Не знам дали тази дума е влязла в българския речник официално, но ще я срещнете във всички статии за бебешкия пубертет. Тантрум е онова кошмарно състояние, когато детето крещи, реве, пищи, размахва юмруци, а някои особено проклети индивиди лягат на земята и се тръшкат. Или както батко му казва: „Когато Алекс влезе в режим „Сатана“.

Как се справяме с тантрумите? Има една вълшебна дума, при която детето веднага млъква, кротва се, тантрумът преминава за миг като лятна гръмотевична буря. Ако я знаете, ми я кажете, аз още не съм я отгатнала. Затова прибягвам до по-сложни методи.

Най-бързият начин да успокоите детето, е да му дадете това, което иска. Обикновено причината да избухне е, че иска нещо ВЕДНАГА! Децата нямат усещане за време. Колкото и да му обяснявате, че ще стане след малко или утре, то разбира само, че не е СЕГА. Затова ако е нещо, което можете да му дадете веднага, няма смисъл да се опитвате да го възпитавате на търпение. Ще трябва да почакате да порасне за тази цел. Сега единственият, който се възпитава на търпение е… мама.

Затова ако е нещо елементарно – вода, играчка, мляко, сок, любимата тениска (тази сутрин Алекс изригна заради нея), просто му го дайте и проблемът се приключва. Спомням си, като бях младо мамче, веднъж Теди ми направи тантрум за едно шоколадово яйце в магазина. Аз му го купих, за да не реве, след което „възпитателно“ го изхвърлих в кофата отвън. Груба грешка! Не правете това у дома! Ако детето иска нещо, което можете да му дадете, дайте му го. Това не означава, че вие сте слабохарактерна или детето ви е „надвило“, така че не го мислете много.

Има случаи обаче, когато няма как да му дадете това, което иска. Какво правим тогава? Ето няколко метода, които прилагам при нас. Ако ги използвате често, се „изтъркват“ и вече не работят. Така че редувайте, пробвайте и други варианти, импровизирайте и не забравяйте да споделите и с мен! Ето как процедирам аз:

• Отклоняване на вниманието. Това се прави и при възпитанието на кучета. (Не знам за маймуните, но понякога ми се струва, че има голяма вероятност да сме произлезли от кучетата). Пример – Алекс реве за чужда играчка на площадката. Отклонявам му вниманието с нещо по-интересно. Тук обаче слагам една скоба – ако се опитате да го привлечете с негова собствена играчка, която му е омръзнала, няма да се получи. Най-добре работи, ако му посочите нещо интересно, което сте намерили в храстчето (само внимавайте какво намирате, че някои находки в храстите не са много приятни), пъстра буболечка, самолет в небето, играчка на друго детенце, красиво камъче. Хващате го за ръчичка и казвате със спокоен, заинтригуван тон: „Алекс/Коко/Тони, само ела да видиш какво интересно нещо някой е скрил зад пейката/дървото/пързалката.“ Винаги започвайте с името му, то приковава вниманието и за миг го разсейва от истерията.

• Сделка. Предлагате на детето нещо, което много обича, но рядко му позволявате. Пример, чакате пред лекарски кабинет, детето почва да нервничи. Всеки миг ще направи сцена. Ако нямате под ръка някакви интересни книжки, лист и моливи и тн, дайте му нещо, което рядко получава – аз давам на Алекс телефона ми. Това ще го успокои и ще му отвлече вниманието за известно време. Или пък в магазина крещи, докато пазарувате, тръшка се за нещо забранено, хвърля продукти по земята. Предложете му друго, което обича. Важно за сделката обаче е, че размяната трябва да стане веднага. Както вече казахме, при малките деца обещанията не работят.

• Избор. Това е последната мода при нас и работи много добре. Алекс вечер отказва да влезе в банята да го изкъпя и ако се опитам да го вкарам насила, почва да крещи, да размахва ръце и крака във всички посоки, просто кошмар. Но напоследък процедирам така. Вместо да му кажа: „Алекс, хайде да се къпем“, питам: „Кой иска да се къпе?“ И той скача веднага: „Аз!“ Не знам докога ще работи, но в момента ме спасява.

• Подражание. Алекс реве и ми крещи насреща. Опитвам се да го успокоя, да му обясня, да го убедя. Не става. Изведнъж заемам неговата поза и крещя и рева и аз срещу него. Повтарям същите думи. Детето трябва много ясно да види, че го имитирам. Ще видите как от изумление веднага се успокоява и ви зяпва. Може да изкрещи още веднъж или два пъти, само за да види дали наистина го имитирате. Повторете. Обикновено се разсмива. После вече може да се говори по-спокойно с него и да се измисли как да се реши проблема, предизвикал кризата.

И два метода, които не работят:

• Прегръдка. При моите деца не действа. Когато са в това състояние и се опитам да ги гушна, най-много да получа някой шамар. Действа единствено в комбинация с отклоняването на внимание. Примерно Алекс реве за играчка на батковците, която не му дават, казвам: „Ела сега да видим какво интересно нещо има в шкафа“ и тогава вече мога да го гушна, без да мята ръце и крака и да ме блъска.

• Плесница. Обикновено влошава положението. Случвало се е да ги плясна, но не виждам да има ефект. Правя го по-скоро, защото аз съм си изпуснала нервите. И после ми е гузно и се чувствам зле. Детето не се успокоява, а плесницата няма да успокои и вашите нерви. Избягвайте този метод. Когато големите ми момчета се подгонят и видя, че нещата тръгват на зле, понякога ги замерям с чехли, но това е друга работа. Обикновено се разсмиват и кавгата се обръща на шега.

Много е лесно да се каже и не е толкова лесно да се приложи, но най-важното е да запазим спокойствие. Детето се гневи, защото наистина желае нещо, а отказът ви го наранява и обижда. На вас може да ви изглежда каприз, но за него е едва ли не въпрос на живот и смърт. То не разбира вашите мотиви и е твърде малко да му ги обясните. С времето ще почне да се вслушва, когато му говорите, и само след няколко години тези изблици ще престанат. Преодолейте сцената, прегърнете го и му се усмихнете. Макар и през зъби. Все пак след режим „Сатана“ винаги идва режим „Ангелче“.

Вече ме обвиниха, че работя за Фармацевтичната мафия! Хора, за бога! Та аз нямам дори една реклама на мазило срещу разширени вени и крем за гъбички! Мама Нинджа не е комерсиален блог и никога няма да бъде. Моята работа е да превеждам филми и няма нищо общо с фармацията. През живота си не съм превела дори едно упътване за лекарство за някоя фармацевтична компания. Никой от семейството ми не работи в такава и няма бизнес свързан с фармацията. Най-близкият ми контакт с фармацевтиката е когато вляза в аптека. И той никога не е изгоден за мен.

Защо тогава си направих труда да превеждам „Скъпи родители, лъжат ви“?

Темата за ваксините е противоречива и предизвиква много спорове. От друга страна здравето на децата е приоритет на всеки родител. Признавам си, че се колебаех дали да навлизам в тези дълбоки води. В крайна сметка реших, че не бива да избягвам толкова важен въпрос, само защото има риск да подразня някого. За сметка на това ще съм полезна за друг.

Когато преди повече от десет години за първи път се заинтересувах от ваксините, имаше много малко статии по този въпрос, особено на български. Дори и сега информацията за ваксините е оскъдна, за сметка на информацията против тях. Мисля, че ще е в полза на пациентите, ако българските педиатри отделят повече време за популяризация на необходимостта от ваксиниране в статии, написани на разбираем език, но подплатени с научни факти.

Ето как виждам ситуацията в България. Повечето родители си ваксинират децата, защото е задължително и защото имат доверие на лекаря си. Част от тях го правят с вътрешното убеждение, че е изключително важна превенция. Не са малко и онези, които се опасяват, че могат да му навредят. Седмици след ваксинирането те го наблюдават и търсят странични ефекти. Малцинство са родителите, които твърдо отказват да ваксинират децата си, защото са убедени, че е вредно. Нямам представителна извадка да потвърдя заключенията си и точни цифри. Съдя по кръга си от приятели и познати, които определено е доста широк. Сякаш най-много са родителите, които ваксинират децата си, но с „едно наум“. Точно към тях се обръщам.

Сигурно ще се учудите, но за първи път чух, че ваксината може да навреди не от форумите, а от педиатъра си. Вторият ми син влезе в болница с тежък бронхиолит преди да навърши два месеца. Наложи се да забавим имунизациите. Когато дойде време за ДТК ваксината, лекарят ни препоръча консултация с пулмолог, за да прецени специалист дали да ни ваксинира за ДТК или само за ДТ. Преди това не бях чувала изобщо, че има случаи, когато това се налага. Пулмологът категорично беше против да слагаме коклюшна ваксина предвид състоянието на детето и ни поставиха само ДТ. Тоест, моят син не се разболя от коклюш, не защото е ваксиниран, а защото бе предпазен от „стадния имунитет„.

Когато дойде време за ваксиниране на третия ми син, темата „за“ и „против“ ваксините бе изключително актуална във форум бг мама. След като изчетох няколко потресаващи истории за тежки увреждания на дечица, бях на косъм да вляза в матрицата на конспиративните теории. Но никой мислещ човек не бива да взима такова важно решение въз основа на непрофесионални мнения и съвети от форуми и блогове. Направих си труда да седна и да поровя по-сериозни научни статии. Оказа се, че нещата не са точно такива каквито ги представят. Говорих и с педиатъра ми. Няма нищо по-убедително от лекар, който ваксинира детето си. А те го правят. Попитайте и бабите си колко деца са родили и колко са им оцелели. Моята баба до последния си миг пазеше една пожълтяла чернобяла снимка на първородния й син, починал от полиомиелит на 6 годинки. Няколко години преди да въведат полиоваксината в България.

Моля, прочетете тези странични ефекти:

Следи от кръв в изпражненията;

Оцветени в тъмно изпражнения;

Повръщане със следи от кръв или тъмни, с цвят на кафе частици;

Подуване на лицето – потърсете незабавно лекарска помощ (случва се рядко и може да е тежка алергична реакция).

Леко повишен риск от сърдечен инцидент („миокарден инфаркт“) или инсулт.

Нарушено храносмилане и киселини в стомаха;

Болки в стомаха или други стомашни проблеми;

лек слабителен ефект,

обрив, сърбеж или влошаване на астма,

внезапни хрипове или затруднено дишане,

лющене на кожата,

склонност към лесно получаване на синини,

замайване,

нарушение на слуха,

Главоболие

влошаване на колит

възпаление на мозъчната обвивка,

чернодробни и бъбречни проблеми.

А сега погледнете тези:

температура, понякога над 40 градуса

раздразнителност

сънливост,

разстройства в храненето и съня

продължителен и неутешим плач

уртикария,

гърчове

хипотонус

подуване на долните крайници

Първите са възможни нежелани реакции от нурофен сироп за бебета. Вторите са от ваксина ДТК.

Ако съдя по страничните ефекти, май е по-страшно да дам нурофен на детето си, отколкото да го ваксинирам.

И, да, аз също се дразня ужасно на фармацевтичните компании. Ядосвам се на надутите цени, всеки път когато вляза в аптека и оставя повече пари отколкото в хранителния магазин. Ядосвам се и на здравната каса в България, която не осигурява безплатни лекарства за всички деца, както в Германия, например. Ядосвам се, че повечето изследвания, които правя на децата си, не минават по здравна каса, а се налага да плащам допълнително за тях. Но решението в никакъв случай не е отказ от ваксиниране. Няма смисъл да се връщаме назад и да отричаме напредъка на науката. Да рискуваме здравето на собствените си деца. Както и живота на деца и възрастни, които поради имунен дефицит или медицинско състояние не се ваксинират.

И накрая – съветите на моя педиатър:

• Ваксина се поставя само на абсолютно здраво дете, което не е в контакт с болни. Случвало ми се е да ни отложат имунизация, защото вкъщи има болен или е грипен период.
• Детето трябва задължително да бъде прегледано преди поставяне на ваксината. Ако имате съмнения, направете му кръвни изследвания, те ще покажат дали има протичаща инфекция.
• Добрата педиатрична практика изисква лекарят да покаже на пациента срока на годност на ваксината. Моят педиатър винаги ми дава празната опаковка на ваксината да си я пазя.
• Серийният номер на ваксината задължително се вписва в имунизационния паспорт на детето.
• Следвайте инструкциите на лекаря и следете за нежелани странични ефекти.

Оригиналната статия на професор Раф за ваксините, можете да прочетете тук.

Да научим децата си да мислят критично е най-добрият подарък, който можем да им направим. В най-общи линии критично мислене е умението да правиш собствена оценка и анализ на ситуациите, и да взимаш решение. На децата им се налага да взимат решения от най-ранна възраст. Според мен колкото по-рано започнем да ги учат да мислят критично, толкова по-добре за развитието им. Ето ви един пример за анализ на ситуация и взимане на решение на най-малкия ми син, който дори успях да заснема.

Алекс е на година и няколко месеца. Батко му си е купил сладолед, а за Алекс няма. Алекс грабва сладоледа на батко си. Коко не е доволен от този вариант. Ако Алекс върне сладоледа на Коко, за Алекс няма да има. Ако го задържи, Коко ще си го вземе сам. В следващия миг малкото мозъче на Алекс анализира ситуацията и намира решение. Ако ви се занимава да гледате видеото, буквално се вижда как идеята му „блясва“. Сладоледът е поделен и всички са доволни.

Не можем да разчитаме на образователната система в настоящия й вид да научи децата ни да мислят критично. Тя обикновено предлага сухи факти и готови тълкувания. Разбира се, има и прекрасни учители, които разчупват този модел и поощряват децата да разсъждават и да правят изводи. Защото не е толкова важно коя е столицата на Намибия, както казваше учителят по география на Теди, а защо в Африка има глад и войни. Но вместо да чакаме детето да стигне училищна възраст и да се молим да попадне на учители, които разчупват моделите, по-добре да започнем още от дома.

Най-важното условие да научим децата си да мислят критично е да не им предоставяме готови решения. Как се случва това на практика? Обикновено за родителя е по-лесно той да свърши нещата или направо да каже на детето как да го направи. Вместо това поощрете хлапето само да намери решение. Пример – детето не може да вкара кубчето в кръглия отвор на играчката. Не му показвайте как да го направи, нека да си го измисли. Покажете му формата на кубчето и го поканете да огледа всички формички на играчката и да ги сравни. Когато успее, може да го похвалите: „Браво на теб, ти сам намери решението.“ Добре е от малко да расте с мисълта, че може да се справя с проблеми.

Второто, което можем да правим, е при всяка възможност да насърчаваме детето да прави наблюдения, сравнения и изводи от тях. „Къде пясъчните формички се получават по-добре? В този край на площадката, където някой е излял вода, или в другия? Защо е така?“ „Защо едната количка се спуска по-бързо по пързалката? Как мислиш?“. Задавайте му въпроси, изслушвайте наблюденията му, приканвайте го да сравнява, искайте от него да прави изводи.

Друго, което прилагаме у дома, е да им предоставяме игри с творчески елемент. Например по-рядко им разпечатвам картинки за оцветяване, предпочитам да рисуват по собствена идея. Ако все пак оцветяват, ги поощрявам да добавят свои елементи към основната рисунка. Когато конструират, първия път обикновено сглобяват конструктора по инструкциите, но после го разглобяват и си измислят собствени модели и сглобки. Отделила съм конструкторите само по подходяща възраст, а не по модел. Творенията им са уникални.

Книгите са страхотен начин да научим детето да мисли критично. Започнете още от най-ранна възраст, когато вие му четете приказки. Задавайте му въпроси след прочита. Ще се изненадата колко забавно и различно децата тълкуват ситуациите. Въпросът „защо според теб“ и „как мислиш“ са много полезни.“ „Защо Червената шапчица е спряла на полянката вместо да отиде веднага у баба?“, „Защо Снежанка е опитала от всички панички?“ Ако моят отговор се различава от този на детето, не казвам: „Не е така“ или „Не е правилно“, а просто споделям и моят извод. „Може би е искала да си поиграе, както казваш ти, а може би е решила да набере цветя на баба си.“ „Може би е била много гладна, или просто не е искала никое джудженце да остане със съвсем празна паничка.“ Понякога вкарваме герои от една приказка в друга или пък си измисляме свои. С по-големите деца обсъждаме техните книги по същия начин. Принудена съм да чета всякакви тийнейджърски романи, за да мога да ги коментирам с тях, но родителството иска жертви. Пък и „Хари Потър“ никак не е лош. Даже „Пърси Джаксън“ става.

Още един начин да насърчим критичното мислене – старая се да не заявявам мненията като факти. Дори в най-обикновен разговор ги поощрявам да си създават собствено мнение. Пример за факт „Небето е синьо“. Пример за мнение „Небето е красиво.“ Небето е синьо и това се вижда с просто око, това е наблюдение. Докато „небето е красиво“, е лично впечатление. Затова обикновено казвам. „Виж, небето ми изглежда много красиво, а на теб харесва ли ти? На какво ти прилича онова малко бяло облаче?“ Този пример е много елементарен, разбира се, но искам да илюстрирам, че дори съвсем малко дете може да бъде провокирано да си съставя мнение въз основа на наблюдение. С по-големите дечица подобни разговори са далеч по-интересни.

Избягвам да насаждам предпочитания и предубеждения. Всеки родител малко или много се изкушава да възпита децата си в своите убеждения и вкусове. Това е съвсем нормално, но може би донякъде ограничава собствената им мисъл. Освен това съществува и рискът напълно да намразят вашите убеждения и да ги отхвърлят във възрастта на бунта. Това, което практикувам с големите ми деца, когато стане дума примерно за религия, история, литература, кино, музика е, да казвам какво мисля аз, какво е моето мнение, но не като абсолютна и единствена истина. Моите момчета например знаят, че освен християнство, има мюсюлманство, будизъм и най-различни други религии. Знаят, че има и атеизъм. Може би трябва да пиша за това по-подробно в друга тема. Разговаряме по тези теми, сравняваме, обсъждаме. Фанатизмът е точно обратното на критичното мислене и го избягваме на всяка цена.

Когато възпитавате децата си да мислят критично, винаги има риск да си го отнесете. Онази вечер Косьо ме пита:

– Защо момчетата правим по 30 лицеви опори по физическо, а момичетата по двайсет?

– А ти как мислиш?, – отговарям с въпрос.

– Защото не са толкова силни като нас.

– И аз така смятам. Момчетата и момичетата явно имат различни умения.

– А като сме различни, защото имаме еднакви права?

– Защо според теб? – отново отговарям с въпрос.

Теодор се обажда:

– Защото жените винаги правят така. Когато им е изгодно, са по-слаби и трябва да им помогнеш. А когато не им е изгодно, сме равни.

И оттук навлизаме в една дълбока феминистка тема, мама срещу петима мъже. После защо ми викали мама нинджа...

И все пак предпочитам да разсъждават, да анализират и да оспорват авторитетите, отколкото да вървят по течението и да вярват на всичко, което чуят по новините.

А вие на какво мнение сте? Умеете ли да мислите критично? Да наблюдавате, сравнявате и анализирате? Да не вярвате сляпо? Да изслушвате чуждите идеи без предубеждение?

Може би ще ви е интересно да прочетете и какво казват специалистите по темата.

Смешно ли ви звучи заглавието? И на мен ми е смешно. Но повече ми е тъжно за всички чудесни мои роднини и приятели, които заминаха далеч оттук през годините и с които се виждам веднъж на две, пет, десет години. Хора, които бих искала да са до мен всеки ден.

И освен че ми е тъжно, ми е неудобно. Защото ги обявихме за по-малко българи от нас. Нищо че всички те до един помагат на близките си в България. Нищо че много от тях подкрепят морално и финансово каузите на болните деца на България, на талантливите деца на България, прославят български имена в културата, науката, медицината, изкуствата. Милеят за българския дух и тачат българските празници. Пращат родените си в чужбина деца да учат български и уважават българските обичаи.

Ето какво ми написа моята приятелка и колежка Гергана, която е в САЩ повече от петнайсет години:

Можеше да заминем и забравим. Но избрахме да запомним.

Ние, родителите, сме направили избора за децата си да заминем, но също така и избора да им напомняме откъде са тръгнали.

Гергана е в борда на съветниците на Българо-Американския Културен център Сарасота и директор на българското училище към него.

В училището се преподава изцяло на български език. Освен с български език, учениците се занимават и с изучаване на народни танци и театър.

Мисията на българското училище във Флорида Гергана описва поетично и одухотворено на сайта на центъра.

Ние идваме от древността. Носим закодирано многолетното познание за света. Преминали през възходи и крахове,нашите древни праотци са ни завещали богатото културно наследство на своите прадеди,запазили  изконната си принадлежност към род и Родина. 

И ето чрез нас до ден днешен звучи българска реч, роден език и  уникалните български традиции се предават по целия свят. И пак чрез нас се предава на бъдещите поколения ключа на портата на познанието. 

До ден днешен. А утрешният ден? В утрешния ден е нашата мисия.

Да съхраним българския език, за да можем да черпим от извора на древните ни  традиции и обичаи, всичко онова, което е съхранило един народ от асимилация в години на робство и терор.

Нашата цел е да отворим притворените врати на българското сърце, където се крие искрицата, запалила непрекъсващия пламък на приемствеността.

Разпръснати като ята от птици по света, ние се опитваме да създадем отново наши родни гнезда, културни огнища на българската духовност – стимул занравствени и етични ценности. 

И в същото време, със скромните си възможности, да събудим интереса към българската култура, да популяризираме българските традиции, да покажем богатата българска духовност и предоставим възможност на хората, сред които живеем сега, да  се докоснат до неизчерпаемата и богата културна съкровищница на България.

Ето това искаме да бъде новият ни център в Сарасота, Флорида – духовно огнище за българите там, където са и нашите домове, където децата ни растат, където работим и изкарваме хляба си, редом с много други националности.

Запазвайки езика и традициите си, ние сме отворени за света и светът е отворен за нас. Идва друга генерация, по-образована технически и по-космополитна. На нас се пада отговорната мисия далеч от родината да вплетем в броеницата на времето съзнанието за родова принадлежност, език и култура.

Обогатявайки нашите деца, младите поколения ще обогатят и бъдещето на света. Те вярват, че приемствеността между поколенията не трябва да прекъсне, защото древните традиции на една нация са част от богатството на света. Те вярват в екологичните закони за оцеляване на Земята, в биологичната връзка с нея и главно в духовната същност на човека. Наша е отговорността да запазим всичко това и да го предадем на следващите генерации.

Защото без знание за миналото, без знание за корените, няма бъдеще.

И с тази мисия Гергана бие училищния звънец за българските деца във Флорида.

По повод 24 май българското училище във Флорида за пореден път ще организира тържество. 

„Първо ти трябват корени, за да имаш клони“, така се пее в една американска песен и така започва приветствието на Гергана. „Защо американска песен, ще попитате? Защото живеем тук, в Америка. А защо тази? Защото всички вие, всички ние тук и сега, сме корените. Корените, които пренасяме от древна България в съвременна Америка.“

24 май празнуват и в българското училище в Оксфорд „Слово“. Моят стар приятел и съученик Васко публикува прекрасни снимки от тържеството с няколко кратки, но силни думи:

Тържество на славянската писменост и на българската просвета и писменост! Оксфорд 21/05/16
Сърдечни благодарности на Valentina Alexandrova-Kirova и Teodora Petranova и всички знайни и незнайни патриоти,помогнали за организирането на това прекрасно тържество! Благодаря!

Ето страницата на българското училище „Слово“ в Оксфорд във Фейсбук и техният уебсайт. Подкрепете ги, препоръчайте ги на близките си в Англия, поздравете ги. Те заслужават.

И не са само Гергана и Васко. По всички краища на света наши братя, сестри и приятели пазят българския дух и се гордеят с корените си. И докато ние тук допускаме българското да ни разделя, тях ги обединява. Вместо да се мерят кой е по и кой е най, те са просто българи.

Ще завърша с думите на Васко относно честването на 24 май в Оксфорд, Англия. Помолих го да сподели впечатленията си и ето какво ми отговори той:

Не мога да ти го опиша, Мими. Аз само плаках от радост.

Плача и аз, Васко и Гери, че чудесни хора като вас, с дух, талант, трудолюбие, достойнство, се пръснахте по цял свят. Но днес няма да плачем, а ще се радваме на най-българския празник.

Честит 24 май, българи у дома и по света! Пазете българския дух! Дай Боже някой ден да си наредим държавата по-добре и нашите деца да не бягат, а вашите – да се завърнат.

Покрай абитуриентските балове един статус на фейсбук потребител бе споделен хиляди пъти и накрая гръмна като сензация в новинарските сайтове. Не вярвам някой да го е пропуснал, но за всеки случай ще поясня, че става дума за млада жена на име Весна Видева и постът й за изоставения абитуриент.

„Бал 24.05.2016г. Наблюдаваме момчето със светло – синия костюм. Чудех се дали да пиша, но съм доста огорчена и разочарована, затова реших да споделя какво се случи. Пред блока ни се „изсипа“ цял клас абитуриенти с луксозни коли, джипове, лимузини, коя от коя по-луксозна. Всичко беше хубаво, хората се забавляваха, брояха от 1 до 12 , абе всичко, както си му е реда. Заваля и се скрих под козирката на блока, целият клас вече беше в апартамента на съседката ми (тяхната класна), когато пристигна пеша закъснялото момче със светло – синият костюм.

Отворихме му входната врата, казахме му къде да се качи,той благодари и приключихме. Стана време да тръгват към хотела, излизат всички, качват си се по колите… и си заминават. Изпращам ги аз, като типичната клюкарка, и виждам отново момчето със синия костюм да ходи пеша по улицата надолу. Питам съседа ми, далече ли е паркирал човекът, който го кара, при което чувам отговор, който ме шашна, стъписа: “ Ами не, той е пеша, отива към метрото.“

Грабвам ключовете от колата и хукнах да го догоня. Намерих го, тъкмо щеше да пресича, почнах да бибиткам, отварям вратата, викам : „Влизай, днес си с мен!“ Момчето влезе притеснено. Тръгнахме и питам, защо не е помолил някой да го закара? „Ами питах ги, всички ми отказаха. В едната кола били само момичета, в другата класната, а другите ми казаха: „Бегай от тука бе, разкарай се!“ Недоумявам пак – как може да са толкова озлобени и егоистични, а той смирено ми отговаря – ами не можем да ги съдим, такива са, каквито са си и се усмихна.

За момент се замислих, как са го изпратили горките му родители, тихо, кротко, с метрото, без обичайното бибиткане, балони, броене… та той нямаше дори чадър. Добре, че спря да вали. Само защото момчето не се държеше като другите –  просташки, грубо, невъзпитано и защото беше свит, срамежлив и притеснителен, никой не го покани в колатя си. Та хвана ме яд на днешната младеж, как само го отбягваха… и какво, като е по-беден? Аз пък си му бях дама на бала и си го закарах до хотела!

През цялото време ми благодареше, миличкият. Колко заслепени са хората…

Спасихте от дъжда – вашите скъпи дрехи, прически, грим и обувки, но оставихте момчето да ходи пеша към метрото, валейки го дъжд, ходейки с наведена глава в един от уж най-щастливите му дни, неговият бал.“

Коя е Весна? Непознато за мен момиче, явно с добро сърце, чувствително, споделящо. Със сигурност се е зарадвала, че всички подкрепят постъпката й и поне за малко искат да станат по-добри и да са на нейното място, мястото на героя, а не в позицията на забравилите се абитуриенти, които отхвърлят скромния си съученик.

Харесвам Весна за доброто й сърце и откровеността й. И затова й съчувствам, че броени часове след като я посрещнаха с „осанна“, я изпратиха с „анатема“. Защото в крайна сметка се оказало, че историята била малко по-различна, получило се недоразумение, някой нещо недоразбрал и момчето е останало без транспорт. Коя ли история има само една страна? Винаги има оправдание, извинение, обяснение. Факт е, че едно момче е тръгнало пеш за бала си и една непозната жена го е спасила от дъжда и го е закарала. Оттам нататък обаче се оказва, че класни, съученици и родители са засегнати от статуса и Весна се чувства принудена да публикува извинение.

Публично се извинявам за неудобството което причиних на училището,класната, директорката, съучениците и техните родители с моят пост. Моля всички медии да изтрият поста ми, МОЛЯ ВИ! Момчето не е попитало всичките си съученици, грешката е изцяло моя. Бях под афект,огорчена, разочарована от това което чух от момчето и действах необмислено. Не съм искала да обидя никой, съжалявам, че един мой личен статус създаде толкова тревога и нарани хора, които обичам! Благодаря отново на всички които ми писаха и ме подкрепиха, но не заслужавам тази подкрепа! Моля, изтрийте поста ми от новинарските си сайтове и ме оставете да си остана скрита от света, както съм била и досега.

Но историята не свършва дотук. Споделянията продължават, само че този път потребителите са раздвоени. Част от тях са съпричастни с Весна и й обясняват, че няма ненаказано добро, а друга една не малка част я набеждават в популизъм, търсене на „лайкове“ и дори я обвиняват, че развалила бала на младежите.

Весна няма никаква вина, че предизвика такива крайни емоции. Може да е причинила неудобство на класни, съученици и родители, но това не е толкова лошо. Нека друг път си отварят очите и не са безразлични към случващото се около тях. Разбирам я много добре, защото преживях подобна ситуация, макар и в по-малък мащаб, преди време, когато подарих стария си телефон в една ФБ група. Всички го искаха, но след като го подарих, веднага се появиха  обвинения, че постът бил фалшив. Дори администраторката побесня, защото не избрах нея и ме изгони от групата под претекст, че съм подарила телефона на фалшив профил, който също е мой, тоест на себе си. С каква цел, така и не можах да разбера. Освен мен изгони и всички, които се опитаха да ме подкрепят. Та тези, които казват, че няма ненаказано добро, не са далеч от истината. Но пък в какъв свят ще живеем, ако позволим решенията ни да се ръководят от безразличието? Ако се спираме в желанието си да помогнем, защото някой ще приеме жеста ни за популизъм?

Весна, браво, момиче. По-важното е да си правиш добрите дела при всяка възможност. И да ги споделяш, защото доброто (както и злото) е заразно. Не се притеснявай, че винаги ще се намери кой да те изкритикува и кой да те оплюе. Да са живи и здрави в своя малък мнителен свят, щом го предпочитат. Ти си прави каквото знаеш и изобщо не се извинявай. Все ще има и кой да ти стисне ръката. Като мен, например.

Снимката е от профила на Весна, но е качена във всякакви сайтове, затова си позволих да я използвам.

Автор: Мария Пеева

Моята приятелка Светлана, която е топ наказателен адвокат, убийствена кулинарка и неуморима купонджийка, ми напомни една история. Отдавна се каня да я разкажа, явно моментът е дошъл. Ще копирам ФБ статуса си 26 май 2012 г.:

Ох, каква жестока вечер/нощ/почти сутрин… страхотно си прекарах, така не съм се забавлявала от години, Svetlana Georgieva, жалко, че към края спомените ми нещо се губят, надявам се да не сме танцували върху масата :))) Но мисля, че всичко започна от телешките опашки, те не просто бяха безобразно вкусни, те направо бяха еротични! Омагьосала си ги нещо. Обаче днес… днес ми е тежък ден :)))

Да поясня, че Светлана е човек, в който или веднага се влюбваш, или веднага намразваш. Тя не може да остави никого безразличен. Влага страст във всичко, което прави и заразява и околните. Зодия лъв, какво повече да обяснявам. Люси, съпругът й, е страхотен мъж, интелигентен, точен, чаровен, с невероятно чувство за хумор. Двамата с Иван като подхванат разговор, се чудим на кого по-напред да се смеем. Онази вечер ядохме уникалните й телешки опашки, пихме червено вино и не само, и си говорихме часове наред за деца, и за любов, и за политика (тук аз предимно мълчах), и за нещата от живота, и за нещата отвъд него. Хубаво е да имаш такива хора за приятели. Хора, с които можеш и да плачеш, и да се смееш. Както и да е, няколко седмици след въпросната вечер на телешките опашки, Светла и Люси заминаха на море и ни оставиха сладкото им кученце Пени да го гледаме две седмици. Пени е умопомрачителен бонбон, пухкав бял шпиц, с остри малки зъбки и опашка на кравайче. Помня как изяде розите на Иван (и той го помни). Един вид го подготви за опустошителното нашествие на хъскитата Чара и Алекса, за което тогава дори и не подозирахме. Но в тази история не става дума за кучета и рози, а за една телешка опашка…

И така, една сутрин, докато Пени все още ни гостуваше, ставам, тя скача върху мен с цялата обич, на която е способна. Върти опашка с бясна скорост, сякаш всеки миг ще се издигне като малък космат хеликоптер. Гледа ме с влажен поглед, връхлита ме от всички посоки и ми се радва, все едно през целия си кратък кучешки живот е мечтала точно за мен по пижама, рошава, с неизмити зъби и кисело настроение. Кучетата обичат да обичат, всеки кучкар ще ви го потвърди. Обаче за разлика от предишните сутрини, когато се възторгвах от това й посрещане, този път ми е едно такова чоглаво, неприсъщо, чак не мога да й се зарадвам. Все едно виждам света през мътен бежов филтър, всичко е изгубило цвета си. Правя си кафе, паля цигара. Кафето има метален вкус в устата ми, цигарата ми горчи. Нещо се случва с мен. Божичко, та аз ставам сутрин и първата ми мисъл е за кафе, няма как да ми гаднее толкова, ако не съм болна. Тежко болна. От нещо наистина сериозно. Влизам в интернет, пиша симптоми, намирам едни такива свирепи болежки, че даже не ми се говори за тях. Някъде след третата диагноза обаче се присещам как, когато забременях с Коко, първо си мислех, че съм болна от всевъзможни щуротии – като почнем от синдром на Тюрет и стигнем до мозъчен тумор – защото бях ужасно раздразнителна. Толкова бях избухлива, че веднъж на родителската среща на Теди се нахвърлих на учителката по физическо, която си позволи да се оплаче как момчетата си събули шортите в час в знак на протест, че не им дала да играят футбол. Ама така побеснях, че чак ми излезе пяна на устата и сълзи от очите, а тя избяга в ужас от стаята, след като не пропусна да заяви, че с такива родители, от децата може да се очаква всичко и пак леко се е разминала. И с оглед на предните ми бременни ексцесии, осени ме едно такова смътно съмнение, но с минимална правдоподобност, и просто го подминах.

Симптоматиката обаче продължи, а се появи и още един много показателен признак, така че в крайна сметка реших – отивам до аптеката и си взимам тестове за бременност – два броя. Първият ми каза голата истина, вторият не я опроверга. Без да губя време, звъня на Пеев и изстрелвам:

– Ванка, искам да седнеш някъде, защото трябва да ти кажа нещо важно. Бременна съм.

– Меро, днес не е 1 април.

– Ванка, знам, че не е първи април и съвсем сериозно ти казвам, че съм бременна.

Отсреща мълчание. Аз плахо:

– Ванка, там ли си?

– Тук съм, не съм избягал. Ама ти как разбра?

– Направих си тест.

– В интернет ли?

– НЕ, ИВАНЕ! Съвсем истински тест от аптеката. Два теста. Не ми говори глупости, а кажи какво ще правим сега.

– Е, то е ясно какво ще правим. Чакай да ти звънна след малко, че си изпуснах кафето. Ти хубаво ми каза да седна, ама…

Но това не е цялата история. Отивам на другия ден на доктор, в известна софийска клиника, при гинеколог с реноме, изключително любезен и внимателен възрастен господин, когото посещавам от години. Преглежда ме той и въздиша:

– Плодът е в седма седмица, но се опасявам, че е мъртъв. На този етап би трябвало вече да има сърдечна дейност.

Абе, вярно, не е планирана бременност, ама като чуе такова нещо човек, сърцето му се свива, подскача и застава някъде в гърлото, ни напред, ни назад.

– Сигурен ли сте, докторе?

– Да, но вие не се разстройвайте толкова. Все пак имате три деца, приемете го по-философски. Тук не мога да ви направя кюртаж, но незабавно трябва да отидете в болница, защото ако не се отстрани, може да предизвика много тежки усложнения, инфекция, дори сепсис.

Докторът е мил, загрижен и съпричастен, потупва ме по рамото съчувствено, връчва ми епикризата, в която черно на бяло пише мъртъв плод с препоръка за спешно прекратяване на бременността и аз излизам от лекарския кабинет, ни жива, ни умряла. Звъня на Пеев, не рева, ама ми е едно такова страшно и празно. Той дотичва веднага от работа, качва ме в колата, води ме в болницата, държи ме за ръка, усмихва се, ама гледам, че и на него му е адски криво. Няма значение колко деца има човек, всяко му е скъпо, даже и неродените. За доктора може да е плод, но за мен вече е човече. Как да го приема философски? Та влизаме ние в „Токуда“, отиваме на рецепцията на АГ, там чакат няколко бъдещи мамчета с прекрасни големи, кръгли кореми, а аз с моето гладко коремче заставам на рецепцията и пред всички обяснявам защо идвам по спешност. Мамчетата ме гледат съчувствено, както и момичето на рецепция, на бърза ръка ми отстъпват ред да вляза и попадам на първата свободна лекарка. Жената говори по телефона с някаква туристическа агенция, урежда си лятната почивка и само с ръка ми сочи да легна и почва да ме преглежда с ехографа. Говори си тя и ме натиска, а на мен ми се реве, защото ето, тази безочлива докторка си мисли за пътешествия, слънце и море, а на мен сега ще ми махнат бебето. Ако имах сили да говоря, може би щях да й спретна скандал, но нямам и само си гледам в тавана. А някъде издълбоко ме гризе съвестта, че ще изгубя това дете, преди да съм му се зарадвала истински.

Както и да е, лекарката приключи разговора и най-после ме погледна в очите:

– Много се извинявам, но беше спешно. Та вие по какъв повод всъщност?

– Ами, прати ме доктор едикойси за аборт.

– Аборт по желание ли?

– Не, всъщност се оказа, че плодът е мъртъв.

– Мъртъв ли е?

– Ами, така ми каза докторът. – показвам си листчето.

Лекарката му хвърли едно око, поръчка ме още малко, позяпа в монитора и заяви:

– Слушайте сега, ако искате аборт, си е ваше решение. Но плодът не е мъртъв, ето сърчицето работи. Съвсем нормално е развит за шеста гестационна седмица.

И обърна монитора към мен, а там едно мъничко бобено зрънце наистина пулсираше бързо, ритмично и извън всякакво съмнение – живо. Е, казвам ви, бликнаха ми едни сълзи от очите! Изкачах да приключи прегледа и скочих от леглото веднага, да не стане някоя грешка. Идваше ми да я разцелувам тази невнимателна, разсеяна, припряна докторица, която през целия преглед говореше по телефона, но си свърши работата както трябва.

През следващите месеци изкарах най-ужасната ми бременност. Имаше периоди, в които повръщах денонощно, имаше и по-леки, в които повръщах само в точно определени часове, като по режим. Отидохме на едно тъжно море, което прекарах затворена в стаята и ядях само обикновени бисквити и сухари. Алекс не беше лесно бебе, но слава богу, роди се жив и здрав. Много се чудех дали да не се разходя до доктора да го почерпя за „мъртвия плод“, но реших да не си тровя живота.

А когато казахме на Светлана и Люси, че съм бременна и кой е виновен за всичко това, Люси едва не падна от смях и заяви:

– Не знам как ще го кръстите това дете, но вече му знам индианското име. Телешка опашка!

Някой ден ще разкажа тази история на Алекс. Нека да стане поне на 12 обаче.

Идва лятото и с него сезонът на детските лагери. В собственото ми детство умирах да ходя на лагер, но майка ми упорито отказваше. Бях застрашена от твърде много опасности. Ако не наяве, то поне в нейната глава – като се почне от въшки, глисти, кучешка тения и се стигне до удавяне в язовира, изгубване в гората и разкъсване от мечка-стръвница. Но ние, единствените деца, при това късно родени, обикновено сме обречени да растем в саксия и с нетърпение да чакаме мига, когато ще се отскубнем и понесем по вятъра възможно най-далеч от прекалено безопасната домашна среда. Поради тази причина съм била само на два-три лагера, пусната с много уговорки, сълзи, молби и обещания. После дойде времето на бригадите, които слава богу, бяха задължителни и въпреки всичките предложения на майка ми да ми намери медицинска бележка, аз като една работлива и лоялна комсомолка, не пропусках нито една. Спомените ми от бригадите са ярки, весели и живи, докато от детските лагери са твърде смътни, макар и приятни. Общо-взето включват зелени поляни, дълги походи, организирани игри, тесни и някак боцкащи легла, тълпи момиченца, които си чуруликат за момчета, Сиси Кеч и дънки от Кореком. И лагерен огън, край който красив дългокос младеж свири на китара, а ние припяваме „Love me tender, love me sweet“. Силно подозирам обаче, че последното е сцена от някой филм и някак съм го вплела в детските си спомени.

Тъй като винаги съм си поставяла за цел да не си гледам децата по майчиния метод, моите момчета от най-ранна детска възраст са поощрявани да се записват на всевъзможни лагери. Според мен за децата е полезно и приятно да се отделят за седмица-две от родителите си и да бъдат самостоятелни, в нова и различна среда, където да учат и различни умения - от оцеляване в планината, през изкуства, езици, математика, езда на кон, та до сърф и дори кайтинг - лагери има всякакви! Но и деца има всякакви. Ако вашето дете за първи път тръгва на лагер, може би ще влезе в една от тези три категории, които срещнах аз.

1. Първородният и глезеният. Първо и единствено в онези времена внуче, Теди беше обгрижван от две баби, нетърпеливи да го грабнат за цяло лято, да му готвят любимите манджички и десертчета, да го водят на кино, разходки и екскурзии, да го оставят да прави каквото си иска денонощно. Плюс забавен и винаги усмихнат дядо, готов да стане конче, маймунка и самолет. За капак – прекомерно заети и работещи родители, които компенсират по всички възможни начини физическата си липса. Не е чудно, че при тези обстоятелства той категорично отказваше да ходи на лагер и предпочиташе да си седи цяло лято в Пловдив при бабите и дядо, с плейстейшъна и компютъра. Аз, обаче, с възпитателна цел упорито го записвах поне на два лагера всяко лято. И отново имаше уговорки, молби и обещания като в моето детство, но този път от страна на майката към детето. Всички лагери приключваха по един и същи начин – Теди вдигаше температура на третия ден и ние с татко му отивахме да си го приберем. Ако вашето хлапенце е от този тип, може би е по-добре да не го записвате на лагери - само ще си дадете парите на вятъра.
2. Изпълнителният и отговорният. С Косьо лагерите се случваха по съвсем различен начин. Още от предучилищна ходеше с огромно удоволствие на лагер. Първо с класа си, впоследствие и на математически лагер-школи, които не само са изключително полезни, но и се връщаше с огромен запас вицове за Чък Норис. Явно преподавателите-математици обичат този герой. Пратихме го преди година и на космическия лагер в Турция, от който се върна толкова въодушевен, че седмици наред говореше само за космоса и оттогава е решил, като порасне да работи в НАСА. Упорито отказва обаче да ходи на лагери, на които не е с познати деца или поне с деца, с които има общи интереси. Една забавна случка преди няколко години. Оказа се, че всички майки от класа искат синовете им да са в една стая с Косьо и дори се получава известно напрежение, защото в стая са само две-три легла. Веднъж попитах майката на негов съученик, защо всички искат Косьо, а тя ме погледна изумено: „Ама, ти не знаеш ли? Косьо подрежда не само своите дрехи, а и техните, следи да се преобличат и къпят редовно, да си лягат навреме и когато са с Косьо, винаги си връщат целия багаж.“ Е, заслугата не е моя, признавам си. Детето си е такова – стриктно. Ако вашето е от този тип, сте късметлии - ще ходи с удоволствие на лагери, ще се забавлява и като бонус ще връща целия си багаж.
3. Веселякът и разсеяният. Коко е идеалното дете за пращане на лагер. Той е готов да отиде навсякъде, в страната или чужбина, с познати или с напълно непознати деца, възрастта им изобщо не го притеснява, нито дали са момчета или момичета. Незабавно намира с всички общ език и забавления и никога от нищо не се оплаква. Единственият проблем при него е, че губи половината си вещи и спокойно може да изкара целия лагер с едни гащи и чорапи, изобщо не се сеща да се преоблече. Освен това раздава всичко, което евентуално някой си хареса от книгите, играчките и дрехите си. На един джудо лагер например му бях сложила флакон с пречистена морска вода да си пръска в нослето, ако се запуши. Оказа се, че от флакона си пръскали наред всички лагерници. После два-три месеца се борихме със сопол, който беше толкова бъкан с разнородна флора и фауна, че всеки миг очаквах да ми проговори. Въпреки това детето се забавлява и затова продължава да ходи на лагери всяко лято. Просто не слагам ценни вещи и скъпи дрехи в багажа, а вместо флакони, слагам ампулки с физиологичен разтвор за нослето и не пропускам да добавя списък с вещите, който да провери, като си прибира багажа. Естествено, списъкът на края е изгубен, така че нямайте големи очаквания :) 

Най-малкият ми Алекс още не ходи на лагер. Но с баща му нямаме търпение да тръгне. И ако има начин всички да са на лагер по едно и също време...

Моите родители са добри хора, скромни, възпитани, съвсем обикновени. Едно дете съм, дълго чакано и желано. В онова време методи като инвитро и инсеминация не били познати. Майка ми много страдала, че 9 години няма бебе, докато всичките й приятелки и сестри вече се радвали на рожбички. Можете да си представите радостта й, когато най-после съм се пръкнала на бял свят, малко преждевременно, миниатюрно кресливо човече, червено и сбръчкано като маймунче, грозновато и кекаво, но нейно.

Бях много обичано дете, в това не се и съмнявам. Но може би точно защото ме обича толкова, майка ми постоянно се опитваше да ме моделира по своя идеал за дъщеря и да ме превърне в някаква подобрена версия на себе си. Е, не й се получи, не успях да вляза в нейния шаблон. Интересно е, че имаше период, когато се опитвах да го направя, за да спечеля одобрението й, но слава богу, той бързо премина.

Реших да споделя с вас нещата, които най-много ме измъчваха в детството ми. Вече съм ги простила, но никога няма да ги забравя. Моля ви, помислете дали някои от тях не са практики в дома ви под каквато и да е форма. Ако е така, послушайте едно пораснало дете и ги прекратете навреме.

1. Цвете в саксия. Майка ми постоянно трепереше над мен от най-ранно детство. Списъкът с опасностите, които ме причакваха отвсякъде беше безброен. Да не тичам, защото ще се изпотя, ще настина и ще умра. Да не галя улични животни, защото ще хвана глисти, тения и бълхи и ще умра. Да не се катеря по огради, защото ще падна, ще се пребия и ще умра. Да не пия студена вода, защото ще хвана ангина, отит и менингит и ще умра. Това продължи и в пубертета ми, но вече не ме дебнеше смърт, а друга още по-голяма опасност. Да не се прибирам по тъмно, защото ще ме причакат и ще ме изнасилят. Да не излизам с момчета, защото ще ме отвлекат и изнасилят. Да не излизам с момичета, защото момчетата ще ни подлъжат, отвлекат и изнасилят. Да не ходя на дискотека, защото ще ме издебнат отвън и ще ме изнасилят. Да не ходя на екскурзия, защото ще ме напият, приспят и изнасилят. Изобщо всички момчета около мен искаха едно-единствено нещо и най-добре би било да си седя вкъщи или евентуално може би да стана монахиня. На всичкото отгоре, за да ме стресне малко повече, майка ми винаги подбираше възможно най-цветистите фрази. „И в никакъв случай не се качвай в кола с момчета, защото ще те разчекнат на някой кръстопът и ще те хвърлят в канавката.“ Да, неслучайно народът казва: Да не ти се случи това, което мисли майка ти. В резултат на отглеждането като цвете в саксия бях едно твърде изнежено и постоянно боледуващо дете. Но много бързо разбрах, че повечето изброени опасности са абсолютно нереалистични и вместо да се страхувам от тях, започнах да ги търся с пламенната любознателност на непълнолетна авантюристка. Прибирах всички улични котки, катерех се по всякакви дървета и огради, пробвах всевъзможни щуротии, излизах с най-лошите момчета, никой от които не ме пипна с пръст, скитосвах по улиците и при всеки удобен случай нарушавах забраните. Единственото, на което се научих, беше да крия от нея, да лъжа с най-невинен поглед и да не споделям абсолютно нищо. Споделях с баща ми, а когато тайните ми започнаха да стават прекалено женски, споделях само с приятелки.

2. Забележките. Майка ми винаги е била хубава и поддържана жена. Идеята й за красива дъщеря представляваше момиченце в розова рокля и прическа с бретон и две опашки с бели панделки. В момента, в който започнах да проявявам някакви собствени предпочитания към дрехите, се сблъсках със стена от негодувание и критики. Дънките ми бяха прекалено впити, полите ми – неприлични, блузките – къси. „Облякла си се като леко момиче.“ „Как ще раждаш деца с този гол кръст?“ „Защо ще носиш грим, ти си ученичка.“ „Кой ти разреши да си накъдриш косата? Утре отиваш да се подстрижеш.“ Един от най-ужасните ми детски спомени е как ме караше да ходя на училище с някакви отвратителни червеникаво-кафяви мокасини и упорито отказваше да ми купи маратонки, защото били „мъжки“. В наше време забележките звучат по друг начин. Онзи ден изтръпнах, като чух една майка да казва на дъщеря си в мола: „Докога ще се обличаш като парцал?“. Винаги, когато ми е на устата да смъмря момчетата ми, които упорито носят само кецове и спортни дрехи, си спомням за навъсеното лице на мама и колко отчаяно ми се искаше поне веднъж да чуя колко съм хубава. И ако вече съм изпуснала някоя реплика, започвам да мажа, за да компенсирам някак грешката си. Децата имат право на собствено мнение как да се обличат. И също така им е нужно одобрението ни, дори и да не разбираме днешната тийн мода.

3. Неодобрението към приятелките/приятелите. „Аз винаги съм си подбирала много грижливо с кого общувам. Всичките ми приятелки бяха отличнички и порядъчни момичета от добри семейства.“ Ей, от тази реплика ми идваше да си повърна малко в устата. „Мамо!“, душата ми би закрещяла, ако можеше да намери точните думи, „Аз самата съм отличничката и порядъчното момиче! Искам приятелите ми да не са такива! Искам да общувам с всякакви хора, и бунтари, и аутсайдери, и различни, и откачени. Искам да опозная света и да си намеря мястото в него. Не искам поръчкови приятелства, а спонтанни. Искам да ме наранят и аз да нараня, да ме отсеят и аз да отсея. Остави ме да дишам, за бога! Остави ме да сгреша и да си направя изводите сама.“ Иван и досега си спомня с усмивка как майка ми не го харесваше едно време и никак не ме даваше. Добре че не я послушах и се дадох сама.

4. И накрая, но не на последно място – снизхождението. Ясен спомен от детството ми – мама глади дрехи на кухненската маса, а аз се навъртам около нея и й разказвам случка от деня ми. Тя уж слуша, но в един миг се пресяга и сменя станцията на радиото. Тогава ми проблясва, че тя изобщо не ме чува, а просто кима с глава от време на време. Моите детски вълнения са прекалено скучни за нея и тя гледа на тях снизходително. Мисли си разни свои неща или предпочита да слуша Лили Иванова. Този модел се повтаря под всякакви форми. Например, споделям й някаква моя детска тайна (по времето, когато още се разкривах пред нея), а тя я разказва на лелите ми. Няма да забравя колко бях потресена, когато спомена съвсем между другото пред сестрите си, че цикълът ми е дошъл за първи път. Направо ми идваше да заровя глава в земята. В моята малка главица това беше огромно и съдбовно събитие, което тепърва трябва да осмислям и приемам, и не можех да разбера как може собствената ми майка да го принизи до нещо съвсем незначително, което се обсъжда между плетките и рецептите за сладкиши.

Не знам кой вариант е по-добър – да влезем в модела на родителските грешки или в старанието да ги избегнем, да допуснем нови. С годините осъзнавам, че в отглеждането на децата няма еднозначни решения. Няма формула, която да ти гарантира, че ще се справиш идеално и ще получиш желания резултат. Има опити, грешки, извинения и прошка, понякога обида, друг път благодарност. Може би най-важното е да разговаряме с децата си и да ги изслушваме. Да им разказваме за своето детство, вместо да ги назидаваме. Да търсим мнението им, да приемаме критиката им и да се опитваме да сме по-разбиращи, по-спокойни и търпеливи. Искрено вярвам, че когато обичаш децата си, дори и да сгрешиш, в крайна сметка нещата приключват добре. Както между мен и майка ми, с която след години намерихме път една към друга. Но трябваше и аз да стана майка, за да разбера как най-добрите намерения често водят към най-големите грешки. Неминуемо ги допускам и аз, макар и различни от нейните. Мога само да се надявам, че и на мен ще ми бъде простено някой ден. Едно е абсолютно сигурно. Въпреки всичките ни усилия децата ще пораснат и ще поемат по пътя си. А когато погледнат назад, винаги ще има за какво да ни винят. Но и за какво да ни обичат.