logomamaninjashop
Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Днес писах за враждата между братята и се сетих за една знакова история, която ми доказа колко пъти решението е под носа ни, но не го виждаме. Ще почна малко по-отдалеч.
Теди, най-големият ми син, ме обвинява в култ към личността, защото у дома е пълно с чаши с лицата на момчетата, снимки по стените, канави, албуми, тениски с физиономиите им и всякакви аксесоари с техните личица. Не знам дали е култ или просто обичам да пазарувам онлайн, но така или иначе често поръчвам сувенири от този род, каквито има всякакви - от пъзели до ключодържатели. Случвало се е дори на рожден ден да подарим на всички гости чашка с лика на рожденика и всички много им се радват. Много ми е забавно, когато отида на гости у някое приятелско семейство и те измъкнат отнякъде чаша с физиономията на моето дете :) Явно наистина малко прекалявам с "култа към личността", но знаете как е - за всяка майка нейното маймунче си е най-прекрасно.
 
Както и да е, в поредния си изблик на боготворене на децата, поръчах възглавнички с физиономиите им, като идеята ми беше да ги наредя красиво на холното диванче и всички да ахкат, като ги видят. Е, наредих ги, порадвах им се и с нетърпение зачаках момчетата да се върнат от училище и да им ги покажа. Косьо и Коко се прибраха скарани, както често се случва, и когато се опитах да ги разсея с тези сладки възглавнички, вместо да им се възхитят, познайте какво направиха?
 
Коко седна върху възглавницата с физиономията на Косьо и каза: На ти сега! След което Косьо седна върху тази на Коко и даже заподскача върху нея. От подскачане обаче взе, че пръцна шумно право върху новичката красива възглавничка с русата муцунка на Коко. Коко първо се възмути, но после идеята много му се хареса, и той побърза да върне "жеста" и хубавичко да напръцка възглавничката с лика на брат си. Пред изумения ми поглед настана голямо скачане върху възглавниците и здраво пръцкане, но най-важното е, че момчетата се разсмяха и караницата се размина. Е, после доста време намирисваше, но мирът винаги има цена.
 
Малко по-късно се върна и Теди, на когото веднага беше обяснено основното предназначение на възглавничките, което от този ден нататък до самия им край, (сдъвкани от Чара), беше само едно - възглавнички за пръцкане. Впоследствие осъзнах, че съвсем неволно сме приложили на практика преноса на гнева, който много психолози практикуват - като предложат на детето да нарисува или да покаже какво иска да направи с обекта на гнева си - брат, сестра, ново бебе в семейството и така нататък. А в Япония стигат още по-далеч - в някои компании има специални кукли с физиономията на началника, които служителите могат здраво да нашамарят, докато им мине яда. Е, семейство Пееви пък си имаше възглавнички за пръцкане.
 
И да ви кажа, доста нерви ми бяха спестени. Може би е добра идея да поръчам отново такива. Мисля да поръчам и една с моята физиономия, както и с тази на Иван. В крайна сметка, и ние не сме идеални родители. Със сигурност понякога заслужаваме да ни попръцкат малко на физиономията. Последната оцеляла възглавничка беше на Теди, можете да я видите на снимката, на дивана. Доскоро се търкаляше наоколо, мислех да я подаря на Яна, снаха ми, но Цезар я изяде навреме.
 
Може би ще ви хареса и тази история - Доброто куче Чара.

В моето семейство далеч не цари идеална хармония, ред и тишина. Старая се винаги да обръщам на шега пакостите на момчетата и обикновено успявам да се посмея с тях, вместо да се впрягам. Белите, които правят ежедневно и ежечасно, експериментите на третокласника, които винаги завършват със счупени чаши и странни субстанции по тавана, творенията на малкия Алекс по мебелите и стените, хаоса в стаята на пубертета, забележките от училище или каквито и да е провинения от този сорт – всичко това някак го преглъщам. Всъщност единствените ситуации, които истински ме напрягат, е когато братята се карат помежду си. Като се замисля, случаите, в които изобщо имаме някакви пререкания с баща им, пак са свързани с децата и обикновено всичко започва точно оттам – първо двама или трима (понякога и четирима, ако Теди се включи, нищо че е толкова голям) се сдърпват, след което ние се намесваме, и накрая всеки с всекиго е скаран и атмосферата вкъщи е ужасно нагнетена. Тъй като нито аз, нито баща им делим децата по някакъв начин, нямаме си любимци, стараем се да получават еднакво внимание, подаръци и грижи, се улових, че обвинявам момчетата за тази ревност и постоянна битка, която се води между тях по повод и без повод. Пробваме различни стратегии – на намеса, на ненамеса, на омаловажаване на проблема или на фокусиране върху него, на дълги разговори или на вето върху спорната тема, на сдобряване или на изчакване. Понякога проблемът се решава бързо, друг път продължава часове наред, но при всички положения след няколко дни конфликтът се повтаря – момчетата отново намират за какво да се счепкат и пак са във вражда. Аз нямам братя и сестри и всичко това ми се виждаше много неестествено в началото, но мъжът ми, който е отраснал в постоянна битка с по-големия си брат, ме успокои, че и при него е било така в детството. Въпреки това ми се иска да не хабим толкова нерви заради враждата между децата и не съм се отказала да търся по-трайно решение.

Точно затова се нахвърлих веднага на новата книга на Адел Фабер и Илейн Мазлиш „Братя и сестри без вражди“. Преди няколко години си купих друга тяхна книга „Как да говорим така, че детето да слуша и да го слушаме така, че да говори“. Тя ми стана настолна книга във възпитанието на момчетата. Да, написана е като за американци – има дори странички в стил комикс, с примерни диалози (които впрочем са едно към едно с действителността), но съветите, които двете авторки дават в нея, работят и са толкова лесно приложими, че неволно си задавах въпроса „Как не съм се сетила сама“. По същия начин погълнах „Братя и сестри без вражди“ и започнах да прилагам на практика съветите в нея. Искам да споделя с вас един откъс, който ми помогна да разбера защо тази враждебност и дори злоба между братята и сестрите е съвсем естествена и не бива да ги обвиняваме за нея. Дискусията е от група за родителска подкрепа, в която задават следните въпроси на участниците: 

Представете си как съпругът ви един ден слага ръка на рамото ви и казва: „Скъпа, толкова те обичам и мисля, че си толкова страхотна, че реших да си взема още една жена точно като теб.“

Вашата реакция:...........................................................................

Когато новата жена най-сетне се появява, вие забелязвате, че тя е доста млада и сладка. Когато тримата сте навън, хората любезно поздравяват вас, но после веднага се обръщат към нея: „О, не е ли сладка! Здравей, слънчице... толкова си миличка!“ После се обръ­щат към вас: „Харесва ли ви новата съпруга?“

Вашата реакция:...........................................................................

Новата жена има нужда от дрехи. Вашият съпруг отваря гар­дероба ви, вади няколко ваши пуловера и панталона и казва, че понеже сте напълнели малко, дрехите ви стоят доста впити, а на нея ѝ прилягат чудесно.

Вашата реакция:...........................................................................

Новата жена съзрява много бързо. Тя поумнява и става все по-способна с всеки изминал ден. Един ден, докато се опитвате да се оправите с новия компютър, който съпругът ви ви е подарил, но­вата жена се втурва в стаята и казва: „Дай на мен! Аз знам как.“

Вашата реакция:...........................................................................

Когато ѝ казвате, че не може да пипа компютъра ви, тя разпла­кана отива при съпруга ви. След малко двамата се връщат. Нейно­то лице още е мокро от сълзи, ръката му е на рамото ѝ. Той казва: „Какво щеше да ти стане, ако ѝ беше дала малко? Защо не можеш да споделяш?“

Вашата реакция:...........................................................................

Един ден заварвате съпруга си с новата жена в леглото, той я гъ­деличка, а тя се смее. Внезапно телефонът иззвънява и той го вди­га. Оказва се, че трябва да излезе, защото е спешно. Обличайки се, той казва, че трябва да останете у дома, да се грижите за новата съпруга и да следите тя да е добре.

Вашата реакция:...........................................................................

Не мислите ли, че реакциите ви не са много въодушевени? Хо­рата от групата признаха, че иззад уважението и външната циви­лизованост се прокрадва дребнавост, жестокост, злоба, мисли за отмъщение, тормоз и убийство. Дори и онези, които смятаха себе си за стабилни и уравновесени, с изненада откриха колко ядосани и заплашени биха се почувствали от самото присъствие на „дру­гия“.

– Едно нещо ме притеснява – рече една жена. – Упражнението предполага, че първородното дете се чувства по този начин, а у дома бебето се чувства ядосано и заплашено. То е само на година и половина, но напада брат си, без той да го е провокирал. Снощи например се промъкна, докато той гледаше телевизия, и в гръб го удари с маракасите си по главата. А тази сутрин си пиеше спокой­но шишето в леглото до мен, но когато той дойде също да се гушне от другата страна, тя така го избута, че той падна от леглото.

Започна дълга дискусия относно чувствата на по-малкото дете. Още няколко родители споделиха, че имат по-малки деца, кои­то непрекъснато провокират по-големите от самото си раждане. Други пък говориха за по-малки деца, които боготворят по-голе­мите си братя и сестри, но получават от тях обиди и насилие и се чувстват отхвърлени. Един родител сподели, че най-малкото му дете се чувства объркано и обезкуражено, защото не може да нас­тигне големите.

Един баща, който изглеждаше раздразнен от хода, по който пое дискусията, каза:

– Честно казано мисля, че прекалено се въртим около тия чув­ства. Знам, че всички сме се озовали тук, заради прекаления емо­ционализъм у дома. Но когато се прибера след дълъг работен у дома и трите момичета си крещят едно на друго, а майка им – и на трите и всички се втурват да ми се оплакват, изобщо не ме интере­сува кой какво чувства и защо. Просто искам всичко това да спре.

– Разбирам раздразнението и нетърпението ви – казах. – Но точно тук е иронията. Преди да затворим вратата пред тези емо­ции и да изхвърлим ключа, трябва да ги извадим на светло и да се отнесем към тях с уважение.

Той си седна, гледайки ме намръщено.

– Знам колко терзаещо може да бъде да слушаш как едно дете излива гнева си върху друго. Но ако забраним изразяването на този гняв, има опасност той да премине под повърхността и да приеме други форми, на физически симптоми или емоционални проблеми например.

Сега мъжът ме гледаше скептично.

– Нека видим какво става с нас като пораснали, когато отрица­телните чувства не са разрешени. Нека за момент се върнем към примера с новата съпруга/съпруг. Предполагам...

– Аз имам проблем с това – прекъсна ме един мъж. – В крайна сметка в Америка да имаш втора съпруга не е прието. Дори е не­законно. Докато е нормално и законно родителите да имат повече от едно дете.

– Определено – съгласих се. – Но нека за целите на упражне­нието да си кажем, че представите за това кое е прието се про­менят и че вторият брак е одобрен от закона. Да кажем, че има дефицит на мъже или жени, затова законодателството е одобрило представител на застрашеният пол да си взема по двама съпрузи или съпруги.

– Добре – рече той недоволно. – Да продължаваме.

– Какво ви спира – вметна една жена. – Та нали вие сте застра­шеният пол.

Изчаках смехът да стихне.

– И така, минала е година откак новата съпруга или съпруг жи­веят у вас. Вместо да свикнете с това присъствие, нещата се влоша­ват. Понякога се питате всичко ли е наред с вас. Седите си тъжни и обидени на края на леглото, когато вашият партньор влиза в стаята. Преди да успеете да се спрете, вече сте започнали: „Не ис­кам този човек повече в къщата си. Той ме прави много нещастен. Защо не можем да се отървем от него?“

Вашият партньор реагира по няколко различни начина. Отбе­лязвайте вашата реакция всеки път.

1. „Та това е безсмислица. Това е нелепо. Нямаш причини да се чувстваш така.“

Вашата реакция:...........................................................................

2. „Много се ядосвам, като говориш така. Щом така се чувст­ваш, моля ти се поне ми спести реакциите си, не искам да ги чувам.“

Вашата реакция:...........................................................................

3. „Не ме поставяй в положение да правя невъзможни неща. Знаеш, че не можем да останем само двамата. Ние сме семей­ство.“

Вашата реакция:...........................................................................

4. „Трябва ли да си толкова негативно настроен/настроена през цялото време. Трябва да намериш начин да се разби­раш с нея/него, а не всеки път да тичаш при мен за най-мал­кото нещо.“

Вашата реакция:...........................................................................

5. „Не се ожених повторно заради себе си. Ти си самотна/са­мотен понякога и исках да си имаш компания.“

Вашата реакция:...........................................................................

6. „Стига, мила/мили. Престани. Какво общо имат моите чув­ства към теб с някого другиго? В сърцето ми има достатъчно любов и за двете ви (и за двама ви).“

Вашата реакция:...........................................................................

Групата отново се изненадана от реакциите си. Някои казаха, че биха се чувствали глупаво, виновни, допуснали грешка, луди, победени, безсилни, изоставени.

Други казаха: „Истинското ми аз е неприемливо“, „Сигурно съм лош човек“, „Ще трябва да се преструвам, че се примирявам със ситуацията, за да задържа малкото любов, която е останала за мен“, „Нямам с кого да говоря, никой не го е грижа за мен“.

Но чувството, което порази всички беше изгарящото желание да причинят болка, независимо на каква цена. Те искаха да навре­дят на новодошлия, да го наранят физически. Нямаше значение, че и те ще пострадат или ще предизвикат гнева на съпруга си. Би си струвало, ако успеят да злепоставят натрапника в очите на парт­ньора си. Нещо повече, те искаха да наранят и него, да го накажат за това, че ги е направил толкова нещастни.

Докато обсъждахме какво предизвиква тази „прекалена“ реак­ция, решихме, че в нея няма нищо необичайно. Нормална практи­ка е да реагираш на нечии „неразумни“ емоции с отричане, логика, съвет или увещаване.

Когато попитах групата, какво биха искали да направят партньо­рите им, те отговориха в злокобен унисон: „Да се избави от нея/него“, последван от някои разумни доводи, дошли впоследствие.

– Ако съпругът ми се избави от нея, само защото го моля, ще се стресна. Това ще значи, че някой ден и с мен може да постъпи така.

– Моят съпруг ще трябва да ми каже, че ме обича най-много и че тя не значи нищо за него.

– Отначало може и да се хвана на това, но после ще се запитам дали и на нея казва същото.

Имаше кратка пауза и после:

– Искам да имам свободата да кажа всякакви гадни, критични и неприятни неща за новата жена – независимо дали са верни, или не – и той нито веднъж да не я защити или да ме постави на място­то ми, или да се ядоса.

Или да си гледа часовника.

– Или да си пусне телевизия.

– За мен главното ще е той да разбира как се чувствам.

Стори ми се, че повечето отговори идват от жените в групата. Дали не беше, защото аз давах повече примери с „нова съпруга“, вместо с „нов съпруг“? Или пък се дължеше на това, че жените по-лесно изразяват чувствата си пред хора, отколкото го правят мъжете?

Този път се обърнах към мъжете. Вашите „съпруги“ току-що описаха нуждите си. Ще ви помоля да отговорите на тези нужди. Как ще отговорите на жена си, когато тя каже: „Не искам тази жена в къщата си. Тя ме прави нещастна. Защо не се отървеш от нея?“

Мъжете ме изгледаха изумено.

– Какво ще направите, за да усети жена ви, че разбирате чув­ствата ѝ? – преформулирах въпроса.

Сега някои ме погледнаха притеснено. Най-накрая една смела душа се престраши:

– Не знаех, че се чувстваш толкова зле – осмели се той.

Друг мъж също събра смелост:

– Нямах представа, че чувствата ти са толкова силни.

– Не подозирах колко тежка е за теб тази ситуация – обади се трети.

Сега говорех на жените:

– А какво бихте казали вие на съпруга си, за да го уверите, че разбирате чувствата му към новия ви съпруг?

– Сигурно сега, когато той е тук през цялото време, е много тежко за теб – обади се един глас.

– Имаш колкото време поискаш, за да ми разкажеш какво те притеснява – каза друга.

И накрая:

– Искам да знам как се чувстваш... защото чувствата ти са мно­го важни за мен.

Чу се въздишка. Няколко души ръкопляскаха. Явно бяха харе­сали това, което чуха току-що.

Обърнах се към бащата, който не искаше да се занимава с „емо­ционализма“:

– Какво мислите?

Той се усмихна разкаяно.

– Предполагам, че това е вашият заобиколен начин да ни каже­те, че трябва така да постъпим и с децата си, а не да ги караме на млъкнат.

Кимнах.

– Дори като възрастни, които само се преструват, виждаме колко е утешително да имаме някой, пред когото да излеем даже негативните ни чувства. Децата не са по-различни. Те имат нуж­да да могат да изразят чувствата и желанията си по отношения на другите деца. Даже и неприятните желания.

– Да, но възрастните имат самоконтрол – обади се същият чо­век. – Ако дадете на детето зелена светлина да изрази тези чувства, опасенията ми са, че те ще започнат действено да ги изразяват.

– Има разлика между това да разрешим чувствата и да разре­шим действията – отвърнах.

– Позволяваме на децата да изразят всичките си чувства. Не им позволяваме да нараняват никого. На­шата работа е да им покажем как да изразят гнева си, без да причи­няват щети комуто и да било.

Извадих материалите, които бях подготвила за тази сесия.

– На тези страници с комикси – казах и им ги подадох. – Ще видите как тези теории могат да се въведат в практиката с малки и по-големи деца и с тийнейджъри.

Вместо да отхвърляте негативните чувства спрямо братята или сестрите, дайте им правото да бъдат изказани.

 братя3

Прекарахме остатъка от заниманието, разглеждайки комикси­те. Обсъждахме уменията и разисквахме как да ги прилагаме.

– Може би следващия път, когато синът ми се оплаче, че баба му прекарва много време с бебето, трябва да му кажа нещо като: „Иска ти се да ти обръща повече внимание, нали?“

– Следващия път, когато Лори се опита да удари брат си, ще ѝ кажа да вложи силата в гласа, а не в ръцете си.

Всички се занимаваха как да приложат тези нови умения във взривоопасните ситуации в дома си.

По едно време забелязах, че някои хора вече добиват уморен вид. Това беше ясен сигнал, че трябва да спрем. Докато си съби­рахме нещата, имаше размяна на леки закачки:

– Кой може да запомни толкова много неща?

– Зле ми е. Казвал съм всички неща, които не бива да се казват.

– Много ми дойде. Няма ли да е по-лесно да пратя децата вед­нъж седмично на терапевт?

– Веднъж седмично? С моите деца терапевтът ще трябва да се нанесе у дома!

Седях и слушах. Доста е объркващо да си по средата – знаеш какво не е наред, но не си докрай сигурен, че ще успееш да го по­правиш. Нищо чудно, че бяха толкова разтревожени.

 

Но понеже самата аз „съм била в тази ситуация“, знаех, че обър­кването им ще отмине. С малко време, практика и тук-там някоя сполука, скоро щяха да разберат, че тези умения са им по силите. Може би още не го знаеха, но вече бяха започнали да ги придоби­ват.

 

******************

 

Покрай тази статия се сетих за една забавна семейна история - Култ към личността.

Може би ще ви е интересно да прочетете и Да се научим да ги слушаме и Мамо, може ли да го сменим за кученце? 

 

Автор: Мария Пеева

Признавам си, че не следя този сериал от самото начало. Изпуснах цели три сезона и щях да подмина и останалите, когато веднъж големият ми син Теодор се върна за ваканцията от Англия и ми цитира някаква реплика, а аз го погледнах с недоумение. Той разбра, че не съм в час и направо се изуми.

- Е, как може точно ти, филмовият преводач, да не си го гледала? Та това е най-великият сериал на всички времена.

Бяха почивни дни, зима, нямахме никакви планове за пътуване и решихме да си пуснем един, най-много два епизода, за да видим за какво става дума все пак.

И се зарибихме жестоко. В продължение на месец слагахме момчетата да спят, гушках бебето и с мъжа ми гледахме до 3-4 през нощта по няколко епизода, докато не свършиха всички. Горкият Алекс е откърмен с кървави битки, вълчища, отсечени глави и непозволени страсти. Как после да очаквам от него да е кротко и послушно детенце? След като изгледахме всичко налично с баща му, брояхме месеците за новия сезон, за следващия и сега с нетърпение чакаме седми сезон, който ни бяха обещали за април, но се отложи за юли. Първи епизод вече излезе и днес цял ден едва се сдържам, защото искам да го гледаме заедно тази вечер.

Няма да ви разказвам за какво става дума, защото феновете знаят, а на тези, които не са го гледали, ще им е много по-интересно да открият сами. Ще ви кажа само защо у дома толкова обичаме този сериал.

Първо – макар и да разказва за фантастичен свят, с измислена история, несъществуващи герои, зверове и събития, всъщност има толкова много алюзии с нашата реалност и с нашата история, че чак тръпки те побиват. Религия, политика, корупция, войни, бедствия, социални отношения – всичко от нашата действителност си има своя аналог в „Игра на тронове“.

Второ – героите са истински. Съвсем истински хора – с адекватните човешки реакции, чувства, съмнения, терзания. Разкриват се постепенно, променят се, някои стават по-добри, други по-лоши, борят се със себе си и с обстоятелствата, влюбват се, мразят се, помагат си или се унижават по един прекрасно убедителен начин. Подборът на актьорите е блестящ. Гледала съм много от тях в други филми и никъде не са ми толкова достоверни, колкото в тази фентъзи драма.

Трето – усещам в него едно малко старомодно и много трогателно усещане за морал, което ми се губи в доста съвременни филми и сериали. Там сякаш не смеят да натрапват каквато и да е гледна точка. Нека зрителят сам реши има ли позиция, има ли изобщо право на позиция. В „Игра на тронове“ има морал. Има отвратителни злодеи, разбира се, и обикновено разбираш защо са злодеи, имат си своите основания и предистория, но създателите на филма не те притискат да им простиш. Понякога те се променят, друг път си остават злодеи и биват наказани за това. Малко или много на всички ни се иска и в реалния живот да става така. Доброто да побеждава. Мисля си, че ако човечеството някога изгуби вярата си, че доброто в крайна сметка ще победи, най-вероятно това ще е първата истинска крачка към края. Какво ни остава тогава?

Четвърто – сложни и заплетени отношения между домовете (фамилиите - претенденти за трона и техните поддръжници), които винаги са логични. Не оставам с усещането, че съм излъгана, всичко, което се случва, по някакъв начин е обосновано. В някои иначе добри филми и сериали просто се приема за даденост, че някои фамилии/герои са лоши, други са добри. Тук не е така. Защо един дом е лоялен към друг или защо го предава, всичко е навързано, което придава автентичност на цялата история. Подобно усещане за глобална достоверност има и във вселената на Тери Пратчет, само че там чувството за хумор е водещо, докато тук сякаш е чувството за справедливост. Зрителят ужасно иска доброто да възтържествува и всичко да си дойде на мястото по един или друг начин, а в същото време няколко от отделните домове заслужават победа в играта на тронове, макар че са в противоречие. И цялата тази интрига е ужасно заплетена, а има поне десет различни начина да се разплете. Как да не тръпнеш в очакване?

Няма нужда да споменавам, че сериалът е високобюджетен и впечатляващо пищен, красив и богат визуално. Няма да споменавам още, че заради него се зарових в английската история и научих неща, за които нямах никаква представа. Повечето фенове стигат и до такива крайности.

Знаете ли, че според едно пазарно проучване, търсенето на хъски и други близки до вълка породи нараства благодарение точно на този сериал? Ето ви още една причина да харесвам „Игра на тронове“. Вълчищата, които пазят децата на Старк, ужасно ми напомнят по нрав за моите зверчета.

А репликата, заради която започнах да гледам филма, Теди ми написа на плик, в който ми върна малка сума, която му бях заела. Думите бяха „A Peev always pays his debts”.

Оказа се, че това е девизът на дома Ланистър – Ланистър винаги плащат дълговете си.

Е, всъщност аз харесвам повече дома Старк, макар че техният девиз е „Зимата иде“. Смисълът му обаче е не само буквален, а и преносен – когато целият свят тръпне в ужас пред бедата, която се задава, Старк са достатъчно смели, подготвени и силни да я посрещнат.

Накрая и аз ще ви кажа като синът ми. Гледайте поне един епизод. И непременно да споделите после дали се зарибихте като мен, коя ви е любимата фамилия/дом и какъв финал очаквате.

Приятно гледане!

Впрочем книгата също ще ви хареса. :) Поредицата на Джордж Р.Р Мартин се казва "Песен за огън и лед", а "Игра на тронове" е първата от петте публикувани досега книги (общо трябва да са седем), но става заглавие на целия сериал.

 

Автор: Янка Петкова
 

Тия дни чета само за жътвата и кайсиевата кампания. Чудя им се как успяват, след като няма бригадирско движение, защото едно време реколтата буквално на нас чакаше. Бригадите бяха източник на нелепи истории и преживявания, които не могат да ти се случат в цивилно време. Всички са незабравими, но една от тях оглавява личната ми класация – бригадата в Каменец Подолск, с отряда „Дружба“.

Да се озовеш в Украйна, година след аварията в Чернобил, беше рядка чест, затова всички избрани в тази група се смятахме за късметлии. „Дружба“ беше един много специален отряд, който щеше да се труди в украинския град, „по линия на обмяната на опит между студентите“, както написа тогава вестник „Народна младеж“. Колегите от Каменец Подолск пристигнаха да се обменят първи. Завариха ни в разгара на кампанията и успяха да усетят и меда и жилото на бригадирското ни движение. Първото, защото у нас нямаше сух режим и те стръвно налитаха на всеки ликьор попаднал пред очите им. От тях разбрахме, че „Медовина“ е „самое лучшее болгарское питие“. Ние даже не го бяхме чували. Второто, защото ги метнахме да скубят коноп. Украинките не бяха готови за тежък физически труд и припадаха една след друга, макар че ги бяхме снабдили с бели забрадки. Времето им в България протече интензивно откъм труд и пиене.

Но дойде и нашият ред. След дълго пътуване с влак и треперене по границите да не ни конфискуват дънките „Луковит“, които носехме за търговийка, пристигнахме в Каменец Подолск. Посрещнаха ни, настаниха ни в общежитието си, тъкмо пееше Лили Иванова, която се оказа много популярна и у тях, въртяха я поне веднъж дневно по телевизията. После ни заведоха в един склад да се снабдим с работни облекла и каски. Последните бяха много важни, защото щяхме да строим жилищен блок. „Строим“ се оказа малко преувеличено. Още първия ден на обекта пристигна ректорът на университета. Произнесе кратка, но съдържателна реч, която започна с думите: „Вие не сте дошли тук да работите.“ С тоя увод веднага ни спечели. Последва инструктаж как да се пазим от падащи тухли, докато стоим и чакаме да свърши работното време. Накрая завърши с няколко забележки към строителите, които според него „мамата си тракали“. Впоследствие разбрахме, че тоя хубав български израз ректорът е научил по време на следването си в Софийския университет.

Работното време минаваше наистина безгрижно. Понеже спазвахме инструкциите да не пипваме нищо, имахме възможност да наблюдаваме какво се случва около нас. На строежа мъжете и жените бяха по равно. В началото бяхме озадачени, че в някои от апартаментите се търкалят шишета от одеколон. Решихме, че украинските мъже са по-суетни и в наша чест се парфюмират. После се оказа, че не е въпрос на суета, а на алкохолна абстиненция. За разлика от тях, жените по цял ден търчаха нагоре-надолу с кофите хоросан и благодарение на усърдието им работата по строежа на жилищния блок все пак напредваше. Гостуването ни съвпадна с Деня на строителя. В Дома на строителя (една друга класика), имаше тържествен концерт, разбира се. С групата за политически песни „Факел“ бяхме включени в програмата под номер 1. Трябва да ви кажа малко за тази група. По онова време всички групи бяха за политически песни и ходеха на фестивала „Ален мак“. Всъщност имахме и един вокално-инструментален състав, но го закриха, когато разбраха, че има в репертоара песен на английски. Ние пеехме предимно за любов, в съотношение 50 на 50 руски-български песни и никой не ни закачаше. С група „Факел“ открихме концерта. Като излязохме на сцената малко ни се стори странно, че от едната страна на пътеката седяха жените, а от другата мъжете. После разбрахме, че е традиция да не се смесват и без това не можеха да се понасят. Изкарахме една песен, според нас на украински, която срещна топъл прием у зрителите. Всички бяха леко напрегнати, защото след концерта щеше да има празничен обяд, за който, според слуховете, бяха осигурени няколко каси бяло вино. Всички говореха за сухия режим и Горбачов, и въпреки липсата на алкохол по магазините, камионетката, която събираше заспали алкохолици от тротоарите движеше напред-назад по-активно от линейка.

Някъде към средата на смяната научихме, че не сме в най-международната бригада. Няколко дни след строителните тържества бяхме поканени да гостуваме на колеги, чиято база беше близо до областния град Хмелницки. Чухме, че там имало отряди от Китай и Куба, които също се казваха „Дружба“. Тръгнахме в ранни зори, защото пътьом имахме планирано посещение на атомна електроцентрала. Когато ни съобщиха програмата се пошегуваха: „Искаме да ви я покажем, преди да е гръмнала и тя.“ Всички дружно се засмяхме. Какво да му е страшното? От една страна Чернобил е на цели 500 км от нас, от друга – предишната година тук бяха колегите от горния випуск и всички се върнаха живи, въпреки че гостуваха само три месеца след аварията. Пък и украинците изглеждаха в добра форма. Направи ни впечатление само, че масово са със зъбни протези или липсващи зъби, но го отдадохме на проблеми с хигиената. Затова бяхме така безгрижно радостни, че ще посетим неизбухналата им АЕЦ. Видяхме я, отдалеч. Цялата опасана с водни каскади. От разстояние приличаше на голяма водна панорама, нещо като изложение на всички фонтани построени преди последните местни избори у нас.

Когато пристигнахме в базата, сякаш се върнахме в зората на бригадирското движение. На гола поляна бяха опънати огромни палатки, в които живееха средно между 50 и 100 души. Много първично, допадна ни. Докато разглеждахме, привикаха групата ни за политически песни. Оказа се, че ще бъдем българската „делегация“ на предстоящата вечеря за избрани в единствената по-стабилна постройка в лагера – бараката на щаба. Разбрахме, че от нас се очаква да изпълним една-две песни, но ние и без това функционирахме като сватбарски оркестър, откакто бяхме пристигнали. Компанията беше наистина колоритна. Наредиха ни срещу китайците, раздадоха чашите с чай и веселбата започна. Програмата откриха кубинците – традиционно темпераментни, изкараха няколко самби, скочихме да танцуваме, явно ги впечатлихме, защото после ни питаха кога е карнавалът у нас. Нещата придобиха по-лиричен оттенък, когато мястото им заеха китайците. Те се подредиха, извадиха песнопойките и изпяха някаква песен. Не можахме да разберем коя, но личеше, че са репетирали, много добър синхрон. После, докато вървяха неформалните разговори на полу-руски, един от тях показа песнопойката си и така установихме, че сме слушали „Подмосковные вечера“.

Докато ние с групата пиехме чай на номенклатурното мероприятие, колегите ни простосмъртни се побратимяваха на воля. Когато най-сетне се присъединихме, забавата беше приключила. Насочиха ни към едната голяма палатка, където бяха настанени спортистите от някакъв физкултурен факултет. Оказа се, че ще спим в леглата им, а те ще подпират гръб в дърветата наблизо. Предупредиха ни, че понеже ще ставаме рано, специално ще мине човек да ни събуди и ни оставиха в обкръжението на атлетите от мъжката палатка. На сутринта ни събуди светлината на фенера, с който командирът ни обикаляше от легло на легло. Измъкнахме се тихо и се натоварихме в автобуса. Оказа се обаче, че един липсва. Най-странното беше, че липсващият е Цанка партийката, която едва сега, в нейно отсъствие, забелязахме. Цанка беше една кротка, обрана студентка. Викахме й „партийката“ незлобливо, просто защото беше единственият партиен член в групата ни, съставена от обикновени комсомолци. Започна издирването й, в резултат на което всички спящи в голямата палатка бяха събудени. След като вдигнахме лагера на крак, за да помага в издирването, Цанка беше открита в обятията на един физкултурник, с когото се беше сближила на Вечерта на дружбата. Запознали се по време на дискотеката и продължили разговора си в уединението на още 50 човека в една от палатките. Цанка, което ме респектира, изобщо не изглеждаше смутена. По принцип, по онова време партийните членове бяха корави. Влезе в автобуса, при пълна тишина и седна на мястото си с вид все едно нас е чакала. Случката я превърна в бригадирска легенда. Една от многото, които раждаше това движение.

 

Прочетохте ли Балканска сватба и Имаше един Иван?

Снимката е от Спомени от народна република България.

 

Автор: Тея Николова 

Това е разказ за адаптацията на едно двегодишно дете в целодневна занималня. Знам, че всяко малко човече е различно и се приспособява по свой си начин. Но пък страховете на майките (и на родителите изобщо) са едни и същи. Дано моите ви помогнат да минимизирате вашите. И още нещо, според мен няма особени пречки и адаптацията в общинските детски градини и ясли да се случва плавно и безболезнено. Въпреки многото деца и малобройния персонал.

 

Колкото и добре да си изкарва човек майчинството, рано или късно то приключва. При нас идеята беше да съм вкъщи, докато Малчо стане на 2 години и половина. Оказа се обаче, че сме си направили сметки без кръчмар и трябва да се върна на работа точно след втория му рожден ден. Ами сега? Предстоеше ни море, още не бяхме избрали яслата, а ето, че обстоятелствата ни притиснаха. Детето от 10-месечно се „джурка“ в системата на общинските детски заведения. Но най-високото ниво, до което стигна, беше „жребий“. И не извадихме късмет. Или напротив… След всички истории, които съм слушала за яслите, изобщо не си представях как ще го дам на такова място. Той е спокойно и лъчезарно дете, с което много се занимаваме. Не гледа телевизия, не яде пакетирани боклуци, малко е злоядо, не посяга да удря, с охота разменя играчките си. Как ще оцелее в яслената джунгла!

 

След доста ровене, четене и обикаляне, намерих място, което да е оптимален вариант като атмосфера, отношение към децата, разстояние до вкъщи и работните ни места и цена. Ще го наричам занималнята. Малко се обнадеждих, когато отидохме за първи разговор. Малчо веднага се разположи и се заигра. Да, обаче мама и тати бяха с него, а и беше след като другите деца си бяха тръгнали. Разбрахме се със собствениците, че макар и от морето до тръгването ми на работа да остават само три седмици, няма смисъл да започваме с адаптацията преди ваканцията, защото едноседмична почивка би изтрила всичко. На плажа обаче много му говорех за детската градина, колко е хубаво да е с другите деца, как всички майки ходят на работа, но винаги се връщат за децата си и много ги обичат. По принцип от бебе му говорим като на голям и той чудесно ни разбира. Понеделник след морето, с Малчо се явихме в занималнята. Беше ми обяснено, че съм добре дошла да стоя с него колкото и когато си поискам. Разчитах на опита на дамите там и се придържах към съветите им. Незаменимо е, че са винаги насреща и с тях може да се обсъди всяка ситуация или притеснение. Първия ден останахме заедно един час. Седнах на пода, гледах да не се меся в игрите и заниманията и да не търся вниманието му. Тъй се заигра добре. И когато му беше най-интересно, си тръгнахме, за да има желание да се върне. На втория ден стояхме пак заедно, но два часа. Този път седнах на един стол в ъгъла. Той си играеше с децата, като от време на време ми носеше по някоя играчка. Съвсем спокойно отиде с тях в кухнята за плодова закуска. На третия ден, по време на плодовата закуска, влязох в една от стаите, които не се ползват за игра. Той не ме потърси, излезе с тях на двора, забавлява се, виждах го през прозореца. (Нито веднъж, докато бях там, другите деца не попитаха къде са техните майки и бащи. По-скоро ме възприеха като част от персонала, идваха да питат как се казвам, някои искаха да им чета книжка. Затова ми се струва, че в общинските занимални нямат основателни аргументи да не допускат родители по време на адаптационния процес. А и с очите си видях как се отнасят към децата, как малките се държат едно с друго. Това пък помогна за моята адаптация и спокойствието ми, че оставям детето си на сигурно място.) В четвъртък и петък го водех, обяснявах, че отивам на работа и го оставях сам. Разделяхме се без проблем. В първия ден от втората седмица решихме да остане и да обядва там. Но той вече беше различен. Явно осъзна какво се случва и че не сме били за инцидентни забавления в детската градина. Разделите станаха трудни. Впиваше се в мен като малка коала и не можех да го оставя. Той плачеше вътре, а аз пред вратата. Хубавото е, че се успокояваше за под 10 минути, което според дебелите книги е добър знак за адаптацията. В сряда започнаха и опитите да спи следобеден сън там. 5 неуспешни. Но пък с напредък. От отказа му изобщо да влезе в спалнята и да легне в леглото, до позволението му да бъде гушнат и да му четат книжка. Занесохме негови чаршафи, възглавница като вкъщи, тениската му за сън, мечето за гушкане… И въпреки това не се предаваше. Намирах го спокоен и играещ, докато останалите спят. Вкъщи заспиваше веднага.

 

Тук започнаха самообвиненията, тъй като още го кърмя на приспиване и през нощта. Дали не сбърках, дали не трябваше да прекратя обедното кърмене много по-рано, не го ли оставих за мое удобство, защото така детето заспива бързо. И още, и още… Но нали бях чела разкази от други дългокърмещи майки, както и на консултанти, че децата безпроблемно се адаптират и заспиват в градината, че прекрасно разбират разликата. Защо нашето дете не се вписваше в този модел? Та от самата занималня ме посъветваха да не бързам с отбиването, за да не му се струпа твърде много стрес. Побърквах се. Комбинирано с все по-трудните раздели, уверенията от персонала, че детето се адаптира повече от добре, ми звучаха само като за успокоение. На всичко отгоре вкъщи Малчо, който по принцип е доста самостоятелен, стана супер "мамоцентричен". Нямаше начин зъбите си да измия дори, без да е с мен в банята. Алтернативата беше да плаче пред вратата. Не да хленчи, а да реве с пълно гърло и ей такива сълзи. Напрегната обстановка, която включва и татко, свикнал да е най-желаният партньор в игрите, сега разстроен от липсата на детско внимание. Пълна лудница. Плюс неспокоен сън през нощта и будене през половин час, сякаш да се увери, че съм там. Поне спи при нас и не е нужно да ставам десетки пъти. Тогава по предложение от занималнята започна да го води татко му. Първите два пъти след раздялата с него детето плака между 1 и 3 минути. След това започна да влиза в къщата с усмивка. И, о, чудо! Заспа там. Огромен камък ми падна от сърцето. Явно се почувства достатъчно спокоен и защитен, за да се отпусне и да заспи. Знам, че един сън там не гарантира нищо, но знам също и че щом веднъж се случи, ще стане пак. 

 

Препоръчваме ви още:

Детската градина - ползи и странични ефекти

На 4 месеца на ясла, на 3 години на училище

За нова образователна система

 

И ний вървим, вървим, вървим нататък и няма край, и няма край..., и няма море...

Автор: Ина Зарева

На 5 съм. Москвич 8-ца. Майка един брой – шофира, баща един брой - коментира шофирането, дете един брой – мислено ускорява шофирането с крайна цел – МОРЕ!

Багажникът е пълен с дрехи, лекарства, храни, телевизор Юност, малък касетофон, голяма руска кукла, която злокобно изговаря Мама на всяка неравност по пътя, резервни части за колата - колкото могъл да събере.

Калофер, 14.00ч. Август. Москвичът въздъхна рязко и умря. Опити за изкуствено дишане (а.к.а смяна на свещи) – неуспешни; опити за съживяване с електрошок (а.к.а всякакви фокуси със стартера) – неуспешни; опити за траурна процесия (а.к.а бутане с прискърбни и изпружени физиономии) – неуспешни. Майката и бащата поставят детето на тротоара до камарата изплюто от багажника съдържание и започват да търсят неволята. Скоро неволята се появява под формата на огромен камион, превозващ праскови, чийто шофьор започва да чудотворства над горкия тенекиен звяр и най-после Москвичът рипва кат същий Лазар и около главата на шофьора изниква ореол. Не е никакъв ореол, а слънце – 500 терабайта насред 15 ч. - август на калоферския оголен площад. Въпросният светец – изцерител на руските танкове за домашна употреба, наречени простичко автомобил Москвич 408 - поглежда детето, придобило цвета на прасковите , поглежда самите праскови, после пак детето, пак прасковите и с ловък скок се покатерва върху нагорещената ламарина на каросерията, пълни шепите си със сочните плодове и с още по-ловък скок се озовава пред детето и изсипва суровина поне за 3 компота в скута му.

Детето,обаче не е вчерашно. То расте в средностатистическо семейство всички членове, на което са с отлични, в комунистическия дух, лични и трудови характеристики и изконно верую: нищо, което е на държавата (а.к.а партията) не е наше!

Детето - нищо, че е момиче, придобива изражение на невръстния Чък Норис, тръсва бъдещия компот на земята и изсъсква с твърдостта на Митко Палаузов: Тези плодове са крадени, не ги ща!

Светецът – москвичооживител рязко сгъва ореола си, с него и някакви много важни части, които уж беше подарил, качва се на гигантската си консервна кутия, а москвичът, родителите и детето агонизират тихо там някъде в Калофер, а пред очите им – не мараня, а море...

На 15 съм. БМВ 3-ка. Майка един брой – шофира. Баща един брой – коментира шофирането. Пубертетска кифла, поръчков модел един брой – мислено забавя шофирането, за да запомни кой пич в кой град си е заплюла. Куче - овчарка един брой – мислено спира шофирането, за да препикае всяко видяно по пътя дърво, оригва се звучно на всеки завой и точи лиги върху главата на горката пуберка, от което косата й се къдри ли къдри, а преса в багажа н-я-м-а. Боже колко мъка има по този свят, Боже. Крайна цел – МОРЕ!

Някъде по пътя майката – шофьор решава, че точно сега е моментът – докато кара със 150 - да разучава всичкия копчалък по таблото на скъпарската машина. В един миг цялото стъкло е в гъста, бяла пяна, все едно насред шосето са построили автомивка, която работи със скоростта на светлината. Бащата крещи някакви семпло цензурирани неща, майката държи здраво волана и повтаря: „Нищо не виждам, нищо не виждам!”, кучето решава, че е в банята и започва жално да вие, поръчковата пуберка си мисли: Дано съм осиновена, дано съм осиновена!

Краткият епизод завършва щастливо, без жертви, с брилянтно измито предно стъкло и суперлативи по повод германците – Ехее, помниш ли едно време москвича, а? Пък сега – все едно самолет караме, ех...

До Сливен. Сливен, 12.00ч. Август. БМВ-то въздъхна рязко и умря. Майка и баща - в ступор. Пуберка и куче – истерични. Никой не смее да пипа нищо по таз машина, щото и нищо не й разбира. Чакаме пътна помощ - 3 часа насред сливенските потайности викане на неволята. Тя идва този път без праскови, ореол и каквито и да било чудотворности. Закача безмилостно немския танк за домашна употреба за себе си, въдворявайки нещастното куче за танкист, а нас натъпква на задната седалка и тръгваме обратно. Обратно! От Сливен, дето морето почти те пръска вече... В колата на пътна помощ е адът. Това е отмъщението на светеца с прасковите – вече не се съмнявам. Шофьорът е взел някъв комшия, да си свършил една работа в големия град. Комшията е болен от пневмония, на антибиотици. Заявява, че в никакъв случай не може да пътува на отворени прозорци. Август, 15.00ч. - кола на пътна помощ, без климатик, със затворени прозорци и 5 човека вътре. Единствена мисъл като капка животворна вода се стича по гладките стени на изпържения ми мозък – Един ден това ще е само спомен и ще го разказвам, един ден това ще е само спомен и ще го разказвам, един ден... Един ден ще живея на морето, за да пътувам от, а не към него!

В големия град отсичат – „Нищо й няма на колата! Ама германците са свикнали на пречистени течности, не на нашите пълни с боклуци. Ей тука една тръбичка само я свалихме и продухахме с уста, че се беше задръстила и това е.”

Обръщаме за нови 300 км трети път за денонощието. Майка, баща, кифла и куче мълчат и гледат право напред. Така де - морето няма да ни избяга...

То не избяга, но животът се източи като бензин от стар Москвич, пуберката остаря и единственото поръчково около нея е храната за вкъщи. А мечтата за къща на морето пъшка, заклещена някъде из калоферската мараня...

 

Прочетохте ли Мамешката мафия?

Може би ще ви харесат още Хлебарки, будисти и бомби или Багажът - драма в три действия.

А ето тук има две много хубави истории с каравана - Те ти, булка, Спасов ден и Тате, къде е сапунът?

 

Автор: Мария Пеева

Не знам защо тази дума е толкова трудна за произнасяне. Не обичам да обобщавам, но сякаш за българина е още по-трудна. Когато си в чужбина и някой те блъсне случайно на улицата, веднага чуваш „sorry”. Тук най-често ще те изгледат накриво или най-много да ти кажат „опа“. Наскоро приятелка сподели как непозната жена затръшнала вратата на магазина и ударила детето й. След което дори й обяснила, че е безотговорна майка. Е, как да не се вбеси човек? И как приключва историята? Две гневни жени хвърлят огън и жупел, едно дете плаче и учи погрешни житейски уроци. Преди време подобна случка ми разказа друга приятелка, която има лек северняшки акцент. Непозната блъска детето й, майката прави забележка да се извини, защото така е възпитано и защото така учи сина си. Отговорът: „Ти ли ще ми кажеш кога да се извинявам? Ходи си на село, ние тук не се извиняваме за щяло и нещяло“.

Почти няма ден, в който и аз самата да не попадна в такава ситуация. Шофьор ми отнема предимството на улицата и гледа в другата посока. Таксиджията ми бърка адреса и не е виновен, че не познава града. Дори близки хора рядко се извиняват един на друг. Роднини не си говорят години наред и семейни вражди продължават с поколения, само заради някаква дреболия, отдавна забравена, за която единият не е намерил куража да се извини, когато му е било времето. И не само хората го правят, а и институциите.

Наскоро плащах интернет в касата на голям мобилен оператор и макар че три пъти обясних ясно за кой адрес искам да платя, накрая се оказа, че са ми взели пари за интернета на сина ми, който е на друг адрес, но на същото име. А неговият беше вече платен, тоест взеха пари за следващия месец, пък моят го изключиха. Същите тези хора преди няколко месеца ме държаха три дни без интернет, защото техниците им объркали някакъв код при монтажа. А иначе таксата си върви. Седнах да пиша оплакване, отказах се. А после се ядосах на себе си. Трябваше да го напиша. Ей така за едното „извинявай“. Да се знае, че когато някой сбърка и причини неудобство на друг, е редно да се извини. Вие помните ли случай, в който институция да ви е ощетила по някакъв начин и да сте получили извинение? Когато се нанасяхме в последното ни жилище, ни начислиха огромна сметка за вода. Впоследствие се оказа, че е грешна. Не само че не получихме извинение, ами трябваше и да си я платим цялата, защото системата така работи и иначе ще ни спрат водата. Разбира се, после месеци наред не плащахме, докато се компенсира разликата. Но извинение нямаше и парите ни ги взеха предварително. Ами ако съм пенсионер? Ако нямам възможност? И не ми казвайте, че навсякъде е така. Досега при поръчка от чужбина един-единствен път имаше проблем с доставката и после получих не само извинение, но и код за отстъпка. В интерес на истината същото се случи и с електронен магазин в България, което много ме учуди и даже ме зарадва. Та има светлина в тунела, но в частните фирми. Институциите тепърва трябва да се учат.

Все още е пресен ужасният случай с пребитата лекарка, който потресе всички ни. Знаете ли какво ме впечатли най-много? Противоречивата реакция на обществото. Имаше безкрайно жестоки коментари - и не защото хората мразят лекарката или са пострадали лично от нея, напротив - всички пациенти я подкрепиха. А защото години наред се покриват случаи на лекарски грешки и хората остават изпълнени с чувство на гняв. За мен това беше показателен пример за последиците от липсата на извинение, от непоетата вина.

А кога последно сте чули обществена личност да се извини публично за нещо? Срамно им се струва, недостойно. А не е като да не правят грешки и гафове. Е, как да очакваме обикновеният човек да приеме, че е нормално да се извини за дребните си простъпки, когато тези, които решават съдбата му, не го правят?

Блогърката Дара, чели сте нейните истории за канадските тийнейджъри и мамешките групи, беше написала в профила си, че не може да проумее защо в България не се учи нищо за соц-времената. Тя живее в Канада, а големият й син учи по история за комунизма в XX век. Всеки ученик трябвало да направи презентация за някоя държава и той избрал България, нали си е българче по рождение. Дара се чудеше защо в българските училища това не се изучава и кога този период ще стане част от историята, а не просто черна дупка. Толкова се учи за турското иго/робство/присъствие, а за периода, който ние, родителите, все още помним, се казва съвсем малко. Информация има колкото искаш, но е все по сайтове и блогове, където гледните точки са в двете крайности – от възхвали и носталгия до крайна омраза.

Тогава се замислих, че един от наистина сериозните проблеми на съвременното ни общество е, че никой от хората, отговорни за нещата, които се случваха през комунизма, не застана пред обществото да се извини. А не е да няма за какво. Не чухме извинение за жертвите на Народния съд, не чухме извинение за лагерите, не чухме извинение за ограничаването на правата, за репресиите, за възродителния процес. Хайде, ще кажат някои, това са политически разправии, винаги при смяната на строй ще има жертви. Но не е точно така. А извинение за Чернобил да сте чули? За тези няколко дни, в които само определени хора пиеха чиста вода и се пазеха да излизат навън, а всички останали, цяла България, се радваше на хубавото време и поемаше с пълни шепи радиация. Няма точна статистика на жертвите на Чернобил в България, но според известния онколог проф. Иван Черноземски в периода 2014-2040 г. над 1 млн. българи ще се разболеят от рак, тъй като процесът на разпадане на някои радиоактивни елементи започва едва сега. Лекарите смятат, че това е причината и за масовите репродуктивни проблеми в България, за бума на заболяванията на щитовидната жлеза. По делото „Чернобил“ има дори осъдени ефективно, но дали някой от тях си призна вината? Не, присъдите се обжалваха до последна инстанция. Как е възможно да продължим напред и да развиваме гражданско общество и европейска демокрация, уважение и нормални отношения помежду си, докато нашите политици не се научат да се извиняват? За да продължиш напред, трябва първо да си изчистиш зад гърба. Не може да си сътворил кочина в дома си и просто да затвориш вратата. Вонята в един момент ще те застигне.

За сравнение Германия след Втората световна война не намира веднага сили да поднесе национално извинение. Канцлерът Аденауер се опитва да омаловажи националната вина и да насочи общите усилия към съживяване на съсипаната държава. Но по-късно, през 1970 г. Вили Бранд коленичи пред паметника на еврейското въстание във Варшава в жест на покаяние. А през 1995 г. на 50-годишнината от освобождението на Аушвиц Хелмут Кол казва, че холокостът е най-мрачната и ужасяваща глава от германската история и това знание трябва да се предаде на идните поколения, за да не се повтарят никога зловещите събития от миналото. Извинения поднасят и други политици и нации. Горбачов се извини за убийството на 15 000 полски офицери в Катинската гора. Тони Блеър се извини на Ирландия за картофения глад през 19-и век. САЩ се извиниха за робството и законите, които го позволяват, Япония се извини за жестокостите си по време на Втората световна война.

Доста се отклоних от привидно незначителната случка в магазина, но извинението е винаги едно и също, и е винаги задължително – независимо дали идва от индивид, политическа класа или държава. Извинението е достойна постъпка. То е знак, че си осъзнал грешката си и поемаш отговорност за нея. Ако можеш, ще я поправиш, ако не – поне няма да я повториш. Така правят зрелите хора и зрелите нации. И ако някой го приема като признак на слабост, значи има сериозен проблем. Защото без извинение няма прошка. Има само загуба на доверие, омраза и гняв.

Едно просто „извинявай“ няма да оправи света, много ясно. Но със сигурност ще оправи нечий ден. А това е добро начало.

 

Автор: Мария Пеева

Жега е. Годината е 1993 и страната се тресе объркана от прехода към демокрация, а правителството на Беров очевидно не се справя добре. Но едно момче и едно момиче не се интересуват от политиката. Имат си по-належащи проблеми.

В малкия, стар родителски апартамент е жега, а момичето е бременно и момчето няма работа, и те не могат да се изнесат. Момчето наскоро се е уволнило от казарма. Всеки божи ден отива до спирката и си купува вестник с обяви и двамата с момичето сядат и внимателно го прочитат от край до край, като заграждат с химикалка всичко, което им се вижда обещаващо. Но повечето обяви са „продавам, продавам, продавам“. Някои продават жилища, други точки за жилища (това трудно може да се обясни на съвременните младежи), трети продават стари коли, а четвърти – себе си. Всичко има в тези вестници, но работа почти няма. Държавата е замряла. Масовата приватизация все още е само пламъче в очите на опортюнистите, но няма и бизнеси, които да търсят млади момчета, бъдещи татковци, току-що излезли от казармата, здрави и силни, умни и почтени, чиито родители не са били нито партийни секретари, нито директори, нито поне охрана на директори. Много от тези млади момчета бягат с първата вълна емигранти и стигат чак до Канада, където твърдят, че са дисиденти, само и само за да им позволят да останат. А в известен смисъл те наистина са дисиденти. Тоталитарната система уж вече я няма, но грозните й последици са навсякъде – в нарастващата престъпност, ужасяващата корупция и пълната безперспективност, които вече са убили първоначалния ентусиазъм от промяната. Ще трябва да минат години, преди в дъното на тунела да проблесне светлинка. Но да не се отклоняваме. В Канада е и големият брат на нашето момче, доскорошно войниче, и макар че той самият все още се чуди къде се намира, всяка седмица звъни по телефона и вика брат си да захвърли всичко и да бяга при него. Даже и каналите ще му каже – Дания, лагера за емигранти, фалшивия паспорт, а после доброволното предаване на властите, веднага щом кацнеш. Но нашето момче упорито отказва. Неговото момиче с теменужените очи, неговото неродено дете (дано е момче, за да ритаме заедно, аз така и не станах футболист, мама нямаше пари да ме прати на лагер и напуснах отбора, но той може би, за него може би…) не са просто воденичен камък. Те са целият му живот.

И точно затова толкова го боли, че вече трети месец не може да намери нищичко, ама съвсем нищичко, за да издържа семейството си. Момичето работи, тя знае езици, намира си преводи и печата ли, печата на машината, и уроци дава, но докога? Защото коремът расте, месеците отлитат и бебето ще дойде, и ще иска дрешки, и тензухени пеленки (кой може да си позволи еднократни в онези времена), и шишенца, и креватче, и количка, и всичко. А тя вярва в него, но дали той вярва в себе си? И дали, за миг съмнението се прокрадва в него, дали някой ден тя няма да се разочарова и теменужените очи да се напълнят със сълзи или още по-зле, да станат сиви и мрачни, и вече да го няма в тях онова пламъче, което ги озарява, всеки път щом вдигне поглед към него? Как би живял без онова пламъче, с което толкова е свикнал, че сякаш не гори в очите й, ами направо в сърцето му?

И когато излиза от поредното интервю, където му отказват, защото няма специални умения, (освен, че е умен, и честен, и работлив, но това не го пише на челото на човек, нито в биографията му), когато излиза от малкия офис на задна уличка в центъра, и тръгва с оклюмал нос към главната, пеш, за да не дава излишни пари за билети, към дома си, сърцето му се свива от мъка и сякаш прескача, и той бърза, бърза към нея, за да се стопли пак в пламъчето, нищо, че е жега. И нажеженият въздух по павираните тесни улички трепти, и в маранята той вижда мургав циганин, (тогава още никой не ги нарича роми), който кани минувачите да играят на „тука има, тука нема“, а точно когато се кани да го подмине, един съвсем случаен човек се спира и се пробва, и ти да видиш, печели. И първия път печели, и втория, а циганинът се смущава от несръчността си и му предлага пак да опита, пък случайният човек печели и си утроява още веднъж парите. И нашето момче вече се е спряло, като заковано на място, така го блазни да опита и той, има в джоба 7 лева, знае точно колко са, защото са му последните. Утре неговото момиче ще има урок, и ще изкара още пет лева, но днес, днес това са парите на семейството, с които ще купи на връщане хляб и сирене, и малко плодове, тя сега трябва да яде много плодове. А циганинът е млад и очевидно глуповат, и неловък, сега се учи на занаята, защо пък да не му вземе парите, не е кражба все пак, той сам предлага. И той вади само два от седемте си лева и ги залага, и очите му следват топчето неотклонно, не го изпускат за миг, защото той е умен, и млад, и мисълта му е бърза, и ето, печели, левчетата стават четири. Хората около него се смеят окуражително. Един старец му казва: Върви си, момче, спечели, стига ти толкова, но той просто завижда. А циганинът му се сопва и старецът въздъхва примирено и си тръгва, но нашето момче не ги вижда тези работи. – Бате, пробвай пак, да видим, моли му се циганинът и той залага четирите си лева, два негови, два спечелени и ги губи. А хората пак се смеят, но вече не го тупат по рамото, а той се ядосва, затова вади и другите пет и залага и тях. Очите му са вперени в топчето, не го изпускат, а чашите летят върху него, тука има, тука нема и той е сигурен, напълно сигурен, че топчето е по средата, но то не е и петте лева отиват на сигурно място, при другите му два и при двата, които уж бяха спечелени. Но той вече не е на себе си от гняв и си ги иска обратно, а циганинът клати глава: Еее, бате, честна игра, ти изгуби, ако искаш, пробвай пак, късмет. И нашето момче, което вече няма пари, залага часовника си, онзи, който получи на абитуриентската, с парите, спестени от майка му от вдовишката пенсия. Хубав часовник, стабилен, не толкова скъп, но точен и някак представителен. Мислеше си как някой ден ще го подари на сина си, както правят в старите филми. Трябва да спечели този път, няма начин, Господ няма да позволи да изгуби часовника, който трябва да подари на неродения си син. Обаче Господ в този миг гледа някъде другаде, може би на някой друг край на света други хора играят на тука има, тука нема, може би те залагат по-ценни неща от някакъв часовник, макар и хубав, точен и някак представителен. И преди да осъзнае какво върши, нашето момче, вцепенено от ужас, сякаш се наблюдава отстрани как сваля и халката си. Брачната халка, която с такава гордост носи, защото само един мъж този на свят може да се похвали, че е съпруг на момичето с теменужените очи и това е той, и иска целият свят да го знае. Но халката безславно отива при седемте лева и часовника и той стои безмълвен и изгубен, а хората вече не се смеят и някак тъжни се разотиват, сякаш те са изгубили халката си или може би надеждата в доброто. Пък циганинът набързо си грабва такъмите и изчезва, и когато момчето се събира в ръце и извиква: Чакай, ти ме измами, само черните му лъснати обувки се мяркат в далечината, зад ъгъла, и момчето хуква след него, но вече е късно, няма циганин, топче, бели чаши, пари, часовник и халка. Няма и работа.

А момчето се влачи по горещите улици, вече не бърза, защото толкова го е срам, и не само го е срам, ами и страх, че все някога трябва да се прибере, в малкия, също толкова горещ и тесен апартамент, и момичето ще го погледне, и ще види, че няма хляб, нито сирене, нито праскови, тя толкова обича праскови. И ще го попита да не е забравил, и ще се усмихне, нищо, не се тревожи, ще идем да купим заедно, и ще го хване за ръката и ще види, че часовникът го няма, и халката я няма. И пред очите му пламъчето ще угасне завинаги и той знае, че в този миг сърцето му просто ще спре. Затова се влачи по улицата, бавно, като пребито куче, отлага мига, в който всичко ще свърши. Но най-после се прибира и тя отваря вратата с озарено лице, защото е сигурна, че щом толкова се е забавил, значи са го взели на работа и може би дори вече е започнал, още днес, което е чудесно. Но го вижда, пребледнял въпреки ужасната жега, с изопнато страшно лице, как не смее да я погледне, и вдига ръце към него, прегръща го през врата, какво ти е, Ванка, лошо ли ти е, кажи ми, моля те, обидиха ли те онези тъпаци, какво стана, само ми кажи, моля те, не мълчи, ще ми се пръсне сърцето. А на него му е толкова зле, че не може да говори и една смешна мисъл му минава през главата, тя дори не попита за прасковите, значи все пак ме обича. Но няма сили да й отговори, и просто отива и ляга на леглото тек и половина, в детската й стая, която сега е префасонирана набързо, за да побере дори и бебешкото креватче, което тя е избрала, не скъпо, но качествено, първото, което ще купят, само той да започне работа. Ляга на чаршафите, направо с обувките, без никаква мисъл в главата, без идея как да й каже, така че тя да не го намрази завинаги.

А тя застава до него, изправена и очите вече са пълни със сълзи, и го хваща за ръцете и го тегли, стани, моля те, кажи ми какво ти е, не ме плаши така. – Не виждаш ли?, я пита той, а тя отваря очи широко, широко и трескаво опипва лицето му, тялото му. Какво се случи? Някой нападна ли те? Направиха ли ти нещо? Какво да видя? Нищо не виждам! Не си ранен.

И тогава той вдига ръката си, бавно, едва-едва, сякаш е парализирана. Погледни! А тя гледа и пак не разбира. Но какво ти е? Боли ли те някъде? Не! Не ме боли, обраха ме! А тя почва да хлипа и се вкопчва в него, косата й е мокра, от жегата, но той вкарва пръсти в нея и също му се иска да плаче, но не може, защото мъжете не плачат. Добре ли си, биха ли те, какво стана, разкажи ми, да отидем на лекар! И той се отприщва и всичко й разказва, а тя го слуша занемяла, с огромни теменужени очи, и той най-после млъква и тя го гледа, а очите й стават все по-големи и изведнъж прихва в смях, и отмята глава назад и се смее толкова дълго, че накрая започва да хълца, защото няма въздух и го прегръща, и малко плаче, а после пак се смее и накрая изтърсва ни в клин, ни в ръкав. Ох, аз направо помислих, че са те изнасилили! Така страшно изглеждаше, пък ти за един тъп часовник, и някаква халка, ахахахаххахаха, ох, лошо ми е, ще умра от смях, Иване, къде те намерих такъв образ! И после се смеят и двамата, много, много дълго, а после спират да се смеят и изведнъж стават сериозни и първо ръцете им се вплитат, после устните, а ние отклоняваме поглед встрани, защото някои неща не могат да бъдат споделени пред публика, те се делят само от двама, там, в жегата, която толкова лесно се забравя и никому не пречи, когато пламъчето в сърцата е достатъчно силно.

А днес, след 24 години, навън е все същата жега, и момчето и момичето пак се смеят, защото си спомнят онази случка. На безименните пръсти няма халки, те са грижливо прибрани в кутийка, защото момчето и момичето вече не са толкова млади и ръцете им се подуват в топлото, но в къщата е прохладно, а за четиримата сина един часовник нямаше да стигне така или иначе, затова ще им купим нови, техни си, а може би те ще ги пазят някой ден за своите синове.

Важното е, че пламъчето още грее и не се плаши нито от жегата, нито от годините, по-трайно излезе от халки и часовници. Те, тези пламъчета, в очите и в сърцето, най-трудно се гасят, така ми каза веднъж една циганка, може и да е била баба на онзи хитрец с лъскавите, черни обувки. Халал да му е печалбата, аз си имам моето момче и никаква жега не ме плаши, докато още мога да се смея, и да плача с него.

 

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам