеруполи. От КПП Илинден е на 100 км през Драма и на 139 км от КПП Маказа, през магистрала Егнатия и Кавала. По пътя през Маказа и този през Кулата има пътна такса в размер на 2.40 евро за лек автомобил. 

Първите заселници в Ираклица са от Източна Тракия през 1924 г. Било е рибарско пристанище, а към днешна дата е оформено като голям, отлично развит курорт с прекрасни плажове и планински масив наречен Символо. Там могат да се намерят хотели, вили, частни апартаменти и къщи за почивка, също така има и организиран къмпинг. 

Местоположението на Ираклица дава възможност освен за плажен туризъм и за посещение на исторически забележителности в района. Древният град Амфиполи се намира на около 50 км. Там могат да се видят музей и разкопки на гробница от времето на Александър Велики.

Кавала е на 12 км, а Драма - на 50 км.

Известните плажове на Амолофи се намират на около 5-6 км. 

Ираклица има дълга, пясъчна ивица над 2 км, с кристална вода. Плажът е награден със Син флаг, отличие, което се дава за екологично чиста вода. Срещу него се намира ненаселеното островче Фидониси. Големият плаж се казва Алана. В малко заливче в западната част се намира плаж Агиа Марина, на което има заведение за хранене "Ремви". Плажът е кристално чист, спокоен и плитък, но към скалите може да попаднете на морски таралежи. Хората често се страхуват от тях, а е важно да се отбележи, че те са гаранция за чиста вода. След него в друг залив се намира плаж Псата, с плажен бар. До него се стига след хълма на Ираклица донякъде с кола, а после по черен път. На пристанището може да се лови риба, също така да се наеме лодка за разходка. Целият плаж е свободна зона, ако желаете можете да ползвате шезлонги и чадъри на някой от плажните барове срещу консумация за цял ден. Цените са около 2.5-3 евро за фрапе или безалкохолно. Фрапето е много на почит сред гърците, пие се целодневно. От тази година кафето е акцизно и това евентуално ще се отрази на цената и на фрапето. Бутилираната вода също е с определена цена, не трябва да превишава 50 цента за 0.5 л. независимо дали е в ресторант или магазин. В плажните барове може и да я предлагат до 1 евро. 

Ираклица има обособен център, с множество заведения, магазини, пекарни. Аптеката също се намира в центъра и в сезона работи с удължено работно време. Цените на лекарствата са законово установени и навсякъде в Гърция са еднакви. 

Работното време на учреждения, а и на частни търговци е до 14 часа, като в някои дни от седмицата отварят отново от 17 до 21 часа. В курортите работят целодневно. Нещо важно е, че в Ираклица няма банкомат. Най-близкият е в Неа Перамос на 3 км. Гърците са с много добре развита банкова система, но относно наличност на банкомати, положението е плачевно. Малко са, основно на банковите клонове. Не се учудвайте, ако видите опашки. Всъщност Гърция все още се намира под бюджетен контрол и ограниченията за теглене на пари в брой важат, но само за гръцки карти. 

В центъра на Ираклица има много голям паркинг, с цена 1 евро за неограничено време. Там също е позициониран и детски център за забавления. Втори такъв има по крайбрежната алея, където има и нова детска площадка. До паркинга се намира голямо заведение за хранене с прохладна, палмова градина. Има меню на български на входа. Цените за порция калмари е около 6-8 евро, салата 3-5 евро, узо и гръцка ракия -ципуро се предлагат на малки бутилки от 200 гр. или напитка около 70 гр. и струва около 2-3 евро. Рибата варира като най-известни са пържен гаврос и сардела, с цени около 5-6 евро за порция. До скоро хляб и вода бяха безплатни от заведението, в последните години са включени в сметката като сервиз 1-2 евро. Носят се при настаняване, без да сте ги поръчали. Това е една от гръцките особености, с която е хубаво да сме запознати, ако отиваме за първи път. За гърците е немислимо да се хранят без хляб и вода, дори макарони можете да видите да ядат с хляб, затова винаги присъстват на масата. Важно е също да не търсим същата кухня като нашата, за да няма разочарования. Например, ако някъде изобщо намерите пилешка супа, то тя ще е гол бульон с цяло парче пиле. Ако видите мусака, то тя ще е с ред пържени патладжани, ужасно вкусна е, но различна от нашата. По-изисканите ресторанти правят комплимент десерт, най-често тип реване, шоколадов десерт, сладолед. В Гърция не е прието да се оставят бакшиши, затова и толкова предпочитат българина като турист, защото консумира и оставя. Гирос е известният гръцки дюнер - пилешки или свински, който като сандвич е с цена 2-4 евро, като порция е двойно количество с картофи и салата, около 6-8 евро.  

Ираклица е известна с локумадес - малки понички с мед или шоколад. Има чудесна пицария Defacto, както и няколко таверни по крайбрежната алея. Повечето заведения правят безплатни доставки до адрес. Храната е разнообразна като обикновено заведенията са специализирани в няколко ястия, няма да намерите типично нашите, огромни менюта. Рибните ресторанти са рибни, в пицариите предлагат пица и паста. 

В магазин „Масутис“ всяка седмица има промоции на различни стоки, за които се ползва отстъпка с карта. Прави се бързо и лесно на касата. На сайта им можете да видите предстоящи и текущи промоции. Лидл е почти еднакво зареден като в Бг, с близки цени, но преобладаващо гръцки стоки. В Ираклица няма сини и зелени зони, паркира се свободно навсякъде, където не е забранено със знак. Има пристанище, където може да се наеме лодка за разходки, също и място за риболов в зависимост от сезона и рибния пасаж. 

Сайт за температурата на водата на база минали години е тук.

За времето е meteo.gr. Сезонът е от май до септември, но през май може да има превалявания.

Пътна полиция рядко спира контролно. Глобите за превишена скорост, без колан или за разговор по телефон, са големи, но платени в едноседмичен срок са наполовина. Не могат да се плащат по банков път, само в поща или тяхното тото ΟΠΑΠ. Не са задължителни светлините, често по това се познават отдалеч българските коли. Тегличи на коли не са разрешени, ако не са обозначени в талона. С новия малък талон отпада изискването за голям такъв. Зелена карта не е задължителна за страни от ЕС.

Най-близкият медицински център се намира в Неа Перамос, на 3 км, а най-близката болница в Кавала на 12 км. 

Ираклица е красиво място за почивка и забавления. 

Благодарим за точната и подробна информация на Антоанета Георгиева от greobg.com

Автор: Пролет Николаевич

Когато за първи път отидох при доктор Б., астролог и хомеопат, изпитвах тежка любовна мъка по момче, което мислех, че е духовната ми половинка. Бях безскрупулно зарязана, без нито дума, заради друго момиче. Измъчвах се няколко месеца и астрологията беше единственото, което ми идваше наум и което можеше да ми даде някакъв отговор защо.

Но астрологията не работи така. Тя не ти казва: „раздели се с него, защото не си подхождате и защото той обича друга жена“. Астрологията ти казва: „Сатурн е имал аспект с твоята Венера в четвърти дом и ти е дал урок, който ще те научи на търпение. В близките няколко месеца ще се чувстваш свободна и лека, защото Юпитер има транзит през твоя седми дом. Към края на годината може да очакваш нещо по-сериозно, защото имаш положителни аспекти в пети дом.“ Сещате се, че едно разлюбено младо момиче не очаква точно такива отговори. То иска конкретика, иска причина, иска отговор. Точно поради това останах крайно разочарована от нещата, които доктор Б. видя на моята транзитна карта.

Тръгнах си от кабинета все така отчаяна и с тази болка между ребрата по загубената любов. Тогава още не знаех, че болката и страданието са най-добрите учители и че след тях израстваш като един съвсем нов човек.

Но доктор Б. се оказа права. След 3-4 месеца лазене по корем и рев в банята, дойде пролетта и аз започнах да се чувствам по-лека. И буквално, и преносно. Един от най-добрите странични ефекти на любовната мъка е, че смъкваш килца без да се усетиш.

Ямите под очите след нощния рев започваха да избледняват. Дрехите започнаха да окъсяват. Косата и ушите ми да цъфтят. Превръщах се в един наистина щастлив елф.

Спомням си, имаше една жестока пролетна буря с проливен дъжд. Булевардът пред вкъщи се наводни. Същия ден бях облякла дълга индийска пола тип „прегърни ме“. Бях по чехли и на излизане от входа, виждайки реката пред себе си, не ми остана друго освен да си сваля чехлите, да преметна през ръка полата и да пресека булеварда с широка усмивка на лицето. Когато отидох от другата страна на улицата, ме спря едно момче и ми каза:

- Извинявай, но трябва да се запозная с теб! Видях те как пресичаш улицата и се наложи да спра по-надолу, за да те пресрещна. Просто сияеш…

Е, преди време беше, не съм пила вода от Хасково тогава, та не му повярвах и смутено си продължих по пътя, а той стоеше и зяпаше, милият, след гърба ми. Неудобно ми стана, не бях свикнала така.

Същото лято нещата при мен започнаха да се развиват екстремно бързо. Интересното беше, че не си давах зор за нищо. Бях си наложила всяка сутрин да се събуждам с песента на Джеймс Браун “I feel good” и след време тя наистина започна да действа. Ставах от леглото с настроение, обличах се, докато танцувах пред огледалото, излизах от вкъщи и оставях денят ми да се случи по най-добрия възможен начин. Скоро около мен започнаха да гравитират мъжки елементи. Сиянието си казваше думата.

В рамките на само три месеца се появиха трима ухажори. Приемах всеки от тях просто като приятел и може би точно това ги караше да упорстват още повече. Веднъж отскочих за уикенда на морето с един от тях. Ей така, да се насладим на Коралския изгрев. Друг път един от приятелите там ме задяваше настоятелно, когато отидох отново за събота и неделя. А август, когато се изнесох за десет дни на Корал, трети дойде с мен.

Този последния също възприемах като приятел, но в неговите очи нещата стояха по друг начин. Няма смисъл да лъжа, флиртуването ми харесваше. Коя жена не иска да се чувства желана? Но съумявах да поставям граница, защото нямах нужда от нова любов, заради която да страдам тежко, тежко месеци наред.

Горките ми приятели станах разногледи. Трима различни мъже идваха с мен на морето и те не знаеха, аджеба, с кого съм. А аз не бях с никого.

В това ми състояние, на гребена на вълната, в началото на септември, във фейсбук, ме срещна четвъртият. Всичките ми гаджета досега бяха от други градове, отдалече. Също и предишната ми голяма любов, за когото си бях въобразила, че е моята истинска половинка. Сега след време виждам как животът се опитваше да ме предпази от глупостта да вляза в отношения с човек, който не е за мен. Взеха ми книжката още в началото на връзката ми с онази лъжлива половинка. Налагаше се да пътувам до тях с автобус след работа и да се връщам с първия рано сутрин. Въпреки това при всяка възможност бягах към него и не виждах, че той не прави същите усилия за мен. Но младостта е глупава и така трябва.

Наистина страдах при раздялата си с него, не само защото вярвах, че това е той. Страдах, и защото се бях изморила въпреки крехките си години да търся истинския човек. А и защото той беше моята зодия.

Спомням си, обикалях вечер улиците на града, пусках си депресантска музика в колата, и този голям град ми се виждаше толкова тесен и малък. Малък за моята любов. Затова когато се запознах с четвъртия мъж, който прояви интерес към елфските ми уши, не можех да повярвам, че той е от същия град и даже ми е съсед. Беше сюрреалистична и тази първа среща, на която разбрах, че е същата зодия като мен, че години наред сме живели на 50 метра един от друг и че сме се движили в паралелни компании. Сюрреализмът не свършваше дотук. Физически той приличаше на човека, който винаги съм искала за себе си – русоляв като мен, висок като мен, с красива усмивка. И колкото да не ви се вярва, живееше сам, на последния етаж. Още едно безумно мое детско желание. Сигурно заради всички тези съвпадения, когато за първи път отидох на гости у съседа, сякаш вече бях ходила в този апартамент. Оттам насетне историята я знаете.

На третия месец бях бременна с големия звяр и животът ни стана низ от случки, на част от които вие се смеете с моите писания.

Но животът не спира с майтапите. Моята натура е буйна. Като пинчер, който лае до откат, но винаги търси гърба зад себе си. Цял живот роптая за едно и за друго срещу родителите си и сестра ми, късогледа да видя, че те искат единствено да ме предпазят от глупостите, които мога да свърша. Но срещата с мъжа ми, раждането у дома и новата ми роля на майка ми дадоха крила на увереност, които допреди нямах. Казах си: „ След като мога това, мога всичко!“

И наистина… една жена става изключително комбинативна, когато трябва да свърши куп неща едновременно и въпреки това в главата си има желание за онова, нейното си.

От много години насам имах идея да шия чанти. Готини, шарени, пазарски чанти. Но все нямах смелостта да го започна. С това ми желание и зверче на ръце ме срещна една приятелка, коза. И тъй като козите могат да бъдат много упорити, ме нави да започнем да шием. Представете си само картинката – моят току-що проходил звяр, нейното пълзящо, тя крои, аз шия… приказка, та дрънка. Седмица след като започнахме, се обади друга приятелка. Чула по радиото за конкурс за млади предприемачи, организиран от общината. Решихме да пробваме. Написахме проекта ей така, на майтап, с по чаша вино вечер, след като приспим децата. Явихме се на прослушването и… спечелихме първо място.

Та какво исках да ви кажа… Животът е майтапчия. Само много не му се връзвайте.

Петият национален протест на хората с увреждания ще се проведе на 17 май в 11 часа на площад "Народно събрание".

Това не е проблем на някои от нас, това е проблем на обществото. И обществото трябва да изисква решаването му.

Ето какво написа Красимира Обретенова, майка на дъщеря с увреждания днес в социалните мрежи:

Млад мъж с ампутирани крака след заболяване. 
С пенсия от 200 лв живее в "адаптиран" гараж под наем за 300 лв. Работи..., ако може да стигне до местоработата си...Семейството му живее на найстия етаж в панелно нещо, със стълбище на входа разбира се. Семейството иска да постави рампа, "етажната собственост" не иска. Общината казва , "ами то от етажната собственост зависи"....

В Англия, семейство БГ МИГРАНТИ с дете с ДЦП. На втората седмица, примерно, ОБЩИНСКАТА социална служба поставя външен асансьор на квартирата му.
Да ви кажа - проблемът на младия мъж не е проблем на младия мъж , а на всеки един от нас, на цялото ни общество. Ама изобщо не само защото днеска той е с ампутирани крака, а утре може да е някой тъп общински или от друг ранг чиновник. Проблемът е, че този мъж е лишен от възможността да живее, работи, евентуално да повиши образование, квалификация....и да плаща данъци, нали така.
Ами, не протестирайте на 17 май, не се занимавайте с "нашите" проблеми...

Публикуваме писмото на Ина Маринова от името на родителите на деца с увреждания, техните близки и приятели. Исканията им се подкрепят и от лекари от ТЕЛК-София, които заявиха присъствие на протеста.

ДО МИНИСТЪР ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА Р. БЪЛГАРИЯ

ДО МИНИСТЪРА НА МТСП

ДО МИНИСТЪРА НА ЗДРАВЕОПАЗВАНЕТО

Относно: Гарантиране на Лична помощ за деца /лица с увреждания.

Уважаеми господа, Ние Родителите на лица/деца с увреждания, близки и приятели, провокирани от липсата на воля за промяна в политиките насочени към хората с увреждания, ще заявим за пореден път, че настояваме за право на живот и след 18 г. С Бюджет 2017 г. беше прието диференциране на социалните плащания, според процент увреждане на децата, но пълнолетните лица отново бяха забравени от властта.

България е единствената страна в Европейския съюз, в която хората с увреждания и родителите на деца с увреждания всяка година кандидатстват за личен асистент и се молят да бъдат одобрени .В Европа човекът с увреждане разполага с бюджет за лична помощ и има свобода и избор да го управлява. Поради липса на официална статистика за броя на децата/лицата с двигателни, умствени или други увреждания у нас, липсва и адекватна социална политика, която да задоволи потребностите им. В тази връзка, ние настояваме:

1.Спешно да се изготви подробен и изчерпателен електронен регистър на децата/лица с увреждания, по заболявания. За същия да бъде осигурена възможност за достъп през интернет при спазване на Закона за защита на личните данни. Уважаеми господа, От 2006 г.,България е страна по Конвенция на ООН за правата на хората с увреждания. Чл.19 от същата гласи: Независим живот и включване в общността. Държавите –страни по настоящата конвенция,признават правата на всички хора с увреждания да живеят в общността с възможности за избор, каквито имат всички останали хора и предприемат ефективни и подходящи мерки, така че хората с увреждания да бъдат подпомогнати за пълноценно упражняване на това тяхно право и за пълното им включване и участие в общността, включително чрез осигуряване на : б/ достъп за хората с увреждания до набор от услуги в дома, в социални заведения и услуги за подкрепа в общността , в това число и достъп до лична помощ, каквато е необходима за подкрепа на ежедневието и участие в живота на общността, за да се избегне тяхната изолация и сегрегация;

Изискваме:

1.Хората с увреждания и родителите на деца с увреждания да получават финансиране за Лична помощ от републиканския бюджет, в размер не по-малък от две минимални работни заплати.

2.Право на лична помощ да имат лица и деца със затруднения в ежедневното си обслужване, обучение и включване в обществения живот , причинени от наличието на увреждане преди пенсионна възраст.

3. Достъпът до лична помощ да се основава само и единствено на индивидуалните потребности на детето/лицето с увреждане.

4.Средствата за Лична помощ да се отпускат след анализ на потребностите и определяне на нужда от придружител от отговорните институции/ТЕЛК,НЕЛК, лекуващ лекар.

5. Лицата и родителите на деца с увреждания да управляват сами личната си помощ. Ние родителите на лица/деца с увреждания,

Настояваме:

6. Ускоряване на въвеждането на електронна здравна карта, която ще дава най-ясна представа за здравословното състояние на пациента.

7.Преразглеждане на Наредбата за медицинска експертиза на работоспособността, включително сроковете на инвалидизиране като се даде възможност за определяне на пожизнен срок за заболявания и състояния при които не се очаква подобрение, изключване от наредбата на състояния които реално не водят до инвалидизиране и завишаване на процентите при сериозни заболявания и тежки увреждания. Недопустимо е хората с увреждания, всяка година да се молят за правото си на достоен живот, разчитайки на програми и проекти писани от чиновници, незапознати с нуждите и потребностите им. Липсата на регистър и статистика за броя на лицата с увреждания прави неефективни и безполезни всички действащи политики.

Повече информация можете да видите на страницата на протеста във фейсбук.

Не чукайте на дърво, не си плюйте в пазвата и не казвайте: Да пази Господ.

Господ "не пази", това може да се случи на всеки от нас. И животът продължава.

Елате, споделете, подкрепете. Не от съжаление или безсилен гняв.

А защото сме общество, което се грижи за децата си.

Снимката е от фейсбук страницата на протестното събитие.