Автор Мария Пеева

Неотдавна бяхме на парти у приятелче на сина ми, чиито родители се разведоха. Това семейство имаше щастлив брак и колкото и абсурдно да звучи, сега имат щастлив развод. Реших да споделя с вас какво ме впечатли. Дали това е най-добрата практика, не знам, но при тях работи. Освен това съм убедена, че не им се е получило просто ей така, а са положили много усилия. Защо не са си обърнали гръб като повечето разделени семейства? Може да е заради миналото - защото между тях е имало чувства и са прекарали хубави години заедно. А може и да е заради бъдещето - защото са създали дете, което ще ги свързва до края на дните им и ще има нужда от обичта и подкрепата и на двамата. Понякога нещата може да се объркат и в най-щастливото семейство и никой от нас не е застрахован. Но тази двойка ми показа, че дори разводът може да има хубава страна.

И така какво направиха те, за да се радва детето на празника си, както и преди раздялата им? Привидно са дребни неща, но според мен не са случайни, а са обмислени и вероятно обсъждани от двамата, така че травмата и за тях, и за детето да е минимална. Накрая съм написала и как тълкувам отношенията, които наблюдавах.

1. Партито беше в дома на майката, но бащата се включваше активно в сервирането, посрещането и грижите за гостите - малки и големи. Не изглеждаше сякаш е на гости там и нямаше отчуждение и дистанция между двамата. Взаимна подкрепа и приятелски отношения.

2. Подаръкът беше общ. Когато родителите подаряват отделни подаръци, винаги има риск детето да хареса единия повече. Очевидно бяха решили да му спестят чувството за вина, че предава единия от тях, като се радва повече на подаръка от другия. Единство и липса на себеизтъкване пред детето.

3. Нито единият, нито другият родител беше поканил новия си партньор, макар че детето знае, че имат нова връзка. Може би са преценили, че е рано за нови хора на семейно събитие. Съобразяване с чувствата на бившия партньор и на детето.

4. Майката трябваше да води детето на зъболекар през седмицата, но сподели, че ще отложи заради нещо спешно в офиса. Бащата веднага съобрази и сам предложи да го заведе. Споделеност на грижата за детето и готовност за отмяна.

5. Храната беше приготвена от майката, но бащата се беше погрижил за тортата и напитките. Тоест разходите по партито бяха споделени. Предполагам, че това важи и за другите финансови разходи по детето - бащата не се ограничава с плащането на издръжката и се включва и в други разходи, дори когато майката може да си позволи да ги поеме сама. Споделеност на финансовия ангажимент към детето.

6. Бабите и дядовците бяха поканени, което ми се стори много мил жест. Семейството си остава семейство, дори когато родителите са разделени. Запазване на корените и връзката с роднините на двете страни.

Сигурна съм, че и тези родители са минали през своя път на огорчение и разочарование, през спорове, сълзи, безсънни нощи. Раздялата винаги е свързана с много болка. Но те полагат усилия да наранят колкото може по-малко не само детето, а и този, с когото са споделяли живота си. И най-хубавото е, че не го прави само единия, както се случва понякога. Изглежда разводът е игра за двама, също както и бракът.

Възхитих им се. Може би има начин приказката да свърши добре. Даже ако финалът е раздяла.

ПС. Не ме питайте защо са се разделили. Нямам никаква представа, а и как да попитам? Защо вече не обичаш някого е също толкова труден въпрос, колкото и защо си го обичал. И нерядко отговорът е един и същ.

Прочетете още: 

Осиновете си татко 

Емоционалният интелект на мъжа - разковничето на щастливия брак

5 мита за съвместния живот

Автор: Мария Пеева

Алекс е голямо момче, особено ако питате него. Ами да, вече е на 4 години и половина. Когато беше бебенце, все се гушеше у мен, бяхме като маймунка с малкото й. Каквото и да правя, той виси някъде по мен. Привързано родителство, дълго кърмене, знаете какво е - старата мода от времето на бабите ни все някога се връща, и то не само с разкроените поли и панталоните с висока талия. Честно казано, беше ми по-лесно да го гледам така и даже си бях свикнала. Баща му обаче много ревнуваше. Ами, нормално, той се върне в седем от работа и Алекс даже не го поглежда, все търси мама. “Меро, аман с това привързано родителство”, ми казваше. “Детето така си го омаяла, че само теб търси”.

После Алекс навърши две годинки, след някой месец приключихме с кърменето, тръгна на градинка и сякаш ме забрави. Татко му стана по-интересен. Дойде неговият ред да вкуси от  привързаното родителство. И както ревнуваше, изведнъж взе да му идва в повече. Което също е нормално. Алекс винаги знае какво иска и не се отказва, докато не го получи. Баща му отива да порита с приятели, Алекс виси на мрежата и крещи сърцераздирателно: “Татееее, татеееее”. Ванката сяда да вечеря, Алекс иска да се храни седнал в него, ръси му трохи по панталона, бърше се в ризата му, върти се като пумпал, бърбори и го прекъсва. Ванката отива да си вземе душ, Алекс седи пред вратата и крещи: Тате, акаш ли? (Тук не мога да не вметна една много забавна случка. Тоест, забавна за някои участници, за други - не чак толкова. Телефонът на Иван звъни, Алекс го грабва. Докато скоча да му го взема, вече е приел обаждането. И чувам едно сериозно детско гласче да казва: “Не, "посгодин" Пеев не може да говори сега. Той АКА”.) 

Ще ме попитате дали ревнувам? По-скоро не. Почти три години бях привързан родител. Нямам нищо против малко да се отвържа. Да изляза с приятелки без Алекс да плаче за мен, да си чета книжка, докато баща му го убеждава да затвори най-после тези ококорени сини светулки, да се къпя, без две малки юмручета да ми думкат по вратата.

Признавам си обаче, че напоследък започнах да се чувствам малко пренебрегната. Сготвила съм например някоя вкусна манджичка, че и супа, и десерт отгоре. Баща му минал за цигари след работа и купил едно шоколадово яйце пътем. И кой е най-любим? Тате. Избирала съм месеци наред най-красивият и подходящ конструктор за Коледа, татко му спрял за минутка пред магазина и грабнал едно камионче. И кой е най-якият подарък? На тате. Гушка първо тате, целува първо тате, радва се първо на тате, пита първо тате, за тате рисува първата картинка. Започнах да се питам дали не съм му втръснала на детето и къде бъркам, че все татко си търси.

Но ето че Алекс се разболя. Нищо кой знае колко притеснително - стомашен вирус. Но знаете колко са неприятни. Коремчето боли, повръщане, разстройство. Сложих го на диета, сварих кана с чай, дадох сироп против повръщане. Детето се посъвзе, но все още ми се струваше бледичко. И докато се възстанови съвсем, си прекарахме двамката сами няколко дни вкъщи. Вярно, работата ми позакъса, ама се начетохме на книжки, настроихме си гаражи и къщи, наприказвахме се на всякакви важни теми като:

- защо децата ги боли коремче,

- как така коремчето минава, когато мама те гушка,

- да не би мама да има вълшебни ръце,

- и бебето на Яна ли ще го боли коремче,

- ще може ли мама да гушка и него, за да му мине;

- защо болните деца ядат препечени филийки вместо понички,

- как мама не бива да казва, че Алекс има разстройство, а че е "машина за акане".

Много се смяхме с него, голямо гушкане му ударихме, и много мъдри мисли ми чуха ушите. Какво умно малко момченце ми е той… Накрая ми каза:

- Сигурно Яна ще гушка бебето, за да го излекува, когато го боли коремче. Защото тя е неговата мама. А ти си моята мама, и на мен ще правиш препечени филийки и чайче, и мен ще лекуваш с вълшебните ръце. Ти си моята вълшебница.

Усмихнах му се и го прегърнах. Знам, че щом оздравее и хукне навън, пак ще търси повече баща си, но нека бъде така. Какво е виновно детето, че не ги умея тези пусти мъжки игри? Важното е, че съм вълшебница. А ние, вълшебниците, можем много неща - да излекуваме болно коремче, да направим истинска къща от кашон, да опечем курабийки и да сготвим най-вкусната супа. Но най-вече имаме една особено специална магия - можем да обичаме, и без да искаме всичката обич за себе си.

Снимката на Алекс е от сватбата на батко му Теди с Яна - майката на бебето, което също някой ден ще си има собствена вълшебница да му лекува коремчето.

Дарина Рангелова отново е тук! Предишните й две статии ви разсмяха, но имаше и майки, които се засегнаха. Специално за тях Дара написа тази история.

Начи, нали имаше обидени от статиите Какво научих от майките на София и Из групите на майките? 

Та сега  ще ви разкажа какви глупости аз съм правила (каквото си спомям, че малко ми е в мъгла), че и още ги правя, а сигурно и други ще направя, за да ми се смеете на мен.

Родих първото си дете 2000-та година. Последната на старото хилядолетие или първата на новото, така и не разбрах. Така или иначе, положението си беше зле откъм информация. Източниците бяха педиатърът, книгата на др. Спок (в която също има доста идиотщини) и бабите.

Ми к'во да ви кажа. Бях млада, неопитна и гледах да угодя на всички. Направо ми е жал за всички първородни деца, ако всички майки са като мен.

Начи, синът ми имаше режим. Имаше друг път, аз така съм си мислела. Приспивах го, когато не му се спи и го будех, защото трябва да яде. За бога, хора, никога не будете спящо бебе. И понеже после ревеше непрекъснато, пак го приспивах. Обикновено обикаляйки блока (примерно в 7 сутринта) с количката в лек тръс, избирайки най-разбитите плочки, за да друса и като заспи, много внимателно се прибирам, и тамън да си отключа и някой тресне вратата на асансьора и айде пак. Много пъти съм си мислела да се хвърля отнякъде в този момент.

Обаче аз съм си будила бебето по какви ли не поводи. Например, нали знаете, и вие сте го правили, да проверявате дали диша, докато спи. И понеже това с огледалцето нямах нерви да го правя, направо го разтърсвах да не би да е припаднало (как припада бебе докато спи, а и защо, нямам идея). След като разбрах, че бебето просто спи, реших да разбера дали чува. Естествено, че най-добрият тест е да тряскаш балконската врата, докато детето спи и да видиш дали то ще се стресне. Е, ми, стряска се, ама може и от вибрациите де, а вратата увисна.

Имаше някакво поверие, че 40 дни детето не се извежда навън. И червен конец някой му върза. Не знам до кой ден съм издържала, но следвах препоръките бебето да се оставя за по пет минути на балкона и постепенно увеличаване на времето. Това всичкото е придружено с обличане на бебето за навън, засичам времето на балкона и айде обратно да го събличам. Ще кажа, че и балкона ни беше остъклен. И така не знам колко време.

Иначе си вървяха процедурите по закаляване и вътре. Оставяне да е голо бебето и упражнения. След баня не помня дали го мажех с мас или зехтин, но помня, че беше хранителен продукт. Поне съм сигурна, че не го осолявах.

Никога не разбрах дали има колики или кога му растат зъби. Обаче давах там каквито капки имаше за колики и мажех венците с някакви гелчета. Което никак не му пречеше да се скъсва да реве. Изводът ми е, че докторите просто казват, че е колики или зъби, за да бъдат оставени на мира, когато и те не знаят какво е.

Захранването започна на 40 дни със сок. Ами, това препоръчваше СЗО тогава. К'во да направя. Давала съм и вода от овесени ядки за запек. Значи това със запека е много интересен феномен. Повечето майки сме обсебени от това бебето да се е изакало. Защо бе? Не знам, но аз бях много нещастна, ако не е свършило тази работа. Прилагала съм метода с термометъра. И едни безкрайни масажи на корема. Мисля, че се довлече и едно мушкато от някоя от бабите, паметта ми обаче услужливо ми изневерява и не знам дали съм го използвала. Спомням си, че веднъж се обадих на педиатъра и казах, че детето не е акало 10 дни. А той ме пита: Ама яде ли? Напълно е възможно да не са били 10 дни, но в този период времето тече особено бавно и не знам, може и десет часа да са били. След което бебето свърши работата  във ваничката, докато го къпем, и ние с баща му, изпаднахме в такава радост, все едно са го приели в детска градина. Въобще,= това с акото е особена работа. Винаги го разглеждах какво е, а и до ден-днешен го правя. Имам предвид на бебето, на големите деца, слава Богу - не. А и нали знаете шока, в който изпада майката като види акото, след като е дала за първи път банан.  Трябва да се направи някакво табло с акита по цветове, за да знаят майките какво да очакват след всяка храна.

И понеже нямах интернет, какво мислите правих? Звънях на педиатъра. И добре, че нямах компютър, защото със сигурност щях да съм поставила диагноза за всяко нещо и да скъсам нервите на доктора. Звънях му, ама сутрин, вечер, събота и неделя, както дойде. Опитвах се да се съобразявам де, да не е след полунощ.

За лош късмет, въпреки всички закалителни процедури, детето беше все болно. Аз съм сигурно една от първите, които са давали ехинацея за подсилване на имунитета. Освен витамините. Не знам дали помогнаха.

Та освен за запек съм звъняла на педиатъра за какви ли не простотии. Е, имало и случаи, когато не са били глупост. Помня една случка, когато му се обадих и казах - ами той посиня!След 15 минути с жигулата си докторът беше дошъл вкъщи. Шегувах се, че няма да може да се ожени, ако и другите майки му звънят така. Факт е, че е нямало случай да не ми вдигне или да е раздразнителен, че съм се обадила за глупост. Благодаря, д-р Томов, че ме изтърпяхте.

Така първото дете понесе какво ли не. Правила съм погача за 40 дни, прощъпулник и кръщене. Така или иначе нямах понятие какво и защо се прави, а трябваше да се угоди на бабите. Бабите май са основната причина да се правят тези ритуали. В които няма нищо лошо, ако ви харесват. Е, аз установих, че не ми харесват и с другите деца не съм правила.

Отделно всеки рожден ден беше внимателно планиран. Всяка година на различно клубче, пък торта с не-знам-си-к'ва картинка, пък и торта за градината, лошо ми става като се сетя. Помня, че една година имаше клоун, а синът ми после каза, че мрази клоуните. И така години наред, като с порастването минахме и през пейнтбол и боулинг. Мисля, че вече имам непоносимост към детски рождени дни. За другите две деца всичко е доста по-семпло, да не кажа почти нищо.

После като тръгна на училище, мисля във втори клас решихме, че ще може да ходи и да се прибира сам. Училището беше съвсем близо и имаше да пресече само една улица. Аз вървях след него тайно и се криех по ъглите и гледах да не се отклони и как пресича. Със сигурност, това мое стоене по ъглите не е помогнало с нищо. Ми, майките правим всякакви глупости и някои от тях са си смешни/след време/, но някои са си страшни.

В крайна сметка, майката на първо дете, освен че е супер неуверена, е подложена на огромен натиск от роднините. Особено ако бабите решат да ти обяснят как са отгледали пет деца без лекар, пък виж оживели. Във всичките тези съвети, ритуали и бабини деветини няма нищо лошо, ако все пак не застрашават живота на бебето и психическото здраве на майката.

Предишният текст на Дара беше копиран и публикуван в десетина големи български медии без нейно съгласие. Моля зачитайте авторските права на блогърите. 

Автор: Ина Зарева

Кварталният парк бълбука от звуци – детски смях, настойчиво и протяжно „Мамо“, окуражаващи възгласи на бащи, гладни бебета, нетърпеливи кучета, мелодии от детски играчки – същинска отвара от шумове на ексцентричен вълшебник. Пръснатите по пейките майки разпалено обсъждат всичко от ежедневието си – от съдържанието в хладилниците им, до съдържанието в памперсите на бебетата им.

По-големите деца геройски преодоляват препятствия с колелета, ролери и тротинетки и крещят победоносно от онзи ръб на страха и любопитството, на който само едно дете може да се задържи задълго.    

Бащите с нескрита гордост гледат хлапетата си, подсмихват се, слушайки детайлните разкази на жените си и бавно се оттеглят на по-интересни разговори за коли, фитнес и служебни казуси.

Сградите наоколо, олекнали от хора, жонглират с последните слънчеви лъчи и превръщат парка в голям, пъстър калейдоскоп. Настъпва онази особена въздъхнала част от деня, в която повечето и по-неприятната част от него е отминала, а вечерта – пухкава топка от надежди – се търкулва бавно в далечината. Хората в полуусмивка, забравят мазолите от изминалите часове и омиротворено се потапят в бълбукащата отвара. 

Внезапно мигът се разпуква и сладостта му бавно започва да изтича.

Тя пак е тук.

Красивото, стройно тяло в къс минижуп се носи почти във въздуха, хубавата коса е подредена в свежа прическа, а усмивката непрекъснато танцува по лицето ѝ. Избира свободна пейка и поставя бебешката количка до нея. Изважда внимателно детето, целува го нежно, а то се вкопчва ръката ѝ и започва да оглежда света.

След внезапното си спиране, бълбукането бързо се възстановява. Разговорите по околните пейки стават все по-шептящи и все по-разпалени. 

Обсъждат нея.

До вчера имали съмнения, но днес са напълно сигурни. Дори някой я виждал да кърми! В никакъв случай не може да е бабата. Но на колко ли е реално? 50? 55? Има доста бръчки около очите, но пък това младежко тяло... Не, не може да е под 50. Вижте ръцете ѝ, те никога не могат да излъжат.

Докато залаганията за възрастта ѝ се множат, тя е успяла да нахрани и преобуе бебето, и вече му разказва навярно нещо много увлекателно, защото то я гледа в захлас. После енергично става от пейката и понася себе си и количката, все така въздушно из алеите. Не гледа нищо друго, освен детето си и двамата се усмихват непрекъснато на нещо само тяхно си. 

Нищо тяхно, обаче не може да остане неразплетено от публиката в близост.

- Над 50 е категорично! Аз да имах такова тяло на 50, поне три пъти още щях да родя.

- Вижте я, че не се спира. И предишните дни беше така – обикаля ли, обикаля този парк. Откъде има толкова сили?! 

- Ако наистина тя е майката, това е недопустимо! Колко млади хора мечтаят за деца, а тя на тази възраст!

- Богатите всичко могат да си позволят – и инвитро, и вип раждане, и възстановяващи процедури. Ако имаш възможност – защо не?

- Ами не е естествено! Като стане това дете в пубертета, тя на колко ще е? Едно дете е отговорност, не украшение.

- Изглежда по-млада и жизнена от половината от нас! Какво пречи, ако се чувства добре една жена да има деца, на каквато и възраст да е?!

- Не е морално! Не е нормално! Никакво не е. Доскучало ѝ и хайде бебе.

- Кой знае и ние какво ще искаме на по-зрели години. Сега на по 20-30 едно мислим, но я вижте колко жени раждат по-късно втори, трети деца, и колко добре се справят и чувстват!

- Едно е да родиш трето дете на 40, друго е първо на 50.

- Защо го допускат лекарите?!

Майката вече се е отдалечила от бурните разисквания, но ги усеща върху кожата си, потръпва и се усмихва на 30-годишното си аз, което някога говореше по същия начин. Тогава, преди повече от 20 години, обикаляше един друг парк и със същата настървеност обрамчваше живота в рамки, които после ревниво подреждаше между смелите си мечти.

В края на разходката отново минава покрай побутващите се жени на пейките, кимва им с усмивка и все така въздушно поема към вкъщи.

Бълбукането започва с нова сила.

- Цял живот правят кариера и като се пенсионират се сещат да правят деца.

- Поне има мъж, видяхме го онзи ден, да не е съвсем сама с това дете.

- Не ги разбирам тези жени и това е.

От групичката на бащите, се е отделил един мъж - облегнат на старо, уморено дърво, бавно отпива от бирата си, докато слуша разгорещените обсъждания. Идва му да им извика да замълчат, но знае, че така само ще настърви женските спорове още повече. 

Бяха колеги с мъжа ѝ. 

Помнеше колко мъчително тежко взеха решение за бременност на тези години, особено след преживяното. 

Първо тя се разболя. Беше почти неспасяемо. Бори се нечовешки и оцеля. Не само оцеля, но срита болестта с дългите си крака и повече не се сети за нея.

После бяха щастливи. Много щастливи. Мъжът ѝ разказваше историите от безкрайните им пътувания в офиса и всички тайно завиждаха за отношенията и любовта им.

До деня, в който намериха 20-годишната си дъщеря мъртва.

После угаснаха. 

А цял век мъка разстояние след това, в неговите очи се появи малка искра:

- Жена ми е истински воин! – каза по-скоро на себе си, докато веднъж двамата вървяха към паркинга и той сподели за опитите им -  Истински воин!

Мъжът излиза от прикритието на дървото, изхвърля бутилката в кошчето и прави знак на дългокосото момиченце с розово колело да тръгват.

Нощта поглъща лакомо последните сенки и спуска преялия си търбух все по-ниско.

Тихо е.

**********

Препоръчваме ви и Мамешката мафия.

Прочетохте ли Майка на 64 - медицинско чудо или гавра с природата?

Автор: Моргана

Били ли сте влюбени някога в двама души? Аз никога и вярвах, че това няма как да ми се случи. Моето сърце винаги е било напълно заето от човека, с когото съм в момента.  Но ето и мен ме сполетя класическото клише. От обикновения, предвидим и може би малко скучен любовник, ме откъсна непознатият и загадъчен непознат, предлагащ кавалерство и нови преживявания. А обвитото в неизвестност, нека си го признаем, винаги е привличало човешкия дух. Сега мога да прекъсна историята и да ви кажа, че не става дума за хора, а за държави. Да, сърцето ми е раздвоено и разделено от родината и другата, чуждата държава. Преди няколко години работата на съпруга ми ни отведе в друга страна. Неговият авантюризъм съвпадна с изпълненото ми в блаженство майчинство и си казах какво толкова, нищо не губя, така или иначе ще съм си вкъщи. И поехме тримата – аз, той и най-новият член на нашето семейство. Имаше изненади, кога приятни, кога не. Имаше и битовизми, но имаше и неща, които никога не биха могли да ни се случат в България. Да видиш друга култура винаги ти отваря очите за повече, отколкото може да си представиш. Но носталгията, тази потайна и неочаквана предателка успяваше да се появи, когато не очакваш. Събуждаш се сутрин, птиците чуруликат отвън, а през прозореца нахлува свеж въздух, но изведнъж те прерязва неочаквана болка, осъзнаваш, че си някъде другаде, една прашинка, далеч от всичко познато. И едва намираш сили да станеш. Няма да ви говоря за емигрантските трудности, те са до болка предъвквани и познати. За мое щастие, никога не сме се сблъсквали с нищо от най-лошите неща, които се разказват и за още по-голямо наше щастие, не сме изпадали във финансови затруднения и ни бяха спестени всички неволи и тегоби, които съпътстват едно ново начало. И все пак винаги има една невидима болка, чувството, че си чужд и сам. 

И затова прибрахме се, късмет, случайност. Беше избор, който можехме да си позволим. Аз бях опиянена, но любимият, който пазех в спомените си и ме теглеше обратно, се оказа по-студен, по-груб, потънал в дребнавост и ограничено мислене. Така е устроено човешкото съзнание, забравя лошото и помни само хубавото. И все пак, въпреки всичко, все още сме тук......засега. Сутрините сега ме водят към другия ми любим, към зелените поля, величествените каменни сгради и чувството, че всичко е възможно. Понякога ме обзема носталгия, потъвам в спомените си и копнея да съм там, а не тук. Ако заминем не знам дали няма отново да ме тегли да се върна. Може би да, а може би не. Вече имам опит, този път е вървян и знам какво да очаквам. Но сега сърцето ми е ничия земя, все още територия, която не знае на кого принадлежи. 

Това не е история за емигрантството. Това е история за изборите, които понякога не те оставят щастлив, а вечно копнеещ за нещо друго, повече. Когато си чужд сред своите, но и сред другите. Не съдете защо някой е заминал, нито защо не е. Изконно човешко право е всеки да търси щастието си и да го намери тук или там, а защо не и на Марс...

************

Прочетохте ли

Норвежката Мария и българската Мария 

Роман(с) за емиграцията

Автор: Мария Пеева

Доста сме говорили за кръщенетата, за погачата и прощъпулника, но сега искам да ви разкажа за два бебешки ритуала от чужбина, които все още не са се разпространили масово в България, а много ми допадат. Не само защото и аз като Мечо Пух съм на принципа колкото повече, толкова повече, а и защото виждам реален смисъл в тях.

А и щом свикнахме да празнуваме Свети Валентин и Хелоуин, да правим момински и ергенски партита, защо да не опитаме и бебешкото парти?

Бебешкото парти (baby shower на английски) е традиция от американската култура, която вече се е разпространила по цял свят. Прави се преди раждането на бебето за разлика от нашата погача, която се прави на 40-ия ден след раждането. В ритуала с погачата има и религиозен елемент, а в бебешкото парти такъв липсва, така че нищо не пречи да се направят и двата ритуала, като на погачата може да се покани само семейството, а по-широкият кръг гости да дойдат на бебешкото парти.

Защо това ми се струва добър вариант? По две основни причини, и двете свързани с удобството на майката и семейството. Първо - защото след раждането на бебето е по-изморително и трудно да се посрещат гости. Второ, защото всички гости винаги носят подаръци за бебето. Струва ми се добра идея тези подаръци да се получат преди бебето да се появи на бял свят, така ще са много по-полезни. 

Някои общи препоръки за бебешко парти: 

1. Организира се от приятелка на бъдещата майка или някоя близка роднина - сестра, майка, свекърва, леля. Разбира се, може и майката да го организира сама. Обикновено се прави месец-два преди термина.

2. Канят се само жени (като при българския обичай с погачата). Естествено, ако решите да поканите и мъже, никой не може да ви спре. Но в осми-девети месец вероятно ще предпочетете да не се преуморявате с гости. 

3. Обичайната почерпка са хапки и сладки. Представете си го като гости на кафе, не на вечеря с пет блюда. Разходите се поемат от домакинята или от домакинята и гостите. В крайна сметка идеята е да се помогне на бъдещата майка, не да я обременим допълнително с разходи.

4. Съвсем приемливо и дори препоръчително е да се уговорите с майката какво да й подарите. Никой няма нужда от пет активни гимнастики и двайсет плетени жилетчици.

5. Подаръците обикновено се отварят и разглеждат от всички гости. Ето ви една добра идея за бебешко парти - можете да направите нещо като книга с пожелания, в която всяка гостенка да напише нещо мило на бебето. Някой ден това ще е много приятен спомен за майката и гостенките, а детето много ще се забавлява с него. Може дори да го прочетете на сватбата му.

Ако не сте от суеверните родители, мисля, че едно бебешко парти ще ви донесе само радост. А ако единственото, което ви спира, са религиозни съображения, добре е да знаете, че в бебешкото парти няма религиозен нюанс и то не е в противоречие с никой православен или какъвто и е да празник.

Вторият обичай, който много ми допада, се прави в семейства, които очакват второ, трето, четвърто дете. Не знам как точно да го нарека, но по-важно е какво представлява. Идеята му е, че с раждането на новия член на семейството, по-големите деца получават подарък. Все едно бебето им го е донесло. Целта на този обичай е да се създаде положителна емоция с идването на бебето. Не че децата не се радват и вълнуват толкова много, но за малкото човече постоянно се купуват нови и нови неща и, което е още по-страшно, цялото внимание изведнъж се прехвърля върху него. Така у по-големите дечица е възможно да остане един горчив вкус, който е основата на ревността между децата и в бъдеще може да води до много сериозни проблеми. Един такъв жест - хубав, мечтан подарък, който уж е донесен от бебето, ще бъде запомнен завинаги. Може да го дадете още в болницата, а може и при изписването по ваша преценка. Ако веднага след раждането идват гости и роднини, непременно ги помолете да носят нещо и за другите ви деца или пък да не дават подаръци пред тях. Това е важно за по-голямото ви дете и не се притеснявайте толкова дали някой ще се обиди, а дали детето ви ще се наскърби. Още една добра практика е да направите заедно с голямото дете известия за раждането на бебето, които да са от тяхно име. Може да е нещо мило и шеговито, например:

“Теодор, Константин и Калоян имат удоволствието да ви съобщят, че вече имат малко братче на име Александър. Алекс се роди на 6 март с тегло цели 4,2 кг и сигурно ще бъде умен и красив като нас, големите му братя. Мама е добре и ви поздравява. Татко е на седмото небе и не се сети да ви прати поздрави, но все едно, ние ще ви ги предадем.“

Ритуалът с подаръците за по-голямото дете или деца е сравнително нов, но е много разпространен в Западна Европа. Надявам се да навлезе масово и тук.

Една идея, която си е моя, и бях споделяла с вас и по друг повод, ми се струва добро допълнение към този ритуал. За жалост ми хрумна чак с четвъртото дете, но пък е много забавна. Още с раждането му направих мейл, на който му пиша разни писъмца по повод и без повод. Ще му го дам като навърши 18 години. Споделих адреса и с батковците му. Мисля, че някой ден много ще се забавлява, когато чете как им е взимал играчките и късал домашните. А те от друга страна успяват да разтоварят негативната енергия, като пишейки до големия Алекс, поглеждат отстрани спорната ситуация и виждат, че всъщност не е станала кой знае каква драма.

Повече по темата за ревността между децата в семейството може да прочетете в тази статия.

Остават броени дни до премиерата на 6 ноември в литературен клуб "Перото". Време е да ви разкажа малко повече за тази книга.

"Писмо до сестра ми" не е просто роман за две сестри в двата края на света, които се подкрепят в най-тежките моменти от живота си. Тя е книга за детството и как то предопределя пътищата ни, за семейството и как то предопределя изборите ни, за представата ни за щастие и как тя предопределя грешките ни.

Ние, хората, не сме единаци. Не можем да съществуваме един без друг. Напасваме се в сложните си връзки - семейни, приятелски, любовни, професионални, като късчета на пъзел. И ако не сме на правилното място, картината никога не може да се получи. Но дали имаме сили да я преподредим? Не е ли по-лесно просто да я оставим така - малко объркана, малко непълна, малко изкривена? Ще рискуваме ли да я разпилеем съвсем, преди да започнем да я сглобяваме отново?

Ще ме попитате за Радост, моята героиня. Радост - това съм аз. Тя има моят характер и моят поглед към света, нищо че животът и обстоятелствата й са съвсем различни. Не знам дали ще ви хареса като човек, но като образ е съвсем истинска. И много й се ядосвах понякога. Защото в един момент тя просто оживя и пое по собствен път. Имах чувството, че губя контрол над нея. Толкова странно усещане. Не знам дали е нормално, защото е първата ми книга. Но беше страхотно преживяване да я пиша. Надявам се и читателите да го почувстват.

За героинята на Люси Рикспуун - Лора - ще поканя самата нея да ви разкаже. Тя е не по-малко истинска от Радост. Също така е ужасно различна, но в същността си много си приличат. Точно като сестри. Еднакви, различни, неразделни. 

Много ми хареса ревюто на Елена Павлова в Goodreads, която написа, че се е почувствала като третата сестра. Разплака ме. Ще очаквам и вашите отзиви. Съвсем искрени! И за всичко ви благодаря! Благодаря на издателство Софтпрес, че ни се довериха, на всички прекрасни хора, които работиха по книгата, на семейството ми, че ме изтърпя да не спя по цели нощи. Но най-вече на вас, читателите, които ми повярвахте и ме вдъхновихте. Ето и откъса, който ви обещах.

Радост

Ставам с ужасно главоболие като всяка сутрин, откакто Тони се разболя. Или може би отпреди това, не помня вече. Главоболието е част от живота ми. Вече съм свикнала, доколкото човек може да свикне с постоянния стържещ свредел в слепоочията. Гледам се в огледалото – изтерзана малка женица без възраст, две хлътнали очи, синкави устни. Едно време обичах да се смея с цяло гърло, отмятах глава назад и се заливах от смях дори пръст да ми покажеш. Сега едва намирам сили да се усмихна. Само косата ми все още е жива и истинска, всичко останало е холограма, бледо копие, черно-бяла снимка на онази, която бях преди. Какво намира той в мен? Защо не се отказва? Останала е само една празна опаковка, бонбонът отдавна е изяден...

Все едно. Правя кафе за себе си и за Стефан, пускам аспирина, моята любима дрога напоследък, да се разтвори в пукнатата чаша и надничам при Тони. Малкото ми слънчево момченце спи спокойно. Иска ми се да го целуна, но ще се събуди. Притварям тихичко и отивам да вдигна Ния. В стаята ѝ мирише на чисто, на сапун и лек дезодорант, момичешка стая. Добре, че я подмина този пубертетски хаос, за който разправят всичките ми приятелки. 

Може да ѝ е объркано, да я подмятат хормоните, но каквото се случва, се случва в душата ѝ. Външно всичко е прилежно подредено и опънато. На майка ми прилича, тя все нареждаше и разтребваше. Такава прибрана женичка беше мама, че всичко си имаше местенце и ред – не само порцелановите фигурки във витрината, но и хората в живота ѝ, и ако нещо посмееше да наруши подредбата, тя смръщваше вежди и почваше да фучи из къщи с парцала и прахосмукачката, същинска малка вещица. Като дете бях твърдо убедена, че този израз – „да яхнеш метлата“, за мама е измислен. Дано Ния не се превърне някой ден в такава злоблива и тесногръда женичка каквато беше мама едно време. Сега вече дори това не е. Понякога се чудя има ли изобщо някой зад този празен поглед, с който гледа в стената. 

– Хайде, Ния, време е. 

Рошавата глава измучава нещо нечленоразделно. Знам, че няма нужда да я будя втори път и се връщам да приготвя сандвичи за закуска. Стефан се е прибрал рано сутринта и спи. По-добре, нека се наспи, за да е бодър следобед и да обърне внимание на Тони, не да дреме на дивана, а детето да гледа телевизия. Времето е мрачно и студено, така че днес няма да посмея да ги пусна навън. Чувам водата да шурти в банята, Ния е станала. Изгълтвам набързо аспирина и излизам на терасата да дръпна една бърза цигара. 

– Пак ли, мамо? Ужасно вониш и ти, и цялата кухня! 

Ния ме гледа изпод вежди. И намусена е красива, не мога да го отрека. Взела е сините очи на баща си, но косата ѝ е моята – къдрава, непокорна, лъскавокафява като грива. Не я връзва, както мен ме караше мама едно време, носи я пусната на раменете и от време на време я замята назад. Тази сутрин си е облякла скъсаните дънки, дето хич не ги обичам, и някаква тънка тениска, кръстчето ѝ се вижда. Така ли мисли да ходи на училище в този студ? 

– Ния, ще изстинеш, дете. Облечи някой суитшърт.

– А ти облечи нещо свястно. С тази пола си като лелка. 

Какво обичливо дете беше, а сега само забележки ми прави. Много е критична, и то най-вече към мен. Понякога я улавям как ме гледа със странен поглед, все едно съм чужд човек. Нищо, ще порасне и ще види, че идеалните майки са само в рекламите на разтворими супи. А идеалните бащи... Идеален баща беше дядо ѝ, такива ги няма даже в рекламите. 

– Ния, отивам да видя баба ти. Няма да будя Тони, нека си поспи. В девет татко ти трябва да стане, да приготви смутито на Тони и да му даде лекарствата. После може да му почете нещо или да поиграят на шах и монополи. Не бива цял ден да гледа телевизия. Аз ще се върна да приготвя обяда и после отивам на работа. 

Ния ме поглежда. 

– Аз ще му почета. Нямам почти нищо за днес, само урока по биология и 50 думи по английски. За час ще се оправя. 

– Нямаш ли репетиция на училищната група? 

– Казах ти, че не ми се занимава. Не ме интересува тъпата група, няма да ходя повече. 

Нямам нерви да се разправям толкова рано сутринта. Обличам бежовото палто, обувам тъжните кафяви боти без ток и тръгвам към спирката. Бежова женичка през най-бежовия месец. Вече е краят на февруари, а градът все още е скован в сух студ. Тази зима почти нямаше сняг, отново. Може и да не е измислица това пусто глобално затопляне, което в момента е последната ми грижа. Само хората, които нямат лични проблеми, имат нерви и сили да се косят за световните. Климатичната криза не ми е на дневен ред. Доволна съм, че няма сняг, защото когато е мокро, Тони почти не излиза. Пазим го като крехко яйце. В неговото състояние и най-обикновеният вирус може да е фатален. 

Виждам автобуса да наближава спирката и се затичвам. Не ми се чака после в това време. Рано е, хората отиват на работа, автобусът е пълен. Успявам да се набутам между притиснатите тела и задържам дъха си. Усещам мирис на пот, силни парфюми, кисело зеле, запръжка, тютюн. Притварям очи и се полюшвам заедно с останалите безименни тела в посока на движението. Това е моят живот. В посоката на движението. 

Слизам на спирката за мама. Хосписът се помещава в приятна стара сграда на „Тодор Александров“. Наскоро боядисаха фасадата по европейски проект. Изглежда твърде добре предвид предназначението ѝ. Знам, че мама почти не разбира къде е, но все пак ми е приятно да мисля, че съм ѝ осигурила най-доброто. Таксата е 500 лева на месец, които делим със сестра ми. Лора предложи да плаща цялата сума, но не бих го позволила, не ѝ докато можем. Добра жена е Лора, прекалено добра, чак ме дразни понякога. Изглежда поне 10 години по-млада, печели луди пари като психолог в Калифорния, обикаля целия свят, пише научни трудове. Винаги си е била такава – успешна във всичко, което започне. А аз съм си черната овца, откакто се помня. 

Звъня, сестрата ми отваря, усмихната, свястна жена. Отивам направо при мама. Седнала е на стол в малката стаичка, гледа в стената. По телевизора върви някакъв латиносериал. Нима дават сериали по това време? Целувам я. Тя ме поглежда и се усмихва. Дано днес е малко по-адекватна. 

– Как си, мамо? Закуси ли вече? 

– Лора? 

– Не съм Лора, мамо. Аз съм Радост. Лора е в Америка. 

– Лора, искаш ли сладолед? Само ванилов имам. 

– Сладолед ли ти се яде, мамо? Малко е студено, но ще ти донеса, ако искаш.

Мама отново се взира в стената и изключва. Сядам до нея и милвам съсухрената ѝ ръка. Разказвам ѝ за Тони, за Ния, за Стефан. Изливам си душата. Поплаквам си малко. Откакто се разболя, разговарям с нея толкова, колкото не съм говорила и споделяла през целия си живот. Първо, защото забравя всичко още в мига, в който ѝ го кажа. Нищо че помни всичките ми дребни прегрешения от детството. Второ, защото вече няма сили да ме назидава и критикува. Само ми се усмихва понякога и ме стиска за ръката като малко дете. Това се казва ирония. Да намериш сърцето на майка си, когато умът ѝ вече го няма. 

Довечера ще пиша на Лора.

От: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

До: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

Мила ми сестричке,

Пиша ти на имейла, защото знам, че отдавна спиш, и ако ти кликна по фейса, ще се притесниш, че нещо е станало с мама. Не я мисли, тя е най-добре. За разлика от мен.

Днес ходих да я видя и пак не ме позна. Нарича ме с твоето име. Сигурно защото ти винаги си била по-доброто и по-умното дете. Ех, как те мразех едно време заради това! Хем те мразех, хем исках да съм като теб. Може би все още е така.

Иначе, какво ново при нас – Ния съвсем е откачила, не знам какво да я правя. Сега, ново двайсет, иска да сменя училището. В най-хубавата гимназия учи, една камара пари платихме да се подготви за изпитите, а тя ще се откаже още на първата година. И най-гадното е, че не мога да разбера защо. Оценките ѝ са отлични, поканиха я да свири в училищната група, има си приятелчета. Какво му става на това дете? Не знам как ще се кара този пубертет. То не че аз бях лесна едно време. Помниш ли, като избягах от къщи и спах три дни у Танчето? Бяха откачили нашите, ама ти излезе точна, не ме предаде. Тони е добре, продължаваме с лечението и се надявам да се закрепи. За баща им не искам да говоря, ще ти пиша по-нататък. 

Много целувки и да знаеш само как ми липсваш! 

Твоя Радост

Автор: Мария Кирова

Хората по света плачат и се смеят за едни и същи неща. Но нека тази вечер несериозно ви запознаем с особеностите на националния хумор на Аржентина. Класическите вицове показват по-фините детайли на аржентинската личност и често са отражение на съкровени страсти и мисли. Хиперболизацията в някои от тях и способността за надсмиване над себе си разкриват гордост, неподчинение и самосъзнание. Спектърът на темите е много широк: от историческите препратки през идентичността, формирана чрез миграцията, та до по-новите неволи на икономическата криза. За хумористите в Аржентина няма нищо свято. И ако смехът е най-доброто лекарство, то тези хора със сигурност знаят как да прилагат терапията. Та петте най-популярни теми са:

Лос Галегос

Често обект на смешките са галегосите - мигрантите, дошли от галисийския регион, но с този термин най-вече се обозначават испанците като цяло. Галисийският регион е бил най-изолираният в Испания, затова галисийците са възприемани като неграмотни, бедни и суеверни. В Южна Америка те са олицетворение на глуповати селяни и отнасят много шеги, в които главното действащо лице е Маноло. Например:

На Маноло му казали, че жена му му изневерява с най-добрия му приятел. Та Маноло гръмнал кучето си.

Защо галийците отиват на кино на групи по 19?

- Защото филмът е забранен за под 18.

Jaimito

Jaimito е популярен обект на вицове в различните култури на континента, известен е и под други имена - Пепито, Пиерино, Тото и др. Jaimito е злощастният ученик, който най-много обича да се шегува със съучениците си, с най-големия си враг (Учителя), с родителите си, а и често попада в глупави ситуации, нещо като нашия Иванчо. Jaimito е русичко момченце с ококорени очички и палава усмивка. Появява се изпод перото на Хорацио Сааведра и Франциско Панцера през ‘74 и младото хулиганче доста години си има и собствено списание (1988 до 1996).

Учителката пита Jaimito:

- Ако кажа "Бях богат", това е миналото време, но ако кажа "Аз съм красива", какво е това?

- Развинтено въображение.

Jaimito към майка си:

- Мамо, мамо, дай ми пари за горкия старец, който крещи край пътя!

- А какво по-точно вика той?

- Сладолед, сладолед! Елате да си вземете сладолед!

Политика

Политическите вицове, продукт на богата и нестабилна история на страната, често доминират в приятелските разговори на аржентинците. Политическата фигура, която бива осмивана най-често напоследък, е Карлос Менем (аржентинският Берлускони), бивш президент на страната и считан от мнозина за главната причина за икономическия колапс през 2001 г. Бившият лидер е участвал в толкова много скандали и всестранните лоши начинания, донесли му лични материални облаги. Продажбата на незаконни оръжия, подкупването на разни чужденци и освобождаване на престъпниците са само някои от тях. Често Менем е възприеман като проклятие в страната, споменаването на името му се приема даже за дърпане на дявола за опашката, та в шегите си го наричат Менен или Мендес.

Разговор между двама приятели:

- Как са нещата с настоящата криза?

- О, чудесно, спя като бебе.

- Наистина ли?

- Да, събуждам се на всеки три часа, плачейки.

Приказват си мъж, жена и Менен. Мъжът сваля панталоните си и показва задника си: "Това е като Амазонка - непробиваем". Жената показва гърдите си и казва: "Те са като САЩ - недосегаеми". Накрая Менен показва пениса си и казва: "Това е като Аржентина: никога не става."

Пиянски хумор

Borrachos (пияниците) са чести герои във вицовете по цял свят. Със завладяващия нощен живот в държавата и чудната атмосфера, която аржентинците успяват да създадат поради любовта си към забавленията, пиянските сценарии изобилстват и при тях. Пияните субекти обикновено са по-възрастни мъже, които прекарват времето си далеч от съпругите си или от работа, пиейки в стари селски барове по цял ден. Няма особена причина, може би само развеселяването, което този образ предизвиква: група пораснали мъже, които се напиват до глупост.

Пиян звъни по телефона:

Ало, можете ли да ми кажете къде е д-р Рамирес?

- Не знам кой е д-р Рамирес.

- Аз съм д-р Рамирес, но нямам представа къде съм.

Самоирония

В Аржентина винаги, когато проблесне светкавица, всеки поглежда нагоре и се усмихва, защото очевидно бог му прави снимка. Казаното тук се отнася главно за жителите на Буенос Айрес, традиционно те смятат себе си за европейци и често наблягат на произхода си пред хората от останалите държави на континента. Така възниква и регионалният стереотип за тях: арогантен, нарцистичен и горд народ.

Какво е егото?

- Това е малкото аржентинче, което живее във всеки един от нас.