- 21. Четири литра море
- (Истории)
- Автор: Лени Рафаилова Това, децата, са много откачена работа. Не само защото ежедневно ни карат да откачаме и да подскачаме, често и разни трудни препятствия да прескачаме, а защото имат един грандиозен по обхват и митичен по сила талант. Талантът да претворяват обективната реалност в причудливи форми, образи и създания. Взимат си най-обикновеното, въртят си го в главите, шарят си го, драскат си по него, деформират си го, както си искат, писукат си, скрибуцат, викат си нещо, ту се хилят, ту вземат и някоя и друга сълза да пуснат и ето ти на, застават пред теб, гледат сериозно като Аристотел и ти казват спокойно и убедено, че си глупак. Да, завършен, стопроцентов глупак. И защо? Ами защото ти хич не можеш да разбереш, че онова обикновеното, дето са скрили под масата, не е някакъв си боклук, а необикновено парче от Вселената с куп магически сили и аха си посмяла да го изхвърлиш, ще си навлечеш гнева на всички познати и непознати божества. Сега, тук ти почваш да се подхилкваш, грубо подценявайки ...
- Добавен на 26 Януари 2018
- 22. Жената, която не съм
- (Отношения)
- Автор: Лени Рафаилова Повечето мъже харесват жени. Харесват ги и ги искат, имат желание за тях. За нощ, за две, някои дори и за цял живот, както се казва "докато смъртта ги раздели". И аз бях такава жена. Такава, дето мъжете я искат, щото я харесват. Ама не много мъже де, няколко само. Повечето за кратко и един за двадесет години. Дотук. За после - не зная. Аз съм скромно момиче. Бях. От ония, дето им се изчервяват бузките, когато някой ги попита колко време има до следващия автобус. Бях и скромна, и слабичка, и разбира се, проклетичка. Езикът ми е лют и обичам да хуля наред, естествено според заслугите. Само понякога се обърквам. На такива като мен им се вика "лошо момиче", щото все е на оръжие и все не е с нещо съгласно. Почти никога не носи рокли, а ако носи са черни и задължително "грънч". Един път се пробвах да ходя на токове и едва не си счупих крака. Усещах се като куцо фламинго на ролкови кънки. В този живот, колкото и да се въртиш и да се измъчваш, някои неща просто не ти се ...
- Добавен на 19 Януари 2018
- 23. Тя, дъщеря ми
- (Истории)
- Автор: Лени Рафаилова Тя не носи моето име, нито името на баба си, нито това на другата. Има си нейно, собствено. От азбуката взех най-любимата си буква, добавих още две и много от онова, което носех в мислите си за нея. Избрах й цвят, избрах й глас и песен й избрах. Нарисувах си я много преди да видя личицето й. Нарисувах очите, косите и нослето, крачета, ръчички и тумбаче. Точка, точка, запетая, тире, минус, обиколка. Срещнахме се в една късна пролетна нощ. Знаех, че си има всички пръстчета и не ги преброих. Когато за пръв път ми дадоха да я прегърна, тя спеше. Взех си аз вързопчето и си го заразглеждах. Не я бях нарисувала правилно, ама то аз за художник хич не ставам, така че мога да се оправдая донякъде. Картината ми за нищо не ставаше, но оригиналът беше съвършен. Че как иначе! Питаха ме дали няма да я кръстя Снежанка. Заради черната коса и сините очи. Аз погледнах като току-що изсърбала две паници мазна пача. Дойде една сестра. Вика ми: "Абе, момиче, празник е днес! Виж там нещо ...
- Добавен на 13 Януари 2018
- 24. Шапка в тролея
- (Истории)
- Автор: Лени Рафаилова Имах шапка. Една такава синьо-лилава. Тип каскет. Не помня откъде си я бях купила, но много ми отиваше на налудничавата физиономия. Врътната с козирка назад, тя ставаше завършващия елемент в хулиганския ми имидж. Там някъде на 19. Ама много ми тичаше тая шапка и настроение ми носеше, и емоция, и вдъхновение. Мотаех се с нея из Софийския, по улица „Шипка“, в Докторската градинка, по кафенета и барчета. Наслаждавах се на всичко, което имах. Весела бях, ама и тъжна понякога. Пиех коняк с бира и противно на очакванията не припаднах нито веднъж. Много глупости сътворих и май нищо добро не излезе от мен. Е, като изключим двете деца, дето баш от мен си излязоха и смея да твърдя, че гарджетата ми са добри човеци. Ама това стана после, във времето след шапката. Нали помните, оная синьо-лилавата, с която почна историята. Тая шапка беше любимата шапка на любимото ми момче, онова, дето ме караше наляво-надясно с белия си Москвич. С него пиехме вино в репетиционната, дето ...
- Добавен на 07 Януари 2018
- 25. Ножица за време
- (Отношения)
- Автор: Лени Рафаилова Утрото на Бъдни вечер. Градът спи. Светла, лепкава мъгла се рони от зелените връхчета на боровете, трепва за миг в студения въздух и пада изнемощяла в бледи капки по щръкналите уши на кучето и по сънените ми клепачи. Трепти по миглите, пречупва случаен слънчев лъч в очите ми и изчезва. Без следа. Кучето отбелязва пътя ни с мокри, кални лапи. Нашият път до вкъщи в сребърното утро, навело слънчев поглед към изтръпналата земя, утро, което крие тайната на вечерта. Нямаме елха и кола нямаме. То и мъж си нямам до вечерта, та затова и ми се пада честта да играя главната роля в предколедния психотрилър. Сама, само със съдействието на градския транспорт и ограничен брой банкноти, сгънати на четири в левия ми джоб. Първият клиент на мола с празничен кафяв хартиен плик и още по-ограничен брой смачкани банкноти. Невидима съм, контрольорите ме заобикалят или може би изглеждам нещо ненаред, та хората не ми щат билетчето, дето и без това нямам. Стъпвам по разместени плочки, ...
- Добавен на 30 Декември 2017
- 26. Учителко любима
- (Образование)
- Автор: Лени Рафаилова Той върви към мен, стиснал в дясната си ръка голямата ножица от кабинета по трудово обучение. Аз съм в паника и стискам с длани косата си, вързана на дебела плитка. Очите ми ще изскочат от напрежение. Той стига до чина, дръпва силно ръката ми, ножицата щраква. Плитката е на пода. Искам да рева, да избягам, да се обадя на мама. Стиснала съм зъби и скърцам. От гняв, от обида, от срам. Няма да рева, няма да избягам, няма да се обадя на мама. В класната стая се чува само моето скърцане. Всички са прилепили длани към главите си. От страх. Седем без нещо. Забравила съм отворен прозореца и декемврийският студ вие като гладно, бездомно куче. Утрото още спи, твърди стиропорени снежинки почукват сприхаво по стъклото. Отнякъде се носи аромат на евтино еспресо. Преглъщам сълзи. От съня. Първите ми години в училище бяха през осемдесетте. По времето на така наречения социализъм, когато имаше "моля, другарко", отряден съвет, чавдарчета със сини връзки, калпачета със зелено дъно ...
- Добавен на 06 Декември 2017
- 27. Две краставици и шише ракия
- (Истории)
- Автор: Лени Рафаилова Някой псуваше дребната касиерка. Тя, снижена и изтръпнала в тясното си пространство между вафли и фъстъци с изтекъл срок, приличаше на уплашено джудже. При всяко движение, малкото звънче на евтината й коледна шапка притреперваше и изпускаше фалшивото си гласче. Извънгабаритният собственик на гласа, подпираше бутилка водка на диненото си шкембе и упорито изливаше екстра порция ругатни по джуджето зад касата. Пред него, ситна бабичка, с треперещи старчески пръсти, с мъка се опитваше да изчопли някакви жълти монети от смачкано кожено портмоне. Две спаружени краставици дремеха до нея, на мърлявата плоскост за багаж. Назад в опашката, младо момиче в електриков клин, мажеше с пръст по екрана на поочукан смартфон и се усмихваше. Жена на средна възраст, с ягодово червило, го гледаше втренчено и чоплеше нещо в ухото си. Една майка, с хлътнали очи и изпито слабо лице, чуруликаше тихичко на бебето си в количката. Косата й хващаше отблясъците на изкуственото осветление и ги ...
- Добавен на 01 Декември 2017
- 28. Тя е Коледа
- (Истории)
- Автор: Лени Рафаилова Ей го, пак застудя и първият сняг се изсипа над София като из голям брашнен чувал. Дали ме изненада? Изненада ме, както обичайно. Още не съм купила дори зимни обувки на децата. Старите са им или умалели, или не са по модата (тяхната, аз отдавна не съм "фешън"). Това най-много ме дразни в зимата, все трябва да купуваш обувки, а все нямаш пари точно тогава. Ама нейсе, пак ще се оправя. Винаги, когато положението ми изглежда отчайващо, на ръба на катастрофата, се случва нещо непредвидено, нещо което не съм очаквала. На печалба от лотарията, тотото или някоя безумна "игра за милиони" не разчитам, не, просто нещо мъничко идва, което обаче спасява положението и оправя нещата. Ей на това вярвам, на това мое "провидение", което ме измъква от задънената улица. Наближава Коледа, а с наближаването ѝ се засилват паническите ми атаки, породени от неизбежното: "Мамо, искам..." и омразното ми - "Еееех, това е твърде скъпо!" До депресивни състояния ме довежда блъсканицата по ...
- Добавен на 25 Ноември 2017
- 29. Цяла, цяла от любов
- (Истории)
- Автор: Лени Рафаилова Дали от любов живеем с теб? 6 и 25 сутринта е. Щорите се блъскат в стъклото на прозореца. Ставам едва, за да пия вода. Не се чувствам добре след снощната разправия и изпитото вино. В хола още мирише на цигари. Отварям, за да стане течение и почвам да приготвям закуската. Каната за вода зашумява, а аз слагам да сваря няколко яйца, които знам, че пак никой няма да погледне. За какво ли изобщо ги варя? Повдига ми се от миризмата на шунка и настърган кашкавал. Тропам с чаши и лъжици. Време е да събудя децата. Светвам. Обичайното мръщене и ръмжене. Следва завиване през глава. Навън е -15, на кого ли му се става изобщо?! Но аз съм отговорна майка и гледам терористично на обучението на децата си. Естествено, те не са отличници, нито дори добри ученици, особено големият и особено тази година. Едва преборваме тройката и четворката и то не защото е глупав, а защото осми клас било време за почивка след седмокласната истерия по матурите и кандидатстванията. Това е масовата ...
- Добавен на 14 Ноември 2017
- 30. Господи, колко си хубава, майко!
- (Истории)
- Автор: Лени Рафаилова Октомври се изваля в цветове зад прозореца. Облачно и ветровито е днес. Това е моето време. Напълно в унисон с мен. Разглеждам стари снимки и къде ме напушва смях, къде така се натъжавам, че аха да ревна на работното си място. Слава Богу, така съм си надънила музиката в слушалките, че сълзите само замъгляват зениците, а с носната кърпичка блокирам шмъркането си. Особено любими са ми черно-белите снимки. Попадам на една от сватбата на нашите. Страхотна снимка. Знам, че е правена от професионален фотограф, приятел на баща ми. Това е снимка на любовта им. В един кадър. Познавам я, защото през целия си живот съм я виждала край мен. Без излишни целувки, прегръдки. Без сълзи и сополи. Без думи дори. Само поглед и толкоз. Баба ми все викаше, че човек по очите се познавал, всичко било в тях , и сърцето, и душата. Права ще излезе. А аз й се смеех навремето. Моята майка не е известна. За нея не са писали в списания, не са давали репортажи по телевизията. Тя не е актриса, ...
- Добавен на 05 Ноември 2017
- 31. Лудото Ленче
- (Истории)
- Автор: Лени Рафаилова Лудото Ленче се качи на покрива и застана до една стара, ръждясала антена. Дъждът, ситен като маргарит, топъл като лястовиче сърце. трепкаше тихо по босите й крака. Тя разпери ръце и полетя над града. Лекият вятър развя косите й и я потопи в светлината на пламналата зора. - Мамоооо, Ленчетата не летят! Какви ги приказваш! Сипвай ми вече да ям, че закъснявам за тренировка. Аз, въоръжена с дървената лъжица, смело подхождам към тавата с гореща мусака. "А дали лудото Ленче обича тая манджа?"- разсъждавам си наум и явно гледам твърде мъгляво и унесено, та детето идва само да си сипе. Допивам си студеното кафе и кибича на терасата като клюкарка на средна възраст. Долу е Лидъл-ът. Разни хора бутат колички, други се опитват да наблъскат торбите си в багажниците на колите. Пазарува се. Сериозно. Събота е. Някакъв дава назад и блъсва с джипа си една миниатюрна бабичка. Пакет захар се изплъзва от ръцете й и се разпилява по асфалта. Оня се подава от прозореца и почва ...
- Добавен на 27 Октомври 2017
- 32. Код 1-2-2-1
- (Отношения)
- Автор: Лени Рафаилова Носът ми тече и кашлям като след два пакета "Мелник" без филтър. Главата ми е точно копие на главата на отвратителното човече от рекламата на "Олинт". Излизам в седем да изпратя детето до спирката. Бързаме, закъснява за училище. Кой, по дяволите, е измислил първа смяна да започва в 7.30? Кучето е с яке с качулка, само ушите му стърчат. Пред малката пекарна се е събрала дежурната тумба строители. Мирише на кафе и евтини цигари. Повдига ми се. Не съм палила цигара от 48 часа, но абстиненция не ме гони, само досадна, изтощителна и грозна хрема. Детето се качва на автобуса, аз махам за довиждане и тръгвам с кучето към градинката, потънала в кал. След половин час сме си вкъщи и главоболието ми е двойно, а кафето е късо, ароматно и горчиво. Лягам си на дивана. Придремвам със сутрешния блок. Към десет големият става кашляйки. Заразата се разпростира безкомпромисно. Аз въздишам и приготвям чай с твърде голямо количество лимон. Двамата гледаме в екрана и носовете ни ...
- Добавен на 10 Октомври 2017
- 33. Джар и осата в лошо настроение
- (Приказки)
- Автор: Лени Рафаилова Горещото лято подскачаше с боси крачета по асфалта и си подсвиркваше весело. Джар лежеше на пода, опънал лапички на хладните плочки. “Ама че жега е днес! С нищо не мога да се разхладя, нито краставичките ми помагат, нито водата, нито дори студената белена праскова. Толкова ми е топло, че и не помислям да излизам навън. Единствено ми се иска, Яна да се прибере и да ме пусне в банята да си поиграя с водата. Тя защо излезе и мe остави сам тук? Вече усещам, че и коремчето ми е огладняло!" Джар се заслуша в къркоренето му и в този момент чу, че някой се прибира вкъщи. Вратата тропна и с изненада Джар видя, че всички се прибират! "Брей, не беше ли работен ден днес? Защо се връщат толкова рано или аз съм забравил да познавам часовника! Може да са ми приготвили изненада!" И явно беше така. Майката на Яна се разшета да събира дрешки и да приготвя храна, която подреждаше в големи кутии и после ги поставяше в широка чанта. Последно постави в отделен плик храната на Джар, ...
- Добавен на 26 Септември 2017
- 34. Джар и блатното чудовище
- (Приказки)
- Автор: Лени Рафаилова Утрото се сипеше на трохи светлина по зелените листа на дърветата. Те тръпнеха от нежност и топлото им дихание стопяваше светлината в кристални, цветни капки. Джар гледаше през прозореца. Разни хора притичваха забързано през улицата, преметнали тежки чанти през рамо. Никой не се усмихваше, сякаш всички те бяха сънували снощи някакви страшни сънища, от които не можеха да се събудят или пък бягаха от страшното, което ги бе преследвало през нощта. Джар сви уши при мисълта за своя сън, а мустачките му потръпнаха. „Какъв прекрасен ден беше вчера!"- мислеше си той – „Сутринта успях да махна бодилчето от задната си лапа, което толкова много ми убиваше, а пък Яна на обяд ми донесе от вкусното пилешко с магданоз и грах, което от три седмици се опитвах да я накарам да ми купи. А и нова каишка получих, мека и приятна, даже и много модерна. Всички навън ме зяпаха с одобрение, а аз си въртях дупето от удоволствие. Хубав ден беше, докато не паднах в леденото блато. Уф, какъв ...
- Добавен на 26 Септември 2017
- 35. Джар и когато мама я няма
- (Приказки)
- Колко е голяма любовта Автор: Лени Рафаилова Когато топлата тъмнина изчезна, Джар усети студа с върха на нослето си. Стана му страшно и точно щеше да се разплаче, когато мека топлина се разля по мъничкото му тяло. Изпълни сърцето му с радост, а страшното си плю на петите и избяга с подвита опашка. Кой го целуна по муцунката така леко и нежно? Очите му не виждаха, но Джар познаваше тази гальовна топлина. Това беше мама. Неговата мама. Той се сви при нея и засука сладко своята първа закуска. “Здравей, мамо! Аз вече съм тук!"- облиза нослето си и заспа сгушен в прегръдките ѝ. А колко красива беше тя! В мига, когато тъмното избяга от клепачите му, тя го целуваше по клепналите уши. Беше бяла с красиво черно петно във формата на сърце. Очите ѝ носеха цвета и топлината на дълбока лятна нощ, нощ, в която светът притаява дъха си в очакване на вълшебство, когато цветята не спят, а ароматът им полепва по крилете на пеперудите. Джар обичаше тези очи, в тях се смееше слънцето, в тях луната ...
- Добавен на 26 Септември 2017
- 36. Децата от квартала
- (Истории)
- Автор: Лени Рафаилова Напоследък в мрежата често се натъквам на различни статии за това, какъв е бил животът на децата през 80-те. Какви сме били, какви кренвирши сме яли, къде, как и какви игри сме играли. За жмичката и филиите с лютеница. За чавдарчета и пионерчета. За печените картофи и ластика. За Седморката на Блейк и фунийките с карфици. Да, нещо такова беше детството на децата през 80-те. Първо и второ поколение таралежи без бодли. Дали е било хубаво и забавно без смартфон и 300 канала телевизия? Беше. Ама свърши. Днес, децата на 80-те попрехвърлят четиридесетте години и си имат свои деца. И аз имам. Две. Тинейджъри към момента. Много неща ме дразнят и вадят всекидневно от равновесие, къде свързани с поведението им, къде с отношението им изобщо към живота. Дразнят ме болната зависимост от телефоните, тъпоумните селфита, в които момичетата приличат на патки, а момчетата надуват мускули с идеята да впечатлят същите тези патки. Дразнят ме всичките тези “лайкове", сърца, кучета ...
- Добавен на 26 Септември 2017
- 37. Радко и сребърното цвете
- (Приказки)
- Автор: Лени Рафаилова Зеленото момче се събуди преди зората да разлее лъчите си над Шарения град. Нощта все още дремеше на двора, а звездите полека загубваха блясък. Момчето отвори прозореца и аромата на дюли изпълни малката стаичка. Завъртя се покрай железния фенер, блъсна се в ожуления гардероб и сетне блажено се излегна на леглото. Скри чипото си носле под завивките и притихна. Зеленото момче се протегна и се загледа навън. Беше в онзи час, в който границите ставаха едва доловими или направо изчезваха. Времето забавяше ход и стрелките на часовника се местеха с усилие, сякаш искаха да задържат мига вълшебство, но знаеха, че от тях се изисква да продължат да се въртят в изтощителен кръг. Сенки и предмети се сливаха и разделяха в абсолютна тишина и хармония, в мига преди първият лъч да пробуди деня. Този миг чакаше зеленото момче и всяка нощ заспиваше с надежда, че Вълшебството ще се вмъкне през градината и погубената му ръка ще порасне отново, здрава като преди. Както порасна опашката ...
- Добавен на 31 Юли 2017
- 38. Веселият готвач
- (Приказки)
- Автор: Лени Рафаилова Тази история се случила много отдавна, мили мой малък читателю, но съм сигурна, че ти ще разбереш, колко е важно да имаш добро сърце, а не просто голямо шкембе. Ето я и нея сега. Когато бил малък, Гошко бил злоядо дете. Злоядо е дете, което не обича моркови, супа и зелен боб. Майка му имала двеста и две книги с рецепти, някои от тях дори специално написани за хранене на злояди деца, за съжаление обаче от незлояди възрастни. Още от изгрев слънце, тя мятала престилката си и започвала да бърка разни чудни супи и манджи, коя от коя по-ароматни и изкушаващи. Ала нищо не помагало. Нито рибата на керемида, нито бобът в гърне. Всичко отивало за гощавка на прасетата в задния двор на съседката леля Милка. Така си растял Гошко, с по филийка-две хляб на ден и литър мляко. Бил слабичко момче, ама иначе пъргаво и здраво. Един ден в града се разнесла мълва, че на площада при паметника някакъв известен немски готвач гощава минувачите с някакви странни хлебчета с нещо като наденичка ...
- Добавен на 31 Юли 2017
- 39. Джар и лунното топче
- (Приказки)
- Автор: Лени Рафаилова Скрит под леглото, Джар подуши нощта. Когато огненото кълбо изчезнеше, въздухът придобиваше друг аромат. Днес той ухаеше на пържени кюфтета. Джар обичаше кюфтета и се облиза лакомо при мисълта за пет-шест апетитни месни топчици в паничката. Но уви, в купичката имаше само гранули с пилешко. "Пфу! Омръзна ми от летяща храна.“ - мислеше си Джар и отдръпна муцунка от храната. Вкъщи нямаше никой и на Джар му беше непоносимо скучно. Сега и топката му я нямаше. Липсваше му звънчето, което пееше в нея и меката ѝ сърцевина. Острите му зъбки пробиха плата и отдолу се показа някакво странно меко и безвкусно нещо, което полепваше по небцето му и го караше да кашля. Затова онази вечер топката отиде в кофата за боклук. Яна му купи нова, но тя не беше по вкуса му, въпреки че беше много шарена и подскачаше като луда. Обаче си нямаше звънче и затова не беше весела. Джар се мушна под пердето и излезе на терасата. Тук миризмата беше още по-силна и той набърчи черното си мокро носле. ...
- Добавен на 31 Юли 2017
- 40. Ян-Чо и магията на четирилинките
- (Приказки)
- Автор: Лени Рафаилова Планината дремеше, обгърната от облачна завивка. Ян-Чо се прозяваше и бършеше сополивия си нос. В пещерата Великолина зимата настъпваше още през октомври. Слънцето трудно пролазваше там дори и през деня. Лъчите му едва успяваха да се прокраднат през входа ѝ, накичен с ледени дрънкуловисулки. Красиви, цветни петна шареха по студените стени и рисуваха весели картини. Ян-Чо, великанът, който живееше там, беше настинал и през последните дни не излизаше навън, а само стоеше и им се любуваше. Той имаше меко сърце и грамадни ръце. Обичаше да пее и имаше хубав глас. Щом запееше, планината се раздвижваше, а ехото отнасяше песента чак в селото, в подножието. Хората не се плашеха, защото познаваха Ян-Чо. Той беше техен другар и пазител. Децата го обичаха и често го рисуваха. Картините закачаха по високите клони на дърветата, за да може той да ги види. Вятърът ги крадеше и ги отнасяше в пещерата. Ян-Чо обичаше тези рисунки и ги пазеше. Залепяше ги по стените с глинодъвка, ...
- Добавен на 31 Юли 2017
