Автор: Мария Пеева

Снощи сънувах майка ми.

Мама е тук, в идеална форма и кондиция, усмихната, щастлива и доволна от живота. През повечето време. Единственият проблем с нея е, че в собствените си мисли тя е дете. Попитах я какво си е пожелала за Нова година. “Здраве, какво друго? И да са живи и здрави мама и татко.” Това си пожела майка ми - здраве на отдавна покойните ми баба и дядо. Нито дума за баща ми, за мен, за Иван, за децата. После сподели, че е малко обезпокоена за родителите си, притеснява се, че не знае къде са. Трябвало да отиде до къщата им на булевард Руски в Пловдив, точно срещу Орта Мезар, и да ги потърси, защото сигурно много се тревожат за нея.

- Нали знаете къде е Орта Мезар, съвсем на пъпа на града? - ми каза. Говори ми на “ви” понякога. Как са децата ви, помня, че имате много деца, колко станаха вече… Те са ти внуци, мамо, идва ми да изкрещя, но се усмихвам: Четирима, четири момчета. Е, много хубаво, аз имам само една дъщеря, казва тя, с онзи мил, благ, красиво модулиран тон, “официалният й глас”, така го наричах като малка, този, който използва за далечни познати.

- Да, знам - и аз отвръщам учтиво. Трябва да съм винаги хладно учтива с нея, тогава тя се чувства добре, иначе се притеснява. 

- Другия път се обадете по-рано, ми казва. Ще ви поканя на гости вкъщи, на Руски, там е много хубаво. Майка ще ви приготви пуйка със сини сливи, никой не може да прави пуйка със сини сливи като моята майка.

- Разбира се. - Отново кимам. Ще се обадя непременно, мамо, но баба отдавна я няма, а ти така и не се научи да правиш тази пуйка със сини сливи. И къщата я няма. Старата хубава къща, която отчуждиха, за да разширят булеварда. Баба и дядо не успяха да преживеят загубата й и угаснаха един след друг - тъжни старци, изгубили дома си. А ето, майка ми я помни. За нея къщата на детството й все още си стои там, не най-високата, не най-красивата, но нейната. А тя наднича към улицата от любимия си еркерен прозорец, накичен със саксии здравец и мушкато. В мислите си тя е дете или девойка. По-често е дете, здраво сграбчило голяма кукла с порцеланово лице и бяла рокля от ръчно плетена дантела и сатен, с розови бузи и истински руси коси. Често ми разказва за тази кукла. А понякога е девойката с жълта рокля на черни точки, която излиза на терасата да провери за дъжд и протяга колебливо изящно заоблената си ръка с дланта нагоре, като танцьорка на индийски танци, китката под фин ъгъл, пръстите леко събрани в купичка, палецът и кутрето изнесени встрани. Мама има изящни ръце, с елегантни движения и никаква сила в тях. Никога не успяваше да отвори буркана с лютеница само с едно бързо и рязко щракване на капака като баща ми. Прехапваше устни, смръщваше вежди и безуспешно опитваше отново и отново. А после го подаваше на татко, който търпеливо чакаше и се подсмихваше снизходително: Ех, Еленке, без мен си за никъде.

Майка ми… трудно ми беше да й простя за много неща. Как издаваше детските ми тайни на сестрите си, как нищо не ми позволяваше, как не харесваше приятелките ми, а после и гаджетата ми, как за всичко ме критикуваше, всичко ми отказваше, заливаше ме с грозни зловещи прокоби за бъдещето ми, ако не следвам съветите й. Мама, която никога не слушах и чиито грешки ме направиха това, което съм. Когато станах майка, започнах да й прощавам за майчинските грешки, но все още не съм й простила за едно. Че не ми беше най-добрата приятелка. На зрели години, като жена. Че нямаше случай да й споделя нещо, и тя да е на моя страна. Вечно критична, назидателна, осъдителна. Сърцето ми се късаше от умиление, когато виждах как приятелките ми плачат на рамото на майка си. Рамото на моята винаги беше твърдо. Това трудно се прощава. Още по-трудно се забравя.
Но тя вече всичко е забравила. Помни само това, което й харесва. Понякога малко й завиждам.

В детските ми спомени татко е добрият, а тя - лошата. Той си играеше с мен, изслушваше ме, разказваше ми приказки, галеше косите ми, докато заспя. Усмихваше ми се. Целуваше ме. А тя вечно бързаща, все надвесена над котлона или с прахосмукачката в ръка, или на телефона със сестрите си (за които имаше време). Вечно намусена, вечно угрижена. Давам си сметка колко повече грижи е полагала за мен в сравнение с татко. Но това, което помни детето в мен е, че тя ме караше да се чувствам незначителна и неинтересна, а той ме караше да се чувствам щастлива, важна, център на света. Несправедливо е, нали? Дори ужасно несправедливо. Жената, която ме е родила на този свят, която ме е отгледала, която винаги е била до мен, която ме е хранила от гръдта си, прала и гладила, която се е грижела за мен, да ми е нелюбимият родител. А татко, който все го нямаше събота и неделя, все закъсняваше от работа, все тичаше да помага на някого, да ми е толкова на сърце. Децата са сурови съдници и истината не ги интересува. Интересуват ги чувствата, които сме посели в душите им.

В съня ми мама е мое дете. И е направила някаква беля, някаква глупава детинска беля. Поглежда ме и устните й се намусват в присъщата сърдита физиономия, ъгълчетата провисват надолу, като обърнат полумесец, сякаш всеки миг ще заплаче от обида. Но не мълчи и не извръща поглед встрани, с досада, както правеше едно време, а ме гледа право в очите, отдолу-нагоре. Смалила се е.

- Извинявай, не исках! - казва ми моята майка-дете. Отварям ръце да я прегърна и тя изненадващо скача в скута ми както правят най-малките, когато се ударят и ги заболи. Сгушва се в мен и обляга глава на рамото ми.
Събуждам се от соления вкус на сълзите.

Прощавам ти, мамо. 

Автор: Мария Пеева

Тази тема е отвратителна и изобщо не ми се пише по нея. И все пак мисля, че трябва, защото такива неща не се случват само по филмите, случват се и с нашите деца и ние сме длъжни да ги защитим. Нещо повече, длъжни сме да ги научим да се защитават сами.

Става дума за педофилите. Не за тези случаи, в които дете върви по улицата и кола спира внезапно и някой го грабва и изчезва с него завинаги. Слава богу, такива неща почти не се случват в наше време. Днес модерната педофилия има съвсем друг образ. Съвременният педофил често е симпатичен човек, благ, любезен, обикновено дори познат на семейството. И никой не предполага, че докато ви се усмихва и ви поздравява, той тайничко пише на детето ви съобщения колко е мило, красиво и как потъва в очите му.

Не преувеличавам. Това е реалната история, която една много смела майка сподели в социалните мрежи, за да предупреди родителите на други потенциални жертви.
Ето и част от нейния пост в социалните мрежи:

Мили хора, познати и непознати, пазете децата си от този идиот - А.А (беше написала името и адреса му, които не мога да споделя поради презумпцията, че човек е невинен до доказване на противното)!!! Той е доказан ПЕДОФИЛ! Нагъл и лъжлив! Първият колаж е извадка от дневника му във фейсбук, а вторият- цензурирана версия /от нецензурираната ще ви се доповръща/ от чата с дъщеря ми. Борбата с него по опазването на моето дете продължи 5 месеца по установения законов път. След като не успя да се "докопа" до 12- годишната ми дъщеря, реши че ще говори за нея като за малка проститутка, а за мен - като негова любовница! Това причинява допълнително емоционално натоварване на дъщеря ми! 
Този пост може би никога нямаше да го напиша, ако не бях разбрала, че е насочил гнусните си педофилски мераци към друго дете от района, на 10 години…

Вече ви казах, че нямам право да напиша тук името и адреса на въпросния човек, нито да публикувам негова снимка, докато тече разследване. Но и да ги напиша, най-много някой да отиде и да го пребие. А той не е единственият педофил в този свят, нито в тази държава, нито в този град. Затова искам да ви напомня най-важното, че дори детето ви да няма профил в никоя социална мрежа или да следите всичките му чатове и разговори (по-скоро да мислите, че ги следите), няма гаранция, че ще го предпазите.

Единственият начин да сте сравнително спокойни, че синът или дъщеря ви няма да попадне в лапите на такъв хищник е да научите детето си, че може да ви се довери за всичко и може да сподели с вас всяка своя тревога, слабост, увлечение, грешка!

Момиченцето в тази история, на 12 години, е споделила с майка си, че този човек й обяснява колко е красива, умна, добричка и как потъва в очите й. Това означава, че тя не се притеснява да каже на майка си нищо. Ако се боеше, че майка й няма да одобри новото й приятелство, че ще й се скара, повярвайте, тя просто щеше да премълчи. Да приемем, че майка й разбере случайно, като й проверява чатовете и спре достъпа й до интернет. Това е една от мерките, които взимат родители в такава ситуация. Привидно работи, но само на пръв поглед. Защото човекът просто отива да я чака след училище. Или я намира чрез нейни приятелки. Настръхва ми косата, когато чуя някой да каже, че на неговото дете такива неща не могат да се случат, защото то е “под контрол” или “добре възпитано”. С очите си видях как едно хлапе от добро семейство се превърна в наркоман, защото майка му отказа да повярва, че нейното дете прави такива неща. И за миг не си въобразявайте, че който и да е от нас е застрахован. Спомнете си всички случаи в детството си, когато родителите ви са били убедени, че знаят къде сте и какво правите, а вие сте били на съвсем друго място и с други хора. Смятате ли, че нашите деца са по-глупави от нас? Не, те са достатъчно хитри да ни измамят, ако поискат. И достатъчно наивни да влязат в опасна ситуация, която дори да няма фатален край, ще им нанесе непоправима травма.

Знам, че съм малко крайна и по-драматична от обикновено, но това е важно, важно, важно! Наказанията и ограниченията не работят и не предпазват. Доверието и споделянето предпазва. Дете, което се доверява на родителите си, е в пъти по-малко застрашено от дете, което се страхува, че ще го накажат. Дете, което чувства подкрепа и безусловна обич у дома, много по-рядко ще се подведе по опасна компания. По-добре детето ви да пуши и вие да знаете, че пуши, отколкото да си мислите, че то изобщо не прави такива неща, а междувременно то да гълта амфети или да пробва дизайнерски хапчета, защото тях лабораторните изследвания не ги ловят. По-добре детето ви да сподели с вас, че е правило секс с гаджето си, (а вие да му обясните как да се предпазва и да следите здравето му). Отколкото да попадне в лапите на гнусен педофил, който ще му обясни как да си трие чатовете и ще й обяснява колко е прекрасна, докато я замае достатъчно, че да отиде у тях на гости и той да я изнасили, да я снима, да я предложи на аверите си и накрая да я заплаши, че ако ви каже, ще я убие.

Защото това се случва в реалността, хора, не само в страшните драматични филми, на които ревем и чукаме на дърво. Случва се и може да завърши фатално. Разбира се, че ще си възпитаваме децата, ще им поставяме граници, ще ги учим да не хвърлят боклуци по земята и да си мият зъбите, това също са важни неща.

Но най-важно от всичко е да ги опазим живи и здрави.

И единственият начин за това не е да ги държим вкъщи под ключ и да ги следим на всяка крачка, а да ги научим, че могат да ни кажат всичко, ама съвсем всичко, което им се случва и ние няма да ги предадем, намразим, накажем и отхвърлим. Да им вдъхнем увереност, че ги обичаме безусловно и каквото и да направят, няма да ни изгубят. И не, дори това не е гаранция на сто процента, че ще спасим децата си от всяко зло на света. Но е всичко, което ние, родителите, можем да направим. Оттам нататък наистина вече е Божа работа.
Нека това е мантрата ни, родители. Доверие, а не наказание. Споделяне, а не натякване. Разговори, а не караници. Казвам ви го не само като майка, а и като някогашно дете, което също е правило глупости! И е чист късмет, че е оцеляло.

Прочетете тук още за грууминга и педофилите в интернет. Има доста полезна информация. 

Може би ще ви е интересно да видите и тази статия за червената зона и жълтата зона. 

Ето и защо е толкова важно детето да има добро самочувствие и увереност, за да не се превърне в жертва на тормоз и насилие.

И още една статия, която много препоръчвам - За да не видим дъщеря си да търси спонсор.

Автор: Мария Пеева

У дома открай време баницата с късмети я правим на 1 януари, нещо като късна закуска - обяд. Обикновено късметчетата ги пишат децата, но днес Коко излезе навън да поиграе с приятели, че беше време като за Великден, а Алекс е твърде малък да му се повери такава отговорна задача. Може би трябваше да него да дам да “напише”, тоест нарисува късметчетата - всички щяхме да получим я топка, я кола, я къща с дръвче и усмихнато слънце отгоре. Но за по-лесно използвах листчето с късметчета, приложено в корите, купени от магазина. Даже не ги и прочетох, какво да им чета - късмети.

И познайте, моля ви се, какво се падна на Пеев - сватба. Всички останали късмети си ги харесахме и горе-долу добре се разпределиха - на Косьо, тийнейджъра, любов, на мен - кариера (няма лошо, от работа не се плаша). Само този смотан късмет “сватба” на Пеев много ме притесни и от сърце му пожелавам хич да не му се сбъдва, освен ако не се ожени пак за мен :))) Не че съм ревнива, ама няма как да се зарадвам на късмет "Сватба", след като наскоро отпразнувахме сребърна!

Но всичко това е съвсем в кръга на шегата, разбира се. Всъщност съвсем друго нещо исках да споделя с вас относно късмета, не само в новогодишната баница и не само през новата година, а изобщо за късмета.

Наскоро превеждах един страхотен филм - “Най-великият шоумен” с Хю Джакман и още куп големи актьори, прекрасно направен, по истинска история, да го гледате непременно. И покрай него се зарових да почета повечко за Ф.Т Барнъм, чиято история разказва този филм. Финиъс Барнъм е голяма личност, не само защото въплъщава американската мечта за човека, който сам е постигнал голям успех, но и защото го смятат за първия милионер, който е направил състоянието си само от шоубизнес, тоест с това да забавлява хората. Някои крилати мисли, които днес са мантра в областта на рекламата и пиара, са негови - например “Няма лоша реклама” или “Предпочитам да ми се присмиват, отколкото никой да не говори за мен”, или “Не ме интересува какво пишат за мен, стига да не бъркат името ми”. Но най-много ме впечатли една негова мъдрост за късмета. Той казва следното:
“На света няма такова нещо като късмет. Няма човек, който сутрин да излезе и да намери портфейл със злато на улицата днес, после още един утре, и така ден след ден. Може да му се случи веднъж, но ако разчита само на късмета, ще изгуби портфейла със същата лекота, с която го е намерил.”

Замислих се за всички ситуации в нашия живот, когато късметът ни спохожда. Късмет е да срещнем добър и достоен човек и да се влюбим, а той да отговори на чувствата ни. Но колко много усилия и компромиси са нужни след това години наред, за да напаснем острите си ъгълчета, да простим грешките на другия, да коригираме и своите собствени. Не може да се разчита изцяло на късмета, и то не само в личния живот. А късметът в професионалното развитие? Дали човек може да успее в каквото и да е, ако не се влага на сто процента, ако не се развива, ако не се учи, ако работи не за пари и признание, а защото обича това, което прави? И оттук идва резонният въпрос - има ли смисъл да работим нещо, което не харесваме? Няма шанс да успеем по простата причина, че никога няма да дадем сто процента от себе си.

Единственото, за което със сигурност можем да благодарим само и изцяло на късмета е, че не ни е паднала саксия на главата, не ни е блъснала кола на пешеходната пътека или не ни е ударило цунами. До голяма степен останалите неща си ги правим ние и това, ако се замислите, е чудесно. Защото означава, че дори ако сега, на този етап нещо куца в нашия живот, нещо ни липсва или не е съвсем наред, то от нас зависи да го променим. И с мъничко късмет и повече усилия, може и да успеем.

Това исках да ви кажа всъщност за късмета. Не знам какво ви се е паднало в новогодишната баница, но пожелавам на всички ни в баницата на съдбата да ни се падне хубав късмет, а ние да го разпознаем, да го обикнем и да го грабнем, а най-вече да имаме силите да го задържим и да развием, така че да се чувстваме щастливи и удовлетворени от себе си. Другото, както се казва, е вятър работа.

******************

Може би ще ви хареса и Кога е подходящият момент да започнеш нещо свое? 

Автор: Снежана Апостолова

Искате ли да ви разкажа за нашия коледен подарък? След като Х години бяхме неуморен донор на Хиполенд, Джъмбо и Комсед, стигайки до положение, в което вече не е останал неподарен подарък от преждеспоменатите магазини, ми хрумна „гениалната“ идея дядо Коледа да донесе билет за самолет на сина ми, който ще стане на 7 години през януари и досега не се е возил на самолет. На всичкото отгоре привлякох за идеята и една моя приятелка – тя реши да се включи с нейните 2 деца на 5 и 8 години, момче и момиче - да пътуваме заедно за един ден до София със самолет. Речено-сторено.

План: на 28-ми декември с вечерния полет Варна-София отиваме, спим при приятели, на другия ден: Зоологическа градина плюс музей по избор и вечерта обратно.

Така, дотук добре. Дойде заветният 28-ми декември. От 06,45 сутринта започваме да броим часовете до тръгването. Колко пъти беше зададен въпросът: „Кога тръгваме“ спрях да броя на 999-тия въпрос. В 19 ч. най-сетне потегляме от вкъщи. Абе това дете, въздух не си ли поема между въпросите: Кога ще пристигнем, какъв цвят е самолетът, защо тате няма да идва, какво ще ми купиш от София, това ли е летището, какво ще ми купиш от София, защо не отговаряш, какво ще ми купиш, къде е бате, (големият ми син предвидливо не поиска да дойде), къде са Ния и Филип (това са приятелите, с които пътуваме), какво ще ми купиш от София... Тук вече бях готова да се връщам, но нейсе...

Качваме се на самолета, потегля. Едното дете крещи: „Помощ, ще скачаме ли с парашут?“, другото: „Урааа, излетяхме!“ Пътниците мълчат. Капитанът обявава: „ Зона на турбуленция, моля, сложете коланите“. Самолетът се разтриса, аз пребледнявам. Детето крещи отново: “Урааа, обичам въздушни дупки!“ Пътниците мълчат. Другото дете се провиква „ Аварийно кацанееее!“ Ужас, пътниците започват да се оглеждат, аз се правя, че ме няма. Решавам да питам стюардесата може ли да заведа моя син да зърне пилотската кабина. Мечтае да стане пилот, обяснявам. Тя супер любезно се съгласява. Отиваме.
Първото, което пилотът пита е: “Какъв искаш да станеш, моето момче?“ Моят се изцепва: „Миньор!“.

Най-сетне в 22.20 ч. кацаме. Братовчедът ни чака, ние отиваме в тях, приятелката ми заминава да спи при техните близки. В колата детето заспива, но продължава да мърмори насън: “Кога ще отидем в зоолигическата, какво ще ми купиш от София“. Пристигаме. Прегръдки, целувки, моят се активира, беснее още 2 часа. Най-сетне в 01,30 заспива. Аз се въртя цяла нощ, не мога да спя на чуждо място.

В 8 ч. ставаме, чуваме се с приятелката ми и се уговаряме да се срещнем в 10.30 пред Зоологическата, че да изпреварим тълпата и да има места да паркираме. В 10.29 сме на мястото, пукната кола няма. Идват и те. Влизаме – единствени посетители сме. Явор пак започва - какво ще ми купиш за подарък? Какво ще ми купиш? Добре, че в това време носорогът започна да пишка, та се разсея от внушителната гледка. Започва голямото плюскане, уж не бяха гладни децата, сега се започва от входа: Гладни сме. Добре, че си ги знаем и сме готови с баници, солети, мандарини, вода, сок и други. Раниците започват да олекват. Стигаме до мечката – замерят я с парчета от портокал под предлог, че й дават да яде. Ужас, добре, че няма други хора. Работници, които правят някаква декоративна оградка ни гледат странно. Няма как да се направим, че тези деца не са наши. Приятелката ми вика, ако не престанете, ще ви пуснем при тигъра. Единият работник мърмори: “Какво ви е направило животното?“ Колко вярно...

След час и половина най-сетне сме на изхода и решаваме да хапнем някъде. Стигаме до пицария в центъра. Всички са много гладни, поръчваме. След като пристига храната, установяваме, че сме поръчали за два дни напред... Междувременно децата бягат из пицарията, в тоалетната влизат поне по два пъти, уж да си мият ръцете. Не искам да знам какво правят там. Сервитьорката идва с някакви моливи в опит да ги укроти. Всички искат едновременно кафявото. Сбиват се, сервитьорката съжалява, но е късно. Дават ни останалата храна в кутии и ни изпращат по живо по здраво. Подозирам, че бяха готови и да не платим, само и само да се изнесем...

Отиваме в природо-научния музей. Минаваме всички етажи за отрицателно време. Мисля, че касиерката не успя да преброи парите за билетите, когато вече хуните ни трополяха надолу. Май отгоре чух ръкопляскане и откъслечни викове “Ура”, от сътрудниците по етажите, които ликуваха, че нищо не успяхме да счупим. Излизаме, аз и Дени сме капнали, а нейната приятелка ни кани да отидем у тях до полета. Живее наблизо, в пряка на Витошка. Колебаем се, но сме толкова уморени, че не чуваме вътрешните ни гласове, които ни предупреждават с тези три деца да не атакуваме хорските къщи.

Пристигаме. Домакинята любезно прави пуканки на децата и ги инсталира в другата стая да гледат филм. Ние сме се проснали на дивана и дишаме тежко след преяждането в пицария и трамбоването нагоре-надолу. Изведнъж се чува адски писък, подскачаме като ужилени – единият от нашите се почуствал заплашен и оскубал момиченцето на домакините. Домакинята се връща с шепа руси косми в ръка… майко мила!!! След малко всичко утихва, децата са разделени в две стаи, тишина, ние пием кафе. Уви, за кратко, след малко се чува трополене, нашите трима и техните двама нахлуват в хола, всяко с по един Нърф в ръка. Започва канско крещене, гоненица и обстрел. Боже, кога ще стане 19 часа да тръгваме? Домакинята е супер готина, не ни изгони, мъжът й също! След нас ще намират още три дни пуканки из цялата къща. Най-вероятно също така ще се нуждаят от основно подреждане и освежителен ремонт.

Стигаме до летището. Минаваме проверка, забравила съм да извадя шишето с вода от чантата. Служителката безцеремонно изсипва съдържанието й в панера. Моят се обажда: “Мамо, нали работиш на летището, защо те проверяват?“ Умирам от срам отново… Служителката ме гледа криво. Как да е, прибирам „сергията“. Отиваме на гейта. Естествено, пак решават, че са гладни, изяждат последните запаси. Крещят, че искат вода, няма откъде да купим. Останалите 119 пътници ни гледат със съжаление. След малко започва гоненица, слава богу има много хора, правим се, че децата не са с нас. Оставаме последни, качваме се на автобуса към самолета. Намираме местата си. Децата се скарват кой с кого да седи. Всички пътници около нас ни съжаляват. Излитаме, сега вече и аз искам да викам : “Ура! Прибираме се!” След малко идва стюардесата и ни предлага вино. Еха, как позна!

Кацаме. Иска ми се да целувам земята, но се качвам на автобуса чинно.
Татковците ни посрещат и питат невинно: „Хубаво ли си изкарахте?“

****************

Прочетохте ли и тези истории? 

Ало? Обажда се Дядо Коледа

Нашата луда българска Коледа

Специалните бонбони

Специален подарък

Автор: Траяна Кайракова

Не ме разбирайте погрешно, обаче зададе ли се този празник, един месец по-рано косата ми се изправя и накъдря сама през ден. У нас се струпва цялата рода, плюс който откъдето се сети. Ами то няма лошо, ама и на мене ми се ходи у някого. Ще хапна, ще пийна и си отивам по живо по здраво. Даже няма да искам и в кутийки да ми слагат за вкъщи.

Ама нали съм била по-млада, можела съм още да шетам, не ми тежи да домакинствам и т.н., 2896423 причини да сме у нас. 20 дена по-рано почвам да чистя, бърша, въртя перални, подреждам стаи, вадя дюшеци, надуваеми и походни легла, кресла, пуфове и някой друг палет за всеки случай. На децата изрично е забранено да пипат, разместват, цапат, ядат и дишат! Всичко това се случва, разбира се, вечер след работа, после изпадам в кома, пак хуквам на работа и вечерта пак газ до дупка. Съпругът пазарува една седмица по-рано, за да избегне опашки и задръствания, в последния момент се оказва, че някое хлапе е изяло нещо жизненоважно за вечерята/ като маята например/, и той пак хуква, ругаейки с всичка сила.

Денят преди Коледа почва рано сабахлям, къде 03:00. Сарми, бобове, чушки, орехи, баници, питки, катми, кълнове/ имаме и вегани/, бъдник, небъдник, леща, ориз, картофи, салати и накрая/ прости ми, Господи/ пържоли, пилета, пуйка и един заек за разнообразие, защото имаме и месоядни, които не ядат постно. Не мога да рискувам да ги оставя гладни, ще изядат мен. До обяд всичко е наготвено, отлежава във фурни, тенджери и гювечи и… си лягам ли? Да бе, да! Това да не ви е коледен филм. Всеки хуква в различни посоки. Едните идват с кола, ама не помнят адреса – някой трябва да ги чака на края на града. Другите са с влак, следващите с автобус, по-следващите с такси и т.н. Потни, прашасали, червисани от толкоз целуване, се струпваме като голяма италианска сватба на входа и почва едно безкрайно точене до 12 етаж, защото по празниците асансьорът задължително се разваля, а техниците празнуват и не работят. Гостите пощипват децата, търсят си дюшеците, за да полегнат от толкова път, а аз започвам да оправям струпаните им багажи и торби. Прибирам бурканите от село, дюшеците – армагани, свинския осолен бут и живата кокошка на терасата. Поглеждам надолу, сещам се, че няма да се хвърлям, само ще прибирам багажите и влизам бавно и измъчено обратно. Моля се да не сме забравили нещо преди вечерята, защото ако сляза още веднъж до магазина, ще се скрия между рафтовете и ще спя, спя, спя, докато отвори след празниците. Към 18 часа вече всички са бодри, свежи и отпочинали и готови за хранителни подвизи. Питат имам ли нужда от помощ за слагането на масата. На всичкия зор, който е минал досега, слагането на масата ми се вижда, като да си туря китката на ухото за няколко секунди. Отклонявам вежливо поканата, нареждам и се почва…

Сервиране, наливане, отсервиране, махане на опаковки от подаръци, наздравици, вадене на зърно от ноздра на някое хлапе, бинтоване на порязан от счупена чаша, миене на чинии, не стигат понеже, подсушаване и пак сервиране и така до припадък. Народът се весели, хапва и пийва, аз седя като мумия - жълта и съсухрена, и сънувам матраци с няколко вида пух. Краката ми треперят неистово, ушите ми бучат, болят ме костите, кокалите и ноктите даже. Мъжът ми гледа като бухал, децата вече дишат спокойно и разпердушинват цялата къща, щото няма как да им се караме пред хората. Към полунощ купонът се вихри здраво, пеят се патриотични песни и се вият къде хора, къде кючеци, добре, че няма кютеци!

Коронният номер на мъжа ми е “Аз отивам до тоалетната.“ Как ли пък не! Повече никой не го вижда, защото още по пътя е заспал и се е тръшнал на спалнята с обувките и очилата. От кумова срама стоя и аз още половин час и се изнизвам с оправданието, че аз пък ще ползвам банята. В 5:00 на другия ден ставам, сякаш съм пила цяла нощ, при положение, че даже не съм яла и почвам пак да навъртам километража. Пускам няколко миялни, чистя, оправям и подпалвам печката. В казана забърквам мекици, в един варел кафе и в една кофа чай с ром. За тези, които не искат, има бира, вино и ракия от снощи. Народът става отпочинал и наново гладен и се мята пак под и на масата. Ако работеше асансьорът, всички щяха да се разходят, да позяпат из пазара, ама не! Де тоз късмет! Закуската преминава в обяд и песни и танци на народите. Започва се великото преселение на народите – най-после! Слагат се храни и напитки по торби и по кутии, зарежда се гориво, на някои се подаряват духалки, защото къщите няма да са отоплени, докато ги е нямало. Изпращането е като посрещането, но с изключително голям ентусиазъм. Едните в края на града, другите на влака, на автобуса, в таксито и най-после с разчекнати тела и физиономии пълзим тържествено към 12 етаж. Къщата прилича на гръмнал бункер, ще е нужен още един месец да заприлича поне само на бункер, но това са бели кахъри. С мъжа ми лягаме безпаметно и оставяме децата да опустошат и малкото здрава покъщнина. В просъница усещам как се моля шефовете да ми дадат поне един месец отпуск, за да мога да спра да пелтеча и да стоя права за повече от няколко секунди. 

Честита Коледа!

Прочетохте ли тези забавни истории: 

Баница с късмети

Късметът на Явашеви

Апъл и бокс

Автор: Мария Пеева

Споменавала съм ви, че имаме две хъскита, нали? А дали е ставало дума, че разходката ми с тях през зимата наподобява романтична снежна разходка с шейна, само където шейната е жива и пищи, докато я теглят, и отчаяно размахва свободната си ръка и се опитва да се хване за нещо по пътя - храстче, дърво, електрически стълб, ограда… Ей по тази причина след като ме “повозиха” няколко пъти, отказах да ги разхождам. В къщата останаха двама мъже, достатъчно силни да ги удържат - Пеев и 14-годишният Косьо, който на ръст е колкото баща си и вероятно скоро ще заприлича на гардероб. По повод физиката на нашите четири хлапета Пеев веднъж ми каза: “Меро, тези деца сигурна ли си, че са от мен? Нещо много ячки ми се струват.” А аз му отговорих: “Ти винаги си казвал, че децата са на този, който ги гледа.” С което разговорът приключи. :) Тук ще си позволя малка скобка да ви напомня онзи готин скеч, в който мъж и жена си лягат и мъжът казва: "Лека нощ, майко на четирима". А жената мило отговаря: "Лека нощ, татко на един". Но, разбира се, не става дума за нашето семейство. Просто ние обичаме да се шегуваме на тази тема, защото момчетата и четиримата не приличат на Иван, а интересното е, че и един с друг не си приличат. Всеки има по нещо от мен, но иначе са много различни. Което е повод на безкрайни шеги и закачки с приятелите ни, на които ние се забавляваме много, най-вече защото си имаме пълно доверие. Иначе сигурно на Пеев нямаше да му е чаааак толкова весело. Но той обича да казва: "Ех, мама му стара, като се родят и са грознички и кльощавки, приличат на мен. После, като станат пухкавки и хубавки, изведнъж всички почват да ахкат колко много приличали на теб."

Но да си дойдем на думата. Исках да ви кажа всъщност, че 14-годишният ни тийн е достатъчно здрав, силен и едър да удържи двата звяра не по-зле от баща си. А въпреки цялата ми заоблена прелест, аз категорично отказвам да ги разхождам, въпреки че съседите толкова се радват на забавната картинка, която представляваме. Но Косьо е в новото училище, все има домашни, проекти, все нещо важно му е на главата, изобщо е един твърде ангажиран младеж. И Иван си разхожда двата звяра сутрин и вечер, без да се оплаче. Даже му било разнообразие, казва, да се види с другите кучкари, да пие едно кафе, да събере някое кучешко ако в найлоново пликче, нормалните развлечения на един мъж зиме и лете. И така, в ранни зори и след здрач, моето момче с оранжевото скиорско яке и дебела плетена шапка и ръкавици, потегля с двете хъскита на дълга разходка ала Стивън Кинг. Те го дърпат, той се вкопчва в поводите на живот и смърт, и със сетни сили се влачи след тях. Но така се случи, че един ден му правиха някакви ужасяващи процедури на зъба, слагаха му упойка и като го видях блед като платно, чак се уплаших. Извиках Косьо да разходи псетата. А Косьо, вместо да се отзове както обикновено, ми се озъби, все едно го карам да прекопае градската градина. Не можело то така. Защо не съм го помолила, а съм му разпоредила. “Не съм ви роб”, ми заяви. На Иван не му беше до тийнейджърски драми, махна с ръка и без повече спорове, грабна поводите на двете орки, пардон, хъскита, и излезе. Аз обаче не успях да преглътна отказа.

Значи, Косьо е добро момче, умно, възпитано, амбициозно и нахъсано, даже пубертетските му бунтове са някак дисциплинирани, добре овладяни и смислени, и следват определен модел, който той напълно контролира. Косьо не избухва и не побеснява, той води прецизно планирана партизанска война срещу статуквото, демек срещу нас с баща му. “Не съм ви роб” всъщност не беше случайна фраза, а обявяване на война срещу участието му в домакинските задължения, които до този момент приемаше без особено удоволствие, но и без да протестира. Всъщност сега си мисля, че ако Косьо беше протестър, резултатът щеше да е съвсем различен. Той действа целенасочено, планирано, обмисля всяка следваща стъпка и прави компромиси, само ако впоследствие ще го изведат с два хода напред. Затова, когато чух тази фраза, веднага разбрах пъкления план, който се крие зад нея. “Не съм ви роб” всъщност беше началото на гражданска война. Разумът ми реагира хладнокръвно и прати сигнал за временно отстъпление и обмисляне на ответна тактика. Сърцето обаче играе в друг филм. То веднагически се сви в мъка и обида, заби силно, прати ми една-две вълни високо кръвно налягане, от което ми забучаха ушите. Изпълни ме с възмущение и адреналин. Измъкна от склада със спомени няколко случки, в които заради невръстния ни “роб” не съм спала цяла нощ. Напомни ми за хилядите манджи, които съм му сготвила, за стотиците перални, за тичането по училища, лекари, курсове, олимпиади, спортове и всякакви задачи, за милионите дребни и не толкова дребни лишения, които всеки родител търпи за детето си без да чака благодарност и без да ги поставя под въпрос. И преди да успея да се удържа, се разсмях, защото другият ми вариант беше да ревна.

Косьо очакваше свирепа контраатака, затова и смехът ми го свари неподготвен.
- Какво смешно казах? - ме попита.
- А, нищо. - отговорих, като някак се овладях и престанах да се кикотя идиотски. - То даже изобщо не е смешно. Малко е тъжно, бих казала. Просто на 44 години осъзнах нещо много важно за целия си живот. Осъзнах, че ние с баща ти сме роби. И то откакто се помним. Първо сме робували на нашите, защото сме им помагали из къщи, а явно това се смята за робска работа. После сме робували един на друг, защото сме заживели заедно и сме си разделили задълженията. И сега робуваме на вас. Грижим се за всичките ви нужди, работим, посрещаме разходите по вас, забавляваме ви, лекуваме ви, угаждаме ви и НИКОЙ НЕ НИ ПЛАЩА ЗА ТОВА. Значи сме ви роби. Ама не е ли забавно? Да се опомня чак сега! Пък се заблуждавах, че съм що-годе интелигентна жена. Може би и на мен ми е време за гражданска война, и да си потърся и аз правата, и свободите.

Косьо се врътна и изчезна в стаята си, с което разговорът приключи. На вечеря си говорихме с недомлъвки и цареше всеобща атмосфера на враждебност, която само Коко се опитваше да разведри с вицове за Дядо Коледа. Не помогна особено, защото Алекс веднага подхвана коледната тема и защо не може да получи девет подаръка от добрия старец, а трябва да се ограничи само до три.

На другия ден Косьо ме помоли да го закарам до мола с колата. Отказах му с аргумента, че не съм робиня. После звънна на баща си да му купи нови тетрадки. Баща му отговори да се справя сам. Никой на никого не е длъжен на тоя свят, му каза. Да не сме роби? Не си поставихме за цел да го дразним и предизвикваме умишлено, просто започнахме да отказваме с тази фраза всякакви нормални ежедневни неща, които иначе правим за него без да се замислим. Нашият опонент явно взе да схваща, че фразата никак не работи в негова полза, защото де факто нещата, които родителите правят за децата и семейството многократно превишават нещата, които децата правят за родителите и семейството.

На следващата сутрин, съвсем в ранни зори ме събуди кучешки вой и шумна радост в коридора. Звукът ми е добре познат, защото това е ежедневната ми аларма, когато Иван тръгне да извежда зверовете. Надигнах се, отворих очи, гледам до мен похъркваща купчина одеяла. Изтръпнах! Не е Иван, Иван все още сладко спи до мен!
- Ванка, Ванка, ставай бързо! Някой краде кучетата!

Пеев подскочи стреснато, после пак полегна.
- Охххх! Изкара ми акъла, ма Меро! Ти наред ли си? Кой луд би откраднал ТЕЗИ кучета?

В този миг врявата заглъхна и се чу хлопване на врата. Сега вече скокнахме и двамата и хукнахме към коридора. Празен. Само една малка пухкава стрела се втурна да ни посрещне и да се умилква в краката ни.
- Мяу!
- Верно ги откраднаха! - Спогледахме се невярващо. Изскочихме на улицата по пижами, а навън студ, мрак и няма жива душа, ни човек, ни акащо куче.

- Децата! Бързо!

Коко и Алекс спяха сладко, но в стаята на Косьо прозрението ни осени.
Тийнейджърът беше извел кучетата на разходка. В 6 сутринта, преди училище, съвсем доброволно.
Така гражданската война на семейство Пееви приключи.
Естествено, примирието може да се окаже крехко и нестабилно, затова междувременно ние с Пеев събираме сили и разработваме нови стратегии. Мисля на следващата ни семейна киновечер да предложа избор между “Джанго без окови”, “12 години робство” и “Амистад”. Ще видим що е робство и има ли то почва у нас.

**********

В Младите лъвове може да прочетете как момчетата ни водят постоянни битки за надмощие с баща си. Но старият лъв не се предава, разбира се. Препоръчвам ви и тази история за най-големия ми син в пубертета. Може би ще ви е интересно да видите и как хлапетата помагат в домакинството.

Автор: Мария Пеева

25 години са много дълго време. 
Сутрин си имаме един ритуал от 25 години насам. Той тръгва за работа, аз заставам на прозореца, махам му и му пращам въздушна целувка. Жилищата през това време се сменяха, но ритуалът си остана. И да съм работила до късно, и да не съм спала заради някое ревящо детенце, ставам сутрин и като зомби, отивам до прозореца. Заради него и малките му лудости, като например, че няма да му върви, ако не му помахам. Но и заради себе си. За да видя тази негова закачлива усмивка, която е само за мен. Не мога да си представя ден, който не започва с него.
Вече 25 години.

Иска ми се да напиша нещо много романтично за любовта. Но истината е, че любовта рядко е романтична. Да, има цветя, вино и свещи, има дантелено бельо и малки бягства. Но любовта е много повече от това. Любовта е да излизаш от упойка, да се опитваш да си спомниш коя си, и в обърканото ти съзнание да изплува първо неговото име. Любовта е да усещаш, че се прибира, преди да си чула стъпките му. Любовта е да обикнеш странностите му и да му позволиш да обича твоите слабости. Да обърнеш гръб на най-близките си хора, когато си позволят да кажат нещо срещу него. Да го подкрепяш отново и отново, дори когато е слаб, объркан и отчаян. Да си позволиш да си слаба, объркана и отчаяна, защото има кой да те обича и такава. Да вярваш в него, когато той сам не вярва в себе си. Да повярваш в себе си, защото той вярва в теб. Да се бориш със зъби и нокти, за да го изправиш на крака, когато е паднал. Да не се страхуваш, че ще паднеш, защото той е до теб и ще те изправи.

Любовта е тази пълна увереност, че дори да се прецакаш тотално, дори целият свят да е срещу теб, не си сама. Той е до теб и винаги ще бъде, и в най-добрите, и в най-лошите ти дни. И във всички останали, които не се открояват с нещо особено.

Не знам какво повече да ви кажа за любовта. Ако имам шанса да изживея отново живота си, вероятно ще променя разни неща. Но едно със сигурност няма да променя и това е той. Той е моята константа, опорна точка, ос, около която се въртя. И аз съм неговата. Ние сме си самодостатъчни. Понякога усещам как момчетата ни малко ревнуват затова, че с баща им сме толкова концентрирани един в друг. Но не изпитвам угризения.

Някой ден ще се влюбят и ще разберат.
Дано и вие намерите вашия човек, ако вече не сте.
Как ще го познаете ли?
Може би по това, че нямате нищо против да го целунете, преди да си е измил зъбите?
Или по това, че тайничко (и много егоистично) се страхувате някой ден, когато остареете и грохнете, да не вземе да умре преди вас?
Или по това, че за всичко, което правите, първата ви мисъл е дали ще се зарадва?
Или по това, че пред него няма нужда да сте нещо, което не сте?
Не знам. Но Господ е събирач и със сигурност ще ви подскаже кой е вашият човек. Ето, аз моят не мога да го сбъркам. Има топли кафяви очи, най-милата усмивка на света и винаги успява да ме разсмее.
И не просто прави света ми по-добър.
Той Е светът ми.

Тук ви разказвам още нещичко за любовта.