Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Автор: Христина Цонева

Какво е необходимо:

-1бр. бебе от 4 до 9 месеца

-1бр. майка

-2 пълни шепи любов

-щипка инат

-чаена лъжичка самочувствие, че си не по-лош от "Ганчев"

-35 песни, които да не повториш, докато бебето мрънка

-стъклени пюрени бурканчета (от старите)

-капачки, които да стават за бурканчетата

-евентуално 1 бр прабаба за 15 минути и 1бр кака поне за час

-и сливи (за 10 бурканчета 3 кг добре узрели)

Начин на приготвяне:

Бебето е будно от 6.00.

Пиеш на крак кафе с 1 цигара на прибежки (по желание)

Не миеш очи, миеш бебешко дупе.

Храниш.

Слагаш сливите в съд и заливаш с топла вода (не с водата на бебето).

Тичаш да видиш бебето.

Връщаш се в кухнята.

Взимаш още един съд, нож и плик за костилки и люспи.

Всичко това бързо отнасяш в стаята на бебето.

69320993 2422520404633504 1178099792601939968 n

 

Пееш...

Слагаш го в бънджито.

Белиш.

Пееш...

Белиш.

Пееш и така цял час и половина.

Бебето е гладно.

Храниш.

Приспиваш.

Натам е лесно. Междувременно са наминали прабаба и кака.

Слагаш сливите с малко вода да се варят.

Пееш...

Пасираш.

Пееш...

Бебето е гладно и наакано.

Наливаш в бурканчета и кипваш за 25 минути.

Лесно е!

Опитайте...

Успех!

PS. Важно е да не объркате легените и водите!

Вижте тук любимите детски песни и стихчета. А тук може да прочетете рецепта за кекс или защо фейсбук е толкова забавен.

Автор: Богомил Димитров

По-долу ще разкажа как жена ми се държи пред, в или зад кола. Сигурен съм, че има и други потърпевши мъже. 

Слизайки сутрин пред блока ни, тя си харесва една кола със същия цвят, винаги-по-чиста и зачаква до нея. Подсвирвам й да дойде до нашата. Застава от страната на шофьора. Казвам й  да мине от другата страна. Сядам бързо на седалката си, накланям се крайно в дясно, за да вдигна палчето за отключване на вратата й отвътре. Обикновено ме е изпреварила и вече дърпа дръжката. Вратата не се отваря–дърпането я блокира. Следя движенията й.  Когато отпусне ръката си, опитвам, но отново ме е изпреварила. Правя с ръка жестове в смисъл: –„Не, не!“, които тя разбира като – „Дръпни по-силно!“ 

Излизам и обяснявам да дръпне ча-а-а-а-к когато й дам знак. Шмугвам се вътре и успявам да вдигна палчето. Давам знак с ръце – “Влизай“!  Но тя вече се е отказала и гледа напред. Почуквам на стъклото й. Няколко пъти. Влиза и коментира:

- Преди не трябваше да дърпам, а сега – обратното!

Вариант 1 – карам я сутрин до службата й: 

Подхваща любимата си тема какво безумно движение е в София. При това Метро защо хората ползват колите си? Много държи да съм толерантен на пешеходни пътеки. Намалявам отдалеч и пълзя, изчаквайки дори хората, пътуващи все още в  асансьорите в близките блокове.

Спирам пред работата й с аварийни светлини. Не бърза да излезе. Тъкмо е на средата на темата за човешкото нахалство. Отзад започват да бибиткат в унисон. Възмутена, тя слиза, без  да е затворила вратата си. Пресягам се полулегнал, затварям вратата й и потеглям. Карам бавно цели 300 метра. Имам си съображения. 

В един момент тя се появява в огледалото ми за обратно виждане. Маха, тичайки–да спра. Изпълнила е небето с огромни знаци. Излишно. Аз и без това гледам главно назад. Нова вълна клаксони зад мен. Дотичва до колата, сетила се е нещо важно. Казва ми, например, като се прибера, да сложа супата от балкона в хладилника. Или обратно. Обещавам. Клаксоните отзад вече са като за абитуриентска вечер. Потеглям с такава газ, че зад мен остава километър чист път. Вече карам като бял мъж - е, малко потен. 

Вариант 2 – взимам я с колата след работа: 

Качва се, но не затваря вратата, първоначално, за да каже „чао“ на колежката, после, за да поздрави минаваща клиентка. След това нагласява огледалото пред себе си. Диктувам: Врата, колан, ще потегляме! Чуди ми се защо й говоря като на малко дете. Прибираме се. Заставаме пред вратата на асансьора. Ръцете ми са заети с разни торби – мои и нейни. Няма как да натисна бутона. Тя чака, сякаш е тук от пубертета си насам. Натискам бутона с лакът. В асансьора не мога да направя  същото – бутонът е високо. 

- Осми етаж – казвам й и посочвам с поглед осмия бутон.

Прави го, но погледът й изразява безмълвен въпрос все тя ли трябва да натиска разни неща, като че ли е женена за сакат мъж.

Излезли вече пред нашата врата, тя пак чака. 

- Извади ключа си! – нареждам. 

Започва да го търси в чантата си. Там е бермудски триъгълник за разни практични неща–ключове, телефон, очила, цигари, гримове, тефтерчета, бележчици разни. Те  сменят произволно местата си всеки божи ден. Никога не гледа в чантата си когато слага или вади нещо. Може би не иска да губи визуалния контакт със събеседника. На връзката й ключове, този от апартамента ни е заедно с онзи за фризьорския салон, в  който работи. Може би именно това я сепва: – Дали е заключила там? Намира телефона си чрез напипване. Започва да звъни на някоя от колежките си. Следва умствена справка – монолог за пред мен, нервничещия: 

- Излязох последна от салона. Отдолу мина онази дърта нахалница от блока, на  партера на който сме ние. Дето все се оплаква, че пред нас има фасове. Спомням си много ясно, че я поканих да се качи на площадката и да види, че не е така. Тя ми каза, че ...., на което й отговорих.... Не, о , да, да - сигурна съм, че бях пъхнала ключа в ключалката! Бях решила да й кажа на онази този път вече...

Поуспокоена на тема заключване, жена ми спира да звъни на колежката си още преди онази да й е вдигнала. Подсещам я, че чакам отключване, с торби в ръце. В този момент й звънва колежката да я пита за какво я е търсила. Жена ми изпуска чантата си насред най-усилното ровене за ключа. От там падат две фибички и червило. Споделя с колежката радостта си от намереното най-сетне любимо червилце. А струвало само 3 лева. Разговорът им залита нанякъде, аз й правя жест да потърси ключовете. Тя ми дава знак да не я притеснявам точно сега. Оставям торбите и изваждам своя ключ. Отключвам и я поканвам вътре насред новопоявилата се тема на разговора й относно третата колежка. По-скоро леко я побутвам от прага навътре.

Жена ми пред врата губи връзката с  това какво следва. Това нейно заболяване съм нарекъл "вратит". Както ще се убедите по-долу, и поради думата врат. Разсъждавам си колко напрегнат живот живее тя. Нещо й го няма, а друго не е сигурна къде й е. Глупавите битовизми напрягат поетичната й душа. Всъщност, животът я дарява и с неочаквани приятни изненади – ето, днес намери онова червилце. Вчера намери в чантата си 50-те лева, които й бяха май изчезнали. Радваше им се само за малко. Но започна да се тревожи дали не са били 100.

Защо жените са по-добри от мъжете?

44182142 m

Вариант 3 – заминаваме с децата за някъде:

Темата как тя е успяла най-после да приготви багажа съм засегнал в друг свой разказ. Прескачам я и се връщаме на това как аха-аха да поемем с колата нанякъде. 

В колата тя нагласява огледалото пред себе си. Докато се гледа в него с присвити на фунийка устни, не бива да потеглям. След минута ме пита какво чакам. Карам я да си сложи колана. Издърпва го, но не поставя накрайника където и както трябва. Запалвам двигателя. Пищялката за незакопчан колан за-почва да  пищи. Гледа ме – „Сега какво?“ – „Ами не си го закопчала добре!“ – „Не виждаш ли как съм се стегнала? Сплескала съм си гърдите и едва дишам!  Ела ти от моята страна и виж!“ 

До този момент сме имали пет коли. Общото между тях е, че коланите от нейната страна са винаги душещи. Излиза, че гърдите й са като на порно-звезда. Три-четири минути след потегляне карам бавно, оглеждайки се къде ще е удобно да направя обратен завой. Тя ще се сети, че е забравила нещо. По вре-ме на първия километър от дома ни, всички възможни обратни завои са ми много лесно упражнение. Направо им се кефя. Дори децата знаеха, че чак след като отминем спирка „Момина чешма“, аз давам газ и спирам „да пълзя“. Случва се рядко. 

Обикновено жена ми се сеща: „ Дали изключих ютията?“ 

Тя глади веднъж на шест месеца. Но точно днес искала да си „тръкне“ нещо.  Започва да рови в безбройните чекмеджета на спомените си. Не, не е гладила. Сигурна е. Май. А и вече не й се гладело, понеже дъската за гладене се клатела, а аз все не съм я поправил. Спирам и чакам команда. Потеглям пак. Обаче котлона? А очилата? А цветята? 

Връщаме се. Опитвам се да паркирам.  Съобщавам, че ще паркирам назад. Потеглям плавно. Тя ме гледа с очи като от заредена двуцевка–не виждам ли, че е отворила вратата си и кракът й е навън? Паркирам, следейки по-вече движенията й. Развил съм изключително периферно зрение. Тя тръгва да слиза. Естествено, не си е свалила колана. Поради рязкото й ставане, той заяжда както всеки десен колан в моя кола. Освобождавам я.   

Никога не я оставям да се качи горе за забравеното сама. Тя е съвестен човек и бърза. Не обича да дразни по какъвто и да е начин „хората“ и те да я чакат. При влизането във входа на блока ни винаги проверява с пръст в дупката на пощенската ни кутия дали има писма, тичайки. Пръстът й се заклещва в дупката на кутията. Това ми е друго лесно упражнение. Досега не съм допуснал нито веднъж да отпраши с набодената от показалеца й кутия нагоре по стълбището. Все пак съм домоуправител.  В апартамента поемам нещата в свои ръце  и й диктувам: 

Котлон–Изключен, Ютия–също. Парно–на „Снежинка“. Пране–събрано. Цветя–поляти! Очила–ето ти ги! Заключвам лично вратата на апартамента и съобщавам това с глас на логопед, въпреки че това я дразни. 

Връщаме се в колата. Отминаваме „Момина чешма“. Напрежението се оттича от моето и от лицата на децата. При всяка смяна на скорости внимавам това да става плавно. Жена ми обаче се накланя драстично напред–назад, сякаш съм набил спирачки или съм потеглил с „мръсна газ“. Според нея съм лош шофьор. Не казвам какво е според мен–краката й не са опряни в пода, опънала е колана си с ръце. Клатушка се като плюшена играчка, каквито бяха модерни да си слагаш в колата преди 30 години–кимащо при движение тигърче или коте. Нейният, иначе солиден врат, в кола се оказва също окачен на кукичка, както при онези играчки. 

Оглежда се и прави серия от забележки към чистотата в колата. След което слага телефона си на наклоненото табло. Той пада долу. Тя опитва въпреки колана да се наведе достатъчно, гледайки ме. Ще ми се да можех да добавя–мълчаливо. Винаги изисква от нейната страна да има бутилка прясна студена вода. Взима я и я поставя върху скоростния лост. Тя пада някъде под краката й и се лашка. 

Ако малките ни деца отзад бяха утихнали, я питах: 

- Заспали ли са вече? 

- Ами откъде да знам? – отговаряше, без да се обърне.

Изглежда, вратът й не може да прави завой повече от 90 градуса, особено при закопчан, душещ колан. Ако децата отзад се караха, тя им заповядваше да прекратят. Опитваше се с мъдри мисли – когато била малка колко е била добра - да ги засрами. И продължаваше да си гледа напред.

Виждайки табелата „Край на София“, тя поставя коляното на левия си крак още напред, че да отпусне проклетия колан. Превключването на скоростите трябва да става все-по плавно. Ако маршрутът ни бе към Троян, по някое време я молех да види в картата къде трябва да се отбием от Варненската магистрала. Картата е „жабката“ на колата–й казвам.

- На хората жабките се отварят и затварят лесно.

Когато нейно изречение започне с „Хората...“ или „Човек...“, си мълча.

Малко преди главно кръстовище, вътрешният й глас я подсеща да ми зададе важен въпрос. Например – според мен дали вчера Катето е била права, като й казала, че...

Изисква честен отговор и да я гледам в очите. Старая се да съм достатъчно кривоглед. След отговора ми „Право куме в очи“, понякога обърквах пътя. 

Подсещам я да отговори на отколешното ми питане: „Ние сме на магистралата София–Варна, отминали сме Ябланица. Виж след колко километра да очаквам отклонение „Плевен–Троян“.

Тя най-сетне отваря картата:

- Я, Благоевград бил по-близо до София, отколкото си мислех!

Картата ни беше на страници. В момента тя гледаше някъде около Петрич. 

Следват разсъждения за мащаба на картите. Тя не е повърхностен човек и разглежда всяка страница обстойно. Няма моят подъл маниер–когато гледам нещо, да си мълча. Споменаваните от нея населени места са далеч от темата. Би следвало някои страници да прелиства по-бързо. Подхвърлям типично по женски:

- Намери ли страницата, на която е съответната част от България? 

Това я сепва и започва да търси ускорено. Нещо, което не й бе  свойствено. Винаги ми бе обяснявала как бързането я изтощавало. Естествено, тези, които са правили картата, са пропуснали именно тази страница. По някое време тя се отказва: 

- То пък бива-бива, но чак толкова–не! – отсича и вдига възмутена краката си върху таблото, да починат. В колите отсреща си мислят, че карам родилка. Спирам, вече е време за отбивката. Разглеждам картата. Всичко е ясно. Показвам й. Тя се кълне, че тази страница сега съм си я измислил. 

Доспива й се. Не познавам друг човек, който толкова искрено да се прозява. Отзад се чува същото. Сваля дългите си крака от таблото. Преди да заспи, се позавива. 

Не знам как е в колите „на хората“, но в моя кола на нея винаги й духа отнякъде. На кръста, на врата, на колената, под полата, на гърба й. Дори на Евстахиевата й тръба. На този урок по анатомия е получила 6 в седми клас. Докато спи, тя не се клати. Явно се справям по-добре с превключването на скоростите. В колата става 33 градуса. Тайно пускам климатика. На най-най-най-слабото. Тя нещо помръдва в съня си. Изключвам климатика. След малко го пускам. Усещам,  че скоро ще се събуди. Изключвам климатика тотално. 

Вече наблюдава пейзажа. Засега–безмълвно. И децата са се събудили. 

От задната седалка едно от тях ми прави забележка, че съм минал много бързо върху „Лежащия полицай“. Жена ми се обръща внезапно на цели 180 градуса!? Заклеймява детето, казало такава глупост. А то, вместо да се засрами, повтаря същото. Тя издивява. Не е видяла никакъв полицай, камо ли-лежащ отстрани или върху пътя. И защо би лежал там? Вратът й се върти вече и на 270 градуса, за да обхване и мен.  Другото, още по-нахално дете, потвърждава. Не взимам отношение. Те й  обясняват, смеейки се, какво значи този нов за нея термин. Не й спестяват иронични подмятания. Майчушковци. 

Когато наближаваме целта, тя започва темата за пътната настилка, каналите, обществените поръчки, корупцията. И всичко това ставало на фона на такава природна красота. Държи да гледам в съответната посока. Пак ставам разноок. Следващото е да започне да крои бизнес-планове. Оглежда се-в ляво-гора. Следва бизнес–план за гора. В дясно – нива, нов план. Общото в нейните бизнес–планове е: „Плащаш на хората добре и те работят както трябва“. 

На няколко пъти ме кара да спра. Видяла е кестени или й се пишка. Спирам  само когато е възможно, което я дразни. При пишкане винаги отваря двете десни врати и кляка между тях. Шуртейки, коментира колко просташки си изхвърляме ние, българите, боклуците край пътя. При такъв народ как и тя да не си изхвърли там парченцето тоалетна хартия, която й давам преди да клекне? Все пак не прави това. Пъха го в някой джоб. Насред подобни хартийки, шишарка, няколко листчета със записани телефони, листа от дъб, кестен, китка увяхнал здравец, няколко шипки. Според О-Шу, У-шо или който и да е, това са духовни неща. Връзка с космоса и енергията. Имам предвид – без хартийките и листчетата.    

Спирайки по нейно настояване на някаква забележителност, тя слиза и отпрашва. Зад нея се чува цъкането й. Ако то не се отнася за мен, означава възхита.  Не изчаква никого. Ние с децата не се и опитваме да я догоним. Като нормални плебеи изпадаме в простотии. Например–на мен ми се пуши. На ня- кое от тях му се ака. Ако случайно ме няма, а тя трябва да ги изака, ще обикалят и до днес, докато намерят чиста тоалетна с вода, сапун и тоалетна хартия. С мен те са  спокойни и не се стискат. Намирам бързо подходящо място-храсталак със слаба видимост отстрани. Пуша с лявата ръка, а с  дясната бърша дупета. Винаги си нося почти цяло топче тоалетна хартия в джоба.  /“Защо винаги си тъпчеш джобовете като някой клошар?“/ Когато излезем от храстите, се оглеждаме тревожно. Не толкова дали някой дърт гражданин ни е видял, колкото дали тя няма да се появи отнякъде и да погледне акото им като гастроентеролог. След това ще ни души ръцете ни дали са измити със сапун до кости. Откъде бихме го взели, си е наш проблем.                                                                                                                                                                                                                                                               Ако сме пристигнали на вилата ни в Казанлъшко, тя започва с оглед на двора. Бързам да отключа вилата, да пусна водата и тока. Влиза в стаите. Вътре според нея са върлували мишки, плъхове, пеперуди, молци, дървояди, прилепи, паяци, мухи, скорпиони. Всички те са срали, та срали. 

- Хората си купуват препарати, а ние – не. 

Връщам се да паркирам в тесния гараж. Потя се-напред-назад. Идва пред мен „да ми помогне“. Би ми била полезна, ако ми казваше-малко назад с ляв волан, след това-напред с десен. Тя обаче вече говори по телефона с приятелка. Обяснява й какво кошмарно пътуване сме имали. Е, някакси сме пристигнали. Дворът приличал на джунгла. Затваря телефона, влиза отново в къщата. Занасям там багажа от колата в къщата. Всяка от стаите вече се е изчервила от срам поради мръсотията си. Децата стоят навън, скучаейки.

Слънцето започва да се скрива. Това време е „най-вкусно“ на село. Пчелите и мухите се успокояват. Щурците започват да настройват инструментите си. Кокошките си лягат. Нощните пеперуди обикалят лампите, чакайки да ги запаля. Мазня се на жена ми да отидем в ресторанта. Тя обещава, че ще отидем, но чак след като отстрани най-въпиющите мръсотии вътре. По моя експертна оценка, това ще отнеме поне два часа. Насъсквам децата, че са гладни. А и в ресторанта има Wi-Fi ! Милите дечица успяват да я склонят. 

Отиваме там пеша. В ограденото от стар български дувар място се намира възрожденска къща, която е ресторант и хотел. В двора има малко басейн-че с рибки. Едната къща е етнографски музей. Музиката е тиха, без чалга. Децата щракат мълчаливо на смарт-фоните си. Кухнята се оказва идеална. Изкуственото водопадче си ромоли, а чешмата с двата си големи чучура клокочи. Жена ми се усмихва.

Боже, колко хубавини има на този свят!

Ако тази история ви е харесала, ви препоръчваме Един мъж, една жена. 

Автор: Йоана Боянова

Лято е. Топло е, направо си е жега. Напечените ни глави бленуват за плаж, риба, море. Неделно решаваме на риболов да ходим, при това с деца. Моят мъж е запален рибар. Ама запален ви казвам, като чуе “риба” и погледът му светва в тъмното и ток не ни трябва, огрява цялата стая. Подготовката трае дни, понякога седмици.  Този кротък и мил мъж изведнъж се изпълва с ентусиазъм и запъва едни въдици из целия ни просторен апартамент от  56 кв.м и аз, чрез пълзене, прескачене и припълзяване, евентуално мога да стигна я до баня, я до кухня. Червеи пълзят из къщата и се носи ухание на ванилия, ягода, малина, защото шаранът много обичал аромати. И съм с късмет да знаете, че на баща ми, който също е запален рибар, му казали, че рибките обичат свински черен дроб, ама седял два дни на слънце. Е, този аромат не искам и да си го представям вече. 

Идва заветният ден и една кола не стига за багажа, на море по-малко чанти носим, а отиваме за няколко часа все пак. На третия курс с багаж от колата вече мечтая да си бях останала в къщи, прозорци да мия, защо ли се съгласих. Как да е, побрахме се, даже стигнахме. Децата, впечатлени от езерото с размер на локва, решиха, че що пък да не се изкъпят и събраха всичките въдици на куп. Как се отплита дете от корда? Имам умения на морски пехотинец и чернабарета накуп. След баня на всички им се ака, ама едновременно. Защо така перисталтиката им заработи синхронно, нямам обяснение, но съм добра и в тая дисциплина - групово акане в полето, под ореха на сянка, идилия. Що не си пребоядисах аз хола, а на акъла им се вързах? Седи си, Йоана, на стълбата, боядисвай си и да ти е мирна душата. 

Нали ви споменах за баща ми и черния дроб за стръв, дето е седял три дни на слънце? Е, забравил го беше, слава богу. Обаче един приятел на приятел на чичо му по бащина линия му казал, че някакво специално зъболекарско лекарство, което мирише особено силно, привличало рибите. Та тати се обадил на друг приятел, който има леля, на която племенницата на мъжа й е зъболекарка и го изнамерил това лекарство. И вади баща ми едно шишенце, никакво такова. Казали му 3 капки, ама малко му се струват, за по-сигурно слагаме 30. Риба не хванахме, но още мириша аз, детето, косата, мъжа, колата и душата ми на зъболекарски кабинет. Ох, дано другия път нещо по-нормално измислят, примерно рибата на аромат от бира да кълве. 

Денят преваля, децата са гладни. Вадя аз дисагите с печено прасе, чорба, салата, киноа,  а челядта - боси и мръсни - хванали по една филия хляб. Що готвих цяла нощ? Мъжете червени като раци, жените с опънати нерви хванахме една рибка. Ама рибка - една шепичка.  В кофата за пясъчника на детето се побира. Един приятел от компанията звъни на друг и разговорът е следният: 

“Хванахме, да. О, шаран хванахме… Да, голям е. Къмто 2 кг.”

Ей така ни заблуждават и нас, жените, ама това е друга тема.

Вече почнах да си мечтая да събираме цирка и да потегляме, ама рибата ми провали плана. След цял ден на морната жега реши, че ще кълве. Как да накараш мъж да си тръгне при кълвяща риба? Никак. Добре че от аромата на зъболекарски кабинет комари няма, то и за хора не става де. През цялото време стомахът ми свит на топка и чакам от някъде звук на машинка да чуя. Риба, две, три, децата реват. Защо сме я хванали, после защо сме я пуснали.

Добре че слънцето се смили над мен и залезе, вероятно още щях да седя там. И тук е мястото да питам - как така обаче багаж, веднъж събран в отредено пространство, после не може да се побере пак там? Нямам обяснение, но това е задача с повишена трудност. Кубчето на рубик пасти да яде . По-бързо метрото се построи, отколкото ние да се поберем в колите. 

Държа да кажа при този риболов нито една риба не пострада, хванахме само няколко деца.

Обаче да не си помислите, че с това ще ми се размине? О, не, дни наред сега само за риба ще ми се говори от сутрин до вечер. Същото е като да ти пеят зайченцето бяло по цял ден. В началото много сладко, после вече ти се гади.

И между другото за финал, риболовът не е бюджетно хоби. У нас имаме две чанти риболовни, по мои сметки не трябва да седят просто така без специална охрана, поне в сейф трябва да ги затворим, безценни са. Имаме и лодка, но за мой огромен късмет не е в София. На мъжете, нали знаете, само играчките става по-скъпи…

Прочетохте ли 15 доказателства, че мъжете не порастват?

Тук ще откриете телефони и линкове на органи на реда и организации, на които можете да подадете сигнал, ако сте свидетели или жертви на нарушения и престъпления.

Опасна детска площадка - счупени съоръжения, твърди настилки, необезопасена пързалка или люлка — Сдружение за безопасни детски площадки. (със снимка и местоположение)

Кофите за разделно събиране на боклук не се прибират разделно - Капачки за бъдеще (добре е да приложите видео).

Некастрирани или опасни бездомни животни - 112 или На четири лапи.

Престъпление, пожар, спешна медицинска помощ - 112

Гореща линия за домашно насилие - 080018676, 02 981 7686, 112

Сигнали за насилие над деца и деца в риск - 112, 116 111

Сигнали за трафик на хора - 112, 0800 20 100

Жалба в комисия за защита на потребителя се подава на този линк. Може да подадете сигнала си и ето тук - в Националната асоциация за защита на потребителите.

Жалба към омбудсмана се подава тук

Сигнал за корупция в полицията се подава тук. 

Неправилно паркиране - Център за градска мобилност 0700 13 233

Мобилно приложение за всякакви сигнали към общината може да се изтегли оттук.

Ето и мобилно приложение за сигнали към Софийска община.

Още едно мобилно приложение за сигнали с всякакви злоупотреби и нарушаване на реда ще откриете на този линк.

Опасни места по пътищата в страната - АПИ, тел. tel:+35970013020, или на този линк.

За проблеми с детски градини и училища подайте сигнал към Инспекторат към МОН ето тук

Национален център по токсикология - телефон за спешни случаи +359 2 9154 233

Ако полетът ви закъснее или се отмени, подайте сигнал ето тук.

Агенция "Медицински надзор" за нередности в здравеопазването - ето тук.

За въпроси, предложения и сигнали, свързани с дейността на РЗИ (лечебни заведения, имунизации, пушене, шум и др.) може да се обръщате към инспекцията в областта ви, за София - ето тук.

Статията ще се допълва. Препоръчвам ви още да прочетете и Въпросите, чиито отговори трябва да знае всяко дете - една от най-важните ни статии за детската безопасност.

Споделих един пост на Капачки за бъдеще, който призовава за разделно събиране и кани всички, които забележат нарушения от страна на фирмите, ангажирани с тази дейност да сигнализират за това. Масово обаче ние не вярваме, че има смисъл да се борим, за да живеем по-добре. Шумим малко във фейсбук или на масата с приятели, а понякога дори и нямаме сили да се възмутим. Или още по-зле, когато някой реши да направи нещо, го обезсърчаваме. "Баба ти все разделно е събирала." "Всичко е за пари, само ни замазват очите, че нещо се прави". Да, баба ми не е събирала разделно и донякъде затова сме сега на този хал. И всъщност по-важното е дали НИЕ правим нещо, а не - дали нещо се прави. Това безлично "нещо се прави" е най-големият проблем на нашето общество, вероятно не само в България, а в световен мащаб. И може би оттук трябва да почнем. От себе си.

Това се отнася за всички проблеми, с които се сблъскваме ежедневно, не само за разделното събиране. Всичко грозно, нередно, нарушаващо закона, поставящо в опасност човешки живот или здраве, което видите - снимайте и подавайте сигнали. Не само в социалните мрежи, а и в съответните органи. Има смисъл от това. Ако нещо не се случва както трябва, от нас зависи да ИЗИСКАМЕ промяна. Не само нарушителят носи отговорност, а и този, който допуска това да се случва, без да се намеси или без да уведоми този, който би следвало да се намеси. Тогава свидетелят ще е поел своята част от отговорността, щафетата ще бъде предадена. И това не е малко, повярвайте ми. Това е едно добро начало. По-добре е отколкото да тъпчем на едно място - възмутени, недоволни и... бездействащи.

Йоана Боянова, която редовно ви разсмива с историите си, наскоро се сблъска с камъка на обществената БЕЗотговорност. Иначе казано, момченцето й се нарани на опасен камък на детска площадка, и то лошо, като за "Пирогов" се нарани. Оказа се, че за същия камък са подадени и предишни сигнали, но така и не е бил отстранен. Йоана обаче не се отказа, намери организацията за безопасни детски площадки, те подадоха сигнал, пуснаха го и в медиите и знаете ли какво стана в крайна сметка? Камъкът все пак беше отстранен. И то преди някой от многобройните инциденти да се окаже фатален. Защото и това се случва понякога, за жалост.

Ето какво написа Йоана.

Много ми се иска да ви разкажа за успеха ми, който може би е малък, но за моята вселена е огромен. Имам тази цел, то кой ли няма, да живея добре, да създам по-благоприятни условия за себе си и семейството си и у дома, и навън. И по тази причина редовно подавам сигнали за всякакви нередности в моя си квартал, защото от сърце ми се иска да живеем в един по-хубав и чист такъв. Дори писах статия за площадките в района, писах с надеждата, че децата ще могат да играят и да се забавляват на истинска и цветна площадка. И знаете ли какво направих? Пратих статията и на кмета. Пратих освен това сигнал на една страхотна организация "Безопасни детски площадки". Искам да се похваля, че за една година се построи нова площадка, пребоядисаха стара съществуваща такава и о, чудо, правят ремонт на тротоара пред блока и пред съседния. Много ми се иска да подаваме повече сигнали, да работим в екип с общините и да изискваме от тях да живеем в едно по-добро общество. И друго правя, макар че може би за това си спечелих прякор "луда" - събирам боклуците на площадката. Колко по-красиво би било, ако вместо да се самосъжаляваме, че обществото или държавата са ни виновни, да действаме, за да можем да си го направим такова, каквото искаме да бъде. Малка победа е тротоарът, който общината направи, но стотици майки ходеха по пътното платно, защото придвижването беше кошмар.

Ще си разкажа още една лична победа. Детето ми падна от пързалка в парка Заимов. Нищо странно, необичайно или неслучвало се на почти всеки. С едно огромно НО - до въпросната пързалка имаше камък, останал с години там, част от съоръжението. Подадох сигнал към "Безопасни детски площадки", Мая Цанева реагира мигновено, въпреки петъчния ден. Оказа се, че синът ми не е единственото пострадало дете там. С гордост мога да се похваля, че вече е засипано и затревено и децата могат да си тичат на воля. Искам ми се да завърша с една любима за мен фраза, а именно, че едно поколение сади дървета, за да може друго да се крие под тях. Нека не се крием на малкото останала сянка, подавайте сигнали, малките битки накрая печелят войната. Нека бъдем общество, нека живеем в по-красив и по-добър свят. И да не забравяме, че няма кой да ни го направи, освен ние самите. 

Прочетете още:

Да изчистим България заедно

Преди да се роди детето, бях перфектната майка

Кой носи отговорност за детските площадки?

Поне ни е цветно

Автор: Мая Цанева

Много обичам да пера – ритъмът на пералнята ме успокоява. Хем работи, хем ми прави безплатни психосеанси. Но сега няма да пиша за прането като терапия срещу стреса, а за следващия етап след изпирането – простирането на терасата.

Логично, когато переш често, често и простираш. Аз разполагам с малка и тясна тераса, която проектантът на кооперацията ни артистично е стеснил допълнително в единия край. Това прави упражнението простиране с двойно, дори тройно предназначение – хем гимнастика с елементи на йога и пилатес, хем – освежаване на дрехите на слънце. Третата полза от него е, че ми осигурява и така нужния на интровент като мен реален светски живот. Как по-добре да опознаеш съседите си, освен по прането им... Ако ви звучи леко налудничаво, разбирам ви, но истината е, че със съседите от кооперацията срещу нас се познаваме само по тераса и дори сме си помагали, без да се срещаме в двора или на улицата.

Йога за напреднали

Действието се развива на тераса, която е ограничена с два реда простор и със сушилка. „И раз, два, три“ навеждане, изправяне, леко завъртане надясно и повтаряме с тениска номер 2 – така започва моята редовна йога сесия, която продължава два легена дрехи. Всеки път споменавам хем с добро, хем с лошо, артистичния проектант на сградата, който е направил чупка на балкона, така че само аз, и то с прибран корем и със стегнато дупе, да мога да стигна до края на простора. Това стеснение е мярката ми за излишество в килограмите.

Откакто ходя на спорт, се научих как да се навеждам и да се изправям по-безопасно за кръста си, така че гледката на любопитните от съседната кооперация стана и по-разнообразна. Научих упражнението „плие“, което пази от натоварване и го препоръчвам на всички. Освен това твърдя, че мога да конкурирам актрисата от филма „Клопка“, която се виеше между лазерни лъчи, за да открадне един диамант. Госпожице, аз това го правя поне три пъти в седмицата заради тясната тераса и сушилката на нея! Ей така се сгъвам като жената каучук за една щипка или чорапи на земята, и никой не ме номинира за „Домакиня на годината“! Аз съм йога и простирам, както мога.

История с котки и кучета

В апартамента срещу нашата тераса живее млада двойка. Познаваме се по... домашни любимци. Първа завърза запознанство нашата госпожица Мери Късокосместа. Един ден, в изблик на авантюристично настроение, реши да се изперчи на една гарга. Въпреки достопочтенната си възраст от почти 10 години се качи на парапета на терасата и а-ха да полети. Съседката от другата сграда я забеляза и започна голямото мяукане. „Мяу, коте! Слез от перваза!“ - казвам аз. Тя: „Къш гарго, къш!“ и леко отстъпва към стаята, защото все пак това е гарга. Кучето им се включи в акцията с лек фалцет, защото все пак е малко куче. Мери леко се обърка от многото герои в случката и реши да се прибере преди всички намесени да са загубили окончателно разсъдъка си. 

Една вечер вече споменатото куче се оказа на терасата само и скимтеше. Аз простирах, естествено, към 22 часа, и го забелязах как драска по вратата, а после се качи на прозореца и нервно сновеше по парапета. 

Но пердетата бяха спуснати. Не можех да го оставя така и щом съзрях движеща се фигура в стаята и светлина, започнах да скачам, да ръкомахам, да соча, докато момичето ме забележи. Кучето или разбра идеята им, или се уплаши от шашавата съседка и започна да лае по-високо и след няколко секунди или минута, в която стопанката му се гледаше с недоумение, се сепна и отвори вратата на терасата. Кучето се прибра и двамата ми помахаха за лека нощ.

Колекционерът на щипки

Хората колекционират марки, книги, магнити, а аз – щипки за простиране. Всеки път, когато простирам, някоя щипка полита надолу като парашутист, който се цели в шахтата. За моя радост някои от тях са неточни и се приземяват на земята. Според моите наблюдения, моите щипки не са единствените парашутисти в блока и често, особено вечер или през уикенда, се чува как летят може би с надеждата за спасение.

Сега познайте какво винаги имам в чантата си, освен мокри кърпи и детски пистолет? Щипки. Щом изляза от вкъщи, ги събирам и ги връщам на служба. Оказа се обаче, че не съм единственият колекционер в блока ни. Често може да чуете от някой етаж: „Ей, падна ми щипката! Би ли ми я донесла?“. Вярно, че един пакет щипки е по левче, но никой не си ги дава лесно. Затова сложихме кутия за изгубени щипки на партера на кооперацията ни. Там всеки събира и оставя каквото е намерил. Понякога в кутията попада и някой чорап, носна кърпа и дори сутиен, но нищо не се губи. Всички си пазим колекцията от щипки ревностно, защото какво е прането без простиране... То е като тераса без спомени. 

Прочетете още:

Да случиш на съседи

Майката и съседите

Как почти се превърнах в мама-рекламикус

Автор: Весела Георгиева

Бебето от малко е купонджия. Всяка вечер ме разкарва по кръчми и заведения. Поне до 4 часа. Аз обаче съм от старата школа, закърмена с хард рок, примесен с психоделик и транс – не ме грабват хитовите кючеци „Лаааааа – лаааааа“ и „Гууууу – гууууу“. Та, докато той развива новородения си певчески талант, а аз спя с едното око, седя и си мисля разни битовизми, които в представите ми граничат с бъдещ апокалипсис. Притеснението ми е толкова голямо, че не само второто ми око не може да заспи, а се е облещило като прожектора на караулката на Софийския централен затвор.

Къща голяма. Кеф ти долен етаж, кеф ти горен. Кеф ти една тоалетна, кеф ти втора. Че и голям двор за нужди при напрегнати ситуации. И въпреки това разхищение на пространство винаги има момент, в който човек просто няма къде да се издриска.

У дома всеки си има строго определено, лично негово си място за разтоварване. Баща им разпуска напрежението на втория етаж. Баткото вмирисва тоалетната долу. Зарко също не е любител на изкачването на стълби в екстремни ситуации и се опитва да издъни вратата на долното заведение, докато батко му е вътре. Бебето и Роско акат все още в движение, но затова пък, след отваряне на пакетите, превръщат целия хол, като помещение с най-подходящи условия за смяна на превързочните материали, в място негодно за живеене поне за следващите три луни. Ние с баба им гледаме да не акаме много или си вършим работата в малките часове, когато вероятността някой да нахлуе заедно с вратата, е минимална (но не и изключена!).

Когато баща им се прибере от работа, обикновено много бърза. Толкова много, че капчици пот избиват по полуголото му теме и блестят като кристали Сваровски върху циганска булчинска рокля. Има време само за едно прецедено през зъби „Добър ден“ и изчезва. Виждайки оцъкления му поглед, все се чудя как успява да балансира положението, докато изкачва ужасно стръмните в този момент цели 12 стъпала, за да стигне до втория етаж.

Преди години отиваше на среща при Президента. Ако Президентът отсъстваше, отскачаше на заседание на Министерски съвет. После се смени политическата класа, а той отсече, че и Президента, и кабинета са дрисльовци, с които не му е интересно да си говори повече. Започна да гони годзили. „Колко годзили се излюпват за 24 часа в стомашно-чревния ти тракт?“, питах го аз, а отговорът се изразяваше в 45-минутна ожесточена борба и две рула тоалетна хартия. После мина на интелигентна вълна. За седмица прочете „Война и мир“, „Наследникът от Калкута“ и трилогията на Толкин. По 4 пъти всяка. Забелязах, че обемът на някои значително е намалял по лесно обясними причини. Купих му електронна книга. Вече влиза в тоалетната с тефтер, в който си води бележки. Писането не му е от силните страни, та за всеки случай поръчал цял кашон тефтери от печатницата. Настръхвам при мисълта, че може да се върне отново към младежката си страст, когато разписал по стените на нужника уравнението за принципа на работа на тоалетното казанче.

Батко им е спортист. Все на режими, все на диети. Изключително разтоварващи. 10 минути след татко им се прибира и той с гръм и трясък от тренировка. Няма време дори за едно „Добър ден“, прецедено през зъби. Но пък намира воля да удържи положението, докато си събере слушалките, шапката идиотка, външната батерия за телефона и една опаковка домакински свещи – за всеки случай, ако зацикли и спрат тока. Като всеки 13-годишен тийн, имащ себе си за „топ класа“ сред останалите тийнове, през целия ден е изключително натоварен – съдейки по неговите думи само и единствено с учебни и интелигентни дейности. Затова, отново по неговите думи, кенефът е идеалното място за писане на преразкази, упражняване на глаголните времена, химични експерименти, развиване на научни трудове и пренаписване на основните закони на физиката. За близо час затвърждаване на знания и придобиване на нови умения, синковецът е успял да качи и 389 селфита в социалните мрежи от различен ъгъл в тоалетната и с различен наклон на шапката идиотка, прочел е целия нюз фийд на щата Алабама и си е уговорил среща със застаряваща девица от Свазиленд.

През времето, в което се препрочитат дебели томове в тоалетната и се тренира за рекламно лице на новия Циф, бебето е за смяна. А бебето винаги е насрано. Винаги. Независимо дали дриска нормално, дали е запечено или го кара на вода. Бебето винаги има нещо цветно в гащите и винаги е готово за нови подвизи. Освен това има непоносимост към смяна на памперси. Определението „мята се като риба на сухо“ бледнее пред възможностите на триседмичния ми син като бяла прашинка върху работното сако на коминочистач. Неравната борба започва с успешно отстраняване на препълнения памперс и продължава с опити за поставяне на нов. Бебето обича да ака в ръцете ми. Все едно по поръчка. Подложа ли чистия памперс под дупето му и втори дубъл започва с дрискане от полет и височина поне две педи. При достатъчно късмет успявам да уловя съкровищата още във въздуха върху предварително приготвена мокра кърпа, но при липса на такъв – ситуацията може да ескалира до наистина омазани нива. Силно се надявам като порасне, това да не се превърне в някакъв фетиш и да преследва хората, за да дриска в шепите им.

Що се смеете на чуждото страдание!

Докато ловя в движение бебешките екстременти, Зарко вече се е присламчил на безопасно разстояние и наблюдава. Месинджърът ми дрънчи и с кръстосани ръце хвърлям един далечен поглед – сигурно батко им страда от недостиг на тоалетна хартия. „Mamo, 6e mi dade6 li nekoi lev da ida do Svazilend 4e sum si 4uknal sre6ta?“ WTF? Трудно ми е да прочета, камо ли да осмисля написаното, затова го пускам по допирателната.

За четиригодишно хлапе Зарко има перфектен метаболизъм. Посещава качествено и задоволително санитарното заведение поне по три пъти на ден. И, разбира се, единият път е точно, когато всички кенефи у дома са заети, а аз задължително бърша нечий бебешки или полубебешки задник.

- Мамууууууууу, ака ми се!

- Ей там ти е гърнето, акай.

- Искам в туйлетната!

- Батко ти е в тоалетната.

- Искам гойе!

- Татко ти ака горе.

Осмисляйки внимателно получената информация, млъква за малко и си припомня онзи хубав пролетен ден, когато се наложи да дезинфекцираме цялата къща с препарат против пълзящи насекоми. Изкарахме домочадието за половин час в задния двор, затворихме всички врати и прозорци и се наслаждавахме на приятната вечер. Докато на Зарко не му се доака. Аман-заман, прибягахме като диверсанти покрай зоркия поглед и острия слух на баба Куна и баба Дража, които уж си хортуват през три улици от нас, но нищо не им убягва, дори и в Марица. Нагънах наш Зарко на хармоника в единия край на двора. Пушекът на теца направи лек завой у лево от земетръса, а удовлетворената му усмивка можеше да бъде сравнена единствено с кефа на оня врабец, който успя три пъти да ме нацвъка за един час. Синковецът три дни си търси из двора акито и беше много разочарован, когато установи, че за една нощ мравките са го изяли.

- Искам навън акам! – връща се в настоящия все по-миризлив разговор.

- А бе, не може навън да акаш! Сваляй гащите и сядай на гърнето!

- Ти!

- Аз не мога, оправям бебето.

- Баба!

- Сваляй гащите и акай, че ако направиш някоя беля ще ти запържа задника!

- Нееееее! Баба! Баба! Бабаааааааааа! – последния призив към баба му наподобява рев на изгладняла лъвица в цикъл. 

Докато аз се боря с памперса, баба му се надига от другата стая като приливна вълна в Мексиканския залив. Сяда до него жената, сваля му гащите, едва ли не го намества на гърнето. Вече доволен придобива онази така сладка физиономия с леко зачервени бузки и насълзени очички, вперени в светлото бъдеще, че все се чудя дали е израз на любовта му към мен или тъкмо е открил начин да пресъздаде антиматерия в огромни количества.

Месинджърът пак дрънчи и Роско, на който му е доскучало в съседната стая, ми поднася телефона да видя по-добре. „Mamo donesi gaz papir“. WTF отново??? Ще чака.

Роско е най-консервативен и последователен що се отнася до въпроса с облекчаването на голямата работа – един път на ден, по едно и също време, крайно задоволително. След пълноценно разтоварване в банята наблягаме много сериозно на ушите. Адаптирайки се в дрисливата обстановка, прихваща част от енергията на Зарко, струяща от изцъкления му поглед. Сега, мамо, е идеалният момент за моето пълноценно изтропване! И мигом придобива същата неопределена физиономия и плувнал поглед, забит в нищото. Да ги изпапкаш бе! Като две капки вода. Душици златни! Все едно един баща ги е правил.

След размятане на памперси, гърнета, тоалетни хартии и всякакви други принадлежности на килограм, в един миг всичко у дома е нормално. И мирише на рози. Налягането в канализационната мрежа на квартала рязко е спаднало. Баща им слиза нахилен, малко по-начетен и олекнал с кило и триста. Антиматерията на Зарко е изхвърлена в тоалетната чиния и вече наближава мантията. Ушите на Роско са чисти. Бебето пръцка тихичко и сигурно отново е насрано, но не му личи. Батко им си брои спестяванията дали ще му стигнат да иде до Свазиленд.

Веднъж в магазина ме бяха попитали какво правя всичката тая тоалетна хартия. „Варя я с миди и ориз. Къде ви е девесила, че и той ми е на привършване?“ А в голяма верига супермаркети отказаха да ме обслужат след третата количка мокри кърпички.

Бебето някак накъсва пеенето и от кючеци е минал на фаза кръчмарски балади. Явно скоро ще се прибираме. Второто ми око накъсва електромагнитната вълна и примигва невротично при мисълта каква ще е хавата у дома след 4-5 годинки. Две тоалетни с опция да се появи трета. Не, не е опция, а задължително условие, ако искам да осигуря поне минималния минимален минимум на природосъобразно съществуване у дома. Срещу тях пет мъжки задника. Които серат едновременно!

В пристъп на паническа атака започвам да мисля варианти за спасителен план – кои консервативни, кои алтернативни. Три-четири химически тоалетни под наем. Иновативно строителство в задния двор с голямо санитарно помещение с пет тоалетни чинии и прикрепена мъничка жилищна част към него; тоалетни бункери с шумо и арома изолация; вградена автоматизирана клизма тип „кенгуру“ с еднократно изпразване на 24 часа. Каквото и да ми дойде на ума, една мисъл не ми дава мира: екологичната катастрофа в близко бъдеще е неизбежна!

Часът е 4:03 сутринта. Ака ми се. Бебето спи и е насрано.

Прочетете още:

К'ъв секс бе, човеко?!

Автор: Таня Стоянова

Дъщеря ми от известно време е голям фен на суши. Много й е любимо и като говори за него, прави едни физиономии и върти очите в знак на блаженство. Кога успя да го хареса толкоз, кога стана такъв ценител, така и не разбрах. До вчера си поръчваше цаца и пържени картофи, сега вече суши. Лошо няма! Развива си вкусовете детето. 

Имаме си традиция с въпросната девойка, като останем сами през уикенда понякога, да си спретнем вечеря навън. Само двете! Много ми е хубаво! Поръчваме си нещо завъртяно за ядене и бутилка вино (спокойно, пълнолетна е) и говорим за неща, за които вкъщи нямаме време. Напоследък обаче е социално много ангажирана. То не са репетиции с хора, много важни срещи с приятелки в мола, излизания с гаджето, кафета и дискотеки, все неотложни ангажименти.

Поразсърдих се аз няколко пъти демонстративно, верно, трябваше й време да разбере, че съм сърдита, но една събота вечер ме забеляза, че се цупя и реши. Ще ме води на суши. Първоначално отказах, защото не харесвам веригата ресторанти, където според нея сушито е „убийствено“, но тя твърдо беше решила да ме направи съпричастна с любовта си към малките рулца сурова риба с водорасли и ориз. Кратко проучване в интернет и консенсус беше постигнат. В близост до нас наскоро отвориха азиатски ресторант, където се оказа, че предлагат суши и където хигиената сравнително се доближаваше до моите стандарти за чистота.

След кратко „оправяне“, включващо гримиране, изправяне, разхвърляне на дрехи из цялата стая и реплики от типа „Оффф….нямам какво да облека“ и „Мамооо, махни я тази бабешка блуза, няма да ме излагаш“, последваща кратка словесна атака и заплахи от моя страна, най-сетне тръгнахме към ресторанта. Как се върви и пише едновременно на телефона, без да се спъваш и блъскаш в хората, завинаги ще остане загадка за мен. Дори успява и да отговаря на въпросите ми от време на време. Ей, голям талант е това дете…

Ресторантът се оказа почти празен, щото стана среднощ, хората се наядоха и си тръгнаха. Прецених обаче, че така е по-добре, все пак ще ми е първи опит за ядене с клечки и не е необходимо да ми се смеят обезсърчително. Поръчваме салатата, детето забива компетентно нос в Суши менюто, а аз задавам логичен въпрос:

- Какво се пие със суши? |Щото аз докато чакам сушито, трябва да я преглъщам с нещо тази салата.

- Ми не знам, май с нищо.

Е, тая вече няма да я бъде! Аз суши „на сухо“ не мога да преглътна. Поръчваме бутилка розе, като се уговаряме, че ако не ни върви със сушито, ще сменим питието. Въпреки че аз виното с всичко мога го да пия.

Последва кратък диалог със сервитьора на непознат за мен език. Сефте ги чувам тия Нигири, Футомаки и Хосомаки, но гледам да не ми личи много. Хапваме си ние салатка, пием си винце и си говорим за онези неща, за които нямаме време в къщи. За сложните отношения между 18-годишните девойки, за раздели и неверни момчета, за различните аромати за наргиле и най-после дългоочакваният момент дойде. Сушито е сервирано.

Придавам си аз компетентен и невъзмутим вид. Все пак съм виждала суши… по филми, по реклами, по кулинарни списания, а и детето ми е разказвало за маринован джинджифил и уасаби. 

Като за почти единствени клиенти наистина се се постарали. Всичко е много красиво подредено върху дъските за сервиране и тези малки купички с добавките са много симпатични.

Влюбване

Следва бързо разяснение кое какво е и по колко да взимам от уасабито и ми се връчват клечки. Да бе! 

Гледам аз внимателно нейните ръце, размятва ги тези клечки, топи в соевия сос, гребва си по една трохичка от уасабито, даже и маникюра не й пречи на клечките! Викам си - ще пробвам, сигурно не е толкова трудно. Взимам клечките и спазвам всички инструкции „Единият пръст отгоре, другият отдолу, третият по средата… А сега мамо, пробвай!" Ми не става! Въобще не мога да взема нищо. Бре, ще си остана гладна, добре, че детето е много подредено, та раздели предварително на две сушенцата, и моята половинка стои непокътната. Втори опит, трети, пети, не става! Слава богу в ресторанта има WIFI и следва кратък видео урок. Тц, не мога да си оправя пръстите и т'ва е! 

Тамън хванах едно по-мъничко и го изтървах в соевия сос. Детето обаче е с бърза реакция и отскочи светкавично назад и последствия няма.

- Абе, мамооо, много си схваната, само се излагам с теб!

Викам си… ами ще ги набучвам с клечките, те сигурно за това са подострени. Много добре ми се получава, набучвам здраво едно футомаки, топя си го в соса, взимам си малко уасаби, после джиджифил за прочистване на вкуса, ха сега и едно Нигири. Горе-долу стават за мезе на розето, само дето девойката ме гледа изумена с невярващ поглед и следва нова порция: „Мамооооо, само ме излагаш“.

Явно не трябва да се бучат сушенцата.

Става ни смешно и започваме да се хилим неистово, с риск да се задавим с парче змиорка или някой водорасъл. Накрая си поисквам нож и вилица, режа си парченцата суши, топя си ги най-акуратно в симпатичните купички и си допивам винцето. Даже си поръчвам още една чаша вино и замезвам с уасабито и маринования джинджифил, щото сушито свърши. Любителката на суши ми обещава да ме научи в къщи да ям с клечки. Аз забърсвам учебните помагала, увивам ги в една салфетка и си ги прибирам в чантата. Така де, платила съм ги, а почти не съм ги ползвала.  Детето се хваща за главата и отново чувам: „Мамооо, излагаш ме!“

На път за вкъщи звънна на брат си в София и му разказа с подробности: "И представяш ли, бате първо ги набучваше като на шиш, после ги ряза с нож и вилица. Голяма излагация, ти казвам."

Та така протече първата ми среща със сушито. Признавам си, не беше любов от пръв поглед, но в интерес на истината впоследствие и аз го заобичах, и ходим от време на време в азиатския ресторант. И, да ви кажа честно, суши и с бяло вино ми върви, че и с бира даже.

Но още го ям с нож и вилица.

Прочетете още:

Бързо, лесно и вкусно домашно суши

Тиганът, без който не можем 

Шерше ла суп

 

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам