logomamaninjashop
Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Автор: Мария Пеева

 

Обещах ви да ви разкажа за онези далечни времена, когато и аз бях “папагалче в клетка”. А днес се случи нещо, което съвсем ме вдъхнови, защото ми върна толкова разкошни спомени и просто нямаше как да отлагам нито миг повече тази история. 

 

Миналата седмица Васко Мавриков ме покани в студиото на “Евроком” да разкажа за книгата ни с Люси. Продиктува ми адреса, който ми звучеше познато, но все пак е централна улица, реших, че е съвпадение. Представете си учудването ми, когато тази сутрин се озовах пред старата сграда, в която преди двайсет години се явих на интервю за филмов преводач в “Александра Филмс” и за мое огромно учудване ме одобриха и ме назначиха на работа, макар че нямах никакъв опит с филмовия превод до този момент. За момент се спрях на входа и всички онези спомени нахлуха в главата ми, сякаш беше вчера. Аз, пловдивското момиче, което никога не е обмисляло да напусне родния си град, на интервю в София, на пъпа на столицата, и то за филмов преводач. А сградата беше суперлуксозна по онова време, нищо че булевардът пред нея беше целият разкопан за метрото. И о, чудо, имаше портиер, който те посреща учтиво и те праща нагоре по мраморното стълбище. Срещу теб постери от филми, навсякъде една такава творческа атмосфера, любезни и усмихнати хора. И една невероятна тераса, на която беше и служебното кафене. Там ми беше интервюто в онова прекрасно лятно утро преди толкова много години. И там разбрах, че не е толкова страшно да излетя от клетката, колкото и да ми е удобно в нея.

 

Защо наричам “клетка” живота си преди това? Всъщност той изобщо не беше лош живот. Бяхме започнали да си стъпваме на краката след първите тежки и безпарични години. Точно бяхме ремонтирали наследствения апартамент, даже заема си бяхме върнали. Майка ми помагаше за детето, Иван работеше и учеше, а аз бях учителка - професията, за която винаги съм си мечтала. И бях добра учителка. Обичах си хлапетата и те ми отвръщаха със същото. Богати не бяхме, но и не сме гладували. А какви купони ставаха с огромната ни тайфа от пловдивски приятели… Живот си живеехме. Както една приятелка се пошегува веднъж - бяхме си построили комунизма.

Но едно малко червейче ме гризеше отвътре. Виждах в мислите си как годините отминават и ние сме все в този приятен, просторен апартамент, бавно остаряваме и се уморяваме, а детето ни расте точно по същия начин, по който съм отраснала и аз, дори учи в същото училище и играе по същите улици. И си представях как с всяка следваща есен и нова учебна година кипящата ми бунтарска душа все повече уляга и една кротка меланхолия се стича в нея като сълза по мечтите, които не само не съм сбъднала, ами дори не съм и посмяла да бленувам. Да си призная, не виждах какво точно искам да променя и какво не ми харесва, просто знаех, че мога повече и щастието не е в това да си доволен от себе си и да си нахранен и облечен, а в това да виждаш смисъл в нещата, които правиш.

А смисълът на професията ми някак се поизгуби в бумащината, в дребнавите изисквания, в пренебрежението към всеки опит за промяна, за нещо ново и интересно, което се надявах да въведа. Изгуби се в разочарованието, което виждах у възрастните колеги, някои от тях мои бивши преподаватели. И колкото и да им се възхищавах, не исках след трийсет години да се чувствам като тях - неоценена и неосъществена. И въпреки това най-вероятно още щях да съм зад катедрата и да преподавам неправилните глаголи до втръсване, ако едно хлапе не ми беше казало в часа на класния. “Какво правите тук, госпожо? Вие не сте за тази работа. Ще ви смачкат.”

 

Това се случи още през първата ми учебна година. Представяте ли си какво е да сбъднете една мечта, за която сте учили пет години, и да осъзнаете, че същата тази мечта ви затваря точно като папагалче в клетка. И фактът, че имате относително финансово спокойствие, че имате помощ за детето, че съпругът ви има работа, не ви успокоява, а още повече ви загробва, защото липсва финансовият стимул за промяна. Липсва усещането, че вече не издържате, което тласка човек към незабавна промяна. Точно като в експеримента с жабите, които не изскачат от съда с бавно затопляща се вода, докато не заври и не ги убие, и ние сме способни да останем в чистата си, приятна клетка, където има достатъчно храна, вода и спокойствие. И така - докато крилете ни не отпаднат дотолкова, че вече не можем да излетим, дори и да искаме.

 

За интервюто за филмов преводач ми каза приятел, който работеше в “Александра”. Отидох без никакви очаквания. Бях сигурна, че няма да вземат мен, момичето от провинцията без опит. А условията? Условията бяха ужасни. Три месеца обучение, през което се плаща минимална заплата. Наемът ни в София беше двойно по-голям, при това в най-мизерната квартира, която можете да си представите. Разказвала съм ви за нея. И досега съм убедена, че в тоалетната имаше популация от извънземен живот, който никакви препарати не успяха да изтребят. А Иван заряза всичко и тръгна с мен. Без дори да има работа. Е, справихме се. Излетяхме от клетката. Имаше моменти, когато си мислехме, че всеки миг ще паднем на земята и ще си прекършим крилете завинаги.

 

Но се случи друго. Научихме се да летим.

 

Всичко това си спомних днес, в онази стара еврейска сграда на центъра. Бяха прекрасни времена, изпълнени с ентусиазъм. Сигурно средната възраст във фирмата беше двайсет и пет-трийсет години. Млади хора, мечтатели, бохеми, творци, всички ние работехме това, което бихме правили и без заплащане, от чиста обич към киното. Работехме хобито си. Пътувахме с раздрънканите трамваи и си пазарувахме кренвирши от Женския пазар и керацуда за три лева.

Но летяхме и бяхме щастливи. И стигнахме надалеч и нависоко. 

Не съжалявам за този риск. И бих го поела отново, ако се почувствам в клетка.

Човек трябва да опитва. 

Все още сънувам, че летя.

Автор: Мария Пеева

Четиригодишният Алекс е в онази интересна възраст, когато иска да използва всякакви сложни думи, макар и не винаги на място, и разговорите с него са изключително забавни. Например онзи ден ми каза, че роклята ми е Одивителна, като старателно натърти на О, а баща си нарече “гУпчо”, защото много се шегувал. “Ама, тате, ти си истински гУпчо”.

Една думичка, която използва съвсем на място, обаче ме накара да се замисля много сериозно. Конкретната случка ви я разказах наскоро по друг повод. Бързахме за градинка, а Алекс се ослушваше, спираше по пътя, събираше листа, пък аз вече закъснявах ужасно. Накрая го хванах за ръката и го задърпах с моята скорост. А той заби петички в земята и много сериозно и сърдито ми каза:

- Не искам да ме дърпаш, мамо. Това е ОБИДНО.

На мига спрях да го дърпам и пуснах малката ръчичка, даже му се извиних. Може би, ако беше се развикал, нямаше да реагирам така. Интересно ми стана, че не каза “заболя ме ръчичката”, или “това е гадно”, “ти си лоша”, или просто “не обичам така”. Използва точно тази дума - обидно. А коя майка иска да “обиди” детето си?

В следващите няколко дни го наблюдавах и ми направи впечатление, че използва тази дума винаги, когато някой от братята му се скара с него, когато татко му откаже да си играят или когато аз го карам да направи нещо въпреки волята си. А още по-интересно е, че когато каже на някого от нас, че постъпваме “обидно”, реакцията ни е много по-различна, отколкото ако просто се заинати, или се развика и разплаче.

Осъзнах, че причината думата “обидно” да работи по-добре от сълзите, виковете или директния отказ е, че всички ние, въпреки семейните спорове и караниците, се обичаме и не искаме да се нараняваме взаимно. Освен това думата “обидно” не звучи като критика към отсрещния и не предизвиква у него желание да се защити, от което напрежението ескалира. Думата “обидно” описва само чувствата ни, предизвикани от действията на отсрещния. 

Моят тийнейджър напоследък редовно закъсняваше за семейните вечери. Това е единственото време, в което всички сме заедно на масата и е много специален момент за мен. Разказваме си как е минал денят, смеем се, шегуваме се. Правих му забележка, баща му също, но той все имаше нещо да си довършва в стаята и идваше малко преди ние да станем от масата. Толкова се дразнех, че ми идваше да му вдигна чинията, преди да се е нахранил. Осъзнах обаче, че това по-скоро ще го засегне, отколкото да има положителен ефект. А той е достатъчно избухлив и напрегнат, и без да допринасяме за това. Затова реших да използвам новата любима думичка на Алекс.

Преди няколко дни, когато се събрахме всички на масата, им казах следното:

- Момчета, имам една идея. Нека един по един всеки от нас да каже какво от нещата, които останалите правят, наистина му е обидно. И да си обещаем да се опитваме да не ги правим повече, защото хората не бива да се обиждат, особено ако са семейство.

Стана им интересно, Косьо естествено ме погледна малко критично, напоследък това е отношението му към всички идеи, които даваме ние с татко му. Коко попита:

- Имаш предвид да изброим нещата, които НЕ ИСКАМЕ другите да правят.

- Не. - отговорих му. - Нямам това предвид. Ако трябва да изброя тези неща, които не бих искала да правите, списъкът ще е километричен. Сигурно и вашите. Искам да ми кажете нещата, които правя и ви ОБИЖДАТ, за да не ги правя повече. И аз ще ви кажа какво ме обижда у вас. Татко ви също. Ето, аз веднага мога да ви кажа какво ме обижда най-много. Мъчно ми е, когато съм сготвила и сервирала, а вие не уважавате труда ми и не сядате всички заедно на масата. Това ми е много обидно и защото ни е единственото време заедно. Затова много бих искала да не го правите.

Косьо понечи да се защити.

- Аз го правя, само когато играя и приятелите ми разчитат на мен, защото сме в отбор.

- Да, ето виж, не ти го забранявам. Просто ти казвам, че ми става обидно. Ти сам прецени. Знаеш в какъв час вечеряме.

Нищо не отговори, което е добър знак. А малките харесаха идеята и един през друг забърбориха.

Алекс каза, че му е обидно, когато батковците го избутват и му крещят. (Правят го често, когато им навлезе в територията или им пипа нещата)

Коко каза, че му е обидно, когато му обещавам, че ей сега ще направя нещо и после се мотам цял час. (Правя го всеки ден, когато седна да работя).

Иван каза, че му е обидно, когато момчетата не се държат като братя, а като врагове. (Правят го наистина - карат се за дреболии и са в постоянна конкуренция)

Косьо каза, че му е обидно, когато сме разочаровани от него без причина. (Правим го - когато седи до късно на компютъра, Иван му казва, че не е доволен от него, макар че всъщност успехът му не е паднал и не му се отразява по никакъв начин.)

За себе си вече ви казах. Обидно ми е да не уважават труда, който съм положила, за да събера всички заедно на вечеря.

Обещахме си да се постараем да не правим неща, които са обидни за другите. Коко дори направи списък, в който да си отбелязваме с кръстче прегрешенията. :) (Вече съм с едно кръстче назад, защото ме чака да погледна домашното му, а аз пиша ли, пиша)

Разказвам ви тази история със съгласието на всички, дори на тийнейджъра. Който впрочем оттогава не е закъснявал за вечеря.

Алекс, моето най-палаво и най-малко дете, даде на всички ни страхотен урок по обич и уважение. Може би трябва да го науча на един нов израз - емоционална интелигентност. Той вече я прилага на практика.

 

Прочетете още: 

Пубертетът - неизбежното зло 

Да се научим да ги слушаме 

Нека се опарят

Автор: Надя Колева

Наскоро посетихме наши познати – младо семейство, което още няма деца, но за сметка на това си имат малко вълнисто папагалче! Естествено, 2-годишната ни дъщеря изпадна в див възторг при вида на малката птичка – в някакъв момент и двете малки същества пищяха щастливо – папагалчето – в клетката си, а дъщеря ни – от другата страна. Хем искаше да хване папагалчето, хем я беше страх, въобще циркът беше пълен.

Въпросното папагалче е най-обикновена птичка, синьо-бяла на цвят, с жълта човчица. Нищо особено, папагалче като папагалче… Но причината да ви разкажа за това папагалче е странното му поведение. Папагалчето беше в клетка, но вратичката ѝ през цялото време стоеше отворена. А то не искаше да излиза от клетката си…

Това малко папагалче ме накара да се замисля за хората около мен. Повечето от тях са съвсем обикновени хора, всеки с грижите и проблемите си. Хора с деца и без деца, хора, които през повечето време говорят в минало време и рядко си позволяват да мислят за настоящето и бъдещето. Просто защото това ги плаши. Плаши ги несигурността – дали ще можем да си платим сметките и този месец? Ще успеем ли да облечем децата и да ги пратим на училище? Такива мисли се въртят в главите им денонощно и не смеят дори да си помисля да избягат от клетката на собствените си страхове. Какво остава да си помечтаят да полетят?

Колкото и да се опитвам да забравя онова малко папагалче, мислите ми все към него се връщат – към клетката – широко отворена – трябва само да пожелае и е навън! Но то не иска! Свило се е на сигурно в тясната си клетка и дори не си помисля да полети. А ако понякога излита, после винаги бързо се връща там, където е сигурно – има храна и вода денонощно, клетката го пази от външния свят… А всъщност тази клетка го обрича на самота.

Съвсем същото е и с хората – загледайте се в лицата им, когато излезете на улицата – всеки се е затворил в собствената си клетка, на сигурно. И макар понякога да си мечтаят да полетят, повечето никога няма да се осмелят да напуснат сигурното спокойствие, което клетката на собствените им страхове им осигурява. 

А тази клетка всеки сам създава за себе си. Наричат я с различни имена – семейство, работа, деца, колеги, приятели… Сами изграждаме - бримка по бримка от финия лъскав метал - тази клетка, защото тя ни дава едно измамно чувство на сигурност. И не осъзнаваме каква е цената, която рано или късно всеки един от нас ще трябва да плати, щом е решил да ограничи живота си до една тясна клетка.

Не съм сигурна кога точно започва изграждането на клетката – може би това се случва малко след като завършим училище. Вратите на храма се затварят зад гърба ни и пред нас застава необятният Свят, който за мнозина е плашещ. Много често избираме да вървим по сигурни пътеки, които някой друг е отъпкал преди нас, така е по-лесно, разбира се! Но ето – това е първата бримка за нашата клетка… И неусетно животът ни става низ от бримки, с всеки компромис, който правим с мечтите си, с всяка крачка, която поемаме в посока „сигурно и безопасно“ – бримка след бримка, клетката се гради. 

Разбира се, клетката има различно име за всеки от нас – за някои това е семейството, за други – кариерата, за трети, които всъщност дори отричат, че живеят в клетка – това е непрекъснатият стремеж към новото. За тези хора ми е най-трудно да говоря, защото и аз попадам в тази категория – хората, които вечно са недоволни, вечно търсят нещо, което да запълни празните им дни… Най-тежката категория хора и категорията на най-големите самотници… 

Всеки сам избира как да изглежда собствената му клетка, някои дори успяват да я превърнат в нещо, което наподобява дом. Но в крайна сметка, клетката ни ограничава, тя разделя нас от другите – всъщност, това е смисълът на всяка клетка – да ограничи, да раздели.

Мнозина преминават през живота, без дори да разберат, че е изтекъл в една клетка – понякога в нея е толкова уютно, че не им се вярва, че е клетка, но тя е! 

Клетка аз наричам всичко онова, което ни ограничава, което отклонява пътя ни от мечтите ни! Клетката са всички онези компромиси, които сме направили, за да живеем комфортно – след толкова много компромиси, не е много сигурно каква част от нас е останала жива, нали?

Клетката са всички думи, изречени по принуда! Всички действия, извършени по принуда! Всяка крачка, извървяна насила! Всеки път, когато сме преклонили глава и сме отвърнали лице от проблемите – ние сме изплели сами бримка в своите клетки. Всеки път, когато сме се отказвали от мечтите си, ние сме изплитали по още една здрава бримка в клетката.

Но знаете ли, докато вратичката е отворена, винаги има надежда. Има шанс да се освободим от клетките на собствените си страхове. Има шанс за всеки от нас. Докато вратичката е все още отворена… 

Всеки може да полети! Стига да повярва в себе си и да пожелае.

 

***************

 

Прочетете още: 

Кошути-стръвници

Седя на ръбчето на безкрая 

Мамешката мафия 

Въртележката

Автор: Мария Пеева

Човек трябва да се чувства добре в кожата си.

Клише, нали?

 

Много е лесно да го кажем и като мантра да го повтаряме и на приятелите си, и на себе си. Обаче изобщо не е чак толкова лесно да се чувстваш добре в кожата си. Особено когато отвсякъде ни обстрелват образи на идеални хора с идеални тела, коси, неостаряващи, прекрасни, пропорционални, истински шедьоври на природата. Те се превръщат в норма. Как ние, различните, да се чувстваме добре в кожата си? Как да обичаме тялото си, което е толкова несъвършено в сравнение с тяхното?

 

Една приятелка ми прати този сайт Кожа. Хареса ми. Искам да стигне до повече хора. Смислен сайт с интересни човешки истории. На всякакви хора, които по един или друг начин са се сблъскали с очакванията на обществото към тялото им. И са ги отхвърлили, за да бъдат просто себе си. Хора, които се чувстват добре в тялото си, без особено да ги интересува дали околните го одобряват.

 

Какво значи всъщност да се чувстваш добре в кожата си? 

Ами, много е просто. Да се харесваш. Да приемаш несъвършенствата си. Да осъзнаваш ценността си като личност, като съвкупност от всичките ти качества, дори и тези, които не всички приемат. Да се обичаш с това, което се приема недостатък. Заради него, не въпреки него.

Казах ви, че не е лесно.

 

Веднъж Иван ми каза, че едно от нещата, които най-много ми харесва е, че съм като акордеон. Ту отслабвам, ту напълнявам. Голяма част от живота си прекарах като бременна и кърмачка, с много, много излишни килограми. Напълнявам заради лекарства. Отслабвам без лекарства. Не си правя пластични операции. Не вярвам, че ще се почувствам по-добре след липосукция или ако си сложа силикон. Това пак ще съм аз, за бога. Не спортувам особено, но съм имала периоди, в които с удоволствие съм тренирала. Харесваше ми. Явно недостатъчно. Бих започнала отново заради чудесното усещане на огромен прилив на енергия. Не заради перфектното тяло. Перфектно тяло няма как да имам с моето голямо дупе и ръст от 1,64. Затова и не ми е цел. Животът е твърде кратък, за да го прекарам в угризения, че не съм пораснала повече или че нямам съвършени мерки. Или че остарявам.

 

Но с моето си неперфектно тяло се харесвам. Харесвам си очите, усмивката, бръчките от смях, бюстът, който откърми четири деца, широките бедра, формата на амфора, колкото и да не е модерна днес. Харесвам си косата, ту къса, ту дълга, винаги непокорна.

Имала съм периоди, в които не се харесвам. Затова ви пиша всичко това. Знам какво е. В такива моменти е важно да има някой да ви го каже.

Човек е красив. Това е. Красив е такъв, какъвто е.

 

Вижте го този сайт, ако имате минутка. Важно е. Не се оставяйте на ужасното чувство, че не се харесвате, че не сте достатъчно слаби, здрави, високи, атлетични, красиви, млади. Че не сте достатъчни.

Ценете се.

 

Имаме само този живот и само това тяло. За после не знам, но сега е така. А ние съществуваме сега. Дали утре ще ни има, никой не може да даде гаранция. Слънцето грее еднакво за всички ни и вятърът гали всички ни еднакво. И слабите, и дебелите, и съвършените, и обикновените. И само от нас зависи дали ще му се радваме - на слънцето, на вятъра, на любовта… на живота.

И на тялото, което ни пренася през него.

 

 

***************

 

Прочетохте ли Трите килограма, които убиват?

Вижте как социалните мрежи поставят невъзможни стандарти пред децата ни в тази статия.

 

 

Автор: Моргана

Преди да бъде любима и съпруга някому, всяка жена е била момичето на тати. А както тати те обича, никой не умее. Някога аз бях момичето на тати, сега моята малка дъщеря е в тази роля. Моят татко го няма от години, но аз завинаги ще си остана „бисерчето“ на тати, защото любимите ни хора никога не си отиват. 

И какъв по-добър повод да отбележим значимата фигура на таткото от този в Седмицата на бащата (6-12 ноември)? Често пренебрегваме мъжката роля в отглеждането на децата и пишем ли, пишем за майката, която будува по цели нощи, бърше сълзи и сополи, тича неуморно след безкрайно енергичното си дете и мечтае за чаша вино вечер на тишина. Но тати също прави много. С този текст нека да отдадем дължимото на всички грижовни бащи, защото понякога това, което правят минава незабележимо. За да не забравяме:  

Таткото, който разнася малкия ревящ вързоп с часове, защото само така се успокоява от коликите;

Таткото, който се оставя да бъде заливан от главата до петите със стомашни сокове цяла нощ, защото държи треперещото тяло на малкото си момиченце, хванало вирус и повръщащо ужасено за първи път;

Таткото, който всяка сутрин става и приготвя закуската;

Таткото, който търпеливо обяснява, сглобява, рисува и строи;

Таткото, който обикаля всички магазини след работа, но ще се върне с обещания подарък;

Таткото, който всяка вечер приспива малкото си съкровище;

Таткото, който става всяка нощ, когато неговото малко момиченце сънува кошмари и спи сгънат на легло, предназначено за хобити и деца; 

Таткото, който цяла нощ прегръща и държи ръцете на изринатото си от шарка момиченце. А после сам хваща шарка; 

Таткото, който носи на конче;

Таткото, който се оставя да бъде налепен с водни татуировки на еднорози, а на другия ден му предстои важна презентация; 

Таткото, който води и взема от градина; 

Таткото, който си играе на чаено парти с куклите; 

Таткото, който прави козуначени кифли с дъщеря си;

И както вече писах, така както тати обича, никой друг не умее. Поклон пред всички татковци, за които е мъжествено да се приберат вкъщи и да правят всички тези неща за своето дете. Защото няма по-секси гледка от това да видиш как твоят мъж се разтапя и играе с детето ви. А особено специално място заема бащата на момиче. 

За всички татковци, които ходят на работа, водят сериозни разговори и спазват крайни срокове без да парадират, а вечер се прибират, за да бъдат всеотдайни бащи.

***********

Прочетохте ли Осиновете си татко?

Препоръчваме ви още Светът на бащите 

А ако искате да се посмеете, непременно прочетете Вълненията на един бъдещ бащаК

28 години минаха от 10 ноември.

Помните ли тази дата? Аз бях на шестнайсет.

Не мислех да пиша нищо по въпроса, защото знаете, с политика не се занимавам. Но днес се случи нещо, което ме боде цял ден и не мога да го удавя с втора чаша вино. Тази вечер с Иван седнахме да си побъбрим като всяка вечер, но темата се отклони към днешната дата преди почти 30 години, когато бяхме толкова млади и възторжени, и толкова наивно уверени, че ни очаква прекрасно бъдеще в една съвсем нова държава.

Ще бъда честна с вас. “Прекрасното бъдеще” си го сбъднахме. И за нас двамата, и за четирите ни деца, и за възрастните ни родители. Успяхме някак. С много работа и с малко късмет. Държавата няма грам заслуга за това. Но ми се иска да имаше, защото в същата тази държава освен нас живеят още милиони хора, които нямат прекрасно настояще. И което е по-лошо - нямат и надежди за бъдеще. А можеше да не е така.

 

В таксито днес попаднах на разговорлив шофьор. Симпатичен младеж, напомни ми големия ми син, едричък един такъв, с черна тениска, брадат, усмихнат. Каза ми, че цяла нощ е бил на смяна, ама нямало много работа. И затова останал до обяд, че трябва да плати таксата за детската градина, иначе няма да вземат детето в понеделник. Не се оплакваше, констатира факт. Каза още, че онзи ден возил някакъв “голем пич”, който за сметка 14 лв му дал две двайсетачки. “Ама имаше много у него, в едно пликче ги носеше, поне 2000”, каза момчето. “Глей къв човек. Има за него, ама и дава. Казвам ти, в България има много богати хора, много богати. Ама да са 500 човека. Другите сме глад и мизерия, сестро, и всеки дърпа към себе си. За кво са им тия пари, нема в гроба да ги носят.”

 

Та, ето за това момче исках да ви кажа. Набор е на 10 ноември. И на нашите надежди. Не успяхме да оправим света за него. Спасихме се поединично. Някои в чужбина, някои тук. Не искам някакви призиви да отправям, нито политически лозунги.

Ама да вземем да я оправим тая държава вече, мама му стара. Не искам чудеса. Искам нормалните, работещи хора да могат да си плащат тока и да не работят по две смени, щото не им стигат парите за детската градина. Искам, който реши да остане тук, да не се псува после за глупостта. Искам политиците да имат малко свян пред хората. Ей такива неща искам. Простички неща. 

 

28 години са си повече от половин комунизъм. Хайде стига вече оправдания. Докога така?

Автор: Мария Пеева

 

Наричат я грозна завист или черна завист. Но лицето на завистта не е нито грозно, нито черно, нито пък прилича на зелено човече.

 

Много често завистта е с широко усмихнато, приятелско лице. И повечето от нас са я срещали или все някога ще я срещнат.

 

Преди време приятелка ми разказа как нейна близка, на която помогнала да си намери работа, след време й “благодарила”, като създала интриги между колегите, оклеветила я пред шефовете и в крайна сметка я принудила да напусне. Тя си го обясняваше с идеята за “непотърсеното добро”. Все някъде сте попадали на тази теория - как не бива да правим добри неща за никого, освен ако изрично не ги поиска от нас, защото в крайна сметка ни се отвръща със зло. Съвсем в моя стил започнах да я убеждавам как това са измислици и човек трябва винаги да помага на когото и както може, без да чака покана. А този, на когото е помогнал, на свой ред ще помогне на друг и така целият свят ще стане по-добър. Коя от нас е права, не знам. Теории за устройството на вселената има много, но всеки сам избира в коя от тях ще повярва.

 

Когато дойде и моят ред да се сблъскам с отговора на “непотърсеното добро”, в началото бях толкова объркана и гневна, че си казах: "Да, тя беше права и защо не я послушах". Наистина човек трябва да е малко по-обран (не обичам тази дума, но е твърде уместна) в жестовете, които прави за хората около себе си. Много често старанията, които полагаме дори за близките, се връщат с обида или огорчение. Но дали това означава, че сами сме си виновни? Защото теорията за “непотърсеното добро” подсказва точно това. Че щом сме си позволили да подадем ръка на човек, който има да учи своите уроци и да понася последствията им, Провидението ще ни отмъсти - и често точно чрез същия този човек.

 

Всъщност, ако задълбаем малко повече, самият факт, че сме в позиция да помогнем на някого, означава, че в конкретния момент ние го превъзхождаме. Притежаваме определени качества, умения или възможности, които му липсват. И ако това го провокира да изпитва лоши чувства, проблемът не е в нас, а в него - защото не може да понесе този факт и вместо да благодари и да продължи напред, се чувства маловажен, ощетен и обвинява нас. Това не е пръстът на съдбата, която се ядосва, че сме се намесили в пътищата й, а най-обикновена човешка завист.

 

Някои казват, че има бяла завист, благородна завист, такава, която кара човек да се конкурира с околните и да постига повече. Звучи логично. Въпреки това съм щастлива, че съм оперирана от нея. Което има и минуси, разбира се -  липсва ми какъвто и да е конкурентен дух и не мога да “мачкам”. Но честно казано, това не ми пречи да се развивам и да вървя напред, макар и със своята скорост. Предпочитам да се меря със себе си, отколкото с другите хора. Когато бях младо момиче, повечето ми приятелки бяха по-високи и красиви от мен, все така се случваше. Ако щете, вярвайте, но това никога не е пречило да съм популярна и харесвана. И което е по-важно, харесвана от хората, които аз искам да ме харесват. Всеки си има някакви способности и предимства, и успехите на околните по никакъв начин не ги омаловажават. Ако можехме да го проумеем, много по-рядко щяхме да отвръщаме със завист или злоба на доброто отношение на хора, които са постигнали повече от нас. Със сигурност има други аспекти от живота, в които ние сме ги надминали и това е прекрасно. Животът не е надпревара, в която всички се борим по-бързо да стигнем до финала. Финалът така или иначе е ясен и някой ден всички го достигаме, точно толкова голи и боси, колкото сме стартирали.

 

Пътят до този финал е много по-важен и ако през цялото време се опитваме да надминем другите или да обидим и спънем тези, които са по-бързи от нас, нищо не постигаме. Освен може би да изгубим хора, с които бихме споделили пътя си, за да е по-лек и приятен.

 

Надявам се човекът, за когото пиша тези думи, да ги разбере. Останалите моля да се огледат около себе си. Има ли сред приятелите ви човек, който въпреки всичките ви усилия, е недоволен от вас? Който ви обвинява за всички грехове на света? Който отвръща със злоба и дребнавост на жестовете, които правите за него? Това е завистта с приятелско лице. Не обвинявайте себе си, но и не отмъщавайте. Простете и продължете напред. И моля ви, не се отказвайте да правите това “непотърсено добро”, макар и за други хора. Все някой някога ще го оцени, ще поеме щафетата и ще я предаде нататък.

 

Сега ви и моля и за още нещо. Погледнете в огледалото. Какво виждате там? Доволен ли сте от себе си? Достатъчен ли сте си? Мерите ли се с другите? Обвинявате ли някого, защото е по-успял от вас? По-умен, красив, богат, с повече приятели? Мразите ли го за това? Отмъщавате ли му? Ако е така, оперирайте се от тази завист, докато имате време. Защото тя е тумор, който изяжда приятелства, съсипва кариери и в крайна сметка почерня не този, към когото е насочена, а този, който я изпитва.

 

Прочетете още:

 

Денят, в който пораснах 

Пълната и слабата 

Седя на ръбчето на безкрая

Автор: Мария Пеева

7 ноември винаги е бил празник за мен.

На този ден е роден баща ми. Когато бях съвсем малка и се празнуваше денят на Великата октомврийска революция, бях твърдо убедена, че всенародните чествания са за татко. Ами той просто ги заслужава. Бях сигурна, че на света няма по-добър човек от него. 

Все още мисля така. 

Днес бях в Пловдив, за да видя татко. Той беше забравил, че има рожден ден. Но се зарадва на тортата, на внук си и снахата с голямото коремче, на книгата, която му подарих. Не можа да прочете заглавието. Доплака ми се. Все още плача всеки път, когато видя поредното умение, което е изгубил, поредното късче от личността му, което отива в нищото.

Деменцията е ужасно заболяване. А когато порази и двамата ти родители, изведнъж увисваш в бездната. Началото ти се разпилява като прах. Хората, които са те създали, изчезват. Забравят себе си. Забравят и теб. Все едно детството ти никога не е съществувало другаде, освен в твоята собствена фантазия. Може би ако имах братя и сестри, нямаше да се чувствам по този начин. Може би с тях щяхме да си припомняме всякакви истории - забавни, тъжни, страшни… Щяхме да се смеем… “А ти помниш ли, когато татко ме заведе на лунапарк и ме изгуби? Помниш ли как ме носеше на рамене на връщане от разходка, аз се чувствах толкова важна и голяма? Помниш ли колко красива беше мама, с онова маслено зелено костюмче с големите медни копчета? Помниш ли как я чаках да тръгне за работа, за да не ме види с късата пола?” Чак сега осъзнавам какво е да си само дете. Може би трябва да кажа самотно дете.

Другото, което ми тежи, е отговорността. Цялата отговорност за това, което се случва с родителите ми, вече е моя. Никое дете не е подготвено да стане родител на майка си и баща си. Някога те решаваха вместо мен. Сега се налага аз да взимам техните решения. Да определям кое е добро за тях и кое не е. Дали могат да останат в дома си, или става твърде опасно за тях. Да се опитам ли отново да ги преместя в София. Ще се справи ли жената, която се грижи за тях? Всички тези въпроси очакват отговор, а аз ги отлагам във времето и благодаря за всеки ден, в който още не съм ги изгубила съвсем. Не съм готова за това и не знам дали някога ще бъда.

7 ноември винаги е бил празник за мен.

Днес за първи път плаках на този ден. Стегна ме гърлото, още когато прегърнах татко на тръгване и той ме попита дали ще се върна. Но тогава преглътнах и се взех в ръце.

Как да му кажа, че аз винаги се връщам, но той си отива?

Обещах да се видим след две седмици. А те с мама ни изпратиха чак до улицата и дълго махаха след колата. Потеглихме обратно към София, Теди караше и с Яна се закачаха и смееха точно като нас с Иван. Беше ми леко и радостно, че сме зарадвали баща ми. Тогава прочетох този статус, който съм пуснала във фейсбук преди 4 години и разбрах, че на празник може и да се плаче.

7 ноември ми е много мил ден, защото моят татко има рожден ден. Днес навършва 72 години, и все още е здрав като бик, засмян до ушите и с добра дума за всекиго. Много неща научих от него и сега се замислям, че никога не съм му благодарила истински за тях. Научих, че като си избирам мъж, е важно да му е голямо сърцето, а не дебел портфейлът. Че няма на света по-чисто и ценно нещо от децата. Че вярата в Бога крепи човека и с нея по-леко се живее. Че добротата и смирението не са проява на слабост, а избор на силния. Че когато работиш, не бива да се пестиш, и тогава наистина ще успееш. Че когато прощаваш, на теб ти олеква, а не на този, който търси прошката. (Научих още и че таратор без чесън е гола вода, което също не е никак маловажно. :)))

Татко с неговата вяра в доброто, който все още си купува часовници и ножове от амбулантни търговци, и то не защото им се връзва, а защото и те трябва да изкарат някой лев и който не се е отказал да вкара в пътя всеки хулиган на улицата. Да ми е жив и здрав и още дълги години да се радва на внучетата си и да оправя света :)

Само 4 години са минали оттогава… Колко е прекрасно, че никой от нас не знае какво му готви съдбата, нали? Аз така и не благодарих на татко за всичко, на което ме научи. А и той не успя да оправи света.

Но поне се опита. 

Честит твой ден, татко! Моля те, остани поне още малко. Да се порадваш на внуците и на правнучетоТрябва някой да им каже, че светът все още има нужда от оправяне.

Един живот не стига за това.

 

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам